религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

Към карта на сайта

Стр.А  1   2  4   6  А Б Б1

 Съдържание на страницата:

……….Венцеслав Константинов :“Човекът не изчезва през холоцена“ – предговор към книгата на Макс Фриш „Човекът се появява през холоцена,“ изд. Народна култура“ (избрани откъси от предговора)
……….Венцеслав Константинов:  Хомо Фабер“ —oдисея на „модерния човек“  - предговор към книгата на Макс Фриш „Хомо Фабер “,  изд. Народна култура“ (избрани откъси от предговора)
……….Вера Ганчева „Под знака на Плутон”
……….„При закрити врати“ на Жан-Пол Сартр
……….Гилбърт Кийт  Честъртън  „Ортодоксия” (Лична философия)
Из  Глава трета „Самоубийството на мисълта“
……….К. Г. Юнг, „Аз не вярвам, аз знам!”
……….К. Г. Юнг, „Ако новото не се опре сериозно на придобитите християнски ценности, то изобщо няма да успее да се осъществи.”
……….Хорхе Луис Борхес  „Нови разследвания”
Из „От някой до никой” – Дионисиев Корпус (Corpus Dionysiacum)

На страниците на iztoknazapad.com:
Из Пер Лагерквист – „Варава“
Из Владимир Соловьов – Житейската драма на Платон“

Венцеслав Константинов
Човекът не изчезва през холоцена

И с каквото име назове човекът всяка,
жива твар, това име да й остане.
  (Битие)

Oще в своя „Дневник 1966-1971“ Макс Фриш подхваща една тема, която изглежда твърде непривлекателна за изисканата литература: това е темата за остаряването и индивидуалния край на човека. „Никой не желае да знае какво му предстои в старостта. Всъщност ние всеки ден го виждаме съвсем отблизо, но за да щадим себе си, правим от старостта табу; самият белязан от нея е длъжен да премълчава колко противна е тя. Това табу, уж в интерес на остаряващите, осуетява самопознанието…“

Макс Фриш споделя прозренията си в тази щекотлива област със съзнанието, че повелята да се почита старостта произхожда от твърде далечни епохи, когато дълбоката старост е била изключение. Дори в началото на XX век възрастните хора над шестдесет години са съставлявали само 7% от общото население, а през 1975 година те са вече 20%. Смъртта, която покосява един живот в неговия разцвет, се е превърнала в рядкост. И става тъй, че когато хвалим някой възрастен човек, вършим го винаги с преценката, че той е още сравнително млад, „все тъй неуморим“, „все още с пъргав ум“ и т. н. Уважението ни е отправено не към старостта, а към нейната противоположност, към факта, че въпреки натрупаните години не изглеждаме стари. Това според Фриш подготвя срива на естествената самоувереност в критичната възраст на мъжа. Белязаният от първите прояви на старостта започва да изпитва неоправдан страх от несполука в междуличностните отношения, той все по-често се събужда преди разсъмване – в часа на екзекуциите, – ала не знае за какво. Все повече неща, които просто се налага всекидневно да вършим, той прави без желание, без очакване на удоволствие. Постепенно, без видими причини, нерядко при добро здраве и съхранени душевни сили, съществуването на възрастния човек се превръща в тегло за него и за околните. Все повече старостта е обречена на самота. (…)

Какво очакваме в последна сметка от знанието? Не е ли и то някакъв възбудителен и опияняващ душата хашиш, своеобразно забавление, подобно на флипера, на който по цял ден тракат селските младежи? Успокоява ли знанието? Или може би са верни думите на Еклисиаст, че „който трупа познание, трупа тъга“? Дали „човекът си остава невежа“? Защото накрая едно е ясно на господин Гейзер: природата не се нуждае от названия, тя няма нужда от човешката памет. От нея се нуждае единствено човекът. Въпросът е само: за какво?

Макс Фриш не предлага готов отговор на този въпрос, но го предизвиква у читателя. Ето едно възможно решение: в краткото си изповедно есе „Възхвала на тленността“ Томас Ман споделя: „Одухотвореността на битието поради неговата тленност достига у човека своя връх. Не че единствено той има душа. Всичко притежава душа. Ала неговата е най-будна в познанието си за разменимостта на понятията “битие“ и “тленност“, за великия дар времето. На човека е дадено да освети времето, да види в него нива, приканваща към честна сеитба, да го схване като поле на дейността, на неуморното домогване и самоусъвършенстване, на напредъка към висшите човешки възможности, та с негова помощ да изтръгне от тленното нетленното.“

Това решение има само един недостатък: липсва му човечност. Та на колцина от хората е съдено да изтръгнат от живота си непреходна ценност, да дадат на света нещо свръхлично, което да увенчае дните им? Изискването на Томас Ман е неприложимо, пък дори и пагубно за „обикновения човек“ господин Гейзер. Защото – внушава Макс Фриш, – устремени към форма на съществуване, за която не сме създадени, към невъзможното, ние се проваляме в реализирането на възможното. А то никак не е малко: да опознаем границите на собствената си личност и приемем предложената ни от съдбата роля, като се помъчим да я изиграем честно и добре – само така ще се сдобием с „действителен живот“.  (…)

Като хвърля поглед към бъдещето и определя човешката отговорност към времето, Томас Ман изрича: „В глъбините на душата си аз храня увереността, че при онова ‘Да бъде!’, което е извикало Космоса от Нищото, а също при възникването на живота от неорганичното битие, целта е бил Човекът и че с него е заложен велик експеримент, чийто неуспех поради човешка вина би означавал неуспех за цялото творение, негово опровержение.“

А любимият на Макс Фриш Монтен завършва своите „Опити“ с думите: „Най-прекрасен според мене е животът на ония хора, които се равняват по общочовешката мярка, в духа на разума, но без каквито и да са чудеса и необичайности. Старостта обаче има нужда да бъде третирана малко по-меко. Нека бъде милостив към нея богът на здравето и мъдростта и да премине тя жизнерадостно и в постоянно общуване с хората.“

Между тези два възгледа за човешкото предназначение и възможностите то да бъде изпълнено се простират внушенията на моралиста Макс Фриш. Човекът няма да изчезне през холоцена – третата геоложка епоха от четвъртичния период, – защото предопределението му е да оцелява в катастрофите, за да ги назовава.

(Предговор към книгата на Макс Фриш
„Човекът се появява през холоцена”
Народна култура 1984 г.)

Венцеслав Константинов „Човекът не изчезва през холоцена” (целият текст – тук!)

Качено на сайта iztoknazapad.com на 24.10.2019

 

Венцеслав Константинов:
„Хомо Фабер“ —oдисея на „модерния човек“

I

Faber est suae quisque fortunae!
Appius*

*„Всеки е ковач на своето щастие!“ — Апий.

Всяко време има своите митове…
Новото време роди мита за „модерния човек“.

Още Сьорен Киркегор използува този образ, за да охарактеризира един зародил се и все по-бързо развиващ се човешки тип. А по-новите философи, преди всичко екзистенциалистите, внесоха нови, застрашителни черти в това явление, обявиха го едва ли не за универсален феномен, за господствуващ белег на съвременния свят.

„Модерният човек“ шествува навсякъде — не е скрит зад определена професия, в определена обществена прослойка, няма определена възраст и пол, расова и национална принадлежност; може да бъде срещнат и в прашните канцеларии, и из луксозните курорти, в държавния апарат, в научните и техническите среди, в Европа и в Америка, навсякъде… Но той има една обща, отличителна черта — неговата отчужденост от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си.

Какво значи това?

Характерна за „модерния човек“ е неговата неприродност, той не се усеща повече като част от световния живот, от вечния кръговрат на материята, за него природата съществува само доколкото тя може да му служи или доколкото той може да я вмести в своите често наукообразни представи за битието. Така „модерният човек“ чувствува живия живот като нещо чуждо, досадно, неуютно, а себе си схваща като някакъв болестен израстък, като „тумор на творението“. (Мотивът за „тумора“ е станал, кажи-речи, класически).

„Модерният човек“ е ограден от вещи, а също и от техника. Той е отрупан с продукти на цивилизацията, без които всекидневието му е немислимо — автомобил, хладилник, телефон, телевизор, магнетофон, кинокамера, фотоапарат, електрическа самобръсначка… Поради изобилието от вещи, „модерният човек“ не е свързан с тях, той не ги обича, за него те са подменяеми. Така той няма и дом, а само жилище, което обикновено често сменя. Макар понякога да мечтае за семеен кът, за уседналост, той се задушава във всяко по-трайно убежище. Любимото обиталище на „модерния човек“ е хотелът с всичките му универсални удобства, с неговата безличност и еднотипност. Така и героят на Макс Фриш казва: „Предпочитам да бъда сам! Дори видът на стая за двама, стига да не е стая в хотел, която човек може винаги да напусне, а именно стая за двама души като постоянно жилище, ме кара да мисля за бягство в чуждестранния легион.“

Характерно за „модерния човек“ е и това, че той много пътува — за него пътуването е всекидневна нужда, едва ли не мания. Но то не е средство за опознаване на света, за сближаване с непознати, интересни хора. За него пътуването се изразява в един обичаен маршрут: жилището, колата, гарата или летището, влака или самолета, хотела, бара и обратно. Така за „“модерния човек“ светът е мъртъв, той пътува като призрак през призрачни земи, без да оставя следа в тях, нито те в него“.

„“Модерният човек“ е космополит. Той няма родина, роден град, той няма траен контакт с родители, близки, деца, приятели. Той е сам, „захвърлен в света“, запокитен като стрела в пространството“ (Норберт Винер). Той не се усеща принадлежен към човешкия род, а също няма чувство за история, живее извън времето, покрай времето; за него съществуването е сбор от моменти, а не нещо цялостно, подчинено на природните и исторически закономерности.

Ала най-силно е като че отчуждението на „модерния човек“ в неговия интимен живот. Той не обича да се „заангажира“ в „любовни авантюрки“. Сменя жените, съответно мъжете си, както вещите си. Но това не значи, че е развратник, напротив, той е своеобразен моралист, държи на мнението на околните, доколкото те са себеподобни. За него обаче не съществува еротика, а само секс, и то схващан като механика, като спорт, като „сексуална хигиена“; за него няма любима или любим, а само партньор — заменим, безличен, ненужен.

„Модерният човек“ живее за себе си, но той е отчужден и от своето „аз“. Сам се схваща като „неидентичен“, лишен от самоличност, чужд на собствената си идея за себе си. Той живее, подражавайки на околните, които също живеят чрез подражание. Така той се мрази, но постепенно и това чувство го напуска — той става безразличен към себе си. Основните му душевни състояния могат да се изразят с думи като скука, досада, отвращение, погнуса. „Модерният човек“ твърде често не е „във форма“, но той не е непременно тъжен, той просто не знае къде да се дене и затова обикновено пие, макар забравата в алкохола да не му доставя особено удоволствие. Той би казал, ако изобщо разговаряше на тази тема, с думите на инженер Фабер: „… Имам само едно желание — никога да не съм съществувал на този свят!“ (…)

(Предговор към книгата на Макс Фриш „Хомо Фабер”
Народна култура 1957 г.)

Венцеслав Константинов „ Хомо Фабер“ —oдисея на „модерния човек“ (целият текст – тук!)

Качено на сайта iztoknazapad.com на 07.11.2019

.

Вера Ганчева „Под знака на Плутон”

…….. Уликите безпрекословно сочат вината на онези сили, за чието противодействие на истинската личностна независимост лексиката на техния език предлага думата „свобода”. Свободата да назоваваш мита реалност, страха – разум, стената – врата, отстъплението – придобивка, самотата – автономия……. Свободата да избираш с каква упойка ще притъпиш усешането, че си обект на ежедневна вивсекция; свобода да отъждествяваш порива за живот с ужаса от смъртта, да идентифицираш Танатос като Ерос и Хадес като Аркадия; свобода, при която предизвикателната откровеност става банален стриптийз на съзнанието и катастрофата на „Формула I„ – по-драматично събитие от бедствието, съкрушително за десетки, стотици, хиляди обикновени хора; свобода да си млад, здрав, красив, жизнеспособен, защитен, неостаряващ…….

Фрагмент от предговора на Вера Ганчева към
„Смъртта на един пчелар”на Ларш Густафсон
Издателство  „ХРИСТО Г. ДАНОВ” (1980)

Качено на сайта iztoknazapad.com на 24.09.2019

.

 “При закрити врати“ на Жан-Пол Сартр

Салон в стил ампир, три дивана, върху камината – бронзов бюст. Малко е горещо и няма как да се загаси лампата, но иначе мястото по нищо не прилича на представите за преизподнята. Къде са казаните и вилите, пита учудено първият гост на име Гарсен.

Скоро ще разбере, че за да изпитваш мъки, не са необходими тежковъоръжени дяволи. Най-известната реплика от пиесата на Сартр “При закрити врати“, играна за пръв път през май 1944 г. в Париж, е “Няма нужда от шишове: адът – това са другите“.

Животът има странно чувство за хумор:

Той ни събира с хора, които не можем да понасяме, и дори ни принуждава да ги обичаме. Съдбите ни се преплитат, преживяваме катастрофи и провали, заспиваме прегърнати и се събуждаме в леглото със смъртните си врагове. Любовта ферментира и се превръща в омраза, утаява се в отровно безразличие, ври, кипи, разяжда. Обвързани, отдадени, с общи спомени и общи грехове, не знаем кой е жертвата и кой – палачът. Ясно е само едно – това е нашата съдба и ще бъдем заедно, докато смъртта ни раздели.

Жан-Пол Сартр има още по-странно чувство за хумор:

Неговите герои се срещат случайно в един хотел и трябва да прекарат известно време заедно. Имат достатъчно време да се опознаят. Имат достатъчно време да проумеят, че по силата на обстоятелствата и заради грешките, които са направили, те вече са мъртви, а присъдата им след смъртта е да бъдат неразделни, и да горят в погледа на другите. До края на вечността.

Адът е хотел, който никога няма да напуснат. Пиколо е дяволът.

Източник: dtgeomilev.com

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.02.2019

Гилбърт Кийт  Честъртън  „Ортодоксия” (Лична философия)

Из  Глава трета „Самоубийството на мисълта”

(….) Убедителен пример за разликата между истина и милосърдие е забележителният случай на криворазбраното  смирение.

(…) Тук ни интересува само едната страна на смирението. Целта на смирението най-общо казано, е да обуздае човешката надменност и ненаситност. Човек винаги е намирал полученото за недостатъчно, защото нуждите му не спират да растат. Неутолимата жажда за наслада е унищожила половината му радости. Търсейки удоволствия, той е загубил най-голямото си удоволствие – изненадата. От тук става ясно, че ако човек иска да уголемява своя свят, той трябва непрестанно да смалява  самия себе си. Дръзките видения, високите градове, олюляващите се кули (от приказките) са все творения на смирението. Великаните, които тъпчат цели гори, като да са стръкчета трева, са пак творения на смирението. Кулите, които се губят високо в небето, зад последната звездичка, са също творения на смирението. Защото за да знаем, че кулите са високи, трябва да вдигнем погледа си към тях. За да наречем великаните великани, те трябва да са по-големи от нас. Цялото това гигантообразно въображение, което е може бе едно от най-големите удоволствия на човечеството, в същността си е безкрайно скромно. Без смирение е невъзможно да се насладиш на каквото и да било, дори на гордостта. Това, от което си патим днес, е криворазбраното смирение. Скромността се е отделила от амбицията.  Скромността се е сляла с убеждението, а мястото ѝ не е там. Човек трябва да се съмнява в себе си, а не в истината. В наши дни се получава точно обратното. Днес изтъкваме именно тази част от себе си, която не би трябвало да се изтъква – себе си. И се съмняваме точно в това, в което не трябва да се съмняваме – Божествения Разум. Хъксли проповядва смирение, на което му стига да се учи от природата. Новият скептик обаче е толкова смирен, че се съмнява   дори в това дали би могъл да се учи от нещо. С  други думи, ако направим прибързания извод,че смирението е чуждо на нашето време,  той ще се окаже погрешен. Истината е, че за съвремието ни е характерен  определен вид смирение, но то на практика е по-вредно и от най-крайното изтощение на аскета. Някогашният вид смирение приличаше на шпора, която тласка човека напред, а не на пирон в обувката, който не му позволява да ходи. Някогашният тип смирение заставяше човека да се съмни в усилията си, и го подтикваше да работи още по-усърдно. Съвременното смирение заставя човека да се усъмни в целта си и по този начин го отклонява от всякаква мисъл за работа.

На всеки ъгъл чуваме хора да заявяват светотатственото „Може и да не съм прав.” Всекидневно попадаме на някой, който прави уговорката, че мнението му вероятно не е правилно. Разбира се, че е правилно – как иначе ще бъде негово мнение!  На път сме да създадем нова човешка раса, толкова скромна по отношение на разума си, че да не вярва в таблицата за умножение. Има опасност да срещнем философи, които да се съмняват дали законът за гравитацията не е плод на собственото им въображение. Ако някогашните неверници са били прекалено горди, за да бъдат убедени в нещо, то настоящите са прекалено скромни за да повярват. Защото смирените ще наследят земята, но съвременните скептици са прекалено скромни смирени дори да претендират за наследство. Именно тази интелектуална безпомощност е втория ни проблем.

Предходната (втора) глава отбеляза едно наблюдение – факта, че нездравото у човека не е плод на въображението, а на разума му. Силата на разума не бива да се оспорва, а да се защитава, защото се нуждае от защита. Целият съвременен свят воюва с разума. И кулата вече се поклаща.*

*Навсякъде е разпространена идеята, че въображението, и най-вече мистичното въображение е опасно за душевното равновесие на човека. За поетите обикновено се говори като за психически нестабилни. (….) Повечето велики поети са били не само здравомислещи, но и безкрайно практични. Ако Шекспир наистина е укротявал беснеещи коне, то е защото е притежавал в най-голяма степен необходимото самообладание. Въображението не води до умопомрачение. Това, което ражда умопомрачение, е именно разума. Поетите не полудяват – полудяват шахматисти, математици, касиери. Творците полудяват извънредно рядко.(…) Поезията е разумна, защото се носи с лекота из безбрежни води. Разумът се стреми да прекоси водите на безкрая и по този начин да ги направи крайни. Резултатът е умствено изтощение, подобно на физическото на г-н Холбайн. Да приемеш всичко е упражнение, да разбереш всичко – усилие. Поетът жадува единствено за екзалтация и широта, за свят в който свободно да се простре. Той иска само главата му да достигне до небесата. А логикът иска да побере небесата в главата си, ето защо се разцепва именно неговата глава. (Честертън „Ортодоксия” – Глава втора „Лудият”)

Често казват, че мъдреците не могат да намерят отговор на загадката наречена религия. Бедата на днешните мъдреци обаче не е в това, че те не могат да намерят отговор, а в това, че не могат да формулират дори въпроса. Те приличат на глупави деца, които не биха усетили нищо парадоксално в игривото изявление, че вратата всъщност не е врата. Съвременните свободомислещи например говорят за авторитета на религията така, сякаш не е съществувала нито причина в него, нито причина за него. Могат да отделят философската основа, но не могат да съзрат дори историческата причина за съществуванието му. Религиозната власт несъмнено е била често потисническа или зле обоснована – така както всяка правна система (и най-вече настоящата) се характеризира със студенина и безразлична жестокост. Разумно е да атакуваме полицейщината, славно е дори. Но съвременните критици на религията приличат повече на хора, които нападат полицаите, без да знаят, че на този свят има крадци. Съществува наистина една огромна и реална опасност за човешкия разум. Опасност не по-малка от кражба с взлом. А религиозната власт е създадена – правилно или не – като бариера срещу нея. Ако расата ни иска да избегне своя упадък, такава бариера трябва да бъде непременно издигната.

Опасността е следната: човешкият интелект е свободен да се самоунищожи. Точно както едно поколение може да направи невъзможно съществуванието на следващото, ако всички постъпят в манастир или се хвърлят в морето, тъй и дадена група мислители може да направи самото мислене донякъде невъзможно, ако втълпи на следващото поколение, че никоя човешка мисъл не е валидна. Безсмислено е да се говори само за алтернативата разум-вяра. Самият разум е един вид вяра – акт на вяра, утвърждаващ връзката на мислите ни с действителността. Ако човек е просто скептик, той рано или късно си задава въпроса: „Как може да сме сигурни, че нещо е достоверно, дори да става дума за наблюдението или дедукцията? Откъде накъде добрата логика да е по-малко подвеждаща от лошата логика? Нали и двете са мозъчен продукт на една объркана маймуна?” Младият скептик казва: „Имам правото да разсъждавам от своя гледна точка.” Старият, завършеният скептик казва: „Нямам  право да разсъждавам от своя гледна точка. По принцип нямам никакво право да разсъждавам.”

Има тип мислене, което убива мисълта и това е единственият тип мислене, на който трябва да се попречи. То е истинското зло, срещу което се възправя цялата религия и което възниква само в края на упадъчни епохи като нашата. Г-н Дж. Уелс вече е развял страшния му байрак с финия продукт на скептицизма „Съмнения в инструмента”. В това си произведение той поставя под въпрос дори човешкия мозък и се опитва да изключи реалността от всички свои съждения – минали, настоящи и бъдещи. Първоначално създадените религиозен ред и строга дисциплина се противопоставят именно на подобна заплаха. Системата на подчинение и кръстоносните походи, йерархиите и ужасните преследвания са били организирани не за да разрушат разума, а за да го защитят, колкото и трудно да е това. Човекът е усещал инстинктивно, че ако започне да поставя всичко под въпрос, то разумът ще бъде подложен първо на  съмнение. Властта на свещениците да опрощават грехове, властта на папите да определят що е власт и дори властта на инквизиторите да всяват ужас са само тъмни преградни стени, издигнати около една централна власт – най-трудно отличимата и най-свръхестествената от всички: властта на човека да мисли. Когато скептицизмът руши един след друг старите кръгове на властта, разумът се залюлява върху трона си. Отиде ли си религията, отива си и и разумът. Те са еднакво първостепенни по значение и еднакво повелителни. Те са методи на доказателства, недоказуеми по същността си. Унищожавайки идеята за Божествената Власт, ние почти убиваме и идеята за тази човешка власт, която ни позволява да смятаме уравнения. Дълго и упорито дърпахме, за да снемем  митрата на епископа и накрая му откъснахме главата.

.

(…) Докато се ровя из всички умни, превъзходни, уморителни и безполезни  съвременни книги погледът ми попада на „Жана д”Арк” от Анатол Франс. Веднага се сещам за „Животът на Исус” от Ренан. Използван е същият странен метод на почтителния скептик, разбулващ тайната на невероятните истории, които се крепят на нещо, чрез замяната им с простички истории без никакво основание. Тъй като не можем да повярваме в делата на един светец, можем да се преструваме, че знаем много добре как се е чувствал. Нямам намерение да критикувам двете книги. Просто случайната комбинация на имена извика у мен два ярки примера за здрав разум, които направиха на пух и прах останалите книги. Жана д’Арк не е спряла на кръстопът, отричайки всички пътища, подобно на Толстой, или приемайки всички тях, подобно на Ницше. Тя си е избрала пътека и се е пуснала по нея като светкавица. И все пак, като си помисля за Жана д’Арк, виждам, че е имала всичко истинско от ученията и на Толстой и на Ницше, всичко, което си е струвало да се вземе от тях. Замислих се за всичко благородно у Толстой – удоволствието от простичките неща, земните радости, уважението към бедните, достойнството на превития гръб. Жана д’Арк  е притежавала всичко това плюс нещо много важно, тя не само е почитала бедността, тя я е изпитала. А Толстой е типичен представител на аристокрацията, стремящ се да открие тайната ѝ. После се замислих за всичко гордо, смело и страстно у бедния Ницше и неговия бунт срещу празнотата и плашливостта на епохата ни, за екзалтирания му призив да не се избягва опасността, за копнежа му по вихъра на големи коне, за вика му „на оръжие!” Е, Жана д’Арк е била точно такава, с тази единствена разлика, че тя не е прославяла битката, а е участвала в нея. Ние знаем, че тя не се е бояла от цяла армия насреща ѝ, а Ницше, доколкото е известно, се е плашел и от най-обикновена крава. Толстой възхвалява селяните, тя е била истинска селянка. Ницше възхвалява воините, но истински воин е била тя. Жана д’Арк е надминала антагонистичните идеали и на двамата – била е по-свята от единия и по-борбена от другия. При все това е била съвсем реална личност, която е направила нещо, а те си остават празни фантазьори.  Бе невъзможно да не ми мине през ума, че в нея и вярата ѝ може би е имала някаква тайна, съчетаваща прагматизма с моралната цялостност, която вече е изгубена. Това ме наведе на по-дълбоката мисъл за колосалната фигура на нейния Учител. Съвременното затруднение, замъглило представата на Анатол Франс, е упражнило влияние и върху Ернест Ренан. Ренан също прокарва разделителна черта между милосърдието и войнствеността на своя герой. Той представя дори справедливия гняв в Йерусалим като нервен срив след идиличните очаквания в Галилея. Като че има противоречие между това да обичаш човечеството и да мразиш безчовечността! Алтруисти с тънки гласчета обявяват Христос за егоист. Егоисти (с още по-тънки гласчета) Го отричат, задето е алтруист. Подобни препирни са напълно разбираеми от гледна точка на съвременната ситуация. Любовта на героя е по-ужасна от омразата на тиранина. Омразата на героя е по-великодушна от любовта на филантропа. Има един своего рода героичен и всеобемащ разум, от който съвременниците ни намират само останките. Има един гигант, на който виждаме единствено ръцете му, които се размахват, и нозете му, които вървят. Разкъсаха Христовата душа на лентички с етикети „егоизъм” и „алтруизъм”. Озадачава ги както непонятното Му величие, тъй и непонятното Му великодушие. Разделиха си дрехите Му и за облеклото Му хвърлиха жребий*, макар и дрехата му да не бе шита, а изтъкана цяла отгоре до долу.

* Виж Йоан 19:24. – Б.р.

Превод Филипина Филипова
Фондация „Покров Богородичен” 2018

 Качено на сайта iztoknazapad.com на 01.07.2019

.

К. Г. Юнг, „Аз не вярвам, аз знам!”

Когато запитали К. Г. Юнг, „Вярвате ли в Бог?, той отговорил: „Аз не вярвам, аз знам!”

Когато вярваме в Бога, ние се доверяваме на информационни (бихме казали днес) източници, които за нас са извън всяко съмнение за достоверност.

Kогато знаем за Бога –  това е, когато е абсурдно да се мисли нещо различно от това, че Бог, (като единствена реалност и абсолют), е Неназовим, Неопределим  и Непознаваем.

И както казва Николай Кузански в „За не-другото”: „Бог не е нещо видимо, понеже той е причината и създателят на всичко зримo, в небето той не е нещо друго освен самото това небе.

Което ще рече, че Бог е изцяло в небето, но нищо от небето не е в Бога. В човека Бог не е нищо друго освен самият човек. Или представено с една аналогия  -  в „Големанов“ на Ст. Л. Костов,   незабравимият Георги Калоянчев в ролята на Големанов   е изцяло в  Големанов, но нищо от Големанов не в в Георги Калоянчев.

Следователно човек да търси Бога където и да е, дори и вътре в себе си е безсмислица, защото това е да използваш Бога, за да търсиш Бога, да използваш съзнанието си, за да уловиш съзнанието си…

И още, Новозаветното Откровение, казва Николай Кузански, прави за нас достъпна Божията благодат, защото Светият Дух  е дошъл на Света с пришествието на Спасителя и нашата природа е възродена и осветена и всеки, който има чисти стремежи има възможността да се докосне макар и неуловимо до познанието за Бога и му дава кураж като се усъвършенства да се приближава към него*.

*Николай Кузански  „За не-другото“ –  превод от латински Цочо Бояджиев  (резюме Shi Jian)

Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.04.2019

.

К. Г. Юнг, „Ако новото не се опре сериозно на придобитите християнски ценности, то изобщо няма да успее да се осъществи.”

Изминали са малко повече от 1000 години, откакто ние, още недоразбрали дори началата на политеизма, сме били покорени от една високоразвита религия с ориенталски корени, която издига въображението и духа на дивака до равнище, несъответстващо на неговото духовно развитие. За да запази отчасти това равнище, необходимо е областта на инстинктите да бъде до голяма степен потисната. Именно затова както упражняването на религията, така и моралът приемат явно насилнически или направо злокачествен характер. Разбира се, потиснатото не се развива, а продължава да вегетира в сферата на несъзнаваното в своето първоначално варварско състояние. На нас, разбира се,  ни се иска да изкачим висините на една философска религия, но практически сме неспособни на това. До тези висини човек може да израсне само постепенно. Все още не са излекувани раната на Амфортас и фаустофското разделение на европееца. Несъзнаваното в него е все още претоварено с такива съдържания, които първо трябва да се осъзнаят, за да се опитаме да се освободим от тях изобщо. Наскоро получих писмо от бивша пациентка, която описва необходимото личностно превръщение със следните прости, но изключително точни думи:

„За мен злото породи много добро. Търпението и покоят, отсъствието на потискане, вниманието и учтивостта, а заедно с тях – ръка за ръка – приемането на действителността, т. е, нещата такава каквито са, а не каквито съм ги искала, всичко това ми даде необикновени познания, дари ме с неподозирани сили, все неща, които по-рано  не съм допускала, че могат да съществуват. Винаги съм си представяла, че ако човек приема нещата такива каквито са, в известен смисъл те се превръщат в негови господари; сега тази мисъл вече ме напусна и аз мога дори да проявя лично отношение спрямо тях. Смятам да продължа участието си в играта на живота, като приемам това, което ми носят денят и животът: добро и зло, слънце и сянка, които постоянно се редуват. По този начин аз приемам и собствената си същност с всичките ѝ положителни и отрицателни черти и всичко става по-живо. Каква глупачка съм била! Как съм искала да вкарам всичко в този свят в собствения си калъп!”

Едва при наличието на подобна нагласа, която не се отказва от нито една от ценностите, придобити в рамките на християнското развитие, а, напротив, с християнска любов и търпение се грижи и за най-незначителните проявления на собствената природа, само чрез такава нагласа е възможно постигането на едно по-висше равнище на Съзнанието и културата. Тази нагласа е религиозна в истинския смисъл на думата и терапевтична, защото всички религии всъщност са терапия за страданията и разстройствата на Душата. Развитието на западния интелект и воля ни е дарило с направо сатанинската способност уж успешно да подражаваме като маймуни на една такава нагласа, и то въпреки протестите на несъзнаваното. Само че неизбежно настъпва момент, в който противоположният възглед си пробива път в рязък контраст с привичното ни поведение. Посредством твърде удобното за нас подражание се създава нестабилно положение, което всеки момент може да се разпадне. Здрави основи ще изградим само тогава, когато в еднаква степен се съобразяваме с инстинктивните предпоставки както на несъзнателното, така и на Съзнанието. Не бива обаче да се самозалъгваме: тази необходимост е в крещящо противоречие с култа към Съзнанието, присъщ на западното християнство и особено на протестантството. Новото винаги е изглеждало като враг на старото, но независимо от това задълбоченият стремеж към познанието неизбежно ще открие, че ако новото не се опре сериозно на придобитите християнски ценности, то изобщо няма да успее да се осъществи.

Превод Андрей Крупев, Юлия Ковачева
„Китайска книга за живота“ ЕВРАЗИЯ-АБАГАР 1993*

*„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм с европейски коментар на Карл Г. Юнг )

Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.02.2019

.

Хорхе Луис Борхес  „Нови разследвания”

из „От някой до никой” – Дионисиев Корпус (Corpus Dionysiacum)

Единичните неща са теофании (откровения или явления на божественото), а отвъд тях е Бог, единствено реалното, но  Той не знае какво е, защото не е никакво какво, и е непостижим, както за Себе Си, така и за всеки ум**. Не е мъдър, а повече от мъдър; не е добър, а повече от добър; неизповедимо  надхвърля и отхвърля всякакви определения. За да го дефинира Йоан Ериугена прибягва към думата „nihilum” – нищо. Бог е изначалното нищо на creation ex nihilo***,  бездната, в която са създадени първообразите, а след тях и отделните твари. Той е Нищо и Никой; онези, които са си го представяли така, са чувствали, че е нещо повече, отколкото да е Кой или Какво.

*Дионисиев Корпус (Corpus Dionysiacum) (лат), корпус от трактати и послания получили разпространение във Византия през VI век; техният автор, известен като Псевдо Дионисий Ареопагит, бил отъждествен с атинянинаДионисий Ареопагит, споменат в Деяния на светите апостоли (17:34). Б.пр.

** … но Той не знае какво е, защото не е никакво какво, … – цитатът е от трактата на Ериугена „За разделението на природата ” . Б.пр.

***Сreation ex nihilo (лат.), Сътворение от нищото. Б.пр.

Превод Анна Златкова

 Хорхе Луис Борхес НОВИ РАЗСЛЕДВАНИЯ
ИК „Колибри” 2018

Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.02.2019

.

Към началото на страницата /
Към карта на сайта