философия Олдъс Хъксли 
Към карта на сайта 
Съдържание на страницата:
Имението Кроум (Crome Yellow)
Глава трета (фрагмент)
Глава четвърта (фрагмент)
Глава пета (фрагмент)
Глава дванадесета (фрагмент)
Глава четиринадесета (фрагмент)
Глава двадесета (фрагмент)
Глава двадесет и втора (фрагмент)
.
Олдъс Хъксли Имението Кроум
Глава трета (фрагмент)
От известно време сериозните сини очи на Мери го гледаха втренчено.
– Какво пишете напоследък? – попита тя.
Би било приятно да поговорят малко на литературни теми.
– О, поезия и проза – каза Денис, – просто поезия и проза.
– Проза ли? – нахвърли се мистър Скоугън застрашително върху думата. – Проза ли пишете?
– Да.
-Надявам се не роман?
– Роман.
– Горкият Денис! – възкликна мистър Скоугън. – На каква тема?
Денис се почувства доста неловко.
– О, ами за каквото обикновено се пише.
– Разбира се – простена мистър Скоугън, -ще ви разкажа сюжета. Малкият Пърси, героят на романа, не го бива в нито една от игрите, но затова пък е много умен. Завършва, както е обичайно, частно училище, след това – обичайния университет и пристига в Лондон, където живее сред хора на изкуството. Гнетят го меланхолични мисли, на плещите си носи целия товар на вселената. Написва изумително блестящ роман, заплита се в нежна любовна история и в края на книгата изчезва в сияйното бъдеще.
Лицето на Денис пламна. Мистър Скоугън беше описал плана на романа му с ужасяваща точност. Направи опит да се засмее.
– Напълно грешите – каза той. Романът ми не е такъв.
Това бе героична лъжа. За щастие, помисли си той, написал съм само две глави. Ще ги скъсам още тази вечер, когато разопаковам багажа си.
Мистър Скоугън продължи без да обръща внимание на опровержението:
– Защо вие, младите, продължавате да пишете за такива съвършено безинтересни неща, като душевното състояние на юноши и художници? Възможно е професионалните антрополози някой ден да решат, че е по-интересно да изследват философските търсения на студентите, отколкото вярванията на австралийските туземци. Но вие не можете да очаквате един възрастен човек, обикновен човек като мене да се трогне кой знае колко от разказа за техните душевни терзания. А в края на краищата дори в Англия, дори в Германия и Русия има повече възрастни, отколкото младежи. Що се отнася до хората на изкуството, те се занимават с проблеми, които са съвършено различни от проблемите на обикновените възрастни хора – проблемите на чистата естетика дори не съществуват за хора като мен, – така че описанието на техните умствени процеси е толкова отегчително за обикновения читател, колкото и въпросите из областта на чистата математика. Една сериозна книга в която действащите лица са художници, и то описани само като творци, не би могла да се чете, а пък ако художниците са описани като любовници, съпрузи, алкохолици, герои и т. н., вече не си струва да се пише подобен роман. В литературата Жан-Кристоф е просто тип на творец, тъй както в комиксите професор Радий е просто прототип на учен.
– Не ми е много приятно да чуя, че съм бил толкова неинтересен – каза Гомбо.
– Съвсем не, драги Гомбо – побърза да обясни мистър Скоугън. – Не се съмнявам, че като любовник или пияница вие сте безкрайно очарователен. Трябва да си признаете честно обаче, че като творец на форми сте твърде досаден.
– Никак не съм съгласна с вас – възкликна Мери. Когато говореше, като че ли все не ѝ достигаше въздух и от задъхване фразите ѝ се прекъсваха. – Колкото художници съм срещала всякога съм откривала, че душевният им мир е много интересен. Особено в Париж. Чуплицки например……Тази пролет в Париж срещах Чуплицки твърде често.
– О, Мери, вие сте изключение, наистина сте изключение – прекъсна я мистър Скоугън. – Вие сте une femme superieure*.
*Изключителна жена (фр.)
Мери пламна от удоволствие и лицето ѝ съвсем заприлича на червена луна.
.
Глава четвърта (фрагмент)
Имаш неприятния навик да цитираш – каза Ана. – Никога не знам нито контекста, нито автора. Унизително е да се чувстваш толкова невеж.
Денис се извини.
– Образованието ми е виновно. Нещата стават някак си по-реални, по-живи, когато използваш нечия готов фраза. Пък и има толкова много красиви имена и думи: монофизит, Ямблик, Помпонаци –изсипеш ги победоносно и усещаш, че си спечелил спора само защото звучат така магически. Това са те плодовете на висшето образование.
– Ти можеш да съжаляваш, че имаш висше образование, но аз пък се срамувам, че го нямам.
Ана седна на една пейка, скрита в сянката на старо ябълково дърво.
– Слушам те – каза тя.
Той не седна, разхождаше се напред-назад пред пейката и говореше, като жестикулираше от време на време.
– Книги – почна той, – книги. Човек чете толкова много, а вижда толкова малко хора и такава малка част от света. Велики, дебели книги за вселената задуха, за етиката. Нямаш представа колко много книги има на този свят. Може да съм прочел двaйсет-трийсет тона през последните пет години. Двайсет тона умозаключения! Натоварват те с това бреме и те пускат по света.
Денис крачеше нагоре-надолу. Гласът му ту се издигаше, ту спадаше, млъкваше за момент, после подемаше отново. Китките му се движеха непрекъснато, а понякога дори махаше с ръце. Ана го гледаше спокойно и слушаше така, като че ли присъства на лекция. Денис е мило момче, а днес наистина изглежда очарователен.
– Човек навлиза в света – продължаваше Денис – с готови понятия за всичко. Имаме си философия и се опитваме да нагодим живота към нея. Би трябвало човек по-напред да поживее, а след това да си създава философия, съответна на живота…… Животът, фактите, нещата изобщо са ужасно сложни; а дори най-трудните идеи са измамливо прости. В света на идеите всичко е ясно. В живота всичко е тъмно и заплетено. Чудно ли е тогава, че човек се чувства отчаян и ужасно нещастен? – Денис спря пред пейката и след последния си въпрос разпери ръце и застана за миг в позата на разпънатия Христос, после отново ги отпусна.
– Горкият Денис! – разчуства се Ана. Той наистина беше трогателен, изправен пред нея в тези панталони от бяла каша. – Нима човек може да страда за такива неща? Много странно ми се вижда.
– Защо просто не приемеш нещата естествено, според случая? – попита Ана. – Толкова по-лесно е.
– Разбира се – отвърна Денис, но това е урок, който е научава постепенно. Човек първо трябва да се отърве от двайсете тона разсъждения.
– Винаги съм приемала нещата такива каквито са. То е тъй очевидно. Човек се наслаждава на приятните неща, неприятните избягва. И това е всичко.
– За теб може да е всичко. Ти обаче си по принцип езичница, докато аз правя непосилното, само и само да стана езичник. Нищо не приемам като естествено и нищо – направо. Красота, удоволствие, изкуство, жени – винаги трябва да си измислям основания, оправдания за всичко, което е прекрасно. Иначе не мога да се наслаждавам на нищо, без да се чувствам гузен. Съчинявам някакви историйки за красотата и се залъгвам, че тя има нещо общо с истината и добротата. Необходимо ми е да вярвам, че изкуството е процес, чрез който от хаоса човек сътворява божествена реалност. Удоволствието е едно от мистичните свойства да се слееш с безкрайността: екстазът на пиянството, танцът, любовта. Що се отнася до жените, непрекъснато трябва да убеждавам себе си, че именно те са широкият друм към божественото. И като си помислиш, че едва сега започвам да проумявам колко безсмислено е било всичко това! Струва ми се невероятно, че някой хора изобщо не са преживявали подобни ужаси.
– За мен е много по-невероятно – каза Ана, – че някой може въобще да бъде жертва на подобни мисли. Не мога да си представя как бих повярвала, че пътя към божественото са мъжете…….
.
Глава пета (фрагмент)
Гомбо свърши тирадата и Мери, почервеняла и вбесена, отвори уста да го опровергае. За съжаление закъсня. Преди да изрече и една дума, с тих глас мистър Скоугън произнесе встъпителната фраза на речта си. За Мери нямаше никаква надежда да вмъкне и половин дума; ще не ще, трябваше да се примири.
– Дори вашето красноречие, драги Гомбо – казваше мистър Скоугън – дори вашето красноречие ще бъде недостатъчно да убеди отново хората в прелестите на размножаването заради самото размножаване. Наред с грамофона, киното и автоматичния пистолет богинята на приложните науки ощастливи човечеството с още един дар, много по-ценен, начинът да се отдели любовта от продължението на рода. За почитателите си Ерос сега е напълно свободен бог; по своя воля човек може да прекрати нежелателната връзка между Ерос и Луцина. А кой знае, през следващите няколко века хората може би ще са свидетели на много по-пълното им разделяне. Аз очаквам това с нетърпение и оптимизъм. Онова, което великият Еразъм, Дарвин и мис Ана Сюърд, лебедът на Личфийлд, експериментираха безуспешно – въпреки изследователския си жар – нашите потомци ще експериментират с успех. Едно безлично размножаване ще замести отвратителната система на природата. В огромни държавни инкубатори безброй редици бременни бутилки ще снабдяват света с необходимото население. Семейството като обществена единица ще изчезне; обществото, поразено в самия си корен, ще трябва да намери нова основа; а Ерос, прекрасно и безотговорно свободен, ще пърха като весела пеперуда из обления от слънце свят.
– Звучи чудесно – възкликна Ана.
– Далечното бъдеще винаги е чудесно.
Сините като порцелан очи на Мери, по-сериозни и учудени от всякога, гледаха втренчено мистър Скоугън.
– Бутилки? – промълви тя недоверчиво. – Наистина ли мислите така? Бутилки…….
.
Глава дванадесета (фрагмент)
През последните осем години Гомбо се бе задълбал в кубизма. Работеше усърдно и толкова дълбоко задълба, че излезе чак от другия край. В началото бе рисувал стилизирано природата, след това малко по малко бе изоставил природата и бе минал в света на чистите форми, докато най-сетне започва да изобразява собствените си мисли въплътени в абстрактни геометрични форми, плод на собственото му въображение.. Работата му се струваше трудна, но ободрителна. И изведнъж, съвсем неочаквано започна да изпитва някаква неудовлетвореност, чувстваше се скован и ограничен в непоносимо тесни граници. С огорчение съзнаваше, че формите, които измисля, са толкова малобройни и тъй груби и неинтересни! А природата създаваше безбройни форми, невероятно изящни и сложни. С кубизма бе свършено. Той бе завършил своите лутания в лабиринта на кубизма и бе излязъл от него. Дисциплината обаче, на която го научи тази школа, го предпазваше да не изпадне в прекалено обожаване на природата. Той взаимстваше от природата нейните богати, изтънчени и сложни форми, но винаги се стремеше да ги обедини в едно цяло, което да носи вълнуващата простота и логика на една идея; стремеше се да съчетае краен реализъм с крайна простота. Пред погледа му непрекъснато се редяха грандиозните постижения на Караваджо: форми на пулсираща, жива реалност изплуваха от мрака и се нареждаха в композиции, лъчезарно прости и логични като математическа идея. Спомняше си „Призоваването на Матея”, „Разпъването на Св. Петър”, „Свирачите на лютня” и „Мария Магдалина”. Знаел е тайната този хитър негодник, знаел е! Сега Гомбо я търсеше, търсеше я с жар. Да, би излязло нещо знаменито, само да може да открие тайната!
От дълго време в него се беше зародила една идея, която бавно се раздуваше и бухваше в съзнанието му като прясна мая. Нарисувал беше безброй етюди – пълна папка, нахвърлил беше с въглен скица на картината и сега върху платното идеята му постепенно придобиваше форма. Представляваше човек, паднал от кон. Огромното туловище на животното – мършав бял каруцарски кон – заемаше почти половината от платното. Главата му, наведена към земята, беше в сянка, така че погледът веднага се спираше на гигантското кокалесто тяло и краката, които се пускаха от двете страни на картината като колони на арка. На земята, между копитата на грамадното животно, лежеше нарисувана в ракурс, човешка фигура – главата на най-преден план, а ръцете широко разперени встрани. От една точка в десния преден план струеше бяла, студена светлина. Животното и падналият човек бяха ярко осветени, а наоколо , над тях и зад тях се стелеше непрогледна нощ. Само двете фигури изпъкваха от мрака – сами за себе си цяла вселена. Тялото на коня изпълваше горната част на картината, а краката и грамадните копита, неподвижно застинали в момента преди да стъпчат човека, я ограждаха от двете страни. Човекът лежеше под коня, а лицето му в ракурс, бе във фокус в средата на картината, ръцете му разперени встрани. Между краката на коня, под извивката на корема му, погледът потъваше в непрогледна тъмнина, а отдолу пространството бе затворено от фигурата на поваления човек. В средата – бездна от мрак, а наоколо сияйни форми……
.
Глава четиринадесета (фрагмент)
В Кроум, след като привършиха обеда, отиваха да си пият кафето в библиотеката. Тя имаше източно изложение и по това време на деня беше най-хладното място в цялата къща. Беше огромна стая, в която през осемнадесети век бяха поставени много елегантни полици, боядисани в бяло. В средата на едната от стените имаше врата, изкусно замаскирана с полици, пълни с подвързани книги – всъщност бяха само корици от книги, без листа – зад която имаше дълбок стенен шкаф, където сред купчина от папки с писма и стари вестници мухлясваше саркофагът на знатна египтянка, донесен от сър Фернандо II, когато се завърнал от обиколката си из чужбина. От десетина ярда човек би могъл на пръв поглед да вземе тази тази тайна врата за част от библиотеката, отрупана с истински книги. Мистър Скоугън с чаша кафе в ръка стоеше пред рафтовете с фалшиви книги. От време на време спираше да говори, за да отпие глътка кафе.
– Най-долният рафт – казваше той е зает от четиринадесетте тома на една енциклопедия. Полезно произведение, но и то като Финландския речник на Капримълдж е малко безинтересен. Биографичният справочник изглежда много по-обнадеждаващ. „Биографии на хора велики по рождение”, „Биографии на хора, станали велики със собствени усилия”, „Биографии на хора, получили величие” и „Биографии на хора, които изобщо никога не са били велики”. След това идва реда на „Дела и странствувания на Том”., описани в десет тома, и „Гонитба на неуловимото”, роман на неизвестен автор – заема шест тома. „Ами това, това какво е? – Мистър Скоугън се повдигна на пръсти, за да види заглавието. – Седем тома „Приказки на Нокспоч”! Знаменитите приказки на Носпоч! – повтори той. Ах, драги Хенри – обърна се той назад, – това са най-хубавите ви книги. С готовност бих сменил цялата ви библиотека само за тях.
Мистър Уимбъш, щастливия собственик на първите издания на огромен брой книги, си позволи да се усмихне снизходително.
-Нима е възможно – продължи мистър Скоугън – тези книги да имат само гръб и заглавие? – отвори вратата и надникна вътре, като че ли се надяваше да намери там телата на книгите. – Пфу! – възкликна той с възмущение и затвори отново шкафа. Мирише на прах и плесен. Символично, нали! Посягаме към великите шедьоври на миналото с надежда да получим някакво чудотворно просветление, а като ги отворим, намираме единствено мрак, прахоляк и миризма на разложение. В края на краищата, нима четенето на книги не е и то един порок, подобен на пиянството, половите излишества и която и да е било друга форма на прекомерно задоволяване на собствените ни желания и страсти? Човек чете, за да гъделичка и забавлява мозъка си, чете най-вече, за да не мисли. И все пак „Приказките на Нокспоч”….
Той замълча и замислено забарабани с пръсти по гърбовете на несъществуващите, недостижими книги.
– Не съм съгласна с това, което казвате за четенето на книги – обади се Мери, – Имам предвид сериозните книги.
– Права си, Мери, напълно си права – отвърна мистър Скоугън. Съвсем бях забравил, че в тази стая има и сериозни хора.
Идеята за биографиите ми допада – каза Денис, – В подобна всеобхватна и изчерпателна система ще има място за всички нас. ….
– Аз предпочитам „Гонитба на непостижимото” – обади се Ана. Роман в шест тома. Звучи успокояващо.
– Успокояващо – повтори мистър Скоугън. Попадна на точната дума. „Гонитба на непостижимото” е сериозно, но малко старомодно произведение. …. А сега е ред на „Приказките на Нокспоч” Какъв шедьовър, какъв велик човек! Знаел е Нокспоч как се пише художествена проза. Ех, Денис, да можехте да прочетете Нокспоч, нямаше да се хващате за роман за досадното съзряване на някакъв си младеж, нямаше да описвате в безкрайни,досадни подробности живота на интелектуалците в Челси, Блумсбъри и Хампстед. А щяхте да опитате с някаква приятна за четене книга. Уви, поради странното подреждане на книгите в библиотеката на нашия любезен домакин, вие никога няма да прочетете Нокспоч…..
.
Глава двадесета (фрагмент)
– Човек страда толкова много, – продължи Денис – когато красивите думи не значат онова, което би трябвало да означават. Неотдавна например едно мое напълно завършено стихотворение се провали, и то само защото, значението на думата „карминативен” не беше това, което трябваше да бъде. „Карминативен” звучи чудесно, нали?
– Да, звучи чудесно – съгласи се мистър Скоугън, – а какво значи?
– Това е дума, която ценя високо от най-ранно детство – каза Денис – и не само ценя, но и обичам. Когато настинех ми даваха да пия отвара от майчин лист – съвсем неефикасно, но не и неприятно на вкус. От едно шише с тясно гърло сипваха внимателно капка по капка златистата лютива течност, която пареше на гърлото. На етикета бяха написани лечебните и свойства, измежду които се споменаваше, че имала силно карминативно действие. Обожавах тази дума. „Ах колко е карминативно!” – казвах аз, след като глътнех определената доза. Думата някак си великолепно описваше онова вътрешно затопляне, онази жар, онова – как да го нарека? – физическо задоволство, което изпитвах, след като вземех лекарството. По-късно, когато открих алкохола, наричах „карминативна” подобната, но по-благородна и по-възвишена възбуда, която виното поражда не само в тялото, , но и в душата. Карминативното действие на бургундското, на рома, на отлежалия коняк, на „Лакрима Кристи”, на марсала, на алеатико, на силната тъмна бира, на джина, на бордото, на силното младо тосканско вино от новата реколта – сравнявах ги и ги класифицирах. Сортът „марсала” е розово и нежно карминативен; джинът щипе, освежава и същевременно и затопля. Имах цяла скала на карминативните стойности. А сега – Денис отчаяно разпери ръце – сега знам какво същност значи думата „карминативен”.
– Но какво най-после значи тази дума? – попита мистър Скоуган и в гласа му се долови леко нетърпение.
– Карминативен – Денис произнесе бавно и с любов всяка сричка, – кар-ми-на-ти-вен! Смътно си представях, че има нещо общо с Carmen-carmenis*, още по-смътно свързвах тази дума с caro-carnis** и производните думи карнавал и карамфил. Карминативен – тя криеше представата са песни, за плът, розова и топла, загатваше за веселбите по време на mi-Careme*** и карнавала с маски във Венеция. Карминативен – тази дума изразяваше и топлината, и кипржа, и чувството на задоволство. А вместо това….
*Звук, песен – бел. пр
**Тяло, плът – бел. пр.
***Четвъртък от третата седмица от великите пости – бел. пр.
– Отговори ми най-после на въпроса, драги Денис – ядоса се мистър Скоуган. – На въпроса.
– Ами онзи ден написах стихотворение – каза Денис – стихотворение за силата и красотата на любовта.
– И други като тебе са го правили – успокои го мистър Скоугън, – така че няма защо да се срамуваш.
– В него излагах идеята – продължи Денис, – че любовта често пъти прилича на вино, че не само Бакхус, но и Ерос може да опиянява. В основата си любовта е карминативна. Тя поражда у нас усещане за топлина, за жар. Ето какво написах:
„И страст, карминативна като вино…..”
Бях доволен. И тогава изведнъж ми мина през ума, че никога не бях проверявал думата в речник. Бях израсъл с нея още от времето на шишето с майчин лист. Винаги бях смятал, че смисълът ѝ е явен и безспорен. За мен „карминативен” бе така богат на съдържание, като някое огромно сложно произведение на изкуството; бе един напълно завършен пейзаж, изпъстрен с образи.
„И страст карминативна като вино…..”
За първи път пишех думата и съвсем неочаквано изпитах желание да намеря лексикографско потвърждение на значението ѝ. Под ръка имах само малък англо-немски речник. Отворих на буквата С, ca, car, carm. Ето я: карминативен: windtreibend*. Windtreibend! – повтори той.
*Газзогонен – бел. пр.
Мистър Скоугън се изсмя. Денис поклати глава.
– Ах! – каза той. На мен никак не ми беше до смях. За мен това беше завършекът на една глава, трагичният край на нещо невинно и скъпо. Години наред, наивни детски години, бях вярвал, че карминативен означава….. ами просто означава карминативен. А сега пред мен лежи останалата част от живота ми – може би само един ден, може би десет години, може би половин век и аз ще знам, че карминативен значи windtreibend.
Plus ne suis ce que jái ete
Et ne le saurai jamais etre*
‘Сега не съм това, което бях
И никога няма да бъда.
*„За себе си” Клеман Маро (1496-1544), френски поет, една от най-значителните фигури на ранния Ренесанс във Франция. – бел. пр.
Човек не може да не се чувства подтиснат и тъжен, след като е разбрал това.
– Карминативен – каза замислено мистър Скоугън.
– Карминативен – повтори Денис.
И двамата помълчаха известно време.
– Думите – заговори отново Денис, ах, думите! … Питам се дали можете да разберете колко много ги обичам. Вие обръщате прекалено много внимание на нещата, на идеите и хората, за да можете да разберете истинската красота на думите. Умът ви не е настроен за литература. Това, че мистър Гладстон открива трийсет и четири рими за името „Марго”, ви се струва по-скоро трогателно, отколкото каквото и да било друго. Адресираните в стихове писма на Маларме ви оставят равнодушен или може би извикват само състрадание. Не можете да разберете, че:
Te ne point te cabrer, hue!
Poste, et j’ájouterai, dia!
Si tu ne fuis onze-bis Rue
Balzac chez set Heredia –
e просто едно малко чудо.
– Прав сте – съгласи се мистър Скоугън. – Не мога.
– Не усещате ли магията на словото?
– Не.
– Чувството на магическото въздействие на думите, усетът за тяхната сила – каза Денис, – това са критериите, по които се определя дали човек има литературна склонност. Техническиата, езиковата страна на литературата е просто продължение на някогашната магия. Думите са първото и най-великото изобретение на човека, чрез езика той е създал съвършено нов свят; какво чудно има тогава, че обичаме думите и им приписваме сила! С подбрани, звучни думи заклинателите са изваждали зайци от празни шапки и са извиквали духове от природните стихии. Техните наследници, литераторите, все още продължават да действат по този начин: сглобяват словесните си формули и треперят от възторг и благоговение пред силата на готовото заклинание. Зайци в празни шапки ли? Не, техните заклинания са много по-изкусни, защото те пораждат чувства в безчувствени души Направени според правилата на поетическото изкуство, и най-блудкавите изявления придобиват огромно значение. Например изявлението „Петър (Жорж в фр. израз) плет плете, през три пръта преплита” е очевидна истина и не би заслужавала никакво внимание, ако бих решил да го предам със следните думи: „Петър (Жорж в фр. израз) прави плет, като прекарва всяка пръчка между три кола”. Или „George construit une claie en passant des branches entre trios pieux.” Но понеже го изразявам по този начин: „Петър (Жорж в фр. израз) плет плете, през три пръта преплита”, въпреки цялата си очевидност фактът придобива значение, става незабравим и трогателен. Да създадеш от нищо нещо само чрез силата на словото, нима това не е истинско вълшебство? Дори бих могъл добавя: какво е това, ако не литература? Половината от най-великата световна поезия е просто „George construit une claie”, преведено като „Петър (Жорж в фр. израз) плет плете”, следствие на което придобива магическо въздействие. А пък вие не можете да оцените думите. Съжалявам ви!
– Карминативно средство за мозъка. Ето от какво имаш нужда – замислено каза мистър Скоугън.
.
Глава двадесет и втора (фрагмент)
– Вземи например Лутер и Еразъм. Ротердамски. – Мистър Скоугън извади лулата си и продължи да говори, докато я пълнеше. – Ако някога е съществувал разумен човек, то това е бил Еразъм. Хората в началото го слушали – един нов виртуозен изпълнител на оня изтънчен инструмент с безкрайни възможности – ума; те дори се възхищавали от него и го почитали. Но нима ги е накарал да се държат така, както той е искал – разумно и почтено; или поне по-малко скотски от обикновено? Ни най-малко. И тогава се появява Мартин Лутер, брутален и разпален – един луд, фанатично убеден в неща, по които не може да съществува каквато и да е убеденост. Той закрещял и хората се втурнали към него. Никой вече не слушал Еразъм; Еразъм бил очернен и обруган заради здравия си разум. Лутер им се струвал сериозен. Лутер бил реалност. Еразъм олицетворявал единствено разума и почтеността; бил мъдрец, значи му липсвали сили да раздвижи масите. Европа последвала Лутер и си навлякла век и половина войни и кървави гонения. Тъжна история!
Мистър Скоугън драсна клечка кибрит. Слънцето грееше тъй ослепително, че пламъкът беше почти невидим.
– Ако искаш да накараш хората да действат разумно, трябва да ги убеждаваш така, както ги убеждават фанатиците. Дори най-разумните поучения на основоположниците на разните религии добиват притегателна сила благодарение на екзалтирани последователи, които биха се сторили за окайване на един нормален човек. Чистият здрав разум е унизително безсилен. Той например ни учи, че единственият начин, по който можем да запазим днешната цивилизация е да се държим почтено и разумно. Разумът моли и убеждава, нашите управници продължават безчинствата си, а ние мълчаливо се съгласяваме и подчиняваме. Единствената надежда остава някой фанатичен кръстоносен поход, готов съм ако започне да думкам със всички сили барабана, макар че в същото време ще се срамувам малко от себе си. Така или иначе – мистър Скоугън сви рамене и с лула в ръка направи жест на помирение – безполезно е човек да се оплаква, че светът е такъв какъвто е. Фактът си е факт, ако не бъде подпомогнат здравия разум е безполезен. Следователно това, от което се нуждаем е да използваме нормално и разумно лудостта. Рано или късно ние разумните хора ще вземем властта.
– Но аз не искам власт – обади се Денис.
– Всеки иска власт – изсмя се мистър Коугън. В една или друга форма. Ти например мечтаеш за литературна власт. Някой хора искат власт, за да могат да преследват ближните си; ти удовлетворяваш жаждата си за власт като тормозиш думите; усукваш ги, тъпчеш ги в калъп, измъчваш ги, за да ги накараш да те слушат. Аз обаче се отклонявам от темата.
– Така ли? – едва попита Денис.
– Да – продължи мистър Скоугън, без да му обръща внимание – ще настъпи ден, когато ние разумните хора, ще се научим да впрягаме лудостта в полза на разума. Повече не можем да оставим света да зависи от чисти случайности. Не можем да позволим опасни маниаци, обезумели заради някаква догма като Лутер, или пък болезнено самовлюбени като Наполеон да продължават да се появяват от време на време и да обръщат всичко наопаки. В миналото това не е имало чак толкова голямо значение, но съвременното общество е прекалено чувствителен механизъм. Още няколко удара като Световната война, още един-двама Лутеровци и цялата система ще се разпадне на парчета. В бъдеще разумните хора ще трябва да се погрижат да канализират лудостта на безумците в подходяща посока, да я накарат да върши полезна работа, подобно на буйна планинска река, която задвижва динамомашина…..
– Разумните хора трябва да създадат Държавата на Разума. В Държавата на Разума човешките същества ще бъдат разделени на различни видове, не според вида на очите или формата на черепа, а според качествата на ума и темперамента им. Психолози, специализирани в нещо, което сега би изглеждало почти свръхчовешко ясновидство, ще подлагат на проверка способностите на всяко новородено дете и ще го причисляват към съответния вид. Класифицирано и маркирано по установения ред, детето ще получи образование, подходящо за хора от неговия вид, и като порасне ще му се възложи да върши такава работа, каквато са годни да вършат подобните му.
– Колко вида ще има? – попита Денис.
– По всяка вероятност много – отвърна мистър Скоугън. – Класификацията ще бъде прецизна и сложна. Не е по силите обаче на един пророк да навлиза в подробности, нито пък е негова работа. Аз само ще посоча трите основни вида, на които ще се разделят поданиците на Държавата на Разума.
Той замълча и се окашля един-два пъти; в съзнанието на Денис изплува картина: маса, върху нея чаша и шише с вода, поставена косо на масата дълга бяла показалка, за да се посочват диапозитивите.
Трите основни вида – продължи мистър Скоугън – ще бъдат следните: управляващи умове, ентусиасти и фанатици, и тълпа. В групата на управляващите умове ще бъдат включени всички, които могат да мислят, които знаят как да се освободят до известна степен – уви, колко е ограничена дори сред най-интелигентните тази свобода! – от предразсъдъците на времето, в което живеят. Група умни хора, избрани измежду онези, които се занимават с проблемите на практическия живот, ще управляват Държавата на Разума. Те ще използват като оръдия на властта си втория велик вид хора – ентусиастите, фанатиците, безумците, както аз ги наричам, които вярват безразсъдно и страстно в разни каузи и са готови да умрат в името на това в което вярват и за което копнеят. Тези необуздани хора с техните страхотни скрити възможности да творят и добро и лошо, вече няма да бъдат оставени да действат случайно при случайни обстоятелства. Няма да има вече нито Чезаре Борджа, нито Лутер и Мохамед, нито Сузана Сауткост, нито Къмсток*. Едновремешният ентусиазиран фанатик, онази жестока рожба на жестоки обстоятелства, които с еднакъв успех би могъл да накара хората да да плачат и да се покайват, или пък да си режат един другиму гърлата, ще бъдат заменен от нов тип безумец, който външно ще бъде все същият и ще продължава да кипи от привидно спонтанен ентусиазъм и в същото време….., ах колко различен ще бъде той от безумеца в миналото. Новият вярващ фанатик ще подчини увлеченията, страстите и ентусиазмът си за разпространението на някоя разумна идея. Без въобще да го съзнава, той ще бъде оръдие на по-висш разум.
*Религиозни реформатори, създатели на секти в Англия и САЩ.
Мистър Скоугън се изкиска злорадо, като че ли си отмъщаваше на ентусиастите и фанатиците в името на разума.
– От най-ранна възраст, т.е, веднага щом специалисти психолози определят мястото им в системата на класификацията, ентусиастите и фанатиците ще получат специално образование под зоркото наблюдение на хората на Разума. След като бъдат напълно моделирани посредством дълъг процес на внушение, те ще тръгнат по света и без да жалят сили, екзалтирано ще проповядват и ще прилагат на практика трезвите разумни проекти на управляващите свише. Когато тези проекти се осъществят, или когато полезните преди едно десетилетие идеи станат негодни, Управляващите умове ще вдъхновят ново поколение безумци с друга вечна истина. Главното предназначение на ентусиастите и фанатиците ще бъде да задвижват и направляват тълпата, третия основен вид, който ще се състои от безброй милиони хора, лишени от разум и полезен ентусиазъм. Когато тълпата ще трябва да направи някакво особено усилие, когато се сметне, че е необходимо в името на солидарността човечеството да се въодушеви под знамето на една единствена страст или идея, ентусиастите и фанатиците предварително заредени с някакво просто и удовлетворително кредо, ще бъдат изпратени да го проповядват сред тълпата. В нормални времена, когато високият емоционален градус на кръстоносните походи би бил нездравословен, ентусиастите и фанатиците кротко и задълбочено ще се занимават с великото дело – образованието. При възпитанието на тълпата научно ще се използват почти безграничните възможности на човечеството да се поддава на внушение. Систематично, още от най-ранно детство масите ще бъдат убеждавани, че могат да намерят щастие единствено в активността и покорността, ще ги накарат да повярват, че са щастливи същества с огромно значение и че всичко, което вършат е благородно и важно. За нисшите видове земята ще се превърне в център на вселената, а човекът – в господар на природата. Ах! Каква завидна участ ще има тълпата в Държавата на Разума! Ще си изработват осемте часа на ден, ще се подчиняват на по-високопоставените от тях, убедени в собственото си значение, величие и безсмъртие. Ще се чувстват удивително щастливи, по-щастливи от която и да е класа, откакто свят светува. Те ще прекарат живота си в розово опиянение, от което никога няма да изтрезнеят. Ентусиастите и фанатиците ще бъдат виночерпци в тази доживотна вакханалия и непрекъснато ще пълнят чашите с омайното питие, което сериозните и трезвите хора на разума, скрити зад кулисите ще варят, за да опияняват поданиците си.
– А какво ще бъде моето място в Държавата на Разума? – сънливо попита Денис, засенчил с ръка очите си.
Мистър Скоугън мълчаливо го погледна за миг.
– Трудно е да се каже, за кой от видовете ще станеш – каза той най-после. – Не те бива за физическа работа, прекалено си независим и не се поддаваш на внушение, за да те причисля към безбройната тълпа, нямаш нито една от чертите на ентусиастите и фанатиците, а що се отнася до Управляващия разум, той ще трябва да бъде изумително ясен, безмилостен и проницателен – той замълча и поклати глава. – Не виждам друго място за теб освен камерата за безболезнена смърт.
Дълбоко обиден Денис избухна в изкуствен, привидно неудържим хомеричен смях.
– Тук ще получа слънчев удар – каза той и стана от пейката.
Превод Мариана Коракова
Народна Култура 1980
Качено на сайта iztoknazapad.com на 22.04.2017
Към карта на сайта / към началото на страницата