философия                 Олдъс  Хъксли

Към карта на сайта

Дъглас Хофстатър     Олдъс Хъксли     Робърт М. Пърсиг     Роло Р. Мей     Джералд Уитроу    Пер Лагерквист     Алан Уотс     Рихард Вилхелм      Евгения В. Завадская      Хелмут Вилхелм   Ирина Л. Галинская    Джордж Роули


Съдържание на страницата:

Вечна философия (The Perennial Philosophy  - Aldous L  Huxley)

Въведение
Истина
Религия и темперамент

Стр. 2

….. Имението Кроум (Crome Yellow)

Глава четвърта (фрагмент)
Глава дванадесета (фрагмент)
Глава четиринадесета (фрагмент)
Глава двадесета (фрагмент)

 

ВЕЧНА ФИЛОСОФИЯ

В своята забележителна книга „Вечна философия“, обзор на канонически текстове на различни религиозни традиции, Олдъс Хъксли е събрал на едно място духовното наследство на хилядолетия търсене на истината от човеците,за да ни направи съпричастни към това наследство, без разлика  коя религия  изповядваме и изповядваме ли изобщо някаква религия.

 Shi-Jian

ВЪВЕДЕНИЕ

Словосъчетанието philosophia perennis за първи път е било използвано от Лайбниц. Но самата наука (включваща в себе си) – метафизика, признаваща съществуванието на божествената Реалност в света на нещата и разумните живи същества; психология, намираща в душата нещо подобно на божествената Реалност или даже идентично с нея; етика, основополагаща, че главна цел на човека е познанието на иманентната и трансцедентална Основа на единното Битие, – тази наука съществува от незапомнени времена.Зачатъци на Вечната Философия могат да се намерят във фолклора на абсолютно всички примитивни народи, а нейните висши форми са отразени във всички религии на света. Вариант на този Висш Общ Фактор на всички теологии, както на миналото, така и на бъдещето, за първи път е бил  изложен  в писмена форма преди повече от двадесет и пет века и от тогава на тази неизчерпаема тема пишат представители на всички религиозни направления на всички европейски и азиатски езици. По-нататък аз ще събера в едно цитати от тези автори, най-красивите и най-запомнящи се, избрани въз основа на принципа на тяхната значимост (те добре илюстрират отделните елементи на общата система на Вечната Философия). Тези цитати са събрани под различни заглавия и, така да се каже, са „монтирани” в моя коментар, доколкото съм си поставил за цел задачата да илюстрирам, да свържа в едно, да развия, и при необходимост, да разясня мисълта на техните автори.

Знанието е функция на битието. Когато в битието на знаещия стават промени, съответно се променя и природата и количеството на тези знания. Като пример, битието на детето според степента на това, как  то расте и се учи, преминава в битие на възрастен човек; в резултат на тази трансформация кардинално са променя и начина на познание, а също така и количеството и характерът на познатите неща. Според степента на развитие на индивида, неговите знания стават по-концептуални и систематизирани при огромно повишаване на нивото на информираност и утилитарност. Но всичко това става на цената на влошаването на непосредственото възприятие, отслабване и пълна загуба на интуицията. Помислете, например, как ученият може да измени своето битие с помощта на чисто механичното използване на своите инструменти. Астроном, въоръжен със спектроскоп  и шестдесетинчов огледален (рефлекторен) телескоп, се превръща, ако говорим само за остротата на зрението, в свръхчовек; и ние трябва по необходимост да признаем, че знанието на този свръхчовек, твърде много се отличава от знанието на този, който наблюдава звездите просто с човешкия си поглед.

Върху знанието на отделния индивид въздействат не само промените в неговото физиологическо и интелектуално битие. Съвкупността от знания зависи също от това, какви действия ние, бъдейки същества нравствени, решаваме да предприемем. Уилиям Джеймс е казал, че:

„Практиката може не само да разшири нашите теоретични хоризонти, но и да ни отведе в нови светове и да ни дари с нови способности. Знанията, които ние никога не бихме могли да придобием, оставайки си такива, каквито сме в дадения момент, може да се окажат напълно достъпни, стига да развием в себе си по-високи способности и достигнем по-високо ниво на нравствено развитие.”

Накратко казано: „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” Тази идея, в наукоподобна форма, е изказал суфисткият поет Джалаладин Руми:

„Астролабията на божествените тайни – това е любовта.”

Повтарям: тази книга е антология на Вечната Философия. Но даже, бъдейки антология, тя съдържа само няколко цитата от произведенията на професионални писатели и даже бъдейки посветена на философията, практически не съдържа цитати от произведения на професионални философи. И то по много проста причина. Вечната Философия по начало се занимава само с божествената Реалност, която има огромно значение за сложния свят на нещата и разумните живи същества.  Но природата на тази Реалност е такава, че е невъзможно да бъде позната непосредствено. В този смисъл изключение прави само този, който е решил  да изпълни определени условия, да се превърне в любеща личност с чисто сърце и страдаща душа. Защо е необходимо да бъде именно така? Не знаем. Този факт принадлежи към тези, които сме принудени да приемем като аксиома, даже те да ни изглеждат съвършено неправдоподобни и невероятни  и независимо от това, харесват ли ни  или не. Нашето ежедневие не ни дава никакви основания да знаем, че водата се състои от водород и кислород; но природата на тези съставни елементи на водата се проявява, когато я подложим на определени твърде сурови процедури. Точно така и нашето ежедневие не ни дава никакви сериозни причини за да предположим, че разумът на обикновения човек, който е съставен елемент за сложния свят на Реалността, отчасти напомня за нея, отчасти ѝ е тъждествен. Но ако подхвърлим разума на определени и твърде сурови процедури, то божественият елемент, който, така или иначе, се явява една от неговите части, става очевиден не само за този същия разум, но, по силата на проявата на този  елемент във външните прояви на индивида  и за другите разумни същества. Само чрез физически експерименти можем да стигнем до вътрешната природа на материята и нейните потенциални възможности. И само с помощта на психологически и нравствени експерименти ние можем да стигнем до вътрешната природа на разума и неговите потенциални възможности. При обикновените жизнени обстоятелства на средния човек потенциалните възможности изобщо не се проявяват. Ако бихме искали да ги реализираме, то трябва да изпълним определени условия и да се подчиним на определени правила, обосноваността на които е емпирически доказана от опита на човечеството.

Що се касае до мнозинството от професионалните писатели и философи, то не съществуват никави доказателства, че тези хора са положили достатъчно усилия за овладяване на непосредственото знание. Когато поетите и мистиците разсъждават на тема Вечна Философия, те, като правило, ползват взаимствани мисли. Във всички времена е имало мъже и жени, които са приели такива условия, без изпълнението на които (и това е емпирически факт) непосредственото знание остава недостъпно. Те са ни оставили описания на тази Реалност, която са имали възможност да познаят; освен това, те са се опитали да създадат единна система на мислене, в рамките на която те биха могли да сравнят възприятието от това свое преживяване с други свои възприятия. Тези истински тълкуватели на Вечната Философия, като правило, наричали „светци”, „пророци”, „мъдреци” или „просветлени”. В своята книга, основно, привеждам цитати от произведенията именно на тези хора. И имам за това сериозна причина, защото аз мисля, че те са знаели за какво говорят.

В Индия свещените ръкописи се делят на две групи:

Шрути или „низпослани свише писания”, истинността на които не подлежи на обсъждане, защото те са възникнали от непосредствено проникване в абсолютната Реалност; и Смрити, които са основават на Шрути и, съответно също не предизвикват никакви съмнения.  Шанкара казва:

Шрути се основават на непосредствено възприятие. Смрити са аналогични на източника си и тяхната убедителност, както и убедителността на всяко тълкование, се изгражда върху убедителността на основното произведение”.

И така, тази книга е антология, снабдена с пояснителни коментари и цитати, взети от Шрути и Смрити от различни времена и на различни народи. За съжаление, при внимателното запознаване с традиционно почитаните писания се вижда, че те притежават свойството да пораждат, ако не високомерие, то почти аналогична някаква набожна безчувственост, вцепенение на духа, неспособност за възприемане смисъла на свещените слова. Именно затова, когато търсех материал за илюстрации към доктрините на Вечната Философия в този вид, в който те са формулирани на Запад, аз почти винаги се обръщам не към Библията, а към други източници. Християнските Смрити, към които се обръщам, се основават на Шрути на каноническите книги. Но те с предимство се отличават от тези, които са по-малко изучени и, така да се каже „по-малко се хвърлят в очи”. Освен това, повечето от тези Смрити са произведения на истински свети мъже и жени, които са заслужили правото непосредствено да познават това, за което говорят. Така че тези произведения могат да се смятат форма на низпослани свише и неизискващи доказателства Шрути, така че могат да бъдат поставени с един порядък по-високо от много послания, включени в библейския канон.

През последните години бяха направени много опити за създаване на емпирична теология. Но, независимо от изискания и мощен интелект на такива автори като Сорли, Оман и Тенант, техните усилия само отчасти се увенчаха с успех. Даже в устата на своите най-способни проповедници емпирическата теология не изглежда много убедителна. На мене ми се струва, че причината се крие в факта, че теолозите-емпирици в по-голяма или по-малка степен съсредоточават своето внимание върху възприятията на хора, които теолозите от старите школи наричаха „непосветени” – т. е, тези, които не се стремят много-много да придобият духовно знание. Но две или три хилядолетия история на религията говорят, че непосредствено и ясно може да познае абсолютната реалност само този, който люби, страда и е с чисто сърце. Затова една ли трябва се чудим на това, че теологията, основана на възприятия на напълно прилични, обикновени, непосветени хора, изглежда съвсем неубедително. В този смисъл емпирическата теология напълно може да се приравни към емпирическата астрономия, основана на възприятията на хора, наблюдаващи звездите с невъоръжено око. С невъоръжено око е възможно да се забележи в съзвездието Орион малка бледа ивица и на основание на това наблюдение, разбира се, може да се изгради впечатляваща космологична теория. Но и най-хитроумните разсъждения не биха могли никога да ни дадат тази представа за галактическите и извънгалактическите мъглявини, която би ни дало непосредственото запознаване с тях при помощта на един добър телескоп, камера и спектроскоп. Съответно, колкото и да разсъждаваш за божествената Реалност сред обикновеното битие на сложния свят, който те обкръжава, никога не би могъл така да я познаеш, както непосредствено я познава разумът, пребиваващ в състояние на безпристрастност, смирение и любов към ближния. Естествените науки са емпирични, но никога не се ограничават в усещанията и възприятията на човешките същества, изпитвани от тях в тяхното обикновено състояние. Само на Бога е известно, защо теолозите-емпирици се смятат длъжни да следват изключително тези възприятия. И, разбира се, дотогава, докато те се ограничават до емпиричните възприятия в границите на обикновеното човешко битие, те са обречени на постоянно „анулиране” на всички свои усилия. От материала, който те са избрали да изучават, даже най-блестящият ум би могъл да извлече само набор от възможности, или в най-добрия случай, конкретни вероятности. Неизискващата доказателства определеност на непосредственото познание, по силата на самата природа на нещата, може да бъде постигната само от тези, които притежават „астролабията на божествените тайни”. Ако индивидът не е пророк или светец, то най-доброто, което може да направи в областта на метафизиката, би било да изучава трудовете на пророците и светците, – тези, които са изменили своя обичаен начин на човешко битие и са получили възможността да придобият знание, недостъпно за обикновените човешки същества.

Олдъс Хъксли

 

ИСТИНА

 
Така че млъкни и не говори за Бога. Защото, когато говориш за Него, тогава ти лъжеш, правиш грях.

Майстер Екхарт (Meister Eckhart)

В религиозната литература думата „истина” се използва най-вече в три определени и много различни значения. Така, понякога, тя се смята за синоним на думата „факт” – в случаите, когато се казва, че Бог е Истина, което ще рече първична Реалност. Но във фраза като, „покланяме се Богу в духа и в истината”, тази дума явно придобива друго значение. Няма и най-малко съмнение, че в този случай „истина” означава непосредствено възприемане на духовен Факт, противоположно на вторичното знание „за” Реалността, формулирано, изразено и прието затова, защото е било съобщено или от авторитетно лице, или е доказано въз основата на постулати, съобразени с догмата. И, на края, тази дума носи в себе си по-обикновено значение, в изречения като: „Това изказване е истина”, когато искаме да кажем, че словесните символи, от които е съставено това изявление, съответстват на фактите, за което в него става дума. Когато Екхарт пише „защото, когато говориш за Него, тогава ти лъжеш, правиш грях”, той не твърди, че всички теологически изказвания се разминават с истината. Доколкото може да съществува някакво съответствие между човешките символи и божествения Факт, някой теологически постулати са истинни дотолкова, доколкото ние сме в състояние да ги направим такива. Бъдейки сам теолог, Екхарт, разбира се, би се съгласил с това. Но Екхарт е бил не само теолог, но и мистик. И като мистик той добре е разбирал това, което съвременният семантик така старателно (и така безуспешно) се опитва да разясни на съвременния разум: думата – това не е това, което е нещото и познаването на думите, с които се представя някакъв факт, не са еквивалент на непосредствено възприемане на самия факт. В същност Екхарт твърди следното: каквото и да се каже за Бога, тези неща никога няма да станат „истина” в първите две значения на тази загадъчна дума, с която така често се злоупотребява. Свети Тома Аквински (Thomas Aquinas) с други думи изказва същата мисъл, когато преминал през задълбочено съзерцание, той престанал да пише теологични трудове, като заявил, че всичко написано от него до този момент е било само прашинка, в сравнение с полученото от него непосредствено знание. Двеста години до Тома, в Багдад, великият мюсюлмански теолог ал-Газали (al-Gazzali) също се отказал от анализ на истината за Бога и се посветил на съзерцание и непосредствено възприемане на Истината-Факт, отказал се от чисто интелектуалните доктрини на философите и се обърнал към нравственото и духовно учение на суфите.

Моралът на казаното по-горе е ясен. Винаги, когато ние слушаме или четем за „истината“ ние сме длъжни да спрем, за да си зададем въпрос, в кой от трите значения се използва тази дума в дадения момент. Благодарение на тази проста предпазна мярка (нейното съблюдаване е истинска проява на интелектуална честност), ние ще се защитим  от излишно безпокойство и объркване на ума.

Никъде няма нищо истинско,
Никъде не ще откриеш истината,
А, ако кажеш, че си видял Истината,
Това означава, че не си я видял.
Когато Истината е оставена сама на себе си,
Няма в нея нищо лъжливо,
защото тя е Разум.
А, ако сам  Разумът не е свободен от заблуди,
То Истината не съществува,
никъде не ще я намериш.

Шести патриарх Хуей-нън (Dajian Huineng)

Буда никога не е проповядвал истината, защото е виждал, че всеки трябва да я осъзнае вътре в себе си.

Сутраламкара

Колкото по-далече той (мъдрецът) отива, толкова по-малко разбира.

Лао-дзъ

- Чуй ме! – развикала се Маймуната. – След всички неприятности, които ни създава Китай и след като ти специално заповяда да ни предадат свещените книги, Ананда и Касиапа донесоха нещо съвсем друго. Дадоха ни чисто бели листа: Питам те. Каква е ползата от тях?

- Не е нужно да се вика. – казал Буда с усмивка. – Тези празни свитъци са истинските свещени книги. Но на мене ми е напълно ясно, че народът на Китай е твърде глупав и невежествен, за да повярва в това. И нищо друго не ни остава, освен да им дадем свитъци с написани върху тях думи.

By Чень-ен

Философите наистина са мъдри, но те желаят да придобият мъдрост; що се касае до останалите, те или са невежествени, или са незрели! Мислят, че в свития юмрук има нещо друго освен въздух и смятат, че сочещият пръст е обектът, към който той сочи. И като гледат непрекъснато към този пръст, всичките им усилия пропадат даром.

Иока Дачши


Това, което се приема за учение на Буда, не е учение на Буда.

Диамантената Сутра


„В какво се състои същността на учението на Буда?“ „Не ще го проумееш, докато не го овладееш!“

Шчъ Чоу

Предмет на Вечната Философия е природата на вечната, духовната Реалност; но езикът за нейното формулиране е бил създаден и съобразен с явления, които съществуват във времето. Ето защо във всички тези формулировки съществува елемент на парадокс. Природата на Истината-Факт не може да се опише посредством  словесни символи, които адекватно не и съответстват. В най-добрият случай за нея може да се говори алегорично, в категориите на нелогични заключения и противоречия

Към тези неизбежни парадокси някой духовни учители преднамерено са добавяли езикови аномалии – пресилени изрази, преувеличения, ирония и хумор, които са били пресметнати така, че да шокират читателя, да го изведат от самодоволното му спокойствие, този първороден грях на интелекта. Този втори тип парадокси е бил особен любим на учителите  даоисти и дзенбудисти. Последните действително използвали паралогически и даже безсмислени твърдения, така че   „със сила да завладеят царството небесно“. Тези, които са желали да направят живота си съвършен са били поощрявани да медитират върху някаква съвършено нелогична формула. Резултатът бил Reductio ad absurdum на цялата система на осмисляне на личността и света, което да доведе до внезапен, неочакван пробив в разума, към интуитивен интелект, способен на истинско проникване в божествената Основа на битието. Този метод ни изглежда странен и ексцентричен: но фактът си е факт – благодарение на него много хора са достигнали окончателна метаноя или трансформация на съзнанието и характера.

Използваните от дзен учителите почти комични ситуации, за привличане на вниманието към философските истини, които те смятали за най-важни, добре илюстрират първият от цитираните по-горе фрагменти.  Не можем сериозно да си мислим, че аватарът проповядва , за да си прави шега с човечеството. И, все пак, на автора му се отдава да ни разтърси и с това да ни извади от обичайното спокойно възприятие на домашно отгледаната словесна вселена, в която по пантофи ние прекарваме по-голямата част от своя живот. Думите – това не са факти и още по-малко първичен-Факт. Ако ги възприемаме прекалено сериозно, то ще се загубим в „гъсталака от  храсти на диви рози“. Но ако изпаднем в другата крайност и не ги възприемаме достатъчно сериозно, така и няма да узнаем, че съществува път, от който можем да се отбием и цел, която трябва да достигнем. Ако Просветления не проповядваше, то никой не би придобил освобождение. Но по силата на това, че човешкия разум и език са такива, каквито са, затова е необходимо и незаменимо проповядването, въпреки че е съпроводено от многобройни опасности. Историята на всички религии имат една обща важна черта; някой от техните привърженици са просветлени и освободени затова, защото са приели решение да реагират по съответстващ начин на думите отронили се от устата на основателите на тези религии; други достигат частично освобождение, защото са реагирали отчасти по съответстващия начин; но други вредят на себе си и на своите събратя, като реагират съвършено неадекватно – или въобще игнорирайки тези думи, или, нещо което по-често се случва, приемат ги твърде сериозно и се отнасят към тях така, като че те са тъждествени на този Факт, за когото става дума.

Това, че думите са едновременно и незаменими, и в много случаи фатални, признават всички тълкуватели на Вечната Философия. Така например, Исус казва, че е донесъл в този свят нещо по лошо от тръните на дивата роза, а именно меч. Свети Павел тегли черта между буквата, която убива и духът, който дава живот. И в продължение на следващите векове учителите на християнска духовност са смятали за необходимо отново и отново да се изказват по тази тема, която никога не е остарявала, доколкото Homo Loquax – говорещото животно както и по-напред пребивава в наивен възторг от своето главно постижение, все така си остава същата безпомощна жертва на собствените си думи, каквото то е било и по време на строежа на Вавилонската Кула. През последните години се появиха не малко работи по семантика и се изля цял поток от националистическа, расова и милитаристична пропаганда. Както никога до сега  толкова талантливи писатели не са предупреждавали човечеството за опасността от неправилното разбиране на думите – и никога по-напред политиците не са се ползвали толкова безотговорно от думите, а обществеността не е възприемала тези думи така сериозно. Без съмнение, проблемите менят само формата си, а в същност си остават такива, каквито са били винаги, неотложни, нерешени и по всяка вероятност – неразрешими.


В този живот всичко, което въображението може да си представи, а разумът да постигне и разбере, не е и не може да бъде средство за единение с Бога.

Сан Хуан де ла Крус

Сухите и безплодни размишления могат да разтворят гънките на покривалото на Истината, но те не могат да открият нейното очарователно лице.

Джон Смит, платоник

Във всички лица лицето на лицата е прикрито и загадъчно, няма да го видим, докато не се потопим, издигайки се по-високо и по-високо в някакво стаено и задължително мълчание, където нищо не е останало от знание и понятие за лице. Този мрак, този облак, този сумрак, или това незнание, в което встъпва търсещият Твоето лице, изтръгнал се от всяко знание и представа има предел, под който Твоето лице може да се види само прикрито и недостъпно за погледа. Самият мрак ни открива, че в него Твоето лице се издига над всички покривала.

Николай Кузански

Доколкото Божеството е безименно и му е чуждо всяко име, то и душата е безименна: защото тя е подобие Божие.

Екхарт

Битието на Бога, като и Той сам, е недостъпно, не се спирай да размишляваш за обекти, възприемани с чувствата и разполагащи се в представи и разбиране. Това би означавало да си удовлетворен от нещо, което е по-малко от Бога; постъпвайки така ти унищожаваш енергията на душата си, енергия, която ти е необходима за да вървиш с Него.

Сан Хуан де ла Крус

 Нито сега, нито когато и да е, ти  ще успееш да намериш или да познаеш Бога с помощта на някакви външни средства или нещо друго, освен това, че Бог сам ти се явява  и, което не изисква доказателства. Защото Бог, рай, ад, дявол, плът могат да бъдат познати в тебе или от тебе само в резултат на тяхното собствено съществувание и проявата им в тебе. И всяко съмнително знание за всяко от тези неща, намиращи се зад пределите на тази самоочевидна разумност на тяхното пораждане вътре в тебе, са като знанието на човек, роден сляп и никога не видял света.

Уильям Ло

 

Естетика – това въобще не е създаване на произведение на изкуството и неговото възприемане. Как е възможно да се научиш да разбираш от живопис или да бъдеш добър художник? В никакъв случай, ако само четеш Бенедето Кроче (Benedetto Croce). Да се научиш да рисуваш е възможно само ако рисуваш, а да се научиш да цениш  живописта е възможно само ако посещаваш картинни галерии.

Но това не означава че Кроче и тези като него, напразно са си губили времето. Трябва да им бъдем благодарни за техния труд по създаване на система за мислене, с помощта на която непосредствено възприетите смисъл и ценност на произведението на изкуството могат да бъдат оценени в светлината на общи знания, съотнесени с други факти и определен начин и в определена степен „оценени“.

Това същото може да се каже за теологията. Теологическите размишления имат стойност само в този случай, когато те дават възможност на този, който е непосредствено е усетил различните аспекти на Бога, да формира  ясни идеи за природата на божествената Основа и лично възприятие на Основата съпоставено с други усещания. И създадената система от цели на теологията е полезна само в този случай, когато тя убеждава изучаващите я хора в това, че няма никакво основно противоречие между постулата за божествената Основа и това,  за готовите да изпълнят определени условия, постулатът стане осъзнат Факт. Все пак, при никакви обстоятелства, изучаването на теологията или съгласие на разума с теологически предположения не може да замени това, което Ло нарича „раждане на Бога вътре в тебе“. Защото теорията – това не е практика, а думите не са нещата, които те означават.

Теологията, в този вид, в който ние я познаваме, е била създадена от великите мистици, на първо място Свети Августин и Свети Тома. А и при други велики теолози – при светия Григорий, светия Бернар и даже при Суарес – не биха се случили такива озарения, ако не са притежавали мистично свръхзнание.

Абат Джон Чапмън

Тази гледна точка сме длъжни да противопоставим на възгледите на доктор Тенант, по мнението на когото, религиозното усещане е нещо реално и уникално, но то с нищо не увеличава познанието за абсолютната Реалност и винаги трябва да се разяснява в категорията на идеите за Бога, почерпени от други източници. Изучаването на фактите ни позволява да си направим извод, че тези две гледни точки, до определена степен, са верни. Факти на мистично озарение (заедно с факти от така нареченото историческо откровение)  обяснявани с категории от общото познание, оказват силно въздействие върху тези, които са стъпили на пътя на духовния живот, подбуждайки тези, които се намират на ниско ниво, да са доволни от него, а тези, които са се издигнали на високо ниво, да  отхвърлят, като неадекватно, възприемането на каква да е форма на реалността, отличителните черти на която са несъвместими с описаните в книгите черти на Бога. Така мистиците създават теологията, а теологията създава мистици.

Човек, който се съгласява с невярна догма, или  съсредоточава цялото си внимание върху една истинска догма на всеобхватна система, забравяйки за останалите (мнозина християни се съсредоточават изключително върху човешкото Второ Лице на Святата Троица, забравяйки за Отца и Светия Дух) рискуват да ограничат достъпа си до непосредственото възприемане на Реалността. В религията, както и в естествените науки, усещането възниква  само в резултат на усещане. Безнадеждно е да си съставиш мнение от по-напред, да се опиташ да го натикаш в теоретична форма, която или не съответства въобще на никакви факти, или съответства само на някой от тях. „Не се опитвай да търсиш истината, пише дзен учител – просто престани да се придържаш към определена гледна точка“. Съществува само един начин, за се ликвидират последствията от вярата във фалшива или несъвършени теология, който в някаква степен се явява единственият известен способ за преход от вяра даже в най-истинската теология към познание на първичния Факт -  безкористие, покорност, готовност да възприемаш сведения за Вечността. Мнението – това е нещо, което ние създаваме и което, следователно, можем да разберем, формулираме  и за което можем да спорим. Но по думите на Сан Хуан де ла Крус, „да се отдадеш на размишления върху неща, възприемани с чувствата или достъпни за разбиране, означава да бъдеш удовлетворен от нещо, което е по-малко от Бога“. Знание, правещо ни едно  с Бога, е достъпно само на този, който е „престанал да се придържа към определена гледна точка“. – даже тази гледна точка, която да е вярна дотолкова, доколкото могат да бъдат верни изразените с думи абстракции.

Разбунтувай се, благородна душа! Излез от себе си и иди така далече, че изобщо да не се върнеш и влез в Бога така далече, че да не излезеш никога от Него, там само бъди, така че никога отново да не се върнеш към това състояние, когато си имала работа с творения.

Екхарт

Въоръжен с лампата на думите и пристрастията, човек трябва да излезе извън границите на думите и пристрастията и да стъпи на пътя на разбирането.

Ланкаватара Сутра

Думата „интелект“ Екхарт използва в неговото схоластично значение на непосредствена интуиция. Тома Аквински пише: „Интелект и разум -  това не са две сили,  тези две думи се различават  една от друга така, както съвършенството се различава от несъвършенството…. При интелекта имаме дълбоко проникване в истината; разумът се проявява в изследвания и беседи“. Именно вървейки по рационален и емоционален път на „думите и пристрастията“, а след това отклонявайки се от него човек получава възможност да стъпи на интелектуалния или интуитивния път на „разбирането“. И все пак, въпреки предупрежденията на този, които по пътеката на безкористна  любов  е преминал от буквата към духа и от теорията към непосредственото знание, организираните християнски църкви упорстват в пагубна привичка да бъркат  средствата с целта. Изразени с повече или по-малко адекватни теологически обяснения усещанията се възприемат твърде сериозно и се ползват с такова уважение, което се полага само на Факта, тълкуван от тях. Църковниците са си въобразили, че душата се спасява в съответствие с това, което в дадена местност се смята правилна формула и им се губят несъответствията в тази формула. Две думи, Uioque може и да не са били единствената причина за раздора между Източната и Западната църкви; но те, без съмнение са били casus belli.

Придаването на твърде голямо значение на думите и формулите може да се разглежда като форма на придаване прекалено голямо значение на нещата, съществуващи във времето, което е така пагубно характерно за историческото християнство. Да познаеш Истината-като-Факт и да я познаеш в нейното единство „в духа и истината като непосредствено възприятие“ – това е освобождението, „нашия вечен жвот“. Ако познаеш истини облечени в словесна форма, които символично съответстват на Истината-като-Факт дотолкова, доколкото тя може да бъде позната в истината като непосредствено възприятие или в истината като историческо откровение – това не е освобождение, а просто като да изучаваш област от философията. Даже най-обикновеното усещане за определено нещо или събитие, съществуващи във времето, не може да бъде изцяло или адекватно описано чрез думи. Не можем да опишем усещането, което възниква в нас, когато гледаме небето, или страдаме от невралгия; в най-добрия случай  можем да кажем „синьо“ или „боли ме“, като се надяваме, че тези, които ни слушат са изпитвали аналогични усещания и по своему ще разберат за какво става дума. Но, все пак, Бог не е нещо или събитие, съществуващи във времето, а думите, оковани във веригите на времето, са безсилни даже при тленните неща, още повече са неадекватни на изначалната природа и усещанията, които ни правят единни с това, което принадлежи към несъпоставимо друг порядък. Предположението, че хората могат да се спасят посредством изучаване и приемане на формули е равносилно на предположението, че човек може да попадне в Тимбукту, изучавайки подробно картата на Африка. Картите – това са символи, но даже и най-добрите от тях са неточни и несъвършени. Но за този, който наистина иска да достигне целта на своето пътешествие, картата е незаменима, доколкото показва посоката, в която трябва да се движи и пътя, по който следва да върви.

Късната будистка философия смята думите  за един от основните определящи фактори в творческата еволюция на човешките същества. Тази философия признава пет категории битие – Наименование, Видимост,  Установяване на Различията, Истинско Знание, Това. Първите три са свързани със злото, останалите две – с доброто. Органите на чувствата разделят всичко видимо на обекти (установяват различията), които те овеществяват, давайки им наименования, така че думите се приемат за неща и символи се използват като мяра за реалността. По тази теория, думите са главният източник на чувството за разединение и на богохулната идея за самодостатъчността на индивида, които неизбежно водят до поява на алчност, завист, жажда за власт, гняв и жестокост. А тези пагубни страсти, на свой ред, пораждат необходимостта от безкрайно продължавано и постоянно обособявано съществувание в тези самите, самозараждащи се условия на безразсъдните желания. Да се спасиш е възможно само с помощта на творчески акт на волята, на която помага милостта на Буда и която води чрез безкористие към Истинско Знание, състоящо се, покрай всичко друго, от вярна оценка на Названията, Видимостта и Установяване на Различията. В Истинското Знание и с негова помощ, човек се разделя с безумните илюзии на такива понятия, като „Аз“, „мене“, „мое“ и, съпротивлявайки се на изкушенията се отрича от света в състояние на преждевременен и едностранчив екстаз, или, напротив, утвърждава се в света, като живее живота на обикновен чувствен човек и, накрая, той придобива преобразуващото съзнанието единство на сансара и нирвана, придобива разбиране, което го прави едно с чистото Това – абсолютната Основа, която може само да се означи с помощта на словесни символи, но не е възможно да бъде описана с тяхна помощ.

Във връзка с махаянистката теория  за важната и даже творческа роля на думите в еволюцията на човешката природа, можем да цитираме аргументите на Хюм (David Hume) против реалността на причинността. Хюм започва с постулата, че всички събития произтичат „обособено“ едно от друго и с безупречна логика стига до извода за пълната  безсмисленост на организираното мислене или целенасоченото действие. Както посочва професор Стаут, неговата грешка се заключава в началния постулат. И когато си зададем въпрос, какво е подбудило Хюм да направи странното и съвършено нереалистично предположение за „обособеността“ на събитията, ние виждаме, че единствената причина, заради която той е загърбил непосредствените усещания от собствения си опит е това, че нещата и събитията в нашето мислене са символически представени със съществителни, глаголи и прилагателни и че тези думи, действително са „обособени“ една от друга и в същото време както и символизираните от тях неща и събития, но не са такива, разбира се, в действителността. Смятайки думите за мяра на нещата, вместо да счита нещата мяра за думите, Хюм незабележимо натикал континуума на действителните усещания в езикова схема, което дало невероятно парадоксални резултати, с  които ние всички сме много отблизо запознати. Повечето хора не са философи и не ги вълнува последователността в мисленето и действието. Така, при определени условия, те смятат, че се  разбира от само себе си, че събитията не се случват „обособено“ едно от друго, а се случват паралелно или последователно в организираното и организиращото  поле на космическо цяло. Но в друг случай, когато противоположната гледна точка съответства по-добре на техните страсти и интереси, те подсъзнателно вземат позицията на Хюм и възприемат събитията така, като че те са обособени едно от друго и от целия останал свят, така, като думите, които ги символизират. Като правило, това се случва в този случай, когато са задействани такива понятия, като „аз“, „мене“, „мое“. Овеществявайки „обособените “ наименования, ние и нещата възприемаме  като обособени обекти, които не са подчинени на закони и не влизат в система от взаимоотношения, която в действителност ги удържа в тяхната физическа, социална и духовна обкръжаваща ги среда. Ние смятаме за абсурдна идеята за това, че в природата не съществува никакъв причинен процес и не съществува никаква органическа връзка между нещата и събитията в живота на другите хора; но в същото време, считаме за аксиома твърдението, според което нашето свещено его е „обособено“ от Вселената и стои над нравствената дхарма и даже, в много отношения, над естественият закон на причинността. Както в будизма, така и в католицизма, монасите и монахините биват напътствани да избягват личните местоимения и да говорят за себе си „иносказателно“, нещо което пряко сочи към истинска връзка с космическата реалност и със своите събратя. Това е било мъдро решение. Нашите реакции на познатите думи са обусловени от рефлекси. Като сменим стимула, ние можем да направим нещо, което да е в посоката на изменението на рефлекса. Никакви звънчета на Павлов, никакво слюноотделяне; никакво разприказване с думи от рода на“мене“ или  „мое“, никакво чисто автоматично и самодоволно самомнение! Когато монахът говори за себе си и когато той не казва „аз“, а „този грешник“ , или  „този безполезен човек“, той престава да възприема като необходимост обособяването на своето“ аз“ и осъзнава своята истинска, органична връзка с Бога и със своите ближни.

На практика думите не се използват за се правят заявления за факти, а за други цели. Много често те се използват риторически, за да се разпалват страсти и направлява волята в желаното направление на действие. Понякога думите се използват и поетически, т.е,  покрай това, че описват реални или въображаеми неща и събития, и покрай това, че те подтикват към проява на воля и разпалване на страсти, те карат читателя да осъзнае тяхната красота. Красотата в  изкуството или в природата и въпрос на взаимоотношенията между неща, които не са изначално красиви сами по себе си. Например няма нищо красиво в такива думи като „памет“ или „стих“. Но когато се използват във фраза като „докато паметта съхранява макар и стих един…“, връзката между звученето на съставящите фразата думи, между нашите представи за нещата, които те символизират и между асоциациите, които предизвиква всяка дума по отделно и цялата фраза като цяло, в резултат на непосредственото й възприемане ни се струва красиво явление.

Не е необходимо да се говори много за риторичното използване на думите. Има риторика за благо, има риторика за вреда – риторика разпалваща страсти и относително не отдалечаваща се много ог фактите и риторика, която е неосъзната или преднамерена лъжа. Умението да разпознаеш към кой тип се отнася дадена риторика е важна част от интелектуалната нравственост; а интелектуалната нравственост е необходимо предварително условие за духовен живот, както и сдържащ фактор за волята, сърцето и езика.

Усетът за красота е усещане чисто, проявяващо се само, в равна степен състоящо се от наслаждение и съзнание, свободно от примеси на каквито и да е други усещания; то е истински брат-близнак на мистичното преживяване, а самото негово съществувание е свръхестествено чудо… Това усещане отива при този, който разбира красотата, точно както формата на Бога носи наслада на този, който го разбира.

Вишванатха

По-надолу привеждаме последните стихове на дзенска монахиня , която в младостта си била голяма красавица.

Тези очи шестдесет и три пъти видяха идването на есента.
Толкова много съм говорила за лунната светлина.
Не ме моли повече да правя това.
Само се заслушай в шепота на боровете и кедрите в безветрения ден.

Ре-Нен

За тази истина не е достатъчно само да се говори, трябва да се живее в съответствие с нея….. За това учение няма защо да се спори: Всеки спор противоречи на самата си цел. Доктрините, които изискват доказателства, водят към раждане и смърт.

Хуей-нън

Как мога да обясня, какво е това дружба на този, който с никого не дружи?

Джалаладдин Руми

Великите истини не намират пристан в сърцата на хората. И сега, когато целият свят живее в заблуда,  как даже аз, знаещият пътя, мога да бъда водач? Когато аз зная, че не мога да постигна успех, и въпреки това се опитвам да направя това, то моите действия не ще бъдат нищо друго, а още един източник на заблуда. Става така, че по-добре би било да се въздържаш от каквито и да било  стремежи: но кой ще се стреми, ако не аз?

Джуан-дзъ

Единственото решение на дилемата на Джуан-дзъ може да бъде само любовта, спокойствието и радостта. Само тези, които демонстрират обладаване, даже и в много незначителна степен, на  плодовете на Духа, могат да убедят другите, че духовният живот си заслужава да се живее. Разбира се с такова твърдение трудно биха се съгласили хора, способни на силогизми и саркастични умозаключения. Милтън, без съмнение, искрено вярвал, че се труди в името на истината, праведността и славата на Господа, когато изсипвал потоци от високоучени ругатни и обиди по адрес на враговете на своя любим диктатор и на своята любима форма на различно мислене. На дело, той и другите  настървени противници от шестнадесетия и седемнадесетия век са причинили толкова вреда на тази истинска религия, за която са се борили от различни страни на барикадата, но с равни знания и изобретателност и еднаква неудържима склонност към взаимно оплюване и обругаване. Споровете продължавали, само нарядко са били прекъсвани от периоди на благоразумие. В продължение на повече от двеста години папистите спорили с антипапистите, протестантите – с други протестанти, йезуити – с квиетистите и янсенитите. Когато страстите най-накрая улегнали, християнството (което, както всяка друга религия, може да преживее само в този случай, когато се раждат плодове на Духа) било практически мъртво; истинската религия на мнозинството образовани европейци станало националистическото идолопоклонство. През осемнадесетото столетие този преход към идолопоклонство изглеждал (след жестокостите, извършени в името на християнството) промяна към по-добро. Станало така, защото управляващите класи дошли до извода, че ужасите на религиозните войни не трябва вече да се повтарят, и придали на политиката на силата някакво благородство. Определени признаци на благородство могат да се забележат по време на Наполеоновските войни и Кримската война. Но Молохът на национализма изял идеала на осемнадесети век, като нито за миг не прекратявал своето дело. По време на Първата и на Втората световни войни ние станахме свидетели на пълна липса на старите сдържащи фактори. Последствията от политическото идолопоклонство се проявяват в пълна мяра, а сдържащото въздействие на човешката чест, етикет или висша религиозност напълно изчезна. Историческото християнство, в резултат на междуособната борба за формулировки, форма на организацията, пари и власт, завърши с самоунищожение, на което се беше самообрекло след като се беше зациклило върху тленните неща на този свят.

 

РЕЛИГИЯ И ТЕМПЕРАМЕНТ

 На това място би било най-добре, да изоставим за някое време етиката и да се обърнем към психологията, където ще се натъкнем на сериозен проблем, на който коментаторите на Вечната Философия са отделили твърде много внимание. Какво е точното отношение между физическото състояние и темперамента на индивида от една страна и качеството на придобиваните от него духовни знания от друга? Не можем да отговорим изчерпателно на този въпрос, доколкото не разполагаме със съответните данни. Изключение, може би, прави тази форма на не предаваемо знание, което се основава на интуицията и продължителна практика и  която съществува в ума на опитните „духовни учители”. И все пак, бихме могли да дадем, макар и непълен, но задълбочен отговор.

Известно ни е, че знанието е функция на битието. Или ако тази същата мисъл изразим в схоластически категории, индивида познава нещата в зависимост от това, какво е отношението му спрямо тях. Във „Въведението”  ние споменахме за знание свързано с изменение на битието по така наречената вертикална ос на битието, на която има две противоположни посоки, едната от които е към святост. Съществуват и вариации в хоризонтален план. Когато се появим на този свят, всеки от нас  се оказва в определена точка на хоризонталния план и неговото място е обусловено от психо-физическото състояние на неговия организъм. Хоризонталният план е огромен, все още неизследван, континент, който се простира между дебилността и гениалността, от боязливата слабост до агресивната сила, от жестокостта до крайното добродушие, от натрапчивата общителност до мизантропията и стремежа към самота, от почти безумното сладострастие до почти непоколебимото въздържание.

Започвайки своя път в коя да е точка на този огромен континент, човешката природа може да се разпростира по вертикалната ос почти безкрайно нагоре-надолу или към божествената Основа на индивида и всички останали същества или към адски крайните прояви на  отчуждение и егоизъм. Но за хоризонтално движение природата на човека притежава твърде малки възможности. Един тип физически облик не може да се трансформира в друг, а свойственият на дадено физическо състояние конкретен темперамент може да претърпи само незначителни изменения. Каквато и сила на волята да притежава индивида и колкото и благоприятни да са обществените условия, при които  се намира той, не може да се надява на повече от  това, да му се отдаде по най-добрия начин да използва своите вродени психофизически данни: той не е в състояние да измени нито физическият си облик, нито  темперамента си.

В течение на последните тридесет столетия неведнъж са се предприемали опити да се създаде система за класификация, в съответствие с която би могло да се измерва и описва различието между хората.

Например в Древна Индия е съществувал метод на разделяне на хората по касти в съответствие с техните психофизическо-социални данни.

В античния свят съществуват два вида  медицински квалификации приписвани на Хипократ. Съгласно първата хората се  делят според своето поведение на два вида – спокойни и буйни; а по втората – по четири типа настроения (ярост, спокойствие, черна завист и бяла завист) и по четири качества (топло, студено, влажно и сухо).

Сравнително неотдавна, през осемнадесети и началото на деветнадесети век възникнали различни системи: на физиогномиката; на примитивното и чисто психологическо делене на индивидите на екстраверти и интраверти; разработени са и по-сложните, но, също така, неадекватни психо-физически системи, предложени от Кретчмер (Ernst Kretschmer) и някой други; и, накрая, –  по- разгънатата, по-гъвкава, и по-адекватна, отколкото са по-ранните класификации, система, разработена от доктор Уилиям Шелдън (William Herbert Sheldon) и неговите последователи. (Виж повече по въпроса за съвременната класификация на темперамента като устойчиво психическо състояние -бел. на преводача).

В тази глава ние ще разгледаме класификация на различията между хората във връзка с техния духовен живот. Ще опишем и ще илюстрираме с примери традиционните системи, като сравним откритията на Вечната философия с най-новите научни достижения.

На Запад традиционната католическа квалификация на човешките същества се основава на евангелската история за Марта и Мария. Марта търси спасение на душата си чрез действие, Мария – чрез съзерцание. Следвайки Аристотел, възгледите на който по този, а и по много други въпроси, съвпадат с постулатите на Вечната Философия, католическите мислители стигнали до извода, че съзерцанието (висша категория на което е знание, което води до единение на индивида с божеството) е главната цел на човека и по тази причина винаги са твърдели, че Мария върви по по-верен път от Марта.

Знаменателен факт е, че от същите категории се е ползвал и доктор Радин (Radin), когато е класифицирал и оценявал примитивните човешки същества в съответствие с техните философски и религиозни наклонности. Той е бил абсолютно убеден в това, че висшите монотеистични форми на примитивните религии са създадени (или както казва Платон, са „открити”) от хора, принадлежащи към първия от двата големи психо-физически класа на човешките същества – хората на мисълта. Тези, които принадлежат към другия клас, класа на хората на действието, са създали или открили примитивните, нефилософските, политеистически видове религии.

Това просто деление на хората на два типа е по своему вярна класификация на хората. Но, както всяко деление, било то физическо (по  Хипократ – деление на спокойни и буйни), или психологическо (както е при Юнг – интроверти и екстраверти)  и разделянето на хората с религиозна нагласа на хора на мисълта и хора на действието, на следващи пътя на Мария и следващи пътя на Марта, не съответства на истината. И разбира се, никой духовен пастир, никой глава на религиозна организация не би бил доволен от толкова опростена система. Като признаваме, че католиците са написали най-хубавите молитви и са създали най-добрата система за разпознаване на призванията и разпределение на задълженията, ние имаме усещането, че съществува скрита и още неформулирана класификация на хората, която е по-пълна и по-добре съответства на фактите, от грубото разделяне на човеците на хора на действието и хора на съзерцанието.

Очертания на такава по-сложна и по-адекватна система може да се проследи в Индия. Към освобождаващо единение с Бога водят не два, а три пътя – път на труда, път на знанието и път на ревностно изпълнение на религиозните обреди. В „Бхагавад Гита” Шри Кришна описва на Арджуна общо три пътя на освобождение:

  • освобождение посредством доброволни действия;
  • освобождение посредством познание на „Аз” или на Абсолютната Основа на битието, което е едно и също;
  • освобождение посредством поклонение на личния Бог или божественото му въплъщение.

Ето защо винаги прави  това, което си длъжен, без да се привързваш, защото човек, който върши делата си без привързаност, достига висшето. Така, действайки, без да се привързват, са постигнали съвършенство, и Джанака, и другите; така трябва да действаш и ти, винаги да имаш предвид цялостността на света.

Но съществува и пътят на Мария. (По-надолу в курсив е цитирано апокрифното „Евангелие на Мария” – бел.преводача)

Освободи се от страсти, страх и гняв, скрий се в Мен, Разтвори се в Мен, пречисти се чрез огъня на Знанието и стани с Мене едно цяло.

И отново:

Само тези, които контролират своите чувства и във всяка ситуация съхраняват спокойствие на разума могат да съзерцават Неунищожимото, Неизразимото, Непостижимото, Скритото, Вездесъщото, Вечното; само тези, които желаят добро на всички същества, само те ще Ме постигнат.

Но пътят на съзерцанието е труден.

Пред разум, който се е съсредоточил върху скритото, стои повече от трудна задача; защото на съществата от плът е почти непосилно да проумеят Скритото. Но тези, които посвещават на Мене всички свои действия (като на личен Бог или Въплъщение на божество), тези, които Ме считат за висша Цел, тези, които ми се покланят и в пълно съсредоточение Ме съзерцават, т.е, тези, които са разтворили своя разум в Мен, те ще бъдат спасени от Мене от всемирния океан на смъртта.

Тези три пътя на спасение съвпадат точно с трите категории, на чието основание Шелдън е разработил, без съмнение, най-добрата и най-адекватната система на класификация на различията между хората. Той е показал, че човешките същества непрекъснато се колебаят между вечните крайности на триполюсната система и че е възможно да се направят физически и психологически изследвания и на тяхно основание точно да се определи къде се намира всеки индивид в системата на тези три координати. Това може да се каже и така: всеки даден индивид се състои от три физически и три психологически елемента, обединени в присъща само на индивида пропорция. Тежестта на всеки компонент може да се измери чрез емпирически разработени методи. Трите физически компонента Шелдън е нарекъл ендоморфен, мезоморфен и ектоморфен.

  • Индивид с високо ендоморфно равнище се отличава с меки и закръглени телесни форми и склонност към напълняване. Ендоморфният индивид има два пъти по-дълги черва от тези, на който и да е индивид от ектоморфен тип.  Може да се каже, че неговото тяло е придатък на храносмилателната му система. С ендоморфната  структура на тялото е тясно свързан този тип темперамент, който Шелдън нарича висцеротоничен. Висцеротониците обичат да си похапват и най-вече да си похапват добре; обичат комфорта и разкоша; обичат церемониите; непретенциозни са по отношение на приятелството и любовта; страхуват се от самотата и жадуват за общуване; намират голямо удоволствие в семейния живот;  жадуват за привързаност и обществена поддръжка, а когато изпаднат в беда, търсят помощта на другите хора.
  • Индивид с високо мезоморфно равнище обладава атлетично тяло, едри кости и силни мускули. Мощната мускулатура е отличителната черта на този тип. Темпераментът на мезоморфния индивид  се нарича соматотоничен. В него преобладава любовта към физическата работа, агресивността и жаждата за власт; безразличие към болката; грубост в отношението си с другите; жажда за борба; голяма физическа смелост; носталгията при тях не е свързана с младостта, а с времето, когато физическата им сила е била в разцвета си; при сблъскване с проблеми, изпитват потребност да действат незабавно.
  • Индивид с високо ектоморфно равнище е характерен с мършавостта си, дребни кости и слаби мускули.  Характерен е и със свръхчувствителност и относително незащитена нервна система. Хората от такъв тип Шелдън нарича церебротоници.

Горе приведените описания ни дават възможност да разберем, колко неадекватна е концепцията на Юнг за екстравертността като проста противоположност на интровертността. Екстравертността не е просто явление, съществуват два вида екстравертности, които изобщо не си приличат. Съществува емоционална екстравертност на висцеротоничната ендоморфна  индивидуалност на личността, вечно жадуваща общуване и споделяне със всекиго на своите чувства и проблеми. Съществува и екстравертност на соматотоничния тип личности – хора, възприемащи света, като място, където трябва да придобият власт, да подчинят останалите на своята воля и да припадат на нещата желаната от тях форма.

Съществува екстравертност на продавача в магазина, на общителния, добронамерен, непретенциозен човек без особени амбиции. И съществува екстравертност  на инженера, тласкан от амбицията да придобие власт върху нещата, екстравертвост на спортиста и професионалния военен, есктравертност на честолюбивия бизнесмен и политик, екстравертност на диктатора, било той домашен тиран, или повелител на могъща държава.

Напущайки добродушния свят на мистер Пикуик и изпълнения с борба свят на капитан Главорезов, попадаме в съвършено друга и заплашителна вселена, света  на Хамлет и Иван Карамазов. Хората от такъв тип Шелдън, както казахме по-горе, нарича церебротоници. Завършеният церебротоник – това е крайно напрегнат, крайно чувствителен интроверт, който не се интересува толкова от външния свят, верни слуги на който са висеротоника и соматотоника, а от това, което става в неговата черепна кутия – мислени конструкции, вариации на чувствата, въображението и съзнанието. Церебротониците практически са лишени от стремеж към господство, но не споделят въобще и безогледната любов на висеротониците към човечеството; те желаят да живеят като позволяват и на другите да живеят, не могат да търпят някой да се меси в техните работи. Самотата – най-страшното наказание за закръглената, добродушна личност на висеротоника – церебротоникът изобщо не смята за наказание. Най-страшния кошмар за церебротоника е училището-интернат и войнишката казарма.

При общуване церебротониците се отличаван с нервност, стеснителност, скованост и непредсказуема смяна на настроенията. (Показателен факт е, че нито един завършен церебротоник не е станал добър актьор.) Церебротониците не могат да търпят тряскане на врати и гръмкото говорене и много се измъчват от неконтролираните прояви на нетактичност и безогледност на соматотониците. Те са сдържани в поведението си и, особено, в изразяването на чувствата си.  Емоционалните излияния на висцеротониците за тях са оскърбително дребнави и даже неискрени. Дразни ги и пристрастието им към церемонии, разкош и блясък. Церебротониците трудно се сдобиват с привички и им е тежко да подчинят живота си на някакво фиксирано разписание, което така естествено се отдава на соматотониците. По силата на своята свръхчувствителност, церебротониците често се отличават с крайна сексуалност. Алкохолът трудно ги съблазнява, защото при тях предизвиква болезнени усещания и депресия, докато спиртните напитки усилват вродената агресивност на соматотониците и благодушното дружелюбие при висцеротониците. Висцеротоникът и соматотоникът всеки по своему е добре приспособен към света, в който живее: но интровертът-церебротоник, в извеснен смисъл, е несъвместим с обкръжаващите го неща, хора и учреждения. В резултат на това  на много церебротоници не им се отдава да станат добропорядъчни граждани и стълбове на обществото. Но ако много от тях търпят неуспех, то на много други им се отдава да се издигнат над средното равнище. В университети, манастири и изследователски лаборатории, надеждно укритие за тези, които не са в състояние да нанесат удар, за разлика от родените побойници, могат да се срещнат многобройни необикновено надарени и успяващи церебротоници. Осъзнавайки важността на съществуванието на този странен, твърде много мислещ и обладаваш оскъден запас от жизнени сили тип хора, всички цивилизации са им осигурявали един или друг вид закрила.

В светлината на горе казаното ние можем да разберем по-ясно принципа на класификацията на пътищата за спасение, съдържащи се в „Бхават Гита” Пътят на ревностно изпълнение на религиозните обреди са естествени за индивиди, в които преобладава висцеротоничния елемент. Неговата склонност да занимава другите със своите емоции може да бъде укротена и отправена в друго нужно направление, в резултат на което стадното чувство и човешкото добродушие се превръщат в истинска любов към ближния – преданост на личния Бог и всеобщото добро, а също така състрадателно отношение към всички разумни същества.

По пътя на действието вървят екстравертите от соматотоничен тип, т.е, тези, които във всяка ситуация се стремят „да направят нещо”. В непреобразения соматотоник тази жажда за действие винаги се излива в агресивност, в отчаян стремеж към самоутвърждаване и власт. Кришна обяснява на Арджуна, че прероденият кшатрий (воин) трябва да се излекува от тази крайно опасна болест на присъщата си жажда за действие и да работи, без да мисли за награда, да работи в състояние на пълно самоотричане. Нещо, разбира се, както и всичко останало в този свят, което е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

И, накрая, има път на знанието, по който движейки се съзнанието се трансформира по такъв начин, че престава да бъде егоцентрично и  се съсредоточава върху божествената Основа и се съединява с нея. Това е единственият път на завършения церебротоник. Пред него стои особено важна задача – той трябва да се справи със своята вродена склонност към интровертност заради самата интровертност, склонността си към неудържими фантазии и прескачане от една мисъл към друга, а също така и от стремежа си да възприема мисленето, въображението и самоанализа като цел, а не като средство и да преобразува всичко това в безкраен акт на чисто интелектуална интуиция.

Знаем че населението на Земята постоянно се променя и че в повечето хора тези три елемента присъстват в относително равни количества. Индивид, в който напълно преобладава един  от тези елементи, се среща много рядко. Но въпреки това, независимо от тяхната малобройност, именно техният начин на мислене доминира в религията и етиката, най-вече в тяхната теоретична част. Причината е много проста. Всяка безкомпромисна позиция е по отчетливо изразена, в резултат на което е по-забележима и разбираема, отколкото умерената, естествена позиция на индивид, в който трите основни елемента на личността са представени в еднаква степен. Трябва да отбележим, че умерената позиция по никакъв начин не представлява компромисен вариант на крайните позиции; тя просто представлява определен начин на мислене, една от точките в списъка на възможните системи. Създаването на единна, всеобхватна мета-физико-етико-психологическа система е задача, която не се е успял да реши нито един отделно взет индивид, именно затова, защото индивидът обладава определена физическа конструкция и темперамент и е в състояние да опознае света само в съответствие с начина на своето битие. Сега стават разбираеми изначалните преимущества на този път към истината, който можем да наречем антологически.

Санкритската дума „дхарма”, една от ключевите в индуистките формулировки на Вечната Философия, – има две основни значения. Преди всичко дхармата на индивида е истинската същност, истинският закон на неговото битие и развитие. Но съществува и друго значение на тази дума – „закон за праведност и благочестие”. Смисълът на това двойно значение е ясен – това, как човекът трябва да живее, в какво той трябва да вярва и това, какво трябва да прави в името на своята вяра – всичко това е обусловено от същността на неговата природа, неговото физическо състояние и темперамент. Индуистите и будистите са отишли твърде напред в сравнение с католиците с тяхната доктрина за призванието и са признали правото на индивидите, обладаващи различна дхарма, да почитат различни аспекти или концепции за божества. В резултат на това страните, населени с индуисти и будисти, практически не познават кървавите преследвания на мислещите различно, религиозните войни и империалистическия стремеж да обърнат всички в своята вяра. Справедливо ще бъде да отбележим, че в пределите на своята църковна система, католицизмът се отличава почти със същата търпимост, като тази на индуизма и будизма Махаяна.

Теоретически всяка от тези религиозни системи се състои от голямо количество разнообразни религии, представляващи цялата гама от интелектуални системи и модели на поведение: фетишизъм, политеизъм, строг монотеизъм, поклонничество на свещената човешка природа; Вечна Философия и чисто духовна религия, която се стреми към придобиване на знания, което води до единство с Абсолютното Божество. Това че общата религиозна система се отнася с търпимост към съществуващите вътре в нея религии, разбира се, не означава, че всички тези религии се смятат за равностойни или еднакво истински. Индивидът, по силата на своята дхарма, може да бъде политеист; и въпреки това неговата главна цел може да бъде придобиване на знания, които да го направят едно с Божеството, а всички, създадени в протежение на историята на човечеството, формулировки на Вечната Философия дружно говорят за това, че всяко човешко същество трябва да постигне и, вероятно, в една или друга степен, постига тази цел.

Отец Лагранж  пише: ”Всяка душа слуша идващия от далече един и същ глас, зовящ я към мистичен живот; и ако всяка душа би успяла, както и би трябвало, да избегне не само смъртните, но  и простимите грехове, ако тя, според силите си, би служила на Светия Дух, и ако тя би живяла достатъчно дълго, то би настъпил ден, в който тя би постигнала съвършенство и би била призвана в живот, който точно така се нарича – мистически.” С това твърдение, без съмнение, биха се съгласили индуистките и будистките теолози; но те биха добавили, че всяка душа, така или иначе, в края на краищата, ще постигне това „съвършенство” Зовът чуват всички, но във всяко конкретно поколение има само няколко избрани, защото само няколко индивида избират този път. Но веригата на осъзнатите съществувания, плътски или безплътни, е безкрайно дълга; и затова всяка душа има време и възможност да извлече необходимите уроци. Още повече, винаги ще се намери някой, който да ѝ помогне. Периодично Божеството „низхожда” във физически облик: и във всички времена съществуват бъдещи Буди, които стоят на самия праг на единение с Познаваемия Свят, и които са готови отново и отново да се откажат от благодатта на пълното освобождение  и да се върнат в тленния свят на страданията и злото дотогава, докато всяко разумно същество не придобие свобода и не премине във вечността.

Напълно е разбираемо до какви практически последствия би довело приложението на една такава доктрина. Низшите форми на религия, било то емоционални, активни или интелектуални, никога не биха били признати за абсолютни. Така е,  към определени форми по естествен път са привлечени хора от определена физическа кондиция и темперамент; но човекът, независимо каква е неговата дхарма, не трябва да се задоволява с ревностно затваряне в тази задоволяваща го несъвършена религия, той трябва да се издигне над нея, без да отрича свойствения му от рождение начин на мислене, поведение и чувства (което е невъзможно), а  да го използва, така че при помощта на предоставените му от природата средства да се издигне над самата тази природа.

Така интровертът „установява различията” (по израза на индусите) и се учи да различава умствената дейност на егото от изначалното съзнание „Аз”, което е родствено или тъждествено с божествената Основа. Емоционалния екстраверт се учи „да ненавижда майка си и баща си” (т.е, да се избави от егоистичната склонност да се привързва към всички безразборно и да бъде обичан от всички), като съсредоточи своето преклонение върху личния или въплътения аспект  на Бога, като накрая започва да да обича Абсолютното Божество посредством акта не на чувствата, а на волята, осветена от знанието.

Съществува и друг тип екстраверт, който не се стреми да обича и да бъде обичан, а жадува за власт над нещата и хората. За да се издигне с помощта на своятa природа над самата тази природа, той трябва да тръгне по този път, по който е тръгнал в „Бхагават Гита” потресеният Арджуна – по пътя на индивид, който се труди, без да мисли за награда, по пътя, който  свети Франциск Салски и нарекъл „свето безразличие”, по пътя, който при забвение на „аз” води до откриването на „Аз”.

В историята често се е случвало една или друга несъвършена религия да се приема твърде сериозно и да се счита за истина и добро, а не за средство за постигане на главната цел на всички религии. Такива грешки често водят до катастрофални последствия. Например, много протестантски секти са настоявали на необходимостта, или, в краен случай, на желателността от насилствено обръщане на всички в своята вяра. Но както посочва Уилиям Шелдън, насилственото обръщане в господстваща вяра – това е феномен, присъщ практически изключително на хора с преобладаване на соматотоничен елемент. Такива хора са дотолкова екстравертни, че не забелязват това, което се случва на по ниските равнища на техния разум. Ако те, по някаква причина, се вглъбят в себе си, то получените от тях знания, по силата на своята новост и необикновеност, притежават силата и качеството на откровение и тези хора изпитват внезапна и мъчителна „метаноя” – изменение на съзнанието. Тази промяна може да се изрази в обръщане към религията или към нещо друго – към психоанализата.

Да се настоява за насилствено обръщане на всички в една вяра като единствено средство за спасение на душата, е така глупаво, както ако се настоява всички хора задължително да имат кръгли лица, сини очи и мощна мускулатура. При хората , които имат такава емоционална промяна на съзнанието, доктрина, провъзгласяваща зависимостта на спасението на душата от обръщане към истинска вяра, от една страна им дава спокойствие, но от друга това спокойствие оказва пагубно въздействие върху духовното им развитие. А тези, които не са способни на такава промяна на съзнанието, тази доктрина изпълва с отчаяние. Не би представлявало трудност да се намерят и други примери за неадекватни теологии, основани на невежество по отношение на психологията.

Можем да си припомним печалната история на Калвин, церебротоник, който така сериозно е възприел своите собствени мислени конструкции, че е загубил всяко чувство за реалност, като човешка, така и духовна. Или, например, нашето собствено либерално протестантство, тази изключително висеротоническа ерес, която, като че е забравила за съществуванието на Отеца, Духа и Логоса и приравнява християнството с емоционална привързаност към човешката природа на Христос или (да използвам популярния днес израз)  „личността на Исус”, пред когото се прекланят така неистово, като че друг Бог не съществува. Даже от необикновено разнообразните системи на католицизма до нас достигат оплаквания от невежествени и егоистични ръководители, които натрапват на повереното им паство съвършено несъответстваща им дхарма. Резултатът от подобни действия според такива автори, като Сан Хуан де ла Крус (San Juan de la Cruz), са пагубни.

Така че  на нашата природа е свойствено да виждаме в Бога тези качества, които нашия темперамент ни дава възможност  да видим в Него; но ако нашата природа не може да намери начин да се възвиси над себе си, то ние сме между губещите. В голяма степен Филон е прав, когато казва, че „тези, които не могат да постигнат Бога като чиста и проста Идея, причиняват вреда, но не на Бога разбира се, а на самите себе си и на своите събратя

Пътят на знанието е най-естествен за индивиди с явно цербротоничен темперамент. Като казвам това, нямам предвид, че това е лек път за церебротоника. На него и така му е трудно да се справи с присъщите на темперамента му грехове, както на соматотоника – с жаждата за власт и на завършения висцеротоник – със страстта му към обилното хапване, комфорта и популярността в обществото. Имам предвид, че на церебротоника спонтанно му идва в главата мисълта за съществуването на такъв път и за това, как да го следва (установяване на различията, безкористен труд, поклонението на някакъв единствен обект). На всички равнища на цивилизацията подобен индивид е монотеист по рождение ; и, както убедително е посочил доктор Радин, като ни дава примери от примитивните народи, такъв монотеист най-често е монотеист tat tvam asi – породен от вътрешна светлина.

Екстравертите от двата типа са политеисти по рождение. Но родените политеисти могат лесно да бъдат убедени в превъзходството на монотеизма. Природата на човешкия разум е такава, че всяка хипотеза, която се опитва да обясни многообразието в категории на единство и да сведе разнообразието към основна идентичност, му изглежда по принцип правдоподобна. Като стъпи на този теоретичен монотеизъм, наполовина променения политеист би могъл, ако пожелае, да се движи (по пътя, който е най-подходящ за неговия темперамент) в направления към истинското осъзнаване на божествената Основа, като своя собствена, така и на всички оставали хора. Повтарям, че би могъл да направи това и, понякога, това се случва. Но не става често. Съществува множество от теоритични монотеисти, животът на които се явява доказателство за това, че те, както по-напред, са си останали такива, каквито им повелява техния темперамент – политеисти, прекланящи се не на един Бог, за когото непрекъснато говорят, а на мното богове (нации, технологии, финансии, семейство), на които те служат по най-предан начин.

В християнското изкуство Спасителя винаги се изобразява изтощен, със слабо развити кости и мускули. Едър, физически силен Христос, би бил твърде шокиращо изключение от това древно правило. Затова и Уилиям Блейк е написал с презрение за разпятията на Рубенс:  „Приятелю, аз си мислех, че Христос е бил дърводелец, а не слуга на пивовара”.

Най-общо, Исус традиционно се представя като човек, във физическия облик на когото преобладава ектоморфният елемент, а в темперамента съответно – церебротоничния. Основата на примитивната християнска доктрина потвърждава правилността на тази иконографска традиция. Религията на Евангелията – ето това можем да очакваме от церебротоника. Разбира се, не от всеки церебротоник, а само от този, който използва психофизическите особености на своята природа, за да се издигне над самата тази природа, който следвайки своята конкретна дхарма, е достигнал своята духовна цел. Утвърждението, че Царството Небесно се намира вътре в човека; игнориране на ритуалите; презрителното, в някаква степен, отношение към буквата на закона, към церемониите и правилата на организираната религия, към свещените дни и места; общата незаинтересованост от външния свят, особената сдържаност, не само в действията, но даже в желанията и неизразените намерения; безразличието към всички блага на материалната цивилизация и любовта към бедността, като най-ярка проява на добротата; доктрината на отдръпване от света, която се проявява даже в сферата на семейните отношения; твърдението, че даже преданността към висшите човешки идеали, даже праведността на книжниците и фарисеите, не е нещо друго, а идолопоклонство, отвличащо човека от любовта към Бога – всичко това са характерни за церебротоника идеи, които никога няма да дойдат спонтанно в главата на жадуващия за власт екстраверт, а също така – на есктравертния висеротоник.

Примитивният будизъм е не по-малко церебротоничен от примитивното християнство и същото може да се каже за веданта, метафизична дисциплина, представляваща сърцевината на индуизма. Конфуцианството, напротив, в основата си е висецротонична система – семейна, церемониална и напълно приземена. Докато ислямът представлява от себе си система, в която доминира соматотоничният елемент. От тук и проточилата се след него мрачна следа на „свещенните войни” и преследването на мислещите различно. Също такава мрачна следа е оставило след себе си и късното християнство, при което, тази религия до такава степен е била заразена от груба соматотония, че се е нарекла „воинстваща църква”.

Ако говорим за главната цел на човека, то да я достигнат не биха могли нито завършения церебротоник, нито завършения висеротоник, нито завършения соматотоник. Но ако церебротоникът и висцеротоникът могат да причинят вреда на самите себе си и на тези, които се намират в непосредствена близост до тях, то соматотоникът, с неговата вродена агресивност, хвърля в хаос цели държави. От една гледна точка цивилизацията може да се определи като комплекс от религиозни, юридически и образователни механизми, които не позволяват на завършения соматотоник да причини твърде голяма вреда и  направляват неговата неукротима енергия в желаното от обществото русло. Конфуцианството и китайската култура са се опитали да решат тази задача с помощта на внушение на почтително отношение към родителите, изработването на добро поведение и добронамерено висцеротоническо епикурейство. Колкото и да ни изглежда парадоксално, но тази система е била подкрепена от церебротонична духовност, а също така от търпимостта на будизма и класическия даосизъм.

Индийската кастова система е опит за овладяване на светската власт на военните, политиците  и финансистите от духовната власт; а мисълта, че основната цел на човека е придобиване на познание, което да го направи едно с Бога, дотолкова активно се внедрява, че даже и сега, след двеста години постепенно усилваща се европеизация, постигнали успех в живота соматотоници, в разцвета на годините си се отказват от богатствата си, високото си положение в обществото и властта и до края на своите дни смирено търсят просветление. Както и в Индия, в католическа Европа също са се наблюдавали опити да се подчини светската власт на духовната, но, доколкото самата църква притежавала светска власт,  носители на която са били архиреи-политици и търговци в митри, то тези усилия се увенчали само с частичен успех. А след Реформацията, даже това идеалистично желание да се ограничи светската власт от духовната, са били напълно забравени. Когато Хенри VIII се провъзгласил за Папа, неговата власт не само не била по-малка, но даже станала по-голяма от тази на истинския Папа.

От тогава примерът на Хенри са следвали главите на много държави. Властта може да бъде ограничена само от друга власт, а не посредством напомняне на основополагащи принципи  от тези, които нямат власт да го наложат. Междувременно интересът към религията повсеместно намалява и даже сред вярващите християни Вечната Философия беше заменена от метафизиката на неизбежния прогрес и Бог, който се развива във времето; от страстни мисли не за вечността, а за бъдещето. И почти внезапно, през последните двадесет и пет години, става това, което Уилиям Шелдън нарича „соматотонична революция”, която е насочена срещу всичко церебротонично в теорията и практиката на традиционната християнска култура. („Вечна Философия” е издадена през 1948 г. – бел. на преводача) Ето няколко симптоми на тази революция:

Традиционното християнство, както и всички останали религиозни системи, смятат за аксиома, че съзерцанието е цел и задача на действието. Днес даже искрено вярващите християни в огромното си мнозинство считат действието (насочено към ускорение на материалния и обществения прогрес) за цел, а аналитичното мислене (за интегрално мислене или съзерцание вече изобщо не може да става дума) – за средство за постигане на тази цел.

Традиционното християнство, както и другите системи на Вечната Философия, ни казва, че тайната на щастието и пътят към спасението трябва да се търсят не във външната среда, а в състоянието на ума на индивида и неговата връзка с външното обкръжение. Но днес се счита за важно състоянието на обкръжаващата среда, а не състоянието на ума. Смята се, че щастието и нравствения прогрес зависят от повишаването на жизненото равнище и създаването на технически приспособления от все по-високо ниво.

В традиционното християнско възпитание се поставяше ударение върху умереността и сдържаността; докато неотдавна създалата се „прогресивна школа” се е съсредоточила изключително върху активността и  личния успех („себеизразяването”). Правилата на държание в традиционното християнско възпитание изключваха изразяване на удоволствие от удовлетворяване на физическите апетити.

Най-широко разпространената жизнена философия престана да намира основата си в класическите духовни произведения и правила на аристократичното добро възпитание и сега се формира от авторите на рекламни текстове, които си поставят само една задача – да убедят всеки и всички да бъдат екстравертни и толкова алчни, колкото е възможно, защото само вечно недоволните от себе си хора са склонни към прекарване на времето си по безумен начин и са готови да похарчат пари за тези вещи, които рекламодателите желаят да продадат.

Технологическият прогрес от една страна е породен от соматотоничната революция, а от друга страна той самия поражда тази революция и не ѝ позволява да спре. Екстравертното мислене води до технологични открития. Технологичните открития, на свой ред довеждат до масово производство, а масовото производство може да се развива само тогава, когато цялото общество възприема соматотоничния идеал за „благосъстояние” и действа по съответния начин.

Както и технологичния прогрес, съвременната война едновременно се явява и причина и следствие на соматотоничната революция. Национал-социалистическото възпитание, готвещо младото поколение за война, си поставяше две основни задачи: да заостри проявата на соматотоничният елемент в тези индивиди, в личността на които този елемент присъства в най-голямо количество и да накара останалото население да изпитва срам при проявяваното от него дружелюбие, чувствителност, самовглъбение, умереност, търпимост и недисциплинираност в някаква степен.

По време на войната противниците на нацизма, естествено, бяха принудени да заимстват от него тази философия на възпитание. От това време по целия свят десетки милиони юноши, а даже и девойки системно се приучават да бъдат „твърди” и да ценят тази „твърдост” по-горе от всички останали нравствени достойнства. С тази система на соматотонична етика са свързани идолопоклонството и политеистичната теология на национализма – псевдорелигия, която в настоящето време по-успешно пропагандира злото и разделението между хората, отколкото християнството или коя да е друга монотеистична религия – доброто и единството. В миналото цивилизациите се опитваха да се борят срещу соматотонията. Това беше необходима самозащита; цивилизацията не желаеше да бъде унищожена от властолюбивата агресивност на най-активното малцинство и искаше да избегне духовната слепота, предизвикана от излишъка на екстравертност. Но през последните няколко години всичко се промени. „Към какво ще доведе този всеобщ отказ от съществуващата от незапомнени времена социална политика?” – се питаме с тревога ние. Отговор ще даде само времето.

Превод  Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 29.04.2012

.

 

Към карта на сайта / към  началото на страницата

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save