Роло Р. Мей (1909 – 1994) 
Към карта на сайта 
Съдържание на страницата:
„Смисълът на тревожността“ (The Meaning of Anxiety)
Част 1. Съвременни тълкувания на тревожността
Глава 1. Тревожността в средата на ХХ век / Във философията и религията
.
„Човекът в търсене на себе си“ (Man’s search for himself)
Първа част: НАШЕТО ТРУДНО ПОЛОЖЕНИЕ
2. Корените на нашето страдание
2. 1. Загубата на ценностното ядро на нашето общество (фрагмент)
2.2. Загуба на езика за лично общуване (фрагмент)
Втора част: ДА ПРЕОТКРИЕШ СЕБЕ СИ
3. Опитът на личностното израстване
3.4. Преживяването свързано с тялото и чувствата (фрагмент)
Трета част: ЦЕЛИТЕ НА ИНТЕГРАЦИЯТА
6. Творческото съзнание
6.4. Миналото в полза на творчеството (фрагмент)
.
Роло Мей
Смисълът на тревожността
Глава 1. Тревожността в средата на ХХ век / Във философията и религията
Тревожността също така се появява като централен проблем в съвременната философия и религия – не само по принцип, но и като контрастна индикация за господството на темата за тревожността в културата. Най-изявена е тревожността в мисълта на онези теолози като Райнхолд Нибур, които са най-тясно ангажирани с икономическите и политическите въпроси на деня, и на философите като Паул Тилих и Мартин Хайдегер, които на собствен гръб изпитаха културните кризи и катаклизми на западното общество през последните три десетилетия.
В светлината на Ницшевата идея, че философът е „лекарят на културата”, мисленето на тези философи и теолози следва да се разглежда не само като продукт на спекулации от висотата на кулите от слонова кост, но и като диагноза за състоянието на нашата култура.
Тилих описва тревожността като реакция на човека спрямо заплахата от небитие. Човекът е създанието, което има самосъзнание за себе си, ала той освен това съзнава и че всеки миг може да престане да съществува. Разбира се, тази концепция на Тилих беше формулирана преди изгрева на атомната ера, но тя несъмнено е ярък символ, чрез който много повече хора са в състояние да осъзнаят непосредствената заплаха от небитието. Изразено чрез философски термини, тревожността възниква, когато човек осъзнае битието като противопоставено на вечно наличната възможност за несъществувание. Това, както ще видим, е успоредица на Киркегоровото описание на тревожността като „страх от нищото”. Небитие не означава просто заплахата от физическа смърт – въпреки, че смъртта е най-често срещаната форма и символ на тази тревожност. Заплахата от небитие се крие също така в психологичната и духовна област – а именно в заплахата от безсмислеността на собственото ти съществувание. По принцип заплахата от безсмислеността се преживява отрицателно като заплаха за съществуванието на Аза (според терминологията на Голдщайн – преживяване „разпадането на Аза”). Когато обаче на тази форма на тревожността се противопоставим в утвърдителен смисъл – когато човек осъзнава заплахата от безсмислеността, – резултатът е засилване на неговото възприятие за индивидуалност. Това също така е засилване на неговата перцепция за себе си като същество. Което се различава от света на небитието или предметите.
Нибур направи тревожността централна в неговата теологична доктрина за човека. За Нибур всяко действие на човека – било то творческо или разрушително – включва известен елемент на тревожност. Първоизточникът на тревожността се корени във факта, че човек е от една страна смъртен и също като животните въвлечен в случайностите и необходимостите на природата. От друга страна обаче, човекът има свобода. За разлика от „животните той вижда тази ситуация (на случайност) и предвижда нейните опасности”, така че в това отношение човек надмогва своята ограниченост. „Накратко казано, човекът – бидейки едновременно обвързан и свободен, ограничен и безграничен – е тревожен, тревожността е неизбежното съпътстващо обстоятелство в парадокса на свободата и ограничеността, в която е въвлечен човекът*. В настоящата студия впоследствие ще се кажат много неща за тревожността като предусловие за неврозата; но значимото тук е, че Нибур в успоредни теологични термини прави тревожността „вътрешно предусловие за греха… тревожността е вътрешно описание на състоянието на изкушение”**.
*Reinhold Niebuhr „The nature and destiny of man“ (New York, 1941)
**Ibid
Превод Кънчо Кожухаров
Издателство „Изток – Запад” 2018
Качено на сайта iztoknazapad.com на 30.01.2019
Роло Мей
Човекът в търсене на себе си
2. Корените на нашето страдание
2. 1. Загубата на ценностното ядро на нашето общество
Фридрих Ницше например казва, че науката в края на XIX век започва да прилича на фабрика и изразява опасението, че ако големия технически прогрес на хората не доведе и до осъзнаване на Аза, той би довел до нихилизъм. Произнасяйки пророчески предупреждения за това какво би могло да се случи през ХХ век, той пише своята притча за „смъртта на Бога“.
“Безумният човек. – Не сте ли слушали за онзи безумен човек, който отишъл посред бял ден със запален фенер на пазара, като непрекъснато крещял: “Търся Бога! Търся Бога!” – Тъй като там се били насъбрали мнозина неверующи, виковете му събудили голям смях. Да не би да се е изгубил? попитал един от тях. Дали не е сбъркал като дете пътя? казал друг. Или се е скрил някъде? Да не би пък да се страхува от нас? Да не е отплавал нанякъде? Или се е изселил? – така викали и се смеели те един през друг. Безумният човек се втурнал сред тълпата и пронизал всички с поглед: “Къде е отишъл Бог ли?” извикал той. “Ще ви кажа. Ние го убихме – вие и аз! Всички ние сме неговите убийци. Но как го направихме? Как успяхме да изпием морето? Кой ни даде гъбата да изтрием целия хоризонт? Какво сторихме, когато освободихме тази земя от веригите на слънцето ѝ? Накъде се движи сега тя? Накъде се движим ние? Далече от всички слънца. Не падаме ли непрекъснато? Назад, настрани, напред, на всички страни? Има ли все още горе и долу? Не блуждаем ли все едно из някакво безкрайно нищо? Не усещаме ли дъха на празното пространство? Не стана ли по-студено? Не настъпва ли непрестанно нощ и все по-дълбока нощ? Не трябва ли да се запалят фенерите посред бял ден? Не долита ли до нас нищо от шума на гробокопачите, погребващи Бога? Не усещаме ли вонята от разлагането на божественото тяло? И боговете се разлагат! Бог е мъртъв! Бог ще остане мъртъв! Как ще се успокоим, ние, убийците на всички убийци! Най-святото и най-могъщото същество, което светът е притежавал до днес, загина, обляно в собствената си кръв под ударите на нашите ножове – кой ще изтрие тази кръв от нас? С коя вода бихме могли да се измием? Какви изкупителни празненства, какви свещени игри ще трябва да измислим? Не е ли твърде велико величието на това дело за нас? Не трябва ли сами да станем богове, само и само да изглеждаме достойни за него? Никога не е било извършвано по-велико дело и който и да се роди след нас, ще трябва заради това дело да намери място в една история, по-висша от всяка история досега!” Тук безумният човек замлъкнал и погледнал отново слушателите си. И те утихнали и отправили учудени погледи към него. Накрая захвърлил фенера си на земята така, че той се разбил на парчета и угаснал. “Идвам твърде рано”, казал той. “Още не ми е дошло времето. Това епохално събитие е още на път и идва към нас – още не е достигнало ушите на хората. За светкавиците и гръмотевиците е нужно време, и за светлината на звездите също е нужно време, време е нужно дори и за делата, когато са вече извършени, за да бъдат видени и чути. Това дело е все още по-отдалечено от хората, по-отдалечено и от най-далечните звезди – и въпреки това те го извършиха!” Говори се още, че безумният човек нахълтал в същия ден в различни църкви и запял там своя Requiem aeternam deo. Изведен навън и запитан за обяснение, отговарял все едно и също: “Какво друго представляват тези църкви, ако не гробници и надгробни паметници на Бога?”*
* Фридрих Ницше ВЕСЕЛАТА НАУКА / БЕЗУМНИЯТ ЧОВЕК, превод Харитина Костова Добрева
Ницше призовава не за завръщане към традиционната вяра в бога, – пише Роло Мей в „Човекът в търсене на себе си”*, – но изтъква какво се случва, когато едно общество загуби центъра на на ценностната си система. Че пророчеството му се е сбъднало се вижда от масовите кланета, от погромите и тиранията, в средата на ХХ век. Ужасното събитие вече е било на път, страховитата нощ на варварството ни връхлетя точно когато хуманистичните и юдео-християнски ценности на нашата епоха бяха потъпкани.”
Единственият изход, твърди Ницше е отново да се намери някакъв обединителен център на ценностите – този процес той определя като „преоценка” на всички ценности. „Преоценяването на всички ценности – твърди той – е моята формула на един акт на крайно изпитване на човечеството.
.
2.2. Загуба на езика за лично общуване
Загубвайки усещането за себе си, сме загубили и езика, с който говорим помежду си за неща натоварени с дълбок смисъл за всеки от нас. Това е една от значимите страни на самотата, която в момента преживяват хората от западния свят. Вземете например думата „любов” – думата, която очевидно е най-важна за изразяване на личните чувства. Когато използвате тази дума вашият събеседник може да си помисли, че говорите за холивудска любовна история, за сантименталната емоция от любовните песни – „Аз обичам моята любима, а пък тя обича мен”, – за религиозна благотворителност, за приятелство, за сексуален импулс, или ред други неща. Същото се отнася и за почти всички останали важни думи, които не спадат към техническите области – „истина”, „честност”, „смелост”, „дух”, „свобода”, а дори и думата „личност”. Повечето хора влагат собствени значения в подобни думи, които може доста да се различават едно от друго и поради тази причина някой дори се опитват да избягват употребата на подобни думи.
Както изтъква Ерих Фром, ние разполагаме с превъзходен речников запас за техническите предмети: почти всеки може да назове частите на автомобилния двигател съвсем ясно и конкретно. Но когато става въпрос за смислени междуличностни взаимоотношения, езикът ни е изгубен: веднага започваме да заекваме и на практика се чувстваме също толкова изолирани, колкото и глухонемите, които са принудени да общуват само със знаци. „Празните хора” от произведението на Елиът формулират това по следния начин:
И сухите ни гласове, когато
зашепнем заедно,
са тихи и безсмислени
като вятър в сухата трева
или като миши стъпки върху счупено стъкло
в нашия сух килер.*
* Томас Стърнс Елиът „Избрани стихове“ Превод Цветан Стоянов
Колкото и странно да звучи, тази загуба на ефективност на езика е симптом на разпад на даден исторически период. Когато изследвате епохите на възход и упадък, ще забележите как в определени периоди езикът е бил могъщ и завладяващ, например гръцкия от V в.пр. Хр., на който Есхил и Софокъл създават своите класически произведения, или елизабетинския английски, на който твори Шекспир, или езикът от превода на Библията по времето на крал Джеймс. В други исторически периоди езикът е беден, неубедителен и неизразителен, например когато гръцката култура запада по времето на елинистичния период. Смятам, че това може да се демонстрира чрез изследвания – което очевидно не можем да направим в тази книга: когато една култура е в своя апогей, в своя исторически момент на растеж и стремеж към обединение, нейният език отразява единството и силата; а когато една култура е в процес на упадък и дезинтеграция, езикът също губи от своята сила.
Освен думите има и други форми за междуличностно общуване: изкуството и музиката например. В живописта и музиката звучат гласовете на най-чувствителните говорители на обществото. Техните послания са наситени с дълбок личен смисъл, който те отправят както към другите членове на обществото, така им към други общества и други исторически периоди. Ала в съвременното изкуство и в съвременната музика отново откриваме един език, който не говори. Когато разглеждат произведенията на съвременното изкуство, повечето хора, дори и интелигентните, не могат да разберат нищо, ако не разполагат с езотеричен ключ към него. Те са приветствани от всякакви стилове – импресионизъм, експресионизъм, кубизъм, абстракционизъм, репрезетационализъм, необективно рисуване, докато накрая Мондриан започна да предлага своето послание само в квадрати и правоъгълници, а Джаксън Полък, в един вид reduction adabsurdum, като пръска боята в почти случайни форми върху огромни платна и озаглавява творбите си просто с датата, на която са завършени. Ни най-малко не искам да критикувам тези художници – харесвам творбите и на двамата. Нима обаче не е показателно за нашето общество, че талантливите художници могат да общуват само с такива ограничени изразни средства?
Ницше твърди, че човек се познава по неговия „стил”, тоест по уникалния му „модел” на поведение, който придава основополагащо единство и отличителност на неговите постъпки. Същото отчасти се отнася и за културата. Но когато запитаме какъв е „стилът” на нашето време, ние установяваме, че няма стил, който може да бъде наречен съвременен. Единствената обща черта на множеството разнородни съвременни течения в изкуството, като започнем от великите творби на Сезан и Ван Гог, е, че всички те отчаяно се стремят да разбият лицемерието и сантименталността на изкуството на XIX в. Съзнавано или несъзнавано, чрез картините си тези художници се опитват да ни говорят от позицията на една здрава реалност, в която Азът преживява света. Но отвъд това отчаяно търсене на цялостност откриваме само мешавица на стилове. Отдавайки дължимото на факта, че времето още не е напълно назряло, за да доведе съвременния период до генералната му промяна – както е станало, да речем, с Епохата на Ренесанса, все пак е вярно, че този сбор от стилове прекрасно илюстрира липсата на единство в нашето време. Затова и картините в които цари дисонанс и празнота – каквито са много от произведенията на съвременното изкуство, – всъщност изобразяват реалното състояние на нашето време.
Сякаш всеки искрен творец неистово е изпробвал най-различни изразни средства, за да установи, кое от тях би могло да предаде на хората музиката от форми и цветове, но не е намерил общ език с тях….. Художниците обаче – а и всички ние – си оставаме духовно изолирани, изгубени сред океана, затова прикриваме самотата си, бърборейки с околните, за неща, за които все още успяваме да намерим точните думи – за световните събития, за бизнес сделките, за последните репортажи от новините. Нашите по-дълбоки емоционални преживявания са изтласкани надалеч, а това ни прави още по-празни и по-самотни.
.
3. Опитът на личностното израстване
3.4. Преживяването свързано с тялото и чувствата (фрагмент)
………От жизнено важно значение за преодоляване на психосоматични или хронични заболявания е човек „да се научи” да слуша тялото си, когато решава дали да работи, или да си почива. Удивително е колко много напътствия, съвети и интуитивни житейски прозрения получава разумният човек, който внимателно се вслушва в това, което му нашепва тялото. Да бъдеш в постоянно съзвучие с реакциите на тялото си и в хармония с емоциите си по отношение на света и хората край теб, означава че си на път към едно здравословно състояние, което вече няма да ти изневерява периодично
Хората възприемат тялото си отстрани не само като инструмент за работа, но и в стремежа си към преследване на удоволствия. Тялото се третира като средство за усещания – средство, което, ако се използва умело, сякаш се настройва телевизор, може да достави определени гастрономически и сексуални удоволствия, което е свързано с тенденцията да се отдели тялото от останалата част от себе си. Склонността да се отделя сексуалността от останалата част от себе си е добре илюстрирана от пуританския начин на мислене, както е общоизвестно. Същото е и при либертинството, което е тъкмо обратното на пуританството, което допуска абсолютно същата грешка в разделянето на секса от личността.
Ето защо предлагаме отново да се приветства тялото в единение с Аза – тоест човек да възстанови активното осъзнаване на собственото си тяло. То осъзнава, че трябва да изживяваме усещанията, които тялото ни изпитва – насладата от храната или почивката, ликуването от мускулния тонус, благодарността от сексуалните импулси и страстта – като акценти на действащия Аз. Отношението ни би трябвало да промени смисъла си от „Моето тяло чувства”, то би трябвало да се превърне в „Аз чувствам.”
Следователно предлагаме Азът да се постави на централно място в картината на цялостното телесно здраве: „аз съм този, който се разболява или оздравява. Предлагам, когато говорим за болестта да използваме деятелен, а не страдателен залог; остарелият израз „аз болея” е правилен в това отношение. Предлагам болестта – била тя физическа, или психологическа – да се приема не като някакъв периодичен инцидент, който се случва на тялото (или на „личността”, или на „ума”) , а като средство на природата да превъзпита цялото ни същество.
Ето какво пише един туберкулозен пациент в писмо до свой приятел, в което прекрасно илюстрира как болестта се използва за превъзпитание на личността:
„Разболях се не само защото работех прекомерно или защото бях налетял на туберкулозни бацили, а защото се опитвах да бъда нещо, което не съм. Живеех като „велик екстраверт”, тичах насам-натам, вършех по три работи наведнъж, а оставях недоразвита и неизползвана онази част от мен, която вместо да тича и да блъска на пълни обороти, би съзерцавала, чела и размишлявала, която би „предразположила душата ми”. Болестта дойде като някакво изискване и като възможност да преоткрия загубените функции на личността си. Сякаш чрез нея природата искаше да ми каже: „Трябва отново да станеш цялостно същество. Докато се съпротивляваш на това, ще боледуваш и ще оздравееш само тогава, когато се завърнеш при себе си.”
Бих добавил и реалния клиничен факт, че някой хора, приемайки болестта си като възможност за превъзпитаване, след нея започват да се чувстват много по-здрави както психологически, така и физически и много по-пълноценни като личности от преди .
Когато преживяваме болестта и здравето по този начин, ще съумеем да преодолеем раздвоението между тяло и разум, което толкова терзае съвременния човек. Когато разглеждаме различните заболявания от перспективата на Аза, разбираме, че физическите, психологическите и духовните (последното определение се отнася до отчаянието и чувството за безсмислие в живота) болести са аспекти на едни и същи трудности на личността в опитите ѝ да намери себе си в света. Добре известно е например, че различните видове заболявания могат да служат на взаимозаменяеми цели. Физическото страдание може да облекчи психологическите проблеми, като предложи друга точка на насочване на „неопределената” тревога – тогава човек има нещо конкретно, за което да се безпокои, а това е далеч по безболезнено, отколкото неясната тревога; освен това физическото страдание понякога идва, за да даде необходимата почивка от отговорност, които все още не са съзрели достатъчно, за да приемат отговорността.
Осъзнаването на собствените чувства полагат основата на следващата стъпка: човек да осъзнае какво ИСКА. На пръв поглед този проблем може да изглежда изключително прост – та кой не знае какво иска? Но както изтъкнахме по-напред, удивително е колко малко са хората, които го знаят. Ако човек искрено се вгледа в себе си, нима не установява, че повечето от това, което си мисли, че иска, е просто навик……….
.
6. Творческото съзнание
6.4. Миналото в полза на творчеството (фрагмент)
Това, което си наследил от дедите си,
придобий го, за да го направиш свое.
Гьоте
Доколкото зрелият човек е постигнал известна свобода и идентичност като личност, дотолкова той разполага и с една база, от която да извлече мъдростта от традициите на миналото в своето общество и да ги превърне в свои традиции. Но ако тази свобода липсва, традициите по-скоро пречат, отколкото обогатяват. Понякога те могат да се превърнат във вътрешен набор от правила за движение, но да имат слабо или почти никакво влияние върху вътрешното развитие на личността.
Независимо дали сме „интелектуалци”, „образовани хора” или просто будни човешки същества, които търсят своите ориентири в един объркан и озадачаващ момент, изключително важно е да си зададем въпроса: по какъв начин би трябва да се отнася човек към наследствените традиции, за да не пожертва собствената си свобода и личностна отговорност в този процес?
Един от принципите в това отношение е ясен: колкото по-силно е самосъзнанието на даден човек, толкова по-добре той може да усвои мъдростта на дедите си и да я превърне в своя мъдрост. Само хората със слаба личностна идентичност се чувстват сломени от традицията; те не могат да останат в нейното присъствие и затова капитулират пред нея, откъсват се от нея и се бунтуват срещу нея. Един от отличителните белези на Аз-а е способността да се потопиш в традицията, като същевременно съумееш да запазиш своята уникална същност.
Такава е ролята на класиците – в литературата, в етиката или в която и да било друга област – да доведат човека именно до това състояние. Понеже същността на класическото произведение е, че то извира и се въздига от такива зашеметяващи дълбини на човешкия опит, че да може – творби като, „Пророчествата” на Исая, „Едип цар” на Софокъл , „Дао дъ дзин” на Лао-дзъ – да ни говори на нас, живеещите векове по-късно, в една изключително различна култура; да ни говори като че с гласа на собствения ни опит, да ни помага да разберем по-добре себе си и да ни обогатява чрез изтръгването на някакво ехо от самите нас, едно ехо, чието съществуване може и изобщо да не сме осъзнавали до този момент. „Бездна призовава бездна”, както се изразява пророкът. Няма нужда да се придържаме буквално към теорията на Юнг за архетиповете или за „колективното несъзнавано”, за да се съгласим, че колкото по-дълбоко човек навлиза в своите преживявания (да речем когато се изправя пред смъртта или любовта и семейните отношения),толкова повече установява, че тези негови преживявания родеят с подобни преживявания на други хора от други епохи и други култури. Именно заради това драмите на Софокъл, диалозите на Платон и рисунките на елени и бизони върху пещерни стени в Южна Франция, създадени от анонимен кроманьонски творец преди около двадесет хиляди години, ни говорят по-красноречиво и предизвикват у нас много по-силна реакция, отколкото глупавите писания или картини, създадени само преди пет години.
Но колкото по-дълбоко навлиза човек в своите преживявания, толкова по-неподправени са и неговите реакции, и произведенията му. Тук се натъкваме и на привидния парадокс, чиято истинност без съмнение познава всеки, изхождайки от собствения си опит, че колкото по-прозорливо човек може да сравнява и съприживява натрупаното богатство в историческите традиции, толкова по-уникално може в същото време да опознава и изживява самия себе си.
Следователно битката не се води между индивидуалната свобода и традицията като такава. Проблемът отново се състои в това по какъв начин се използва традицията. Ако човек запита „Какво изисква традицията от мен?” (била тя традиция в етиката като Десетте Божи заповеди или Проповедта на планината или традиция в изкуството като импресионизма например), той насочва традицията към начините, по който я използва авторитаризма. Тогава традицията не само ще заглуши собствената му виталност и творческа искра, но ще му послужи и като удобно средство за избягване на отговорността да прави самостоятелен избор. Но ако запита: „На какво може да ме научи традицията за човешкия живот в конкретното време в което живея, и как може да ми помогне да реша проблемите, които имам в момента?”, той се възползва от богатството и мъдростта, натрупани чрез историческата традиция, за своето обогатяване и намиране посоки за живота си като свободна личност.
превод Светлана Кипман
ИЗТОК – ЗАПАД 2014
Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.06.2017
Към началото на страницата
Към карта на сайта