Роло Р. Мей (1909 – 1994)        

http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/07/line.png

Към карта на сайта

Стр. 1,  2,  3.

Съдържание на страницата:

 “Мъжеството да твориш“ („The Courage to Create“) (1975)

ПРЕДИСЛОВИЕ

МЪЖЕСТВОТО ДА ТВОРИШ

Какво е това мъжество
Физическо мъжество
Нравствено мъжество

Социално мъжество
Парадоксът на мъжеството

Мъжество на творчеството

,

Роло Р. Мей  „Мъжеството да твориш“
(„The Courage to Create“) (1975)

ПРЕДИСЛОВИЕ

През целия ми живот ме е вълнувал въпросът за природата на творчеството. Защо оригиналните идеи в науката и изкуството „изкачат” от безсъзнателното точно в този, а не в някой друг миг? Каква е връзката между таланта и творческата дейност или между творчеството и смъртта? Защо получаваме удоволствие, когато гледаме пантомима или танц? Как се е отдало на Омир да облече в поетическа форма толова монументално събитие, каквото е Троянската война, и да направи своята поема етическо ръководство за цялата гръцка цивилизация.

Задавал съм си тези въпроси не като страничен човек, а като такъв, който сам е причастен към науката и изкуството. Задавах си ги от чисто любопитство, наблюдавайки как художникът, смесвайки два цвята, изведнъж получава трети цвят. Благодарение на какво уникално свойство човекът за миг се откъсва от убийствената еволюционна надпревара,  така че на скалните стени на пещерите Ласко или Алтамир да нарисува прекрасните червено-кафяви елени и бизони, които след толкова години продължават да предизвикват в нас възхищение и трепет? За минута да си представим, че чувството за красотата само по себе си е път към постигане на истината. Да предположим, че красотата – от тази дума се ползват физиците, когато описват своите открития, е ключ към истинското разбиране на реалността. Тогава, може би е прав Джойс, когато е казал, че художниците създават „несътвореното съзнание на своя народ”?

На страниците на тази книга съм изложил някой свои размишления. Първоначално това беше цикъл от лекции, прочетени в различни университети. Винаги съм се съмнявал, заслужава ли си да ги публикувам, защото създават усещане за незавършеност: тайната на творчеството винаги остава неразгадана. В края на краищата разбрах, че тази „незавършеност” не може да бъде избегната, защото тя е иманентна на творческия процес. Освен това, мнозина от тези, които бяха чули моите лекции, ме съветваха да ги публикувам.

За заглавието съм задължен на книгата на Паул Тилих „Мъжеството да бъдеш”, на когото изразявам своята признателност и искрена благодарност. Но, невъзможно е да бъдеш в пустота. Нашето битие се изразява в творчество. Творчеството е необходим резултат на битието. Творчеството изисква мъжество. На този факт рядко обръщат внимание при обсъждането на проблемите на творчеството, и още по-рядко пишат за това.

В заключение бих искал да изразя благодарността си към тези мои приятели, които прочетоха ръкописа и с които го обсъждахме в детайли и като цяло. Това бяха Ан Хайд, Магда Денес и Елинор Роберте.

Работата над тази книга ми достави необикновено удоволствие – защото имах възможност още веднъж да поразмисля над всички съдържащи се в нея въпроси. Надявам се, че и на читателя прочитът на тази книга ще му достави същото удоволствие.

,

МЪЖЕСТВОТО ДА ТВОРИШ

 Живеем във време, когато умира старата епоха, а новата още не се е родила. Това става очевидно, ако се вгледаме в радикалните изменения, намерили израз в сексуалните нрави, в институцията на брака, в модела на семейството, в образованието, религията, техниката и в много други области на човешкия живот. А над всичко това витае заплахата от атомна катастрофа, която макар да се отдалечила, не е изчезнала никъде. За да съхраним своята възприемчивост в този век на неопределености, наистина се изисква мъжество.

Налага ни се да избираме. Ако се поддадем на паниката и страха, усещайки, че основите на нашия живот се рушат, то стресът от загубата на привичните опорни точки, ще ни принуди да се подчиним на обхваналия ни паралич и чрез апатия да замаскираме липсата на собствената си активност. При това ние доброволно се отказваме от шанса да участваме във формирането на бъдещото. Губим присъщото свойство на човечеството – възможността съзнателно да влияем на развитието на обществото. С това самото ние капитулираме пред сляпата машина на историята и губим шанса за съзидание в бъдещото егалитарно и хуманно общество.

А може би пред лицето на радикалните промени ние сме длъжни да проявим мъжество, непременно да съхраним своята възприемчивост, съзнателност и отговорност? Да се опитаме съзнателно да участваме в съзиданието на новото общество? Надявам се, че ще се решим да постъпим точно така – и върху това убеждение се основават моите изводи.

Животът ни принуждава през цялото време да създаваме нещо ново, да стъпим на ничия земя, да навлезем в гора, където няма отъпкани пътеки, там, откъдето никой не се е върнал, което ще рече, няма кой да ни стане водач. Такова състояние екзистенциалистите наричат страх пред нищото. Да живеем в бъдещото, това означава да направим скок в неизвестното, а това несъмнено изисква мъжество, на което малцина се решават.

л

Какво е това мъжество

Разбираното по този начин мъжество не е противоположност на отчаянието, пред лицето на което ние често се озоваваме – а и мнозина наши съотечественици през последните десетилетия. Киркегор, Ницше, Камю, Сартр твърдят, че мъжеството не е липса на отчаяние, това, по-скоро, е способност да действаш въпреки отчаянието.

Мъжеството не е само в това да проявим настойчивост – така или иначе, да творим ни предстои заедно с другите. Но ако ние не изразим своите собствени автентични идеи, ако не се вслушаме в себе си, и чутото да предадем на самите себе си – и на тези около нас, няма да сме в състояние да направим своя принос в общото дело.

Мъжеството – при това разбиране – се състои в това, всички наши интереси да насочим в центъра на битието – в противен случай бихме възприемали себе си като нищо. Външната апатия дава усещане за вътрешна „пустота”, и, ако това състояние се продължи за дълго, то се превръща в боязън. Затова нашата заинтересованост трябва да засяга самата същност на нашето битие – в противен случай никаква съпричастност не би била за нас истинска.

Освен това, мъжеството не трябва да се бърка с юначество. Това, което се счита за мъжество, много често се оказва фанфаронство, което маркира подсъзнателен страх и опит да докажем собственото си безстрашие – както е било при пилотите-камикадзе по време на Втората световна война. В крайна сметка такъв храбрец допуска да се убие сам или да стане жертва на полицейските палки – което е трудно да се приеме за адекватен способ да докажеш мъжественост.

Мъжеството не е само едно от достойнствата наред с другите ценни личностни качества – такива като любов и вярност. Мъжеството е основа на всички други добродетели и ценности и условие те да бъдат проявени. Без мъжество нашата вярност избледнява и се превръща в обикновена зависимост. Без мъжество нашата вярност се изражда в конформизъм.

Английската дума courage (мъжество) има еднакъв корен с френската дума соеиr, означаваща сърце. Точно така, както сърцето нагнетявайки кръв към ръцете, краката и мозъка, обезпечава физиологията на човешките органи, мъжеството прави възможно съществуванието на душевните добродетели. Без мъжеството, другите наши добродетели отмират и се превръщат в бледи техни копия.

Мъжеството е необходимо на човека, за да се сътворят неговото битие и проявление. За да стане „аз” реалност, необходимо е самоуважение и съпричастност към общия процес. С тези си качества човек се отличава от останалите природни творения. Жълъдът става дъб благодарение на естествените сили на растежа – не се изисква неговото участие при това. Точно както котенцето става котарак – ръководи го инстинктът. За такива същества природата и битието им е едно и също. Но човешкото същество става наистина човек само благодарение на съзнателния си избор и своето участие в него. Човек придобива значимост и достойнство по пътя на множество ежедневно приемани решения. Приемането на тези решения изисква мъжество. Ето защо П. Тилих казва за онтологическото мъжество: то се явява условие за нашия живот.

,

Физическо мъжество

Това е най-простата и най-разбираема разновидност на мъжеството. В нашата култура физическото мъжество се свързва с легендите за колонизацията на Запада. Нашите предци са били герои-заселници, които са създали свои закони, отговарящи на техния начин на живот: оцелявал e този, който изваждал оръжието си по-бързо от своя противник; оцелявал  e този, който разчитал  само на себе си; оцелявал e  този, който се е справял  с живот на неизбежна самота, живот в хижи, отдалечени от съседите на не по-малко от 20 мили.

Затова сега така силно се проявява противоречивото наследство на колонизацията на Запада. Този вид мъжество, с който така са се гордели нашите предци, сега не само е загубил своята значимост, но се е преродил в жестокост. В детството си живях в малко градче в Средния Запад. По това време съществуваше убеждението, че децата трябва да се бият помежду си. Но нашите майки не мислеха така, затова предпочитахме да се бием в училище , но затова, че бяхме се били в училището, после у дома ни чакаше пердах. Трудно е да се признае това за добър метод за формиране на характер. В качеството си на психоаналитик аз постоянно слушам за мъже, които в детството не могли да бъдат жестоки и не са се научили да подчиняват другите на себе си. И по тази причина през целия си живот гледат на себе си като на страхливци.

Сред така наречените цивилизовани народи, американците се сочат като най-жестоки. Броят на убитите в нашата страна от три до десет пъти превъзхожда броя на тези, убити в страните от Европа. Една от съществените причини за това може да се счита жестокостта от времето на колонизацията на Запада, която ние сме наследили.

Ние се нуждаем от нова разновидност на физическото мъжество, което от една страна, не се превръща в неудържима жестокост, а от друга – не би  култивирала у нас идеала за егоцентрична власт над другите. Предлагам нова форма на физическо мъжество: да се използва тялото не за развитие на мускулатура, а за възпитание на чувствата. Това би означавало развитие на способността да слушаш с  тялото си, да „мислиш” с тялото си, както казва Ницше. Това би било оценка на тялото като емпатия, изразяване на собственото „аз” като естетическа категория и непресъхващ източник на наслада.

Такова разбиране за тялото вече се формира в Америка под влияние на йога, медитация, дзен-будизъм и други източни учения и практики. В източната традиция тялото не се осъжда, а се разглежда обосновано като предмет на гордост. Аз предлагам да се смята такова отношение към тялото разновидност на физическото мъжество, необходимо за новото общество, към което се стремим.

,

Нравствено мъжество

Друг вид мъжество е нравственото мъжество. Лично и от това, което съм чул и прочел, аз  познавам много хора, които се отличават с огромно нравствено мъжество, хора, които изпитват отвращение към насилието. Да вземем Александър Солженицин, руският писател, който се противопостави на могъществото на съветската бюрокрация, протестирайки против безчовечното отношение към затворените в съветските лагери. Неговите книги са пример на най-добра съвременна руска проза, те са мощен протест против физическото, моралното и духовното унищожаване на хора. Нравственото мъжество на Солженицин е още по-поразително, защото той не е либерал, а руски националист. Солженицин символизира загубената в противоречивия съвременен свят ценност – способността да се уважава човешкото достойнство, само защото пред нас стои човек, независимо от неговите политически възгледи. Подобно  на персонаж от роман на Достоевски Солженицин казва: „С желание ще отдам живота си, ако това послужи на справедливостта.”

Арестуван и хвърлен в затвора. Преживял издевателства и мъчения, той ги издържал и сега живее в Швейцария, където продължава да играе ролята на дразнител, насочвайки критиката си и към други страни – например Съединените Щати, където много аспекти на демокрацията явно се нуждаят от решително изменение. Докато съществуват хора като Солженицин, можем да бъдем спокойни, че заплашващият ни триумф на „човека-робот” не ще настъпи скоро. Мъжеството на Солженицин – както и смелостта на други хора с такива нравствени качества е основано не само върху дръзновението, но и върху съчувствието към човешкото страдание, с което се е сблъскал в съветските лагери. Много знаменателен е фактът, че като правило източник на такова нравствено мъжество става умението да се отъждествиш със страданията на другите, което свидетелства за възприемчивост. Изкушавам се да нарека това „мъжество на постижението”, защото то зависи от способността да постигнеш умението да позволиш на своето „аз” да вижда страданията на другите хора. Ако ние сме възприемчиви към злото, това ще ни принуди да му се противопоставим. Истината е в това, че ние не желаем да се месим в нищо – още повече, ние не си задаваме въпроса, дали да отидем на помощ на този, когото несправедливо притесняват. С това ние блокираме своето възприятие, затваряме очите си за страданията на другите и преставаме да усещаме емпатия по отношение на тези, които се нуждаят от помощ. Затова в наше време най-разпространената  форма на страхливост се прикрива зад думите: „не желая да се забърквам в това”.

.

Социално  мъжество

Третата разновидност мъжество е пълна противоположност на разискваната по-горе апатия. Аз го наричам социално мъжество. Това е мъжеството на солидарността с другите хора, способността да се откажеш от собственото си „аз” с надеждата да придобиеш нещо, което е по-важно:  човешката близост. Това е мъжеството да предоставиш собственото си „аз” в качеството на влог в човешкия съюз, което изисква от всеки пределна искреност.

Човешката близост изисква мъжество, доколкото неизбежно е свързана с риск. Невъзможно е да се предвиди, как би ни повлиял този съюз, доколкото той е подобен на химично съединение на вещества: ако един от нас се промени, ще се изменим и двамата. Бихме ли могли в този съюз напълно да осъществим себе си или това съединение ще ни унищожи? Само в едно можем да бъдем уверени: рискуваме ли да се включим трайно в такъв съюз, това със сигурност ще ни окаже влияние. В днешно време хората предпочитат да избягват трудния път за постигане на мъжество, който води към постигане на истинска човешка близост. Свеждането на проблема към привичното физическо мъжество пренася акцента върху тялото. В нашето общество е по-лесно да се разголиш физически, отколкото психически или духовно, – по лесно е да споделиш тялото си, отколкото мечти, надежди, страхове и стремежи, защото те се смятат за по-дълбоко лични, отколкото тялото, което ще рече, че споделим ли ги, ставаме беззащитни. По някакви непонятни причини ние се срамуваме да споделяме това, което е най-важно за нас. Затова хората се стремят към „по-безопасни”  връзки, преминавайки направо към секс; защото тялото е само предмет и можем да го разглеждаме механически.

Но близост, която започва на физическо ниво, върху физическото ниво се ограничава, тя се оказва изкуствена, и ние се опитваме да се спасим с бягство от пустотата. Истинското социално мъжество предполага близост на много нива на личността едновременно. Само по този начин може да се преодолее отчуждението на личността. Няма нищо удивително в това, че запознанството с нови хора едновременно се съпътства и от страх, и от радостта на очакването: когато се сближаваме с нови хора, то постигането на всяко ново ниво на близост се съпровожда от нова радост и нов страх. Всяка нова среща може да бъде предвестник на бъдещата ни съдба, а също така на придобиване на нова радост, която носи в себе си истинско познание  за друг човек.

Социалното мъжество е в това, да се противопоставим на два вида страх. Тях добре ги е описал един от първите психоаналитици Ото Ранк. Първият вид страх той нарича „страх пред живота”. Това е страхът от самостоятелен живот, страхът да бъдеш отхвърлен, потребността да бъдеш зависим от някой друг.  Той се проявява в пълен отказ от своето „аз”, и в резултат от това, вече нищо не остава. В резултат човек се превръща в бледа сянка на този, когото обича и рано или късно доскучава на партньора си.  Ранк нарича това страх пред самореализация. Четиридесет години преди възникването на феминистичните движения Ранк твърди, че тази разновидност на страха е най-типична за жените.

Противоположния по своя характер на този страх Ранх нарече „страх от смъртта”. Това е страх от пълно поглъщане от друг човек, страх от загуба на независимост. Такъв страх, казва Ранк, е най-характерен за мъжете, които винаги се стараят да оставят отворена врата, за да има възможност да се отдръпнат незабавно, ако някоя връзка с другиго стане твърде близка.

Ако Ранк беше живял в наше време, то би се съгласил с тези, които смятат, че подхвърляни на двата вида страх са както мъжете, така и жените, макар определено в различни пропорции. Целия си живот ние прекарваме между тези два вида страх. В действителност, това са двете лица на един и същи страх, който притаен, очаква всеки, когото вълнува съдбата на друг човек. Опитвайки се съзнателно да преодолеем тези два вида страх, следва да се стремим не само да развием собственото си „аз”, но да участваме и в „аз” на другите, което е необходимо условие за самореализация.

Албер Камю в „Изгнание и царство” описва история, която илюстрира тези два противоложни вида мъжество. „Йона, или художникът по време на работа” е разказ за беден парижки художник, който трудно изкарва прехраната на жената и децата си. И тогава, когато художникът е на прага на смъртта, неговият най-добър приятел открива платното, над което той е работил доскоро. Това било недокоснато платно, по средата на което била написана една дума; или solitaire (самотен, този, който се стреми да стои по-далече от събитията, да съхрани спокойствието на духа си, необходимо условие, за да е в състояние да се вслуша в своето дълбоко „аз”), или   solidaire („живеещ в шума”, солидарен, съпричастен, т.е, „отъждествяващ се с другите). Независимо от явната противоположност на тези понятия, и solitaire и solidaire са еднакво необходими за художника, защото той твори не само за своите  съвременици, но и за бъдещите поколения.

,

Парадоксът на мъжеството

Пред нас се изправя учудващ парадокс, характерен за всички видове мъжество. Ние долавяме, както ни се струва,  явно противоречие в това, че започвайки да действаме, ние сме длъжни изцяло да се отдадем на действието и в същото време да съзнаваме, че е възможно да извършваме грешка. Това диалектическо противоречие между убедеността и неувереността е свойствено на висшите нива на мъжество.

Хората претендиращи за абсолютна истинност на своите аргументи са опасни. Такава убеденост лежи в основата на догматизма, както и на родственият му, но по-разрушителен фанатизъм. Такава убеденост не само възпрепятства усвояването на нова истина, но и неволно изявява собствените безсъзнателни противоречия. В резултат е необходимо да се удвоят усилията, за да се преодолее не само противника, но и собствените безсъзнателни съмнения.

Винаги, когато чуя от политик от Белия Дом – например по времето нз изслушване по делото Уотъргейт – фраза от типа „аз съм абсолютно убеден”, или „искам да поставя всички точки над i”, настръхвам, защото емоционалната подчертаност на тези изрази издава неискреност. Много точно го е написал Шекспир в „Хамлет”: „Според мен, лейди (т. е, политикът) твърде много обещава”. В подобна ситуация изпитвам носталгия по такива лидери като Линкълн, който открито признавал своите съмнения, както открито защитавал своите убеждения. Чувстваме се много по-безопасно, когато хората по върховете на властта, така както и ние, изпитват съмнения, и въпреки това имат достатъчно мъжество, за да вървят напред. В противоположност на фанатика, който се е оградил срещу всеки нов опит, човекът, който не се страхува едновременно да вярва и да признава съмненията си, е по-гъвкав и открит за ново знание. Пол Сезан е бил уверен, че е открил нов начин за изобразяване на пространството, който ще извърши преврат в изкуството, но въпреки това бил изпълнен с болка и постоянни съмнения. Отношението между самоотдаването и неувереността не е антагонистично. Самоотдаването е по-естествено, когато съществува не без, а въпреки съмнението.

Да вярваш и в същото време да се съмняваш – това съвсем не е противоречие: по-скоро, това е залог за по-голямо уважение към истината, това е осъзнаване, че истината е първична по отношение на това, което може да бъде казано или направено. Следователно, търсенето на истината е вечен процес. Да си припомним прочутото изказване, което се приписва на Лайбниц: „Бих извървял двадесет мили, за да изслушам и най-злия си враг, ако по такъв начин бих могъл на нещо да се науча”.

н

Мъжество на творчеството

Да преминем към най-висшето от всички видове мъжество. Ако нравственото мъжество способства за унищожаване на злото, мъжеството на творчеството, напротив, то е насочено към създаване на нови форми, нови символи, нови принципи, въз основа на които може да се изгражда ново общество. Всяка професия може да изисква – и като правило, изисква – творческо мъжество. В наше време и техниката, и дипломацията, и бизнесът, и, разбира се, образованието, – всичко е в процес на радикални изменения и изисква храбри хора, които биха могли да ги оценят и да определят насоките на тяхното развитие. Потребността от творческо мъжество е пряко пропорционална на степента на измененията, на които са подхвърлени тези професии.

Но, така или иначе, непосредствено и по-рано от другите откриват нови форми и символи хората на изкуството: драматурзи, музиканти, живописци, хореографи, поети, а също и религиозните мистици – художници и поети. Те налагат новите символи във вид на образи: поетически, музикални, пластически или драматически, – съответстващи на тази сфера на творчество, в която те се занимават. Тези образи са изстрадани от тях. Символи, които при повечето хора съществуват смътно във въображението им, хората на изкуството ги изразяват в достъпна за възприемане форма. Когато се възприема произведение на изкуството – да речем, квинтет на Моцарт, – ние ставаме негови сътворци. При това ние създаваме свой образ – това е много важно, макар и трудно, особено  когато става дума за съвременно изкуство – и усещаме нови емоции. Контактът с всеки нов образ предизвиква в нас впечатление, че в нас самите се ражда нещо неповторимо. Затова възприемането на музиката, живописта или други произведения на изкуството – това е творчески акт, така както творчески акт е тяхното създаване.

Когато възприемаме художествените символи, когато  искаме да ги разберем, необходимо е да се отъждествим с тях. В пиесата на Бекет „В очакване на Годо” не се съдържат никакви интелектуални размишления на тема невъзможността на взаиморазбирането в наше време. Тази невъзможност просто е показана. Особено ярко е показано това в сцената където на Люк му заповядват: „Размишлявай!” – и той произнася дълга реч, която по своята същност не е нещо повече от набор от думи, макар да напомня философски монолог. Когато се потопим по-дълбоко в пиесата, ние виждаме пълната неспособност на хората за истинско взаимно разбиране, което на сцената е много по-забележимо, отколкото в живота.

В пиесата на Бекет фигурира самотно голо дърво като символ на отчуждението, символ на пустотата в която двама мъже очакват Годо – който никога не ще дойде. Това събужда в нас чувство на очуждение, което ние преживяваме и което и другите преживяват. Този факт, че мнозинството хора не си дават ясна сметка за собственото си отчуждение, още повече усилва това състояние.

В пиесата на Юджийн О’Нийл „Явява се разносвачът на лед” никой не говори за разрухата на нашето общество, тази разруха е показана като самата действителност. В пиесата не се говори за достойнствата на човешкия род – то символично е показано на сцената като пустота. До такава степен човешкото достойнство  явно не достига и така натрапчива е пустотата в тази пиеса, че зрителите излизат от театъра  така дълбоко потресени и убедени в това, колко важно е да бъдеш човек, както ако бяха гледали „Макбет” или „Крал Лир”. Всичко това е показано така талантливо, че може да се твърди, че Юджийн О’Нийл е един от най-големите драматурзи на нашето време.

Човекът на изкуството е в състояние да предаде своя опит в музика, в слово, във форма, доколкото изразява това, което Юнг нарича „колективно безсъзнателно”. Това определение може да ни се струва неудачно, но ние трябва да си даваме сметка, че всеки от нас носи в дълбочините на собственото си „аз” някакви изначални форми,  и  нещо общо за всички, и нещо основано на индивидуалния опит. Именно с тези форми имат работа хората на изкуството.

Защото хората на изкуството, към които аз отнасям поетите, музикантите, драматурзите, живописците и религиозните мистици, са, както казва Мак-Люен, „центърът на розата”, „системата за ранно оповестяване”, сигнализираща за това, което се случва в изкуството. Съвременното изкуство изобилства със символи на отчуждението и страха. И все пак ние намираме в него подреждащи хаоса  форми, красота, извлечена от безобразното, следи на човешка любов сред всеобща ненавист – любов, която за миг побеждава смъртта, но в края на краищата губи. Хората на изкуството изразяват духовната същност на своята епоха. От нас зависи, ще съумеем ли вярно да разберем това послание.

Да вземем като пример Джото, художник на Ранния Ренесанс, талантът на когото разцъфтял през XIV век. В отличие от плоската, двумерна живопис на средновековието, Джото създал свой способ на изобразяване, той дал на своите образи трето измерение. Благодарение на него ние виждаме на платното живи хора и животни, които предизвикват у нас човешки емоции: печал, съчувствие, съжаление или радост. Двумерната  средновековна църковна живопис не била предназначена за човека – тя се обръщала непосредствено към Бога. За Джото присъствието на зрителя е необходимо, неговите картини канят човека да заеме индивидуална позиция по отношение на образа. По този начин още в епохата на Ранния Ренесанс се е родил нов хуманизъм и нов подход към природата, който станал основа за цялото изкуство на Ренесанса. Опитвайки се да разберем символиката на изкуството, ние попадаме в свят, където се размиват принципите на нашето тривиално мислене. Тази задача напълно излиза извън рамките на логиката. Попадаме в областта на безбройни парадокси. Да вземем например мисълта, изразена в последните четири реда на Сонет 64 на Шекспир:

Ruin hath taught me thus to ruminatе,
That Time will come and take my love away.
This thought is as a death which cannot choosе,
But weep to have that which it fears to lose.

(Разрухата ме учи това дълбоко да осмисля,
Че времето ще дойде и ще отнесе моята любов.
Тази мисъл е като смъртта, не мога да избирам,
Но да скърбя, че имам нещо, за което се страхувам, че ще го загубя.)

когато гледам смени и разруха
да властват вред, уплаха ме гнети,
че времето в пазвата си глуха
и моят скъп любим ще похити.
и в радостта скърбя, като те любя,
че имам туй, което ще загубя.*

 *Поетичен превод на Валери Петров

Ние, привикнали да се ръководим от приетата в нашето общество логика, непременно бихме попитали: „Защо е печален неговия жребий? Защо не го радва любовта?” Именно тази логика ни подтиква да се приспособяваме – да се приспособяваме към безумния свят и безумния живот. И още по-лошо, ние се отчуждаваме от тази дълбочина на преживяването, което е изразено в сонета на Шекспир.

Всички ние понякога изпитваме подобни чувства, но се стараем да ги прикрием. Случва се, когато се вгледаме в ослепителните багри на есенната гора, да сме готови да заплачем; когато слушаме прекрасна музика,  се препълваме с тъга. И веднага мисъл изпълнена със страх изплува в нашето съзнание: може би е по-добре въобще да не се любуваме на гората и да не слушаме музика? Тогава ние не бихме се измъчвали от проблема: „Че времето ше дойде и ще отнесе моята любов….”, че на света всичко е смъртно, че всички, които обичаме, ще умрат. Но да бъдеш човек означава, че по време на нашето кратко пребиваване на тази земя ни е дадено да обичаме някого и нещо, въпреки че в края на краищата смъртта ще се погрижи за всички нас. Напълно разбираемо е, че ние мечтаем да продължим този кратък миг, да отсрочим смъртта макар и с година. Но и тази отсрочка винаги ни носи разочарование, в крайна сметка ние винаги сме победени в тази борба.

И все пак, благодарение на творчеството, ние можем да преодолеем собствената си смърт. Затова творчеството ни се струва така важно и именно затова ни е необходимо да разгледаме проблема на връзката между творчеството и смъртта.

Нека да се обърнем към Джеймс Джойс, когото определят като най-добрият съвременен прозаик. В самият край на неговата повест „Портрет на художника като млад” героят пише в своя дневник: „Приветствам те живот! Тръгвам си , за да позная за милионен път неподправения опит и да изкова в ковчницата на душата си несътвореното съзнание на моя народ”. Тук се съдържа много дълбока мисъл „Тръгвам си, за да позная  за милионен път”. Това означава, че всяка творческа среща е нов опит и всеки път е необходимо да се проявява мъжество. Към творчеството могат да се отнесат и тези думи, които Киркегор е казал за любовта:„Всеки човек е принуден да започва отначало”. Тъй е, срещата с „истинския опит” е основа на всеки творчески акт. Очаква ни занимание, толкова тежко, колкото и работата на ковача, който обработва в ковачницата си къс нажежено до червено желязо: в „ковачницата на душите” ни предстои да изковем нещо такова, което ще придаде ценност на човешкия живот

Да обърнем внимание върху последните думи: „изкова….. несътвореното съзнание на моя народ”. Тук Джойс казва, че съзнанието на народа не е нещо статично, веднъж завинаги дадено на човека на планината Синай, макар че историята твърди обратното. Това съзнание се формира под влиянието на образи и символи, създадени от хората на изкуството. Всеки истински художник е въвлечен – понякога без той сам да разбира това – в  сътворяването на „съзнанието на народа”. Той не се стреми да бъде моралист – той само внимателно се вслушва в себе си и ни открива образи, възникнали в неговото въображение. От символите, осъзнати и изразени от художниците – така,  както откритието на Джото станаха  основата на изкуството на Ренесанса – по късно изкристализира етическата структура на обществото.

Защо творчеството е толкова трудна работа? Защо то изисква толкова много мъжество? Творчеството – това не е само отстраняване на мъртви структури, структури, символи, неизпълняващи своите функции, или митове, загубили своята жизненост. Не. Метафората на Джойс е по-точна: да твориш означава да изковаваш форми в ковачницата на собствената си душа. Пред нас стои наистина трудна загадка.

Определена помощ в нейното решение може да ни окаже Джордж Бернард Шоу. След като присъствал на концерта на цигуларя Яша Хайфец, той, връщайки се у дома си, му написал такова писмо:

„Скъпи господи Хайфец, моята жена и аз сме очаровани от Вашите концерти. Ако Вие винаги ще свирите така прекрасно, Вие определено ще умрете млад. Не е възможно да се свири така съвърешенно без да се предизвика завистта на боговете. От все сърце настоявам, всяка вечер, преди да отидете да си легнете, Вие да изсвирите нещо не толкова добре….”

Както обикновено зад остроумните думи на Шоу е скрита дълбока истина: творчеството предизвиква завистта на боговете. Затова истинското творчество изисква истинска смелост – та нали това означава да отправиш предизвикателство към боговете.

Не мога да обясня, защо става така,  мога само да споделя своите мисли. На протежение на векове истински творческите личности винаги са отправяли предизвикателство  към боговете. Дега веднъж бе казал: „Художникът рисува картина със същото чувство, с което престъпник извършва престъпление”. В юдаизма и християнството всяко второ от поученията изисква от нас: „Не си създавай кумири и изображение на това, което е горе на небето и което е долу на земята и което е във водата по-долу от земята” Разбирам, че непосредствена причина за тези изисквания е да се предпазят евреите от идолопоклоничеството, което е господствало в онвзи времена. Но, освен това, това изизкване отразява изначалния страх, който всяко общество изпитва пред художниците, поетите и светите мъже. Защото те са угроза за status quo, което всяко общество ревностно охранява. Ярко потвърждение за това е ситуацията в Съветския Съюз, където усилено се контролират изявите на поетите и художниците. Същото се случва и в нашата страна, макар не така явно. Но благодарение на мъжеството да се преодоляват божествените запрещения и евреите, и християните в продължение на много векове продължават да рисуват, да ваят, създавайки непрекъснато „кумири” – персонифицирани образи и символи. Мнозина са тези, които са се осмелили да отправят предизвикателство към боговете!

Тук се крие още един проблем, за който само ще спомена, без да го коментирам. Това е близостта между гениалността и безумието. Заедно с всичко останало, творчеството носи със себе си чувство за вина. С това е свързана загатката на самоубийствата на много художници и поети, които често са били на върха на своята творческа кариера.

Опитвайки се да разгадая загадката на противоборството с боговете, аз се обърнах към първообразите, широкоизвестни в историята на културата и митовете, отразяващи древни представи за творческия акт. Употребявам думата „мит” не в ежедневното изопачено значение на „измислица” Такова погрешно тълкуване може да си позволи само култура, която в упоение натрупва факти и пренебрегваща дълбоката мъдрост, която съхранява историята на човечеството. Употребявам думата „мит” в значение на драматически акт, изразяващ мъдростта на народа.В мита е задействан не интелекта, а съзнанието в своята цялостност.

От древногръцката митология ни е познат мита за Прометей, един от живеещите на Олимп титани, който съжалил хората, че са лишени от дара на огъня. Това събитие, похищаването на огъня от боговете и  подаряването му на хората, гърците смятат за начало  на цивилизацията – не само в смисъл на уменията да се приготовлява храна, но и в смисъл на поява на философията, науката, драматургията и самата култура.

В този сюжет е важно това, че Зевс изпаднал в ярост. Той заповядвал да приковат Прометей към една скала в Кавказ, където всяка сутрин орел изкълвавал черния му дроб, но през нощта той отново се възстановявал. Този елемент от мита може да се използва като изразител  на смисъла на творчеството. От време на време всеки художник изпитва чувство на умора, на изтощение, на отчаяние от това, че не му се отдава да изрази замисленото; дава си дума да забрави за неуловимия образ и от сутринта да започне да работи върху нещо съвсем друго. Но за една нощ „черният му дроб се възстановява”. Събужда се и с удвоена енергия и с нова надежда се връща към прекъснатата работа, към тежката работа в ковачницата на собствената си душа.

Ако някой си мисли, че митът за Прометей може да се подмине с мълчание като странна история, измислена от остроумните гърци, то ще си позволя да му напомня, че точно такава истина е разкрита и в юдео-християнската традиция. Имам предвид мита за Адам и Ева. В същност това е драма на раждането на нравственото съзнание. По отношение на този, (а и на всеки друг) мит  са верни думите на Киркегор за това, че истината, която съществува вътре в нас, е показана така, като че съществува вън от нас. Историята на Адам се разиграва в душата на всяко дете, започвайки с първите месеци от живота му и продължава докато навърши две-три години – и не би било зле, ако този сюжет продължи през целия му живот. Вкусването на ябълката от дървото на познанието на добро и зло символизира зараждането на човешкото съзнание, от този момент съвестта става синоним на съзнанието. Невинността на Райската Градина – майчината утроба, „спящото съзнание (определението е на Киркегор) вътрешноутробния период и първите месеци живот – изчезват завинаги.

Психоанализата си поставя задача да развива съзнанието, което ще рече, да помага на хората да изядат ябълката от дървото на познанието за добро и за зло. Не трябва да ни удивлява това, че за повечето хора този опит е така болезнен както и опита на Едип. Всички теории за „защити”, които обграждат паническия страх, присъстващ в човешкото съзнание са непълни и, като правило, лъжливи.

Невинното блаженство на пеленачето се сменя със страх и чувство за вина. От детската възраст ние пренасяме чувството за лична отговорност и – което е най-важно – способността за любов, която по-късно се развива. „Тъмната страна на този процес е притеснението и съпътстващата го невроза. Всичко зависи от случая! Ако някой нарича това „падение на човека”, то нека да се присъедини към привържениците на Хегел и другите проницателни мислители, които твърдят, че това е „падение нагоре”, – доколкото без този опит нито творчеството нито съзнанието биха били такива, каквито ги познаваме.

А финалът на тази история е все същия. Яхве се разгневява, Адам и Ева са прогонени от рая от ангел с огнен меч в ръка. Пред нас стои още един парадокс: и древногръцкият и юдеохристиянския мит представят раждането на творчеството и съзнанието като бунт против всемогъщи сили. Следва ли да се направи извод, че върховните богове Зевс и Яхве не желаят хората да притежават нравствено съзнание и култура? Ето в това е загадката!

Най-простото обяснение е следното: творческият човек (художник, поет, свят мъж) е принуден да побеждава фактическите (като противоположност на съвършените) богове на нашето общество: бога на конформизма или апатията, бога на материалния успех, бога на властта, опиращ се на експлоатацията. Това са „идолите” на нашето общество, почитани от тълпата. Но на това обяснение му липсва дълбочина, за да се разгадае тази загадка.

В търсенето на отговор аз отново аз се обърнах към мита. Открих в края на историята за Прометей интересно допълнение: Прометей може да бъде освободен от веригите и мъките, ако някой от безсмъртните се откаже от своето безсмъртие и по този начин изкупи вината на Прометей. Това направил Хирон (още един образ  – получовек, полукон, известен със своите целителски способности, възпитател  на бога на лечителите Ескулап). Този завършек на мита ни говори, че това разрешение на загадката е свързано с проблема за смъртта.

Това същото се отнася и за историята за Адам и Ева. Яхве, разгневен, че те са вкусили ябълката от дървото на познанието за добро и зло, най-много се е страхувал, че те ще пожелаят да вкусят от плода на дървото на вечния живот и ще станат подобни на „Нас”. Да! Отново загадка свързана проблема за живота и смъртта, един от неговите аспекти е вечният живот.

По този начин ние встъпваме в борба с боговете, защото ние сме смъртни. Творчеството е молба за безсмъртие. Ние, хората, знаем, че ще умрем. Но, нещо, което е удивително, ние се защитаваме от смъртта. Знаем, че трябва да намерим в себе си мъжество и да приемем неизбежността на смъртта, но се осмеляваме да се бунтуваме и да се борим с нея. Творчеството се появява в резултат от борбата – то се ражда от бунта. Творчеството – това не е само безпогрешната спонтанност на детството и юношеството, но и страстният стремеж на зрелия човек да продължи живота и след собствената си смърт. Незавършените скулптури на Микеланджело – фигурите на хора, сграбчени в камъка и отчаяно борещи се със своята каменна тъмница, – могат да се смятат за най-сполучливия символ на човешката ситуация.

Като определям художника като бунтар, аз не предполагам никаква революционност или борба с авторитети. Това е съвършено друг случай. Художниците са хора безобидни, съсредоточени върху своите  вътрешни видения и своите образи. Но именно това представлява заплаха за  репресивните общества. Те олицетворяват изначалната способност на човека за бунт. Така, както и Бог при сътворението на света, те обичат да се потопят в хаос, за да му придадат форма.  Винаги недоволни от света,  апатията и нормите на поведение, те се стремят към други светове. Затова те са творци на „несътвореното съзнание на народа”. Това изисква напрягане на емоциите, повишена виталност. Защото нали жизнената сила се противопоставя на смъртта? На това напрежение могат да се дадат много названия. Аз избрах думата „бунт”.

Съвременният поет Стенли Купит казва, че „поетът твори стихове от бунтовни сили”. Бунтът е необходим, за да разпали страстта на поета, да актуализира неговите способности, да концентрира родените в екстаз видения, за да може в своите стихове да превъзмогне сам себе си. Бунт насочен срещу несправедливостите, които са предостатъчно в нашето общество. И най-вече – това е бунт против изначалната несправедливост – несправедливостта на смъртта. Да си припомним стиховете на друг съвременен поет Дилън Томас, които той написал  по повод смъртта на баща си:

Do not go gentle into that good night,
Old age should and rave at close of day;
Rage, rage against the dying of the light.

 (Не отивай смирено  във (вечната) нощ.
Да се бунтува старостта при свършека на деня;
(Дай воля на) гнева си, когато гасне светлината.)

Не си отивай кротко в тъмнината!
Пред здрача да беснее старостта!
Вий, вий срещу смъртта на светлината! *

 

Стихотворението завършва с такива стихове:

And you, my father, there on the sad height,
Curse, bless, me now with your fierce tears, I pray
Do not go gentle into that good night.
Rage, rage against the dying of the light.

(И ти, татко, там при  печалното си възвишение,
През сълзи на гняв прокълни ме, благослови ме, моля се аз.
Не отивай смирено във  вечната нощ.
Дай воля на
гнева си, когато гасне светлината.)

И ти, мой татко, сам на висотата,
ругай, ридай с плача на яростта!
Не си отивай кротко в тъмнината!
Вий, вий срещу смъртта на светлината!*

 *Поетичният превод е на Александър Шурбанов

Да обърнем внимание, поетът не моли само благословия „През сълзи на гняв прокълни ме, благослови ме”. Да обърнем внимание още, че именно Дилан ,Томас  а не баща му, е написал това стихотворение. Бащата е застанал пред лицето на смъртта и е принуден някак си да се примири с нея. Но синът е изразител на вечния бунт и в това е трогателността и красотата на това стихотворение.

Този бунт няма нищо общо с рационалната концепция за смъртта, в съответствие с която ние заемаме позиция на страничен наблюдател по отношение на опита за смъртта и от тази позиция извънлично и обективно разсъждаваме за нея. В такъв случай ние винаги разсъждаваме за смъртта на друг, а не за своята собствена смърт. Ние всички знаем, че всяко поколение – независимо от това, дали става дума за листа, трева, хора или някакви други живи същества – трябва да изчезне, за да отстъпи място на новото. Аз говоря за смъртта в друг смисъл. Кучето на някое дете умира. Скръбта на детето е смесена с негодувание. Ако някой се опита да му обясни смъртта в еволюционни, обективистки категории: всички умират, а кучето умира по-рано от човека, – детето може да обърне гнева си към утешителя. Защото, по всяка вероятност, детето и така знае тази простичка истина. Истинското чувство на загуба и самота, възниква затова, защото неговата любов към кучето и предаността на кучето са изчезнали безвъзвратно. Точно за такъв личностен, субективен опит в смъртта говоря аз.

В степента, в която ние ставаме по-зрели, ние се учим  по-добре да разбираме смъртта. За щастие, ние също така се научаваме и да обичаме. Да разбираш другия и любовта изискват мъдрост, която идва само с годините. Но тогава, когато постигнем върховите постижения на мъдростта, ние ще си отидем. Никога повече няма да видем златните листа на есента. Никога няма да видим първите пролетни треви. Ще се превърнем само в помръкващ от година в година спомен.

Повечето хора трудно приемат истината за връзката между бунта и религията. И тук е на лице още един заключителен парадокс. Защото в края на краищата няма да бъде награден нито този, който възхвалява с химни религията, нито този, който повече от всички е набожен и строго се придържа към съществуващото status quo. По-скоро награда ще получи бунтовникът. Припомнете си колко често в  историята бунтовникът и светия мъж са едно и също лице. Сократ е бил бунтовник, затова са го осъдили на смърт, заставили са го да изпие чаша цикута. Исус е бил бунтовник и затова са го разпънали. Жана Д’арк е била бунтовница, затова са я изгорили на кладата. Тези хора, както и стотици хора, подобни на тях, са били подлагани на остракизъм от своите съвременници, но следващите поколения са ги уважавали и почитали за този творчески принос, който те са внесли в развитието на културата – философията, етиката, религията.

Наричам такива хора бунтовници-светци – бунтуващи се против остарелите и изопачените представи за Бога, доколкото тяхното собствено преживяване на божественото е било различно. Знанието им, което е станало причина за смъртта им, е повдигнало нивото на духовност и етика на съвременните им общества. Те са разбирали, че за хората Зевс, завистливия бог от Олимп, не е вече достатъчен. Затова Прометей олицетворява съчувствието. Бунтували са се срещу Яхве, примитивния племенен бог на древните евреи, който изпитвал гордост и се е самовъзхвалявал за унищожаването на хиляди врагове на Израил. Вместо него от виденията на Соломон, Исаия, Иеремия се е появил Богът на любовта и справедливостта. Техният бунт е възникнал от новото разбиране на смисъла на божествеността. Както го е казал добре Тилих, те са се бунтували против Бога в името на Бога и по-високо от Бога. Постоянната поява на „Бог по-високо от Бога“ е свидетелство за творческо мъжество в религиозната сфера.

Независимо от това, с какво се занимаваме, ние изпитваме дълбока радост от съзнанието, че вземаме участие във формирането на нов свят. Това е, собствено казано, и мъжеството да твориш, даже ако нашето творчество да не е от най-високите полети или да носи случаен характер. Затова, след Джойс ние можем да кажем: „Приветствам те живот! Отивам си, за да позная за милионен път неподправения опит и да изкова в ковачницата на душата си несътвореното съзнание на моя народ”.

Следва продължение…….

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.03.2015

Към началото на страницата
Към карта на сайта

 

 

 

Save

Save