български автори 

Към карта на сайта

Съдържание на  страницата:

Проф.Цочо Бояджиев – Неписаното учение на Платон

Майстер Екхарт:  проповед 32 (Превод Цочо Бояджиев)
Цочо Бояджиев: Майстер Екхарт  или за мъжеството на разума

.

Цочо Бояджиев
Неписаното учение на Платон

1.2. ПЛАТОНОВИЯТ ДИАЛОГ И ЕЛИНСКАТА СЛОВЕСНОСТ

В цялата си смислова и мотивизационна дълбочина Платоновата критика срещу писмеността (писменото като алтернатива на устното словo – бел. Shi Jian) може да бъде разкрита едва след подробен и внимателен анализ на диалогичния принцип на философстване. Проблемът за диалога може да бъде поставен на различни нива – на нивото на литературната форма, на нивото на междучовешкото общуване, на нивото на историко-културния тип. Постановката на проблема за езотерическата философия на Платон и необходимостта в тази връзка от прецизно определяне на отношението между писмена литературно-философска дейност и устно преподаване поставят изискването да се вникне в диалогичността именно като форма на философска експресия, с други думи – тя да бъде разбрана в нейната философско-конструктивна и педагогическа функция като жизнена форма и като вътрешна характеристика на елинската словесна култура.

В основата на предлаганата интерпретация ще стои Шлайермаховата теза за диалога като иманентната форма на Платоновото философстване. Но тази форма ще бъде разбрана по-широко. Самият диалог ще бъде схващан не просто и не само като литературна форма, а като жизнен принцип и като културен тип. Разбира се, единственият възможен път на интерпретатора към така разбираната диалогичност е пътят чрез литературата. Но задачата, която следва да си поставим е „пробивът” през литературата, преходът „отвъд”, към онези смислови пластове, които „просветват” през литературната форма.

И тъй, какво е Платоновият диалог? В най-широк смисъл диалогът е разговор, обмяна на мнение между двама или повече събеседници. Но ако по своята форма диалогът е вид разговор, то, разбира се, не всеки разговор може да бъде наречен диалог. От сферата на диалогичността трябва да бъде изключен, на първо място, обикновеният, неангажиращ „уличен” разговор върху случайни и малозначими теми. Осъществяване на собствено диалогично събеседване предполага преди всичко сериозност и универсална значимост на обсъждания проблем. (…) Това изискване изключва от сферата на диалога тривиалната личностно неангажираната, неозарената от фундаменталните проблеми на битието словесна еквилибристика, в която случайните и несъществени въпроси „закриват” за събеседниците пътя към истината.

Споменатата дефиниция крие, както ми се струва по-дълбок от видимия смисъл. У Албин например тя започва така: Esti toinyn (se, ho dialogos) ouk allo ti he logos. Logos означава тук не просто „реч” или „слово”, но в най-пълният смисъл на думата именно „логос”, т. е, словото в единство с неговия вътрешен смисъл, действителният, познавателен кореспондент на съвършения в своята – логическа! – структурираност космос. Именно като „логос” диалогът се приобщава, вплита се органично в голямата драма на космоса, който също е „логос”, т. е, хармонично и прекрасно устроено цяло. В анонимния предговор към Платоновата философия, публикувана в Хермановото издание на диалозите (vol.VI.), античният автор поставя въпроса за причината, поради която Платон се ползва от диалогичната форма на философстване. Даденият в текста отговор е крайно характерен:: “XV. Аз смятам, че той е правил това, тъй като диалогът е космос. Наистина както в диалога има различни действащи лица, наречени, както подобава на всяко от тях, така и в универсалния космос има различни природи, които получават и различни наименования; защото всяка същност се наименува съобразно със специфичната ѝ природа. Така може да се каже, че той правел това, защото си припомнил божествените творения и преди всичко космоса. Впрочем той писал диалози или поради тази причина или понеже самият космос е диалог. Защото както в космоса едни природи са по-висши, други – по-незначителни и душата, пребиваваща в него се свързва ту с по-висшите, ту с по-нисшите, така и в диалога има някои действащи лица, които порицават, други – които са порицавани, и душата ни като някакъв съдник отдава себе си ту на порицаващите, ту на порицаваните. Или пък е писал диалози поради това, че – както сам той казва – логосът прилича на живо същество. Така най-прекрасният логос ще прилича на най-прекрасното от живите същества; най-прекрасното живо същество обаче е космосът, а – диалогът най-прекрасният логос.” В интерпретацията на цитирания откъс нашето внимание трябва да се спре не толкова върху прекалено директните аналогии и твърде наивните алегории, колкото върху прозиращото през тях антично световъзприемане. В античния космически модел „словото” не е реалност, която външно се приобщава към света, не е познавателен инструмент, или поне не е само това. Логосът е интимно ангажиран в цялостния живот на космоса, включен е в космическата драма. Това определя и специфичния статус на диалога. Диалогът е най-адекватната форма за приобщаване към космоса.Като „логос” той представлява съвместно вдълбаване в достойния за обсъждане предмет, битието, с цел разкриването на истината за него. Но това вдълбаване е по-универсално от чисто познавателното вникване в един философски проблем. „Неизчерпаемият паралел” (Щенцел) между космос и смисъл, от една страна, и дума, изразно средство – от друга, придава на диалога по-сериозен, битийно-космически смисъл. От обикновен разговор той се превръща в същностна форма на човешкото (и космическото) съществуване, от литературен – в жизнен принцип. Диалогът следователно трябва да бъде разбран като общуване. Именно в диалога като общуване могат да бъдат въвлечени най-фундаменталните философски проблеми, онези проблеми, които са жизнено значими за участниците в беседата, защото са най-интимно свързани с тяхната човешка съдба. Неспособният за общуване, говори Сократ в „Горгий”, „не може да бъде мил нито на друг човек, нито на Бога”; защото тъкмо общуването, дружбата и справедливостта са онези принципи, коiто единят небето и земята, боговете и хората и които конструират вселената като порядък, т. е, като космос.

Ето защо в интересуващия ни смисъл dialegomai ще означава не просто „разговарям”, „разкривам, прояснявам в разговора-общуване някакъв жизнено важен, универсално значим битиен проблем”. Възможността за такова проясняване за древните гърци е дадена в самата основна митологема, върху която се гради тяхното диалогично общуване. Товa е принципната убеденост в битийния характер на истината, а това, че истината е онтичен факт, а не създаван в хода на разговора познавателен конструкт. Онтичната истина е висшият гарант на диалогичната комуникация. Противникът на истината е загубен за диалога, а неосветеният от жаждата за истина разговор е обикновена софистична препирня. Там където истината е подменена с убедителността, вътрешната смисловост – с ефекта, общуването – със себеизтъкването, там по същество има само множество монолози между закрити един за друг събеседници. Лишената от ориентира на истината беседа води до разпадане на общността между участниците и до всеобщ] нихилизъм, т. е, до една позиция, също толкова антидиалогична, колкото и догматичната. Античният философски диалог се изгражда следователно върху фундаменталното убеждение, че процесуална е не самата истина, а постигащата я мисъл. Ето защо единствената цел на диалогичното общуване може да бъде не „сътворяването” на истината, а приобщаването към нея (…).

(…) За елина не съществува такава онтична реалност, която по някакъв начин да не се съобщава на човека. Истинското битие не само съществува като самодостатъчна същност, но то е непременно познаваемо и изразимо. Самата истина интересува античния философ, но не по-малко го интересува нейното словесно постигане. Истината, с други думи, живее като „откритост” на битието за нас и нейната действителност е немислима извън възможността тя да бъде постигната и „съобщена“.

Диалогичното разкриване-проясняване на битието се осъществява във формата на въпроси и отговори. Именно тази откритост и недогматичност, готовност за критическа рефлексия върху току-що изреченото твърдение, опиянението с което отново и отново, ex arhes, се подлагат на изпитание привидно завършените истини, представят диалога като „най-прекрасния логос”. Защото собствената същност на логоса се състои в неговото непрекъснато движение във въпрос и отговор, в „да” и „не”, в особеното единство на откритост и определеност на темата. Въпросно-отговорната форма придава на диалога своеобразен диалектически характер. Той е открит, защото възниква спонтанно, по случаен повод, и по принцип може да бъде продължаван до безкрайност. Той е открит още, защото допуска съществуването на различни и дори противоположни (но не взаимно унищожаващи се) възгледи. Но той е същевременно завършен в себе си тъкмо поради това, че се разгръща в една единствена, строго регламентирана сфера – тази на универсално значимото, и че е осветен от – единствената! – истина, отпадането от която означава и саморазрушаване на диалогичната общност. Платоновият диалог сякаш вечно се върти в себе си подобно на небесния свод, така че всяка негова точка е край и начало, а самият той е вечно в движение, а същевр еменно в покой, открит за всяко ново изпитване и същевременно завършен в себе си, винаги нов и същевременно тъждествен на себе си. Цялото Платоново философско творчество представлява една завършена „система”, в която отделните теми са едновременно различни и тъждествени, открита система, поставена съзнателно в ситуацията на въпрос-и-отговор, за да може при нужда винаги да се посочат нейните основания, за да не застава тя в окончателна форма и да не погубва в догматичните схеми живото философстване
.
Диалогичното общуване предполага по-нататък особена предварителна нагласа у събеседниците – готовност да се вслушват в другия, да приемат сериозно неговите възгледи, да вникнат във вътрешния смисъл на казаното. Диалогичността е винаги хуманистична. Тя означава търпимост към чуждото мнение, стремеж да се избягват изстъпленията, най-сетне, безусловно доверие в събеседника – не в защитаваната от него теза, а в истинния му копнеж по истината, уважение към неговите интелектуални усилия, съпреживяване на неговите надежди. Платоновият диалог е изцяло озарен от меката и равна светлина, символизираща класическата елинска култура. Издигането на взаимното доверие в ранг на основен конститутивен елемент на диалогичността подчертава нравствения смисъл на диалога. Диалогичното общуване е свързано с риск, който бих нарекъл „риск на себеразкриването”. Това е именно готовността да смъкнеш маската, да преодолееш себичността и честолюбието в себе си и да застанеш пред очите на другия в цялата „прозрачност” на своето съществувание. Поемането на този риск е непременно условие за диалогичността, защото – както се казва в „Алкивиад” – „едно око може да види себе си най-добре, когато наблюдавайки друго око, се взира в тази негова най-добра част, посредством която то вижда”, и по същия начин, „ако душата поиска да познае себе си, тя трябва да погледне в друга душа, и то в онова нейно място, където е разположено специфичното качество на душата – способността ѝ да знае”. Поемането на този риск е реализирането на собствената свобода. Тъкмо поради това диалогичното общуване е осъществимо само между свободни и равноправни хора, т.е, единствено в ситуация, която благоприятства пълното творческо разгръщане на духовните сили на всички участници в беседата, ситуация, при която всички са в еднаква степен ангажирани с обсъждания проблем и са свързани помежду си от еднакъв страстен копнеж по истината. Всеобщата ориентация към истината поражда своеобразна вътрешно еротическа връзка между събеседниците. Любовното единение между участниците в диалога е за Платон непременното условие за философстването, разбирано като съ-философствуване. Тъкмо еротико-диалогичното общуване – в което има влечение, но не страст, хармония, а не екстатично изстъпление – е в състояние по думите на Платон „да направи от двете едно и да излекува човешката природа”. Извън ероса, който е „жажда за цялостност и стремеж към нея”, няма истинска комуникация, а следователно няма диалог. И ако Платоновата философия е диалогична по своята иманентна форма, то няма нищо удивително в това, че на любовта в Платоновите съчинения са посветени толкова великолепни качества.

Цочо Бояджиев „НЕПИСАНОТО УЧЕНИЕ НА ПЛАТОН”

НАУКА И ИЗКУСТВО 1984

 

Качено на сайта iztoknazapad.com на 01.05.2018

Към началото на страницата Към карта на сайта