философия / религия – преводи на български 
Към карта на сайта 
стр. 1 2
Съдържание на страницата:
Мигел де Унамуно: За испанската философия (разговор)
.
Мигел де Унамуно
За испанската философия (разговор)
На Рафаел Урбано*, който вярва в испанската философия
*Урбано, Рафаел, испански писател, съвременник на Унамуно, известен със своите критични изказвания относно съвременниците си и с преводите на окултна литература.
– Този си е чист плагиат! – каза той.
А другият му отговори:
– Плагиат ли? Възможно е! Важното е, че притежава дарба да плагиатства.
– Хубава дарба, няма що!
– Никак не е малко. Вземи двадесет души, затвори ги всеки в една стая и им раздай двадесет еднакви торби със задачата да направят извлечение от тях, или по-точно да изтъкнат най-същественото от съдържанието им. Един едва ще съумее да посочи само най-обикновените прости неща, общото за всички, друг ще отсее най-изящното и своеобразното, а пък трети ще може да ти извади само заглавия. Имам навика да съдя някои хора, като преглеждам четените от тях екземпляри от книгите.
– Как така?
– Някои си отбелязват с червено или синьо редовете, привлекли най-силно вниманието им и е много любопитно на какви неща обръщат внимание хората. Едни подчертават само това, което потвърждава техните собствени мнения, а други обратното, това, което им противоречи. Аз съм от последните.
– Да, а и изглежда ти доставя удоволствие да вървиш винаги срещу общото течение, срещу научните принципи и насоки, споделяни от по-голямата част от днешните хора на науката, или, ако предпочиташ, от хората на днешната наука.
– Така е; правоверността в науката за мен е дори по-нетърпима, отколкото в религията и ковачите на определения от лабораториите са ми по-омразни от тия в църквата. Някои нещастници си мислят, че ние, които говорим за Бога и за душата, за дарби и за способности, нищо не сме разбрали от Вунд, или от Мюнстерберг, или от Мах, или от Цихен*, или дори от Рибо, ако изобщо сме ги чели, нито имаме представа къде се намира зрителния хълм в малкия мозък или пък какво представлява Историята. А всъщност може би ние се връщаме оттам, накъдето те са тръгнали. Във всеки случай, забелязал съм, че ограничената наукомания от подобен род покълва и расте по-добре на местата, където научният живот е по-вял.
*Цихен, Теодор (1862-1950) – немски философ, психолог и психиатър, най-ранният представител на немския позитивизъм.
– Това е естествено: когато мисълта е по-бедна, тя е по-тиранична и всепоглъщаща. Тя е като горделивостта, изпълваща в по-голяма степен по-бедните духове, дори и да е по-малка по обем.
– Тук вече не те разбирам…
– Много е лесно за разбиране. Ако духът на някой има например обем сто, а горделивостта заема в него двадесет и пет, то тя ще е по-малка от горделивостта на друг човек, у когото тя достига величина сто; ала ако този втори човек има общ обем хиляда, очевидно е, че при първия горделивостта заема една четвърт, а при втория не повече от една десета. Ето защо е толкова смешна горделивостта на дребните духом…
– Но сега не говорим за това, а и геометричното ти сравнение ми се струва съвсем нелепо и неподходящо. Бях започнал да ти казвам, че не понасям тоя рояк от вносители на дребно на европейска наука, на измислена наука; те вдигат шум до небесата, ако някой се опита не дори да я преведе на нашия език, а да я пренесе в нашия дух.
– Нима мислиш, че науката има роднина и че може да съществува испанска, френска, италианска, немска наука…?
– Напълно ясно ми е какво имам предвид. Безсъмнено алгебрата, или химията, или физиката, или физиологията, са еднакви навсякъде; ала, освен да тласкат напред промишлените производства и да ни осигуряват удобства и да ни спестяват труд, науките служат за нещо повече: те ни помагат да си изградим философия и колкото до нея, всеки народ извлича от един и същи науки различна философия. Философията е общото възприятие за Вселената и за живота, пречупено през призмата на етническите особености.
– Това вече го е казал….
– Да, не искам да ме наричаш плагиат; това вече го е казал някой, подозирам дори, че са го казали мнозина; аз съм го чел, струва ми се, у един поляк, Лютославски*. Но при всички случаи според мен то е много вярно. А що се отнася до нашия испански народ, не ми е известен автор, съставил неговата философия според определена система.
*Лютославски, Винсенти (1863-1955) – полски философ, изучавал произхода и развитието на Платоновата логика
– Ала той има философия!
– Несъмнено, всички народи я имат, независимо дали е ясно проявена или скрита. Но ако я има у нас, досега тя, доколкото ми е известно, се е разкрила само откъслечно, в символи, в песни, в поговорки, в литературни произведения като Животът е сън, или Дон Кихот, или Обитателите* и в бързопреходно доловени истини на отделни мислители. Може би бедата е, че в миналото са се опитвали да я вместят в калъп и той се е оказал тесен, а днес никой не я търси, или ако я търси, то е с чужди очила.
*Обитателите – произведение от испанската писателка-мистичка света Тереса де Хесус
– Каквото и да казваш, аз мисля, че ако трябва да възникне испанска философия, изразяваща нашия поглед към Вселената и живота, а същевременно и плод на нашия мъчителен исторически опит, то това може да стане само ако предварително се наситим с европейската култура, ако се препълним със съвременна наука, която ти, не без ирония, наричаш правоверна; ако я погълнем и смелим.
– Кой знае… Струва ми се, че наистина трябва да пренесем тук възможно най-големия научен материал, но в по-голямата му част като парчета от тухли за пълнеж, за да ни послужи за земна възглавница.
– Земна възглавница? Това пък какво е?
– Не знаеш ли как са постъпвали строителите във Вавилон и Ниневия, когато започвали да градят своите паметници?
– Не помня да съм чел такова нещо.
– В Египет търсили, както и ние, твърдата почва, здравата скала; ала в тлъстите, наносни равнини на Месопотамия, чиито скални основи лежат много надълбоко, не можело да се стигне до нея. Строежът почивал върху естествената почва, ала помежду им поставяли нещо като цокъл или постамент, платформа, разпределяща тежестта на постройката върху голяма площ. В Хорсабад* тази маса, служеща за основа на двореца, се издига на височина четиринадесет метра и не е обикновен насип, а истинско произведение на строителното изкуство от огромно количество пръст. Това именно наричам земна възглавница, защото трябва да кажа, че постройките сякаш плуват върху тях в плодородните наносни равнини. И това именно според мен трябва да направим от суровите тухли и дяланите камъни на европейската наука: да ги поставяме като основа, за да издигнем върху тях сградата на нашата философия, построена със собствени материали.
*Хорсабад – иракско село, възникнало край развалините на голям дворец, построен от асирийския цар Саргон II през 717-707 г. пр. н.л.
– Струва ми се, че тук грешиш. Вместо да нанасяме всичко, което ти наричаш материал за пълнеж, и да го насипваме като земна възглавница, както казваш, по-добре вместо това да се заемем да копаем родната почва, докато достигнем до живата скала, до гранитното дъно, и върху него да положим основите, изградени от привнесения отвън материал, и така да издигнем нашия духовен паметник.
– Струва ми се, че по навик и двамата започнахме да говорим с метафори.
– Вярно; то е истинско проклятие. Вечно се сблъскваме с него.
– Не съжалявай, защото да разсъждаваш с метафори е един от най-естествените и непринудени, а и най-философските начини на разсъждение. Който си въобразява, че е свободен от тях, се е заплел най-здраво в мрежите им. Повечето думи са метафори, сгъстени под налягането на вековете; това е казано вече хиляди пъти.
– Но задачата на науката е именно тази – да освободи познанието от метафори, за да намери то покритие в действителността. Науката е толкова по-съвършена, колкото по-точно се подчинява на величините тегло, брой и мярка; всяка истинска наука клони към математиката, стреми се да сведе качественото до количественото, да изрази всичко в пространствени, времеви и силови съотношения.
– Познавам тази теория, тя всъщност е краен израз на научно правоверие.
– И затуй те отблъсква.
– Наистина ме отблъсква. Това е еднакво, ако не и по-лошо от схоластиката, кошмарното съчетание на отвлечени, сковани, привързани за определенията си понятия; философия, създадена за спорове, за защита на догми, а не за изследване, не за откриване на истини.
– Още ли те ужасява схоластиката, въпреки всичко, което ти говорих за нея преди няколко дни?
– И няма да престане да ме ужасява. Никога няма да забравя годините, когато тъпчеха мозъка ми с подобни неща. Едно само ми стига, за да бягам от нея – излагането най-напред на тезата, сетне на възраженията, и на трето място на доказателствата. Това е адвокатски занаят, чист адвокатски занаят. Научният и философският подход предполагат най-напред да се изнесат данните и да се подложат на изследване и умозаключения; ако се стигне до краен извод, добре, ако не се стигне, пак е добре. В повечето случаи напредъкът се състои в отхвърляне на решенията, направени от други, и в повторното поставяне на въпросите, защото при всеки отделен случай важно е да можеш да ги поставиш. А какво ще искаш от хора, които още отначало излагат пред теб решението? Какво ще кажеш за тия, които ти представят най-напред произведението, а после почват да търсят отделните множители?
– Но това, както вече ти казах, е само начин на изложение, метод на преподаването; истината се открива по определен начин, ала се предава по друг.
– Това е лошото; а и то е нещо повече от метод за изложение, много повече. Повярвайте ми, те предварително знаеха какво искат – да докажат едно или друго, да потърсят доводи, за да защитят и поддържат едни или други догми, смятани от тях за необходима опора на обществения ред и на личното щастие. Това е философия, робуваща на интереси, чужди на чистото дирене на истината, каквато и да е тя. Не си ли видял колко често прибягват до повторението на пагубните последици от този или онзи принцип? Е добре – дори и да приемем, че въпросните фатални последици са производни на някой принцип, оспорван от въпросните адвокати – а всъщност те са негови производни много рядко, – пагубните последици от принципа могат да докажат най-много, че той е пагубен, но не и неверен. Защото е нужно да се докаже, че пагубното, това, което наричаме пагубно, е невярно.
– О, те твърдят, че са го доказали.
– Да, зная, и съм си дал труда да проследя разсъжденията им в това отношение; но, уверявам те, те са толкова неубедителни за мен, както и цялото скеле на тъй наречените от тях доказателства за съществуването на Бога.
– Но това не ти пречи да вярваш в Бога, както съм те чувал да казваш много пъти.
– Да, но въпреки тези предполагаеми доказателства, а не заради тях. Нямам нужда от Бога, за да възприема логично Вселената, защото онова, което не мога да си обясня без Него, няма да мога да си го обясня и с Него. Преди вече доста години, когато заради тази проклета философия бях нагазил в теоретичния атеизъм, ми попадна някаква книга от Карл Фогт, където прочетох редове, гласящи горе-долу следното: „Бог е кръст върху голяма бариера, поставена на крайните граници на човешкото познание; бариерата се отдалечава заедно с напредъка на науката.“ Помня, че отбелязах в полето край тези думи: „От бариерата насам всичко се отбелязва без Него; от бариерата натам не се обяснява нито с Него, нито без Него; следователно, Бог е излишен.“
– А днес?
– Днес ми се струва, че тогава съм написал пълна глупост. Защото, наистина, ако някой ми каже, че дадено нещо е каквото е, защото Бог го иска такова, все едно не ми казва нищо, докато не ми обясни защо Бог го иска такова; а в случай, че ми каже защо Бог го иска такова, тази причина ми е достатъчна. Така мислех тогава, оплетен в мрежите на безплодната разсъдъчност на схоластиката.
– Разсъдъчност?
– Разсъдъчност, да. За онези хора нямаше друг начин за връзка с действителността, за достигане до истината, освен тъй наречените познавателни средства; това е кошмарна разсъдъчност. И мисля, че докато ние тук не се отърсим от нея, няма да имаме испанска философия.
– А как ще започнем да я имаме?
– Възпитавайки волята, убеждавайки се, че вярата е рожба на волята и че вярата създава своя предмет, точно така, създава го…
– Какъв ужас!
– Да, зная, зная; зная, че на нашите разсъдъчни духове подобно съждение звучи като страшна лудост, като бълнуване на болен мозък или заплетено противоречие на духа, стремящ се към привидна неповторимост на всяка цена, зная; но какво да се прави!…
– Но, човече, не можеш да твърдиш сериозно подобно нещо. Нека да изясним…
– Ще изясним всичко, щом искаш; само ме остави да довърша. Макар че, вместо да довършваме, по-скоро трябва да започнем отдругаде…
– Както сме тръгнали…
– Такъв е животът, драги; нещата се заплитат едно с друго като черешите и човек, не знае докъде може да стигне…
– Но логиката…
– Логиката обслужва разума, а разумът е способност за съхраняване и подбор. Както изобщо познанието. До съзнанието на човека едва достига нещо повече от това, което му е нужно да знае, за да живее или за да поддържа живота, да го направи по-пространен и по-могъщ. Знанията, оказали се ненужни, се отхвърлят при подбора; нямаме повече сетива, освен необходимите. А могат да съществуват, и на практика съществуват непознати за нас страни от действителността или по-точно действителности, чието познаване не е потребно за поддържането, укрепването и разпростирането на сегашния живот.
– Неотдавна четох подобни възгледи в една книга върху хистерията.
– Можеш да ги прочетеш в много книги, защото са истина и си пробиват път и съдържат редица последици. Още Хамлет го е казал на Хорацио: има много неща, които твоята нещастна философия не е дори сънувала.
– А тези неща, безполезни за живота и останали непознати, навярно и непознаваеми – да не би да си решил да проникнеш в тях по някакъв път?
– Да.
– Уф! Какъв мистицизъм!
– А, ето я пак тая думичка! Макар че, ако трябва да бъда искрен, не зная какво означава днес толкова изстрадалото понятие мистицизъм, защото всеки го използва за различни неща. Е, ако в този конкретен случай имаш предвид възгледите на хората, които като мен вярват, че има повече средства за връзка с действителността от посочените в обикновените учебници по логика и че нито сетивното, нито мисловното познание могат да изчерпят полето на непреходното, тогава, добре, аз съм мистик. Ала ако с това искаш да подскажеш нещо свръх или извънчовешко, тогава – не!
– А ако тези средства не са нито сетивата, нито разумът, нито съзнанието, а не са и извън човека, тогава, къде са?
– Вътре в него. In interiore homine habitat veritas (Вътре в човека живее истината), е казал Свети Августин; и не свивай устни.
– Вътре в човека?
– Да, вътре в него. И напълно е възможно нашият народ или раса, лишена от способности за експерименталните и поддаващите се на разсъдъчно проучване науки, да е по-надарена от други за интуитивното постигане на това, което ще нарека не висшия, а вътрешния свят, лежащ вътре в света.
– О, да, ноумените на Кант.
– Не, не става въпрос за ноумени, те са понятия на разсъдъка, а тук опираме до чувство.
– Чувство?
– Знаех си, че като стигнем до чувството, ще скочиш. А сега, подхващайки отново нишката на предишната си мисъл, ще добавя, че ако човек не притежава други чувства или способности, освен необходимите, за да живее, то напълно е възможно в него да дремят други, и те да възкръснат някой ден, когато, след като бъдат удовлетворени потребностите на живота, се събуди потребността от свръхживот.
– Спомни си старата поговорка: primum vivere, deinde philosophari – първо да живеем, а сетне да философстваме.
– Добре, първо да живеем, а след живота?
– Ще умрем!
– Не, няма да умрем, а ще останем да живеем. И ако тъй нареченият инстинкт за самосъхранение, потребността да живеем, е управлявал дейността на нашето познание и съвест, дарявайки ни средствата и начините за постигане на познанието, потребни за по-доброто осигуряване на живота и даряващи ни по-големи способности в борбата за съхранението му, и едновременно с това изключвайки средствата, ненасочени към тази цел, то инстинктът за безсмъртие, потребността да пребъдем може да доведе до развитието на душевни зародиши или по-точно до нахлуването в съзнанието на цял подсъзнателен поток, който дреме неизползван.
– Но това са бълнувания, човече, чисти бълнувания, и се съмнявам дали ще можеш да убедиш хората в тях. Особено хората, неизпитващи инстинкта, наречен от теб за пребъдване, или потребността от свръхживот.
– Никога не съм си поставял за цел да уча слепите на живопис или глухите на музика, ала въпреки това има много видове слепота и много видове глухота, напълно излечими.
– Ами лекувай ги!
– А ако слепите или глухите не знаят, че са такива, и упорстват в нежеланието си да се лекуват, и ако слепите кажат, че всички тези образи и багри, за които говорим, са само илюзии и измислици, пречещи да се разберат както трябва нещата, а глухите заявят, че езикът и музиката служат само за да объркат хората? Има глухи, твърдящи, че много добре си живеят без слух, и навярно им е много смешно, когато двама души застанат един срещу друг и се гледат и мърдат устни с надеждата да се разберат.
– Вечно с твоите метафори!
– Няма друг начин, особено когато трябва да говорим за неща, за чието изразяване езикът не може да ни послужи.
– Предполагам, мнозина ще ти кажат, че никога в живота си не ги е измъчвал твоят инстинкт за пребъдване.
– Те не са толкова много в Испания.
– В Испания? А защо в Испания?
– Защото това, което толкова ни е натяквано, заради което се твърди, че сме мрачен народ и че, гледайки към небето, забравяме за земните дела, това, което често чужденците наричат у нас култ към смъртта, не е нищо такова, а култ към безсмъртието. Съмнявам се дали има друг народ, надарен с толкова жизненост, така вкопчил се в живота. И именно защото се е вкопчил за него, не може да се примири със загубата му. Храня надеждата, че испанците, има предвид масата, не ще изпаднат никога в естетската крайност да възприемат света като зрелище и не ще се опитват да се забавляват колкото могат повече, виждайки как историята води към забравата. Нещо, което някой, аз си зная кой, би нарекъл материализъм, а самият аз, ако не бягах от етикетите, бих нарекъл субстанциализъм, не ни позволява това. Прочети внимателно Животът е сън и под това великолепно платно на испанската философия ще видиш най-яркото утвърждаване на свръхживота. Това, че там животът е наречен сън, се дължи на вярата в безсъницата, в пробуждането; това, което наподобява феноменистична* или може би нихилистична теза, е най-жизнеутвърждаващата постановка на непреходната действителност. Ние сънуваме живота и живеем свръхживота, вярвай ми.
*Феноменизъм – философско учение, утвърждаващо действителността като явление или феномен – предмет на познанието.
– Аз вярвам, че…
– Че трябва да ме приберат да ме лекуват, нали така? Но ако искаш да присъстваш на гигантската драма, на епичната борба между два свята, борещи се за надмощие над нашия дух, ако искаш да видиш как инстинктът за самосъхранение се сблъсква с инстинкта за пребъдване, или разумът с вярата, прочети сонетите на един изключителен човек – макар да не е испанец в тясно географския смисъл на тази дума, той е от нашия полуостров, португалец; прочети сонетите на Антеро де Кантал. Има по-точно два, разкриващи предусещането, че всичко ще придобие съзнание: скалите, дървесата… възхитителни са.
– Но това са само сънища…
– С още по-голямо основание бих могъл да кажа, че останалото са само разсъждения.
– Човек живее с разсъждения.
– А със сънищата надживява живота.
– Ала авторът на твоето евангелие го е казал: сънищата са само сънища*. Вярно е; а разсъжденията са разсъждения, пък да се разглеждат нещата по този начин са само думи.
*Сънят е сън – в света навън
и в този нищо друго няма,
и целият живот е сън.
(Калдерон, Животът е сън, финал на II действие. Превод: Стоян Бакърджиев);
– Хората се разбират с думи.
– Или без думи.
– Дори да оставим въпроса доколко в нещата има повече или по-малко разсъдителност – или ако предпочиташ, повече или по-малко правдоподобие, – струва ми се, че философията, за каквато подозирам, че мечтаеш, ще ни лиши в още по-голяма степен от способността – без друго вече сме достатъчно лишени от нея – за днешната борба за живот. Заради нея, ако тя за нещастие проникне по един или друг начин сред нашия народ, ще останем още по-настрана, отколкото сме сега, от другите европейски народи. Теченията следват друга насока, а Историята вече ни е дала своя мъчителен урок докъде се стига по този път.
– А кой ти казва, че някога сме проникнали надълбоко по въпросния път? Откъде накъде сте решили, че провалът на Испания се дължи на силния стремеж на народа да пребъде и че той се е опитал да го удовлетвори? Да, народът е имал своя философия; ала когато тя започнала да процъфтява, била задушена, замразено от търсачите на определения, от схоластиците, от разсъдливците. „Трябва да сме разумни!“, рекли те; и ако някой отказвал да бъде такъв, го затваряли или му запушвали устата, а понякога, ако много упорствал, го изпичали. И тогава израснал горкият Дон Кихот, великият Дон Кихот, обзет от мечтанието на живота и от изживяването на свръхживота, но бил победен.
– Трябва да те предупредя, че мнозина се възхищават от Дон Кихот и смятаме, че трябва да възкръсне и да се върне в Испания, ала без да споделяме бълнуванията му по отношение на увековечаването и свръхживота.
– Та вие не сте достигнали до корена на Донкихотовия героизъм и не разбирате, че не може да има Дон Кихотовци без жажда за безсмъртие. Разбирам, че е напълно възможно в Испания да живеят хора, неизпитващи подобен копнеж, или по-точно незнаещи, че го изпитват, които чувстват, действат, мислят и са полезни за ближните си; но ако се случи този копнеж да изчезне напълно у масата от нашия народ, Испания би престанала да съществува, и то не за да станат испанците част от друг, по-културен, по-богат и по-щастлив народ, присъединявайки се към неговата култура, богатство и щастие, нита за да навлязат в по-съвършено общество, надхвърлящо понятието за родина, а за да паднем като роби все едно на кого, на друг народ, готов да ни експлоатира и стъпче. Лошото тук е, че проклетите ковачи на определения, задушавайки утвърждаващото начало в Животът е сън, са запазили отрицанието в тази творба…
– Как тъй са го задушили? Тъкмо обратното. Тъкмо майсторите на определенията искат да ни накарат всички да повярваме в свръхживота.
– Да, със силогизми, а това е най-добрият начин нещо да бъде покрито с мрак. А и трябваше да вървим по посочените от тях пътища, в редица, в маршов строй под ударите на барабана. Дори, още по-точно, трябваше не да вървим, а да ни водят. Защото вместо да дадат на народа фенер и да го оставят да го вземе в ръка и да тръгне да търси и да проправи сам, воден от верния си усет, пътя към вечността, те го натоварили на каруцата и го повели в тъмнината по непознати пътеки.
– Фенер…, каруца…
– И така той загубил способността на нозете си да ходи и на сетивата си да разпознава пътя и вече не умее да върви сам. От дълго бездействие закърнели залегналите дълбоко в него способности, благодарение на които би се приобщил към свръхсвета, а за да бъде доволен, му предлагат някаква негова сянка, логическо умопостроение на ковачите на определения. Така унищожили дори порива, глада за величие, и сега, безсилен да търси велики дела в бъдещето, той се задоволява да гризе костите на минали подвизи. А сетне разочарованието, безверието в собствените си сили. От всичко туй май че трябва да ни излекуват преводите на книгите, включени от издателство Алкан в Париж в „Библиотека за съвременна философия“.
– Ей, човече, какво си се хванал за съвременната философия на Алкан!…
– Тя е тяхна философия…, не наша!
– Но там се говори за всичко…
– Да, дори за мистицизъм… и по този въпрос пишат лекари!
– Не само лекари.
– Все едно, че са такива.
– Мнозина смятаме, че изучаването на мистицизма попада в полето на патологията.
– Както и изучаването на разума, и на логиката, и на всичко останало. Днес, ако човек забележи, че друг има някой орган или функция, липсваща на него самия, незабавно ще обяви това за патологично!
– Въпреки всичко няма да отречеш заболяванията.
– Без съмнение, и дори има хора, на които, ако им извадят тумор, се вбесяват и негодуват, че им и отнето нещо тяхно, и не престават да повтарят: „Беше мой, мой и само мой; взеха ми насила нещо мое, мое и само мое.“ Ето тук, в Испания, някои крещят до небесата, защото според тях са ни отнели нещо наше, наше и само наше; а в същото време, гледайки как ни лишават от самите нас, мълчат.
– Но това няма нищо общо с патологията.
– Кой знае! Всичко има общо с всичко. И ако се върнем при патологията, би имало общо, ако къртиците станат лекари, с изследването, което те биха направили върху едно любопитно заболяване – зрението.
– Вярвай ми, поговорката „виж, за да повярваш – като свети Тома“ е напълно здравословна.
– В много отношения можем да кажем обратното – повярвай, за да видиш! Но това ще ни накара да проучим какво значи да вярваме, а в действителност и на практика става дума не точно за вярвания.
– При това положение, вече не разбирам…
– Не се и учудвам, затова ми се струва по-добре да оставим засега…
– Да, да оставим отвъдноживотуването.
– Наречи го както искаш. Все по-малко обръщам внимание на прозвищата и на хората, нуждаещи се от тях, за да приемат или отхвърлят нещо. Отвъдноживотуването, щом искаш, макар аз да не говорех толкова за живота в отвъдното, а за живота вътре.
– Говориш за прозвища, надсмиваш се над тях и се сърдиш, ако някой ги използва, а ти пръв ги измисляш и прилагаш.
– Да, но аз ги измислям, за да назова някои понятия или чувства, когато според мен не им подхожда никое от утвърдените наименования, или пък ако те предполагат връзки, застрашаващи чистотата и целостта на понятието, което се опитвам да утвърдя. А хората, които имаш предвид, щом забележат някое непознато за тях учение или дух, веднага започват да търсят квадратчето в приготвената предварително схема, спестяваща им усилието да мислят къде да го поставят. Разликата е, че аз диря названия за понятията, а те се стремят да вместят понятията в названията, които имат на разположение; аз искам да си създам мой личен език и моя мисъл, а те искат да приспособят своето мислене към общоприетия вече език. Те разсъждават с думи.
– Всички разсъждаваме с думи.
– Но не чувстваме с думи.
– Във философията няма място за чувства.
– Най-сетне! Достигнахме до същността на въпроса. Та тъкмо чувството – това, което поради липса на по-подходящо наименование наричаме така, – чувството, включващо и предчувствието, изгражда всички философии и следва да изгради и нашата.
– Е, тогава тежко на философията!
– Но защо?
– Защото чувството не е средство за познание.
– Ако имах желание да си играя на антитези, да играя с идеите, бих ти напомнил, че и познанието не е средство за чувстване; ала кой ти е казал, че единствено познанието ни свързва с действителността? Кой ти е казал, че няма неща, които можем да чувстваме, без да ги познаваме?
– Струва ми се, че ще навлезем в полето на мрака и ще се препъваме на всяка крачка.
– Да, затуй по-добре да го оставим. Нека говорим за нещо друго; за литературната дейност на Перес Галдос, ако нямаш нищо против.
И двамата приятели заприказваха за литературното творчество на Перес Галдос.
Юни 1904
Превод от испански: Людмила Петракиева