философия Алан Уотс (1915 –1973) 
Към карта на сайта 
Стр. 1 2, 3
Съдържание на страницата:
Книга за табу-то да знаеш, кой си ти (The Book оn the Taboo Against Knowing Who You Are)
Глава 1. Тайните сведения
Книга за табу-то да знаеш, кой си ти (The Book оn the Taboo Against Knowing Who You Are)
Глава I. Тайните сведения
Какво би трябвало младите хора да знаят, за да ги причислим към „посветените”. С други думи, съществува ли в нашето общество табу по отношение на някакви знания за живота на човека и съществуванието на света? Съществуват ли някакви тайни сведения, които или са неизвестни за мнозинството родители и учители, или, за които никога не се говори открито?
В Япония някога бил разпространен обичай да се дава на младите хора в навечерието на сватбеното им тържество, „книжка за в леглото”. Това е било малко томче, с отпечатани в него цветни картинки, изобразяващи всички подробности от половия акт. Такъв обичай е съществувал не само защото, както казват китайците, „една рисунка струва повече от хиляда думи”. Давайки тази книжка на порасналите си деца, родителите имат възможността да избегнат неловката ситуация, в която биха били принудени да обясняват на своите деца интимни подробности очи в очи. Между впрочем, в наши дни на Запад подобна информация може да се намери на всеки книжен рафт. Сексът вече не е сериозно табу. Подрастващите често са запознати с този проблем не по-зле от възрастните.
Но ако сексът сега не е табу, върху какви сведения е наложена забрана? Защото в обществото винаги съществува нещо забранено, подтиснато и непризнато от всички. Става дума за сведения, откритото обсъждане на които предизвиква в хората силно безпокойство и затова те, като правило, си затварят за тях очите. Табуто обкръжават с табу, подобно на люспите на луковица. За какво трябва да се отнася книга, която бащите биха могли тайничко – без да признават открито нейното съществувание – да мушнат под възглавницата на своите синове, а майките – на своите дъщери?
В някой кръгове забрана е наложена върху всичко, което има отношение към религията. Това най-често е прието сред тези, които посещават църква и четат Библията. В случая религията е лична работа на всеки. Да се разговаря за нея, да се задават въпроси или, нещо още по-лошо, да демонстрираш открито своята набожност в обществото на такива хора се смята за признак на лош тон и даже неприлично. Но ако на тебе, все пак ти се отдаде възможност да проникнеш в светая светих на една от безбройните съвременни религии, ще бъдеш озадачен, около какво изобщо се разиграва това цялото представление. Очевидно е, че Книгата, която аз имам предвид, не може да бъде Библията или „Благата Вест” (Евангелията). Защото с тази антология на древната мъдрост, исторически предания и митове, така дълго са се държали като със свещена крава, че не би било лошо няколко столетия да я държат под ключ, за да могат хората да я погледнат със свеж поглед. В Библията действително понякога става дума за тайни, сред които има такива, разгласяването на които е свързано с рискове, но те са изложени с помощта на архаични символи и са скрити зад традиционни интерпретации. Затова да се обясни на хората същността на християнството с всеки век става все по-трудно, ако, разбира се , тези обяснения не се свеждат до проповеди за добро поведение или агитация да се подражава на Христа, – но нито един проповедник не обяснява, как да се научим да постъпваме така, както е постъпвал Той. Казват само, че за това е необходимо да притежаваш дар Божий, който се нарича „милост”. Между другото за милостта по същество ние знаем само, че едни я получават, а други не.
Стандартните съвременни религии – такива като юдаизъм, християнство, ислям, индуизъм и будизъм – в своя сегашен вид напомнят изчерпани рудници, тук е много трудно да се намери нещо. С някои изключения, които да се намерят не е никак лесно, техните идеи за човека и света, техните възгледи, обреди и представи за добрия живот не се съгласуват със съвременните научни знания за Вселената. Защото в наши дни обкръжаващия ни свят се изменя така бързо, че почти всичко научено от човека в училище остарява още преди той да успее да го завърши.
Книгата, която съм намислил да напиша, няма да бъде религиозна в обичайния смисъл на тази дума, и все пак в нея ще се намери място за обсъждане на много въпроси, с които се занимават религиите. На нейните страници ние ще поговорим за Вселената и мястото в нея за човека, за тайнственото съсредоточие на жизнен опит, наречен „аз”, за проблемите на живота и любовта, страданията и смъртта, а също така за всичко, което е свързано със смисъла на живота във всяко значение на тази дума. Защото с всяка година все повече хора се убеждават в това, че съществуванието е безкрайно и безсмислено надбягване, което напомня въртенето на катеричка в колело.
Живите организми, включително и хората, можем да оприличим на тръбички, които поглъщат вещество от единия си край, след което го изхвърлят от другия. Благодарение на това те са в състояние да съществуват, но не много дълго, защото след време се износват. За да се продължава този фарс, тръбичките са се научили да произвеждат на белия свят нови тръбички, които също умеят да поглъщат от единия си край и да отделят от другия. На този си край, където поглъщат, те са развили нервен възел, наричан мозък. Към него с помощта на нерви са присъединени очи и уши, благодарение на което на тръбичката и се отдава по-лесно да преодолява препятствия, които я отделят от храната. Още една особеност на тръбичките се състои в това, че след като се нахранят, те използват излишната енергия за пълзене по повърхността на земята по хитроумни траектории. При това те издават всевъзможни звуци, с помощта на отверстието за поглъщане на храна и се призовават едни други, за да се обединят за борба с други тръбички. С времето тръбичките са се научили да изграждат около себе си толкова много приспособления, които често е трудно да се проумеят за какво им са, при което се изхитряват да ги правят с потресаваща изобретателност. Освен това, между тях действа някаква, не до край ясна договореност, да не изяждат тръбички от своя вид. Която не им пречи упорито да се съревновават в това, кой да стане тръбичка с по-високо „обществено” положение. Цялата тази тяхна дейност изглежда забавна суета и колкото по дълго мислиш за това, то очевидно ти става, че забавата тук е повече от суетата. Във всеки случай, всичко това е необичайно странно.
Своеобразно просветление можем да наречем чувството, което ни уверява че обикновеното и баналното е странно, невероятно и даже някак си страшно. Г. К. Честертън някога беше казал, че едно е да се удивляваш на медуза-горгона или на грифон, същества, които не съществуват в природата, а съвсем друго е да се удивляваш на носорог или жираф, които се срещат в природата, но изглеждат така, като че са попаднали в нашия свят от някоя приказка. Да чувстваш странността на всичко, което ни обкръжава, означава всеки път по нов начин да виждаш най-обикновените неща. Защо от всички възможни светове, съществува само този с тайнствено изкривено пространство-време? Защо в пространството са разхвърляни колосални, на пръв поглед никому ненужни натрупвания на галактики, в една от които съществуват тръбички, които се забавляват с игра „кой, кого ще изяде”? Откъде е това неописуемо разнообразие на форми, наблюдавани от нас в свят, в който може да се срещне всичко – от изтънчената структура на снежинката и молекулата до поразителното великолепие на птицата-лира и пауна?
Лудвиг Витгенщаин и други съвременни „логически” философи се опитват да подтиснат подобни въпроси, твърдейки, че те са безсмислени и затова не бива да се задават. Те твърдят, че мнозинството философски проблеми се решават чрез осъзнаването, че тези проблеми не съществуват. Това осъзнаване подразбира ясно проумяване, че въпроси от типа „Защо съществува Вселената?” възникват в следствие предразположението на човека към особен род интелектуална невроза. Тази болест на ума се проявява в неправилното използване на думите, които въпреки че звучат смислено, са фактически така безсмислени, както и въпросът „Къде се намира Вселената?”. Защото самата постановка на въпроса свидетелства за неразбиране, някъде може да се намира нещо, което се намира вътре във Вселената. По този начин, задачата на философията се свежда до това, да излекува хората от безсмислени въпроси. Витгенщаин, както ще видим по-късно, в едно нещо е прав. Но, така или иначе, удивлението не е болест. Способността да се удивляваш и изразяваш своите чувства в поезия и изкуство се отнасят към най-съществените качества, които отличават човека от другите животни и проницателните хора – от идиотите.
Съществува ли в такъв случай в цялата тази възхитителна картина на миросъзданието някаква „неизказаност” – нещо никога не съобщено във вид на Отговор от традиционните религии и философски системи? Съществува.. Знаещите са говорили за това нееднократно, но по такъв начин, че ние жителите на тази цивилизация днес не разбираме за какво става дума. Ние не можем да си представим, какви сериозни и даже пагубни последствие може да повлече със себе си разгласяването на тези сведения. Работата е в това, че то не само дава тласък към изменение в политическите и морални сфери, но ще повлияе върху нашият мироглед: нашия здрав разум може да се окаже преобърнат наопаки и поставен с краката нагоре. В настояще време ние все още нямаме отчетлива представа за това, какви могат да бъдат тези изменения в политиката и морала. Защото до сега подобна вътрешна революция е била дело само на малък брой индивиди. Доколкото ми е известно, тя никога не е засягала големи групи и общества хора. Затова не е за учудване, че тя се смята за опасна. Оттук и необходимостта от забрана.
Но днес нашият свят се намира в извънредно опасна ситуация, а за лечение на сериозните заболявания, както е известно, често се изисква предприемането на решителни и рисковани мерки. Като пример може да ни послужи използването в случаи на бяс ваксината на Пастьор. Защото опасностите на нашето положение не се изчерпват с това, че сме в състояние просто да взривим планетата с помощта на ядрени бомби, да се задушим от пренаселеност и да погубим почвите заедно с целия растителен свят в резултат на използване на химически торове и пестициди. Освен това, възможно е нашата цивилизация да постигне огромни успехи в развитието на технологиите, но заедно с това мнозинството от хората да загубят спокойствието си, да бъдат доведени до заблуждения и разочарования – в частност, защото нашият начин на живот постоянно ще се изменя. Ситуацията напомня игра, правилата на която непрекъснато се изменят, така че на играчите никога не им се отдава да ги разберат докрай. Без да извърши самоубийство, никой не може да излезе от тази игра, както и никой не може да се върне към старите правила или да предложи свои собствени.
Но проблемите на човека и технологичната цивилизация почти винаги се разглеждат неправилно. Казват, че човечеството се развива едностранно – само икономически без аналогичен ръст в моралната сфера. Или, както казват други, при всички технически постижения няма прогрес в образованието и рационалното мислене. В действителност проблемите са по-глобални. Причината за всички наши затруднения се крие в това, как ние се чувстваме по отношение на останалия свят, какво мислим за себе си, своя живот и неговите източници. Ние страдаме защото сме подхвърлени на илюзия – лъжлива и изопачена представа за себе си като отделни живи организми. Мнозинството от нас усещат че „аз” – това е отделен център на чувства и постъпки, обитаващ вътрешността на физическо тяло и ограничен от неговите рамки. Този център се „сблъсква” с „външния” свят на другите хора и обекти, взаимодейства си с помощта на органите на чувствата с цялата останала Вселена, която ни изглежда враждебна. Обратите на нашата всекидневна реч отразяват тази илюзия. „Аз дойдох в този свят”. „Ти трябва да се противопоставиш на реалностите”. „Покоряване на природата от човека”.
Това, че човек се чувства временен самотен пришелец в този свят, се намира в явно противоречие с всичко, което казва за човека (и другите организми) съвременната наука. Ние не идваме в този свят, ние се появяваме на него, така, както листата по дърветата. Вселената се очовечава, така точно, както океанът се вълнува. Всеки индивид представлява от себе си цялостно измерение на света на природата, уникално действие на цялата Вселена. Някои от нас и да осъзнаят тази истина непосредствено, това се случва много рядко. Даже човек, който знае, че това е вярно теоретически, не чувства и не преживява това в живота и продължава да осъзнава себе си като нещо отделно и обособено, „аз” в торба от кожа.
Първо следствие от илюзията за отделеност е това, че ние най-често се отнасяме към „външния” свят враждебно. Ние не преставаме да покоряваме природата, пространството, планините, пустините, бактериите и насекомите вместо да се научим да живеем в хармония с тях. В Америка велики символи на това поколение са булдозера и ракетата. Първият е съоръжение, с помощта на което хълмове се превръщат в асфалтирани площадки и малки жилища – кутийки, построени от какви ли не боклуци. Докато ракетата – това е голям фалически снаряд, който с рев раздира небесата. Въпреки че между нас има архитекти, които знаят как да строят на хълмовете жилища, без да внасят при това дисонанс в пейзажа, а също и астрономи, които са разбрали, че Земя сама по себе си лети и че за изследване на другите светове преди всичко са ни необходими чувствителни електронни прибори, които подобно на очи, да направят достояние на нашия мозък и най-отдалечените обекти.* В основата на нашето враждебно отношение към света, проявяващо се в стремеж да покоряваме природата, лежи неразбирането на глобалните взаимо-връзки на всички неща и явления, неведение за това, че светът извън нашата кожа в същност е продължение на нашите тела. Ако не изменим своето отношение към външния свят, обкръжаващата ни среда, която ни е породила и ни храни, много скоро може да изчезне от лицето на земята завинаги.
*„Аз не вярвам, че ще получим ценни резултати, ако изследваме купчина шлака от повърхността на Луната…….” Фред Хойл „Galaxies, Nuclie, and Quasars“. Harper and Row, New York, 1965 (б.а.).Още едно следствие от това, че ние се чувстваме независими субекти във враждебна и в голямата си част неразумна Вселена, е липсата у нас на истинска човешка система от ценности – мироглед, който би бил естествен за хората. Всичко се свежда до противоборство. Нашите отношения са построени върху борбата на мнения – „моето” е винаги по-добро от „твоето”, – и затова връх винаги удържа мнението на по-агресивния и по-нападателния (а значи и по-малко чувствителния) човек. Хаосът от противоречиви мнения, в който всичко се решава от силата на пропагандата, не може да бъде надеждно средство за контрол на мощните технологични средства, както и да се опитваме да убедим себе си в противното.
Затова може да излезе, че човечеството се нуждае от гений, за да изобрети нова религия, жизнена философия или мироглед, който в края на ХХ век би бил убедителен за всички и по тази причина да бъде общоприет. По този начин всеки индивид ще може да се приближи към цялостен поглед върху света и неговия живот ще придобие смисъл. Подобни надежди нямат под себе си сериозни основания – историята нееднократно е потвърждавала това. Религиите се борят за сфери на влияние и са във конфликт една с друга. С тяхна помощ едни хора се стремят да се издигнат над други. Всяка религиозна система противопоставя „спасените” на „обречените на вечно проклятие”; истински вярващите – на еретиците, а своите последователи – на своите противници. Даже религиозните либерали се бият в гърдите: „Ние сме по търпеливи и толерантни, отколкото сте вие!”.
Още повече, като съвкупност от догматични възгледи, символични образи и морални норми, религията скоро след своето възникване се превръща в организация и си поставя за своя цел да управлява последователите си. Затова нейните представители започват да обосновават истинността на своите убеждения и да утвърждават „чистотата” на традициите. Но, както е известно, увереността в нещо винаги се основава на надеждата и, следователно, е прикритие на съмнения и неувереност в себе си. Така че, разбираемо е, защо глашатаите на всички религии се стремят да вербуват колкото се може повече последователи. Колкото са повече тези, които са съгласни с нас, толкова по-уверени се чувстваме и ние, В края на краищата всичко се свежда до това, човек да се чувства християнин или будист, каквито и възгледи при това да изповядва. Затова към традиционните религиозните учения често насилствено се прибавят нови идеи, които са несъвместими с него*. Това се прави изключително за това, всеки човек да може с чиста съвест да си каже: „Аз преди всичко съм последовател на Христос, Буда, Мохамед или някой там друг още”. Безусловната привързаност на някаква религия не е просто интелектуално самоубийство, това със сигурност е проява на липса на вяра, защото умът на фанатика е напълно затворен за нови възможности за поглед върху света, тогава, когато истинската вяра, преди всичко подразбира доверие и отвореност към неизвестното.
*Християните в САЩ са приели принцип, който е в духа на егоизма на личния успех при осъществяването на „американската мечта” – „Всеки да се грижи за себе си, Господ ще се погрижи за всички!” (бел. на преводача)Един ревностен последовател на Свидетели на Йехова веднъж се опитваше да ме убеди, че Бог действително е обичал човечеството. Бог, който обича хората, задължително би му е дал книга, която да стане за него надеждно и непоколебимо ръководство. Аз му казах, че нито един здравомислещ Бог не би нанесъл такъв съкрушителен удар по човешкия разум. Защото в такъв случай човешкият живот би станал еднообразен – той не би имал за какво да мисли, достатъчно само би било да погледне в една книга, Библията, която дава отговори на всички въпроси. Между другото използването на думи, а следователно и книги, предполага, че те сочат към нещо отлично се от себе си – към света на жизнения опит, който включва в себе си не само думи и идеи. Книгите – това не реалния живот, така, както парите – това не е реално богатство, което да може непосредствено да се ползва. Сляпото преклонение пред писанията може да се сравни с употребата на книжните пари вместо храна.
Затова аз бих искал книгата, която крадешком ще се плъзне от моите ръце в ръцете на моите деца, самата тя да бъде хлъзгава. Когато я четат да се подхлъзнат и да попаднат в ново измерение – царство на чувства и усещания, а не само на едни идеи. Тя трябва да стане лекарство, което временно се приема, а не постоянна диета; изходен пункт, от който започва пътешествие, а не абсолютен авторитет на всички времена. Те ще я прочетат и това ще бъде достатъчно, защото ако тя е написана добре и разбираемо, няма да бъде необходимо да се връщат към нея отново и отново в търсене на скрит смисъл и за изясняване на мъгляви идеи.
Не ни е нужна нова религия или нова Библия. Необходимо ни е ново преживяване – ново осъзнаване на това, какво означава „да бъдеш себе си”. Великата тайна на живота (която разбира се е и това глобално и тайно знание) се състои в нашето обикновено усещане „аз” – тази илюзия или по друг начин казано – временна роля. Ние я изпълняваме, защото от детинство ни са я натрапили по наше мълчаливо съгласие. Няма кого да обвиняваме за това: като че под въздействието на хипноза, сме се подложили на това влияние, но това е станало доброволно.
И така, най-щателно охраняемото от всички съществуващи в днешния ден табута – това е табуто върху познанието за това, кой си ти такъв (или какво такова е) в действителност, под маската на твоята отделна независима и самостоятелна личност. Нямам пред вид дивото фройдистко „Id” („То”), или подсъзнанието, което като че се скрива зад фасадата на нашето его.. Както ще видим Фройд се намирал под влияние на интелектуалната мода, която е съществувала през XIX век и позната сега под името „редукционизъм”. В наши дни така означават странната традиция да унижават достоинството на човешката култура и разум, свеждайки ги до случайни и второстепенни прояви на слепи ирационални сили.
Както винаги става при подобни случаи, ние подтиснахме и не забелязахме това, което е по-очевидно от всичко останало. Трудността тук е в това, че става дума за за нещо дотолкова очевидно и широкодостъпно, че за него е невъзможно да се намерят подходящи думи. Немците го наричат Hintergedankе – представа (идея), която стои така незабележимо на заден план в нашия ум, че ние даже не подозираме за нейното съществувание.
Усещането за себе си като за самотен и изолиран център на съзнание е дотолкова убедително и общоприето, така дълбоко е навлязло в нашия език и мислене, в нашите закони и обществени традиции, че ние при никакви условия не се чувстваме различни от това повърхностно „аз” на фона на цялата останала вселена. Аз си се струвам сам на себе си като кратък проблясък на светлина, който просветва веднъж в течение на милиарди години. Тази светлина се появява заедно с редки, сложни и твърде беззащитни организми, възникнали на гребена на биологичната еволюция, където вълната на живота се разпръсква на мирияди отделни, блестящи във всички цветове на дъгата капки, които съществуват само за миг, за да изчезнат завинаги. Намирайки се под хипнозата на подобна идея, аз считам за невъзможен и даже за абсурден всеки опит да осъзная, че аз живея не само в една капка, а в цялото море от енергия, което се простира от галактиките до ядрата на атомите в моето тяло. На това дълбоко ниво на битието аз съм невъобразимо стар, броят на моите прояви е безкраен, а тяхното начало и край – това са просто пулсации и вибрации на един вечен поток от енергия. Трудността да се осъзнае всичко това се заключава в невъзможността дълбоко да се разбере случващото при помощта на концептуалното мислене. Опитите рационално да се изтълкува истината, напомня желанието да се вгледаш в собствените си очи без всякакви спомагателни приспособления или стремежът да се опише цветът на огледалото при помощта на цветовете на всичко това, което се отразява в него. Основата, или „фундаментът” на нашето съществувание и възприятия не може да бъде разбран в термините на известните неща точно така, както видимата картина – това е нещо повече от съвкупността на всички обекти, попаднали в полето на зрение. Затова сме принудени да говорим за него с помощта на митове – т .е, с помощта на особени метафори, аналогии и образи. По този начин ние получаваме далечна представа за това, на какво прилича реалността, без да се разкрива при това, какво конкретно тя е. От една страна митът е измислица, заблуждение, предразсъдък. От друга – митът е полезен и плодотворен образ, с помощта на който ние можем да си обясним смисъла на живота, така както илюстрираме поведението на електричеството, сравнявайки неговите свойства със свойствата на водата в тръбите. Но, ако се ползваме от „мита” в този втория смисъл, ние не сме длъжни да го приемаме буквално, така както не бъркаме електричеството в проводниците с водата в тръбите. Затова, ползвайки се от митове, важно е да се научим зад образа да чувстваме реалността. В противен случай нашето разбиране ще бъде като изкачване по стълб, на който е прикрепен указателен пътен знак, вместо да продължим пътешествието си в посочената посока.
Затова, когато деца ми задават фундаментални метафизически въпроси, които понякога естествено възникват в тях, аз се опитвам да им давам отговори във на мит. Отговаряйки на въпроси от вида „От къде се е взел този свят?”, „Защо Бог го е създал?”, „Къде отиват хората, когато умрат?”, аз отново и отново се убеждавам, че моят прост разказ напълно ги удовлетворява, Той звучи приблизително така:
Не е възможно да се каже кога е създаден светът, защото той се повтаря отново и отново, точно както, когато се движим в кръг ние отново и отново се връщаме на едно и също място. Нали окръжността никъде не започва и никъде не свършва? Погледни часовникът ми, по които аз узнавам колко е часът: стрелките се движат в кръг, по същия начин светът се повтаря отново и отново. Виж часовата стрелка, мести се по циферблата нагоре от шест до дванадесет, след това се спуща надолу от дванадесет до шест. По същия начин има ден, има и нощ. Има време за бодърстване, има време за сън. Има време да се живее, има време, когато да се умре. Така както има лято ,а след това има зима. Не е възможно да живееш така, че през цялото време да е ден и да не бъде след това нощ, да бъде едното, а след това да не бъде и другото. Ти не би могъл да знаеш какво е това бял цвят, ако не го видиш редом с черния.
По същия начин става така, че светът го има, но става и така, че него да го няма. Ако светът през цялото време вървеше само напред и напред, той ужасно щеше сам да си доскучае. Затова той се появява, после изчезва. Ти ту го виждаш, ту не го виждаш. След изчезването си той винаги се връща отново, затова и никога не успява да си омръзне. Това напомня за твоя дъх: ти вдишваш, после издишваш, после вдишваш и отново издишваш….., но ако се опиташ да вдишаш и повече да не издишваш, ще ти стане скоро лошо. Това прилича и на играта на криеница, защото винаги е интересно да намериш ново място, където да се скриеш. Няма да ти е интересно да играеш с деца, които се крият все на едно и също място. Бог също обича да играе на криеница, но Той няма с кого да играе, освен Сам със Себе Си, защото освен Бог на света никой друг няма. За да излезе от това затруднение, Той се преструва, че не е Себе Си. По този начин Му се отдава да се скрие от Себе Си. Бог се преструва, че Той е ти и аз,и всички хора по света, всички животни, всички растения, всички камъни, всички звезди. Когато Той играе Сам със Себе Си по такъв начин, на Него му се случват необикновени и удивителни приключения, между които има страшни, даже ужасяващи. Но всички те просто напомнят лоши сънища, защото, когато Бог се събуди, всичко, което Му се е присънило изчезва.
Оказва се, че когато Бог се крие и се представя за теб или мен, Той прави това много сполучливо. По тази причина, за да намери Себе Си, на Него може да Му потрябва твърде дълго време. Но това дълго търсене е много интересно – точно на него Бог е разчитал, когато е започнал играта. Той не желае да намери Себе Си твърде бързо, защото в такъв случай играта не би била интересна. Затова ни е толкова трудно на тебе или на мене да открием, че в същност –Бог е този, който играе нашите роли. Но когато играта завърши, ние ще се събудим, ще престанем да се преструваме и ще си спомним, че ние сме едно общо Аз – Бог, който е всичко, което съществува на света и който живее во веки веков.
Ти, разбира се, не трябва да забравяш, че Бог не прилича на човек. Човекът притежава тяло, затова и съществува нещо, което е извън това тяло. Ако не съществуваше нищо отвън, ние не бихме могли да разберем каква е разликата между това което е отвън и това което е отвътре. Но Бог не притежава тяло, защото Той обхваща със Себе Си всичко и нищо не се намира извън Него. (Ако детето е достатъчно голямо му показвам лентата на Мьобиус – хартиена лента, усукана веднъж, залепена като пръстен, така че тя има само една непрекъсната страна). За Бога вътрешното и външното – това е едно и също. И макар да се казва за Бога, че е „Той”, а не „Тя”, в действителност Бог не е нито мъж, нито жена. Не казвам за Бога „То”, защото в английския език така се наричат само неживите неща.
Бог – това е целия свят, но не можеш да Го видиш по тази същата причина, по която без огледало не можеш да погледнеш в собствените си очи. Ти не можеш да видиш собствените си очи, точно както не можеш да захапеш собствените си зъби или да погледнеш да видиш какво се върши вътре в собствената ти глава. Твоето „аз” е скрито така изкусно, защото в тебе се крие Самият Бог.
Тази история по своята същност е мит, тя няма претенции, да е научно описание на ставащото в действителност. Тя уподобява света на пиеса или на игра с един актьор или играч, когото наричам с баналната дума „Бог” и е пригодна само за получаване на представа за това, какво най-общо е реалното положение на нещата. Аз използвам този мит, точно така както астрономите за да обяснят разширението на вселената надуват черен въздушен балон с бели точки, означаващи галактиките. Но за повечето деца, а и възрастни, този мит се оказва прост, разбираем и увлекателен. В сравнение с други символични описания на света изглежда груб, объркан и непоучителен. Но много хора смятат, че безотговорното приемане в качество на истина на такива мъгляви твърдения и неочевидни аналогии, които им предлагат религиите, подлага на изпитание тяхната вяра. „Аз вярвам, е казал християнинът Тертулиан, –защото това е абсурдно”.
Но самостоятелно мислещите хора не приемат на вяра идеи само на това основание, че те са абсурдни. Не се чувстват задължени да вярват в чудеса и неразбираеми твърдения. В това се отличават от Авраам, който почувствал задължение пред Бога, задължение да принесе в жертва своя син Исаак. Т. Дж. Харис пише:
„В миналото са процъфтявали социални йерархии, в които повелителят е наказвал своите подчинени за най-малкото провинение. Затова и хората са чувствали присъствието на сурови авторитети на всеки етап на „пътя нагоре”. В нашите дни на всеобща свобода ние не чувстваме такова бреме. С появата на книгите на д-р Спок в американските семейства почти не останаха бащи, които да напомнят Бога Йехова. Затова в наше време подсъзнанието на повечето хора не се стреми да завоюва снизхождението на гневния Бог небесен”.
И по-нататък:
„Нашето поколение познава от собствен опит студенината и самотата на живот без Бог. Който може да отхвърли с проклятие или да дари спасение. Дотогава, докато човек не открие, че е попаднал в капан и не разбере, че със собствените си сили не е в състояние да постигне „Първоосновата на Битието”, не ще стигне до разбиране на смисъла на своето съществувание. Ограниченият, празен човек знае само това, че скоро ще си иде от този свят. Доколкото този му живот е безсмислен, а и не се надява на бъдещ, той не е пълноценно живо същество и е обречен на самота и смърт*”
*„The Battle of the Bible“, „Look“, Vol. XIX, No. 15. July 27, 1965 (б.а.).Пол Тилих обезвреди думата „Бог”, като я замени с „Първооснова на Битието” (Ultimate Ground of Being). Това понятие има същия смисъл, каквото има и „висшия Аз на този свят” – термин, който аз използвах в своята приказка за деца. Но особеността на моята история е в това, че тя неусетно създава в детето впечатление, че Първоосновата на Битието – е то самото. Става дума разбира се, не за тази личност, която Първоосновата на Битието приема или на която се преструва да е, а за това най-дълбоко Аз, което е невъзможно да видим и наблюдаваме в нас самите, защото то самото е, което наблюдава. И така, тайната на тайните и забраната на всички забрани е: ти си ТОВА!
Но, да се признае това при нашите културни нагласи, би означавало да се даде повод за подозрения по отношение на психичното здраве, защото това е най-страшното от богохулствата или най-малкото е признак на най-дълбоко невежество. Ние вярваме, че подобни заключения са предел на мегаломанията – раздуване на своето его до пълен абсурд. Ние развиваме его от една страна, но го ограничаваме от друга. От поколение в поколение ние правим глупаци нашите деца приучавайки ги „да си знаят мястото” – да се държат, да мислят и да чувстват така, че тяхната скромност да съответства на тяхното положение на дребосъци сред много такива дребосъци с дребничко его. Майка ми често повтаряше: „Не си мисли, че ти си върхът на миросъзданието!”
Всеки който, бъдейки в психично здраве, и твърди, че той е Бог, трябва да бъде разпънат на кръст или изгорен на клада! Сега ние, като правило, постъпваме с такива хора по-хуманно, защото сме убедени, че нормален човек никога не би могъл да вярва в подобна безсмислица. Само някой нещастен идиот може да се смята всемогъщ владетел на света и да очаква, че всички ще се проснат по очи пред него, за да му се поклонят.
Но ние сме убедени в това, защото считаме Бог за Цар на Вселената, Абсолютен Технократ, който лично и съзнателно контролира всеки детайл на своя космос – но в моята история не става дума за такъв Бог. В интерес на истината, това въобще не е моя история, защото всеки, който е запознат с източните религии, знае, че тя произхожда от древна Индия и е мит за сътворението на света във философията на Веданта – това са „Упанишадите”, сборник диалози, истории в стихове, сред които има и такива, които се датират до VIII век до новата ера. Проницателните индуси не считат Бог за своеобразна, независима от никого свръхличност, която управлява света като монарх. Техният Бог по-скоро се намира не „над” всичко, а „под” всичко, или може да се каже играе света вътре във всичко. Освен това, нито един индус не мисли, че само той е маскиран Бог, а всички останали и всичко останало не е. От гледна точка на философията Веданта, освен Бог, нищо друго не съществува. Обектите, отлични от Бога, само ни изглеждат такива, каквито ги виждаме, защото те Му се присънват и под тяхното прикритие той може да се скрие за да поиграе Сам със Себе Си на криеница. Затова Вселената на отделните неща изглежда реална не вечно, а само в течение на известно време. Тя се появява, когато Аз се крие и изчезва, когато Аз намери себе си отново.
Но Веданта е много повече от идеята за това или вярата в това, че наистина всичко е точно така. Защото нейният смисъл е в това да доведе човека до преживяването, към непосредственото постигане на това, как всичко около нас Е. Именно затова тя може така решително да измени нашия поглед върху света. Тя преобръща света така, че външното става вътрешно, а вътрешното външно. По подобен начин звучат думите приписвани на Христос:
Когато направиш двама един,
Когато за тебе външното стане вътрешно,
А вътрешното – външно,
Когато това, което е отгоре, се окаже отдолу…….
Аз съм светлината която сияе над всичко,
Аз съм всичко и всичко изхожда от Мене и
Се връща в Мене. Разцепи парче дърво,
И Аз ще бъда там, повдигни камък и в него
Ти ще намериш Мен*.
Учението Веданта в този вид, в който ние го знаем днес, е дошло при нас през столетията. В течение на вековете то си е взаимодействало с различни ритуали, традиции и символи на индийската култура, която си има свои висини и падения в продължение на повече от 2800 години. През това време тя е била потискана от мюсюлманския фанатизъм и е била подложена на разлагащото влияние на британското пуританство. Така, както е представена от мнозина съвременни наставници, работещи на Запад, тя не оправдава възложените й надежди. Защото, като правило по нея се увличат най-вече духовно изтънчени и до прозрачност интелектуални хора, на които въплътяването в това физическо тяло им се струва така отвратително, че биха желали, ако би било възможно, по-добре би било да не бяха се раждали*. Но същността на Веданта би могло да бъде изразена в понятия на разбираем за съвременните хора език, и ако това се направи без хитроумни уловки, санкритска терминология и високопарни намеци за някаква „надоблачна” духовност, веданта става разбираема даже за тези, които никога не са се интересували от „източните религии” И се оказва, че подобно учение понякога се оказва тласък, който е възможно да извади от капана на личното его всички, които се чувстват уловени в него.
*Казвам „като правило”, защото на мене ми са известни някои достатъчно ярки изключения както в Америка, така и в Индия (б.а.).Все пак, освобождението от илюзията на его не трябва да се бърка с идеите за „не егоистичност”, които предлагат отъждествяване на себе си с другите хора и техните нужди. Защото и в този случай човек, както и преди това, е непоколебимо убеден, че той е сам – и че съществува отделно негово его, затворено в собственото му тяло. Такава „не егоистичност” при проверка се оказва силно изтънчен егоизъм, които може да бъде отнесен към „религиозната търпимост”, за която стана дума по-напред: „А ние сме по-толерантни и изпълнени с търпимост, отколкото сте вие!”. Веданта не е по своята същност система от морални норми. Тя не заставя хората да подражават на светците, ако не са преживяли това, което е отредено на светците. Освен това, тя твърди, че да постигне подобно преживяване човек може само с помощта на дълбоко осъзнаване на основите на собственото си битие.
По тази причина книгата, която бих искал да предам на своите деца, няма да съдържа проповеди за това, какво трябва и какво не трябва да правят. Истинската любов е следствие от разбиране, а не е чувство на дълг или вина. Как би се чувствала ти, ако си болна жена и твоята дъщеря не би могла да се омъжи, защото се чувства задължена да се грижи за своята болна майка и тайно я ненавижда за това? Затова аз бих искал да напиша не за това, как всичко трябва да бъде, а как действително е и защо ние не виждаме това реално положение на нещата. Не можеш да заставиш егото да бъде неегоистично, макар че то може много ловко да се преструва, убеждавайки другите, че е много е лесно то да се промени. Следователно нашата задача се свежда до това, по метода на пробите и грешките да осъзнаем илюзорността на егото, а не да се опитваме да го преобразим. В резултат може да се случи така, че поведението на човек, освободен от егото, да не се вписва в общоприетите норми на морала. Не бива да забравяме, че фарисеите казвали за Исус: „Погледнете го! Той е безделник и пияница, приятел на митари и грешници!”
И ти самият, когато се погледнеш през илюзорността на егото си, невъзможно е да считаш себе си по-добър или по-напредничав от другите хора, които както и по-напред се заблуждават. Пиленцата не са по-добри от яйцата, от които са се излюпили. Може даже да се каже, че пиленцето е начин едно яйце да стане друго яйце. Яйцето – това е его, а пиленцето – освободеното Аз. При индусите има мит за Аз в образа на божествен лебед, снесъл яйце от което по-късно се излюпил света. Така че аз не настоявам даже върху това, че ти си „длъжен” да се измъкнеш от своята черупка. Някога, по някакъв начин ти (истинското ти, висшето Аз) със сигурност ще направиш това. Но не е изключена и възможността на нашата планета играта на Аз да се състои в това, огромният брой хора да си останат несъбудени, а драмата да приключи с гигантски ядрен взрив. Друг индийски мит говори, че с напредването на времето животът ще става все по-лош. Процесът на влошаване продължава дотогава, докато разрушаващият аспект на Аз – бог Шива – не изтанцува своя ужасен танц, в резултат на което всичко ще бъде погълнато от огън. След което, твърди митът, ще последват 4 320 000 години на пълно спокойствие, по време на което Аз просто ще бъде себе си, няма да играе на криеница. А след това играта ще започне отново: Вселената в несравнимо великолепие ще просъществува 1 728 000 години, след което отново постепенно ще започне да се изражда. Всеки рунд на играта е така устроен, че силите на тъмата да се проявяват само в последната трета от пълния период на съществувание на света, одържайки накрая внезапна но във всеки случай илюзорна победа.
В наши дни изчислената продължителност на съществувание дори само на нашата планета обхваща в себе си периоди далече надхвърлящи тези в този мит. Но трябва да признаем, че сред древните цивилизации индусите са най-реалистични в своите представи за космическите периоди от време. И не забравяйте това, че тази история за периодически възникващия свят е мит, а не научно наблюдение, по-скоро притча, отколкото предсказание. Този мит просто илюстрира идеята, че този свят прилича на игра на криеница.
И така, аз не твърдя, че ти непременно си длъжен да се събудиш от илюзията на егото и да започнеш да спасяваш света от надвисналата го катастрофа. Сега можеш да запиташ, защо в такъв случай е необходима тази Книга? Защо да не си седим спокойно и да оставим на всичко да си върви по реда? Работата просто е там, че и написването от мене на тази Книга е част от тази „възможност всичко да си върви по реда” Като човек аз получавам удоволствие от философстването и обмена на мисли с други хора. Правя го точно така, както едни птици са орли, а други са гълъби, едни цветя са лилии, а други – рози. Аз разбирам също, че колкото по-малко проповядвам, толкова по-скоро ще ме чуят.
превод: Shi-jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 31.07.2013
Към карта на сайта / към началото на страницата