философия Алан Уотс (1915 –1973) 
Към карта на сайта 
Стр. 1, 2, 3
Съдържание на страницата:
Дзен – „Бунтарски“ дзен, „Авторитарен“ дзен и просто дзен
;
Дзен – „Бунтарски“ дзен, „Авторитарен“ дзен и просто дзен
Както на англосаксонците, така и на японците е трудно да усвоят нещо толкова специфично китайско, като дзен. И макар думата „дзен” да е от японски произход, и въпреки че дзен е намерил почва в Япония, дзен-будизмът е дете на китайската династия Тан. Патосът на това твърдение въобще не в това, да се подчертаят непреодолимите различия между културите. Работата е в друго: тези, които изпитват настойчива потребност от самооправдаване, едва ли могат да разберат тези, които не изпитват такава потребност. Китайските създатели на Дзен са били хора от същата култура, от която е бил и Лао-цзъ, който е казал: „Който сам се възхвалява, той няма да придобие слава”. Затова желанието да се самоутвърдиш винаги е поразявало китайците със своята нелепост, защото и даосите и конфуцианците, независимо от различията между техните философски системи, неизменно са ценили в човека способността „да бъде по-горе” от това желание. Конфуций е поставял сърдечността по-горе от правотата, защото е невъзможно да бъдеш прав, без едновременно да бъдеш неправ, доколкото това са две страни на един и същ медал. Както казва Чжуан-цзъ: „Този, който иска да има добри управници, без съпътстващите грешки в управлението, и желае справедливост, без съпътстващата я несправедливост – не разбира законите на миросъзданието”.
За човека от Запада тези думи възможно е, да прозвучат цинично, а преклонението на Конфуций пред „благоразумието” и компромисите, може да му се сторят слабост и безпринципност. В действителност подобна способност се явява отражение на удивително разбиране и уважение към това, което ние наричаме равновесие между природата и човека, или, иначе казано – универсалното възприемане на живота като Дао, или „път на природата”, в който добро и зло, съзиждане и разрушение, мъдрост и глупост – това са неразделимите страни на единното битие.
„Дао, се казва в Чжун-юн, е това, от което не може да се избяга; това, от което може да се избяга, не е Дао”. Така че мъдростта не се състои в това, да се опитваш да отделиш доброто от злото, но в това да можеш да се научиш да съхраняваш динамичното равновесие между тях, подобно на шамандура, балансираща върху вълните. В самите основи на китайския живот съществува дълбоко вкоренено доверие към собствената си природа, към добрите и лошите и прояви; чувство, което е особено чуждо на този, който е възпитан в традициите на Юдео-християнската етика с присъщото й постоянно усещане за вина. В същата степен, както и на хората от Запада, макар и по съвършено различни причини, подобна вътрешна дисхармония е свойствена и на японците с тяхното чувство за социален срам, също така остър, като нашето по-метафизично осъзнаване на собствената ни греховност. Това в най-голяма степен се отнася до класата на самураите, които в най-голяма степен са ориентиране към дзен. Рут Бенедикт (Ruth Benedict) в своя забележителен труд „Хризантема и меч” е, според мене, напълно права, като твърди, че дзен е привличал самураите с това, че им позволявал да се избавят от в най-голяма степен обременителното самосъзнание, възпитавано в тях от самото им детство. Неотменима част от това самосъзнание е необходимостта да се състезават със самите себе си, превръщайки всяка сила и всяко майсторство в непрекъснато самодисциплиниране. Макар че дзен е привлекателен точно с това, че дава възможност да се освободим от самосъзнанието си, японският вариант на дзен е практика – „борба на огъня с огън“, преодолявайки „себе си, наблюдаващ за себе си“ по пътя на довеждане на това състояние до такава степен на интензивност, в която се предизвиква взрив. Колко са далече от традициите на японската манастирска система думите на великия дзен учител от епохата Тан – Лин-цзъ:
„В Будизма няма място за усилия. Бъди обикновен човек – и нищо повече. Когато си гладен – яж, когато ти се пикае – пикай……когато си уморен – лягай и почивай. Този, който е невежа, ще ми се присмее, но мъдрият ще разбере…… “
И колко, също така, е далече от духа на тези думи западният вариант на дзен, който използва подобна философия за да оправдае култивираното от него бохемство.
Не съществува някаква една причина, която да обяснява необикновено нарасналият през последните години* интерес към дзен от страна на Запада. Всичко е тук: и близостта на изкуството дзен към духа на западния модернизъм, и работите на Судзуки, и войната с Япония, и неизменното очарование на дзенските „къси разкази“, и привлекателността на неконцептуалната, основаваща се върху опита, философия на общия фон на научния релативизъм. Може, също така, да се посочи и това, че съществува много общо между дзен и такива чисто западни направления, като философията на Витгенщаин (Ludwig Josef Johann Wittgenstein (1889-1951)), есзистенциализма, общата семантика, металингвистиката на Уорф , а също – определени движения в философията на науката и психотерапията. Като правило, в дълбочината на душата, си ние усещаме неясно безпокойство по повод изкуствеността или „противоестествеността“ както на християнството с неговата разумно подредена космогония, така и на техническия прогрес с неговите устойчиви тенденции да механизира природния свят и да допринася за очуждението на човека от този свят. И едното и другото представлява от себе си този тип психология, съгласно който човек е тъждествен на съзнателния разум и се намира отвъд пределите на природата, управлява я, подобно на Бог-творец, по чийто образ и подобие е създаден самия човек. Безпокойството възниква от смътната догадка, че подреждането на света из отвън е порочен кръг, в който въртейки се ние навеки сме обречени да управляваме нашето управление и да наблюдаваме нашите наблюдения, и така до безкрайност.
За човека от Запада, който търси път да се върне към природата, интересът му към дзен отива далече зад пределите на чисто сантименталното увлечение по простотата и естествеността на това учение. Привличат го пейзажите на Ма-юан (Ma Yuan (1155-1235)) или Сессю (Sesshū Tōyō (1420 – 1506)), чието творчество е едновремено духовно и светско. В него мистичното се изразява посредством обикновеното, без и най-малък намек да съществува различие между тях. Тук ни се открива съвсем нов възглед върху света, който е в състояние по коренен начин да преобрази нашата култура, където духовното и материалното, съзнателното и безсъзнателното са безнадеждно разделени.
Точно по тази причина китайският хуманизъм и натурализмът на дзенбудизма ни интригуват значително повече, от индийският будизъм и учението на веданта. Последните също имат свои привърженици на Запад, но в голямата си част това са хора, ориентирани към християнството, които търсят по-подходяща философия (различна от християнството с неговите елементи на свръхестественост) за продължение на своите, чисто християнски в своята същност търсения на чудото. В индийския будизъм идеалът за човека е някакъв свръхчовек, йога, овладял до съвършенство собствената си природа и чийто образ точно съвпада с научно-фантастичния идеал за „човек различен от човечеството“. Но Буда или „пробуденият“ в китайската дзенска традиция е „обикновен човек“ и нищо повече. Той е обикновен и човечен, подобен е на странстващите монаси от портретната живопис на Му-цзъ и Лянг-Кай. На нас ни харесва този образ, доколкото тук ние за първи път се сблъскваме с концепция за светец или мъдрец, който не е нещо далечно и непостижимо, но, напротив, изпълнен е с човечност и изобщо не прилича на мрачен и безполов аскет.
Още повече, това, което в дзен се нарича преживяване сатори или пробуждане в нашата „изначална неразделност“ с Вселената, колкото и фино и неуловимо да е това преживяване, то винаги се намира тук, редом с нас. Възможно е да срещнем хора, на които това се е случило и те се оказват не тайнствени окултисти от Хималаите или изтощени от безкрайно гладуване йоги от уединени ашрами. Те във всичко приличат на нас, разликата е само в това, че се чувстват много по-уютно в този свят и много по-леко плуват в океана на живота, където всичко е така мимолетно и ненадеждно.
Покрай всичко друго, привлекателността на дзен, както на мене ми се струва, се изразява за много хора от пост-християнския Запад в това, че дзен не проповядва, не морализаторства, не съди в духа на юдео-християнския профетизъм. В същото време будизмът не отрича, че съществува сравнително ограничена сфера на битието, в рамките на която човешкия живот може да бъде усъвършенстван посредством науката и изкуството, здравия смисъл и добрата воля. Но въпреки важността на тази сфера на човешката активност, тя, така или иначе, е подчинена на това безкрайно пространство на битието, където нещата пребивават такива, каквито са, били са, или ще бъдат; пространство, което разтваря в себе си категориите за добро и зло, успеха и неуспеха, личното здраве и болест. От една страна, това е пространството на безкрайната Вселена. Вглеждайки се в бездънната бездна на нощното небе, не можете да определите нито разликата между звездите, нито разликата в устройството на звездните купове. Звездите по своята природа могат да бъдат големи или малки, ярки или бледи. И все пак общата картина е така прекрасна и възхитителна, че ви кара да потръпнете от благоговение. Но, от друга страна, това е същото пространство на човешкото ежедневие, сферата на екзистенциалното.
В тази сфера постъпките на хората, по аналогия със звездите, също са далече от разделяне на правилни и неправилни (добри и лоши), а нашите постъпки, нашия опит, нашите чувства могат да бъдат предмет на оценка не повече от възвишаването и снишаването на планинските вериги. Лишено от морален и социален аспект, това равнище на човешко битие може да се изяви пред нас също така застрашително-великолепно както и самата Вселена. Събуденото при това чувство може да стане особено остро, когато човешкото его се опита да постигне своята собствена природа, да открие вътрешен източник на своите действия и на своето съзнание. В резултат егото открива за себе си тази най-съкровена и същностна своя част, която по съвършено неочакван начин се оказва извън пределите на неговото разбиране и неговия контрол.
Колкото и странно да прозвучи това, егото открива, че неговият собствен център се намира извън неговите предели. Колкото повече се потапям в себе си, толкова по-малко оставам сам себе си, и в същото време това е моето естество. Тук аз откривам, че всички части на моя организъм функционират сами по себе си, спонтанно, подобно на движението на небесните тела или на това, как се носят облаците по небето.Колкото и заплашителен и странен да ми изглежда на пръв поглед този аспект на собствената ми личност, много скоро се оформя съзнанието, че това е „аз”, много повече „аз”, отколкото моето изкуствено „его”. В това няма фатална обреченост, нито обусловеност, доколкото не съществува повече никой, който да бъде обречен или обусловен. За това най-дълбоко „аз” въобще не съществува каквото и да е действие. Моята нервна система подобно на звездните купове, е устроена „сама по себе си” и това „сама по себе си” съм самият аз.
От този момент (и тук се усеща ограничеността на нашия език) на мене нищо друго не ми остава, освен да не постъпвам по никакъв друг начин освен „правилно”, при което свободно да правя това „правилно”; „правилно” в този смисъл, както е „правилно” разположението на звездите, всяка имаща свое място. Ето как го е казал Сянг Йен:
Няма полза от измислена дисциплина,
Ето, където и да отида, аз изявявам вечното Дао.
На това равнище няма място за безпокойство и тревожност в човешкия живот, защото няма място за грешки. Ако живеем – живеем, ако умираме – умираме, ако страдаме – страдаме, ако треперим от страх – треперим от страх. Всичко е много просто.
Веднъж попитали един дзен наставник: „Ако е ужасно горещо, как можем да се спасим от жегата?” „Защо тогава, – отговорил той, – не отидеш там ,където няма нито жега, нито студ?”
„Къде е това място?” Отговорът бил „През лятото се потим, през зимата зъзнем.”.
В дзен човек не се срамува, че умира, или че изпитва страх, или че се поти от горещина. От друга страна дзен не настоява на своята гледна точка и не изисква нейното обезателно приемане, не я проповядва като някакъв идеал. Така че, даже и да не разбирате тези истини, то самото ваше неразбиране е ТО. Ако няма бледи звезди, няма да има и ярки, а без обкръжаващата ги тъмнина, няма да има звезди изобщо.
Юдейско-християнското мировозрение изцяло е проникнато от морална необходимост и желание да утвърди своята правота. Бог, абсолютното начало, като начало на доброто, противостои на началото на злото, и, следователно, да бъдеш неморален или неправ означава да се чувстваш отхвърлен не просто отвъд човешкото общество като такова, а да бъдеш откъснат от корените на самия живот. Следователно, да не си прав, да се заблуждаваш – означава да събудиш в живота си метафизическо чувство на страх и чувство за вина – състояние на вечно преследващо те проклятие, съвършено непропорционално на извършеното деяние. Това метафизическо чувство на вина е дотолкова непоносимо, че в крайна сметка то трябва да се превърне в отричане от Бога и неговите закони, което всъщност се случва в движенията на съвременния секуляризъм, материализъм и натурализъм. Абсолютната моралност разрушава морала в неговата основа, доколкото санкциите, към които тя прибягва в борбата със злото, са прекалено сурови. Да отрежеш главата си, не е най-доброто средство за да се избавиш от главоболие. Дзен, подобно на другите форми на източна философия, е привлекателен с това, че зад завесата на реалността, необходими атрибути на която са доброто и злото, той (дзен) открива безкрайното пространство на човешкото „аз”, в което липсва необходимостта да се чувстваш виновен или да обвиняваш, и, където „аз”, в същност, е неотделимо от Бога.
Така или иначе, западният човек, увлечен от дзен и стремящ се към по-дълбоко разбиране, следва да обърне внимание на едно несъмнено обстоятелство: той е длъжен да разбере, че неговата собствена култура – това е дотолкова целенасочена и завършена система от възгледи, че той, като продукт на тази култура, несъзнателно се ръководи от нейните постулати. Той трябва да посигне такова пълно съгласие с Господа Бога и собствената си съвест, че да бъде в състояние да ги приеме или да се откаже от тях без страх или съпротива. Той трябва да бъде свободен от желание да се оправдава. Без това, неговият дзен задължително ще бъде или „бунтарски” или „авторитарен”; или бунт срещу културата и социалния ред, или ще бъде нова форма на благополучие и респектабилност. Дзен – това е на първо място освобождение от „конвенционалното мислене”, а това е нещо напълно различно от бунта против конвенциите от една страна или адаптация към конвенциите на чужда култура – от друга.
Ако се опитаме накратко да охарактеризираме „конвенционалното мислене”, то, то представлява от себе си подмяна на кокретният свят на природата с концепции за нещата и събитията, а също така, с културни и лингвистични символи. Доколкото в даосизма и дзен светът се възприема като единно поле или континиум, то нито една от неговите части не може да съществува извън цялото или да бъде с по-голямо или с по-малко значение по отношение на другите. Точно това е имал предвид Хуей-нен (Dajian Huineng (638–713)), когато казва, че „при своите източници нещата не притежават съществувание”, като е разбирал, че нещата – това са само наименования, но не и реалности. Те съществуват в абстрактният свят на мисълта, но не и в конкретния природен свят. Затова този, който действително осъзнае и почувства това, повече не се отъждествява със своето его.Той разбира, че неговото его – това е неговата маска, обусловена от тази роля, която той играе в обществото; това е някаква сума от съзнателно подбрани представи за самия себе си, необходими за самоидентификация (Защо, като пример, ние казваме „Аз мисля…”, но не казваме „Аз съм този, който кара сърцето ми да бие…”? Когато проумее това, човек ще продължи да играе своята социална роля, но няма да бъде едновременно с това погълнат от нея. Той няма да бърза да смени ролята си с друга или да изобразява липса на такава. Ще играе ролята си без да се вживява в нея.
„Бунтарската” менталност, както на мене ми се струва, е нещо твърде по-широко и по-неопределено, от просто „битничеството”, разпространено сред младежите най-вече в Ню Йорк и Сан-Франциско (50-те тодини на миналия век). Това отвращение на младото поколение от така наречения „американски начин на живот”, бунт, който не цели да промени съществуващия ред, но просто призовава той да се игнорира, за да се придобие смисъл на живота в субективния опит, а не в обективни действия. Този тип менталност контрастира с „авторитарните” и някой други типове (менталност), зависими от социалните конвенции, неосъзнаващи взаимната необходимост на истината и лъжата, взаимната необходимост от съществуванието на капитализма и социализма, вътрешното единство на пуританството и моралната разпуснатост или, да кажем, алианса между църковното лоби и организираната престъпност, които в единен фронт поддържат законите забраняващи хазартните игри.
„Бунтарският” дзен – това е комплексен феномен. Неговият диапазон се колебае от опитите да се оправдаят всякакви волности в литературата и изкуството и самия живот до проявата на остър социален критицизъм и желание да се преобърне всичко с краката нагоре, което наблюдаваме в поезията на Гинзберг (Irwin Allen Ginsberg 1926 – 1997)) и Снайдър (Gary Snyder (1930)) и понякога при Керуак (Jack Kerouac (1922 – 1969)) , като последният винаги е бил по-склонен към самоанализ, отколкото изисква духа на дзен, той е по-субективен и рязък.
Когато Керуак изказва своето философско кредо: „Не знам, Все ми е едно. Това е без значение”, – той се издава, защото в тези думи прозира войнственост, в която ясно се долавя желанието му да се защити. Но, точно защото дзен се издига над конвенциите и базираната върху тях система от ценности, той не се нуждае, нито от това, да „прати всичко по дяволите”, нито има намерение да подчертава, че всичко, което се случва е истинно.
Наистина, за дзен, постигащ света непосредствено, „всичко е истинно” е крайният принцип. По забележителния израз на Юн-мен, „Всеки ден е добър ден”. Или както е казано в един древнокитайски трактат:
Ако искаш да постигнеш крайната истина,
Не се грижи за това кое е истина, и кое заблуда,
Защото конфликтът между истината и заблудата –
Това е заболяване на ума.
Но подобна гледна точка не изключва и не е враждебна на друга, съгласно която съществуват различия между истината и заблудата на други нива и в по-ограничени сфери на приложения. Светът се оказва извън категориите за истина и лъжа, когато в него няма никакви ограничения, или с други думи, когато започнем да виждаме конкретната ситуация не като такава, но във взаимната и връзка с целия обкръжаващ я свят. Вътре в тази стая (в която е чел лекцията си Уотс) „горе” и „долу” са ясно различими, но навън, в междузвездното пространство, – такова различие не съществува. Вътре в ограничените конвенции на човешкото общество съществуват ясни различия между доброто и злото. Но тези различия изчезват, когато проблемите на човека се разглеждат като неразделна част от целия свят на природата. Кои да е изкуствени рамки създават ограничена област на взаимнобвързаност, където ограниченията се явяват закони и правила.
В наше време всеки достатъчно опитен фотограф може да насочи своя фотоапарат към кой да е обект и да създаде чудесна композиция, като избере правилен ракурс и осветление. Неопитният фотограф, когато се опита да направи същото, ще създаде нещо неудачно, защото не знае как да избере правилния ракурс, и да ограничи пространството на кадъра, за да отговаря фотографията на съдържанието на избрания обект. Този пример красноречиво свидетелства за това, че когато въведем някакви, каквито и да е рамки, принципът „всичко е истинно” престава да действа. Но всяко произведение на изкуството съществува в своите си „рамки” Именно тези рамки, били ти едни или други разграничават произведението на изобразителното изкуство, поетическото или музикално съчинение, театралната пиеса, танца или скулптурата от целия останал свят. Много творци биха възразили, че те не се стремят да създадат нещо отличаващо се от обкръжаващия ни свят, но ако беше така, нямаше да бъде необходимо да „обрамчват” тези произведения, като ги излагат в галерии или ги изпълняват на концерти. И авторите не би трябвало да ги подписват и да ги продават.Това би било така неморално, като да продаваш луната или да оставяш автографа си на склона на планината (на такъв „творец” може да се прости, ако той съзнава какво прави и в дълбочината на душата си не се смята за поет или художник, но се гордее, че е хитър мошенник).
Сега някой хора на Запад най-безсрамно използват дзен, за да „оградят в рамка”, всичко, което им скимне: чисти платна; беззвучна музика; разкъсана и смачкана на топка хартия, захвърлена върху масата и оставена да лежи там, където е паднала; оплетени кълба ръждясала тел….. Творчеството на композитора Джон Кейдж (John Milton Cage 1912 – 1992)) е типичен пример за тази тенденция. В името на дзен той ни е оставил свои по-ранни и многообещаващи съчинения за „предварително подготвено пиано” за да представи пред слушателите осем магнетофонни ленти, едновременно изригващи безпорядъчни шумове. Или, в друг случай, той ни представи концерт тишина за соло пиано, в партията на което нямаше нищо друго освен паузи, при което момичето на столче до пианиста имаше задължение да обръща нотните листове на фона на многочислени звуци от публиката, тътрене на обувки, разлистване на програми, приглушен смях, покашляне и приглушения грохот на уличния трафик зад прозорците.
Истина е, че осъзнаването и на най-слабите зрителни и звукови колебания има определено терепевтична ценност. В един случай това позволява на съзнанието да усети чудото на виждането и слушането като такива. В друг случай, изначално присъщата ни готовност да слушаме всичко и да гледаме всичко, освобождава съзнанието от стереотипите при възприемането на красотата, освобождавайки при това празно пространство, в което могат да възникнат съвършено нови форми и връзки. Но това е терапия, не е изкуство. Наистина на нивото на „свободните асоциации” практикувани в психоанализата, това има важно терапевтично значение, въпреки че целите на психоанализата в никакъв случай не са да подмени с подобни случайни асоциации непосредственото общуване или четене на литература Работата на Кейдж може да оправдае своето предназначение като разновидност на групова аудиотерапия, но в качеството си на концертно произведение тя е просто абсурдна. Истина е, че благодарение на слушането на подобни съчинения, Кейдж е могъл да освободи собственото си съзнание от почти неизбежната за композитора зависимост от вкоренили се музикални форми и от тяхното подражание и да ни представи нови музикални форми и връзки, които по-рано не е ползвал.
По същия този начин, по който опитният фотограф ни удивлява с избора си на ракурс и осветление и ни заставя да видим по нов начин с нищо не забележими предмети, съществуват художници и писатели както на Запад, така и в съвременна Япония, които създават истинско дзенско изкуство на „управляемите случайности”. Исторически тази техника за пръв път се е появила на Далечния Изток, където за образец са приемали стил на живопис и калиграфия, характерна с груби мазки, а също така и сложния рисунък на случайно застиналата глазура върху повърхността на чашките за чайна церемония.
Един от класическите примери на подобен подход към изкуството е историята на строшения керамичен чайник, който принадлежал на един от най-старите майстори на чайната церемония. Фрагментите на строшения чайник били събрани и скрепени със злато и собственикът на чайника бил поразен, че случайното преплитане на фините златни нишки стократно усилили неговата красота. Не трябва да забравяме, че това е било objet trouce, случаен ефект, който е бил забелязан от човек с изтънчен вкус и точно затова предметът придобива висока ценност. Така както и ние отделяме от обкръжението й, скала с удивителна форма или изхвърлен от вълните на брега къс дърво, като им придаваме смисъл и значение.
Какво придава на някои случайни ефекти в дзенската живопис тази красота, присъща на случайните очертания на облаците? От гледна точка на дзен не съществуват някакви определени правила, или по-точно, не съществуват правила, които е възможно да бъдат изразени в словестна форма или на които бихме могли да се обучим. От друга страна, във всяко нещо съществува организиращ принцип, който се именува в китайската философия с термина ли и който Джозеф Нийдам (Noel Joseph Needham (1900 – 1995)) е превел като „органическа частица”. По своята същност, ли, това са кристалите на нефрита, влакната в дървесината, или тъканта на мускулите. Ли означава такъв тип организация, която поради своите многомерни, едва уловими взаимни връзки, а също така поради бликащата от тях виталност е невъзможно да бъде изразена с думи или механични образи. Художникът трябва „да знае” този принцип, така както „знае”, че на главата му растат коси. Той може да го прилага отново и отново, но никога няма да може да обясни, как става това. В даоската философия способността за това се нарича де, или „магическа добродетел”. Това е усещане за чудо, каквото понякога предизвиква у нас звездното небе.
Именно обладаването на „бялото писмо (white writing)” отличава Марк Тоби (Mark Tobey (1890 – 1976)), който определено черпи вдъхновение от китайската калиграфия, или многомерните спонтанни фантазии на Гордън Онслоу-Форд (Gordon Onslow Ford (1912 –2003)), който е признат за майстор на традиционната китайска калиграфия, от прости драскулки. Това в никакъв случай не са безмислени мазки по платното за чисто развлечение или неуправляеми движения на четката, доколкото оригиналният стил и добрият вкус на тези художници могат да бъдат разпознати по тази вдъхновеност (един от възможните еквиваленти на де), която управлява техните четки, даже и ако мазките на тези четки, не са нещо повече от просто мазки. По този същия принцип могат работите на съвременния японски художник-модернист Сабро Хосегава (Sabro Hasegawa (1906 – 1957)), които се основават на традициите на „грубия стил” на дзенският майстор Нитирен Сесю (ХII век), да бъдат различени от просто мастилени капки, петна зацапвания….. Ако е вярно твърдението, че „в ръцете на неподходящия човек правилните методи стават неправилни”, то често се потвърждава и обратното – в ръцете на „подходящия” човек неправилните методи стават правилни”.
Истинският гений от китайските и японски художници, работещи с техниката на „управляваните случайности”, не се ограничава в търсенето на случайна красота. По силите му е да изрази на високо художествено равнище същността на крайния принцип: „всичко е правилно” и „всички неща имат една и съща природа”. Ако някоя случайна форма се вземе и затвори в „рамка”, то метафизическата и художествената сфери ще се смесят, защото едното не може да бъде изразено в термините на другото. Когато бъде затворена в „рамка”, всяка реалност веднага се оказва изтръгната от цялостността на своя естествен контекст, и точно по тази причина нейното дао не се изявява, остава скрито. Има своеобразна прелест в шума на нощния град, но неговото очарование изчезва, ако тези звуци се представят за музика и се изпълняват в концертна зала.
Рамката очертава границите на някаква вселена, един микрокосмос. Ако говорим за затвореното в рамка „съдържание”, като за произведение на изкуството, то между неговите фрагменти трябва да съществуват същите взаимни връзки между частите и цялото, както и в нашата „голяма” Вселена (макрокосмоса на природата). Но случайното в природата винаги се разпознава по отношение на това, което е подредено и управляемо. Тъмното ин не съществува без светлото ян. Живописта на Сесю, калиграфията на Риокван, керамиката на школите хеги и каратсу са ценни именно защото ни откриват чудеса на случайности в природата със средствата на строго „дисциплинирано” изкуство. В спонтанните „странности” на изкуството „правилността” на всичко ставащо не се проявява по-често, отколкото нарушенията на нормите на социално поведение. Ако в първия случай дзен е започнал да служи като предлог (за създаване на изкуство) едва в последно време, то, във втория случай, това явление има дълга история. Не един негодник се е оправдавал чрез будистката формула: „Колелото на преражданията – това е нирвана; земните страсти – те са просветление”. Тази опасност е скрита и в дзен, доколкото тя неявно присъства в самото понятие за свобода. Властта и свободата винаги са опасни. Опасни са като огъня и електричеството. Жалкото е, че дзен се използва като повод за разпуснатост, злоупотреба със свободата, а в същото време дзен , по своята същност, не е нещо повече от умозрителна идея, проста рационализация.
Такъв дзен се изповяда от представителите на „бохемата”, често причисляваща се към художествената или интелектуалната среда. По принцип, такъв бохемски начин на живот е характерен за художници и писатели, дотолкова погълнати от своето творчество, че да не им се налага да спазват условности при общуване. Освен това, бохемността е симптом на положителни изменения в сферата на поведението и морала, които по начало изглеждат на консерваторите до такава степен предосъдителни, както и новите форми в изкуството. Във всяко общество на бохеми се срещат множество епигони и просто случайни хора, особено в големите градове; сред тях е възможно да се срещне стереотипът на „битник” с неговия фалшив дзен. Впрочем, ако не съществуваше дзен, то за подобен шокиращ начин на съществувание би се намерил и някой друг повод.
Може би точно този свят е описал Керуак в книгата си „Бродягите на Дхарма” („Dharma Bums“). На всеки е известно, че „Бродягите на Дхарма” е измислена история, която уж се е случила с автора в Калифорния през 1956 година. За човек, запознат със средата, описана в книгата, не е трудно да разпознае, кой е послужил за праобраз на този или онзи от персонажа, и не е секрет, че Джефри Райдър, главният герой, е Гари Снайдър (Gary Snyder (1930)).
За самия Керуак и някой други герои на неговата книга можем да си мислим каквото ни е угодно, но Снайдър, даже и с голямо напрягане, едва ли бихме могли да наречем представител на бохемското „дъно” В продължение на година той е изучавал дзен в Киото, а неотдавна отново се върна там за да продължи обучението си. Той най-сериозно изучаваше китайски под ръководството на Ши-ян Чен от Калифорнийския университет. Познати ни са неговите блестящи преводи на стихотворенията на дзенския монах Хен-шен. Неговите собствени творения, печатани в много периодични издания, ни дават основание да го смятаме за един от най-добрите поети на „ренесанса на Сан Франциско”.
Снайдър е бродяга и лентяй в най-добрия смисъл на тази дума. Неговият начин на живот е пълна противоположност на всичко това, което се очаква от „уважавания потребител”. Неговият временен пристан е малка стара хижа на склона на един хълм в Mill Valley, Калифорния. Стръмна пътечка води към хижата. Когато има нужда от пари, излиза в морето, работи като пожарникар или дървосекач. През останалото време си стои у дома или броди в планината, посвещава по-голямата част от времето си на учене, творчество и дзенска медитация.
Един ъгъл от неговата хижа е „дзендо – зала за медитации”, там цари ред и чистота в най-добрите традиции на дзен. Но всичко това не е аскетизъм в духа на християнството или будизма хинаяна. Както става ясно от „Бродягите на Дхарма”, неговият живот е съчетание от доброволна и радостна бедност и плътска любов. За западния (а и донякъде и за източния тип религиозност, плътската любов е пробен камък за добродетелността. Тук не е място да обсъждаме сложния проблем за съотношението между духовното и чувственото, можем само да отбележим: „толкова по-зле за така разбраната религиозност”. Отношението към плътската любов като към изкушение почти не се среща в дзен, в която и да е негова разновидност – нова или стара, „бунтарска” или „авторитарна”.
В „Бродягите на Дхарма” ние гледаме на Снайдър през очите на Керуак. От тук и някой разминавания, тъй като собственият будизъм на Керуак е истински „бунтарски” дзен, в който екзистенциалното „всичко, което става е истинско”, са подменя с неговия художествен и социален екнивалент. Въпреки това, нещо ни привлича към Керуак като писател. Това нещо е топлотата, с която той се отнася към своя герой; здравата, естествена жизнерадост, която пронизва изцяло неговата цветиста и „несресана” проза. Затова е невъзможно да отнесем Керуак към представителите на „битническата” душевност – към типа студен псевдоинтелектуален битник, с неговата жажда за наслаждения и „джазов” жаргон, представител на тези среди, който използват дзенска фразеология за оправдаване на своето отчуждение от обществото и с нагласата си да решават собствените си проблеми за сметка на другите. На Северното крайбрежие, в Гринуич Вилидж, а и на други места може да се срещне такъв тип човек, но би било погрешно да го отъждествяваме с талантливите представители на „битническите” среди. Тези хора са сенки, пошла карикатура, която винаги съпровожда духовните и културни движения, подтиквайки ги към крайности, за които не са и подозирали тези, които стоят при изворите на тези движения. Затова „бунтарският” дзен се заблуждава, изтъквайки за идеал на живота и изкуството това, което е по-добре да задържат при себе си като средство за самотерапия.
Един от най-наболялите проблеми на „бунтарския” дзен е увлечението по марихуана и пейот, на това са подложени и талантливите художници и техните подражатели. Това, че много от тях се „напушват” или се „бодат”, предизвиква по отношение на тях негодувание, изразяващо се понякога в крайна форма. И това, въпреки че марихуаната и пейота (или неговият производ – мескалина) са по-малко вредни и не предизвикват пристрастяване в отличие от тютюна и алкохола. Пушенето на марихуана за тези среди е своеобразен свещен ритуал, предизвикателство към официалната религиозност на „авторитарните” власти, подобно на отказа на ранните християни да кадят тамян на римските богове. От друга страна, за полицията конфискацията на марихуаната и скандалните арести на тези, които ги употребяват са удобен повод да се отвлича вниманието на широката общественост от сериозните неразкрити престъпления.
Твърдението, че тези наркотични вещества предизвикват състояние на съзнанието, равнозначно на сатори или мистическо преживяване, трябва да се приема с определена доза скептицизъм. Разбира се, наркотиците не предизвикват подобни състояния автоматически, а някой възникващи състояния изобщо не приличат на истински мистични преживявания. Все пак, справедливо е и това, че при някой хора, надарени и обладаващи необходимите способности, пейот, мескалин и ЛСД наистина предизвикват състояния, сравними с мистичните преживявания. Наистина, по отношение на марихуаната аз имам съмнения, макар, вероятно, тя да забавя хода на субективното време.
Бунтарският дух на неподчинение на законите, лежащ в основата на „бунтарския” дзен не е по вкуса на привържениците на „авторитарния” дзен. Те изповядват японския вариант на дзен, с неговата твърдо установена йерархия, сурова дисциплина и специфични проверки, утвърждаващи постигнатото състояние на сатори. По-скоро това е адаптиран вариант, заимстван от хората от Запада от японската традиция. Но между „авторитарността” на дзен и въведеният в принцип консерватизъм на Ротари клуб или презвитарианската църква съществува явно различие. Дзен, без съмнение, повече възбужда чувствата и въображението, той е по-интересен. Въпреки това, той е авторитарен, доколкото в основата му е търсенето на „правилния” духовен опит, състоянието сатори, което да е осветено и утвърдено от авторитет, състояние, върху което може да се сложи печат „инка” („утвърдено”). Практикува се даже издаването на сертификат, който можеш да си го окачиш на стената.
Друга крайност, в която изпада „авторитарният” дзен – това е духовният снобизъм и доведената до съвършенство точност на „изпълнението” на ритуала, въпреки че на мене не ми се е случвало да срещна между дзен-наставниците дори един дотолкова ревностен ортодокс. Изглежда, че тези джентълмени достатъчно спокойно се отнасят към своето положение, уважавайки достойнството му, но без да акцентират върху това внимание. Недостатъците на „авторитарния” дзен са недостатъците на всяко духовно общество с неговата езотеричност, многочислени практики и степени на посвещение. Учениците от нисшите рангове могат неприятно да бъдат изненадани от отговор на свой въпрос за тайното знание, което адептите твърдят, че нямат право да разгласяват – „…….вие няма да го разберете, даже да беше възможно да ви го кажа….” и това ги принуждава, преодолявайки вътрешното си недоволство, продължително време да се съсредоточат върху безбройните усложнения на своите задачи и на способите за тяхното изпълнение. Въпреки това, има периоди, когато това е оправдано, особено тогава, когато практикуващият дзен е убеден, че следва дзенския идеал за „естественост”.
Случва се последователите на „авторитарния” дзен напразно да търсят паралели в другите духовни традиции. Доколкото същността на дзен е невъзможно точно и пълно да се формулира, тъй като това е метод, а не набор от идеи, то винаги ще се намери повод за критика. Зад всичко, което и да говорим за дзен или за друг духовен опит, винаги стои нещо недоизказано, нещо фино и неуловимо. Не може да се обхване необятното. На западният последовател на дзен му се налага, освен това, да преодолява изкушенията на най-лошата разновидност на снобизма – интелектуалния снобизъм, характерен за факултетите по източна философия на американските университети. Този тип снобизъм отличаващ се със стремеж да се изучава човешкото в човека „по-научно”, води до крайности. Даже Судзуки (Daisetsu Teitaro Suzuki (1870 – 1966)) бива обвинен, че той е „популяризатор”, а не сериозен учен – очевидно на това основание, че той е леко небрежен с бележките под линия и се занимава едновременно с множество проблеми, а не, дълбоко очарован, да изследва само един, например такъв: „Анализ на някой неправилни и остарели начини на изписване на йероглифите в Тан-юанскага версия на „Сутрата на Шестия Патриарх”. За педантичния рутинер това е напълно подходящо занимание, което му обещава почетно място в науката. И ако такъв човек има власт, той воден от чувството си на завист към истинския интелект, би изгонил от подвластната му област в науката всяка творческа личност.
Изразеният в произведенията на изкуството „авторитарен“ дзен, често е изтощително обмислен и точен – съдба на всяка древна естетическа традиция, в която техниките са развити до такава степен, че, навярно, целият ви живот няма да стигне, за да овладеете даже една от тях. Затова на никого не достига времето, за да надхвърли постиженията на старите майстори, така че новите поколения са обречени на безбройни повторения и подражания на тяхната изтънченост и изисканост. Този, който се учи на на живопис суми, калиграфия,поезия хайку или чайна церемония, рискува да затъне в еднообразната претенциозност на стилове, различаващи се само в степента на езотеричност в интерпретацията на постиженията на миналото. Когато работата стигне до подражание на „щастливите случайности“ на старите майстори, т.е, когато „примитивните“ и „груби“ ефекти се възпроизвеждат преднамерено, след продължителна тренировка, получените резултати са така жалки, че даже грубите подражания в изкуството на „бунтарския“ дзен изглеждат свежи и обнадеждаващи. Възможно е, „бунтарската“ и „авторитарната“ разновидност на дзен, взаимно да се изключват и взаимно да се допълват една друга, като от това противостояние да израсне нов – поразително чист и жив дзен. Крайностите не свидетелстват за сериозността на конфликта. Не съществува духовно движение без крайности и отклонения. Опитът на пробуждане, който е същностната страна на дзен – извънвременен и универсален, на него не е възможно да се причини вреда. Крайностите на „бунтарския“ дзен не трябва да предизвикват тревога, защото по израза на Блейк, „глупак, който упорства в своята глупост, става мъдрец“. Що се отнася до „авторитарния“ дзен, то „авторитетно“ канонизираните духовни преживявания винаги се отличават с изтънченост, пораждаща стремеж към нещо истинно, уникално и свободно от щампи.
Срещал съм последователите и на двете крайности, които очевидно бяха достигнали състояние на сатори, ето защо, ако не съществува истински път към сатори, то пътя, който вие следвате, с нищо не по-лош от другите пътища.
Но самия конфликт между крайностите представлява голям философски интерес. Това е съвременна форма на древния спор за спасение чрез действие и спасение с вяра, или между пътя на „котката“ и пътя на „маймуната“, както казват индусите. Котката – това е нещо което съответства на действителността – следва път, който не изисква големи усилия, тъй като майката носи своите котета. Маймуната следва най-трудния – малкото виси, вкопчило се в косите на майка си. В „бунтарския“ дзен няма усилия, няма дисциприна, няма изкуствени опити, за да се постигне сатори или стремеж да станеш някой друг. За „авторитарния „дзен“ не може да има истинско сатори без многогодишно практикуване на медитация под суровото ръководство на опитен наставник. В Япония на 17 век нези два подхода твърде точно са олицетворявали великите учители Банкей и Хакуин, и така се е случило, че последователите на Хакуин „победили“ и определили съвременния характер на школата риндзай. Сатори може да бъде постигнато и по двата начина. То се случва, когато чувствата не се опитват да „овладеят“ опита, но и самото „овладяване“ може да бъде подтиснато по пътя на концентрацията на цялата негова интензивност врърху едно, винаги изплъзващо се препятствие.
Така или иначе, пътят на усилията и волята изглежда на хората от Запада подозрителен. Причината за това се корени не в тяхната вродена леност, а по-скоро, в самата християнска култура. Западните последователи на „авторитарния“ дзен често са съвършено наивни, когато става дума за християнската теология или за постиженията на съвременната психиатрия, доколкото, както първата, така и втората имат работа с погрешна насоченост и подсъзнателна амбивалентност на волята. Както християнската теология, така и психотерапията се сблъсква с трудно решими въпроси: стремеж към зависимост от авторитети, склонност към подмяна на реалните проблеми с илюзорни, опит да се примирим със собствените си конфликти, вместо да ги решаваме. За този, който е запознат с християнството или психотерапията, тези проблеми са напълно реални. Китайският дзен и хората, подобни на Банкей, са интересни с това, че се опитват директно да разрешат тези проблеми. Но и те не дават конкретни отговори….. затова и на въпроса „Как да улуча целта?“ майсторът на стрелбата с лък от книгата „Дзен и изкуството на стрелба с лък“ на Херигел (Eugen Herrigel (1884-1955)) , не е имал друг отговор, освен да препоръча на Херигел да продължи да тренира на сляпо. Така било през всичките пет години на обучение.
Чуждестранните религии могат да бъдат необикновено привлекателни и да се оценяват неадекватно от тези, които малко познават своята собствена религия, от тези, който не са я пропуснали през своята собствена душа и не са я надрасли. Ето защо тези, чието християнство е „подтиснато“ или е неосъзнато, така лесно използват „бунтарски“ или „авторитарен“ дзен за свое оправдание. На един му се иска да има философия, която му позволява винаги да се води от сноите удоволствия. Друг желае да се спаси по по-благовиден, „по-авторитетен“ способ, от тези, които му предлага Църквата или психиатрите. Покрай всичко останало, атмосферата на японския дзен е свободна от неприятните спомени от детството, асоциации, свързани с Бог-Отец и Исус Христос( макар, че познавам много млади японци, които имат същите проблеми, но свързани с ранното им приобщаване към будизма). Така или иначе, истинският дух на дзен си остава практически непостижим за тези, които не са преодолели незрялостта на стремежа си към самооправдаване, било то пред Бог-Отец, било пред патерналистичното общество.
Старите китайски наставници били пропити с даосизъм. Те виждали природата в нейната всеобща взаимозависимост, че всяко същество и всяко преживяване, такова каквото е, пребивава в съгласие с природата на Дао. Това им позволявало да се приемат такива, каквито са, мигновение след мигновение, без ни най-малка необходимост да се оправдават от каквото и да е. Те не са се гордели с това и не са се отделяли от всичко останало. Напротив, техният дзен бил ву-шин, което приблизително означава „нищо особено“ или „без суета“. Но дзен става суета, когато се смеси с бохемската демостративност или когато си въобразяват, че японския манастир и ежедневната петчасова седяща медитация ще им гарантира „спасение“. Принуден съм да призная, че дърдоренето за дзен, даже в едно такова кратко есе като това – също е суета, може би в по-малки мащаби.
Иска ми се да добавя още нещо за всички „суетящи се“, било то представители на „бунтарския“, било то на „авторитарния“ дзен. Суетата също е нещо хубаво. Ако сте верни на дзен, не е нужно да се преструвате, че това не е така. Ако наистина искате да прекарате няколко години в дзенски манастир – защо не? А ако искате да си прекарате времето и да пътувате на автостоп или да „местите костите“ на Чарли Паркер (Charles Parker (1920 – 1955)) – изборът е ваш.
В пролетния пейзаж няма нито добро, нито лошо;
Цъфтящите клонки си растат естествено, едни по-дълги, други по-къси….
*За съжаление, не мога да кажа, кога е прочетена тази лекция, но ако се съди, кога тя би била най-актуална, това ще рече не по-късно от 1955 година (бел. на преводача).
Превод
Shi-jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 4.04.2012