Какудзо Окакура (1862 – 1913) 
Към карта на сайта 
Съдържание на страницата:
Какудзо Окакура „Книга за чая“ – Превод от английски Данчо Господинов
III. Даоизмът и дзенизмът
IV. Чайната
Стр. 2
VII. Чай-майсторите
Какудзо Окакура
Книга за чая
III. Даоизмът и дзенизмът
Пословична е връзката на дзенизма с чая. Вече отбелязахме, че чайната церемония е развитие на дзен-ритуала. Името на Лаодзъ, основоположникът на даоизма, е тясно свързано с историята на чая. В китайски учебник за произхода на привичките и обичаите е записано, че церемонията за предлагане на чай на гост започва с Гуанин*, известният ученик на Лаодзъ, който първи предложил на „Стария философ” чаша със златист еликсир пред вратите на прохода Хан. Тук няма да обсъждаме автентичността на подобни разкази, които обаче са ценни, тъй като потвърждават ранната употреба на чая от даоистите. Нашият интерес към даоизма и дзенизма е насочен главно към тези идеи относно живота и изкуството, които са въплътени в т. нар. от нас чаизъм.
*Познат и като Ин Си, пазачът на прохода Сиенгу, срещнал Лаодзъ, когато мъдрецът отивал на Запад. Именно по негово желание той записва своето учение в съчинението си Даодъдзин и му предава ръкописа. Заради тази среща Гуанин е включен в даоския пантеон като безсмъртен – Бел. прев.Достойно за съжаление е, че още не са се появили адекватни преводи на доктрините на даоизма и дзен на някой чужд език, макар да има няколко опита, заслужаващи похвала.
Преводът винаги е една измяна и, както отбелязва един автор от епохата Мин, може в най-добрия случай да представи само опаковата страна на броката – всички нишки са си там, но от изяществото на цвета или десена не е останала и следа. Но в края на краищата кое велико учение е лесно за изложение? Древните мъдреци никога не са излагали ученията си в систематична форма. Те говорят с парадокси, защото се опасяват да не изрекат полуистини. Започват да говорят като глупци и завършват с това, че техните слушатели помъдряват. Самият Лаодзъ, с неговия чудат хумор, казва: „Ако хората с ниска интелигентност чуят за Дао, те ще си умрат от смях. То не би било Дао, ако не му се присмиваха.”
Дао означава Път. Превежда се като Пътят, Абсолютът, Природата, Последният принцип, Методът. Тези преводи не са неправилни, защото даоистите използват термина различно в зависимост от изследвания предмет. Самият Лаодзъ казва за него така: „Има едно нещо, което съдържа в себе си всички останали, което е родено преди Небето и Земята да съществуват. Колко безмълвно! Колко самотно! То стои само и не се променя. Върти се без опасност за себе си и е майката на вселената. Не зная името му, затова го наричам Пътят. С неохота го наричам Без-пределното. Без-пределното е мимолетното, мимолетното е изчезващото, изчезващото е възвръщащото се.” Дао е в пътуването, а не в Пътя. То е духът на Космическата Промяна – вечният растеж, който се връща в себе си, за да сътвори нови форми. То се стоварва върху себе си подобно на дракона, любимият символ на даоистите. За Дао може да се говори като за Великия Преход. Субективно то е Настроението на Вселената, Неговият Абсолют е Относителното.
Трябва да се помни преди всичко, че даоизмът, както и неговият законен наследник дзенизмът, представляват индивидуалистическата тенденция на южнокитайския ум в противоположност на комунализма на Северен Китай, която намира свов израз в конфуцианството. Средното Царство е било с размерите на Европа и в него са представени всякакви психични особености и мисловни нагласи, маркирани от две големи речни системи, които го пресичат. Яндзъ и Хуанхъ съответстват на Средиземноморието и Балтика. Южният поданик на Поднебесната се различава по начин на мислене и вярвания от своя Северен брат, така както един член на латинската раса се отличава от член на тевтонската. В древността, когато съобщенията са били доста по-трудни, отколкото днес, и особено през феодалния период, тези различия в мисленето са били още по-изявени. Изкуството и поезията на едните дишат атмосфера, която е напълно различна от тази на другите. При Лаодзъ и неговите последователи, както и при Куцуген*, предвестника на поетите пейзажисти от долината на Яндзъ, ние откриваме един идеализъм, който никак не се съгласува с прозаичните етически възгледи на съвременните им северни писатели. Лаодзъ е живял пет века преди ерата на християнството.
* Така японците наричат Шю Юан (340-278 г. пр. Хр.), автор на няколко от най-знаменитите китайски поеми, между които Лисао („Поема на скръбта”) – Бел. авт.Зародишът на даоистките размишления може да бъде открит дълго преди появата на Лаодзъ, по прякор Дългоухия. Архаичните паметници на китайската словесност, особено Книгата на промените, предвещават неговите мисли. Но голямото уважение, с което се ползват законите и обичаите на този класически период на китайската цивилизация, достигнал връхната си точка с установяването на династията Джоу през XVI в. пр. Хр., за дълго възпира развитието на индивидуализма. Така че след разпадането на династията Джоу и основаване на многобройни независими царства, той получава възможност да разцъфти в разкоша на свободната мисъл. Лаодзи и Соши (Чжуандзъ) са били южняци и най-видните представители на Новата Школа. От друга страна Конфуций с неговите многобройни ученици се стреми да съхрани древните традиции на предците. Даоизмът не може да бъде разбран без известни познания за конфуцианството, както и обратно.
Казахме вече, че абсолютното при даоизма е относителното. В етиката даоистите се надсмиват над законите и моралните норми на обществото, защото за тях правилно и неправилно са само относителни понятия Дефиницията е винаги ограничение – „установен” и „неизменен” са само термини, с които се изразява спирането на растежа. Куцуген казва: „Мъдреците движат света.” Нашите морални норми са възникнали от миналите потребности на обществото, но нима обществото си остава все същото? Спазването на традициите на общността включва в себе си постоянно жертване на индивида в името на държавата. Образованието, с цел да поддържа могъщата заблуда, поощрява човешкото невежество. Хората не са учени да бъдат наистина добродетелни, а да се държат по правилата. Ние сме зли и порочни, защото сме ужасно стеснителни. Ние се грижим за съвестта си, защото ни е страх да кажем истината на другите. Ние търсим убежище в гордостта, защото ни е страх си кажем истината сами на себе си. Как може човек да се отнася сериозно към този свят, когато той е толкова смешен и абсурден! Принципът „аз на тебе, ти на мене” цари навсякъде. Чест и Целомъдрие! Погледнете самодоволния търговец, който продава на дребно Доброто и Истинното. Можеш да си купиш дори една т. нар. Религия, която не е нищо друго освен обичаен морал, осветен с цветя и музика. Лиши църквата от нейните салтанати и какво ще остане? Все пак бизнесът върви удивително добре, защото цените са абсурдно евтини – една молитва като билет за рая, една диплома – за почетно гражданство. Бързо скрийте способностите си, защото ако вашата реална кадърност стане известна на света, скоро ще бъдете продадени на предложилия най-високата цена по време на публичния търг. Защо мъжете и жените толкова много обичат да рекламират сами себе си? Не е ли това просто инстинкт, останал от времето на робството.
Енергията на идеята се съдържа не толкова в силата й да проникне в съвременната мисъл, колкото в способността й да владее последващите движения. Даоизмът е реална сила по време на династията Цин, епохата на китайското обединение от която води началото си и името Китай. Би било много интересно, ако разполагахме с време, да проследим неговото влияние върху съвременните мислители, математиците, пишещите по правни и военни въпроси, мистиците и алхимиците и по-късните поети-пейзажисти от долината на Яндзъ. Ние не трябва да пренебрегваме дори тези представители на спекулативната философия на Реалността, които се питат дали един бял кон е реален, защото е бял или понеже е твърд, нито сладкодумниците от епохата на Шестте династии, които подобно на дзен-философите, с наслада обсъждат Чистото и Абстрактното. Преди всичко трябва да отдадем почит на даоизма – за приноса му в изграждане на китайския характер, на който е придал известна способност за сдържаност и изтънченост, „топла като нефрит”. Китайската история е пълна с примери, в които последователите на даоизма, князе и отшелници, следват с разнообразни и интересни резултати ученията на своето верую. Разказите не минават без задължителния дял наставления и забавни моменти. Те са пълни с анекдоти, алегории и афоризми. Ние с удоволствие бихме си поговорили с възхитителния император, който никога не е умирал, защото никога не е живял. Можем да яхнем вятъра с Лиедзъ и да останем съвършено спокойни, защото ние самите сме вятърът, или да си живеем във въздуха със Стареца от Хуанхъ, който живеел между Небето и Земята, защото не бил поданик нито на едното, нито на другото царство. Даже в тази гротескна апология на даоизма, която откриваме в Китай в наши дни, ние можем да се наслаждаваме на едно богатство от образи, които е невъзможно да открием в някой друг култ.
Но основният принос на даоизма в азиатския живот е бил в областта на естетиката. Китайските историци винаги говорят за даоизма като „изкуството да бъдеш в света”, защото се занимава с настоящето и с нас самите. Именно в нас Бог се среща с природата и вчера се отделя от утре. Настоящето е движеща се безкрайност, законната сфера на Относителното. Относителността търси Пригаждане. Пригаждането е Изкуство. Изкуството на живота се състои в постоянното пренагласяване към заобикалящата ни среда. Даоизмът възприема земното каквото то е и, за разлика от конфуцианците или будистите, се опитва да открие красота в нашия свят на скърби и неволи. Сунската история за тримата дегустатори на оцет чудесно обяснява насоките на тези три учения. Шакямуни, Конфуций и Лаодзъ веднъж застанали пред гърне с оцет – емблемата на живота – и всеки потопил пръста си, за да вкуси от питието. Реалистът прозаик, Конфуций го намера кисел, Буда го нарича горчив, а Лаодзъ обявява, че е сладък.
Даоистите твърдят, че комедията на живота може да бъде направена по-интересна, ако всеки спазва единствата. Да спазваш пропорцията на нещата и да даваш място на другите, без да губиш своето положение – това е тайната на успеха в земната драма. Ние трябва да познаваме цялата пиеса, за да изиграем ролите си както трябва – представата за целостта никога не трябва да се губи в отделната част. Това Лаодзъ илюстрира чрез неговата любима метафора за Пустотата. Той твърди, че само в пустотата се съдържа наистина същественото. Реалността на една стая, например, се открива в празното пространство, затворено между тавана и стените, а не в самите стени и тавана. Полезността на каната за вода се крие в празнотата, в която може да бъде налята вода, а не във формата на каната и материала, от който е направена. Пустотата е всемогъща, защото съдържа в себе си всичко. Само в пустотата е възможно движението. Човек, който е в състояние да създаде пустота в себе си, в която другите да могат свободно да влязат, ще стане господар на всички състояния. Цялото трябва да властва над частта.
Тези даоистки идеи в голяма степен повлияват върху всички теории на движението, дори въру тези във фехтовката и борбата. Японското изкуство за самоотбрана джу джуцу води наименованието си от един пасаж в Даодедзин. Стремежът в джу джуцу е да изтощиш силата на противника чрез несъпротивляване, пустота, докато съхраняваш собствената си сила за постигане на победа в крайната битка. В изкуството значението на същия принцип се илюстрира от ценността на внушението. Като оставиш нещо недоизказано, даваш на зрителя шанс да завърши идеята и по такъв начин един велик шедьовър неотразимо привлича вниманието ти, докато наистина не станеш като че ли част от него. Пустотата е тук, за да влезете в нея и да я изпълните в пълна мяра с вашата естетическа емоция.
Овладелият изкуството на живота е „истинният човек*” за даоистите. При раждането си той навлиза в царството на сънищата само за да се пробуди за реалността при смъртта. Приглушава собствената си яркост, за да се слее с тъмнотата на другите. Той върви „неохотно, като човек, който трябва да пресече поток през зимата; колеблив, като онзи, който се страхува от съседите; почтителен като гост; трептящ като лед, който е на път да се разтопи; непретенциозен като парче дърво, което все още не е резбовано; пуст като долина; безформен като развълнувани води”. Трите скъпоценности на живота за него са: жалостивост, пестеливост и скромност.
*Джънжен, понятие, което се появява за пръв път в Джуандзъ и означава човек, който е осъществил истината и е постигнал Дао. – Бел. прев.Ако сега насочим вниманието си към дзенизма, ще открием, че той набляга върху ученията на даоизма. Дзен е названието извлечено от санкритската дума „дхяна”, която означава медитация. Той твърди, че чрез водеща до прозрение медитация може да се постигне върховна самореализация. Медитацията е един от шестте пътя, посредством които може да се достигне състоянието на Буда. Последователите на Дзен твърдят, че Шакямуни, особено е наблягал на този метод в късните си учения, когато излага правилата пред главния си ученик Кашяпа. Съгласно традицията Кашяпа, първия патриарх на дзен, предава тайните на Ананда, който на свой ред ги предава на следващите патриарси, докато се стигне до Бодхидхарма, двадесет и осмият. Бодхидхарма пристига в Северен Китай през първата половина на VIв. И е бил първият патриарх на китайския дзен. Много са неяснотите около историята на тези патриарси и техните учения. В своя философски аспект ранният дзенизъм е сроден с индийския негативизъм на Нагарджуна, от една страна, а от друга – с философията на познанието, формулирана от Шанкарачаря. Първото учение на Дзен, какъвто го знаем днес, трябва да бъде отнесено към шестия патриарх Хуейнън (637-713 г.), основателя на южния дзен, наречен така поради преобладаващото влияние в Южен Китай. Веднага след него е великият Басо* (709-788 г.), с чиито усилия дзен придобива реално влияние в живота на китайците. Хякуджо** (719-814), ученикът на Басо, първи основава дзен манастир и установява ритуал и правила за управлението му. В разискванията на дзен-школата след времето на Басо ние откриваме играта на духа на хората от долината на Яндзъ, в резултат на което се стига до увеличаване на дела на местните начини на мислене в противоположност на предшния индийски идеализъм. Макар сектантската гордост да твърди обратното, не може да не ни направи впечатление сходството на южния дзен с ученията на Лао-дзъ и даоиските сладкодумници. В Даодъдзин ние вече намирам алюзии за значимостта на самосъсредоточеността и необходимостта от правилното регилиране на дишането – съществени моменти от практиката на дзен медитацията Някои от най-добрите коментарии върху книгата на Лао-дзъ са написани от дзен-учители.
*Басо Доицу (кит. Мадзу Даон, също Дзянси Даон) – Бел. прев. **Хякуджо Екай (кит. Байджан Хуайхай, също Боджан Хуейхай) – Бел. прев.Подобно на даосизма, и дзенизмът е култ на Относителността. Един учител определя дзен като изкуство да чувстваш полярната звезда в южното небе. Истината може да бъде достигната само чрез разбиране на противоположностите. Освен това дзенизмът, както и даосизмът, е твърд поддръжник на индивидуализма. Реално е само онова, което е свързано с работата на нашия ум. Веднъж шестият патриарх Хуейнън видял двама монаси, които наблюдавали как флагът над една пагода пърполи във въздуха. Единият казал: „Вятърът се движи.” Другият отвърнал: ‘Флагът се движи.” Хуейнън обаче им обяснил, че реално не се движи нито вятърът, нито флагът, а нещо вътре в умовете им. Хякуджо се разхождал из гората с един ученик, когато някакъв заек побягнал при тяхното появяване.
– Защо избяга заекът от теб? – попитал Хякуджо своя ученик.
– Защото го е страх от мен.
– Не, казал учителят, защото в теб е жив инстинктът да убиваш.
Този диалог напомня за един друг – на даоиста Соши (Джуандзъ). Един ден Соши се разхождал по брега на реката със свой приятел.
– Как възхитително се радват рибите на водата! – възкликнал Соши.
– Ти не си риба, откъде можеш да знаеш че рибите й се наслаждават? – казал приятелят му.
– А след като ти не си аз – отвърнал Соши – откъде знаеш, че не знам, че рибите й се наслаждават?
Дзен често се противопоставя на предписанията на ортодоксалния будизъм, така както даоизмът на конфуцианството. За трансцеденталното прозрение на дзен думите са само бреме на мисълта. Писанията на будистите са само коментари върху лични размишления. Последователите на дзен се стремят към пряко общение с вътрешната природа на нещата, смятайки, че техните външни добавки са само пречка пред ясното възприемане на истината. Именно тази любов към абстрактното кара дзен да предпочита черно-белите ескизи пред сложния колорит на класическата будистка школа. Някой от последователите на Дзен дори стават иконоборци в резултат на опитите им да разпознаят Буда в себе си, а не чрез образи и символизъм. Известен ни е случаят, когато учителят Танка* счупил дървена статуя на Буда, за да запали огъня в един зимен ден.
– Какво светотатство! – казал ужасеният случаен свидетел.
– Искам да извлека шарира** от пепелта спокойно отвърнал монахът.
– Но ти сигурно няма да извлечеш шарира от тази скулптура – бил гневният язвителен отговор.
– Ако няма, това определено не е Буда и аз не съм извършил светотатство.
След което се обърнал да се погрее над разпаления огън.
*Танка Теннен (кит. Данся Тиенжан (739-824) – Бел. прев. ** Пепелта на Буда, почитана като реликва. – Бел. прев.Един особен принос на дзен към източната мисъл е признаването на еднаквата значимост на земното и духовното. Той твърди, че във великата връзка на нещата няма разлика между голямо и малко, всеки атом обладава възможностите на вселената. Търсачът на съвършенство трябва да открие в своя живот отражението на вътрешната светлина. Организацията на дзен-манастира е твърде важна от тази гледна точка. За всеки член, с изключение на игумена, е определена специална работа по подържането на манастира и, което е твърде любопитно, на новаците се дават най-леките задължения, докато на по-уважаваните и напреднали монаси се падат най-досадните и слугински задачи. Такова служене съставлява част от дзен дисциплината и всяко действие трябва да бъде извършвано абсолютно безукорно. Например много тежки спорове възникват, докато се плеви градината или се бели някоя ряпа, или при сервирането на чая. Целият идеал на чаизма е резултат от тази концепция за величието и на най-дребните събития в живота. Даоизмът осигурява основата за естетическите идеали, дзенизмът ги следва на практика.
.
V. Чайната
Европейските архитекти, възпитани в традициите на градеж с камъни и тухли, едва ли ще сметнат нашия японски метод за строителство с дърво и бамбук достоен за да бъде наречен архитектура. Едва съвсем наскоро (1905 г.) един вещ познавач на западната архитектура призна и отдаде дължимото на забележителното съвършенство на големите ни храмове*. Щом така стоят нещата по отношение на нашата класическа архитектура, ние едва ли бихме могли да очакваме външен човек да оцени изтънчената красота на чайната, при положение, че принципите на нейното съграждане и украса са съвсем различни от западните.
* Ralf U. Grams, Impressions of Japanese Architcture and the Allied Arts, Baker &Tailor, New Jork, 1905Домът за чайна церемония или чайната (сукия), не претендира да е повече от една къщица – сламена колиба, както й казваме ние. Първоначалните йероглифи за сукия означават „дом на въображението“. По-късно различните чай-майстори ги заместват с различни китайски йероглифи съобразно своите представи за чайната, така че терминът сукия може да означава „дом на пустотата“. или дом на несиметричното“. Той е дом на въображението, доколкото представлява кратковременна постройка, съградена да приюти един поетичен импулс. Дом е на пустотата, доколкото в него се избягва украсата, с изключение на онази, която може да бъде поставена, за да удовлетвори някаква естетическа потребност на момента. Дом е на несиметричното, доколкото е осветен за преклонение пред Несъвършеното, при което преднамерено се оставят някои неща недовършени, за да може играта на въображението да ги завърши. Идеалите на чаизма от XVI в. насам повлияват нашата архитектура до такава степен, че вътрешността на обикновения японски дом, поради извънредната простота и целомъдреност в плана на украсата й, изглежда полупразна на чужденците.
Първата отделна чайна е дело на Сен-но Соеки, повече известен под името Рикю, най-великият от чай-майсторите, който през XVI в. под покровителството на Тайко Хидейоши установява и довежда до висока степен на съвършенство формалните правила на чайната церемония. Преди него пропорциите на чайната стая били определени от Такено Джоо (1502-1555) – известен чай-майстор от XVI в. В началото чайното помещение представлявало просто кът от гостната, отделен с паравани, за целите на събиранията за пиене на чай. Така отделената част се наричала какои (оградено място), име, което все още се използва за тези чайни помещения, които са вътре в дома и не са отделни постройки. Сукия се състой от самото чайно помещение, предназначено за не повече от пет души, бройка, която ни напомня за поговорката „повече от Грациите, по-малко от Музите“, предверие (мицуя), в което чаените прибори са измити и подредени, преди да бъдат внесени, портик (мачиаи*), в който гостите изчакват, докато бъдат поканени, да влезат в самата чайна стая, както и градинска пътека (роджи), която свързва мачиаи с чайното помещение. Самата чайна къщица с нищо не впечатлява на външен вид. Тя е по-малка и от най-малките японски къщи, докато материалите за нейното съграждане са предназначени да внушат една изтънчена бедност. Все пак ние трябва да помним, че всичко това е резултат от дълбок художествен замисъл, както и че детайлите са грижливо изпипани, може би в по-голяма степен, отколкото при градежа на най-богатите дворци и храмове. Една добра чайна къщица е по-скъпа от обикновен дом, защото подборът на материалите, както и самата обработка, изискват невероятно внимание и прецизност. Всъщност дърводелците, наемани от чай-майсторите, представляват едно отделно и много почитано съсловие сред занаятчиите, тъй като тяхната работа е не по-малко фина, отколкото на майсторите на лакирани шкафове.
*Мачиаи е навес, продължение на покрива, с дълга дървена пейка под него. Понякога навесът е изграждан отделно от къщицата Бел. на прев.
Чайната къщица се различава не само от всяко произведение на западната архитектура, но силно контрастира и с класическата архитектура на самата Япония. Нашите древни величествени сгради, било то светски или духовни, не могат да бъдат погледнати с презрение дори и само заради размерите им. Малкото оцелели сред тях от унищожителните пожари през вековете са все още в състояние да ни внушат благоговение и страхопочитание със своята величественост и с богатата си украса. Огромни дървени колони с диаметър 60 – 90 см и височина 9 – 12 метра, поддържат, чрез сложна мрежа от конзоли, грамадни носещи греди, които скърцат под тежестта на покрити с керемиди покриви. Материалът и начинът на изграждане, макар и слаби при пожар, се оказват достатъчно силни при земетресения и особено подходящи за климатичните условия на страната. Златната зала на Хорюджи и пагодата на Якушиджи са забележителни примери за устойчивостта на нашата архитектура. Тези сгради са останали практически непокътнати в продължение на почти дванадесет века. Интериорът на старите храмове и дворци е богато украсен. В храма Ноодо в Уджи, който датира от Х в. все още могат да се разгледат богато декорираните навеси над статуите и позлатените балдахини, разноцветни и инкрустирани с огледала и седеф, както и останки от живопис и скулптури, които преди са покривали стените. По късно, в Никко и в замъка Ниджо в Киото, ние виждаме как конструктивната красота е пожертвана в полза на богатата украса, която по цветове и изящество на детайлите мери ръст с най-голямото великолепие, постигнато от арабите или маврите.
Простотата и изяществото на чайната произтичат от ревностното подражание на дзен-манастира. Той се различава от другите будистки манастири, доколкото служи само като жилище за монасите. Неговият параклис не е място за религиозни ритуали или за поклонничество, а учебна зала, в която учениците се събират за обсъждания или медитация. Залата е празна, с изключение на една централна ниша, в която зад олтара има статуя на Бодхидхарма, придружаван от Кашяпа и Ананда, двамата първи будистки патриарси. Върху олтара се принасят цветя и се кадят благовония в памет на големия принос, който тези мъдреци имат към дзен. Казахме вече, че именно от установения от дзен монасите ритуал на поредно пиене от една обща чаша пред образа на Бодхидхарма възниква чайната церемония. Тук можем да добавим, че олтарът на дзен параклиса е прототип на токонома – почетното място в една японска стая, където са поставени рисувани свитъци и цветя за духовно просветление на гостите
Всичките ни велики чай-майстори са били последователи на дзен и са се опитвали да въведат духа на дзенизма в практическия живот. По такъв начин чайната стая, подобно на всички други елементи от чайната церемония, отразява в голяма степен духа на дзен-ученията. Размерът на общоприетото чайно помещение, който е четири и половина татамита, или около 7 кв. м. се определя от един пасаж в сутрата Викрамадитя. В тази интересна творба Викрамадитя приветства светеца Манджушри и 84 000 ученици на Буда в стая с този размер – алегория, основана на теорията, че за наистина просветления човек пространството не съществува. Освен това роджи, градинската пътека, която води от мачиаи до чайното помещение, бележи първия етап на медитацията – преходът към самоозарение. Роджи е предназначена да прекъсне връзката с външния свят и да създаде едно ново настроение, благоприятно за пълното естетическо наслаждение в самото чаено помещение. Който е преминавал по тази градинска пътека, не може да не си спомня, как, докато е вървял в здрача на вечнозелените дървета по неравномерно подредените каменни плочи, посипани със сухи борови иглички, и е преминавал край обраслите с мъх гранитни фенери, неговият дух се е издигал над обичайните мисли. Можеш да си насред някой град и пак да се чувстваш все едно, че си в гората, далече от прахоляка и врявата на цивилизацията. Голяма находчивост са демонстрирали чай-майсторите в създаването на тези ефекти на ведро спокойствие и чистота. Естеството на чувствата, които възникват при преминаването през роджи е различно, съобразно различните чай-майстори. Някой, като Рикю, се стремят към върховна усамотеност и твърдят, че тайната на оформянето на роджи се съдържа в древното кратко стихотворение*:
Оглеждам се наоколо –
и няма цветя,
нито обагрени листа.
На морския бряг
самотна къщица стои
в помръкващата светлина
на есенната вечер.
Хана мо мониджи мо
Накарикери
Ура но томоя но
Аки но югуре В далечината
ни вишнев цвят се вижда,
ни кленови листа.
Край залива колиба,
сама в есенния сумрак. Стихотворението е израз на представата, че красотата присъства навсякъде, но в различни форми. Ярката красота на вишневия цвят и обагрените в червено кленови листа е лесно забележима за всички, но има една по-проста скромна, излъчваща ведро спокойствие красота (на колибата със сламен покрив), внушена чрез настроението на умиротвореност и усамотение (есенният здрач), което стихотворението създава. Стихотворението се свързва с чайната церемония, тъй като чрез него Такено Джоо разяснил на своя ученик Рикю истинския дух на чая. Вишневия цвят кленовите листа могат да се сравняват с разкоша и лукса при чайната церемония, практикувана от аристокрацията, докато колибата със сламен покрив на морския бряг представя духа на чая, който самия Джоо се опитва да наложи. Само че, както той се опитва да обясни на Рикю, човек може да разбере и истински да оцени колибата край залива, след като се е насладил и наситил на цветята и обагрените листа. (Бел. на преводача)
Други, като Кобори Еншу, се стремят към един по-различен ефект. Еншу казва, че идеята за градинския път може да бъде открита в следните стихове:
Група летни дървета.
Късче от морето.
Бледа есенна луна.
Не е трудно да се разгадае мисълта му. Той иска да създаде нагласата на една новопробудила се душа, все още помайваща се сред сред сенчестите блянове на миналото, но все пак къпеща се в сладката неосъзнаваност на една мека духовна светлина и жадуваща за свободата, скрита там нейде в отвъдните простори.
Така неподготвеният гост безмълвно се приближава до светилището и, ако е самурай, ще остави своя меч върху стойката под стрехата – чайната е във висша степен обител на мира. След това ниско ще се наведе и ще пропълзи през малка вратичка, висока не повече от 90 см. Това се отнася за всички гости – знатни или от простолюдието – и е било предназначено да им внуши смирение. Редът по който ще преминат се определя по взаимно съгласие от гостите, докато отдъхват в мачиаи, след което те един по един влизат и безшумно заемат местата си, като първо се покланят на свитъка или на подредените цветя в токономата. Домакинът не влиза в помещението, докато всички гости не са седнали и не се е възцарила тишина, нарушавана само от песента на кипящата вода в железния чайник. А добре пее той, защото парчета желязо са тъй подредени на дъното, че да произвеждат особена мелодия, в която човек може да долови ехото от водопада, обгърнат в облаци, от вълните на далечно море, разбиващи се в скалите, от дъждовната буря, профучаваща през бамбуковата горичка, или от шепота на боровете върху някой далечен хълм.
Дори през деня светлината в чайната е приглушена, защото ниските стрехи на скатния покрив не пропускат повече от няколко слънчеви лъча. Всичко е боядисано в спокойни цветове от тавана до пода, самите гости внимателно са подбрали дрехите си в ненатрапчиви цветове. Във всичко се усеща улегналостта, идваща с времето, забранен е всеки намек за скорошни придобивки, като се запазва само единствената нотка на контраст – бамбуковият черпак и ленената салфетка, безукорно бели и нови. Колкото и вехти да изглеждат чайната и чайните прибори, всичко е абсолютно чисто. Нито прашинка не може да бъде открита и в най-тъмния ъгъл, инак става ясно, че домакинът не е чай-майстор Едно от първите изисквания към чай-майстора е знанието как да мете, как да почиства и да измива, защото почистването и миенето са също изкуство. Старинните метални предмети не трябва да бъдат атакувани с прекомерното усилие на холандска домакиня. Не е необходимо капналата от вазата вода да бъде изтривана, защото тя напомня за роса и прохлада.
В това отношение може да се напомни една история с Рикю, която добре илюстрира идеалите на чистотата, въведени от чай-майсторите. Рикю наблюдавал как неговия син Шоан метял и поливал градинската пътечка. „Не е достатъчно чисто“ – казал Рикю, когато Шоан си свършил работата. Наредил му да опита отново. След още един изморителен час синът се обърнал към Рикю: „Татко, нищо повече не може да се направи. Стъпалата съм измил за трети път, каменните фенери и дърветата са напръскани с вода, мъховете и лишеите сияят със свежа зеленина; ни вейка, ни листо съм оставил по земята.“ „Млади глупако – смъмрил го чай-майсторът, – не е този начин да се почиства градинска пътека.“ Като казал това, Рикю пристъпил в градината, раздрусал дървото и по земята се посипали златисти и почервенели листа, късчета от броката на есента! Не само чистота искал Рикю, но и красота и естественост.
Названието „дом на въображението“ съдържа внушение за сграда, създадена , за да отговаря на нечии индивидуални художествени изисквания. чайната е създадена за чай-майстора, а не чай-майстора за чайната Тя не е предназначена за поколенията и затова е кратковременна.Представата, че всеки трябва да има свой собствен дом, се основава на един древен обичай на японската раса, според което всяко жилище трябва да бъде напуснато след смъртта на главния му обитател. Може би има някаква неразбираема санитарна причина за тази практика. Друг древен обичай е младоженците да бъдат осигурявани с новопостроена къща. По силата на такива обичаи в древността императорските столици толкова често са се местили от едно място на друго. Храмът в Исе, върховното светилище на богинята на Слънцето, се изгражда наново на всеки двадесет години – пример за тези древни ритуали, които все още съществуват в наши дни. Съблюдаването на споменатите обичаи е възможно единствено при тези конструкции на нашата дървена архитектура, които лесно се разглобяват и с лекота се изграждат повторно. Един по-съврвменен стил, използващ тухли и камък, би направил подобни превъплъщения невъзможни, както всъщност става, когато сме заели по-стабилни по-масивни дървени конструкции от Китай след периода Нара.
С преобладаването на дзен-индивидуализма през ХV в. обаче, старите идеи се пропиват с едно по-дълбоко значение, тъй като се възприемат във връзка с чайната. Дзенизмът, с будистката си теория за преходността и изискванията за властване на духа над материята, признава дома само като временно убежище за тялото. Само по себе си тялото не нищо повече от колиба сред пустошта, паянтов подслон от свързани треви, растящи наоколо – когато връзките между тях се разпаднат, те отново се разтварят в първичната пустош. В чайната къщица кратковременността се внушава от сламения покрив, неустойчивостта на тънките колони, лекотата на бамбуковите подпори, видимата небрежност в употребата на обичайни материали. Вечното се открива само в духа, който, въплътен в тази проста обстановка я прави прекрасна с фината светлина на своята изтънченост.
По силата на принципа на жизнеността в изкуството чайната къщица трябва да съответства на нечий индивидуален вкус. За да бъде напълно оценено, изкуството трябва да бъде вярно на съвременния живот. Не че е необходимо да пренебрегваме претенциите на потомството, но следва да се стремим да се наслаждаваме повече на настоящето. Не че трябва да се отнасяме непочтително към творенията на миналото, но следва да се опитаме да ги усвоим в нашето съзнание. Робското спазване на традиции и формули спъва изразяването на индивидуалността в архитектурата. Само можем да оплакваме тези безсмислени подражания на европейски сгради, които се виждат днес в съвременна Япония. Удивляваме се защо сред най-напредналите западни народи архитектурата трябва да бъде толкова лишена от оригиналност, така изпълнена с повторения на изтъркани стилове. Може би преминаваме през една епоха на демократизация в изкуството, докато изчакваме появата на някой царствено великолепен майстор, който да установи една нова династия. Би ми се искало повече да обичаме древните и по-малко да ги копираме! Казват, че гърците са били велики, защото никога не са черпели вдъхновение от древните.
Терминът „дом на пустотата“, освен че предава даоистката теория на всесъдържащото, съдържа и представата за една постоянна потребност от промяна в декоративните мотиви. Чайната е абсолютно празна, с изключение на онова, което може да бъде поставено тук временно, за задоволяване на някакво естетическо настроение. Някои специални предмети на изкуството се поставят за случая, а всичко друго е прибрано и подредено така, че да подсилва красотата на основната тема. Както човек не може да слуша различни музикални произведения в един и същи момент, така и реалното разбиране на красивото е възможно само чрез съсредоточаване върху някакъв централен мотив. Оттук се вижда, че системата за украса на нашите чайни е противоположна на съществуващата на Запад, където интериорът на къщата често се превръща в музей. За един японец, привикнал към простотата на орнаментацията и честата смяна на метода на декорация, вътрешната подредба на един западен дом, непрестанно пълнен с картини, статуи и дребни антикварни предмети, създава впечатление за просташко перчене с богатства. Изисква се огромна способност за вникване и оценяване, за да се наслаждаваш на постоянната гледка, дори на шедьовър и наистина безгранична трябва да е способността за художествено съпреживяване у тези, които могат да съществуват ден след ден сред смесицата от цветове и форми, каквато често виждаме в домовете на Европа и Америка.
Названието „дом на несиметричното“ ни отвежда към друга фаза на нашата схема на декориране. Отсъствието на симетрия в японското изкуство често е било коментирано от западните критици. То също е резултат от въздействието на даоиските идеали посредством дзенизма.
Конфуцианството, с неговата дълбоко вкоренена идея за дуализма, и северният будизъм с неговия култ към троичността, по никакъв начин не се противопоставят на изразяването на симетрия. И действително, ако изучаваме древните китайски произведения на изкуството от бронз или религиозното изкуство от времето на династията Тан или от периода Нара, ще установим постоянен стремеж към симетрия. Декорирането на нашите класически интериори е категорично симетрично по своята подредба. Даоистката и дзенската представа за съвършенство обаче е различна. Динамичната природа на тяхната философия набляга повече върху процеса, чрез който се търси съвършенството, а не върху самото съвършенство. Истинската красота може да бъде открита само от този, който завършва в ума си незавършеното. Жизнеността на живота и изкуството се крие в неговите възможности за растеж. На всеки гост в чайната се предоставя възможност да завърши във въображението си цялостния ефект по отношение на самия себе си. Тъй като дзенизмът е станал преобладаващ начин на мислене, изкуството на Далечния Изток целенасочено избягва симетричното, понеже то изразява не само завършеност, но и повторение. По такъв начин любими теми за изображение стават пейзажи, птици и цветя, а не човешката фигура, представлявана от самия зрител. Ние често изпъкваме, хвърляме се в очи и въпреки нашата суетност дори себелюбието е склонно да стане монотонно.
Страхът от повторение витае навсякъде из чайната. Различните предмети за украса на стаята трябва да бъдат така подбрани, че да не се повтарят нито по цвят, нито по форма. Ако има живо цвете, не се допуска свитък с изображение на цветя. Ако използвате заоблен чайник, каната за вода трябва да бъде ъглеста. Чаша с черна глазура не трябва да се свързва с кутийка за съхраняване на чая от черен лак. При поставянето на кандилницата върху токономата трябва да се внимава, да не бъде точно в центъра, а още по-малко, да разделя пространството на две равни половини. Колоната на токономата трябва да бъде от друг вид дърво в сравнение с другите колони, за да се избегне какъвто и да било намек за монотонност в стаята.
И тук японският метод на за вътрешна декорация се различава от западния, където ние виждаме предметите, подредени симетрично върху полицата над камината или на друго място. В западните къщи често се сблъскваме с нещо, което ни изглежда безполезно повторение. За нас е много трудно да говорим на някой човек когато неговия портрет в цял ръст ни гледа от стената зад гърба му. Питаме се кой е реалният, този на картината, или онзи, който ни говори, и изпитваме странното чувство, че един от двамата ще да е измамник. Много пъти сме седели край празничната трапеза, съзерцавайки изображения на изобилието върху стените на трапезарията, което тайно е предизвикало сътресение на храносмилането ни. Защо са тези изображения на жертви на лова и риболова, претрупани дърворезби на риби и плодове? Защо е този показ на семейни сервизи, напомнящи ни за тези, които са яли от тях и вече са мъртви?
Простотата на чайната и отсъствието на вулгарност я прави наистина прибежище от дразненията на външния свят. Тук и само тук човек може да се посвети на необезпокоявано обожание на красотата. През ХVI в. чайната къщица дава възможност на свирепите войни и държавници, заети с обединяването и възстановяването на Япония, за желан отдих от работата. През XVII в., след като се е развил строгият формализъм по време на управлението на рода Токугава, чайната предлага единствената възможност за общуване на артистичните духове. Пред една велика творба няма разлика между даймьо, самурая и човека от простолюдието. Днес индустриализацията прави изтънчеността все по-трудна в целия свят. Не се ли нуждаем повече от всякога от чайната?
Превод от английски Данчо Господинов
КНИГА ЗА ЧАЯ
Издателство ЛИК 2002
Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.04.2014
Към карта на сайта Към началото на страницата