Западът, познат и непознат 
Към карта на сайта 
Съдържание на страницата:
Ерик Метаксас „Науката все повече се убеждава в съществуванието на Бога“ – „The Wall Street Journal“, САЩ
Стоян Гяуров – Чарлз Дарвин / Колебливият гений или за маймуните и хората – http://big.bg/
Елиф Батуман Откъс от книгата й „Изстъпления/Приключения с руските книги и с хората, които ги четат” (Сиела) – e-vestnik.bg
Дж. Д. Селинджър „Младите“ – превод Стефан Русинов, http://raznitakiva.wordpress.com/
Марио Варгас Льоса „Носталгия по Париж“ – „La Nacion Argentina“, Аржентина
Джордж Уошбърн „Петдесет години в Цариград и спомени за „Роберт Колеж“ – reocities.com
Високата култура се развращава от културата на фалшификатите. – „The Guardian“, Великобритания.
Популярна култура – накъде отиваме? – „Cumhuriyet“ – Турция.
Защо умните хора в действителност са тъпи?
Ветроходите ще изместят ли скоро корабите с двигатели с вътрешно горене?
,
Науката все повече се убеждава в съществуванието на Бога
(„The Wall Street Journal“, САЩ)
През 1966 година списанието Time публикува уводна статия, в която зададе въпроса: „Мъртъв ли е Бог?”. Мнозина се съгласиха с активно насажданата представа, че той е престарял и че в следствие на развитието на науката необходимостта от „Бог” за обясняване на вселената става все по-малка. Но се оказа, че слуховете за смъртта на Бога са преждевременни. Най-вече поразява това, че най-новите доводи в негова полза се появяват на най-неочаквано място – предложи ги самата наука.
Историята е следната. В тази същата година, когато Time публикува станалата знаменита статия, астрономът Карл Сейгън (Carl Sagan) заяви, че съществуват два важни критерия за съществуване на извънземен живот. Необходими са правилна звезда и пригодна за живот планета, която да се намира на правилното разстояние от нея. Като се предполага, че във вселената съществуват около октилион планети (това е единица с 29 нули), пригодни за живот биха били около септилион (единица с 21 нули)
С такъв изключителен шанс за успех са стартиралите през 60-те години на миналия век многобройни големи и скъпоструващи частни и държавни проекти за търсене на инвънземни цивилизации и никой не се съмнява, че при такава голяма вероятност за успех, ще се стигне до някакъв резултат. Учените при помощта на обширна мрежа от радиотелескопи прослушват вселената в търсене на сигнали, напомнящи закодирана информация и които не са със случаен характер. Но годините минават, а мълчанието на вселената, както и по-напред, е оглушително. През 1993 година Конгресът лиши програмата за търсене на извънземни цивилизации от финансиране, но търсенето продължи за сметка на частни средства. Но ако се съди какво са открили учените до края на 2014 година, открили са едното нищо – нула.
Какво се е случило? В степента на увеличаване на нашите знания за вселената ние започнахме да разбираме, че за зараждане на живот са необходими много повече налични фактори, отколкото смяташе Саган. Неговите два параметра се увеличиха до 10, после до 20, а по-късно до 50. Броят на пригодните планети се намали съответно до няколко хиляди. И продължава да намалява.
Даже активните привърженици на търсенето на извънземни цивилизации признаха този проблем. Питър Шенкел (Peter Schenkel) през 2006 година написа статия за списанието Skeptical Inquirer, в което отбелязва: „В светлината на новите открития и аналитични изводи би било уместно да понамалим прекалената еуфория….. Трябва спокойно да признаем, че предишните ни оценки към днешния ден са несъстоятелни”.
Броят на параметрите продължава да расте и броят на планетите претенденти се снижи до нула, а и още по-надолу. С други думи, съществуванието на пригодни за живот планети във вселената става невъзможно, като това се отнася и за Земята. Теорията на вероятностите ни казва, че ние не би трябвало да съществуваме.
Днес съществуват около 200 известни критерия за съществуване на извънземен живот на други планети, така че всяка потенциално обитаема планета трябва да отговаря на всеки един от тях без изключение – иначе цялата тази система се разпада. Ако наблизо до Земята не беще такава голяма планета като Юпитер, която със своето притегляне отклонява от нас метеоритния поток, на Земята биха падали хиляди пъти повече от тях. Шансовете за съществуване на живот във вселената са изключително малки.
Ние тук не само съществуваме, но и говорим за съществувание. Как да си обясним това? Случайно ли е такова идеално съвпадение на толкова многобройни параметри? В кой момент е възможно науката обосновано да заяви, че ние не можем да бъдем резултат от случайно стечение на обстоятелства? С какво хипотезата за създаване на тези идеални условия от висш разум са по-лоши от вярата, че пригодната за живот Земя се е появила случайно?
Но и това не е всичко. Тази толкова прецизна настройка, която е необходима за съществуванието на живот на планетите е нищо в сравнение с точната настройка, необходима за съществуванието на самата вселена. Например астрофизиците днес знаят, че стойностите на четирите фундаментални взаимодействия – гравитационно, електромагнитно, силно и слабо ядрено взаимодействие са били установени по-малко от милионна част от секундата след „големия взрив”. Ако се измени дори и една от тези стойности, вселената не би могла да съществува. Да кажем, ако съотношението между силното ядрено взаимодействие и електромагнитното взаимодействие се измени макар и в нищожна степен, макар и с 1/100 000 000 000 000 000, то в такъв случай не би се появила нито една звезда на небето. Не би го имало и небето.
А, ако умножим този единствен параметър по всички останали и шансовете за съществуване на вселената ще се намаляват в астрономическа прогресия. Тогава идеята за това, че „просто всичко се е случило”, ще противоречи на здравия смисъл. Все едно да подхвърляме монета 10 квинталиона пъти и всеки път да се пада евза. Възможно ли е това?
Астрономът Фред Хойл (Fred Hoyle), създал термина „големият взрив”, е казал, че тези данни са разколебали неговите атеистични убеждения. По-късно той написа: „интерпретацията на тези факти въз основа на здравия разум ни казва, че суперинтелект просто си играе с физиката, също така с химията и биологията….. Цифрите от пресмятанията въз основа на тези факти са така зашеметяващи, че извод от този вид ми изглежда неоспорим”.
Физикът теоретик Пол Дейвис (Paul Davies) казва, че „доказателствата за разумен замисъл са потресаващи”, а професорът от Оксфорд Джон Ленокс (John Lennox) заявява „Колкото повече научаваме за нашата вселена, толкова по-убедителна като причина в качеството на обяснение за нашето съществувание става хипотезата за съществувание на Създател”.
Вселената е най-голямото чудо на всички времена. Това е чудо на чудесата, което е необратимо, с цялата сила на своето сияние звездите сочат съществуванието на нещо – или Някой – освен самата вселена.
Ерик Метаксас (Eric Metaxas)
Превод Shi-jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 27.12.2014
,
Колебливият гений или за маймуните и хората
Всеки е чувал за Дарвин, но на какво всъщност се дължи славата му? Стоян Гяуров представя книгата на Дейвид Куомън (David Quammen) „Чарлс Дарвин – великият учен и неговата теория на еволюцията“
Откъде знаем, че човекът е произлязъл от маймуната? Опитаме ли се да отговорим на този въпрос, обичайният заподозрян със сигурност ще бъде Чарлс Дарвин. Само че Дарвин никога не е казвал тези думи. Те синтезират логичния извод, до който стигат неговите критици, когато след повече от двайсетгодишно разтакаване през 1859 той дописва и публикува Върху произхода на видовете. Излишно е човек да се взира в маймуната в зоологическата градина, търсейки прилика със себе си. Със същото право той би могъл да дири своите предци в слона или в крокодила, във всеки бръмбар или рак, изобщо във всяко живо същество. Тази нелесна за асимилиране и днес идея е залегнала в основата на теорията за еволюцията, обоснована от Чарлс Дарвин. След като прочете биографията му, написана по американски стегнато и ясно от публициста Дейвид Куомън, човек разбира, защо “маймунското изречение” никога не би могло да излезе от устата на Дарвин: “В основата на неговото дело стои един почти непоносим, вдъхващ страх материализъм. Това е една почти непоносима, вдъхваща страх мисъл и за самия него.”
Относно сляпото черво
“Страшната” мисъл спохожда този скромен, затворен в себе си човек много рано, още през 1837, само няколко месеца след продължителното пътешествие с кораба “Бигъл”, от което той се завръща с богата реколта от наблюдения, записки, рисунки и екземпляри от екзотични насекоми. Той знае вече: “Всички животински и растителни видове се променят” – все още не знае обаче как. По онова време това е едно дръзко твърдение, стоящо в открито противоречие с научната и теологическата догма – и той го запазва за себе си в продължение на почти 22 години. Изключение Дарвин прави за своя приятел, ботаника Джоузеф Далтън Хукър. В писмо от 1844 той му доверява, че бил “почти убеден, че видовете не са непроменливи” – след което добавя в скоби: “Сякаш признавам, че съм извършил убийство.”
В няколко дебели тетрадки Дарвин записва факти, изводи и въпроси, над които си блъска главата: Защо мъжете имат зърна на гърдите, за какво му е на човека сляпото черво, защо някои бръмбари имат крила, които не се отварят, и изобщо как е възможно, Бог да измисли нещо толкова глупаво и излишно? Може би по-лесно бихме могли да си представим душевните терзания на младия учен, като знаем, че преди да се отдаде на науката той е завършил теология. В тази комбинация впрочем няма нищо необичайно. През първата половина на 19 в. биологията не е светска дисциплина, а път към божията истина, един вид “естествена теология”. Затова растящата увереност на Дарвин в променливостта, тоест в еволюцията на видовете се оказва челен удар с фундамента на вярата, че всичко живо е създадено веднъж завинаги от Бога. “Но човекът, това прекрасно същество, е едно изключение”, пише той в една от тетрадките си, опитвайки се да спаси поне човека от “убийството”, за което говори в писмото до Хукър. Само няколко реда по-нататък той отхвърля предишното си твърдение и заявява: Не, човекът “не е никакво изключение”. От това ужасяващо го прозрение Дарвин няма да отстъпи до края на живота си, макар че никога няма да го изрече публично.
С разум и вяра
За него еволюцията е вече факт, но какъв е механизмът, чрез който тя се осъществява? Дори не един и двама от онези, които приемат Дарвиновата еволюционна теория, отказват да приемат логичните заключения, към които тя тегли. “Неговата най-голяма идея, по-голяма и от идеята за еволюцията, е просто твърде голяма, твърде смущаваща, дори заплашителна”, пише Куомън. Става дума за идеята за естествения подбор, главния механизъм на еволюционната промяна, която според него е най-великият научен принос на Дарвин: “Този механизъм представлява един безпланов, но ефективен процес; той е сляп за бъдещето, той няма цел, само резултати; единствените му мащаби са оцеляването и успешното размножаване. Движещите сили са излишъкът от наследство и борбата за оцеляване; резултатите и страничните явления се наричат приспособяване, комплексност и разнообразие. Те олицетворяват тоталната произволност на целия процес, която стои в пълно противоречие с представата, че всичко живо на този свят е само отражение на божието провидение.”
Забележителното е, че тъкмо разумът не позволява на Дарвин да изгуби и последния остатък от вярата си. Той отбелязва колко трудно или направо невъзможно е за него да си представи, че “тази огромна вселена, заедно с човека, е просто резултат на сляпата случайност или на сляпата необходимост”. Тъкмо това, което твърдят днес със самочувствие за папска непогрешимост американските креационисти и апостолите на т.н. “интелигентен проект”. Докато Дарвин се колебае и затова не се нарича атеист, а агностик – човек, който не знае.
Идилия в Даун
Дарвин се колебае дълго, прекалено дълго. След 1838 концепцията за еволюцията чрез естествен подбор е ясно формулирана в записките му. Шест години по-късно той я развива в едно есе, което остава непубликувано. Произходът на видовете излиза едва през 1859. Между тези две дати ученият се оженва, става баща на огромна челяд и в продължение на години се занимава само с проучването на морските полипи – освен това играе билярд и табла или се отдава на своята хипохондрия в голямата къща в селцето Даун, недалеч от Лондон. Възможността за този спокоен, но не и асоциален живот той дължи на своята обична жена Ема, която е потресена от еретичните мъдрувания на мъжа си и на баща си, който му завещава 45 000 лири стерлинги – цяло състояние. Дарвин, в обрисовката на Куомън, е „един комплициран човек, дързък, но стеснителен, вдъхновен, но угрижен, човек с остър ум, мек характер и стомах като бетонобъркачка, който му създава много проблеми”.
Дебелата книга, която пише бавно бавно, е готова до две трети, когато през лятото на 1858 едно събитие го изважда от летаргията му. На 18 юни той получава писмо от младия природоизпитател Алфред Ръсъл Уолъс, който по онова време е някъде из малайските острови. Освен писмото дебелият плик съдържа неголям ръкопис, чийто прочит довежда Дарвин до отчаяние: Той разбира, че неговият млад кореспондент е достигнал самостоятелно до идеята за еволюцията чрез естествен подбор. След като някак си преодолява първоначалния шок Дарвин си дава сметка, че есето на Уолъс всъщност е така необходимото потвърждение на неговата работа. Ще мине повече от година докато най-сетне е готов. На 22 ноември 1859 Произходът на видовете (в едно от последвалите издания авторът сам маха “върху”), една от най-влиятелните книги на всички времена, излиза в тираж от 1250 бройки, които се разпродават мигновено. Трудът на мислителя от Даун има огромен успех. Затова допринася може би и саркастично-отрицателната рецензия в авторитетното списание Атенеум, където за пръв път се повдига “маймунският” въпрос: “Щом една маймуна може да стане човек, какво ли можем да очакваме от човека?” Двеста години от рождението на Дарвин и 150 години от излизането на неговия епохален труд явно са твърде малко време, за да се разбере що за човек е човекът.
Куомън подчертава, че еволюционната теория на Дарвин не поставя под въпрос съществуването на Бога: “Тя е насочена по-скоро против богоподобието на човека – против убеждението, че ние стоим по-високо от всички други живи форми, че сме по-близо до Бога и следователно заемаме специално място в божието провидение.” Тази болезнено приземена теория, която го скарва с всички монотеистични религии, осигурява на Дарвин вечна слава в пантеона на науката. Но подобно на гузен човек, изоставил любимата си, той не спира да има угризения и да търси “създателя” – дори в прочутия заключителен пасаж от Произходът на видовете: „Има нещо величествено във виждането, че първоначално създателят е вдъхнал живот на няколко или дори само на една от формите, които ни заобикалят; и че докато нашата планета продължава да се върти в съответствие с непоклатимия закон на гравитацията, от едно така просто начало са възникнали и продължават да възникват безкраен брой най-красиви и най-смайващи форми.”
Стоян Гяуров
http://big.bg/
Качено на сайта iztoknazapad.com на 17.12.2014
com на 13.12.2014
Елиф Батуман*
Приключение с руските книги и с хората, които ги четат
Отказах стипендията за художествена проза. Директорът на писателската колония ми изпрати пощенска картичка със снимка на платноходка и ми пожела късмет. На тогавашния ми приятел Ерик предложиха работа като проектант-конструктор на интелигентни радарни детектори в Силициевата долина, а на мен предложиха петгодишен платен стаж във факултета по сравнително литературознание на Станфордския университет.
Преместихме се в Калифорния, където никога дотогава не бях стъпвала. Под зелените хълмове позитроните летяха с огромна скорост през най-дългия линеен ускорител в света; в извисените над палмите кули се съхраняваше целият парижки архив на руската имперска тайна полиция. Станфордският университет беше пълна противоположност на колониалната дъскорезница в Нова Англия.
Много години изобщо не съм помисляла за направения от мен избор между така нареченото съзидателно литературно творчество и литературната критика. През 2006 година от списание „n+1“ ми възложиха да пиша за състоянието на американския разказ и да използвам като подръчни материали антологиите „Най-добрите американски разкази“ за 2004-та и 2005 година. Едва тогава, докато в името на науката разгръщах страниците на тези две антологии, паметта ми започна да възстановява празнотата, която чувствах през онзи дъждовен ден на Кейп Код.
После си припомних пуританска култура на съзидателното литературно творчество, въплътена в колониите, семинарите и идеала за „занаят“. Осъзнах, че определено предпочитам да мисля за литературата като за професия, изкуство, наука или каквото и да било друго, но не и занаят. Какво се опитва да каже занаятът за света, за човешките преживявания и състояния или за търсенето на смисъла на живота? Занаятът разполага само със собствените си негативни предписания: „Покажи, а не разказвай“, „Убий любимците си“, „Избягвай ненужните думи“. Сякаш писането е въпрос на преодоляване на лоши навици – пропускане на ненужните думи.
Според мен предписанията на занаята бяха окастрили много от „Най-добрите американски разкази“ до почти нечетивно ядро от енергични глаголи и ярки съществителни – като участници в съревнование за определяне на възможно най-много конкретни обекти и същества, с възможно най-малко думи. Първите изречения бяха така претъпкани с толкова много подробности, изключения, напразни очаквания и дребни противоречия, щото почти очаквах всеки момент да ми бъде пояснено, че става дума за акростихове или че разказите са били написани, без да бъде използвана буквата „е“. Всички започваха по средата на събитията.
В повечето от случаите те се придържаха към „петте К и едното З“ (Пет К и едно З. Журналистическа формула за създаването на всеобхватно описание на дадена тема. Кой (за кого става дума), Какво (се случва), Къде (се случва), Кога (се случва), Как (се случва) и Защо (се случва).Например: „Сутринта, след тревожното обаждане на внучката й, Лорен пропусна кафето в ресторант „Лаймстоун Дайнър“ и отиде с колата до мястото на произшествието.“ Или: „Грейвс боледуваше от три дни, когато на дългия прав участък от шосето между Мазар и Кандуз задното колело на идващия срещу тях тъмносин камион се откачи сред рой жълто-оранжеви искри.“ – Бел. авт.).
Наградата за сбитост и конкретност придаваше голяма стойност на собствените имена, бомбардиращи ме като топки, изстреляни от тенис оръдие: Джулия, Джулиет, Вайъла, Вайълет, Ръсти, Лефти, Карл, Карла, Карлтон, Мейми, Шейри, Шарън, Роуз оф Шарън (индианка), Хасан (Във всяка от антологиите „Най-добрите американски разкази“ за 2004 и 2005 година бе включен по един разказ, описващ ислямския свят, и във всеки от тези разкази имаше действащо лице на име Хасан. – Бел. авт.).
Всяко име разкриваше някакви тайни разчети, съпоставяне на правдоподобност с прецизност: от една страна, Джон Бригс и Джон Хилман… от друга страна, Сибил Милдред Клем Паскал, която настояваше читателят да я нарича госпожица Сиби. От една страна, котката Кинг Спанки („Цар Шамар“); от друга страна, котката на име Котка. Във всеки от случаите резултатът изглеждаше някак изкуствен, предварително нагласен, фалшив – за разлика от двамата Алексеевци на Толстой, за разлика от героите на Чехов, много от които дори изобщо нямаха имена.
В „Дамата с кученцето“, съпругата на Гуров, съпругът на Ана, приятелят на Гуров в клуба, дори кученцето, всички са безименни. Няма съвременен американски автор на разкази, който да притежава достатъчно сила, за да остави това кученце безименно. Всички те са прекалено увлечени в опитите да преминат от ниво собствено име към изразителна и многозначителна индивидуална същност – като например „състрадателната“ телевизионна докторка, която осведомява своите колеги: „Тя има име.“
Обаче въздействието на имената не е такова. Както е писал веднъж Жак Дерида, необичайността на собственото име е неотделима от неговата неопределеност и всеобщност: трябва винаги да бъде възможно едно нещо да бъде наречено еднакво с което и да било друго назовано нещо, и различните хора, както например действащите лица в „Ана Каренина“, да бъдат наречени с едно и също име. Основното напрежение, заложено в дадено име, е, че то едновременно обозначава и не обозначава единствения и неповторим индивид.
Като личност, предпочитаща по възможност да избягва посещенията на Планетата Дерида – Земята, където всички привидно вторични явления в действителност са първични, и единственото, което може да ви хрумне да извършите, е някакво насилническо действие, всъщност само защото при мисълта за него сте използвали някои думи, познати също и на Аристотел – аз чувствах все пак, че що се отнася до имената, Дерида е бил прав. И което е по-важно, той наистина бе мислил достатъчно за имената и за особеното им значение. Ето защо, въпреки че „За Граматологията“ (Жак Дерида) бе по-трудна за четене от „Най-добрите американски разкази“, тази негова книга продължаваше да заема достойно място в лекцията, която се опитваше да каже нещо за значението на имената.
Нещо повече, дори ако разговорът за литературната критика е не по-малко уязвим за обвинения в самонадеяност и херметизъм от семинара по съзидателно литературно творчество, той има едно решаващо предимство: неговите принципно благоприятни предпоставки. Всеки критичен труд би следвало да надгражда определени съществуващи дотогава творби, да повишава общата сума на човешкия разум. Това не е като да напълниш къщата си с безброй красиви плетени кошници. Литературната критика трябва да се гради върху вече създаденото – тя вярва в прогреса…
С това не искам да кажа, че следдипломната специализация в университета беше една продължителна разходка в парка, особено не и в началото. По щастлива случайност веднага се сприятелих с моята колежка Люба, емигрантка от Русия, която бе израснала в Ташкент. Имах голям късмет да срещна тази прекрасна личност в особено труден момент от моята кариера.
Между семинарните сесии за някаква незначителна школа на руски кинотворци от 20-те години, известна с „ексцентричното“ включване на цирков реквизит и гумени манекени в човешки ръст, ние се разхождахме дълго около университетския жилищен комплекс, неизбежно се губехме, а веднъж дори паднахме в някакъв изкоп. Подобно на героя на Томас Ман през първите седмици на престоя му на Вълшебната планина, аз помислих: Това не може да продължава дълго.
Всъщност между часовете, конференциите, преподаването и безкрайните обеди ми стана ясно, че в Станфордския университет ще съчинявам само курсови работи. В края на годината взех отпуск и се преместих в Сан Франциско, където работех каквото ми паднеше и междувременно пишех много. Обаче кой знае защо, роман не се получаваше. Моето писание нямаше начало, нямаше край и като че ли нямаше и сюжет. Което бе изненадващо и неразбираемо за мен. Преди това се бе случвало да изпитвам тревога по повод на евентуален писателски блокаж, но изобщо не бях очаквала, че е възможно да създам нещо толкова обемно, което не беше роман.
Именно този проблем обмислях вечерта на 13 септември 2001 година, докато тичах към моста Голдън Гейт, когато се спънах в някаква пластмасова бариера, издигната, както разбрах по-късно, за защита на моста от терористи. Други тичащи ми помогнаха да се изправя. Усещах ръката си някак много странно. Отидох до близката болница и седях няколко часа в чакалнята, където монтиран на таванска конзола телевизор показваше безкрайно изваждането на трупове от руините на Световния търговски център.
Накрая бях приета в спешното отделение, където лекарите отстраниха камъчетата от колената ми, направиха рентгенова снимка, осведомиха ме, че лакътят е счупен, гипсираха ръката и ми нахлузиха превръзка през рамото. Сметката ми беше 1700 долара. Това преживяване ме накара да отправя хладен и неумолим поглед в посоката, към която бе тръгнал моят живот. Какво правех аз: тичах около този свят – от който явно не разбирах нищо – без здравна осигуровка, без истинска работа, и пишех безкраен роман на бог знае каква тема? След седмица ми позвъниха от факултета и ме попитаха искам ли да се върна в Станфордския университет. Отговорих: да.
Именно тогава затънах – по-дълбоко, отколкото изобщо бях очаквала. Заглавието на тази моя книга е заимствано от възможно най-странния роман на Достоевски, „Бесове“, преди много години преведен на английски под заглавието „The Possessed“ (Авторката изхожда от факта, че в англоезичната литература по-често срещаният превод на заглавието „Бесове“ е The Devils (или Demons), така че за нюансиране на български език на „The Possessed“ използваме най-близкото по значение на „Бесове“ – „Изстъпления“. – Бел. ред.), в който се описва изпадането в колективна лудост на един кръг от интелектуалци в далечната руска провинция: положение, в известен смисъл аналогично на моите преживелици във факултета по следдипломна квалификация.
Когато изплувах в реалния свят, бях започнала да мисля по различен начин за много неща. Вече не вярвах, че романите трябва или биха могли да бъдат вдъхновени единствено от живота, а не от други романи. Вече знаех, че това мое убеждение само по себе си представлява романотворческо средство – че именно европейската романна традиция след „Дон Кихот“ е породила идеята за неискреността, фалша и безплодието на литературата, откъснатостта й от реалния живот и реалното образование.
Всъщност тази идея не присъства категорично и недвусмислено в „Дон Кихот“. Да си припомним знаменития епизод с „инквизицията на книгите“ – свещеникът и бръснарят се опитват да излекуват лудостта на рицаря, като прочистват неговата библиотека. Общоприетият вариант на този епизод е, че приятелите на Дон Кихот изгарят повечето от неговите книги, отразявайки общоприетото послание на произведението, че рицарските романи са нещо глупаво и опасно. Но ако броим внимателно, ще установим, че от споменатите по време на инквизицията трийсетина книги, само четиринайсет са хвърлени в пламъците, а други четиринайсет книги са официално оправдани и помилвани.
Това изравняване отразява равновесието между живота и литературата във фабулата – а тя, както отбелязва Мишел Фуко, представлява „усърдно търсене по цялата земна повърхност на форми, които да докажат, че написаното в книгите е истина“. Приключенията на Дон Кихот по света, дружбата му със Санчо Панса, положените от него усилия за помиряване на разделените любовници, забавлението, което предоставя на безбройните отегчени испанци – всичко това (и не по-малко, отколкото причинените от него щети) произлиза от непоколебимото му желание да изпита живота такъв, какъвто го вижда в любимите си книги, да хвърли книгите в сражението. Било е възможно „Дон Кихот“ да бъде написан единствено от човек, който наистина обича рицарските романи, наистина иска животът му още повече да прилича на тях, и съзнава какво ще му струва това.
В този ред на мисли за „Дон Кихот“ аз започнах да се интересувам от други възможни методи за осъществяване на по-близка връзка между живота на човека и неговите любими книги. От Сервантес насам методът на романа неизменно е бил имитационен: действащите лица се опитват да наподобяват героите от книгите, които имат някакво значение и смисъл за тях. Но защо да не опитаме нещо различно – например учението вместо имитацията, или метонимията вместо метафората? Ако вместо да тръгнеш из квартала да се правиш на героя от „Амадис Галски“, ти посветиш своя живот на загадката на истинския автор на тази книга, научиш испански и португалски, откриеш всичките квалифицирани експерти, разбереш къде е Галия (повечето учени смятат, че се намира в Уелс или в Бретан) – какво ще стане, ако извършиш всичко това сам, вместо да измисляш някакъв въображаем образ? Какво ще стане, ако напишеш книга и тя се окаже изцяло вярна и правдива?
Какво ще стане, ако прочетеш „Изгубени илюзии“ и вместо да отидеш в Ню Йорк, да живееш в таванска стая, да публикуваш на самиздат собствената си поезия, пишеш литературна критика, имаш любовни връзки – ако вместо да изживееш собствения си вариант на „Изгубени илюзии“, за да напишеш някой ден сходен роман за Америка от XXI век – какво ще стане, ако вместо всичко това, отидеш в дома на Балзак и имението на мадам Ханска, ако прочетеш всяка написана от него дума, ако издириш всичко възможно за него, до най-дребната подробност и едва тогава започнеш да пишеш? Това е идеята на тази книга.
* Елиф Батуман (р. 1977 г.) е американска писателка, преподавателка и журналистка с турски произход. Родена е в Ню Йорк, израства в Ню Джързи, в момента живее в Сан Франциско. Изучавала е узбекски език в Самарканд, Узбекистан. Завършва Harvard College, а след това защитава докторат по сравнителна литература към Stanford University. Понастоящем е гостуващ писател към Koç University и преподавател по литература в Stanford University. “Изстъпления. Приключения с руските книги и хората, които ги четат” (Сиела) е първата й книга. Сборникът с есета на Елиф Батуман, съчетание от мемоари и признаване на чувствата, е за любовта и руския роман, за индивида в историята, за екзистенциалната съдба на младия литератор. Като следва стъпките на любимите си автори в буквален и в метафоричен смисъл, тя търси отговор на големите въпроси в новия прочит на великите руски писатели от Пушкин до Платонов и в тъжните и смешни житейски истории на хората, на които те продължават да въздействат, включително на самата нея.Източник на представения откъс от книгата на Елиф Батуман – e-vestnik.bg
Преводач: Красимир Желязков
Изстъпления/Приключения с руските книги и с хората, които ги четат
Издателство „Сиела” 2013
Качено на сайта iztoknazapad.com на 13.12.2014
,
Дж. Д. Селинджър
Младите
Някъде към единадесет часа, след като установи, че партито ѝ се рее на прилична висота и след като Джак Делрой тъкмо ѝ се беше усмихнал, Лусил Хендерсън се насили да погледне към Една Филипс, която още в осем беше заседнала в голямото червено кресло, пушеше и чуруликаше здрастита, а от очите ѝ хвърчаха искри, към които младите мъже наоколо не проявяваха никакъв интерес. Като видя, че Една не се е помръднала, Лусил Хендерсън въздъхна тежко, доколкото роклята ѝ позволяваше, присви каквото беше останало от веждите си и прокара поглед през стаята към шумните, млади хора, които беше поканила да пият уискито на баща ѝ. После се обърна рязко и се придвижи до мястото, където седеше Уилям Джеймсън-младши, който хапеше ноктите си и наблюдаваше дребно русо момиче, седнало на пода заедно с три момчета от Рутгърс[1].
— Привет – каза Лусил Хендерсън и улови Уилям Джеймсън-младши за ръката. – Ела – подкани го тя. – Искам да те запозная с един човек.
— С кого?
— С едно момиче. Много е свястна.
Джеймсън я последва през стаята, като същевременно работеше по скъсяването на една кожичка върху палеца си.
— Една, скъпа – каза Лусил Хендерсън. – Много ще ми е приятно да се запознаеш с Бил Джеймсън. Бил – Една Филипс. Освен ако вече не се познавате?
— Не – отговори Една, докато измерваше големия нос, висналата уста и тесните рамене на Джеймсън. – Ужасно приятно ми е да се запознаем – каза му тя.
— Приятно – отговори Джеймсън, докато в съзнанието си противопоставяше всичко в Една с всичкото на дребната блондинка отсреща.
— Бил е много добър приятел на Джак Делрой – докладва Луси.
— Не го познавам много – отвърна Джеймсън.
— Да. Аз изчезвам. До скоро ви.
— Чао! – извика Една след нея. – Искаш ли да седнеш?
— Ами… не знам – отговори Джеймсън и седна. – Цяла вечер седя, почти.
— Не знаех, че с Джак Делрой сте приятели – каза Една. – Той е велик човек, не мислш ли?
— Да, свестен е, предполагам. Аз не го познавам много добре. Не съм движил с неговите хора.
— А, така ли? Счу ми се Лу да казва, че сте добри приятели.
— Да, каза. Само че аз не го познавам много добре. Трябва да се прибирам. Имам да пиша една тема за понеделник. Изобщо не смятах да си идвам този уикенд.
— О! Но партито е в младостта си – каза Една. – Зачатъкът на всичко.
— Кое на всичко?
— Зачатъкът на всичко. Искам да кажа, още е твърде рано.
— Да – отговори Джеймсън. – Ама аз даже не смятах да си идвам днес. Заради тая тема. Честно. Тази седмица изобщо нямаше да си идвам.
— Обаче още е много рано, искам да кажа.
— Да, знам, ама…
— Каква ти е темата?
Внезапно в другия край на стаята дребната блондинка се изсмя силно. Тримата младежи от Рутгърс се засмяха с нея.
— Питам каква ти е темата? – повтори Една.
— О, не знам – отговори Джеймсън – Описание на някаква катедрала. Някаква катедрала в Европа. Не знам.
— Ами… в смисъл… какво трябва да направиш?
— Не знам. Трябва да я оценя, нещо такова. Имам го записано.
Дребната блондинка и приятелите ѝ отново избухнаха в смях.
— Да я оцениш ли? Значи си я виждал?
— Кое?
— Катедралата.
— Аз ли? Как пък не.
— Искам да кажа, как можеш да я оцениш, ако не си я виждал?
— А. Да. Не аз. Един тип я е описал. Аз трябва да я оценя от това, което той е написал. Нещо такова.
— Мм. Ясно. Звучи трудно.
— А?
— Казвам, че звучи трудно. Знам, че е. И на мен често ми се е налагало да се преборвам с такива работи.
— Да.
— Кой нещастник я е писал?
Отново изблик на радост от пространството на дребната блондинка.
— Какво? – попита Джеймсън.
— Питам кой я е писал?
— Не знам. Джон Ръскин[2].
— Леле! – възкликна Една. – Здравата си я загазил, мой човек.
— А?
— Казвам, че здраво си загазил. Искам да кажа, трудна работа.
— А. Да. Сигурно.
— Кого гледаш? – попита го Една. – Познавам повечето хора тук.
— Аз ли? – отвърна Джеймсън. – Никой. Май ще си сипя нещо за пиене.
— Направо ми взе думите от устата.
Двамата се надигнаха заедно. Една беше по-висока от Джеймсън, а Джеймсън беше по-нисък от Една.
— Май има някакво пиене отвън на терасата – каза тя. – Някакъв боклук при всички положения. Не съм сигурна. Можем да опитаме. Ако не друго, ще подишаме малко чист въздух.
— Добре – отговори Джеймсън.
Отправиха се към терасата. Една се приведе леко и изтупа няколко въображаеми прашинки от скута си. Джеймсън я последва, като гледаше зад себе си и ръфаше показалеца на лявата си ръка.
Осветлението на Хендерсъновата терасата не беше подходящо за четене, шиене или решаване на кръстословици. Една мина бавно през вратата и веднага долови заглушени вокали, които идваха някъде от доста по-тъмната част вляво. Тя обаче се отправи право към предната част на терасата, облегна се тежко на бялото перило, пое дълбоко въздух, след което се обърна назад към Джеймсън.
— Чувам гласове – каза той, като се приближи до нея.
— Шш… Каква прекрасна вечер. Поеми дълбоко въздух.
— Да. Къде е пиенето? Уискито?
— Само секунда – каза Една. – Поеми дълбоко въздух. Само веднъж.
— Да, поех. Май че е онова там.
Той я остави и отиде до масата. Една се обърна и го проследи с поглед. Видя как силуетът му повдига разни неща от масата, после ги връща.
— Нищо не е останало – извика той.
— Шш. По-тихо. Ела за малко.
Джеймсън се приближи до нея.
— Какво има? – попита той.
— Виж само небето – каза Една.
— Да. Чувам някакви гласове от ей там. Ти чуваш ли ги?
— Да, глупчо, чувам ги.
— Защо пък глупчо?
— Някакви хора – каза Една, – които искат да са сами.
— А. Да. Схванах.
— По-тихо. На теб щеше ли да ти е хубаво, ако някой ти пречеше така?
— Да. Добре – отвърна Джеймсън.
— Аз бих убила някого. А ти?
— Не знам. Да. Сигурно.
— Какво правиш обикновено, когато си вкъщи за уикенда всъщност? – попита Една.
— Аз ли? Не знам.
— Развяваш байрака сигурно?
— Не схващам – отвърна Джеймсън.
— Гониш момичета. Такива работи.
— Нее. Не знам. Не много.
— Знаеш ли – изрече Една рязко, – много ми напомняш за едно момче, с което излизах миналото лято. Имам предвид външния ти вид и така нататък. Бари имаше почти същото тяло като твоето. Слабо и жилаво.
— Нима?
— Аха. Беше художник. Боже!
— Какво?
— Нищо. Само никога няма да забравя как искаше да ми направи портрет. Все ми казваше, при това напълно сериозен, „Еди, ти не си красива по общоприетите стандарти, но има нещо в лицето ти, което ми се ще да уловя.“ Искам да кажа, говореше напълно сериозно. И… Позирах му само един път.
— Да – каза Джеймсън. – Ей, мога да донеса пиене отвътре…
— Не – отвърна Една. – Нека само изпушим по цигара. Толкова е великолепно тук. Гласове, изпълнени със страст, и така нататък. Какво?
— Май нямам повече. Имам, но са оттатък, мисля.
— Не, няма нужда – каза му Една. – Аз имам.
Тя отвори чантичката си, извади кутийка, покрита с черен кристал, отвори я и предложи на Джеймсън една от трите останали цигари. Докато я изваждаше от кутията, той отбеляза, че наистина вече трябва да тръгва; че ѝ е казал за темата за понеделник. Най-накрая намери кибрита си и запали.
— Скоро ще свърши – каза Една и изпусна струя дим. – Забеляза ли Дорис Легет между другото?
— Коя е тя?
— Много ниска. Русолява. Ходеше с Пит Илснер. Със сигурно си я забелязал. Седеше на земята, както обикновено, и се смееше на висок глас.
— Тя ли? Познаваш ли я? – попита Джеймсън.
— Ами… донякъде – отговори му Една. – Не сме движили много. Познавам я от това, което Пит Илснер ми е разказвал.
— Той кой е?
— Пит Илснер? Не го ли познаваш? О, Пити е страхотен. Ходеше с Дорис Легет известно време. И по мое мнение тя доста го измъчи. Направо го скапа, смея да твърдя.
— Как така? – попита Джеймсън. – В какъв смисъл?
— Ох, нека не говорим за това. Нали ме знаеш, не обичам да поставям залози, щом не съм напълно сигурна и така нататък. Вече не. Обаче не мисля, че Пити би ме излъгал. Искам да кажа, в крайна сметка.
— Тя не е лоша, а? – каза Джеймсън. – Дорис Лигет?
— Легет – поправи го Една. – Предполагам, че е привлекателна за мъжете. Не знам. Но мисля, че я харесвах повече – външно, искам да кажа – когато косата ѝ беше естествена. Искам да кажа, че избелената коса… поне за мен… винаги ми изглежда някак изкуствена под светлина. Не знам. Може и да греша. Всички го правят, предполагам. Боже! Татко би ме убил, ако се прибера с направена коса, дори да е съвсем малко. Не познаваш татко. Ужасно старомоден е. Съвсем сериозно се съмнявам, че някога изобщо ще пипна нещо по косата си, като се замисля. Но нали знаеш? Понякога човек върши лудории. Боже! Татко изобщо не е единствен. Мисля, че дори Бари би ме убил, ако си направя косата.
— Кой? – попита Джеймсън.
— Бари. Момчето, за което ти разправях.
— Той тук ли е?
— Бари ли? Боже, не! Направо си го представям на някое такова парти. Не познаваш Бари.
— Учи ли?
— Бари ли? Учеше. Принстън. Мисля, че завърши през 32-ра. Не съм сигурна. Честно казано не съм го виждала от миналото лято. Или поне не съм си говорила с него. Иначе по партита и така нататък. Всеки път, когато понечеше да ме погледне, успявах да се обърна на другата страна. Или пък отивах в тоалетната или нещо такова.
— Аз помислих, че го харесваш – каза Джеймсън.
— Мм. Харесвах го. До един момент.
— Не схващам.
— Зарежи. Не ми се говори за това. Просто искаше прекалено много от мен, това е.
— О – каза Джеймсън.
— Не че се правя на много морална или нещо такова. Не знам. Може и да се правя. Просто имам свои собствени правила и се опитвам да ги спазвам по някакъв мой си смешен начин. Поне доколкото мога.
— Виж – каза Джеймсън. – Това перило се клати…
— Не че не зачитам чувствата на човека, който е ходил с мен цяло лято и е харчил пари, които изобщо не е имал правото да харчи, за кино и клубове, и така нататък. Искам да кажа, че разбирам. Той чувства, че съм му задължена. Е, аз не съм такава. Просто не съм устроена така. При мен всичко трябва да е истинско. Преди това, нали разбираш. Искам да кажа, любовта и така нататък.
– Да. Виж, ъ… Наистина трябва да тръгвам. Имам да пиша тема за понеделник. За бога, трябваше да съм се прибрал още преди няколко часа. Тъй че мисля да вляза вътре, да пия още едно и да тръгвам.
— Да – отвърна Една. – Върви.
— Ти няма ли да влезеш?
— След минутка. Ти върви.
— Ами. До скоро – каза Джеймсън.
Една промени позата си на перилата. Запали последната цигара от кутията си. Някой вътре беше пуснал радиото или звукът внезапно се беше усилил. Някаква певица пееше с дрезгавия си глас рефрена от новото шоу, който дори доставчиците бяха започнали да си подсвиркват.
Вратата на терасата изтрещя.
— Една! – извика Лусил Хендерсън.
— Хей, хей! – отговори Една. – Здрасти, Хари.
— А?
— Бил е вътре – каза Лусил. – Хари, донеси ми питие, моля те.
— Ей сега.
— Какво стана? – поинтересува се Лусил. – Не се ли забихте с Бил? Това там Франсис и Еди ли са?
— Не знам. Трябваше да тръгва. Има много работа за понеделник.
— Ами че в момента е вътре, на земята с Дорис Легет. Делрой ѝ пуска фъстъци във врата. Да, Франсис и Еди са.
— Страшен тип е твоят Бил.
— Мислиш ли? Как така? В какъв смисъл? – попита Лусил.
Една прехапа устни и изтръска цигарата си.
— Как да кажа, леко топлокръвен.
— Бил Джеймсън?
— Ами – каза Една. – Още съм цяла-целеничка. Ама направи така, че да не ми се мярка повече, става ли?
— Хмм. Живей и учи – отвърна Лусил Хендерсън. – Къде се запиля тоя смотан Хари? До после, Ед.
След като изпуши цигарата, Една се прибра вътре. Вървеше бързо, право нагоре по стълбите, към частта от дома на майката на Лусил Хендерсън, забранена за млади ръце, които държаха запалени цигари и влажни чаши за уиски. Стоя горе почти двадесет минути. Когато слезе, се върна във всекидневната. Уилям Джеймсън-младши, с чаша в дясната ръка и с пръстите на лявата вътре или в близост до устата си, седеше на няколко момчета разстояние от дребната блондинка. Една седна в голямото червено кресло. Никой не го беше заел. Отвори чантичката си, извади покритата с черен кристал кутийка и издърпа една от десет или дванадесет цигари.
— Ей! – извика тя, докато почукваше с цигарата по дръжката на голямото червено кресло. – Ей, Лу! Боби! Я виж дали няма нещо по-добро по радиото. Искам да кажа, това изобщо не става за танцуване.
превод от английски: Стефан Русинов
http://raznitakiva.wordpress.com/
J.D. Salinger: The Young Folks
публикуван в списание Story през 1940 г.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 13.12.2014
.
Марио Варгас Льоса
Носталгия по Париж
(„La Nacion Argentina“, Аржентина)
Всеки път, когато съм в Париж, изпитвам някакво странно чувство – нещо средно между потапяне в спомени и носталгия. Образи, възкръснали в паметта, затъмняват реалния град, който застава пред мен само в този облик, в какъвто той беше по времето на моята младост. Живял съм на различни места, но никъде не ми се е случвало нещо подобно. Възможно е затова, защото по отношение на други градове по време на моето детство не съм бил потапян в толкова много фантазии, навеяни от романите на Жул Верн, Александър Дюма и Виктор Юго. Не ми се е искало никъде другаде да отида и да остана за дълго. В юношеска възраст бях убеден, че само ако живея в Париж, бих могъл някога да стана писател.
Това може да изглежда наивно, но точно така се случи. На терасата на хотел Wetter в Латинския квартал аз завърших моя пръв роман, а за седем години живот в Париж публикувах първите три от моите литературни произведения и започнах да се чувствам истински писател. В Париж от края на петдесетте – началото на шестдесетте живяха Сартър и Мориак, Малро и Камю. Веднъж видях Андре Бретон, който по сако и вратовръзка си купуваше риба от пазара на улица Буси. Друг път в Националната библиотека се оказах редом със Симон де Бовуар, който не откъсваше поглед от купчина книги, практически закриваща го до върха на главата. Това беше епоха на театъра на абсурда, на Бекет, Йонеско и Адамов. Последният можеше всяка вечер да го съзреш на терасата на кафе Мабилон, където трескаво пишеше нещо, поглеждайки околните с безумен поглед.
По това време за душ в хотел се плащаше сто франка, което беше равностойно на обяд в студентския стол или на билет за „Комеди Франсез” за предиобедното представление за ученици в четвъртък. Затова пък на дебатите и кръглите маси в Mutualité можеше да се присъства безплатно и не пропуснах нито един. Веднъж станах свидетел на толкова интелектуален, остроумен и изящен политически спор между премиера Шарл де Гол, Мишел Дебре и лидерът на опозицията Пиер Мендес-Франс и ми се стори удивително, че хора с толкова богато въображение и високо ниво на култура бяха само политици.Сега филмите от така наречената „нова вълна” вече нямат такова значение, но по онова време ние бяхме убедени, че Франсуа Трюфо, Жан-Люк Годар, Ален Рене и Луи Мал заедно с кинокритиците от списанието Cahiers du cinéma (Тетрадки за кино) правят революция в киното.
Ако ме помолят да назова най яркия си и животрептящ спомен от тази епоха, навярно бих избрал изказванията на Анри Малро. Винаги съм смятал, че той е велик писател и че „Съдбата на човека” е един от шедьоврите на ХХ век (недооценяваха го в литературните кръгове най-вече заради приятелството му с генерал де Гол, нещо, което лявата интелигенция не можеше да му прости). Той беше забележителен оратор, способен беше да измисля невероятни истории. Така например, по време на публична церемония с участието на президента на Перу, Прадо, намиращ се на официална визита във Франция, Малро говори за „страна, където принцесите на инките загиват в снеговете на Андите, без да изпускат папагалите си от ръце”.
Никога няма да забравя тази вечер, когато в Латинския квартал, осветен само от свещите в ръцете на тези, които са имали щастието да излязат живи от нацистките лагери на смъртта, той почете паметта на легендарния герой от Съпротивата, Жан Мулен, прахът на когото беше преместен в Пантеона Много от стоящите до мен журналисти не успяха да сдържат сълзите си. А каква реч произнесе Малро по време на траурната церемония при погребението на Ле Корбюзие в Квадратния двор на Лувъра, като възпя неговите архитектурни проекти, реализирани в различни страни – от Индия до Бразилия, както че ставаше дума за поезия! А с какви пророчески думи откри той избирателната кампания след като генерал Шарл де Гол обяви, че напуща президентския пост: „Що за странна епоха, – ще кажат за нашето време историците от бъдещето, – когато десните не бяха десни, левите – леви, а центристите не стояха посредата!”
В онзи Париж млад човек, посветил се на писателският занаят, би могъл да преживее практически без грош в джоба си, наслаждавайки се на дружелюбието и гостоприемството на местните жители, което би било абсолютно невъзможно в съвременна Европа, оказала се във властта на раздразнение, недоверие и ксенофобия. Благодарение на група предприемачи-авантюристи и Националния съюз на студентите на Франция, хиляди млади чужденци, решили да се заселят в Париж, можеха да се хранят, поне един път на ден, и имаха покрив над главите си. Едни продаваха вестници, други разтоварваха плодове и зеленчуци на централния парижки пазар, трети се грижеха за инвалиди, четяха на слепи, снемаха се в масовки и т. п. В един от най сложните периоди от моя живот в Париж ми провървя: дикторът, четящ френските новини на испански език, загуби гласа си и ми предложиха да го заменя.
В Париж винаги е имало много книжарници, макар статистиката да свидетелства за обратното, като твърди, че те се затварят със същата скорост, с която и старите бистра. Но, на практика, тях, както и преди, ги има много, поне недалеч от площад Saint-sulpice и Люксембургската градина – в района, където аз живея и където аз вчера преброих повече от двадесет за един час. Разбира се, нито една от тях не предизвиква в мен толкова бурни спомени, както La Joie de Lire на улица Saint-Severin, където веднага след пристигането ми в Париж през лятото на 1958 година аз си купих „Мадам Бовари”, книгата, която измени живота ми напълно. В тази книжарница, разположена в самото сърце на Латинския квартал се предлагаха печатни издания, които отразяваха последните тенденции в културния и политическия живот, най-съвременни и същевременно най-революционни, включително и проблемите на третия свят. По тази причина фашистите от ОАС* (Организацията на Тайната армия) поставиха бомба в тази книжарница. Никога няма да забравя деня, когато след много години аз отново се върнах я Париж, побързах към La Joie de Lire и открих, че там се е настанила туристическа агенция. Възможно е тогава за първи път да почувствах, че великолепното време на моята младост си е отишло. Едно очевидно доказателство за началото на модернизацията на Париж.
* Тайна въоръжена организация (OAS – фр. Organisation de l’armée secrète) – ултра дясна нелегална националистическа терористична организация, действаща на територията на Франция, Алжир и Испания в последния период на войната в Алжир (1954-1962) . Първоначално се обявила против даването на независимост на Алжир, а след разгрома от френските власти на бунта на ОАС в Алжир през април 1961 год. си е поставила за цел да свали републиканския строй във Франция, за да установи военно-фашистка диктатура.Но не всичко се е изменило. Все нещо е останало, което да съответства на моите спомени за Париж на петдесетте-шестдесетте години. Нотр-Дам, например. Живях в Париж, когато след бурни дискусии идеята на Малро, заемащ по това време поста на министър на културата на Франция, за необходимостта да се „почистят” древните паметници на културата получи „зелена светлина”. И тази катедрала, почистена от мръсотията, покриваща нейните стени в продължение на много векове, светна, стана съвършена, таинствена, вечна и обновена, заблестя на слънцето, крие се в мъглата, разкрива своята дълбочина в мрака на нощта и благоухае със свежест, като че е излязла от водите на Сена на разсъмване. Винаги обичах да се разхождам покрай Нотр-Дам, когато се чувствах потиснат и не съм могъл да работя и ми е било необходимо да си възвърна загубения ентусиазъм. Да съзерцавам Нотр-Дам отвътре и отвън, отпред, отзад, от различни страни, продължава да ме въодушевлява, повдига настроението ми, възвръща обичта ми към хората и книгите, предизвиква в мен желание да работя и ми напомня, че както и да се гледа. Париж – си е Париж!
Марио Варгас Льоса (Mario Vargas Llosa)
Превод Shi-jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.10.2014
.
,
Джордж Уошбърн
ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ В КОНСТАНТИНОПОЛ
И СПОМЕНИ ОТ РОБЪРТ КОЛЕЖ
,
Политическата криза в Турция (1875–1876)
Когато Колежът отвори врати през септември 1875 г., политическата ситуация в Константинопол бе сложна и тревожна. Заговорът в Турция, подкрепян от Англия, бе насочен срещу султан Абдул Азиз, защитаван от Русия. В Херцеговина бе избухнало мащабно въстание срещу турците, а в България също имаше бунт, макар и не толкова значим. Великият везир Махмуд Недим паша, който живееше точно до Колежа, бе машата на Русия. Имаше доказателства, че именно той бе организирал изпращането на руски войски в Константинопол в защита на султана. Тревожността и напрежението в града се усилваха от неговите съобщения до посолствата, в които твърдеше, че е разкрил заговор за изтребването на християните и чужденците, както и от решението му да се прекрати изплащането на лихвата по държавния дълг и присвояването на всички ипотекирани имоти. Г-н Робърт бе толкова разтревожен от новините, че предложи да ни изпрати пушки, с които да отбраняваме Колежа, но ние му отказахме. Малко по-късно Сърбия и Черна гора заплашиха с война и подкрепиха бунтовниците в Босна и Херцеговина, а европейските държави се приготвиха за намеса. Това доведе до “нотата Андраши”, която настояваше за реформи в бунтовните провинции. Султанът се опита да изпревари събитията чрез издаването на iradé, налагащо реформи от общ характер в империята. Великите сили приеха този документ като безполезен лист хартия. Нито нотата, нито султанското iradé не допринесоха за каквото и да било друго, освен покачването на недоволството и напрежението. Така завърши 1875 г. […]
Зимата премина спокойно за Колежа, макар и всеки да усещаше приближаването на бурята, която ще доведе до промени – добри или лоши. Великите сили бяха ангажирани в непрекъснат процес на размяна на ноти, който до нищо не доведе.
На 2 май 1876 г. в планинските градове недалеч от Филипополис в България избухна въстание. Оказа се, че е било планирано отпреди няколко месеца, а турското правителство е било подробно осведомено за плана на въстанието и участниците в него. Турският управител във Филипополис бе настоявал пред Константинопол да му позволят да сложи край на бунта като бе обещал да запази пълна тайна за това, ако му изпратят войска. Турците обаче очакваха избухването на война със Сърбия и желаеха преди началото на войната да намерят претекст за тероризирането на тази част от България, през която минаваше пътят за Сърбия. Ето защо те тайно насърчаваха българското революционно движение, което бе твърде слабо, за да представлява реална опасност за тях. Бяха изтеглили войските си, но цялото турско население бе въоръжено за разлика от невъоръжените християни, като бяха взети всички мерки християнското население да бъде оставено на милостта на нередовната турска войска (башибозуците) след прекъсването на всички възможни връзки за комуникация между България и света. Резултатите са добре известни, за да бъдат излагани и тук. При последвалите зверства и терор не по-малко от 50 или 60 000 мъже, жени и деца бяха хладнокръвно заклани, продадени като роби или осъдени на смърт. В тази ситуация за ужасените и отчаяни българи нямаше нищо по-естествено от това да се сетят за нас, тъй като ние нямахме заложени политически интереси и затова ни приемаха като приятели, от които може да се очаква помощ. Намериха начин да ни съобщават подробно какво се случва всяка седмица. В началото само ние разполагахме с тези данни и това, което направихме с тях, не е тайна. Не е тайна, че на първо място решихме да ги предоставим на сър Хенри Елиът, британския посланик, който ни бе близък личен приятел и който представляваше правителството, което по това време бе главният поддръжник на Турция в Европа. Предоставихме му данните с надеждата, че той ще успее да убеди турците, че правят голяма грешка. Изложихме фактите и пред влиятелни наши приятели в Англия, както и пред близкия нам г-н Пиърс, кореспондент на Дейли Нюз, и пред г-н Галенга, кореспондент на Лондон Таймс. Можехме ли да направим по-малко от това или да проявим по-голямо достойнство? Както се оказа по-късно, сър Хенри Елиът по това време бил въвлечен в заговор, който според него е щял да промени коренно ситуацията в Турция.
В деня след избухването на българското въстание, за което светът не знаеше нищичко, цяла Европа бе потресена от убийството на консулите на Франция и Германия в Солун от фанатизирана тълпа мюсюлмани. Това нажежи страстите в Константинопол, които и без друго бяха стигнали точката на кипене, и когато седмица по-късно тълпа от хиляди възпитаници на ислямските религиозни училища се втурна по улиците на Истанбул, за да стигне до двореца и да постави искане за смяна на великия везир и на шейха, целият град разбра, че съдбата му зависи от милостта на бунтовниците. Султанът отстъпи пред исканията на тълпата и един друг наш съсед бе произведен във велик везир на мястото на Махмуд Недим. Малко повече от две седмици по-късно (на 30 май) градът бе събуден от топовни гърмежи, които възвестиха възкачването на новия султан Мурад след детронирането на Абдул Азиз през изминалата нощ. Това бе резултатът от заговора, който споменах по-горе. Истинският водач на заговора бе военният министър Хюсеин Авни паша, подкрепен от новия велик везир Мохамед Рушди паша и от новия шейх, издал fetva (решение), за да узакони този акт. Министърът на флота Кайсарли Ахмед паша, под чието командване бяха броненосците, се присъедини към заговорниците. Предполагаемият водач бе Мидхат паша, чрез когото сър Хенри Елиът бе привлечен в заговора, за да подсигури подкрепата на Англия. Английският средиземноморски флот стигна близо до Дарданелите един ден преди преврата, за да има готовност при нужда да влезе в Константинопол. Новият султан Мурад, който живееше в двореца заедно с чичо си, не бе предупреден за това, така че когато го обградили въоръжените мъже, решил, че го чака сигурна смърт. Никога не успя напълно да се съвземе от този шок, за да поеме контрола над управлението. Следващата седмица бе белязана от бурни страсти в града – първоначално цареше радост и задоволство, но след няколко дни се стигна до решителен отпор сред турците в подкрепа на бившия султан. Към края на седмицата внезапно бе оповестено, че Абдул Азиз се е самоубил. Тогава никой не повярва на новината, а и моето убеждение след запознаване с всички доказателства е, че султанът е бил убит по заповед на новата власт, за да се предотврати опасността от контрареволюция, въпреки телеграфната заръка на кралица Виктория до сър Хенри Елиът да се пази живота на султана.
Това не сложи край на трагедията. Няколко дни по-късно в дома на Мидхат паша се събра съветът на министрите. Един черкезки офицер, чиято сестра била любимка на султан Абдул Азиз, успя да влезе в дома на Мидхат паша и да застреля Хюсеин Авни паша и министъра на външните работи, както и да рани почти смъртоносно министъра на флота и да убие няколко други присъстващи преди да го задържат. Тъй като домът бил оставен без охрана, а самият Мидхат паша не пострада, много хора предположиха, че Мидхат паша е знаел за предстоящото покушение, превърнало го в пълноправен господар на държавата. Офицерът бе обесен без съд и присъда. Този пореден шок уплаши султана още повече и го направи неспособен на каквато и да било работа. В края на август 1876 г. той също бе детрониран и заменен от брат си на престола. При тази промяна сър Хенри Елиът отново се оказа в челните редици. Абдул Хамид стана султан, а брат му премина на строг тъмничен режим до края на дните си 30 години по-късно. Междувременно през юли Сърбия и Черна гора бяха обявили война на Турция, а новината за българските кланета бе възбудила немалко възмущение в християнския свят и особено в Англия, където общото мнение бе, че английското правителство носи отговорност за съществуващите условия в Турция – нещо, което, както видяхме, се оказа вярно.
Докато се случваха всички тези събития през пролетта и лятото, в Константинопол се усещаше една обща несигурност, а неприятните случки зачестиха. Не знаехме какво да очакваме, тъй като градът се напълни с полудиви представители на нередовната войска, над които не се упражняваше почти никакъв контрол. Непрекъснато наблюдавахме какво става, докато един ден се вдигна тревога поради наближаването на въоръжен отряд, носещ се от близкия хълм надолу към Колежа. За щастие всички ученици бяха в сградата и след като им наредихме никой да не се показва на прозорците и всички врати да се държат затворени, д-р Лонг и аз излязохме невъоръжени, за да се изправим срещу бандата, която вече навлизаше на наша територия. Те се оказаха турци – повечето от тях доста млади, – които се бяха спуснали на няколко мили от арсенала на Златния рог, за да сложат край на българите. Този четвърт час, прекаран с тях, се оказа неимоверно изпитание, което не се забравя цял живот. Те обаче бяха очевидно изненадани, че не са намерили никой друг освен двама чужденци, които са ги посрещнали без видим страх и кротко са им обяснили, че са навлезли в чужда територия. Не знам какво щеше да се случи, ако бяха предвождани от изобретателен и безстрашен водач, тъй като те бяха пасмина без никого начело. Ето защо, когато се срещнаха с нас и с нашия авторитет лице в лице, храбростта им се изпари и за половин час спечелихме битката. В Америка се разказват какви ли не истории за хрумванията ни в защита на Колежа през текущата и следващата година. Говори се дори, че сме удържали нощно нападение като сме размахали костите на скелет, намазани с фосфор. В тези истории няма капка истина. […]
По време на константинополските събития ужасите в България продължаваха, а ние предавахме информацията за тях на сър Хенри Елиът и на приятелите ни в Англия. Турското правителство отрече истинността на тези твърдения пред сър Хенри, а и сред хаоса на случващото се на местна почва е съвсем вероятно управниците наистина да са знаели твърде малко за събитията в България – кланетата бяха замислени и започнати по време на управлението на Абдул Азиз. Бяхме изправени и пред една по-голяма трудност. Отричането от страна на Турция можеше да се очаква, но изненадата дойде, когато премиерът на Великобритания г-н Дизраели заяви в Парламента, че предоставената информация (част от която бе постъпила от нас) не е нищо друго, освен “кафеджийски брътвежи”, лишени от всякакво основание, ако се съди по получените от него официални сведения. Помолихме сър Хенри Елиът да изпрати един от собствените си секретари в България със задача да проучи въпроса и да му представи доклад. След известно отлагане един ден сър Хенри ме повика и каза, че най-сетне е получил заповед да стори това и че ще изпрати г-н Беъринг да говори с мен преди началото на мисията му. Предварително разбрах от самия сър Хенри, че той изпраща най-младия си секретар, който е без почти никакви познания за България или говорените там езици и без преводач на български. Секретарят щеше да получи информация единствено от турските власти по време на престоя си от два-три дни в страната. Протестите ми се оказаха напразни, въпреки че г-н Беъринг бе съгласен с моите аргументи. Това показа ясно, че няма да има никакво истинско проучване на въпроса, а г-н Дизраели иска да получи официален доклад, който да потвърди собствените му изявления, че в България не се случва нищо страшно.
Нямахме друг изход, освен да защитим честта си и достоверността на представяната от нас информация по възможно най-добрия начин. Веднага посетихме г-н Мейнард, обяснихме му каква е работата и го помолихме да изпрати г-н Шуйлер, пристигнал току-що в Константинопол в качеството на секретар на Легацията и генерален консул, да извърши независимо и безпристрастно проучване на ситуацията в България, придружаван от истински преводачи на турски, български и гръцки език. Г-н Мейнард отговори, че няма правомощията да стори това, но че ще намери начин да изпрати г-н Шуйлер в България, стига аз да успея да го убедя да замине. Не ми бе никак трудно да убедя г-н Шуйлер, така че той напусна Константинопол заедно с преводачите си един ден след г-н Беъринг, като при Адрианопол дори го изпревари. Г-н Беъринг бе почтен човек и затова не ми се вярва да е съжалявал, че е бил матиран в самото начало на играта. Той веднага разбра, че целият свят ще приеме доклада на г-н Шуйлер и ще му повярва. Не знам какъв доклад е стигнал до самия г-н Дизраели. Той не го публикува, но първите резултати от предварителния доклад на г-н Шуйлер, изготвен за 10 дни, промениха коренно отношението на г-н Гладстон и го превърнаха във водач на голямата агитационна кампания, която в крайна сметка прекатури правителството на Дизраели, а преди това доведе до конференцията в Константинопол.
Г-н Беъринг посети заедно с г-н Шуйлер Батак и видя със собствените си очи непогребаните тела на 5000 мъже, жени и деца, заклани в този град, който иначе е отдалечен от седалището на бунта. Нашият възпитаник г-н Петър Димитров пътуваше с г-н Шуйлер като негов преводач на български език. Нима можехме да направим нещо друго при тези обстоятелства? Това по никакъв начин не развали приятелските ни отношения със сър Хенри Елиът, който никога не ни обвини в преследване на политически цели. По време на лятната ваканция с г-жа Уошбърн заминахме за Енгадин, за да възстановя здравето си, а професор Панаретов, който ни придружаваше, се възползва от възможността да посети Англия и да види тамошните си приятели. Той успя да заеме място в ложата на председателя на Палатата на общините и да изслуша последната реч на г-н Дизраели преди издигането му като член в Палатата на лордовете. Речта бе посветена на българските кланета.
Не мисля, че по време на тези размирни времена турските власти се интересуваха от Колежа, макар че великият везир Мохамед Рушди ни бе съсед, а Мидхат паша често посещаваше дома му. Д-р Лонг познаваше последния много добре от времето, прекарано в България, а и самият Мидхат паша бе българин по произход и рождение, но иначе помак или помохамеданчен българин. Сър Хенри Елиът му вярваше безрезервно. Трябва да се отбележи, че той наистина се бе проявил като добър местен управител и в България, и в Багдад. Веднъж прекарах с него два дни на един австрийски параход и почти през цялото време говорихме за Турция. Мидхат паша бе забележителен събеседник, а в ума му цареше изобилие от идеи за реформи. Трябва да призная, че бях очарован, въпреки че д-р Лонг не вярваше, че Мидхат паша е в състояние да реформира империята. Истината е, че той се провали, а по време на най-голямата си власт не можа да накара нито една партия да го подкрепи. Не успя да спечели и доверието на султана, когото лично бе издигнал на трона. Накрая го изпратиха на заточение в Арабия и го убиха.
Да се върнем към по-специфичната история на Колежа. Г-н Робърт остана в Европа до края на октомври 1875 г. Много скоро след завръщането си в Америка започна да изпраща писма, които показваха, че изпитва сериозни затруднения поради финансовите условия в Америка и политическата ситуация в Константинопол. Тези писма бяха пълни със заръки за икономии и с предупреждения да не се месим в политически работи. Съветите му бяха добри и ние се стараехме да се придържаме към тях. Някои от действията ни през пролетта го бяха обезпокоили и сега той се колебаеше дали да приеме мнението на д-р Хамлин по турските въпроси или нашата трактовка. Ние му разказахме всичко, след което той благодари Богу, че сме успели да направим нещо за българите – нещо, за което основателите на Колежа дори не са си мечтали. През пролетта на 1876 г. ни посети преподобният д-р Дейвид Б. Коу, един от настоятелите, който бе работил като секретар на настоятелството от самото начало и който се превърна в главната опора на Колежа след смъртта на д-р Робърт – човек с възхитителен дух и мъдър практицизъм. Една от забавните случки през годината бе пристигането на пратка от риба трескб от Ню Йорк. Г-н Робърт се бе поинтересувал от това-онова докато бе споделял храната на учениците ни и очевидно бе стигнал до заключението, че рибените кюфтета на янките биха могли да се превърнат в приемлива добавка към менюто. Г-жа Уошбърн даде указания на арменската ни готвачка и така стигнахме до приготвянето на истинските кюфтета. В столовата аз произнесох реч в чест на г-н Робърт и поднесеното ястие, но – уви! – оказа се, че за да се оцени този наш национален деликатес, трябва да се привикне към него отрано. Ето защо по-голямата част от рибата накрая отиде при американските семейства в града.
Един от най-радостно приетите резултати от политическите размирици бе пристигането на американските военни кораби, изпратени от правителството ни за защита на Легацията. По различно време бяхме посетени от “Вандалия”, “Куинебог”, “Гетисбърг”, “Уайоминг”, “Диспач” и “Марион”. Понякога пристигаха по два-три кораба наведнъж. Присъствието на корабите вдъхваше сигурност, че ни закрилят, а и гледката на американското знаме, развято над Босфора, ни радваше. Гордеехме се не толкова с корабите, колкото с офицерите. Често се виждахме с тях. Подобно на великите ни генерали, посетили Константинопол, и за разлика от някои представители на цивилното население, офицерите ни обръщаха внимание поради факта, че сме американци. Оттогава насам имам пълно доверие във военния флот. Много от представителите му ни смятаха достойни за специална закрила. […]
,
Руско-турската война (1876–1877)
Когато се завърнах от Швейцария през септември 1876 г., заварих нов султан на трона. Мурад бе свален от престола и на негово място бе издигнат брат му Абдул Хамид – най-вече благодарение на влиянието на Мидхат паша и сър Хенри Елиът. Беше доста неизвестна фигура дори и за турците, но се предполагаше, че е тих, ненатрапчив човек със скромни познания в политиката, който може да бъде използван като оръдие от конспираторите, детронирали чичо му и брат му. Съвсем скоро всички разбраха каква е истината.
Колежът отвори врати с 83-ма ученици на пълен пансион, 27 от които бяха българи, а други 27 посещаваха само дневните занятия, или общо имахме 110 ученика. По-късно пристигнаха още 10 българи, но някои ученици напуснаха, така че в края на годината броят им се запази на 110, вместо 140-те от предходната година. Положението бе много по-добро от очакваното. Не бяхме стигнали далеч в съкращенията сред учителския състав. Професор Панаретов се върна заедно с нас и макар че посещението му в Лондон бе привлякло вниманието и бе обезпокоило г-н Робърт, в Колежа никой не ни упрекна за нищо. Турците бяха прекалено погълнати от собствените си проблеми, за да обърнат внимание на проф. Панаретов. Най-сериозните ни трудности всъщност бяха финансовите. Турците бяха загуби репутацията си след като стигнаха до реален банкрут, така че не можеха да взимат заеми и бяха принудени да прибягнат до пускането в обръщение на необменяеми книжни банкноти (каймета). Финансовото състояние на страната намали броя на учениците ни дори в по-голяма степен, отколкото политическата неразбория, тъй като по принцип Робърт колеж се смяташе за най-безопасното място в Константинопол. От време на време турците ни залагаха капани и през тази, и през следващите години, за да проверят доколко сме лоялни към тях. Ние обаче никога не се хванахме на уловките, така че те не можеха да се оплачат от нас.
Турция се справи успешно с войната в Сърбия, въпреки факта, че руското правителство бе разрешило на голям брой руски офицери и войници да се бият на страната на сърбите. Единствено пряката намеса на Русия и заплахата от война можеше да спре турските армии. Накрая Великите сили се съгласиха да свикат в Константинопол европейска конференция с цел обсъждане на ситуацията и упражняване на натиск над турското правителство да приеме реформи, които биха задоволили народите в европейска Турция, така че да се избегне избухването на война, в която би могла да бъде въвлечена цяла Европа.
Поради множество причини тази конференция бе изключително интересна за Колежа. Успехът є би довел до дълготраен мир в Турция и спокойствие и благоденствие в европейските турски провинции. Така настъплението на Русия можеше да се спре, а на българите щеше да се даде един шанс да образоват нацията си. Ние се оказахме пряко ангажирани в конференцията поради факта, че водещата роля в планирането на събитието бе отредена на Англия, а английските представители смятаха, че ние сме по-добре запознати с хората и делата в България от когото и да било другиго в Константинопол. Английските делегати включваха лорд Солзбъри и сър Хенри Елиът, а двама от придружаващите лорд Солзбъри по-късно станаха посланици по тези места. Това бяха лорд Къри и сър Уилям Уайт. Присъства и адмирал Джон Хей. Делегатите се събраха в началото на декември 1876 г. и проведоха няколко неофициални срещи, за да разберат дали могат да стигнат до споразумение помежду си преди срещата с турските делегати. Очакваният антагонизъм между лорд Солзбъри и руския делегат генерал Игнатиев не се прояви. Двамата работиха заедно по време на цялата конференция и съставиха план, който – ако турците го бяха приели – щеше да донесе мир и благополучие на империята. За съжаление сър Хенри Елиът сподели с мен, че не е съгласен с възгледите на лорд Солзбъри, а отношението му може би несъзнателно повлия на турците да се противопоставят на предложението. Конференцията започна работа в пълен състав на 23 декември. Мидхат паша бе подготвил coup de théatre за случая. След официалното откриване се премина към обсъжданията, които бяха неочаквано прекъснати от топовни салюти. Турският председател на конференцията Савфет паша се изправи и заяви, че “салютите възвестяват приемането на конституцията – промяна във формата на управление, продължило 600 години – и слагат началото на една нова ера на благоденствие на османските народи”. Конференцията вече била излишна. Всички народи в Турция щели да получат много повече от това, което конференцията щяла да поиска за европейските провинции. Делегатите не приеха това становище, тъй като то не беше гаранция за провеждането на реформите. Заседанията продължиха, а делегатите започнаха да се отказват от исканията си едно подир друго, докато целият план накрая се превърна в съвсем незначителен, макар че турците не желаеха да приемат нито едно предложение. Конференцията беше разпусната, а всички Велики сили отзоваха посланиците си и прекъснаха отношенията със султана. Преди да заявят окончателно отхвърлянето на предложенията, турците разиграха фарс чрез свикването на група турски първенци и водачи на християнските общности, които да изразят вижданията си. Българският екзарх отказа да участва в начинанието под предлог, че е болен. Векилът на протестантската общност бе единственият присъстващ, който се осмели да говори за опасностите, свързани с отхвърляне на предложенията, и да препоръча предпазливост. Обикновените хора – независимо дали турци, християни или евреи – внимаваха да не изразят нещо друго, освен радост от новата Конституция.
Конституцията изобилстваше от блугозвучни думи и фрази, заимствани от подобни документи, но като цяло бе безполезна харта на свободи, непригодни към условията в страната. Само шест седмици след обявяването на Конституцията Мидхат паша бе призован в двореца посред нощ, където бе задържан, натоварен на параход и изгонен позорно от страната до пристанището Бриндизи в Италия под претекст, че това се върши съгласно с една от разпоредбите на собствената му Конституция. Въпреки всичко обещаният в Конституцията Парламент, състоящ се от Сенат, назначен от султана, и Камара на представителите, избрани на различен принцип от народите в различните провинции, наистина се събра 6 седмици след изгонването на Мидхат, като на откриването произнесе реч лично султанът. Това се случи на 19 март 1877 г. Приятелят ни Ахмет Вефик паша бе избран за председател на Долната камара. Имаше и доста депутати, чиито независимост и благоразумие предизвикаха всеобщо учудване, но този парламент бе, така или иначе, уникален. Аз присъствах на едно от заседанията. Случиха се най-различни работи, като по едно време един потомък на Пророка със зелен тюрбан прекъсна председателя и не му позволи да продължи, макар че на два пъти му отнемаха думата. Когато Ахмет Вефик паша изрева “Sous eshek“ (Млъкни бе, магаре!), провинилият се се строполи на стола си като прострелян. По принцип Парламентът се оказа прекалено независим, така че бе разпуснат на 28 юни 1877 г. Шест месеца по-късно бе съставен нов Парламент, който се оказа още по-неприемлив, и това ознаменува края. Неуспехът на конференцията бе разочарование за Колежа. Смятахме, че това е беда и за Турция. Също така смятахме, че за българите би било по-добре да получат независимостта си постепенно. И днес съм на същото мнение. Цялото ни влияние на конференцията бе упражнено именно с тази цел на ум. Всичко, което сторихме, бе в интерес на мира. Неуспехът на конференцията означаваше война. Изтъкнат член на Улема по онова време ми обясни, че проблемът е там, че правителството е разбунило фанатиците и вече е трудно да обясни на хората от низините необходимостта да се приемат исканията на неверниците от Европа.
Провалената конференция бе последвана от нелеки преговори между Великите сили. Русия обяви война едва на 29 април 1877 г. Английското правителство не бе склонно да позволи на Русия да действа от името на конференцията и да упражни принуда над турците, но историята за българските кланета бе възмутила общественото мнение в Англия и то бе до такава степен враждебно към Турция, че властите не се осмелиха да защитят империята открито. Австрия също трябваше да бъде купена на страната на Русия чрез обещанието за Босна и Херцеговина. И Англия, и Австрия заявиха изрично, че Русия не бива да окупира Константинопол.
Събитията от Руско-турската война не могат да се поберат в моята история. В началото турците имаха предимство и ако султанът не бе се опитал да ръководи армиите си от двореца, а бе възложил върховното командване на който и да било от няколкото си генерали, руснаците щяха да бъдат безславно победени – поне през първата година. Но Сюлейман паша заедно с най-силните турски армии трябваше да остане в Черна гора, изложен на ударите на планинците, докато войските, които трябваше да се обединят срещу руснаците в България, бяха водени от генерали, които не работеха в синхрон. По принцип руснаците не бяха подготвени за войната, а бяха влезли в нея под натиска на общественото мнение. Страстите в Константинопол през пролетта и лятото на същата година бяха разгорещени, а цялото мохамеданско население на империята се вдигна, за да защити вярата си от отколешния враг. Християните не знаеха от какво да се страхуват повече – от великата победа или от великото поражение на турците. Учениците ни също се вълнуваха, а и трябва да се има предвид, че половината от пансионерите бяха българи. Колежът обаче не пострада по никакъв начин, а ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да ангажираме вниманието на учениците с уроците им.
По едно време се разнесе слухът за голяма победа на Русия и неграмотните турци в града се уплашиха. Един ден съпругата на имама от съседен на Колежа квартал дойде при мен разтревожена и ми каза, че руснаците настъпват и със сигурност ще ги убият. Тя ме бе посетила от името на жените от Хисар, за да разбере дали сме готови да ги приемем в Колежа и да ги защитим от руснаците. Казах є, че ще го направим и че американското знаме наистина ще ги запази. Тя си отиде успокоена. Имахме голям късмет, че по време на военните страсти бяхме заобиколени от дружелюбно настроени съседи. Веднъж те дори си направиха труда да ни предупредят, че за няколко дни българските ученици не бива да напускат Колежа, за да не се изложат на опасност.
Бяхме много задължени на офицерите от кораба “Вандалия” за загрижеността им за Колежа по това време. Техните чести посещения ни помагаха по множество начини. Една вечер лейтенант Даненхуаер доведе двадесетина моряци, които изнесоха пред студентите естраден спектакъл, маскирани като негри, а накрая направиха жива картина на Богинята на свободата, вдигната на ръце от сухопътните войски и флота. Представлението имаше огромен успех, а моряците прекараха нощта при нас в Колежа. Друг път дойдоха на бейзболен мач. Подобни неща бяха голяма разтуха за учениците ни, иначе подложени на постоянно напрежение.
,
Руснаците в Сан Стефано (1877–1878)
[…] Някъде в началото на 1878 г. изгледите за военен успех и в Европа, и в Азия се промениха в полза на руснаците. Състоянието на руската армия се подобряваше непрекъснато, а в България към нея се бяха присъединили румънците. В същото време турската армия отслабваше заради лошото ръководство в Константинопол. Тук не можем да си позволим подробно проследяване на военните действия. Ще кажем само какво се случваше в Константинопол. След падането на Плевен, тежкия зимен преход в Балкана и разгрома на турската армия при Шейново руснаците започнаха да настъпват към Константинопол, като помитаха всичко по пътя си. Турското население в страната избяга от страх, защото бе убедено, че руснаците и българите ще му отмъстят за българските кланета със същите зверства спрямо турците. Само перото на Де Куинси може да опише ужасите при напускането на страната през зимата. Доколкото зная, загиналите на път и по улиците на Константинопол наброяваха стотици хиляди, но никой никога няма да установи точния им брой. Генерал Скобелев, който командваше авангарда на руснаците, ми разказа нещо, което може да осветли донякъде истината за това бягство. Между Филипополис и Адрианопол той неочаквано чул припукването на пушки и изтичал напред. Стигнал до мястото на вливането на две реки, между които били струпани огромен брой каруци и хиляди турски мъже, жени и деца. Генералът наредил на войските си да отстъпят, а самият той продължил напред на кон, за да увери бежанците, че няма от какво да се страхуват. Той обаче не успял да стигне до тях, тъй като те не преставали да стрелят, и затова изчакал те сами да преминат нататък. Когато се върнал, за да поведе полка от казаци, видял захвърлено на пътя бебе. Заповядал на един войник да го прибере, но преди да стигне с полка си до съседния град, нямало войник без бебе на ръце – оказало се, че обезумелите от страх родители захвърляли децата си, за да бягат по-бързо. След като пристигнал в града, генерал Скобелев осигурил достатъчно каруци, за да закара децата до турско село в планината, където се надявал да намери кой да ги гледа. Каква е по-нататъшната съдба на тези бебета, така и не разбрал. Други източници твърдяха, че 2000 деца били хвърлени от родителите си в реките, а телцата им задръстили потоците. Говореше се, че цялата железопътна линия до Адрианопол е осеяна с трупове на изпаднали от вагоните, които били толкова измръзнали, че не можели да се държат за перилата. Други загинаха от глад и студ из цялата гола област от отсамната страна на Адрианопол. Около 300 000 (заедно с пуснатите войници) стигнаха до Константинопол в такова окаяно състояние, че вместо да плячкосат незащитения град, те налягаха и измряха по улиците и джамиите. Донесоха със себе си тиф и шарка, които плъзнаха из града. Не се намериха достатъчно храна и места за подслон за тях. Това бе най-ужасяващото събитие в Константинопол от превземането му от турците насетне.
Именно в разгара на тази криза новият Парламент, избран по стария начин, заседаваше. Парламентът изуми всички, като изведнъж се активизира и гласува бламирането на министрите. Министрите подадоха оставки, а султанът без видима причина премахна поста на великия везир, назначи близкия ни приятел Ахмед Вефик паша за премиер и му възложи съставянето на хомогенен кабинет. Три месеца по-късно Ахмед Вефик паша бе позорно уволнен. Той ми разказа много неща за управлението си. Било му почти невъзможно да работи със султана, който като че ли дни от време на време губел разсъдъка си за по два-три. Султанът не се доверявал на никого и не позволявал на министрите никаква инициатива. Ахмед Вефик паша обаче с помощта на сър Хенри Леърд успял да постигне нещо, което имало огромно значение. Когато руснаците наближили Константинопол, султанът решил да се оттегли в старата турска столица Бурса и дал съответните разпореждания за това. Ако наистина се беше оттеглил, сигурно никога нямаше да се върне в Константинопол. Успели да го разубедят да се откаже от замисленото. Говори се, че сър Хенри буквално паднал на колене пред султана, но не зная дали това е вярно. Със сигурност е коленичил в преносен смисъл. Така или иначе, Парламентът бе разпуснат, много от депутатите избягаха от страната, други влязоха в затвора и с Конституцията беше свършено. Без да бъде официално отменена, тя загина от естествена смърт. Беше се родила по решение на абсолютната власт с цел да обяви “мат” на европейските сили, а не по желание на народа или поради нуждите на страната. Тази Конституция по никакъв начин не ограничи самодържавието на султана. Султанът бе започнал войната по свое желание и стигна до мира по собствено усмотрение.
С пристигането на руската армия дойде и английският флот, който бе минал през Дарданелите въпреки формалната забрана, фигурираща в спогодбите, с надеждата да възпрепятства окупирането на Константинопол от руснаците. Ставаше дума не за война, а за опасност от война. Ако се съди по турците, руснаците можеха да завладеят града без да гръмне и пушка. Генерал Грант, който пристигна малко по-късно, по това време беше в Петербург. Разказа ми следната история за един от висшите сановници там: “Когато князът пристигнал в Сан Стефано, изпратил много телеграми на царя, между които била и следната : “Вече виждаме кубетата на “Св. София”. Между нас и града няма войска. Трябва ли да влезем в града и да го превземем?”. Всички останали телеграми получили мигновени отговори освен тази, тъй като се предполагало, че князът сам ще поеме отговорността и ще превземе града. За голямо разочарование на царя обаче той не го сторил.” Генерал Грант добави, че според него това е най-голямата грешка на руснаците.
На 3 март 1878 г. в Сан Стефано бе подписан мирен договор между Русия и Турция. Договорът щеше да има окончателен характер, ако не беше несъгласието на Англия и Австрия с него. Очакваше се намесата им да доведе до война, така че в течение на няколко месеца бяхме посещавани често от английски и руски офицери. Първоначално това ни озадачи, но скоро разбрахме, че става въпрос за това, дали руските батареи на територията на Робърт колеж биха могли да попречат на британския флот да влезе откъм Босфора и да стигне до Черно море, за да прекъсне връзките за комуникация на руските армии. Д-р Лонг разполагаше с информация, че към нас наближава многобройна сила с тежки оръдия. Новината силно го безпокоеше. За щастие избегнахме тази опасност. Повод за недоволство от руснаците ни даваха единствено познанията им за Робърт колеж, получени въз основа на чутото в България. Всички части, които се завръщаха в Русия, се събираха в Константинопол и бяха изпращани у дома по море. Всяка подобна група минаваше край Колежа и когато се случеше на борда да има музиканти, изпълняваха някоя американска мелодия и ни поздравяваха с трикратно “Ура!” Наложи се да обясним на ген. Скобелев, че сме благодарни за проявявания към нас интерес, но тези демонстрации няма да се отразят добре на отношенията ни с турците и затова бихме искали те да бъдат спрени. Улиците на Константинопол бяха пълни с руски офицери и войници по време на престоя им в Сан Стефано, но никога не чухме между тях и турците да е имало конфликти.
Договорът от Сан Стефано, разбира се, беше горчив залък за Турция, но щеше да бъде по-добре и за Англия, и за всички народи от европейска Турция, и особено за азиатските арменци той да се запази. Самият султан нямаше причини да благодари на Англия или Австрия за намесата им. Тайното споразумение, чрез което Англия получи Кипър, не беше нищо повече от театрален трик на лорд Бикънсфийлд. Споразумението привлече вниманието на Колежа единствено с молбата на британското правителство да им отпуснем възпитаници за нуждите на управлението там. Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878 г., бе едно от най-важните събития в европейската история от ХІХ в., но не отговаряше на интересите на нито един поданик на Турската империя. Макар че лорд Биконсфийлд го определи като успех в “консолидирането” на империята, договорът бе един евфемизъм за смаляването є. Всяка от Великите сили се стараеше да прокара единствено собствените си интереси и амбиции, а засегнатите от договора народи изпитаха на собствен гръб войните, метежите и кланетата, които продължават до ден-днешен. Тук не му е мястото да обсъждаме договора, но е достатъчно да споменем примера с българите, тъй като по това време Колежът се вълнуваше най-много от тяхната съдба. Договорът от Сан Стефано бе начертал границите на България съгласно споразумението на Великите сили от конференцията в Константинопол. Берлинският договор раздели българите на пет части, като даде една част на Сърбия, една на Румъния, една на автономната провинция, наречена Източна Румелия, една на Турция и една на новосъздаденото Княжество България под сюзеренната власт на султана. Англия настояваше най-много за това, както и за правото на Турция да разполага войски и да се укрепи на Балканите – целта бе българите да нямат възможност да изградят жизнеспособна държава, която да поддържа приятелски отношения с Русия. Англичаните с познания за България и нашите приятели сред тях от самото начало бяха наясно с погрешността и непочтеността на тази стъпка. Вече и цяла Англия е наясно с това. До този момент резултатите от решението се изразяват във въстанието от 1885 г., довело до Съединението на България с Източна Румелия, във войната със Сърбия, бунта в Македония и провинция Адрианопол, както и кланетата и неописуемите ужаси през последните 39 години в Македония, да не говорим за страданията на България поради интригите на Великите сили след подписването на Берлинския договор. Ужасяващите кръвопролития и преследвания, на които арменците са подложени от 1886 г., са още един резултат от този договор. […]
,
Голямата криза в България (1884–1886)
[…] Беше ми казано недвусмислено, че рано или късно ще бъде направен опит за обединение на Източна Румелия с България, но това не намали удивлението ми, както и това на останалия свят, когато на 18 септември (или по-малко от две седмици след завръщането ни в Константинопол) във Филипополис избухна въстание. Междувременно бях дал на г-н Пиърс, изтъкнатия кореспондент на Лондон Дейли Нюз, дълго интервю за ситуацията там. Материалът му, включващ интервюто, излезе в Лондон в деня, когато телеграфът възвести избухването на въстанието. Тъй като това бе единствената новина по темата, интервюто бе разпространено из цяла Европа, което създаде общото впечатление, че имам някаква връзка с въстанието. Това бе абсолютно погрешно. Познавам само един възпитаник на Робърт колеж, който бе сред водачите му, но поради абсолютната необходимост тази подробност да се пази в тайна от префекта, при когото бях отседнал, този ученик не ми разказа нищо за начинанието. Бях осведомен единствено за размириците и за интересите на Русия от подобно развитие, което би позволило детронирането на княз Александър – главна цел на руската политика по онова време. Самият княз Александър знаеше за заговора и се опита да го предотврати преди привеждането му в действие.
По същото време руският консул във Филипополис посещаваше сбирките на заговорниците и ги насърчаваше, воден от мисълта, че княз Александър – по това време във Варна – няма нищо да спечели. Това бе една безкръвна революция, при която сложното, но изкуствено управление на Източна Румелия се разпадна и изчезна от сцената без бой, а народът започна да скандира името на княз Александър. Князът пристигна с пълното съзнание, че по този начин рискува трона си, а може би и живота си. В историята на Европа няма нищо по-патетично, а в историята на Русия – нищо по-диаболично от събитията, последвали въстанието във Филипополис. Князът бе пожертван от Европа заради личната омраза на руския цар, а България се превърна в обединена държава въпреки усилията на Русия. Турците почти не се интересуваха от тази работа. Искаха само техните хора в Източна Румелия да не пострадат и да не се влиза в Македония, но Русия настоя за незабавно нахлуване на турската армия в страната и успя да привлече повечето от Великите сили на своя страна. За щастие по това време Англия се представляваше тук от стария ми приятел сър Уилям Уайт, който не се боеше да се противопостави в името на справедливата кауза и който разполагаше с пълното доверие на лорд Солзбъри. Той спаси положението със собствени сили, като просто наложи волята си и турците не предприеха нищо по въпроса. Руснаците се опитаха да премахнат влиянието на княз Александър, чрез внезапно отзоваване на всичките руски офицери от българската армия, която до този момент бяха държали под контрол. Министърът на войната и всички офицери с чин по-горен от капитан бяха руснаци. След като не успяха да накарат Турция да влезе във война, руснаците насърчиха Сърбия да нападне България. Резултатът от усилията им бе пълният разгром на сърбите, превръщането на княз Александър в герой пред целия свят и нарастването на европейските симпатии към българите.
Никой не знаеше обаче какви задкулисни битки се водеха ежедневно през цялото това време. В Константинопол се водеше битка между сър Уилям Уайт и представителите на всички останали Велики сили, предвождани от руския посланик г-н Нелидов, чиято цел бе да възстанови в Източна Румелия status quo ante и по този начин да предотврати обединението. Конфликтът най-накрая бе разрешен чрез компромис, като княз Александър бе назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия, която трябваше да се ръководи от отделна администрация по правилата на предишния режим. В Източна Румелия се водеше битка между княз Александър, подкрепян от приятелите му, предвождани от префекта на Филипополис г-н Димитров, и руските агенти и техните съмишленици, включващи и консулите, с изключение на английския консул. Княз Александър отново спечели битката, тъй като старото управление не бе възстановено и обединението бе закрепено. За този резултат трябва да се отдаде дължимото и на султана, тъй като привидно той следваше желанията на Русия да се спазва стриктно Берлинския договор, но отказа да се превърне в руска маша и да попречи със сила на обединението. За съжаление трудностите нараснаха допълнително с действията на Гърция, която заплаши с война, ако Източна Румелия се обедини с България. Това обаче не отговаряше на плановете на Русия, която заедно с Великите сили запуши устата на гърците.
Изпитанията за княз Александър не свършиха с победата над сърбите и с назначаването му за генерал-губернатор на Източна Румелия. Русия бе решена да го унищожи и да не пести усилията си за разбунване на опозиционни настроения срещу него сред българите. Организира дори заговори за покушение. По принцип българите обичаха княза си, но някои политически лидери и военни офицери, сред които за съжаление имаше възпитаници и на Робърт колеж, се оставиха да бъдат превърнати в проводник на руските интереси. Някои от тях бяха водени от убеждението, че България не може да си позволи да настрои срещу себе си Русия, а други се водеха от чисто егоистични интереси. Тъй като поддържах връзка с представителите на всички партии, направих каквото бе по силите ми, за да поддържам мира между тях и да укрепвам управлението на княз Александър. […]
,
Свалянето на княз Александър (1886–1888)
В края на двадесет и третата година от службата ми лекарите ме изпратиха на лечение в Карлсбад. Когато на връщане спрях във Виена, чух от британския посланик за отвличането на княз Александър и веднага заминах за Букурещ при сър Уилям Уайт, който се бе върнал на предишния си пост там след напускането на Константинопол. Княз Александър вече бе отпътувал за България, но брат му, който го придружавал, бе останал със сър Уилям. От тях научих подробностите и до ден-днешен кръвта ми кипва от възмущение, когато се сетя за тях. За българските офицери, изпълнили волята на руския цар, има извинение. Те са получили образованието си в Русия, когато са били млади и не са познавали толкова добре собствената си страна, че да са лоялни към суверена є. Просто се бяха включили в бунта без да осъзнават позорния характер на измяната си – особено като се има предвид, че са действали от името на руския цар. За самия цар обаче – братовчед на княз Александър и въплъщение на божествения произход на властта – не може да има никакво извинение. Със сигурност той е бил уведомен за заговора. Освен това е възнаградил и похвалил агентите си. Царят не се извини пред цивилизования свят и стигна дотам, че да направи мира в Европа зависим от съгласието на Великите сили княз Александър да бъде прогонен от България.
Става дума за военен заговор, подготвян внимателно и приведен в действие от офицерите, сражавали се под командването на княз Александър при Сливница. Те нахлули в двореца, арестували го посред нощ и го изпратили на бърза ръка с карета до Дунава, където го чакал параходът за Русия. По пътя отношението към княза било крайно непочтително. Александър бил предаден на руските офицери, които се държали с него по същия начин докато го превозвали до австрийския граничен град Лемберг. Тамошните жители не обичали Русия, така че князът бил посрещнат с ентусиазъм след петте дни, изстрадани в позор. Там научил, че цяла България се е вдигнала срещу предателите с настояване за незабавното му завръщане. Той се върнал, а пътуването му през Австрия, Румъния и най-вече България било истински триумф. В София обаче князът установил, че враждебността на руския цар е станала още по-голяма, а представителите на европейските държави, както и на Англия в това число, му дали да разбере, че европейският мир зависи от неговата абдикация. Князът останал в София само няколко дни – колкото да възстанови реда и да назначи регентство, което да поеме управлението. След това абдикирал и напуснал страната като едвам убедил населението да не попречи със сила на заминаването му.
Може да се каже, че в случая с княз Александър руският цар спечелил битката чрез такива долни средства, до които нито един европейски управник не би прибягнал при каквито и да било обстоятелства. Дори княз Милан не можел да си представи подобно варварство – той никога не е заплащал на агенти за убийството на княза. Но руският цар бе забравил за народа на България, който смело се противопоставяше и на него, и на всичките му интриги до последния му земен ден, народът на България, който постигна обединението между България и Източна Румелия и спечели доверието на цяла Европа. Днес княз Александър е български герой. Когато почина, останките му бяха пренесени в София и мавзолеят му се превърна в най-свещеното място на столицата. Бащата на царя, освободил България, е също на голяма почит, докато името на Александър ІІІ е малко или много забравено. Княз Александър бе пристигнал в България като младеж без опит, така че сигурно е направил много грешки, но той се идентифицира с хората под негово управление и пожертва всичко в тяхно име. Той живееше заради тях. Беше човек с висок морал и съвсем непретенциозен вкус. Икономисваше парите на народа си и се чувстваше добре в компанията и на най-нисшите си поданици. Разви се бързо като управник и постигна голям напредък в образоването на населението по въпросите на самоуправлението и реорганизирането на администрацията според нуждите на държавата. Основните му трудности произтичаха от непрекъснатите интриги на руския цар с цел да направят позицията му невъзможна. България трябва да почита паметта на този човек.
По това време изгря звездата и на Стамболов като един от регентите, назначени от княз Александър. Той започна мъчителната битка с Русия за независимостта на България, която продължи до деня на убийството му на софийска улица, след като се бе погрижил княз Фердинанд да заеме престола. Конфликтът започна веднага след напускането на страната от княз Александър, когато генерал Каулбарс пристигна като представител на руския цар, за да поеме контрола над управлението. Русия не промени поведението си до смъртта на Александър ІІІ, като прибягваше до средства, присъщи не на императорите, а на анархистите. В този конфликт турците имаха благоразумието да симпатизират на България, а не на Русия, в което бяха подкрепени от Великите сили и най-вече от Англия.
,
Свършеното за четиридесет години (1864–1903)
Не бих се осмелил да твърдя, че аз или колегите ми сме били доволни от свършената от нас работа в Робърт колеж, или че сме постигнали всичките си цели. От друга страна, нямам намерение да се оплаквам от липсата на средства или от други неща извън нашия контрол, забавяли напредъка ни, тъй като сред обстоятелствата извън нашия контрол имаше и такива, които издигнаха влиянието на Колежа в световен мащаб – нещо, за което основателите му едва ли са мечтали дори. Читателите на предходните глави от тази книга сигурно са разбрали и недостатъците, и преимуществата на условията, в които работехме.
В края на тези 40 години ние бяхме допринесли за образованието на над 2500 младежи от множество националности. Всеки от тях бе прекарал в Колежа средно по 3 години. 435 души бяха завършили с отличие след 4- до седемгодишно обучение в Колежа. От тях 144 бяха арменци, 195 – българи, 76 – гърци, 14 – англичани и американци, трима – германци, двама – евреи и 1 турчин.
В началните години след създаването на Колежа тези момчета постъпваха при нас съвсем неподготвени, що се отнася до училищното образование. Дори и сега подготовката им е най-различна, като рядко включва каквито и да било познания по английски език. Бяхме принудени да открием подготвителен клас дори и за по-напредналите, които иначе имаха готовност за колежанско обучение. Обикновено момчетата бяха привикнали на послушание и уважение към възрастните, което им помагаше да свикнат с училищната дисциплина. По принцип ми се струва, че нашите ученици бяха по-податливи на контрол и не толкова буйни, колкото американските им връстници. Сред тях не бе толкова разпространен и тормозът на големите над малките, който е такъв позор в американските училища, макар че и при нас сме имали някои случаи на подобни жестокости.
С всяка изминала година се убеждавам все повече, че момчетата по цял свят си приличат – различните среда и условия оказват външно влияние върху тях, но по душа те са еднакви. Често ме питат коя от националностите, представени в Колежа, е най-интелигентната и какво сравнение може да се направи с американските колежани. По отношение на различните националности бих казал, че на този въпрос не може да се отговори. Архивите ни от последните 40 години не показват преимуществото на никоя определена нация. Най-изявените ни ученици са били от различни националности. Що се отнася до сравнението със ситуацията в Америка, то бих казал, че повечето наши възпитаници постъпват при нас без несъзнателно придобитата от външния свят образованост на американските младежи, но не падат по-долу в старанието по време на обучението при нас.
Въпросът, какво е направил Робърт колеж за тези ученици може да намери най-убедителния си отговор в репутацията на Колежа по тези места. Ние се прославихме с добрите си ученици и именитите си възпитаници. Един-двама ни разочароваха, за съжаление, но повечето защитават честта на Колежа, където и да се намират. Някои са учени в европейските университети, а други водят активен публичен живот.
Теорията ни за колежанското обучение не е нова. В същността си тя е толкова древна, колкото постановките на Платон и Аристотел. Основната є цел е възможно най-пълноценното изграждане на характера. Колежът се стреми предимно да изгради дисциплинираност у обучаваните. Това се съчетава с обогатяването на ума на ученика с някои полезни знания, макар че те бързо се забравят, тъй като това, което ни влиза в употреба в реалния живот, не се научава от колежи, или поне не се преподава от учителите. Най-великите учени често се оказват най-непрактичните и безпомощни хора.
Колежът си поставя като основна цел развитието на физическите, интелектуалните и моралните качества на ученика. Приема се, че обучаваният има необходимите заложби за тях, тъй като те са дар от Бога. Работата на учителя е да извади заложбите наяве, да ги култивира, да ги хармонизира и да ги развие симетрично, така че нисшите страсти винаги да са подчинени на висшите, а волята да се насочва към благородните, а не към недостойните пориви. Всеизвестно е, че повечето ни действия се дължат на инстинкта или на навика. През младите ни години инстинктите могат да бъдат видоизменяни или контролирани. Тогава се оформят и навиците за цял живот. Когато казваме, че образованието има за цел да дисциплинира и да развие и оформи характера, имаме предвид затвърждаването на тези навици, които ще обуславят постъпките ни по-нататък. Тази дисциплина може да бъде насочена конкретно към физическите умения и тогава ученикът отдава най-голямо внимание на атлетическите занимания. Може да бъде и често е насочена най-вече към интелектуалните способности – формирането на навици за учене, изследователско търсене и аргументиране с оглед развитието на ума. Никое от тези качества не бива да се пренебрегва. Много ценни са навиците, които гарантират крепко здраве и силен ум, способен да вникне в житейските проблеми и да ги преодолява. Но когато говорим за характер, имаме предвид нещо повече и нещо по-важно. Имаме предвид емоциите и волята. Именно те направляват нашия живот, съставляват характера и определят съдбата на човека. Дисциплинирането на тези качества, тренирането на волята и формирането на навици, които да съжителстват в хармония с волята Божия – това са най-висшите и най-добри постижения на Колежа. Така разбираме нещата и така сме се старали да работим. Досега сме се справяли успешно, тъй като възпитаниците ни се открояват навсякъде като хора, отличаващи се коренно от типичните представители на Изтока. Ето в това се състои реалната работа на Колежа и по тези резултати трябва да я съдят. Без да си го поставя за цел, Колежът ни успя да упражни забележително влияние и в този регион, и по други земи.
Влиянието ни се усети (макар и не до степента, до която бих желал) и в намаляване на враждебността между различните етнически групи на Изтока. Ако не друго, то техните представители участваха равностойно в работата на Колежа и успяваха да развият известно уважение едни към други. Понякога се стигаше и до близки приятелства. Учениците разбираха, че общата цел прави съвместните усилия възможни, а преподавателите не правят разлика между тях. Имали сме забележителни случаи на ученици от една етническа група, които се жертват в името на приятелите си от друга.
Със сигурност отбелязахме голям успех в спечелването на доверието на мохамеданските ни съседи. Разсеяхме предразсъдъците им, заслужихме уважението и приятелството им и променихме представите им за християнския свят и за Америка.
Немците смятат, че нашият и други американски колежи в Турция упражняват силно влияние за насочване на търговията към Америка и Англия. Със сигурност в това твърдение има известна доза истина. Търговията на Турция с Америка се оживи значително през последните години, а разпространението на английския език носи ползи и на Англия, и на Америка, макар че никога не сме изтъквали това обстоятелство при търсенето на подкрепа.
Най-голямата слава на Колежа в Европа е свързана със значението му за изграждане на една свободна държава на Балканския полуостров. Преди 50 години българите бяха познати само на неколцина историци, а Америка и Западна Европа бяха забравили напълно за тяхното съществуване. Ние не сме откривателите на българите, но изиграхме важна роля в опознаването им от страна на Запада в момента, когато имаха най-голяма нужда от помощ. Българите бяха научили за нас отпреди това и учениците, които изпращаха в Колежа, бяха създали сред тях доверие в нашето доброжелателство и мъдрост. Най-важният ни принос към България е свързан с обучението на българските младежи, които да поведат народа си във време, когато малцина от сънародниците им знаят що е гражданско управление на свободната държава.
Това бе логичната цел на усилията ни, която по естествен път доведе до стремежа ни да помагаме на завършилите Колежа по всякакъв възможен начин, да им предлагаме съвети на новото им поприще и да защитаваме интересите им, когато можем да се облегнем на влиянието си в Европа. Съществената роля на Колежа в изграждането на тази нова държава се признава от целия свят и най-вече от самите българи, които никога не пропускат да отбележат колко са задължени на Колежа и да покажат личната си привързаност към нас.
Стремежът към прогрес и развитие е бил и ще продължи да бъде неотменна част от бъдещето, което означава повече средства и повече силни всеотдайни мъже, посветили живота си на своята работа. Несъмнено ще има и нови трудности и изпитания, но Робърт колеж винаги е бил воден от вярата. Такъв е и такъв ще продължи да бъде. Мотото върху печата на нашия Колеж гласи:
PER DEUM OMNIA
Превод от английски: Филипина Филипова
От сайта: reocities.com
Качено на сайта iztoknazapad.com на 24.10.2014
Високата култура се развращава от културата на фалшификатите
„The Guardian“, Великобритания
Високата култура – това е самосъзнанието на обществото. Тя включва в себе си произведенията на изкуствата, литературата, хуманитарното образование, ерудицията и концепциите, които създават общите рамки и опорните сигнали за образованите хора. Високата култура е нещо нетрайно и може да оцелее само ако в нейните основи лежи усещането за традиция и ако тя получава широко одобрение на своите социални норми от обществото. Когато това изчезне, а това става неизбежно, на мястото на високата култура идва културата на фалшификатите.
Фалшификатите зависят от степента на договореност между мошеника и неговите жертви, които встъпват в сговор, за да повярват в това, в което не вярват и да усетят това, което не са в състояние да усетят. Съществуват фиктивни убеждения, фиктивни мнения, фиктивни знания и опит. Има също фалшифицирани емоции, които се появяват тогава, когато хората принизяват формите и начините на изразяване при които могат да се проявят и пуснат корени истинските чувства. Това води до там, че те престават да осъзнават и да виждат разликата между истинското и измамното. Много важен пример в това отношение е кичът. Произведенията на изкуството от категория кич – това не е реакция на реалния свят, а фалшификация, имаща задача да го подмени. Така или иначе и производителя и потребителите се сговарят и започват да се убеждават едни-други, че техните чувства и усещания от произведенията-ментета са дълбоки, важни и реални.
Всеки може да лъже. Необходимо е само намерение – с други думи, заявление относно нещо, с цел измама. Но фалшификатът – това е нещо различно, то е плод на определени усилия. За да се фалшифицира, необходимо е участието на хора – и вашето в това число. Затова в определен и много важен смисъл фалшификатът не може да се замисли и планира предварително, въпреки, че се осъществява по пътя на преднамерени действия.
Лъжецът може да се преструва, че е потресен, когато неговата измама е разобличена, тъй като той е създал около себе си общество на доверие, сам е станал негов член. Струва ми се, че разбирането на това явление е неделимо от разбирането на това, как действа високата култура, и как тя може да бъде развратена.
Причината, по която Високата култура ни е интересна, е нашият интерес към живота на разума, а живота на разума ние сме поверили на институции, защото това е обществено благо и привилегия. Даже да са малцина тези, които да са в състояние да живеят в пълна мяра такъв живот, ние получаваме полза от нейните резултати във вид на знания, технологии, правови и политически понятия и тълкования, произведения на изкуството, литературата и музиката, които пробуждат човешките чувства и емоционални състояния. Аристотел отива по-далече, назовавайки размисъла висша цел, а свободното време необходимото средство за да се занимаваме с това. Кантинианците могат да кажат, че в живота на разума ние чрез света на средствата проникваме в света на целите. Ние оставяме назад рутината на инструменталните разсъждения и попадаме в свят, където идеите, артефактите и представите съществуват сами за себе си, като вътрешни ценности. И ето тогава при нас се връща духовното начало. Вероятно това е имал предвид Фридрих Шилер в своите „Писма за естетическото възпитание на човека” (1794 г.). Аналогични възгледи лежат в основата на немските романтични възгледи върху образованието и възпитанието: самообразованието като цел на образованието и като основа на университетската учебна програма.
Животът на разума притежава собствени, вътрешно присъщи нему методи и дивиденти. Него го занимават истината, красотата и доброто, които между себе си разпределят обема разсъждения и цели на сериозните изследвания. Но всяка от тези цели може да бъде фалшификат и едно от най-интересните събития в нашите образователни и културни институции през последните 50 години е този размах, с който фиктивната култура и фиктивната ерудиция измества техните истински разновидности. Много е важно да се запитаме, защо.
Най-важното средство за разчистване на интелектуално пространство за фалшивата ерудиция, образование и култура – това е маргинализацията на понятието истина. Отначало това изглежда трудно. В края на краищата, всяко изказване, всяка дискусия по своята природа се предполага, че има за цел изясняването на истината. Как биха могли знанията да дойдат при нас, ако ни е безразлична истинността на това, което четем? Но това също е просто. Съществува способ за водене на дебати, в които не се взема под внимание истинността на думите на събеседника, докато по-важното тук е да се диагностицират тези думи, да се открие „от къде са се взели”, а също така да се разкрият емоционалните, нравствените и политическите позиции, лежащи в основата на дадения избор на думите.
Навикът да се „обхождат отзад” думите на опонента произтичат от учението на Карл Маркс, което гласи, че в буржоазното общество концепциите, начинът на мислене и мирогледът се признават и приемат по силата на социално-икономическото им предназначение, но не по силата на тяхната истинност. Така ранните марксисти отхвърляли идеята за справедливост, която разглежда света през призмата на правата и задълженията, свързани с правото на собственост и произтичащите от това задължения за цялото общество.
Те наричат това образец на буржоазна идеология. Идеологическата цел на тази концепция е да потвърди „буржоазните производствени отношения*”, които от друга гледна точка могат да се разглеждат като нарушение на самите тези изисквания, които са заложени в идеята за справедливост. Следователно идеята за справедливост влиза в противоречие сама със себе си и служи основно за маскировка на социалната реалност, която следва да се разбира не иначе, а като сила, в чието подчинение се намират хората, а не като права, за които те претендират.
*Частната собственост е свещена и неприкосновена и правата на владение, произтичащи от това, са в основата на правните отношения и от там – на справедливостта. Но начинът на натрупването на тази собственост поставя под въпрос тази справедливост. Като пример: в резултат от световната финансова криза краен брой много големи играчи реализират напълно законно, което ще рече – справедливо, огромни печалби, не като създават обществено-полезен продукт, а от „преразпределение” на съществуващата частна собственост, за сметка на загубите на милиони и може би милиарди дребни вложители, които са отделяли от скромните си доходи, за да осигурят по-добро образование на децата си или да се осигурят срещу мизерията по време на старостта си (бел. на преводача).Тази марксистка идея е съхранена в работите на Мишел Фуко (Michel Foucault) и други мислители, преди всичко в неговия труд „Слово за вещите” (1966 год.), а също така в неговите остроумни очерци за произхода на затворите и психиатриите. Това негово активно упражнение в риториката, пълно с парадокси и исторически несъответствия, е което завладява читателя с някакво безразличие към стандартите на рационална аргументация. Вместо аргументи Фуко вижда „дискурс”, вместо истина той вижда сила. По неговото мнение всеки дискурс се стреми да получи признание, като изразява, подкрепя и скрива силата на тези, които му дърпат конците. А тези, които, от време на време, осъзнаят този факт, неизбежно се оказват зад решетките като престъпници или в психиатриите като побъркани. По някакъв необясним начин самия Фуко е избягнал тази участ.
Фуко със своята теория принизява културата до борба за власт, а ерудицията – до някакъв арбитраж в безкрайната битка между потисниците и потисканите. Пренасянето на вниманието от съдържанието на изказването върху силата, която прави това изказване, води до ерудиция от нов вид. Тя напълно заобикаля въпросите на истината и рационалността, и може напълно да отхвърли тези въпроси като идеологически по своя характер.
Прагматизмът на покойния американски философ Ричард Рорти (Richard Rorty) създава подобен ефект. В него съществува очевидно противопоставяне на идеята на обективната истина и философът привежда множество аргументи в полза на това, че истината може да бъде предмет на търговия и в крайна сметка най-важно е на коя страна си ти. Ако доктрината е полезна за интересите на твоята група, имаш пълно право да отхвърлиш всички алтернативи.
Каквото и да мислим за Фуко и Рорти, няма никакво съмнение, че това са умни автори и истински учени с ясни представи за действителността. Те са показали пътя на фалшификатите, но сами те не са фалшификатори. Но съвсем не стоят така нещата с много техни съвременници. Помислете върху следния абзац:
„Не просто ситуация „по принцип” (тази, която заема своето място в йерархията на частните случаи по отношение на определящия случай: в обществото, в икономиката), не просто ситуация „де факто” (явява ли се тя доминираща или подчинена на разглеждания етап), но отношението на тази фактическа ситуация към ситуацията по принцип, т.е, това самото отношение прави ситуацията фактическа „разновидност”, „инварианта” – или господстваща структура на съвкупността.”
Или още:
„Именно връзката между означаващото и означаемото допуска елизия, в която означаващото поставя небитието в обективните отношения, използвайки значението „обратна връзка”, която принадлежи на значението, за да го облече в желание, насочено към самото това небитие, което то поддържа”.
Това са думи на френския философ Луи Алтусер (Louis Althusser) и френския психоаналитик Жак Лакан (Jacques Lacan), съответно. Тези автори са израснали по време на революционните парижки вълнения от 1968 год. И са завоювали поразителен авторитет, не на последно място и в Америка. Там в научните среди се позовават по-често на тях, отколкото на Кант и Гьоте взети заедно. Все пак, очевидно е, че тези изречения са пълни глупости. Със своите претенции за ерудиция и дълбоки знания те наплашват критиците и поддържат плътна отбрана срещу техния натиск. Те демонстрират особена разновидност на академичен новоезик: всяко изречение е усукано като враснал се нокът – твърдо, отвратително, насочено само към себе си.
Фиктивният интелектуалец ви кани да влезете в сговор в рамките на неговото собствено самозаблуждение, да се присъедините към него в създаването на фантастичен свят. Той е гениалният учител, вие сте блестящият ученик. Фалшифицирането е такава социална дейност, в рамките на която хората съвместно скриват зад завеса ненужните реалии и се подстрекават едни други да използват своята илюзорна сила. Затова появата на фиктивни идеи и фиктивна ерудиция в нашите университети не бива да се приписва на някакво желание за съзнателна измама. Те се появяват по силата на договореност за откриване на пространство за пропагандиране на глупости. Нелепости от този род са молба за признание. В очакване на отговор: „Господи, прав си, това е точно така”.
Няма съмнение в следното: ако вие правите научна кариера, натрупвате опит в разпространяване на абсурдни заклинания на самозванци и мошеници,скупчвайки ги в непонятни изречения и фрази, които в равна степен въвеждат в заблуждение, и своя съчинител, и своя читател, то вие с възмущение ще отреагирате на това, което аз казах сега.
Разбира се, може да се твърди, че разширяването на фиктивната ерудиция и фиктивните концепции нямат особено значение. Тези неща би могло да се удържат зад стените на университетите, където им е мястото и те не оказват влияние върху живота на обикновените хора. Но когато се замислим за високата култура и нейното значение, ние обикновено мислим не за ерудиция и концепции, а за изкуство, литература, музика – за тези области, които могат само случайно да бъдат свързани с висшите учебни заведения, но влияят на качеството на живота и на целите на тези хора, които се намират отвъд пределите на академичните стени.
Последствията от фалшифицираната култура са сравними с последствията от корупцията в политиката. В света на фалшификатите интересите на обществото постоянно се принасят в жертва на частни фантазии, а истините, които могат да ни донесат спасение, остават неизучени и неизвестни. Но да се докаже това е много трудно, а аз, след като се опитвах да направя това през целия си живот, открих, че съм в самото начало.
Това е фрагмент от изследване, което в завършен вид се публикува в новото електронно издание Aeon, където ежедневно се публикуват материали за култура, наука и нови идеи.
Роджър Скрътън (Roger Scruton)
Превод
Shi-jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 06.01.2013
Популярна култура – накъде отиваме?
(„Cumhuriyet“ – Турция)
Един от изтъкнатите представители на световната култура, лауреатът на Нобелова награда за литература, перуанският писател Марио Варгас Льоса в наскоро публикуваната си книга под заглавие „Цивилизация на Шоуто” акцентира вниманието ни върху това, че обезценяването на понятието „култура” води човечеството в задънена улица.
В интервю за испански вестник Льоса отбелязва, че съвременното общество, ежедневно сблъскващо се с продуктите на популярната култура, „се намира в плен на неблагоприятен сценарий на развитие, който създава мошеничества и илюзии вместо изкуство и култура”.
В хода на беседата Льоса казва, че в съвременния свят сферата на културата е подложена и се свежда до посредственост, а журналистиката – към сензационни репортажи. При това културният разпад обхваща всички сфери на обществения живот – от политиката до човешките отношения.
Както твърди Льоса, отправна точка на излязлата на бял свят негова книга, е бил шокът, който преживял няколко години назад на Венецианското биенале: „Когато неотдавна бях на биеналето – витрина на модернизма, инновационността, емпиризма и престижа в изкуството – вместо впечатляващи, сериозни композиции аз видях примитивни псевдо работи.
Обсъждането на кулинарни рецепти и мода, които в културния живот на обществото са по-достъпни в сравнение с литературата, философията или музиката води до социална пасивност. В последната част от своята книга Льоса показва как истинското изкуство е в състояние да направи живота богат, интересен, да му придаде смисъл и вдъхновение.
***
Състоянието на света днес вълнува всички нас. От една страна несправедливост, беззаконие, неравенство, а от друга – културен регрес, отказ на човечеството от хуманност.
Как би могло човечеството да се измъкне от този затворен кръг?
Turgay Fişekçi
Превод
Shi-jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.07.2012
Защо умните хора в действителност са тъпи?
Човешкият мозък от край време си е странно нещо. Когато се сблъска с нова, неопределена ситуация, той фактически се отказва от точен анализ и, вместо това, прибягва до набор от умозрителни предубеждения, което практически води до погрешни отговори. Няма съмнение, че колкото сте по-умни, толкова по-вероятно е да правите такива грешки.
Едно изследване, публикувано в Journal of Personality and Social Psychology, твърди, че е възможно да сте невероятно умни и все пак да грешите, даже когато става дума за прости задачи, което е в резултат на отклонения в разсъжденията – така наречените когнитивни разсъждения.
Екип от изследователи от университета в Торонто е предложила на 482 студенти да попълнят анкета, съдържаща класически задачи, които се решават обикновено с предубеждения. Примерен въпрос от тази анкета изглежда така:
Бейзболна бухалка и топка струват общо един долар и десет цента. Бухалката струва с един долар по-скъпо от топката. Колко струва топката?
Ако избързате, без да помислите, ще сгрешите, като отговорите, че топката струва десет цента. Ако сте отговорили по този начин, това означава, че вашият мозък е направил няколко невярни кратки предположения, които е убеден, че са верни и се е отказал от пресмятане. (За сведение повече от 50% от студентите от Харвард, Пристън и Масачузетския технологичен институт са дали неверен отговор.)
Изследователите измерили и феномен под название „затвърждаване на предразсъдъците”, но това, което най-много ги интересувало била оценката, как предразсъдъците и предубежденията се съотнасят с интелекта. Резултатите били обезкуражаващи. Като първо, осъзнаването наличието на предубеждения в своето мислене не помага. Изследователите подчертават: „Хората, които признаваха за податливостта си към предварителни и прибързани умозаключения, не показаха по-добри способности да ги преодоляват, отколкото всички останали”.
Оказало се, че умът влошава нещата. В Journal of Personality and Social Psychology те пишат, че по „изтънчените в познавателен смисъл участници, продемонстрирали по-големи бели петна на предубеждения”. На практика тези, които размишлявали по-дълго, изглеждало, че били даже по-склонни да правят грешки. Така се оказва, дявол да го вземе!
Как става така? Защо умните хора понякога изглеждат толкова тъпи? За съжаление, никой не знае. Така че най-интересната хипотеза е свързана с това, как ние възприемаме себе си и другите. И някой изследователи предполагат, че начинът, по който ние обработваме информацията, ни позволява твърде по-лесно да забелязваме предубежденията на другите, отколкото да обръщаме внимание върху това, че ние самите правим абсолютно същите грешки.
И остава неясно, възможно ли е да се направи нещо, за да се справим с този проблем.
Едно решение е да пийнем нещо, за да притъпим остротата на ума си, но не бих могъл да гарантирам, че нещо ще се подобри.
Jamie Condliffe
Превод
Shi-jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.06.2012
Ветроходите ще изместят ли скоро корабите с двигатели с вътрешно горене?
(„Наука и техника“ – Русия)
Учените от Токийския университет работят върху създаването на ветроход, който по тяхното мнение ще конкурира успешно привичните кораби само с двигатели с вътрешно горене. Този кораб ще бъде икономичен по отношение на енергоемкостта си – което е много важно предимство при условията на надигащата се перманентна криза.
Корабът, наречен Wind Challenger, представлява огромен корпус, снабден с девет мачти. Те ще носят „ветрилно стъкмяване”, което се състои от сгъваеми „платна”, които повече приличат на самолетни крила. Размерите на всяко от тези ветрила-чудо са 20 метра на 50 метра. Като площта на всяко ветрило е около 1000 кв.м.
Ветрилата представляват метална конструкция от панели, изработени от алуминиеви сплави, а подвижните елементи, осигуряващи „прибирането” им – от армирана пластмаса. Както се каза, ветрилата по-скоро приличат на крила на самолет, а двете им челни повърхности са твърди, при това ветрилата отвътре са кухи.
Според изявленията на разработчиците, всяко подобно ветрило се състои от пет секции и при необходимост може бързо да се прибере, подобно на секциите на телескопичен прът (едната секция се прибира в другата). Така че, при ураганен вятър, няма да се налага да се пращат моряци на „реите”, за да „рифоват платната”. Прибирането на секциите една в друга става в автоматичен режим, управляван от бордови компютри.
Автоматично се осъществява и обръщането на ветрилата по вятъра, така че ветрилата да работят най-ефективно (при най-голяма тяга). Така че тези кораби ще се налага да променят курса си (да лавират – бел.на преводача), което също ще се осъществява от бордовите компютри.
(Както и при спортните яхти най-висока скорост тези кораби ще постигат при страничен вятър, така наречения галфвинд. При попътен вятър – фордевинд, с увеличение на скоростта на яхтата се намалява относителната скорост на вятъра и с това и тягата върху ветрилата и много скоро се постига равновесие. – бел.на преводача.)
Автоматичното „вдигане и сваляне” на ветрилата на Wind Challenger ще избегне основния проблем на класическите ветроходи – необходимостта от многоброен екипаж, необходими ще бъдат всичко девет оператори, които да следят работата на компютрите.
Компютърният модел на плаване на кораб със смесено задвижване по маршрута Йокохама – Сиатъл показва, че разходите за дизелово гориво ще се снижат с около 30 процента. Така че ветрилното стъкмяване, на стойност не по-малко от 2,5 милиона долара, би следвало да се откупи за 5-10 години.
По (оптимистични) прогнози, след като за момента всички фундаментални изследвания и разчети са завършени, може да се очаква първият от тези кораби да бъде пуснат на вода през 2016 година. Засега се планира построяването на модел в мащаб 1:2, за да се изпитат ветрилата при нормални условия.
И ако всичко върви по план, може би сме на прага на нова ветроходна ера в корабоплаването.
Статията е преведена със съкращения)
Превод
Shi-jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.05.2012.
Към карта на сайта / към началото на страницата