Западът, познат и непознат 

Към карта на сайта

Архив 2012-14    2015-18

 Съдържание на страницата:

2018

Василий Кандински слушал цветове и гледал музика – artchive.ru/publication

Жан-Пол Сартр  „Ситуации – литературна теория и критика“ – Представяне на „Ле Тан Модерн“
Издателство ЕА – 1996 г.

2017

Глобалният проблем на съвременността ЦИКЛИЧНОТО ПОТРЕБЛЕНИЕ  (Ikonomika dokumentite)
„Постистината е рожба на американската контракултура“ Гийом Перо, “Фигаро”
Карл Сандбърг „Приказки за страната Алабашия” (фрагмент)
Речта на Лудата Мечка (Crazy Bear)
Гьорги Шандор Гал – Животът на Офенбах“ (фрагмент)

.

2015 – 2016

Гъртруд Стайн – Човек не става по-добър, а по-възрастен и различен – и това винаги е удоволствие
Ноам Чомски „Десет начина да ни манипулират“

Емануил Попдимитров  „Въплощения“ – slovo.bg
Владимир Набоков, „Изкуството на превода”. (фрагмент) – източник Петко Хинов (facebook)
Любомир Левчев „Херметика“ – сп. „СЪВРЕМЕННИК“ кн. 2, 2002
Любомир Левчев  „Удоволствието да губиш“ –   –  trubadurs.com
Философията на Анди Уорхол   „Да си истински богат, означава да имаш само едно пространство…..“ –  „Факел” 2004 кн. !/2
Владимир Полеганов, Петър Тушков  „Впечатления от Bleeding Edge на Томас Пинчън“  –  trubadurs.com
Тед Чианг „Какво се очаква от нас“ , превод   Стоян Христов –  trubadurs.com
Рейчъл Спенс „Вечната сила на религиозното изкуствo“  – „The Financial Times“, Великобритания
Хорхе Луис Борхес, Адолфо Биой Касарес, из  „Шест задачи за дон Исидро Пароди“ , превод Анна Златкова, изд. „Колибри“ – Литературен клуб

Стр. 2
Еманюел Роблес  –  „Лисицата”

Стр. 3
Илюстровани публикации във facebook

.

 

 

2018

Василий Кандински
слушал цветове и гледал музика

Василий Кандински страдал от много рядко заболяване – синестезия. По определение това заболяване се изразява в това, че когато един сетивен орган възприема външно „дразнение”, наред с него и друг сетивен орган се възбужда със специфични за този орган усещания. При Кандински със сигурност може да се каже, че той не само не страдал от това заболяване, а определено му се наслаждавал.

По-просто казано, хора с заболяване като на Кандински могат в прекия смисъл да слушат цветове или да гледат музика. Характерно е, че това заболяване „поразява” художници – Дейвид Хокни или музиканти – Дюк Елингтън и Били Джоел. Повратен момент в живота на Василий Кандински, се оказало едно посещение на операта на Вагнер „Лоенгрин” в Москва. По късно той описал преживяването си като изключително интензивно и в ярки цветове, пред очите му се изобразявали „бесни, почти безумни линии”. Това събитие го накарало да се посвети на живописта.

Shi Jian

Източник: artchive.ru/publications

Качено на сайта iztoknazapad.com на 06.05.2018

,

 

Жан-Пол Сартр  СИТУАЦИИ

Из  Представяне на „Ле Тан Модерн”

Както изглежда, съвременното съзнание е разкъсвано от една антиномия. Тези, които държат повече на достойнството на човешката личност, на нейната свобода, на нейните изконни права, са склонни да мислят в духа на анализа, който разглежда индивидите извън реалните условия на тяхното съществувание, придава им една неизменна и абсолютна природа, която остава изолирана и сляпа за тяхната солидарност. Тези, които са разбрали, че човекът е дълбоко вкоренен в колектива, и които искат да утвърдят значимостта на икономическите, техническите и историческите фактори, се хвърлят към синтеза, който сляп за личностите, вижда само групите. Тази антиномия проличава например в силно разпространеното вярване, че социализмът принадлежи към антиподите на индивидуалната свобода. Така тези, които държат на автономията на личността, ще бъдат обвинени в капиталистически либерализъм, чиито вредни последици са ни известни; тези, които настояват за социалистическа организация на икономиката, ще трябва да я приемат с някакъв тоталитарен авторитаризъм. Това неудобство произтича от факта, че никой не може да приеме крайните последици от тези принципи. У демократите с добра воля присъства и „синтетичният” компонент, у социалистите пък присъства и аналитичен компонент.

Първите са учудени от това, че ако човекът е политическо животно, защо става така, че като му се даде политическа свобода, съдбата му не се решава веднъж за винаги? Защо става така, че свободното действие на парламентарните институции не успява да премахне мизерията, безработицата, монопола на тръстовете? Няма нужда да разсъждаваме повече, за да открием във всичко това ограниченията на аналитичния метод. Фактът, че радикализмът постоянно се стремеше към съюз с левите партии, ясно показва пътя, по който го тласкаха неговите неосъзнати симпатии и стремежи, само че му липсваше интелектуална техника, която да му позволи не само да реши, но и да формулира проблемите, които смътно предусещаше.

В другия лагер са не по-малко объркани. Както видяхме, демократичният идеал исторически се представя под формата на обществен договор между свободни индивиди. В изискванията на Русо за анализ в съзнанията често се смесват с изискванията на марксизма за синтез. Впрочем техническото образование на представителите на работническата класа развива в тях също духа на анализа. Чрез анализ те трябва да решават проблемите на материята, по това си приличат с учените. Когато става въпрос за личности, те отново са склонни да прибегнат до разсъжденията, които използват в работата си; така те прилагат към поведението на хората една психология на анализа, която е родствена с XVII в. във Франция.

Що се отнася до нас, ние отказваме да се оставим да бъдем разкъсани между тезата и антитезата. Съвсем не е трудно да си представим, че един човек, при все че неговата ситуация напълно го обуславя, може да бъде център на една непреодолима неопределеност. Този сектор на непредвидимост, който се откроява и в социалната сфера, е това, което ние наричаме свобода, и никой не е нищо друго освен своята свобода. Не трябва да си представяме тази свобода като метафизическа способност на човешката „природа”, тя не е също и слободията да правиш  каквото си искаш, нито пък вътрешно убежище, което носим в себе си, дори когато сме в окови. Човек не прави онова, което иска, и въпреки всичко е отговорен за това, което е: така е; човекът, който се обяснява едновременно с толкова много причини, все пак сам носи товара на самия себе си. В този смисъл свободата би могла да мине за проклятие, но тя е и единственият източник на човешкото величие.

Остава въпросът как да бъде обяснен този факт: но това е работа на философите. Ние само ще отбележим, че ако обществото създава личността, то личността чрез едно обратно движение, аналогично на това, което Огюст Конт наричаше преход към субективността, създава обществото. Без своето бъдеще едно общество е само струпване на материал, но бъдещето му е само продължението на самото себе си, което правят милионите хора, които го съставляват отвъд сегашното състояние на нещата. (…)

Превод Татяна Батулева

СИТУАЦИИ – ЛИТЕРАТУРНА ТЕОРИЯ И КРИТИКА
Издателство ЕА – 1996 г.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 09.02.2018

.

 

 

.

.2017

Глобалният проблем на съвременността

ЦИКЛИЧНОТО ПОТРЕБЛЕНИЕ

Всъщност ако се върнем достатъчно назад, ще разберем ,че брутния вътрешен продукт не само не отразява истинското публично и обществено благосъстояние по реален начин,а всъщност е най-вече мярка за промишлена ефективност и обществен упадък и колкото повече нараства толкова по-лошо става по отношение на обществото и околната среда.

ЧЕТВЪРТА ТОЧКА

Нещото което движи нашата икономическа система е „ПОТРЕБЛЕНИЕТО“ или по точно „ЦИКЛИЧНОТО ПОТРЕБЛЕНИЕ“ . Ако анализираме основите на класическата пазарна икономика,ще видим един модел на парично обръщение което в никакъв случаи не трябва да бъде спирано или дори съществено забавяно,ако искаме обществото ни да остане функциониращо.

На икономическата сцена има три основни роли, те са -работникът,работодателят и потребителят.Работникът продава своя труд на работодателя срещу заплащане. Работодателят продава произведените услуги и стоки на потребителя срещу заплащане,а потребителя разбира се , е просто другата функция на работника и работодателя , които изразходват пари обратно в системата за да продължи цикличното потребление.С други думи глобалната пазарна система е базирана на предположението,че винаги ще има достатъчно търсене на продукти в обществото за да се въртят достатъчно пари с такова темпо,което може да поддържа процеса на потребление.Колкото по-високо е нивото на потребление,толкова е по висок така нареченият икономически растеж и така се движи машината.

Но нека си зададем въпроса…какво е икономика?Икономика не означава ли да икономисваме?Няма ли самият израз нещо общо със съхранението,с ефективността и намаляването на отпадъците?Как тогава нашата система,която изисква потребление и то колкото повече толкова по-добре,ефективно ще съхранява или „ИКОНОМИСВА“ въобще ?Еми просто не го прави.Целта на пазарната система е всъщност точно обратната на това,което една истинска икономика се предполага,че прави , а именно че ефективно и умерено насочва материалите за производство и разпределение на жизнено необходимите стоки.Живеем на ограничена планета с ограничени ресурси,където например петролът който използваме,се е образувал с течение на милиони години,минералите ,които използваме също са се образували милиони години..Така,че да имаш система която съзнателно насърчава ускорението на потреблението в името на така нареченият „ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ“,е екологично пагубна лудост.

ПЕТА ТОЧКА

Има една фраза ,че целта на конкуриращия се пазарен модел е да създаде „Възможно най-добрите блага на възможно най-ниските цени“. Това твърдение съдържа схващането на мотивацията,което оправдава пазарната конкуренция основавайки се на предположението ,че в резултат от нея имаме производство на по-висококачествени стоки.Ако аз реша сам да си направя маса,ще искам да я направя от възможно най-трайни материали,с идеята да остане здрава възможно най-дълго време.За какво ми е да правя нещо некачествено,знаейки,че ще се наложи да го направя отново някой ден и с това да изразходвам още материали и още енергия?Това наистина изглежда рационално в един естествен свят,но когато сме в ПАЗАРНИЯ свят,това е не само абсолютно ирационално,а дори и не съществува като вариант.Технически е невъзможно да бъде произведен „Най-добър“ продукт от компания,която е в конкурентна среда и която съответно цели да бъде достъпна за потребителите.Буквално всичко,създадено и предназначено за продажба в глобалната икономика изостава по качество още в мига,в който е произведено,защото е математически невъзможно да се направят най-напредналите , най-ефективните и стратегически устойчиви продукти.Това се дължи на факта,че пазарната система изисква „ЦЕНОВА ЕФЕКТИВНОСТ“ или нуждата да се намаляват разходите,да съществува във всяка фаза на производството,като се започне от цената на труда,мине се през цената на материалите и опаковката и така нататък.Тази конкурентна стратегия разбира се,има за цел обществото да купува твоите продукти,а не тези на конкурентния производител,който всъщност прави абсолютно същото,та и той да произведе продукти,които са конкурентно способни и достъпни.Това неизменно разхитително следване на системата може да се назове като „Присъщо остаряване“.

Само че това е само част от по-голям проблем.Основен водещ принцип на пазарната икономика,които не е написан в нито един учебник е следният :
„Нищо произведено не може да има по-дълъг живот ,от колкото е необходимо,за да остане цикличното потребление непрекъснато“.С други думи,от критично значение е нещата да се развалят,да дават дефект и да губят валидност след определеното време,което ние наричаме гаранция.Това се нарича „ПЛАНИРАНО ОСТАРЯВАНЕ“. Планираното остаряване е гръбнакът на пазарната стратегия на всяка съществуваща корпорация,която произвежда стоки.Въпреки ,че много малко ,разбира се,биха признали открито за такава стратегия.Това което правят,е да я замаскират с феномена присъщо остаряване,които дискутирахме току-що,като често пренебрегват или дори потискат технологичното развитие,което може да създаде по-траен и природосъобразен продукт.Като че ли не е достатъчно прахосничеството,че системата не може да позволи производството на най-устойчивите и ефективни стоки,но планираното остаряване е откритото признание,че колкото по-дълго някоя стока е в употреба,толкова по-трудно става поддържането на цикличното потребление,а оттам и на самата пазарна система.С Други думи,устойчивостта на продуктите е всъщност противоположна на икономическия растеж и поради това съществува пряк стимул за осигуряване на по-кратък живот на всяка произведена стока.И всъщност системата не може да функционира по никакъв друг начин.Един поглед към морето от сметища което сега се разраства по света,показва действителността на това остаряване.Има и милиарди евтино изработени стоки като телефони,компютри и други технологии,които са пълни ценни трудни за добиване материали като злато, сребро, мед , които сега гният на огромни купчини,обикновено поради дефект или изхабяване на малки части,които в едно умерено общество вероятно биха били поправени или модернизирани а животът на продуктите удължен,но за съжаление колкото и ефективно да звучи това,в нашата физическа действителност,живеейки на ограничена планета с ограничени ресурси то е крайно неефективно за пазара.

За да Обобщим , „Ефективността, устойчивостта и съхранението са враговете на нашата икономическа система“.

Също както продуктите трябва да бъдат непрекъснато произвеждани отново и отново,бeз значение от влиянието им върху околната среда така и сферата на услугите работи по същия начин.Истината е,че не съществува финансова изгода от разрешението на каквито и да е проблеми по които в момента се работи и в края на краищата последното,което здравните заведения биха искали да направят е лекуването на болести като рак,което би елиминирало безброй работни места и приходи от трилиони.И понеже засегнахме темата искам да кажа ,че престъпността и тероризмът в тази ИКОНОМИЧЕСКА СИСТЕМА са нещо хубаво!  Поне от икономическа гледна точка разбира се…тъй като осигуряват работни места в полицията,създават ценни стоки и услуги в сферата на сигурността,да не говорим за стойността на затворите,които са частна собственост с цел печалба.Военната индустрия в Америка е с огромен принос към брутния вътрешен продукт,тя е от най-печелившите индустрии,произвеждаща оръжия за смърт и разрушение.Любимата игра на тази индустрия е да взривява разни неща и после да отива да ги възстановява срещу заплащане.Бяхме свидетели на това с бума на договори за милиарди долари от войната в Ирак изводът е ,че социално – негативните характеристики на обществото се възнаграждават богато в промишлеността и всеки опит за решаване на проблеми или стабилизиране и опазване на околната среда е враг на икономическата устойчивост.

И за това всеки път когато видите на някоя страна да расте брутния вътрешен продукт,знайте че ставате свидетели на увеличаването на нуждите на потребителите,а по дефиниция нуждата се корени в неефективността , а оттам , нарастващата нужда означава нарастваща неефективност.

И не забравяйте ,че когато видите брутния вътрешен продукт на дадена държава да се покачва означава само и единствено ,че дадената държава се развива икономически,но стандарта на живот в държавата изобщо не става по добър,а точно обратното…

http://ikonomika.dokumentite.com/

Постистината е рожба на американската контракултура

 Фигаро – Франция

Самоанализът на медиите след победата на Доналд Тръмп продължи толкова, колкото траят розите. Забравиха за решението вече да предпочитат работата на терен пред редакционното поучаване. Веднъж преминал шока от 9 ноември, страстта към проповядването бързо взе превес. От двете страни на Атлантика намериха идеалното обяснение за избирането на Тръмп: 63-те млн. американци, които са гласували за него, са недорасли със слаба преценка. Те са объркали проверените факти и личните мнения. Интернет и социалните мрежи ласкаят тяхната лековерност. Строгата информация и лъжите вървят успоредно в мрежата. Всеки прави своя избор, така както поръчва в ресторант. Престорените наивници наричат този феномен “поистистина” и го оплакват сякаш е паднал от небето.

Сякаш сънуваме, виждайки, че американската левица изведнъж се е разтревожила за последствията от релативизма. Ощипваме се, виждайки нейните представители изведнъж да заговарят като консерватори и да обясняват с разтревожен тон, че не всичко е ценно, че истината съществува и трябва да се доверим на авторитетните професии (университетски преподаватели, журналисти), натоварени да установят истината и да я разпространяват.

Как не помислиха за това по-рано? Защото в продължение на 40 г. американските “либерали”, господстващи в университета и в медиите, твърдяха обратното с постоянство и успех.

Радикалните 60-те г., както ги наричат в САЩ, доведоха да дисквалифициране на идеята за истина,

представяна като фикция в служба на опазването на обществения ред. Една Вулгата, помиряваща Маркс и Фройд, нахлу в социалните науки и обяви, че ще “деконструира” знанието, което университът на татко имаше за мисия да предава и проверява чрез изпити. За нея цялото общество не е нищо друго, освен произволни условности, които прикриват механизмите на господство.

Окопали се в Чикагския университет, островче, останало вярно на класическите хуманитаристи, Лео Строс, а после редките му последователи, като Алън Блум, напразно се бориха срещу това цунами.

“Ако всичко е ценно, то канибализмът е просто въпрос на вкус”, с чувство за хумор отбелязваше Лео Строс. 

И ако няма факт, независим от интерпретативната си обвивка, с какво право претендираме все още, че различаваме информацията от чистото мнение? Днес откриваме с голямо закъснение последиците от теориите, които с такава лекота бяха аплодирани в продължение на десетилетия.

Преди 20 г. американският есеист Кристофър Лаш се тревожеше в “Бунтът на елитите” за края на изкуството на учтивия спор. Само вкусът към цивилизования дебат подхранва желанието да се информираме, подчертаваше той. Направете дебата невъзможен и ще убиете желанието за знание, аргументираше се Лаш. Това наблюдаваме сега в САЩ. “След като обявихме знанието и идеологията за еквивалентни, вече не е необходимо да спорим с противниците си на интелектуален терен или да поглеждаме от тяхната гледна точка. Достатъчно е да ги демонизираме като етноцентрични, расисти, сексисти, хомофоби – с други думи, политически подозрителни”. Тъй като вече не можем да се позоваваме на факти, които са неудобни, без да си навлечем обиди, защо да продължаваме да се информираме, да се отваряме за противоречието и да се съмняваме? Това е доста безполезно усилие. Най-добре е да спрем веднъж завинаги на собственото си мнение.

Лаш, който почина през 1996 г., предвиждаше какво ще се случи с възхитителна далновидност. “В момента, в който сме достигнали в историята си, е твърде възможно най-добрата квалификация за упражняването на висока длъжност да бъде отказа от сътрудничество с цел самореклама в медиите. (…) Отказът да играеш играта по правилата, определени от медиите, би означавал хората да осъзнаят огромното нелегитимно влияние, което медиите упражняват върху американската политика. Това би бил също така решителен знак за наличието у кандидата на характер, който избирателите ще разпознаят и около който биха могли да се обединят”.

Доналд Тръмп получи ясно посланието и облече костюма на трибун на простолюдието, брутален и груб.  

В една култова книга, “Създаването на контракултура” (1970 г.), гуруто на епохата Теодор Розак очерта програмата на едно поколение: да промени културните кодове и ценностната система в обществото, да не се обвързва с нито една социална условност, да се отърве от всеки свръхаз. Тръмп приложи програмата на Теодор Розак буквално. Междувременно вчерашните американски протестиращи остаряха и се настаниха в управлението на медиите, университета и политиката на мястото на онези, които атакуваха някога. И днес те откриват, напълно изненадани, че е по-приятно да раздаваш удари, отколкото да получаваш.

Гийом Перо,

Превод от френски: Галя Дачкова

Карл Сандбърг

Приказки за страната Алабашия

Как зарязаха всичко за да отидат в страната Алабашия (фрагмент)

Дайми Брадвата живееше в една къща, в която всичко си беше такова, каквото винаги е било.„Коминът си стои върху къщата и пуска навън дима – казваше Дайми Брадвата. – Дръжките отварят вратите. Прозорците са винаги или отворени или затворени. В тази къща ние сме винаги или на горния или на долния етаж. Всичко си е такова, каквото е било.”

Затова Дайми Брадвата реши да остави децата си да измислят сами своите имена.

– Първите думи, които кажат, когато се научат да говорят, ще бъдат имената им – рече той. – Нека сами да си ги измислят.

Първото момче, което се роди в къщата на Дайми Брадвата, се нарече Моля Дайми. Първото момиче, което се роди по-късно си измисли името Няма Дакажа.

И двете деца имаха в очите си нощните сенки на равнините, а на челата им грееха лъчите на ранното утринно слънце.
Косите им бяха досущ като потъмняла полска трева. Те обичаха да отварят вратите на къщата и да тичат навън, за да може вятърът да им реше косите, да докосва очите им и да гали челата им с шестте си ласкави пръсти.

И тогава, понеже не се родиха други момчета и момичета, Дайми Брадвата си каза:

– Първото ми момче е и последно, а последното ми момиче е и първо и те избраха сами имената си.

Моля Дайми растеше и ушите му ставаха по-дълги. Няма Дакажа растеше и ушите и ставаха по-дълги. Те продължаваха да живеят в къщата, в която всичко си беше такова, каквото винаги е било. Като баща си те се научиха да казват:

– Коминът си стои върху къщата и пуска навън дима, дръжките отварят вратите, прозорците са винаги или отворени, или затворени, ние сме винаги или на горния, или на долния етаж – всичко си е такова, каквото винаги е било.

Така мина известно време и в хладината на вечерите те, след като бяха яли яйца сутрин на закуска, започнаха да се питат един друг:

– Кой какъв е?

– Колко?

– Какво да се прави?

Докато един ден старият Дайми Брадвата каза решително:

– Прекалено е да стоиш прекалено дълго където и да е.

И Моля Дайми и Няма Дакажа, решителният син и решителната дъщеря на Дайми Брадвата, отговориха на баща си:

– Наистина е прекалено да стоиш прекалено дълго където и да е!

Така те продадоха всичко, каквото имаха: прасета, ливади, мотики и вили – всичко! Оставиха си само торбите и по чифт изпрани дрехи за преобличане.

Когато съседите им видяха, че продават всичко, почнаха да говорят:

– Те отиват в Канзас, в Кокомо, в Канада, в Канкаки, в Каламазу, в Камчатка, в Катахучи.

Един дребничък одумник, примижал зад ръкавицата, с която пазеше носа си от студа, се изсмя в шапката си по пет различни начина и каза:

– Те отиват на луната, но когато стигнат, ще видят, че и там всичко е такова, каквото винаги е било.

Всички пари, които получи в брой за прасетата, ливадите, мотиките и вилите, както и за всичко останало, Дайми Брадвата сложи в една торба, която прехвърли през рамо тъй, че заприлича на вехтошар, тръгнал за дома си.

Той повика Моля Дайми, своя най-голям и най-малък и единствен син, и Няма Дакажа, своята най-голяма и най-малка и единствена дъщеря, и отиде с тях на гарата.

Продавачът на билети си седеше на гишето и както винаги продаваше билети.

– Какъв билет искате? – попита Продавачът на билети, като си триеше очите, за да прогони от тях съня. – Билет, за да заминете и да се върнете пак, или билет, за да заминете и да не се върнете никога?

– Искаме билет, за да отидем там, където по релсите се влиза в небето и повече никога не се излиза. Искаме да пътуваме до края на линията и после още четиридесет пъти по толкова – беше отговорът на Дайми Брадвата.

– Толкова далече? Толкова рано? Толкова скоро? – учуди се Продавачът на билети и продължи да си трие очите, за да прогони от тях още малко сън. – Тогава ще ви дам един нов билет. Току-що ми го донесоха. Това е дълъг като дъска билет от гладка жълта кожа със синя напречна черта….”…….

Превод Петко Бочаров

Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.01.2017

.

.

Гьорги Шандор Гал – Животът на Офенбах“ (фрагмент)

,

Като помисля за тази премиера, пожънала бурен успех, се опитвам да си представя Офенбах преди две десетилетия. Колко нежен беше. Колко много любезност и обич излъчваше. Но всичко това нямаше да струва нищо, ако човекът не беше пропит изцяло от неутолимата страст: да има театър. Искаше да покаже себе си и още нещо, за което, разбира се, той самият не знаеше – света, който го заобикаляше. Осъдително ли? Не вярвам. Може би искаше да се  похвали? Едва ли. На първо време нямаше никакво друго намерение, а само да си играе с чудната играчка, с театъра! Но това желаеше така горещо, с такава страст, че не можеше да се спре на пътя. Мнозина си поставиха въпроса, как можеше да се споразумява с такива хора като Морни, или доктор Верон? Коя е причината за многото маневри, интриги, поклони, с които накрая се доближи до императорското семейство? Този млад музикант на първо време не виждаше друго пред себе си освен целта на маестрото творец: да твори и да запознае света с творбите си. Егоист ли беше или глупав? Нямаше ли човешки, а ако повече ви харесва повече: морални идеали? Как да нямаше? Но сега той все още се подчиняваше на най-настоятелната, най-агресивната заповед: преуспявай, за да можеш да твориш големи произведения. И твори големи произведения, за да преуспееш истински.

Трудно е да си спомня събития, които са покрити с пепелта на две-три десетилетия. Все пак ще се опитвам. Един от най-сигурните признаци за успеха на премиерата („Двамата слепи”) е фактът, че двамата просяци, Паташон и Жирафне, влязоха в разговорната реч на парижани. Те живееха в представите на хората като Дон Кихот и Санчо Панса. Тези фигури бяха оформени, излети като статуи, шегите им се посрещаха с нови шеги, сякаш не бяха въображаеми герои, а живи скитници от парижките улици. От фигурата на Патишон направиха марципанови кукли и марка за сапун. С името му бяха наречени универсален магазин и кръчма. Появи се във вестниците и седна при всяка парижка маса, защото той стана символ на хитрец, лицемерно намигащ нехранимайко, който приличаше малко на всички мъже по брега на Сена, защото обожаваше парите, ловките лъжи, защото беше щастлив, когато можеше да надхитри някого, и защото истинският му дом беше улицата, парижката улица, където можеха да се родят велики неща: революция, мода, изкуство и история.

Превод Борис Ников

Издателство МУЗИКА 1979

Качено на сайта iztoknazapad.com на 02.01.2017

.

2016

Гъртруд Стайн – Човек не става по-добър, а по-възрастен и различен – и това винаги е удоволствие

Гъртруд Стайн  е експериментална писателка и колекционерка на модернистко изкуство от първата половина на ХХ век. Първа изказала фразата „изгубеното поколение“ за младите хора, преживели Първата светойвна война.

• Човек не става по-добър, а по-възрастен и различен – и това винаги е удоволствие.

— из писмо до Франсис Скот Фитцдджералд (22 май 1925)

• Преди да повяхнат цветята на приятелството, повяхва приятелството.

— заглавие от публикация през 1931

• Всички вие, млади хора, които сте участвали във войната. Вие сте едно изгубено поколение.

— нейно изявление, цитирано от Ърнест Хемингуей

• Нека послушам себе си, а не тях.

— Stanzas in Meditation (1932) Stanza VII

• Ужасно важно е да знаеш какво е и какво не е твоя работа.

— из „What Is English Literature?“ (1935)

• Тъкмо ви казвам и въпреки че не звуча сякаш имам много смисъл, но няма никакъв отговор, няма да има никакъв отговор, никога не е имало някакъв отговор, това е отговорът.

— из „Brewsie and Willie“ (1946), Ch. 7

• Всеки получава толкова много информация през деня, че губи здравия си разум.

— Reflections on the Atom Bomb (1946)

• Знаеш ли, защото ти казвам, че е така, или знаеш дали знаеш.

— из либрето към операта „The Mother Of Us All“ от Върджил Томсън (1947)

• Дами, няма неутрелно положение, което да приемем.

— из либрето към операта „The Mother Of Us All“ от Върджил Томсън (1947)

• „Какъв е отговорът?“ [Аз мълчах.] „В такъв случай какъв е въпросът?“

— последни думи (27.07.1946), цитирани от Alice B. Toklas в нейната собствена автобиография „What Is Remembered“ (1963)

• Била съм богата, била съм и бедна. Да си богат е по-добре.

— цитирано в „Red Rabbit : A novel“ от Tom Clancy

• Розата е роза е роза е роза.

— из „Sacred Emily“ (1913)

• Разочарованието в живота е да откриеш, че никой никога не може да бъде истински съгласен с тебе напълно във всичко.

— из „The Making of Americans“ (1925)

• Създателят на нова творба в изкуството е извън закона, докато не стане класик.

• Да предположим, че никой не зададе въпрос, какъв би бил отговорът?

• Бележките не са литература.

— из коментар до Ърнест Хемингуей, цитирано в „The Autobiography by Alice B. Toklas“ (1933)

• Не е важно какво ти е дала Франция, а какво не е взела от тебе.

• Всеки знае, че ако сте твърде внимателни, вие сте толкова заети да бъдете внимателни, че със сигурност ще се препънете в нещо.

• Никога не е имало никакъв въпрос, никога не е имало никакъв отговор.

• Всичко ме плаши, всичко плаши всекиго, но наистина в края на карищата като се има предвид колкото опасно е всичко, нищо не е наистина страшно.

• Отнема толкова време да бъдеш гений – трябва да седиш и да не правиш нищо, наистина да не правиш нищо.

• Рядко вярвам на нещо, защото по времето, когато трябва да се вярва, аз наистина не съм там, за да вярвам.

• Искам да стана богата, но никога не съм искала да правя това, което трябва да се прави, за да стана богат.

• Творецът не изпреварва своето поколение, но е първият от своите съвременници, който осъзнава какво се случва с неговото поколение.

• Семейството е винаги семейство, но през ваканциите е разширено семейство, а това е изтощително.

• В крайна сметка хората са такива. Когато са сами, искат да бъдат с другите, когато са с другите, искат да бъдат сами.

• Учтивостта не се смесва с фактите, учтивостта е просто още един факт.

• Добрата война е тази, при която всеки, който е героичен, е герой, а всеки е повече или по-малко герой в добрата война. А сега тази война въобще не е добра война.

• По-лошо е да се плашите, отколкото да се отегчавате – там е проблемът.

• Деветнайсти век вярваше в науката, но двайсти – не.

• Най-интересно за държавните служители е, че те вярват в това, което в което би трябвало да вярват – те наистина вярват, че би трябвало да вярват.

• Човек трябва да се осмели да бъде щастлив.

• Писането и четенето за мен са синоними на съществуването.

• Комунистите са хора, които изглежда са имали нещастно детство.

• Бях творческия литературен ум на този век.

• Евреите са дали само трима оригинални гении: Христос, Спиноза и мен.

из „Автобиографията на Алис Б. Токлас“ (1933)

Книгата, въпреки подвеждащото си заглавие, е написана от самата Гъртруд Стайн и разказва за живота на френските авангардни творци през 20-те години на ХХ век. Превод от английски Олга Николова, 2012.

• Аз самата никога не съм харесвала насилието и винаги съм изпитвала удоволствие да бродирам и да се грижа за градината.

• Водех приятен живот, имах много приятели, много забава много интереси, животът ми бе сравнително изпълнен и ми харесваше но не живеех пламенно.

• …Ако трябва да правиш нещо, прави го с достолепие.

• …Една домакиня никога не трябва да се извинява че нещо липсва в дома й, щом има домакиня доколкото има домакиня нищо не липсва.

• …Ние всички живеехме приятно заедно и в моето съзнание нямаше действително желание или мисъл за промяна.

• Мога да кажа че само три пъти в живота си съм се запознавала с гении и всеки път в мен иззвънява звънче и нито веднъж не съм се заблудила, и мога да кажа че и в трите случая това стана преди геният в тези хора да бъде общопризнат по някакъв начин.

• Запознавала съм се с много важни личности, запознавала съм се с няколко велики личности но познавам само три пръвокласни гения и при всеки от тях от пръв поглед нещо в мен иззвъня. В нито един от тези три случая не съм се заблудила. Така започна новият ми пълноценен живот.

• Картините бяха толкова странни че човек отначало съвсем инстинктивно гледаше навсякъде другаде но не и към тях.

• Разбира се той често казва „да“, и когато няма намерение да направи нещо, не му е в природата да казва „не“, тази частица я няма в неговия речник и трябва да знаеш дали неговото „да“ означава „да“ или означава не, но когато казва „да“, това означава „да“…

• …Очите му притежаваха странната способност да се отварят широко и да попиват всичко което искат да видят.

• Не след дълго прошепнах на Пикасо, че харесвам портрета му на Гъртруд Стайн. Да, каза той, всички казват, че не си приличат, но това няма значение, един ден ще си заприличат, каза той.

• …Тъй като по това време картините нямаха стойност и да познаваш някого там не носеше никаква социална привилегия, идваха само онези на които наистина им беше интересно.

• Тя обичаше шапки, имаше истинско френско разбиране за шапките, ако една шапка не предизвикаше някой остроумен коментар от мъж на улицата то шапката не беше хубава.

• Знаеш какви са художниците, исках да им доставя радост така че ги наредих да седнат около масата всеки срещу своята картина, и те бяха доволни толкова доволни че на два пъти трябваше да пращаме някого за още хляб, когато опознаеш французите ще разбереш че това е знак че са доволни, защото те не могат да ядат и пият без хляб а трябваше на два пъти да пращаме за още хляб така че бяха доволни.

• …Когато правиш нещо, правенето е толкова сложно че няма как да не стане грозно, но тези които идват след теб не се мъчат с правенето и могат да го направят красиво и така на всички може да им хареса когато другите го правят.

• Държаха се и се чувстваха сякаш бяха ухажваща се двойка от периода на първата империя, като той беше le vieux marquis който й целуваше ръка и й правеше комплименти а тя ги приемаше с грацията на императрица Жозефин. Беше карикатура, но прекрасна карикатура.

Източник  magnifisonz.com

Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.11.2016

,

Ноам Чомски
Десет начина да ни манипулират

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, така че те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи.Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година.Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати.Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето.

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация,като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост.С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят.

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб …

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.

Източник  kantherapy.com

Качено на сайта iztoknazapad.com на 01.08.2016

 

2015

h

Емануил Попдимитров
Въплощения

Исусе, над лазурните,
над бурните
и вечни води!
Исус над водоемите,
над немите
щерни безмерни
на Вечността!
О слънце, заблудено
по пътищата Млечни,
изгубено
в безбрежия далечни,
в тъмите на Нощта…

Вълна угасна над вълна,
вълна премина над вълна,
вълната на Времената
орони перл и пяна ясна,
орони перл, угасна
в елмазни скут на Вечността…

И ето пак: Исус – ловец,
ловец на бисер, в бисерен венец,
ловец на перли под луна,
жетвар на лунна светлина!
Исус – нарцис
с позлатен тирс
и с кринове прорасъл жезъл,
над вечните води възлезъл…
О Магдалина, Магдалина!
В лазурната долина
ти коленичи бледолунна
и стъпката му перлова целуна…

Исусе, над лазурните, над бурните
и вечни води,
Исус над водоемите,
над немите
щерни безмерни
на Вечността!

Но ето пак вълната на нощта,
вълна премина над вълна…
Вълната на времената
орони перл и пяна ясна,
орони перл, угасна
в елмазни скут на Вечността.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 22.10.2015

m

Изкуството на превода
(фрагмент)

В причудливия свят на превода на думите съществуват три вида грехове. Първото и най-невинното зло са очевидните грешки, допуснати или по незнание, или по неразбиране. Това е обикновена човешка слабост – затова е простима. Следващата крачка към ада прави преводачът, който, съзнателно пропущаш тези думи или цели абзаци, в смисъла на които той не си е направил труда да вникне или тези, които, по неговото мнение, могат да изглеждат неразбираеми или неприлични на хипотетичния читател. Той не се гнуси от най-повърхностното значение на думата, което услужливо му предоставя речникът или жертва учеността заради мнима точност: той по-начало не е подготвен и  знае по-малко от автора, като при това е сигурен, че знае повече.  Третото – и най-важното – зло във веригата на това грехопадение постига преводача, когато той се захваща да полира и заглажда шедьовъра, гнусно го гизди, свежда го до вкусовете и предразсъдъците на читателите. За такова престъпление трябва да го подлагат на най- жестоки изтезания, както е било в средните векове за плагиатстване.

Превод на фрагмента от  превода на руски на Петко Хинов във facebook – Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 02.06.2015

л

Любомир Левчев
Херметика

Нещо разбърква мислите ми.
А отдолу гори огън.
(Така майка ми вареше домашен сапун
по време на войната.)
Все по-трудно различавам
кое е сън, кое се случва наистина.
Звъни се,
Тичам на вратата.
Няма никой.
Вдигам слушалката –
Пустинен сигнал.
Никъде никой.
А ме търсят.
Откривам само дупка
малка,
като от куршум 9 мм,
забит в течението на останалото време – Уста на водовъртеж.
Иска да каже нещо важно.
Но аз вече съм погълнат
от тази мисъл.
И не чувам нищо друго,
освен шуртенето на бъдеще.
Там някой си мие
окървавените ръце
с мене.

сп. „СЪВРЕМЕННИК“ кн. 2, 2002 г.

,

   Любомир Левчев
Удоволствието да губиш

Забравих си очилата
в миналата епоха.
И не ми се връща да си ги взема…

– Тук свършва цялото стихотворение –
ми казват младите. А аз упорствам
безсмислено:
– Не! Може би
тук свършвам аз,
но текстът продължава.

И почва моето видение разлъчно.
Забравих си очилата
в миналата епоха.
И не ми се връща да си ги взема.
Толкова не ми се връща, че
предпочитам да се скитам полусляп.
По-добре да падам по паважи
и по стълбища, отколкото да виждам
жалкото падение навсякъде.
Чувам падат някакви стотинки
в падналата шапка на мечтата.
Ще платя на падащия дъжд,
за да плаче вместо мен където трябва.
Аз не мога. Даже и да исках.
Ще платя на вятъра да движи
облаците и миражите, защото…
Аз се уморих. Не виждам вече
нито облаците,
нито образите скрити в тях.

Просто си забравих очилата.
А и те са ме забравили.
Това е краят.

Философията на Анди Уорхол

Да си истински богат, означава да имаш само едно пространство…..

„Цялото пространство е само едно пространство и цялата мисъл е само една мисъл, ала моят ум ги разделя на безброй все по-малки пространства и все по-дребни мисли. Така се получава огромна жилищна сграда с  множество отделни квартири. Понякога допускам в съзнанието си единственото Пространство и единствената мисъл, но това се случва рядко. Обикновено в главата ми се върти само моята огромна сграда.

Твоят ум превръща едни пространства в други. Това е трудна работа. И пространствата са сложно нещо. Колкото повече остаряваш, толкова по-многобройни стават те, с все повече отделения и все повече вещи, които да слагаш в тези отделения.

Убеден съм, че да си истински богат, означава да имаш само едно пространство. Едно голямо пространство.”

Превод  Светла Христова
„Факел” 2004 кн. 1/2

Качено на сайта iztoknazapad.com на 29.04.2015

м

Впечатления от Bleeding Edge на Томас Пинчън

  Владимир Полеганов и Петър Тушков.

Този свят е място за напускане

Bleeding edge technology е определението за технологията, която е толкова нова, че употребата й носи рискове и несигурности. Така се казва и последният роман на Томас Пинчън. Заглавието следва линия, започната с предишната му книга – Inherent Vice. Две имена с еднакъв брой думи и букви, с еднаква природа (/images/blocked.gif?url=повече терминологична, отколкото художествена), две начала на особения тип потъване в неизвестното, който само Пинчън е сподобен да опише. В Inherent Vice незвестността заплашва да изскочи от вродената нестабилност на всяко нещо в нашия подвластен на ентропията свят. В Bleeding Edge тя е другото място, онова отвъд границата, до която си стигнал или на която незнайно как си се озовал. Пинчън винаги работи не само със Света (неговото задължение като голям автор), но и със световете: всички онези пространства, които се раждат и умират, докато голямата топка се върти около слънцето. Някои от тях са известни на повечето хора, други са изградени от тайни обещства или малки социални групи, а трети стоят неоткрити, неизследвани, човек може да ги види само през цепнатините на своя свят, ако знае къде да гледа. Нещо като смъртта в ученията на Дон Хуан: онази сянка, която уж можеш да зърнеш, ако рязко извъртиш глава.

Когато използваш карта с толкова много места, изобилието от граници не е изненадващо. Предполагам, че когато си Томас Пинчън, изобщо не си изненадан и от това, че границите са подвижни, а онова изобщо не е карта, ами нещо съвсем живо. И вместо да отстъпиш назад и да започнеш да изучаваш това същество, ти се впускаш в него и се превръщаш в онази част от мозъка му, която разказва.

Гласът на героите в Bleeding Edge е съвременен, шокиращо адекватен от гледна точка на информацията, която имаме за Пинчън и неговата година на раждане. Другите 77-годишни писатели не пишат така. Достатъчно е да прочетете един-два разговора, най-вече да прочетете тяхната лекота, точността, с която препратките падат по местата си, гладкостта на употребения жаргон, внимателното датиране на шегите, за да се убедите, че нещо не е наред. В целия останал литературен свят, който не е „Томас Пинчън“. Започвам с гласовете на Bleeding Edge, защото по-голямата част от романа е съставена от диалози. И те са важни не само заради изтъкнатите по-горе качества, ами защото дори и при тях се усеща може би основната тема на книгата: динамиката на световете, създаването и променянето на световете, сблъсъкът на стария с новодошлия свят. Диалозите на Пинчън създават едновременно усещането за нещо абсолютно автентично и нещо абсолютно изкуствено, точно като тези в популярните през 90-те ситкоми. (Неслучайно прическата на Рейчъл от „Приятели“ е една от „маниите“ на края на 90-те, на които е обърнато най-голямо внимание). Още с появата си героите се впускат в скоростни разговори и играта между естествените и конструираните реалности започва. Знаковата 2001 г. оживява и се завърта.

Това е година, която присъства в спомените на всички читатели на романа. Година, която преди е била символ на бъдещето, а сега е знак, който сочи мястото на смъртта на един свят. Но тази смърт, както разбираме от Пинчън, е привидна. Старият свят не си е отишъл след случилото се на 11 септември 2001 г. Той се е раздвоил. В ковчега е само единият. Другият продължава и до днес, почти същият, но полагащ усилия да скрие най-големия си дефект, най-тежкото поражение от раздвояването: липсата на възможност за ирония в него.

Bleeding Edge започва месеци преди Раздвояването – през пролетта на 2001 г., когато 90-те все още не са си отишли напълно и иронията може да съществува. Героинята на Пинчън, Максин, е жител на Ню Йорк, града, в който хората говорят бързо, спят малко и са най-любимият обект на разрушителните желания на всички тъмни сили във Вселената. Нейната работа е да открива измами – финансови, документни, а по-късно в романа и онзи най-висш тип измама, който ражда двойници и умъртвява и подменя светове. В сферата на дейността й са големите и малки фирми, чиято дейност е свързана с Интернет – последния засега новооткрит и новозаселен от човечеството свят. В края на 90-те години Интернет е много по-неопитомено място от днес, от дълбините му лъха на свобода, необятността му е плашеща и екзалтираща. Един вид Див запад, в който обаче каубоите са нърдове, а лошите – нърдове с компании и много, много пари.

Също както в Inherent Vice и тук на вратата на главния герой (сега героиня) се чука и на прага е познат от миналото, който търси помощ, защото „нещо се случва“, „нещо не е наред“ около фигура с голямо влияние и състояние. В Bleeding Edge това е Гейбриъл Айс, dotcom милиардер с интерес в областта на интернет сигурността и – както Максин открива, щом се отправя на разследването си – дълбокия нет. Също както в Inherent Vice и тук в хода на разследването си героинята (Максин) среща, нарочно и случайно, всякакви персонажи – от една баба блогър през руски и италиански мафиоти до американски агенти с опит в свалянето на социалистическите правителства на Централна Америка. Всеки от тях изглежда запознат с детайл или повече от Голямата тайна около личността на Гейбриъл Айс. Постепенно разследването се превръща в изследване, защото не само героите увеличават броя си (а с тях и историите и истините), ами и световете изведнъж стават безброй, като че ли Максин е погледнала в калейдоскоп. Или в микроскоп – защото парченцата се стрелкат, делят и поглъщат едно друго.

Разстоянията, изглежда, се смаляват, защото всеки познава всеки и стъпките, които делят хората и компаниите в ежедневието и на работа, са съвсем малко на брой. Така например приятели на Максин, които разработват нещо като пътеводител за дълбокия нет (наречен DeepArcher), се оказват в списъка с покупки на Гейбриъл Айс, а нейна позната е негова тъща. Но това със смаляването е измамно усещане, нещо подобно на създаваното от Фейсбук и останалите социални мрежи. Усещане, което превръща човек в ленив потребител на своя си свят, който си мисли, че едно пресягане е достатъчно за контакт. Работата на Максин е да чете между редовете, да гледа през цепнатините между движещите се картинки. И тя започва да сглобява пъзела. А той няма финална форма, изглежда различен с всяко добавно парче. Така е не само за Максин, но и за нас. Мислим, че четем задъхан технотрилър, защото по пътя си Максин среща костюмирани мъже с тъмни очила и точни мерници, попада на един-два трупа, прониква в луксозни комплекси с басейн на покрива и лабиринт в подземието, където пък вижда нещо, някакво същество, малък човек или маймуна, може би извънземно (защото в световете на Пинчън винаги са само отчасти обозрими и „Above in the bright pre-autumnal sky, UFOs carry out their patient cloaked reconnaissance.”) или резултат от странен експеримент. Но докато проучва, търси и намира, Максин обхожда и световете в себе си емоционално и сексуално, увлича се по лоши момчета, влюбва се отново в нейното старо момче и остротата на трилъра добива по-гладки форми. Ясно е, че вече следим два пътя: Максин се движи из светове, а Пинчън из жанрове. Докато тя разплита възлите на измамната технологична и политическа реалност, Пинчън размества граници на не по-малко измамната литературна реалност. Той работи с познати материали, натрупали се през 90-те. Годините на първите хакерски трилъри, годините на фантастичните сериали, търсещи истината – някъде там, годините на големите романтични комедии и началото на „женските“ филми и сериали. А в едно от най-силните си жанрови превъплъщения Bleeding Edge е диаболична история, в която светът е продал душата си, неговият двойник е физическото измерение на сделката, мъртви герои се разхождат из улиците на Ню Йорк, а сградите са обсебени от технологични и старомодни духове. За Пинчън жанрът, в днешното разбиране на думата, е език, на който литературата, ако е добра, може да се научи да говори. Езикът ограничава реалността и затова е по-добре да владееш няколко и да ги говориш без срам.

И сигурно няма по-добро място за упражняване на тези езикови умения от страна на автора и по-добро пространство за бунт срещу вкаменяващата се прегръдка на „реалността“ от страна на героинята от Ню Йорк. А той е колкото истинският Ню Йорк, картографиран педантично от Пинчън като все по-страдащ от джентрификация мегаполис, толкова и призрачният и въобразен Ню Йорк, издигнат както от заселници и архитекти, така и от писатели и режисьори. Град, който е не само столица на съвременния свят, но и, съвсем по муркокски, ядрото на самата мултивселена.

Един от големите успехи на Пинчън в Bleeding Edge е разкриването на онези моменти – дребни жестове, внимателни амбициозни планове или актове на неописуемо насилие, – които разцепват реалностите, раждат алтернативи и възможности. Противно на всичко, което човек може да си помисли от задната корица, от първите две трети на Bleeding Edge, това не е роман за атаката срещу Световния търговски център. На нея са отделени съвсем малко страници концентрирано внимание, след което историята се връща към своите си въпроси, проблеми и фокуси. Когато Събитието се случва, за читателя става ясно, че главната буква е незаслужена (поне в контекста на романа), че Нещото, чиято сянка се промъква между редовете във всяка глава, е може би друго. Те, сигурно всеки (по)читател на Пинчън ще чуе в главата си в този момент, искат да си мислиш, че това е Събитието, че това е Нещото. Истината в Bleeding Edge е винаги някъде другаде.

Това, което извършва атаката от 9/11 в книгата, е да маркира най-важното размножаване на световете – една от „майките“ на вече споменатия двойник. Новия свят, обсебен от сигурността, внимателното наблюдение с изцяло чисти намерения, следенето. Свят, в който има повече място за затвори, където Интернет е прекрасен и чист, безопасен и политически коректен, не океан с дълбини, а мрежа с приятели и онлайн магазини. Света, в който Пинчън не вижда място за иронията. Вече всичко трябва да е буквално, казва една от героините. (Въпроси за по-късно: как се случва изкуството на такова място и дали Bleeding Edge не е последният възможен роман на Пинчън?)

Усещането, че нещо лошо ще се случи, витае из почти всеки абзац, оцветява с лека тъга сбогуванията на героите в този пълен със срещи роман, прави съдбоносни и най-обикновените им фрази, прибавя един звън на някои от шегите им, който ги превръща в неуместни или страшни. И то наистина се случва – световете уж са повече, но възможностите за разказ (един от начините да реализираш светове) са по-малко. Пинчън е най-емоционален, когато говори (чрез героите си) за новия буквален ред. Някои от героите (някои от по-възрастните герои) от време на време се впускат в тиради срещу нещо, което страшно силно наподобява днешния доминиран от Фейсбук и другите социални мрежи образ на Интернет. Това са забавни и кратки монолози на сърдити старчета, които обаче свързват страховете от „онова време” с реалността, която обитаваме днес. Ако се чудим в какви времена живеем ние сега – научно фантастични или дистопични, – Bleeding Edge ни дава отговор. Само трябва да прочетем още веднъж това: Вече всичко трябва да е буквално.

Човечеството, като в мрачен апокалиптичен роман, е станало пленник на другия свят. Максин все по-ясно вижда, че търсенето на смисъл и свобода става по-трудно. Нуждата от пространства за изгубване – по-належаща. Но бездните са възможни само във виртуалния свят и може би само сега (за нас – тогава), когато дълбините му са още достъпни. Героите на Bleeding Edge се превръщат в бежанци, потеглили към пустош, из която може би още се лутат. В този последен образ обаче има твърде много патос и „бута“ всичко към определен, единствен едва ли не, прочит, за да работи по „пинчъновски“. По-добре така: светът е написан на множество тайни езици и един, който е достъпен за всички. Свободното движение из него е въпрос на внимателно четене.

Bleeding Edge е и роман за четенето. Към края на книгата Максин буквално прочита съвсем близкото бъдеще в просветващите прозорци на вагона от влака, с който се разминава нейният в метрото. А още по-рано в книгата Пинчън дава и нещо като инструкции за четене:

Before long, Maxine finds herself wandering around clicking on everything, faces, litter on the floor, labels on bottles behind the bar, after a while interested not so much in where she might get to than the texture of the search itself.

Към края на Bleeding Edge криминалните и свръхестествените нишки са се разплели – но не защото са дадени отговори на загадките или са извършени някакви заключителни жанрови жестове от страна на автора, ами защото нишките са се разпаднали, изчезнали са и не държат читателското внимание, вплели са се обратно в тъканта, не са нарисувани знаци върху нея. Нещо различно от „какво ще се случи“ насочва зрението ни. Пинчън не е от писателите, чиито истории четем, за да разберем какво ще се случи накрая. Той е от писателите, които възпитават у читателя друго отношение към края и пътя до него. Човек няма как да затвори книгата след последната дума в нея: всичко вече е винаги отворено.

Докато завършвам този текст, британският писател Джеф Нуун туитва на части своя манифест за научната фантастика и в едно от „парчетата“ чета:

Well-mannered literature is scared of pulp, of popular art. And of the avant-garde. And by this act it severs a deep vein of the life blood.

— Jeff Noon (@jeffnoon) March 14, 2015

Добро описание на жанра и перфектно за Пинчън и онова, което той прави. Ето още едно:

Science Fiction is a journey of words through time. It says Down with perfection! Welcome to corrupted signals, glitches and fused wires.

— Jeff Noon (@jeffnoon) March 14, 2015

И още едно:

Science Fiction embraces clich?s. It can read through the clich?s, explore clich?s, dismantle clich?s. It knows that wonders lie ahead.

— Jeff Noon (@jeffnoon) March 14, 2015

При Пинчън са видими всички тези неща, които правят жанра толкова красив и така адекватен, по думите на Дж. Г. Балард, на нашето време. С романи като Bleeding Edge Пинчън, без да пише очаквана фантастика, се превръща в един от Фантастите. Онези читатели на множеството езици на Света, чиито очи са достатъчно бързи, за да следят всичките му движения и да регистрират всяка сянка.

At the liquid edge, Science Fiction leaves mainstream, middlebrow culture far behind. It travels beyond, into fog, into darkness.

— Jeff Noon (@jeffnoon) March 14, 2015

Владимир Полеганов

,

“Hi,” sez Maxine.

Bleeding Edge обърква медийното съзнание, което разпознава терористичния акт срещу Световния търговски център от края на 2001 година благодарение на емблематичното „September 11th“. Това напевно словосъчетание – със съдържание на закана и призив за всенароден сбор под знамената на целокупността, със свойството да се врасне в приоритетите на цяла нация и със задачата да опише, без да назовава пряко, определящо събитие от историята по такъв начин, че да прикове телевизионния зрител към едни и същи повтарящи се кадри на разруха, болка и унижение, – тези две думи се появяват само два пъти в оригинала, и то, очаквано, в диалога между героите на последния роман на Томас Пинчън. Навсякъде другаде, в авторовата реч, в мислите на и останалата част от разговорите между героите, отново и отново, 11 септември е всекидневното „11 September“, дата, която може да означава всичко, включително и деня на смъртта на Салвадор Алиенде, но през 1973 година. И това се подчертава неведнъж, когато героите наблюдават ефекта от терористичния акт, като например в разговора между главната героиня Максин и най-добрата й приятелка, преподавателката по поп-култура, Хайди, когато Максин подхвърля, че новата играчка на ФБР, тероризмът, може би ще подобри настроението на американските престъпници, с които дотогава се е занимавало Бюрото:

– Значи 11 септември се оказва мицва за мафията, Хайди.

– Не исках да кажа това. Този ден беше ужасна трагедия. Но не е цялата история. Не го ли усещаш, как всички наоколо регресират? 11 септември вдетини тази страна. Досега тя имаше шанса да израсне, но вместо това избра да се върне към своето детство по подразбиране. Вчера си ходя по улицата, зад мен две гимназистки водят един от онези тинейджърски разговори, „И аз му викам, Леле мале?, а той ми вика, Не казах, че ходя с нея?“, а когато най-после се обръщам да погледна към тях, ето ти на, виждам тези две жени на моята възраст. По-възрастни! на твоята възраст, и досега нещата трябва да са им станали по-ясни, сериозно. Но са уловени в капана на някакво шибано изкривяване във времето, или нещо подобно. (Bleeding Edge, глава 30)

Пинчън не фокусира вниманието ни върху 11 септември. Романът започва преди и свършва след терористичния акт срещу двете кули, като събитието остава зад нюйоркския декор от небостъргачи, авенюта и градско и служебно всекидневие. Случката не е пренебрегната. Тя като че ли е, или може би не е, в центъра на финансовото разследване в частната практика на Максин. В историята, която следва жанровата схема на процедурния трилър, има прекалено много съвпадения, за да бъдат случайности. Героите се появяват в точния момент, някой среща някого точно когато ще получи от него нова информация, атаката срещу небостъргачите следва мистериозен видеоматериал, сниман нелегално от нюйоркски покрив, на който се вижда как сериозни мъже на покрива на съседната сграда тренират прицелване с ракетомети на фона на двете кули. Възможно ли е в новия си случай Максин да се е натъкнала на нишка от конспирация, която навлиза дълбоко в американските психика, мотивация и система за самозащита?

В този роман има водопад от кибер и поп-културни отпратки – нещо, което би трябвало да се вземе предвид, ако читателят иска да надвие медийното си мислене и успешно да преобърне, или да види в гледалото, подобно на преобръщането September 11th / 11 September, схващането си за света. От предпоставката на дот-ком балона, достигнал своя връх година по-рано в началото на 2000-та година, през екстравагантните партита на дот-ком милионерите и ордите от свободни хакери, открили нови светове между пролуките, до „Тетрис“, филмите, програмирани на Куейк-енджина, прическата на Рейчъл от „Приятели“ и „планираната поява“ на комика Джери Зайнфелд, който още по-подозрително така и не се появява никъде в романа освен, накъдето и да погледнеш, в ироничния коментар на самия Пинчън. Това е вторият симптом, че Bleeding Edge сондира подсъзнанието на читателя, като го отпраща, подобно на играта на думи DeepArcher / Departure, в изцяло пресъздаден свят.

Пукнатините на този свят са грижливите изрезки на отпратките, които Пинчън е разлепил с демонично внимание към детайла. Малките дисонанси от презастъпването на изрезките, необичайната перспектива на знаковите словосъчетания и издигнатите в култ тагове от езика за маркиране на хипертекст създават Пинчъновия роман, който от години хвърля в екстаз пинчънолозите по света и напълно успява да обърка българските издатели от единствения опит насам, засега, Томас Пинчън да бъде преведен на български („Обявяването на серия №49″, издателство „Народна култура“, 1990). Достатъчно е едно малко по-задълбочено разбиране за която и да е от специализираните ниши в разказа – разбиране, което писателят е придобил методично в проучванията си за епохата, – за да бъде забелязано, че Bleeding Edge не показва света, в който живеем ние (Пинчън има други цели), а го изгражда наново и чак след това ни позволява да видим всички останали възможни светове между пролуките. Хакерската, телевизионната, милионерската, детективската, финансовата култура едновременно са предадени откъм обърнатата им страна – подражателите на прическата тип „Рейчъл“ в крайна сметка преминават на режим „перука“ вместо „фризура“, защото е по-практично – и заедно с това разкриват малките си дефекти, които вършат точно определена работа в инструментариума на Пинчън, но не са недостатъци, дори и да ни се струва така, когато забелязваме дребните издайнически несъответствия или „поетични“ му свободи…

Bleeding Edge е литературен роман, който издига жанровия роман до литературност с реконструирането на основните му похвати. Ако уменията за изграждането на сюжет у един писател на жанрови романи са изкуство сами по себе си, то в този роман, с обичайния смъртоносен хумор на Пинчън на безброй неподозирани нива, сюжетът е устройство с извънземни, извънбулевардни цели и начин на мислене. Разговорът за него може да продължи дълго. И само ще ви отнемем от времето, в което вместо това можете сами да почувствате непочтителността, пънкарската непримиримост и изискания почерк на писател, който превръща несъвършенствата в изкуство:

Ерик я допуска с жест през една врата и надолу по коридор, водещ до тоалетна, която се оказва унисекс и напълно лишена от лични пространства. Вместо редици от писоари има непрекъснати водни платна, които се спускат по стените от неръждаема стомана, където господата, и дамите с желание, са добре дошли да пикаят, докато за не толкова приключенски настроените са предвидени тоалетни кабинки от прозрачен полиакрил, който пък в отминалите дни на благоденствие в „Туъркиефефекс“ освен това е позволявал на надзорниците да хвърлят по едно око за скатаващи се служители и отвътре си има ръчно изработени декорации от висшия ешелон на нюйоркските графити-артисти, като членовете в усти са популярен мотив заедно със сантименталности от рода на УМРЕТЕ МАЙКРОСОФТСКИ КРЕНВИРШИ и ЛАРА КРОФТ ИМА ПРОБЛЕМ С ПОЛИГОНИТЕ. (Bleeding Edge, глава 28)

Петър Тушков

Качено на сайта iztoknazapad.com на 04.04.2015

.

 

Труден избор…

Преди хората да започнат да си играят с Предикторите, акинетичният мутизъм беше голяма рядкост, обикновено в резултат от травма на предния цингуларен кортекс на мозъка. Сега е плъзнал като когнитивна чума.

 

Предупреждение! Моля, прочетете внимателно.

Сигурно все някога сте виждали Предиктор, по света вече има продадени милиони. За тези, които не са го виждали, то е малко устройство, прилича на дистанционно за кола. На него има само един бутон и голям зелен светодиод. Когато натиснете бутона, диодът светва. И по-точно – светлината се появява една секунда преди да натиснете бутона.

Повечето хора казват, че когато са го пробвали за пръв път, са се чувствали, все едно играят някаква шантава, супер лесна игра, в която целта е да натиснеш бутона след като видиш премигването. Но ако решиш да нарушиш правилата, установяваш, че не можеш. Ако се опиташ да натиснеш бутона, без да си видял светлината, тя моментално се появява и без значение колко бързо натискаш бутона, никога не успяваш да го направиш, преди да е минала секунда. Ако чакаш премигването с идеята после да се въздържиш от натискане на бутона, диодът така и не светва. Без значение какво правиш, светването винаги предшества натискането на бутона. Няма как да преметнете Предиктора.

Сърцето на всеки Предиктор е платка с отрицателна времезакъснителна верига – тя изпраща сигнал назад във времето. Всички последици от тази технология ще се изяснят по-късно, когато бъдат постигнати отрицателни закъснения по-големи от секунда, но предупреждението не е за това. Проблемът, който сега е на дневен ред, е, че Предикторите демонстрират, че няма такова нещо като свободна воля.

Винаги е имало аргументи, показващи, че свободната воля е илюзия, някои от тях подкрепени от физиката, а други – от чистата логика. Повечето хора се съгласяват, че тези аргументи са необорими, но всъщност никой никога не ги приема напълно. Мисълта, че имаш свободна воля, е толкова привлекателна, че надделява над всички аргументи. Нужна е демонстрация и Предикторът предлага тъкмо това.

Обикновено човек си играе с Предиктора няколко дни, показва го на приятелите си, опитва различни начини да преметне устройството. Може и скоро да загубите интерес към него, но със сигурност няма да забравите какво означава то – през следващите седмици последиците от неизбежното бъдеще покълват в съзнанието. Някои хора, когато осъзнаят, че изборът им няма никакво значение, спират и отказват да взимат каквито и да е решения. Като легион от бартълбовци¹ те вече не предприемат каквито и да е спонтанни действия. Около една трета от тези, които си играят с Предиктори, се налага да бъдат хоспитализирани, понеже отказват да се хранят. Крайната фаза е акинетичен мутизъм, нещо като будна кома. Проследяват движещи се обекти с поглед и от време на време си сменят положението, но нищо повече. Могат да се движат, но нямат мотивация.

Преди хората да започнат да си играят с Предикторите, акинетичният мутизъм беше голяма рядкост, обикновено в резултат от травма на предния цингуларен кортекс на мозъка. Сега е плъзнал като когнитивна чума. Хората отдавна опитват да си представят мисълта, която може да убие мислещия, било като някакъв неизразим лъвкрафтски² ужас, било като изречение от Гьодел³, което разбива системата на човешката логика. Оказа се обаче, че ние отдавна познаваме мисълта, която ни обезврежда така ефикасно: идеята, че свободната воля не съществува. Не е опасна, докато не повярвате.

Лекарите опитаха да говорят с пациентите, докато те все още отговаряха. И досега сме живели щастлив, активен живот, твърдяха те, и то без да имаме повече свободна воля. Защо сега да е различно? „Никое от действията ти от миналия месец не е било извършено с повече свободна воля от това, което ще предприемеш днес“, ще каже лекарят. „Можеш да продължиш да си живееш така.“ На което пациентите неизменно отговарят: „Само че сега знам.“ А при някои от тях това е и последното, което казват.

Някой може да реши, че самият факт, че Предикторът причинява такава промяна в поведението, означава, че ние имаме свободна воля. Никоя изкуствена система не може да бъде обезкуражена – само свободно мислещата. Фактът, че някои хора изпадат в акинетичен мутизъм, а други не, само потвърждава важността на това какъв избор правиш.

За съжаление логиката на такива разсъждения е погрешна: всяка форма на поведение е съвместима с детерминизма. Една динамична система би могла да попадне във фокуса на областта на привличане и да стигне до конкретна неподвижна точка, докато друга да се разпилее в хаоса на безкрая, но и двете са напълно детерминистични.

Излъчвам това предупреждение към теб от около година напред в твоето бъдеще: това е първото дълго съобщение, получено след като започнаха да използват схеми с отрицателно закъснение в мегасекундния обхват за изработването на комуникационни устройства. Ще последват и други съобщения, които касаят други теми. Съобщението ми до теб е следното: престори се, че имаш свободна воля. Жизнено важно е да се държиш така, сякаш решенията ти имат значение, дори и да си наясно, че нямат. Реалността не е важна: важно е в какво вярваш, а вярата ти в тази лъжа е единственият начин да избегнеш будната кома. Сега цивилизацията зависи от самозаблудата. Може би винаги е било така.

И все пак знам добре – точно защото свободната воля е илюзия, – че е предопределено кой ще изпадне в акинетичен мутизъм и кой не. И че не може да се направи нищо по въпроса – не можеш да избереш какъв ефект да има Предикторът върху теб. Някои от вас ще умрат, някои – не, и изпращането на това мое предупреждение няма да промени съотношението между тях. Тогава защо го правя?

Защото нямам друг избор.

Тед Чианг

¹ „Бартълби писарят“ е новела от Хърман Мелвил, в която главният герой предпочита да отказва, вместо да върши, възложената му работа – Бел. пр.
² Хауърд Лъвкрафт – американски писател на хорър и фантастика – Бел. пр.
³ Курт Гьодел – австрийски логик, математик и философ – Бел. пр.

Тед Чианг (姜峯楠) е американски писател на научна фантастика. Към момента прозата на писателя е спечелила впечатляваща поредица от награди. 4 награди „Небюла“, 3 награди „Хюго“, 3 награди „Локус“, една награда „Джон Кембъл“. Сборникът му Stories of Your Life and Others (Tor, 2002) печели награда „Локус“. Тед Чианг е роден в Порт Джеферсън, Ню Йорк. Работи в софтуерната индустрия и понастоящем живее в Белвю, близо до Сиатъл, Вашингтон. Възпитаник на писателската работилница за творческо писане „Кларион“ (1989). Разказът „What’s Expected of Us“ се публикува за пръв път на английски в Nature, бр. 436, 7 юли 2005 г.

Превод   Стоян Христов, 2013

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.03.2015

,

,

Вечната сила на религиозното изкуство

 „The Financial Times„, Великобритания

 Платната живопис, които по-рано се смятаха за средство за общуване с Бога, може да се  каже, че се превърнаха просто в музейни експонати, но те както и по-напред смущават душата и не й  дават покой. 

Много години живях във Венеция в района Кастело – на няколко минути ход пеш до Църквата Сан-Джовани ин Брагора. По нейната скромна тухлена фасада е невъзможно да се досетиш, че вътре се намира великолепната икона „Кръщението на Христа” („The Baptism of Christ”) на Чима да Конеляно (Cima da Conegliano).

Нарисувана през 1492, картината изобразява един блед Исус, стоящ в поток,  обкръжен от гористи хълмове. За мене, като изкуствовед, при вида на тези кафеникави чепати клони, сивозелени треви и прозрачна вода веднага ми се привидяха фламандските художници, задръстващи картините си с безброй излишни детайли. Но когато картината погледна моята съседка Мария, нейните впечатления се оказха съвършено различни. Мария, която е малко над тридесетгодишна, се е родила и възпитавала в традициите на местната енория, формирали се не едно столетие. Всеки път в неделя, посещавайки месата, тя е възприемала „Кръщението” не като произведение на изкуството, а като образ, чрез който тя се обръща в своите молитви към Бога. „Когато Го виждам, аз чувствам Неговата защита”, призна си пред мен тя.

Нейното възприятие може да изглежда старомодно за тези от нас, които живеят в центъра на мегаполиси, далече от религията, привикнали да се запознават с религиозната живопис най-вече в музеите. Както отбелязва в своята книга „Изкуството да виждаш” (Ways of Seeing (1972)) Джон Бергер (John Berger), в наше време произведенията на сакралното изкуство се възприемат по-скоро от гледна точка на техния произход, хронологията на препродажбите им, а не толкова на техния замисъл или смислово съдържание. Между другото през миналата седмица в пресата се появи сензационно съобщение, подхвърлящо на съмнение това, че картината „Мадона на скалите” („Virgin of the Rocks”) – гордостта на Лондонската Национална галерия – действително принадлежи на четката на Леонардо да Винчи. Някои експерти са изказали мнение, че цветята на преден план са изписани с недостатъчна ботаническа точност, с която се славят работите на твореца.

Такива подозрения не са безобидни – те понижават ценността на картината и статуса на музея. И, при това, самото произведение не става нито по-лошо, нито по-добро, то, както и по-напред вълнува душата. „Духовната ценност на работата…. може да се обясни само с вълшебство или религиозна вяра, – пише Бергер. – А доколкото и едното и другото са загубили своето влияние върху обществото, произведението на изкуството е обвеяно от дух на фалшива религиозност” . Фактически тук Бергер се изказва против фотографиите. По неговите думи, в нашата епоха достъпността на репродукциите на произведенията на изкуството предизвикват нарастващ интерес не толкова благодарение на съдържанието си, колкото заради това, че на тях е изобразен – оригиналът. „За произведенията на изкуството говорят така, като че те са свещени реликви…. които са първи и най-важни доказателства за тяхното собствено спасение”.

Наистина, било е време, когато картините наистина са се смятали за реликви. Когато Мария възприема „Кръщението” на Чима като лично присъствие, тя като че чува тихото бълбукане на потока, пренасящ я назад в епохата на ранното християнство. Тогава изображенията са се смятали за материални свидетелства за съществуванието на Бога. В своята чудесна книга „Изображение и присъствие”  („Likeness and Presence”, 1993) Ханс Белтинг (Hans Belting) обяснява, как през първите векове след смъртта на Христос са се появили негови изображения – въпреки разпространеното тогава мнение, че Христос не е възможно нито да се види, нито да се изобрази. В тази атмосфера единственото с което може да се обясни тяхната поява е, че те не са били възприемани като изображения, а като свидетелства.

А, като пример, малко по-нататък по улицата – в Базиликата Св. Марко – виси „Мадона Никопея” – икона на Божата Майка Никопея, която, предполага се, била нарисувана през 11 век в Константинопол, но   която е свързана с легенда,че това е истински портрет на Богородица, нарисувана докато тя е била жива от Свети Лука. Също така съществуват предания, съгласно които   на различни парчета платно са се съхранили следи от изображения на Христос, отпечатали се, когато той   е бърсал с тях лицето си. Като при появата на такива изображения ръката на художник изобщо не е участвала.

По-рано се е смятало, че много икони притежават свръхестествена  сила. По тях са се появявали „сълзи”, те отделяли миро, „говори ли са” и са изцелявали болни.  Белтинг припомня предание за изображение  на Дева Мария, което по време на иконоборчеството „се спасило с бягство в Рим без странична помощ, преодолявайки разстоянието за денонощие, плъзгайки се  вертикално по водата”.

Иконите придавали авторитет и влияние на своите собственици, които като правило били властващи в обществото – църкви, манастири, крале и императори. Но силата на тези икони провокирали и конфликти – за иконите са се борили, нападали са ги. По време на битката за Константинопол венецианците завладели „Иконата Никопея”, която била качена на византийска бойна колесница, защото съществувало поверие, че тя пази своя собственик. В периода на особено яростно иконоборчество, продължило от началото на VIII век до средата на IX век, иконата на Христос, украсяваща вратата на императорския дворец в Константинопол на два пъти била унищожавана. През 843 година отново била поставена икона на Христос на това място, но този път във вид на мозайка, работа на художник, когото, по думите на Белтинг, в последствие осакатили иконоборци.

След като отпаднала необходимостта да се защитава  правото на иконите на съществувание, те станали по-експресивни. През XI век на смяна на иконите, изобразяващи самотни застинали мълчаливи фигури на светии, дошли по-емоционално обагрени сюжети, например, изображения на Благовещението на Пресветата Богородица, майчинската грижа на Божията Майка към Младенеца. Те отговаряли на потребностите на всеки човек, които би искал светият образ да се обръща непосредствено към него. Михаил Псел (Michael Psellus), византийски монах живял през XI век, притежавал изображение на разпятие. Той се изказвал за себе си като „познавач на иконите” и разказвал как „красотата” на Богородица веднъж го поразила „подобно на мълния”, Твърдение, което в нашите представи представя иконата като начин за естетическо и духовно изграждане на личността.

Такива промени в религиозните изображения са се случили в Италия. Там иконите не били така противоречиво приемани, както в страните, където е разпространено православието – на две крачки от ислямския халифат, с неговата категорична забрана за изобразяване на светиите. Благодарение на богатствата умножени в резултат на развитието на търговията, особено в Тоскана, търсенето на живописни творби рязко се било увеличило. И което е най-важно, това е бил свят, който отворил за такова изкуство своите граници. От изток пристигали гръцки художници със своите икони, а италианците пътували на север, отвъд Алпите и се запознавали с готическата скулптура на Франция и Германия.

Първите, които са започнали да допълват религиозното съдържание на картините с емоционални преживявания са били двама тоскански художници  – Джото (Giotto) и Дучо де Буонисенья (Duccio). Около 1305 година Джото получил поръчка да украси с фрески интериора на капелата в Падуа. Поръчителят бил банкерът Енрико Скровени (Enrico degli Scrovegni), който, по мнението на много специалисти, се надявал да изкупи греха си от лихварство. В резултат се появили фрески, на които Новият Завет бил показан пред погледа на зрителя във вид на проникновена мелодрама, разгърната на фона на планини и канари под синьо небе. Фреските се отличавали с реализъм благодарение на умението на Джото да изобрази пространствена перспектива. В същото време Дучо надарявал с красота присъщите на византийското изкуство Божии Майки с бадемовидни очи, с чувства на нежност и умиление и вселявал в тях нова жизнена сила. Своето чувствено вдъхновение, както предполага Белтинг, Джото черпел от популярната по това време  любовна поезия. Тези живописни творби хармонирали с произведенията на другите видове изкуства, и това служило като още едно доказателство за това, че покрай своето религиозно предназначение, те придобивали и допълнително съдържание.

По времето, когато Чима нарисувал своята олтарна картина, повторно откриване и преосмисляне на класицизма изпълнило живописните и скулптурни изображения с нов смисъл – духовен, философски и художествен. Започнало бурно развитие на нерелигиозните жанрове – портретна и алегорична живопис. Благодарение на появата на книгопечатането, по коренен начин се е изменил способа за разпространение на произведенията на изкуството. А в степента, в която писатели – а сред тях и художници като Дюрер, Леонардо да Винчи и други  – започнали да пишат трактати, за това как правилно да се рисува, получило развитие и умението критично да се възприема живописта.

В резултат на всички тези събития се разразила криза. В Германия протестантите в такава степен жестоко се отнесли към религиозното изкуство (била издадена забрана за мощи и икони), че през 1525 година на художниците  от Страсбург им се наложило да си търсят друга работа. В Италия противниците на Реформацията се опитали да отвоюват своите позиции и да дадат отговор на реформаторското движение и на Тридентския събор било прието постановление, съгласно което „изображенията на светците трябва да бъдат поставяни в храмовете, не защото им се приписва някаква  божественост или сила…. а защото, тези почести, които им се оказват, се отнасят за този първообраз, който те изобразяват”.

Възможно е, това постановление да е станало  предвестник за края на тази магическа съставка, за която съжалява Бергер. За религиозното изкуство лишено от свръхестествена сила, са се открили нови перспективи, благодарение на които то може да се срещне в музеи, аукциони и в критични статии на изкуствоведи.

Но хората и до сега изпитват скрити  интензивни преживявания за тайнствено и заплашително божествено присъствие. Вярата на моята съседка Мария в божествеността на олтарната икона споделят милиони хора, посещаващи храмове, където висят икони. Но техните гласове не се чуват – заглушават ги гласовете на изкуствоведите от музеите, критиците и галеристите. А междувпрочем, съвсем наскоро художници продължиха традицията да излагат свои картини в светите места. Бил Виола (Bill Viola) в Катедралния храм „Св. Павел” в Лондон и Ай Вейвей (Ai Weiwei) – в Йоркширския парк.

Напълно възможно е  това силно желание, с което мнозина от нас се устремяват към музеите – а в неделния ден, заедно с цялото си семейство – да не е нещо друго, а съвременен еквивалент на семейното посещение на неделната служба. Не е изключено сегашните богаташи – господари на живота, подобно на Енрико Скорвени да се опитват да изкупят греховете си, извършвани в процеса на натрупване на печалби по нечестен начин.

Преди няколко години взех интервю от художника-абстракционист Брайс Марден (Brice Marden).  С бродирана шапчица и джинси – самото въплъщение на далечната от религията манхатънска бохема – Мартен се оказа един от най-увлечените в своята работа и целеустремени художници, които ми се е случвало да срещна. Той е побъркан на тема изкуство – и за своите, и за работите на другите художници. След кратка беседа той ми разказа, как е посетил Музея на Акропола. „Като наблюдавах, как лъчите светлина падат върху тези скулптури, върху този гладък мрамор, който изобразява плът……., – той се поколеба, разбирайки, че ще каже нещо, което ще  изглежда като някакво бълнуване. – Една от мислите, която винаги ми идва в главата  е, че ти самия би могъл да направиш скулптура, която после ще оживее. Или ще нарисуваш картина, която ще изцелява болни”.

Възможно е, казаното от него да изглежда наистина преувеличено, но неговите думи ми напомниха, че в епохата на италианското ранно Възраждане пигментите за рисуване на картини са се продавали в аптеките (по точно там, където са се продавали и аптекарски стоки). И трябва да си призная, че когато живях в Италия, понякога, когато стоях пред иконата, нарисувана от Чима или някоя друга  също така прекрасна картина, аз усещах същия този трепет за  присъствие, който обхваща Мария. Възможно е, Марден да е прав, когато казва, че музеите са клетки за сили, таящи в себе си опасност. „Изкуството притежава сила и енергия, нещо, което кара богатите хора да купуват произведения на изкуството, защото искат да управляват тази сила. Затова ги поставят в музеите, зад стъкло, – ми каза той с усмивка, но оставайки при това сериозен.

А може би истината се заключава в това, че там където опиумът за народите някога е бил религия, днес на неговото място е дошло изкуството – то ни утешава с мимолетно озарение и намек за съществувание на друго измерение. Каквато и да е реалността, иконата може да се отстрани от църквата, но миризмата на тамян и духът на поклонение ще останат.

Рейчъл Спенс (Rachel Spence)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 07.01.2015

м

Хорхе Луис Борхес, Адолфо Биой Касарес
из  „Шест задачи за дон Исидро Пароди“

Козирог, Водолей, Риби, Овен, Телец – изреждаше Акилес Молинари насън. После за миг се поколеба. Видя Везни, Скорпион. Разбра, че е сбъркал; събуди се разтреперан.

Слънцето беше напекло лицето му. На нощната масичка, върху Бристолския алманах и няколко броя на „Ла Фиха“, будилникът „Тик-Так“ показваше десет без двайсет. Молинари стана, като продължаваше да повтаря зодиакалните знаци. Погледна през прозореца. Непознатият стоеше на ъгъла.

Усмихна се лукаво. Отиде до банята; върна се с бръсначката, четката, парченцето жълт сапун и купичка с вряла вода. Отвори широко прозореца, погледна с подчертано спокойствие непознатия и бавно взе да се бръсне, подсвирквайки си тангото „Белязана карта“.

Десет минути по-късно крачеше по улицата, облечен в кафявия костюм, за който още дължеше последните две месечни вноски на „Английско шивашко ателие Рабуфи“. Стигна до ъгъла; непознатият внезапно прояви интерес към една лотарийна обява. Молинари, свикнал вече с тия прозаични хитрости, свърна към улица „Умберто І“. Автобусът пристигна веднага; Молинари се качи. За да улесни работата на преследвача, зае едно от предните места. След две-три преки се обърна; непознатият, когото не беше трудно да разпознае по черните очила, четеше вестник. Автобусът се напълни още преди да стигне до центъра; Молинари можеше да слезе, без непознатият да го забележи, но избра по-добър план. Продължи до бирария „Палермо“. Оттам, без да се обръща, пое на север, заобиколи стената на затвора и влезе в двора; смяташе, че се държи спокойно, но преди да стигне до будката на охраната, хвърли току-що запалената цигара. Размени няколко безлични реплики с някакъв служител по риза. Един надзирател го придружи до килия 273.

Преди четиринайсет години на карнавала в Белграно месарят Агустин Р. Бонорино, маскиран като коколиче, получи смъртоносен удар с бутилка в слепоочието. Всички знаеха, че бутилката „Билц“, която го повали, размахваше един младеж от бандата на Куция. Но тъй като Куция беше ценен електорален елемент, полицията посочи като виновник Исидро Пароди, за когото някои твърдяха, че е анархист, разбирайки под това спиритист. Всъщност Исидро Пароди не беше нито едното, нито другото: притежаваше бръснарница в Южния квартал и беше имал неблагоразумието да даде една стая под наем на един писар от осемнайсето полицейско управление, който не му плащаше вече цяла година. Такова неблагоприятно стечение на обстоятелствата реши съдбата на Пароди – свидетелите (все от бандата на Куция) бяха единодушни в показанията си; съдията го осъди на двайсет и една години лишаване от свобода. Заседналият живот си беше казал думата – днес убиецът от 1919-а беше мъж над четирийсетте, нравоучително сериозен, дебел, с бръсната глава и необикновено умни очи. Тези очи сега гледаха младия Молинари.

– С какво мога да ви бъда полезен, приятелю?

Гласът не беше особено дружелюбен, но Молинари знаеше, че затворникът се радва на посещенията. А и по-важно от това как ще реагира Пароди, за него беше да намери довереник и съветник. Бавно и акуратно старият Пароди запарваше мате в небесносиня каничка. Поднесе я на Молинари. Макар че нямаше търпение да разкаже за непоправимото събитие, което беше преобърнало живота му, Молинари съзнаваше, че няма смисъл да притеснява Исидро Пароди; с изненадващо за самия себе си спокойствие поде банален разговор за конните надбягвания, които са си чиста измама и никой не може да познае кой ще спечели. Дон Исидро не го слушаше; подхвана любимата си тема за омразните италианци, които се бяха наврели навсякъде и дори Държавния затвор не бяха пощадили.

 – Сега е пълен с чужденци с най-съмнително минало и никой не знае откъде са дошли.

Молинари, който лесно ставаше националист, подкрепи тези оплаквания: на него вече му било дошло до гуша от италианци и друзи, да не говорим за английските капиталисти, дето са напълнили страната с влакове и хладилници. Вчера например, още невлязъл в пицария „Запалянковците“, първото, което видял, бил един италианец.

– Италианец или италианка ви създава неприятности?

– Нито италианец, нито италианка – отвърна простичко Молинари. – Убих един човек, дон Исидро.

– И за мен казват, че съм убил човек, а ето че още ме има. Не се безпокойте; случаят с друзите е заплетен, но може би ще успеете да спасите кожата, ако не сте на нож с някой писар от осемнайсети участък.

Молинари го погледна изумен. После се сети, че един безскрупулен вестник (който впрочем нямаше нищо общо с амбициозния вестник на Кордоне, където пишеше за изисканите видове спорт и за футбол) беше свързал името му със загадъчното произшествие във вилата на Ибн Халдун. Сети се, че Пароди поддържа пъргав ума си и благодарение на неговата бистрота и на великодушната разсеяност на помощник-инспектора Грондона задълбочено изучава вечерните вестници. Дон Исидро наистина знаеше за неотдавнашната гибел на Ибн Халдун; въпреки това помоли Молинари да му изложи фактите, но да не говори много бързо, защото вече малко недочува. Молинари, поуспокоен, разказа следната история:

– Повярвайте, аз съм модерен младеж, човек на своето време; живея, но и обичам да размишлявам. Съзнавам, че вече сме надживели епохата на материализма; причестяванията и човешкото множество на Евхаристичния конгрес оставиха у мен неизличима следа. Както казахте веднъж, и повярвайте, добре съм запомнил думите ви, трябва да се намери неизвестното. Вижте, факирите и йогите доста са постигнали със своите дихателни упражнения и своите номера. Като католик аз не съм посещавал спиритическия център „Чест и Родина“, но разбрах, че друзите са прогресивна общност и са по-близо до тайната от мнозина, които ходят на служба всяка неделя. Доктор Ибн Халдун имаше вила във Виля Мацини, нещо като папски дворец, със страхотна библиотека. Запознах се с него в радио „Феникс“ в Деня на дървото. Произнесе дълбокомъдра реч; харесала му една моя статийка, която някой му бил изпратил. Заведе ме в дома си, даде ми сериозни книги за четене и ме покани на празника, който устройваше във вилата; това са истински интелектуални турнири, уверявам ви, макар и без женско присъствие. Казват, че друзите се кланят на идоли; не знам, но в актовата зала има меден бик, който струва повече от влак. Всеки петък около този бик се събират акилите, тоест посветените. От доста време доктор Ибн Халдун беше изразил желание да се приобщя към тях; нямаше как да откажа, щеше ми се да съм в добри отношения със стареца, пък и нали не само с хляб живее човек. Друзите са затворени хора, затова някои смятаха, че един западняк не е достоен да стане част от тяхното братство. Например Абу-л Хасан, собственикът на парка камиони за превоз на месо, беше напомнил, че броят на избраниците е строго определен и не е редно да се приемат друговерци; против беше и ковчежникът Изедин, но той е един нещастник, който по цял ден пише, доктор Ибн Халдун се присмиваше и на него, и на книжките му. Само че тия мракобесници не се отказаха от древните си предразсъдъци; продължиха да действат подмолно и смело твърдя, че макар и косвено, те са виновни за всичко.

На 11 август получих писмо, в което Ибн Халдун ми съобщаваше, че на 14-и ще бъда подложен на доста трудно изпитание и трябва да се подготвя за него.

– И как трябваше да се подготвите? – попита Пароди.

– Ами трябваше да изкарам три дни само на чай, докато се уча да изброявам зодиакалните знаци както са в Бристолския алманах. Съобщих в Санитарната служба, където работя сутрин, че съм болен. Отначало се учудих, че церемонията е насрочена за неделя, а не за петък, но в писмото се казваше, че за толкова сериозно изпитание е по-подходящ Господният ден. Трябваше да се явя във вилата преди полунощ. В петък и събота бях съвсем спокоен, но в неделя се събудих разтревожен. Вижте, дон Исидро, сега, като си помисля, съм сигурен, че още тогава предчувствах какво ще се случи. Но не се отказах, прекарах целия ден с книгата в ръка. Беше забавно, през пет минути поглеждах часовника да видя дали вече може да изпия следващата чаша чай; не знам защо гледах, така или иначе трябваше да пия – гърлото ми беше пресъхнало и се нуждаеше от нещо течно. С такова нетърпение чаках часа на изпитанието, а пристигнах със закъснение на гара „Ретиро“, изпуснах влака и се наложи да взема пътническия в двайсет и три и осемнайсет.

Въпреки че бях напълно подготвен, продължих да чета алманаха и във влака. Нервираха ме някакви идиоти, които обсъждаха победата на Милионерите versus Чакарита Хуниорс; повярвайте, нищо не разбираха от футбол. Слязох на „Белграно Р“. Вилата е на около два километра от гарата. Реших, че като походя, ще се разведря, но всъщност страшно се уморих. Изпълних указанията на Ибн Халдун и му звъннах от лавката на улица „Росети“.

Пред вилата имаше редица коли; къщата светеше като коледна елха и още отдалеч се чуваше глъчка от гласове. Ибн Халдун ме чакаше на входната врата. Стори ми се остарял. Бях го виждал много пъти, но все денем; едва тази вечер забелязах, че прилича малко на Репето, само че с брада. Ирония на съдбата, както се казва: точно тази вечер, когато не бях на себе си заради изпитанието, да ми направи впечатление такава глупост. Тръгнахме по тухлената пътека, която обикаля къщата, и влязохме през задния двор. В канцеларията, откъм архива, седеше Изедин.

– От четиринайсет години съм архивиран – отбеляза кротко дон Исидро. – Но този архив не го знам. Опишете ми накратко мястото.

– Нищо особено. Канцеларията е на горния етаж; една стълба води надолу право към актовата зала. Друзите, сто и петдесетина души, всичките забулени и с бели туники, се бяха събрали там около медния бик. Архивът е малка стаичка без прозорци, долепена до канцеларията. Винаги съм смятал, че помещение без един приличен прозорец така или иначе се оказва нехигиенично. Вие не сте ли на същото мнение?

– Не ще и дума. Откакто се установих на север, намразих затворените пространства. Опишете ми канцеларията.

– Голяма стая. Има дъбово бюро с пишеща машина „Оливети“, няколко много удобни кресла, потъваш в тях чак до шията, една доста очукана турска лула от тия, дето струват сума пари, полилей с висулки, персийски килим, един такъв футуристичен, бюст на Наполеон, библиотека със сериозни книги: „Всеобща история“ на Чезаре Канту, „Чудесата на света и човека“, „Световна библиотека от знаменити творби“, Годишник на „Ла Расон“, „Илюстрираният наръчник на градинаря“ на Пелуфо, „Съкровището на младостта“, “La Donna Delinquente” на Ломброзо и още много други.

Изедин изглеждаше напрегнат. Аз веднага разбрах причината: пак натрапваше своите писания. На масата имаше огромен куп книги. Доктор Ибн Халдун беше зает с моето изпитание и искаше да се отърве от Изедин.

– Не се безпокойте – му каза. – Още тази нощ ще прочета вашите книги.

Не знам дали ковчежникът му повярва; облече си туниката и тръгна към актовата зала, без дори да ме погледне.

Щом останахме сами, доктор Ибн Халдун ме попита:

– Спази ли стриктно поста, научи ли дванайсетте знака на света?

Уверих го, че от десет часа в четвъртък (тогава заедно с неколцина от пионерите на новата чувствителност бях вечерял лека бусека и телешко филе на фурна на Големия пазар) съм бил само на чай.

След това Ибн Халдун ме помоли да изброя имената на дванайсетте знака. Изброих ги без нито една грешка; накара ме да ги повторя пет-шест пъти. Накрая каза:

– Виждам, че си изпълнил указанията. Те не могат да ти помогнат обаче, ако не си прилежен и смел. Знам, че си точно такъв; реших да не слушам онези, които оспорват способностите ти: ще те подложа само на едно изпитание – най-суровото и най-трудното. Преди трийсет години в Ливанските планини аз го издържах благополучно; но преди това учителите ми дадоха други, по-лесни изпитания: намерих монета на дъното на морето, въздушна гора, чаша в центъра на земята, ятаган, хвърлен в преизподнята. Ти няма да търсиш четири магически предмета; ще трябва да откриеш четиримата учители, които съставят тайния четириъгълник на Божеството. Сега те стоят около медния бик, отдадени на благочестиви занимания – молят се заедно със своите братя, акилите, забулени като тях; по нищо не се различават, но сърцето ще ти подскаже кои са. Ще ти заповядам да доведеш Юсуф; докато слизаш към актовата зала, ще си представяш небесните фигури в точния им ред; стигнеш ли до последната фигура, Риби, ще почнеш отначало, от Овен, и така, без да спираш; ще направиш три обиколки около акилите и стъпките ти ще те заведат до Юсуф, стига да не си объркал реда на фигурите. Ще му кажеш: „Ибн Халдун те вика“ и ще го доведеш тук. След това ще ти заповядам да доведеш втория учител, после – третия, после – четвъртия.

За щастие, от толкова четене и препрочитане на Бристолския алманах дванайсетте фигури се бяха врязали в паметта ми; ама то кажат ли ти да внимаваш да не сбъркаш, и почваш да се боиш, че ще сбъркаш. Не, не се уплаших, уверявам ви, но имах лошо предчувствие. Ибн Халдун ми стисна ръката, каза, че ще се моли за мен, и аз слязох по стълбата, която води към актовата зала. Умът ми беше зает със знаците; белите гърбове, сведените глави, еднаквите маски, свещеният бик, който никога не бях виждал отблизо – всичко ме изпълваше с тревога. Все пак направих както трябва трите обиколки и застанах зад един от забулените; беше като всички останали, но понеже си представях фигурите на зодиака, нямаше време да се замислям и му казах: „Ибн Халдун ви вика.“ Човекът ме последва; продължих да си представям фигурите, докато се качвахме по стълбата. Влязохме в канцеларията; Ибн Халдун се молеше; заведе Юсуф в архива, върна се почти веднага и ми каза: „Сега доведи Ибрахим.“ Отидох в актовата зала, направих трите обиколки, спрях зад друг от забулените и му казах: „Ибн Халдун ви вика.“ Върнах се с него в канцеларията.

– Чакайте, приятелю – прекъсна го Пароди. – Сигурен ли сте, че докато сте си правели обиколките, никой не е излизал от канцеларията?

– Никой, уверявам ви. Вниманието ми беше погълнато от фигурите и всичко останало, ама не съм чак толкова глупав. Не свалях очи от вратата. Не се съмнявайте: никой не е влизал или излизал.

Ибн Халдун хвана Ибрахим за ръката и го заведе в архива; после ми каза: „Сега доведи Изедин.“ Чудна работа, дон Исидро, първите два пъти бях уверен в себе си, а този път се уплаших. Слязох, обиколих три пъти друзите и се върнах с Изедин. Страшно се уморих, на стълбите ми причерня, краката ми се подкосиха; всичко ми изглеждаше другояче, дори моят спътник. Ибн Халдун вече ми имаше такова доверие, че вместо да се моли, редеше пасианс; заведе Изедин в архива, а после се обърна бащински към мен:

– Изпитанието те е изтощило. Аз ще потърся четвъртия посветен, Халил.

– Умората е враг на вниманието, но щом Ибн Халдун излезе, аз се хванах за пръчките на парапета и взех да го наблюдавам. Той направи трите обиколки съвсем набързо, хвана за ръката Халил и го помъкна нагоре. Вече ви казах, че архивът има само една врата, която води към канцеларията. Ибн Халдун влезе през нея заедно с Халил и тутакси излезе с четиримата забулени друзи; прекръсти ме, те са много набожни хора; после им каза на испански да си свалят булото; сигурно смятате, че си измислям, но пред мен стояха Изедин, дето мяза на чужденец, Халил, заместник-управителят на „Ла Формал“, Юсуф, зетят на оня гъгнивец, и брадатият блед като мъртвец Ибрахим, съдружникът на Ибн Халдун, нали знаете. Сто и петдесет еднакви друзи, а ето че пред мен стояха четиримата учители!

превод Анна Златкова,
Изд. „Колибри“.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 01.01.2015

Към „западът, познат и непознат 2012-14“    
Към карта на сайта /към началото на страницата

 

 

 

 

 

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save