Изток на запад

още преводи – запад

Съдържание на страницата:

2020

Дмитрий Бавирин „Историческото невежество на Зеленски трябва да се използва за добро“ (Поглед.инфо)

2018

Андрей Пантев „Светлини и сенки“ 24may.bg
Ив Юд за книгата „Трансхуманитарната революция” на Люк Фери, kultura.bg
Дани-Робер Дюфур: Благополучията на порока – превод Юрий Борисов, 24may.bg

2015 -17

Мария Ендрева: „Християнството или Европа“ на Новалис и романтическото политическо мислене за обединена Европа – public-republic.com
Историческа реч на премиера на Унгария – Поглед.инфо
Хенри Кисинджър: неизбежна ли е ядрената катастрофа? – „American Thinker“, САЩ
Пат Бюканън „Умът на господин Путин“ – pogled.info
Калина Андролова „Слугинята“ – pogled.info
Разговор с министър-председателя на Унгария Виктор Орбан за вестник „Фракфуртер алгемайне цайтунг” cao.bg.
Демонизацията на Русия – утъпква пътя към война – „The Guardian“, Великобритания.
Съвременният американски фашизъм – pogled.info
През 2016 година 1% най-богати хора ще притежават по-голямо богатство, отколкото всички останали хора по света – Международно обединение Oxfam (съорганизатор на Световния икономически форум в Давос)
За свободата на словото трябва да има граници – „Xinhuanet“, Китай
Как да се печелят приятели и как да се влияе на Путин. (Възможно е да се възстановят руско американските отношения. Много е жалко, че Вашингтон постоянно ги влошава) – „Foreign Policy“, САЩ.
Западът се изплаши от нелиберализма на Орбан – „Česká Pozice“, Чехия.

2020

Дмитрий Бавирин
Историческото невежество на Зеленски трябва да се използва за добро

(Поглед.инфо)

Официална Варшава се опитва да избели конспирацията на Полша с Хитлер и направи ревизия на историята с политическо оръжие срещу Русия. Президентът на Украйна реши да помогне на поляците, но той каза такова нещо, че сега е време да се извини на чехите. Може ли Прага да стане съюзник на Москва и заедно с нея да се бори срещу пренаписването на историята на Втората световна война?

„Полша и полският народ бяха първите, които усетиха сблъсъка на тоталитарните режими. Това доведе до избухването на Втората световна война и позволи нацистите да изстрелят смъртоносния маховик на Холокоста “, каза президентът на Украйна Владимир Зеленски. Той, както многократно преди, иска само да съчувства.

По време на предизборната кампания за президент в Украйна художникът на лекия жанр беше впечатлен от факта, че той очевидно и искрено не се просълзи за историческите комплекси на собствения си народ. Поне Зеленски искрено не разбра защо да вкара конфликт в обществото и да бъде разкъсан над събитията от средата на 20 век, ако е извън прозореца на 21 век със собствените си спешни проблеми.

Това е нормално виждане за живота на човек на неговата възраст и професия (сега – предишната). Поне няма да биете саксии с такъв човек на въпроса дали Холокостът е геноцид само на украинци и дали Бандера е водач за съвременна Украйна, но вместо това ще се обърнете към практически въпроси.

Предвид генезиса на украинската политическа класа, това вдъхна известна надежда. Както виждаме сега, това е невярно: безразличието на Зеленски към историята предопредели стесненията на знанията му, правейки го „чиста страница“. С други думи, ставайки президент, той безкритично повтаря всички онези глупости, които земеделските бандуристи произвеждат от десетилетия . Следователно неговите спомени за казаците, които взеха Дюнкерк , и настоящата забележка, открито обидни за целия европейски народ.

Защото сблъсъкът на тоталитарните режими и насладите от окупацията първо бяха усетени не от поляците, а от чехите. Но поляците, разбира се, няма да си спомнят това, тъй като те взеха активно участие в тази конспирация.

Зеленски искаше най-доброто.

Нещастна забележка беше направена след резултатите от преговорите с полския колега Анджей Дуда. Президентът на Украйна посети съседите с цел подобряване на двустранните отношения, които бяха значително повредени при Порошенко само заради историята. Както заяви Варшава, „Украйна няма да влезе в Европа с Бандера.“

Варшава е важен търговски и политически партньор за Киев. Следователно, Зеленски беше оценен по такъв начин, че разногласията около Волин трябва да бъдат отменени и обединени отново срещу общия враг – Русия, тъй като нищо няма да възстанови отношенията със самата Русия. Оттук идва и инициативата за съвместно почитане на паметта на полските и украинските войници, воювали с болшевиките през 1920 година. Следователно максимите на Зеленски имат за цел да подчертаят, че той споделя мнението на Варшава за избухването на Втората световна война . Това вече е ценно за поляците – Израел (и тези дни, както е известно, отбелязва годишнината от освобождението на „Освиенцим“), те отказаха солидарност в унизителна форма .

Няма сигурност, че Зеленски по принцип е наясно как регионите Лвов, Ивано-Франковск, Тернопол, Ровно и Волин се озоваха в Украйна. Той вероятно също не е чул нищо за споразумението от Мюнхен – и това е добра причина да покани Чехия на тази историческа дискусия.

Като цяло тази страна може да бъде добър партньор за Русия не само в борбата срещу фалшифицирането на историята. Президентът Милош Земан е почти русофил по европейски стандарти, а премиерът Андрей Бабиш е умерен евроскептичен и прагматичен човек, далеч от идеологически дебат. Това има някои шансове да се превърне в дружество, подобно на това, което се развива между Русия и Унгария.

Особено ако хора в рамките на Руската федерация, често наричайки себе си „съветски патриоти“, спират да се рушат, например, публикувайки статии на тема „как правилно потиснахме Пражката пролет“ по повод руско-чешките контакти.

Обаче сега говорим за по-ранни събития – за 1938 година. Чехословакия по това време беше демократична, индустриализирана държава, можеше да се похвали с рекордно производство на оръжия и впечатляваща армия, а в своето икономическо развитие на места дори изпревари Германия.

И тя беше военен съюзник на СССР – заедно с Франция направихме триумвират, който беше залегнал в двустранните договори. Този триумвират всъщност беше антихитлерски, а в случая със съветско-чехословашкия договор беше и антиполски, но не в смисъла на агресия срещу Варшава, а в смисъла на отбраната срещу него.

Полша не е двойка Чехословакия, тя беше авторитарна, милитаристка, полицейска, антисемитска и мракобесна държава, живееща с мечти за съседни земи . Чехословакия беше особено ненавиждана там. „Създадената изкуствено и грозно Чехословашката република не само не е в основата на европейското равновесие, напротив, тя е слабата й връзка“, казва веднъж Йозеф Пилсудски.

Поляците не можаха да простят на чехите за военно-дипломатическата загуба в борбата за Тешинския край, която през 1919-1920 г. причини два конфликта с хиляда и петстотин жертви. В крайна сметка регионът беше разделен с помощта на Антантата, така че не отговаря напълно на нито една от двете страни, но чехите получиха малко повече. На първо място, благодарение на обещанието на създателя на чехословашката държавност – Томаш Масарик да се включи във войната срещу Полша на страната на Съветска Русия, ако не се вземат предвид интересите на Прага.

Появата на Судетите в Чехословакия също е негово дело. Масарик успешно използва разделението на австро-унгарските и германските земи след резултатите от Първата световна война. От етническа гледна точка претенциите му към Судетска област са били несъстоятелни – преобладаващото мнозинство от населението там е било судетски немци. Високият промишлен потенциал, находищата на минерали и удобната отбранителна линия в планините предопределиха резултата от делото: победителите не искаха да дадат всичко това на германските агресори, затова отписаха чехите. И поканиха словаците в своята държава, така че делът на германците в населението на новата държава да бъде намален до поне една четвърт.

Впоследствие тези трикове оставиха Масарик настрани. Сепаратистките настроения на някои словаци ги превърнаха в съюзници на Хитлер и населението на Судет предостави гласове за „петата колона“ на Хитлер – Судетско-германската партия (SPS) Конрад Гендейн е пряко финансирана от Берлин. През 1935 г. тя печели първо място на парламентарни избори, възползвайки се от разделението на чехите в различни политически лагери.

Оттогава SOR участва в организирането на провокации на границата с Германия и поиска судетите да бъдат освободени под крилото на фюрера. В един момент се стигна до размирици, които бяха успешно потиснати от централното правителство, но това даде повод на Хитлер да обяви потисничеството на германците в Судетите и да поиска тяхното включване в Райха, в противен случай войната.

Действайки в съответствие с политиката на „умилостивяване на агресора”, впоследствие проклината, Лондон и Париж се съгласиха с всички условия на Хитлер, сключвайки същото мюнхенско споразумение с него и с фашисткия диктатор на Италия Бенито Мусолини. Чехите просто ги поставиха пред свършен факт: или давате на нацистите всичко, което поискат, или ние изпълняваме някакви задължения към вас по отношение на защитата срещу агресия. Това беше ултиматум, който трудно беше да се приеме.

„Направих го елегантно“, заяви по-късно Хитлер, докато беше в Прага.

Със серия от заплахи, трикове и предположения той получи много повече, отколкото първоначално поиска. В края на краищата той искаше само Судетската област и не възрази срещу гарантирането на териториалната цялост на Чехословакия на другите и граници. Но окончателното споразумение в Мюнхен не е предполагало допълнителни задължения на никоя страна към чехите.

След новия ултиматум на Хитлер, напълно беззащитната Прага, която загуби международна подкрепа, отбранителната си линия и индустриалния си потенциал, предостави на Словакия независимост, което предостави на Германия друг съюзнически режим. А останалата част от Чехия просто беше погълната от Райха. Формално – по молба на самите чехи, които го помолиха за защита и се съгласиха да са автономна част от новата германска империя.

И сега – за ролята на Полша, която внимателно натрапваше на фюрера за политически и дори идеологически съюзник от 1939 г. ( Пактът Пилсудски-Хитлер е подписан през януари 1934 г.). Следните факти не подлежат на съмнение.

Много отдавна, поне шест месеца преди подписването на Мюнхенското споразумение, Варшава и Берлин се договориха за съвместно разделяне на Чехословакия, което в политическия речник на онези години беше наречено „Планът на Геринг“.

През целия период, предхождащ подписването на споразумението, полската страна умишлено избягваше всякакви контакти с официални Париж и Лондон, които се опитваха да постигнат гаранции за ненамеса на поляците в разделението на Чехословакия.

Варшава изпрати на Прага ултиматум за териториални претенции в същия ден след подписването на Мюнхенското споразумение и вкара войските си в региона Тиешин по същото време, когато германските войски влязоха в Судетланд. Но още преди това са били организирани саботажи и въоръжени провокации на границата с Чехословакия, за да се получи официална причина за ултиматум.

Полското правителство категорично отказа да пропусне съветските войски през своята територия, които Москва смяташе да изпрати на чехите, за да отблъсне агресията на Хитлер. Освен това беше заявено, че съветските военни самолети ще бъдат свалени и всеки опит за преминаване на полската граница е равносилен на обявяване на война.

СССР многократно потвърждава готовността си да влезе в конфликт на страната на Чехословакия и предложи на гарантите нейната независимост – Великобритания и Франция да сключат антигермански пакт. Нещо повече, Сталин анулира условието, посочено в споразумението с Прага. Ако преди Москва беше готова да се бори за нея само по едно и също време с Париж, в новите схеми тя поиска само задължителното участие на самите чехи в тази война и официална петиция за помощ от тяхна страна.

Това беше направено не заради любовта на Сталин към чехите (които обаче той оцени като партньори), а заради прозрачността на перспективите. Чешката оръжейна промишленост и минералните ресурси на Саар значително биха увеличили военната мощ на Райха, а земите на Словакия ще му дадат достъп до съветските граници. Така се случи в крайна сметка.

Още в Нюрнбергския трибунал фелдмаршал Вилхелм Кейтел обяви, че Хитлер нямаше да тръгне на война, ако Париж и Лондон подкрепят Прага. Той показа, че целта на Мюнхенското споразумение е да въоръжи германската армия и да прогони СССР от Европа, като унищожи единствения й съюзник.

Унищожаване, подчертаваме, физическо.

Наред с „окончателното решение на еврейския въпрос“, в Райха е формулирано „окончателното решение на чешкия въпрос“. Просто не успяха да стигнат до него.

Въпреки това именно чехите станаха първите жертви на сблъсъка на авторитарните режими – немски, италиански и полски. Освен това полското участие е активно и всестранно – както политическо, така и военно. Ако западните държави в този сблъсък са дипломатически губещи, които са надхитрили себе си, то Полша е точно онзи агресор, който влезе в съюз с дявола и анексира територията на чужда държава.

Това трябва да се напомни на Зеленски (дори и сега да се извинява на чехите; това е, поне, забавно) и главно на Angers Dude. Полският ревизионизъм, умножен от полската амбиция, предизвиква открита враждебност не само в Москва, но и в Берлин и Брюксел. Не би било излишно да поставите лост в тази линия на разлом на източните граници на НАТО, ролята на която Чехия може да играе.

Както и преди 83 години, ние имаме причина за съюз – макар и не военно-политически, а приложен идеологически. Тази, която отразява нашето виждане за справедливо изобразяване на историята.

Вярно е, че има съмнение, че идеята за „обединена Европа“, освободена от свастиката чрез усилията на СССР, отново се намесваше в темата. И отново – не от наша страна.

Превод: Поглед.инфо

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.01.2020

2018

Андрей Пантев
Светлини и сенки

Или как да се преподава в училище историята на комунизма

Казват, че за да разбереш, че яйцето е развалено, не е нужно да го изядеш цялото. Не съм чел тази програма, но достатъчно разбрах за какво става дума. Стараят се хората… Когато е наука, историята често е трудна материя за възприемане. Особено за младите. Тя не е винаги еднозначна. В нея съпътстват добро и зло. Ако четеш историята на Балканските войни в учебниците на техните участници, ще останеш с впечатление, че се пресъздават съвсем различни войни. Историята не е счетоводна книга. Често съзидателни събития са съпътствани с несправедливости и дори с жестокост. Нима следва да осъдим Френската революция от 1789 г., защото са убити на ешафод и гилотина такива светли умове като Лавоазие и Андре Шение? Нима благодетелят на Европа Колумб не е основател на модерния геноцид? Нима можем да назовем такива гиганти като Наполеон и Стамболов демократи? Нима част от нашите опълченци са били ангели в свободна България? Нима Вазов не нарече Европа „блудница“? Нима не бяхме в боен съюз с Турция само две години след жестокостите в Тракия през 1913 г.? Нима не са загивали бебета, нямащи нищо общо с нацизма, при бомбардировката на Дрезден? Нима при комунизма се появи изразът „избори по стамболовистки“? Не е необходимо да си професионален историк, за да вникнеш в такива сенки при светли събития. Тези аналогии не оправдават насилието, само го обясняват.

Не съм нито преподавал, нито писал за периода на „комунизма“, който предизвика споровете около програмата за Х клас. Но когато става дума за програма, която неистово заклеймява цял период, следва да поднесем и друга версия. Колкото и рисковано, според неоконюнктурата, да е това. Не може съпътстващи фрагменти, колкото и отблъскващи да се те, да бъдат експонирани като заключителна оценка на едно историческо време. Би било върховен цинизъм, ако игнорираме онези истински мъченици на репресии, а също и всичките дивотии и насилия от онова време. Но не само те доминират в нашите представи за него. Често пъти едно варварство се разрушава с друго. Като че ли до атентата в „Св. Неделя“ България е била прекрасна, справедлива, мирна и кротка държава?! Изведнъж злодеите по заповед отвън казват – бум! Нали сте историци? Търсете не само последствията, а и причините. Но такъв баланс е далеч от нагаждаческите отрицатели. Дали това усърдно престараване не сигнализира гузна съвест?

Тук възниква и един ехиден въпрос. Ако сме живели в такъв безпросветен мрак, защо повечето от половината реализирани днес антикомунисти са били, както и родителите им, членове на тази партия? Помните ли писателските и други конгреси, на които озарени лица слушат словата на Тодор Живков? Мнозина от тях, които се шегуват днес, са обсипани с постове, титли и звания от онова време. Следваше с гняв да откажат от такива почести. Как са се учили в онзи склерозирал човеконенавистен свят, но после за половин година станаха тънки познавачи на световната история, анализатори на политическата динамика, специалисти по пазарна икономика, поклонници на западния мироглед? Някои от тях се фукаха с езиковите си познания, но придобити в чужбина – чрез постовете на техните родители.

И ако днес ние изтъкваме другата страна на онова време, то не е защото е било сиропирано с благоденствие, а защото неговото старателно отрицание не оправдава днешния ни хал. Бабиното коляно като домашна памет не напомни само Белене, което е осъдено от всички, включително от тези, чиито родители са били администратори там. Но освен Белене нямаше ли нещо друго хубаво, което е част от нашия живот? Да кажеш, че при комунизма имаше лекар във всяко училище и че учехме не само за партизани и комисари, това комунизъм ли е? Не можеш да прескочиш с такава фарисейска лекота онези съзидания, чиито спомени назоваваме с неправилната дума носталгия, защото носталгия означава преди всичко мъка по Отечество. Твърдят, че от такава болест е страдал Г.С. Раковски, който е изобретил термина българизъм. Тук не става дума за носталгия по цената на парното или олиото, но за спомени за онези позитиви в тогавашното време, които при цялата помпозност на тяхното изтъкване се отразяваха и на живота на отделния човек. По кои основни показатели за стойностите на човешкия живот е било така убийствено зле, взето в съвременен съпоставителен план? Защо сега се раждат по-малко деца? Защото в предишния период са искали да има повече роби ли? Свободата на пътуване – тази висша днес добродетел, малко интересува онзи, който е смутен от цената на билета от Горна до Долна Оряховица. А колко от онези заслужено прославени професори по това време нямаше да си останат най-много обичани селски даскали, ако не беше новата власт от 1944 г., каквато и да е била тя, която търсеше нови хора? Нима щяха да са академични авторитети, ако срещу тях като конкуренция стояха онези, които с алтъните и банковите акции на бащите се учеха в чужбина?

Ние, които не сме ничии зетьове, ничии синове, ничии агенти, се обръщаме към лъжите за онова време и поради обикновена битова порядъчност. Защото видяхме през очите си всичко онова, което се сътвори. Има и един важен въпрос, който все срамежливо подминаваме. Макар и платен с покорство, териториалният интегритет на България, обявена от същата тази Европа, пред която се прекланяме и която за трети път ни обяви за агресор през 1947 г., остана тогава недокоснат. Този път нямаше гранични ампутации, от които се страхуваха всички у нас – и победени, и победители. Защото власт се сменя, но трудно се възстановяват изконни, но отнети земи. Какво очаквахме на Парижката мирна конференция? Победителите да ощетят своите съюзници – Гърция и Югославия, предоставяйки на България нейни етнически територии? Тук отново не е потребно да си професионален историк, за да осъзнаеш причината и следствието от тези факти.

И нима идеологическа ненавист имаше само отвъд Желязната завеса? Та завесата има две страни. През 1950 г., в разгара на Студената война, имало една жена от конгреса на САЩ – Айда, второто й име съм забравил. Та тя предложила от учебните програми да се махне историята на Робин Худ – бил комунист. Може би ще продължаваме в този дух? За комунисти бяха обявени Бисмарк (заради пенсионната му програма), Робърт Опенхаймер – че отказал да продължи проекта за водородна бомба; Ерих Мария Ремарк, Джон Ленън, дори Нелсън Мандела, когото Желязната лейди наричаше терорист.

Колко фарисейски се тресе европейското човечество от Истанбулската конвенция! Жената в кухнята и леглото? Или гейовете с право на парад? Кого го интересуват бедността, пропастите в социален статут, давещите се деца от бежанска лодка, вечните войни на НАТО в името на миролюбието? Да корозираш традиционни стойности, натрупани и пазени от векове, и в същото време да натякваш на децата да учат за нестандартни полови състояния – та това е част от тайния, странен, но очевиден опит за общочовешка деформация. А може би това също ще е част от учебникарска програма, която следва да бъде писана от „правилните хора“. Кои и какви са те и какво ще ни предложат още?

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.01.2018

Ив Юд
За книгата „Трансхуманитарната революция” на Люк Фери

Бъдещето на нашите общества?

Какво е трансхуманизъм? Движение, чиято цел е да способства за безграничното подобрение на физическите и интелектуалните способности на човека чрез всички средства – генетични, химически, механични, информатични. В крайната си форма трансхуманизмът проповядва физическото сливане между човека и бъдещите компютърни мрежи, надарени с изкуствен интелект.

Какво е техномедицина? Медицина, основана на високите технологии и широко прилагаща генното инженерство, чиято цел е да лекува болните, но и да „подобрява” здравите. Техномедицината е основният двигател на трансхуманитарните стремления.

Какво е юберизация? Термин, характеризиращ колаборативната (споделената) икономика (по името на предприятието Юбер). Благодарение на интернет и мобилните му приложения, споделеното превозване конкурира дейността на традиционните таксита; практиката на споделеното жилище измества хотела; директният обмен между потребители на вещи и услуги зачерква посредника…

Трансхуманизмът и колаборативната икономика имат една и съща философска основа – стремежът на човека да овладее индивидуалната си съдба. В своето задълбочено и балансирано изследване Люк Фери търси отговор на въпроса: докъде ще ни доведе всичко това – до по-добро или до по-лошо?

В „Трансхуманитарната революция” Фери се опитва да отговори на въпроса за бъдещето на нашите общества в условията на развиващата се „техномедицина” и на засилващото се влияние на интернет.

Философите от десетилетия си задават въпроси за социалните и културните последствия от непрекъснатия прогрес на генетиката, която скоро ще позволи да се увеличи продължителността на човешкия живот, да се изкоренят наследствените болести, както и да се подберат още в ембрионалния стадий желаните характеристики на детето (сини очи? Висок КИ? Стройна фигура? Издръжливост? Музикален талант?) В този контекст те изучават появата в САЩ на едно мощно научно и философско течение, трансхуманизма, който радее за безграничното подобрение на физическите и интелектуалните способности на човека чрез всички средства – генетични, химически, механични, информатични, чрез „техномедицина”, предназначена за здравите хора. В крайната си форма трансхуманизмът проповядва физическото сливане между човека и бъдещите компютърни мрежи, надарени с изкуствен интелект.

Заедно с това, икономистите проучват революционното въздействие на интернет върху организацията на труда и разпределението на благата – процес, наречен от привържениците си „колаборативна икономика”, и от отрицателите си „юберизация на обществото”, препращайки към американското предприятие, което съсипваше традиционните таксита по целия свят благодарение на едно приложение за смартфони.

В последния си труд философът Люк Фери, известен на широката публика като бивш министър на образованието между 2002 и 2004 г., анализира двете революции едновременно. Той признава, че свързването на двата „на вид толкова различни” въпроса може да изглежда странно, но твърди, че в действителност връзките между трансхуманизма и юберизацията са тесни, дори ако са „подмолни”.

Според него, двете революции – генетичната и икономическата, се опират на една и съща техническа структура: интернет, big data (големите данни), изкуствения интелект, 3D принтерите, роботиката, нанотехнологиите… Те имат една и съща философска основа – и в двата случая става дума да се позволи на човешките същества да овладеят индивидуалната си съдба. Те са и подплатени с една и съща политическа идеология – англосаксонския ултралиберализъм и футуристичния техно-капитализъм, които искат „да приключат с тегобата на традициите”. И най-сетне, и двете са организирани и финансирани от едни и същи инстанции – мултинационалните компании от Силициевата долина, главно Гугъл, която проявява интерес към всички форми на big data, включително свързаните с генетичното наследство на човечеството. Трансхуманизмът и интернет икономиката имат една родина: Америка.

Тази успоредност придава особена оригиналност на труда на Люк Фери. Дидактическото намерение е ясно, доколкото той цитира и коментира трудове на различни автори с противоположни виждания. Но заедно с това изразява и собственото си мнение. В главата, посветена на трансхуманизма, Фери различава две течения. От една страна, трансхуманизъм „с човешко лице”, който намира за приемлив – става дума за „хиперхуманизъм”, наследник на френските философи от епохата на Просвещението, които са вярвали в „потенциално безкрайната способност на човека да се усъвършенства”. От друга страна, той разглежда и едно по-крайно течение, „постхуманизъм”, който предвижда „системна хибридизация на човека с машината, съчетаваща биологията, роботиката и изкуствения интелект, а това би довело до произвеждането на „съвсем друг вид”, много отдалечен от хомо сапиенс. Така желанието за вечен живот ще премине от религията в науката. За Фери постхуманизмът е „обезпокоителен”, „абсурдно редукционистки” и догматично „материалистически”.

Когато преминава към анализа на колаборативната икономика (също: споделена икономика, икономика на сътрудничеството) и на гигантите на интернет, Фери отхвърля тезите на новите утописти, че колаборативната икономика ще унищожи капитализма и ще създаде по-справедливо и по-солидарно общество. Той твърди, че точно обратното, предприятия като Юбер създават хищнически „хиперкапитализъм”, „меркантилен и дерегулиращ”, който няма да донесе нито щастие, нито благоденствие.

В заключение, Люк Фери препоръчва да се завърнем към „просветената” и „силна” държава, способна да регулира тези революции, като намери златната среда между грубата забрана и пълната всепозволеност.

в. „Монд” от април 2016 г.
източник kultura.bg

Качено на сайта iztoknazapad.com на 03.01.2018

Дани-Робер Дюфур
Благополучията на порока

След немския социолог Макс Вебер и книгата му „Протестанската етика и духът на капитализма“ си представяме капитализма като аскетичен, пуритански, авторитарен и патриархален. И повече от век се заблуждаваме. Това показват прочитът и преоткриването на Бернар Мандевил, лекар и философ от XVIII век, и книгата му „Басня за пчелите“.

В своята първа версия от 1705 г. Басня за пчелите е озаглавена Мърморещият кошер или мошениците, станали почтени хора. Тя разказва историята на един процъфтяващ кошер, в който преуспяват не само всички занаяти, но и (предимно) всички пороци. Причината за преуспяването е, че всички обитатели на кошера са повече или по-малко крадци. Измъчвани от чувство за вина, те решават да станат почтени. В този момент много дейности, които живеят от нещастието на другите, изчезват и кошерът умира. Посланието е ясно – за да правите добро на своите съграждани, бъдете непочтени и се освободете от всякакви скрупули… За 24 години Бернар Мандевил развива в десетки текстове и стотици страници последиците от това, което той нарича „вид приказка в лоши рими“. Резултатът е многотомен текст, озаглавен Басня за пчелите или Частни пороци, обществени добродетели. Той бързо е преведен на френски благодарение на вниманието, което му оказва Волтер*. Принципите, които в тази басня от 1705 г. Мандевил охотно и явно представя като „порочни“, ще допринесат за преобразуването на света чрез първата индустриална революция на основата на един изцяло нов дух – този на капитализма.

Оригиналният текст съдържа 433 осемсрични стиха. През 1714 г. излиза първото издание на Басня за пчелите с бележки, които коментират текста. През 1723 г. излиза второ издание с нови допълнения. През 2017 г. в поредицата „Agora“ на Pocket излиза напълно нов превод на пет основни текста, писани от Мандевил и преведени на френски първоначално през 1740 г.

Социологът Макс Вебер (1864-1920) от своя страна обяснява развитието през XVIII век чрез влиянието на протестантския етос, произтичащ от доктрините на Мартин Лутер и Жан Калвин.

С Лутер професионалната активност ще стане дълг, наложен на хората от Бога. В следствие от реабилитацията на светския живот и на труда, упражняването на занаяти (ръчни, търговски, технически…) се издига на нивото на духовно достойнство, признавано до този момент само на призванието на свещениците и монасите.

С Калвин насърчаването на труда става още по-усилено чрез понятието за предопределение, заето от Свети Августин и широко разпространено в протестантския свят. Съгласно това понятие Бог избира от вечността вековете, които ще бъдат прокълнати, и онези, които ще бъдат спасени, и никакво човешко ходатайство не може да промени нищо. Това предопределение би било източник на дълбоко безпокойство, ако не беше станало отчасти разгадаемо в хода на земния живот, чрез знаци, като например икономическия успех. Което води след себе си едно житейско правило: да трупаш богатства (възможен знак за богоизбраност), без да им се радваш (нещо, характерно за пуританството). Задължението да успяваш предполага да се отдадеш на всичко, което може да увеличи производството на стоки (източник на богатство) и в следствие на това да задействаш инструменталната рационализация (откриване на двойното счетоводство, научни изследвания, целящи оптимално да се използват техническите достижения и знания като гаранция за постоянно нарастване на производителността). Едно рационализиране, което според Вебер се разпространява постепенно към останалата част на обществото.

Човек на дявола

В педантичните изследвания на Вебер върху протестантските секти от XVII и началото на XVIII век (калвинизъм, пиетизъм, методизъм и баптизъм) едно име блести със своето отсъствие. Името на основен автор от същата епоха, който твърди, че е калвинист и е работил по темата за създаването на богатството – Мандевил. Сякаш за да запази докрай вярата си в светостта на създателите на капитализма, Вебер ще го спомене бегло едва през 1920 г., точно преди смъртта си. И точно в момента, когато ще му се стори, че капитализмът по един циничен начин е създал нещо, което той нарича „стоманена клетка“, за да управлява всички аспекти на живота единствено в името на печалбата…

За Мандевил, превеждан на немски след 1761 г., включително и в епохата на Вебер, не добродетелта, а порокът е в основата на това, което ще наречем капитализъм. Още по-точно казано, порокът, първоначалният двигател, търсещ едновременно и богатството, и силата, произвежда добродетелта в противоречие на същността си. Това впрочем е централната максима на Баснята: „Частните пороци създават обществената добродетел“, не само защото чупят моралните окови, пренасяни чрез дидактични истории от поколение на поколение (лекарят Мандевил е бил по-скоро „лекар на душата“), но и защото, освобождавайки апетитите, те носят богатство, за което се предполага, че се процежда в обществото отгоре надолу. А това обещава преход от състояние на нищета към състояние на изобилие. Мандевил не се колебае да каже също така, че войната, кражбата, проституцията и похотта, алкохолът и дрогата, свирепото търсене на печалба, замърсяването на природата (за да използваме една съвременна дума), луксът и т.н. всъщност допринасят за общото благо. Всички тези пороци се произнасят, както той повтаря в една ритуална формула, „в полза на гражданското общество“.

Нека да видим какво казва Мандевил в своята Басня, например, за кражбата. Това поведение е осъдително, напомня той, но веднага добавя: „Работата на един милион души веднага щеше да приключи, ако не съществуваше един друг милион, специално служещ да консумира техния труд (…) Ако откраднеш 500 или 1000 гвинеи от стар скъперник, който притежава близо 100 000 лири стерлинги, но харчи на година само 50 (…) сигурно е, че тези откраднати пари веднага ще влязат в обръщение в търговията и така нацията ще спечели от кражбата. Нацията извлича същото предимство, което би извлякла, ако един достопочтен архиепископ дари същите пари на общността“.

Веднъж приели тази логика, лесно можем да продължим разсъжденията в същата посока. Ако нямаше крадци, щеше ли да има например адвокати, професори по право, университети по право, архитекти, които да им построят сградите? Всички дейности, допринасящи във висша степен за развитието на цивилизацията, по необходимост ги дължим на… крадеца. Така разбираме защо името на Мандевил навремето е било променено на Ман Девил (Човек на дявола) и защо произведенията му са били осъдени в Англия, включени в черен списък на Църквата и изгаряни по площадите във Франция.

Точно тази логика следват днес големи групи в неолибералната ера: злоупотреба с господстващо положение, дъмпинг и принудителни продажби, търговия с вътрешна информация и спекулации, поглъщане и разкъсване на конкуренти, фалшиви баланси, счетоводни манипулации, данъчни измами, неправомерно присвояване на публични средства, нагласени сделки, рушвети, необосновано обогатяване, следене и шпионаж, шантажи и доноси, нарушаване на трудови права, фалшифициране на данни за здравеопазването и прочее. Толкова практики на заобикаляне на закона, които перфектно илюстрират мандевилската мисъл – след като „пороците“ произвеждат „добродетел“, тоест процеждащо се богатство, да им се отдадем без срам!

Когато Мандевил утвърждава основателността на онова, което изглежда парадоксално, той оперира само като повратна точка в западната метафизика. Той изоставя августиновия проект Градът на хората да се приравни към модела на Небесния град – цел, подходяща за неколцина свети хора, разпилени по света, за да предложи друг, подхождащ на огромното мнозинство от хората, по-скоро порочни, отколкото свети. Впрочем Бог в своята безкрайна доброта всичко е предвидил – тъй като един нов свят, по-висш от предишните, ще се роди от техните пороци, от тяхната похот, хората повече не трябва да се чувстват виновни за своите подлости, напротив, трябва да ги преживяват без срам.

Адам Смит (1723-1790), на когото обикновено се приписва изобретяването на тази нова система, ще повтори принципа на Мандевил, но след като го „отърси“ от неговите дяволски и провокационни измерения и го представи под неутралната и сериозна форма на науката. Така, в Богатството на нациите Смит избягва да използва думата „порок“ в позитивен смисъл и я замества с по-неутрален термин – обичай себе си (self-love). Той ще съумее също така да успокои онези, които се тревожат за своето спасение, като постановява съществуването на Божествено провидение, което хармонизира индивидуалните егоизми – прословутата „невидима ръка“ на пазара. Така при този баща на либерализма се губи онова, което Мандевил формулира толкова безцеремонно, като изразява новия морал в една радикална форма и по същество казва: „Бъдете толкова алчни, егоисти, прахосници за свое собствено удоволствие, колкото можете да бъдете, защото така ще направите най-доброто, на което сте способни за своята нация и за щастието на своите съграждани“.

Тази софистика за превръщане на пороците в добродетели не само позволи да се изгради една нова религия – тази на английския либерализъм, при който божествената цел се реализира, следвайки своите собствени интереси. Но тя отвори също едно ново философско поле – това на утилитаризма с Джереми Бентам и после Джон Стюарт Мил. Един етап беше преодолян с твърдението, че няма защо да се притесняваш дали действието по своя произход е било добродетелно, след като в края си е било такова. Нов морал се появява в момента, в който за единствен нормативен критерий се приемат последиците от действието – утилитаризмът ще се характеризира с доброволната забрава на причините и с оценяване на предполаганите последици – това, което от края на 50-те години се нарича „консеквенциализъм“.

Тогава няма значение в името на какво е предприето едно действие – това, което има значение, е да се предположи, че при осъществяването си то генерира повече щастие за повече субекти. Според утилитаризма щастието се дефинира като максимално увеличение на частните пороци (или казано по-вежливо – на удоволствията) и намаление на страданията. Да, но за кого? Тъй като това прагматично изчисление действително води до разработването на жертвена логика. Мандевил не спира да повтаря: бедните трябва да бъдат жертвани, като страдат и работят, за да доставят удоволствия на богатите. Впрочем в съответствие със същия „морал“ той пише и едно есе върху публичните домове (Популярната Венера или Апология на домовете за радост). Бедните жени трябва да бъдат жертвани, за да създават удоволствие на мъжете, които имат средствата да си го позволят, но също така и за да освободят буржоазните жени от твърде бруталната мъжка страст. Този начин на разсъждение ни води в сърцевината на либералната антропология.

Перверзният грунд на капитализма

Започнало с Вебер от 1920 г. насам, потулването на Мандевил става характерно за следващите поколения. Така във Франция големите критични мислители от 60-те години, захранени от веберските анализи (Протестантската етика и духът на капитализма е преведена през 1964 г.), буквално игнорират Мандевил (в най-добрия случай могат да бъдат намерени само едно-две кратки споменавания при Пиер Бурдийо, Мишел Фуко и Жак Лакан). Те не видяха, че перверзният грунд е на път да пробие паравана на пуританската покривна боя.

Що се отнася до нашата съвременна Царица на пчелите, не се ли нарича тя (наред с другите претенденти) Доналд Тръмп, който се перчи с орнаментите около главата си, толкова жълти колкото и тялото на тези малки насекоми. И който иска да царува в световния кошер, ползвайки лъжата, измамата, отрицанието, ненаситната лакомия за печалба, опустошаването на природата и циничните внушения като управляващи принципи на своите действия ?

Ако върнем на мандевилската концепция нейното място и я освободим от веберската приказка, ще открием, че знаменитият хедонистичен „нов дух на капитализма“ е може би много по-стар, отколкото си мислим. Той е бил формулиран като оригинална програма на капитализма при началните стъпки на първата индустриална революция…

Дани-Робер Дюфур
Превод Юрий Борисов

* * *

Дани-Робер Дюфур е френски философ, автор на „Индивидът, който идва… след либерализма“, Галимар, колекция „Фолио“, Париж, 2015. През февруари 2018 предстои да бъде публикувана книгата му „Западният делириум“, Покет, колекция „Агора“, Париж.

Източник http://24may.bg/

Качено на сайта iztoknazapad.com на 03.01.2018

2015 – 17

„ХРИСТИЯНСТВОТО ИЛИ ЕВРОПА“ НА НОВАЛИС И РОМАНТИЧЕСКОТО ПОЛИТИЧЕСКО МИСЛЕНЕ ЗА ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА

Мария Ендрева

I

Обединена Европа е понятие, което има дълбоки корени в историята на европейските народи. Примерът на кръстоносните походи показва, че обединението на различните народи под знамето на една обща идеология и общи интереси е възможно в исторически план поне за ограничено време. И ако в Средновековието обединението на Европа е възможно заради поставения извън всякакво съмнение обективен, морален и естетически йерархично-личностен модел на християнството, днес то се крепи на понятието „гражданско общество“, където гражданинът има еднакви права и еднакви задължения с всички останали членове на общността, при което йерархизираните структури са елиминирани от девиза „Свобода, равенство, братство“ и единственото нещо, поставено над всеки един от иначе равноправните помежду си граждани, е освободеният от индивидуално-личностен елемент универсален закон.

По-долу ще става дума за единствената есеистична творба на немския романтик Новалис – „Християнството или Европа“. Произведението може да се разглежда като емблематично за ранния Романтизъм, който в своите виждания за социалния и политическия ред и в схващането си за властта се противопоставя на Просвещението. В него се изказва недоверие и скептицизъм към настъпилата вследствие на Реформацията и Просвещението промяна в организацията на обществото и се предлага едно съответстващо на духа на Романтизма решение, което да доведе отново до изгубената цялост.

Това, което отличава есето от другите творби на Новалис, е тематичното му своеобразие. В него, за разлика от другите му поетични и теоретични произведения, се описва един примерен път, който трябва да извърви човечеството до достигане на идеалната социална организация, при която обединението на европейските народи ще бъде не само безпроблемно възможно, но и неизбежно. В това произведение Новалис използва примери от историята, нещо нетипично за Романтизма, за да говори не за отделния индивид, станал поет, а за развитието на цели народи.

Есето започва с описанието на една, видяна в миналото, идеална държавна структура, която отразява съвършения ред, идващ от Бога, и завършва с идентична утопична картина, отнесена обаче вече към бъдещето. Така творбата придобива следния модел – първо, златен век (истински християнските времена); след него, назоваване на причините за неслучването в историята на тези времена поради недостатъчната зрялост на човека; и накрая, очертаване на едно романтическо бъдеще като изход за достигането на целта – обединението на Европа в християнството¹.

Идеалното царство според Новалис се отличава с дадената от Бога власт, която се делегира на една личност, която от своя страна преотстъпва части от нея в посока надолу по властовата пирамида. Без да разполага с големи светски имущества, Един глава ръководел и обединявал големите политически сили. – Една многолюдна гилдия, достъпна за всеки, стояла непосредствено под него, изпълнявала напътствията му и усърдно залягала да укрепи благотворната му власт. Всеки член на тази общност бил почитан навред и ако простите люде търсели от него утеха и помощ, закрила или съвет и с готовност задоволявали в замяна разнообразните му потребности, то и самият той намирал закрила, уважение и отклик при по-могъщите, и всички се грижели за тези избрани, сподобени с чудотворни сили мъже като за чеда на небето, чието присъствие и благоразположение носели всякаква благодат (Новалис 1993: 49). Единият владетел обединява всички политически сили и репрезентира властта, не символно, а реално с тялото и живота си. Той е лицето на властта, нейното олицетворение. Законите на рицарската гилдия, в която всеки свободен човек може да встъпи, се отличават, от една страна, с вярност към суверена, а от друга, с богобоязливост и милосърдие, любов към ближния и жертвоготовност в името на слабия и страдащия. А „простите люде“ почитат и подсигуряват горните съсловия, като същевременно биват пазени и закриляни от тях. Тоест в целия модел на социалните слоеве има двупосочно движение на взаимополезност и взаимопомощ, гарантиращо хармонията и пълноценността на отношенията помежду им. Цялата тази пирамидална структура на обществото има дълбоко символно значение за Романтизма, който вижда в този тип структура точно отражение на небесната йерархия, намираща своя завършек и завършеност в Единия Бог, в Безкрайното, Абсолютното и Целостта². Целият стремеж на Романтизма да избяга от идващото от светлината многообразие на форми и да потъне в мистичната неразличимост на тъмнината, която в крайна сметка се доближава повече до първото име на Бог, Единия³, се отразява като социално-политически възглед именно в приемането на подобна йерархия, завършваща с един владетел, продължител надолу по вертикалата на небесната йерархия. Отнесена към съвременните условия за възникване на един или друг вид управление и без задължителната за Романтизма отпратка към трансцендентното и безкрайното, тази структура би могла да се изтълкува като един уклон към абсолютизъм, авторитаризъм или деспотизъм. В това неправомерно отнасяне на тези, свързани по своя характер с абсолюта и безкрая, модели към актуални социални дадености се крие така нареченият реакционерен потенциал на немския Романтизъм, който поради своите мистични уклони бива изтъкван дори като една от причините за възникване на Третия райх, воден от единия фюрер⁴. Поради тази причина след Втората световна война изследванията върху Романтизма в Германия и в социалистическите страни рязко намаляват.

В текста на есето следват още примери, описващи видения в миналото златен век, който е белязан от посредничеството и застъпничеството на просиялите в името на Христа светци, представляващи своеобразен мост между профанното и сакралното. На фона на тази идеално-утопична картина на едно безконфликтно функциониращо общество, натоварено с всички знаци на божественото, Новалис приветства с голяма доза мракобесен (отново от съвременна гледна точка) възторг рестрикциите, които католическата църква упражнява над ренесансовата наука, отлъчвайки или изгаряйки на клада множество хора и книги: С право мъдрият глава на църквата се противопоставял на наглите извращения на човешките склонности за сметка на светото чувство и на ненавременните опасни открития в областта на знанието. Затова той запретил на дръзките мислители да твърдят на всеослушание, че Земята е незначително блуждаеща звезда, защото добре знаел, че заедно с уважението си към своето обиталище и земно отечество хората ще загубят и уважението си към небесната родина и своя род, ще предпочетат пределното знание пред безкрайната вяра (курсив мой, М.Е.) и ще свикнат да презират всичко велико и достойно за удивление и да гледат на него като на мъртъв закон (Новалис 1993: 50-51). Ще спра вниманието си върху този момент на гонение на знанието заради запазването авторитета на вярата. С настъпването на Новото време все повече се очертава изграждането на модерната субект-обектна опозиция, която в съвременното си съдържание е чужда за времената преди Ренесанса. Благодарение на големите природонаучни открития и на Декартовата философия субект-обектните отношения приемат следния образ – субект = човек, обект = всичко останало, като светът се определя от субекта, т.е. всеки индивид изгражда малко или много собствен свят. По този начин нещата извън човека се лишават от самостоятелна онтологична стойност, те не могат да бъдат сами за себе си, защото са поставени в неравнопоставено, подчинено и пасивно отношение спрямо субекта, който е единственият активен елемент в релациите между него и света, а оттам и властващ и определящ фактор за обектите.

Освен в тази настъпила неравнопоставеност между хората и нещата, откритията на науката сриват целия почиващ неподвижно в себе си обществен ред. В Средновековието йерархичните структури са всеобхватни, на тях са подвластни дори времевите и пространствените отношения и организация. Има йерархично подреден ансамбъл от места – профанни и сакрални, защитени и открити, градски и селски, небесни и земни пространства. Мишел Фуко говори в съчинението си „Другите пространства“ за това пресичане на пространството, където нещата намират своя покой (Фуко 1992). Скандалът в откритието на Галилей се състои следователно не в революционността на възгледа, че земята е кълбо, което не е центърът на света, а в това, че тя се върти. С Коперник и Галилей се отваря едно безкрайно пространство, където нещата не се намират в точка на покой, а представляват точката на тяхното движение. Що се отнася до времето, то следпросвещенският XIX в. е обсебен да акумулира минало, обективиращо се в големи исторически изследователски трудове (Фуко 1992: 34). Това задвижване на земята и на вселената прави именно нещата относителни спрямо наблюдаващия ги субект и ги подчинява на неговия поглед. Изважда ги от тяхната вглъбеност и неподвижност и ги хвърля във вихъра на относителното време и пространство. Загубва се неподвижната точка, представляваща ориентир за истината и битието, и се откриват безкрайности, които се движат, и всяко движение е относително спрямо друго. Това е едно задействане на машината, която оттук нататък ще изисква от всеки да бъде в движение и ще заклеймява пасивността като предразсъдък и закостенялост на тъмните векове. Така се ражда и истинският делови живот на човека. Това е промяната, с която човекът е осъден на щастие, единствено, ако е активен. С това обаче съзерцателно настроеният Романтизъм, начело с Новалис и Фридрих Шлегел, не може да се съгласи.

В приведения цитат за първи път в есето се прави основното за последващия текст противопоставяне на пределното знание и безпределната вяра, представляващо на практика противопоставяне на рационалното срещу ирационалното, на което се крепи целият конфликт на Просвещението и Романтизма. Важно е да се спомене, че, веднага след въвеждането на тази опозиция, Новалис изоставя утопичното говорене и се впуска в исторически преглед, за да разясни причините, поради които описаният златен век пропуска да се случи в историята.

Първата причина за неслучването на идеалното царство⁵ Новалис вижда в потискащото влияние на възникналите капиталистически механизми, което кара хората да забравят за великата цел на богочовешкия райх. Това било първа любов, която задрямала под натиска на деловия живот, споменът за която бил изтласкан от себелюбиви грижи и чиито връзки, по-късно охулени като лъжа и заблуда и осъдени от по-сетнешния опит, били завинаги разкъсани от голяма част от европейците (Новалис 1993: 51). Активният делови живот насочва енергията на хората към усъвършенстване на средствата за тяхното земно добруване и не им оставя място за съзерцателност и вглъбяване в собствената душевност, като вярата и любовта отстъпват мястото си на знанието и притежанието. Новалис се спира на Реформацията като съпътстващо явление на посочената промяна. Той отчита някои добри страни на движението, но го заклеймява заради недопустимото разделяне на неделимата и единствено спасителна църква, която се оказва изведнъж затворена в държавни граници, и разрушаването на свещената йерархия, където на мястото на единия владетел се появяват множество малки териториални и религиозни князе. Основното обвинение към Мартин Лутер е, че имал изобщо произволно отношение към християнството, бил сляп за неговия дух и въвел една друга буква и друга религия, а именно свещената общозначимост на Библията; по този начин в религиозните дела се намесила една съвсем чужда земна наука – филологията, чието разяждащо влияние става оттогава очевидно (Новалис 1993: 54). Пагубното действие на протестантизма се търси преди всичко във въвеждането на рационалния подход в рамките на религията, който спомага за премахването на християнската чувствителност и чувственост. Изходната точка на вярата оттук нататък е не чувството и усещането, а минаващото през разума и разсъдъка слово, което херменевтично се подлага на анализ, за да се извлекат посланията, от които в крайна сметка не остава друго освен морал. Подходът, както и самият Новалис твърди, е филологичен, а не богословски, а още по-малко мистичен, с което от религията изчезва тайнственото, мистичното и чудотворното. С Реформацията се слага край на християнството. Оттук нататък него вече го няма (Новалис 1993: 54-55). Християнството се превръща в място, където словото се чете, не за постигане на общност между всички участващи в тайнството, а за тълкувание и обяснение на зададените в него мотиви. По този начин текстът става разпознаваем и използваем единствено като кодифициращ норми на поведение и задаващ някакъв морален коректив. Преводът на свещения текст на говорим език представлява снишаването му до нивото на рационалното, където религиозното чувство може да се изрази единствено с проповед, с морал. Актът на ритуалното четене на закодирания, неразбираем, чужд по своята същност свещен текст отпреди Реформацията загубва своя характер и бива заместен от частното, неритуално четене. Не е чудно на този фон, че се налага изводът, че изкуството, като синонимно на чудновато, тайнствено и неподдаващо се на норми, изчезва за сметка на знанието. Следствие на тази замяна се явява и замяната на изкуството и фантазията с морала и закона, което принизява човека до едно от живите същества, па макар и слагайки го пред всички останали.

Минавайки в историческия си преглед през кратко споменаване на йезуитския орден и Контрареформацията, Новалис се спира подробно на Просвещението, където според Кант човечеството достига своето пълнолетие и може самостоятелно и без попечители да си служи с разсъдъка си. Трябва да се каже, че Романтизмът в Германия вижда като свой основен идеологически противник заложената от Ренесанса и Реформацията и осъществена от Просвещението доктрина за налагане на разума като единствената форма на съвременния светоглед. Ученият и духовникът са вече две противостоящи си величини, които спорят на Едно място (Новалис 1993: 56). Вследствие на победата на учения, науката се превръща в новата религия, религия на разума, където могат да бъдат калкулирани и пресметнати, обяснени и анализирани всички явления, и жрецът, пазител на знанието, а не на тайната, се явява именно ученият, който има апостолската мисия да разпръсва и разпространява това знание на другите. Тяхна любимка станала светлината заради своето математическо покорство и своето нахалство. Те се радвали, че тя може по-лесно да се строши (да се разпадне в спектър, б.м., М.Е.), нежели да си играе с багри и затова назовали на нея голямото си начинание – Просвещението. В Германия това начинание се извършвало по-основно, реформирали образователното дело, потрудили се да придадат на старата религия по-нов, по-разумен, по-достъпен смисъл, като грижливо я почистили от всичко чудотворно и загадъчно (Новалис 1993: 58). Чрез възпитанието и превъзпитанието на човечеството индивидът бива приучен на дисциплина, която прави физическите наказания и телесната репрезентация на властта излишно, достатъчна е само вероятността той да бъде наблюдаван от органите на властта, за да бъде държан в подчинение (Фуко 1999). Наблюдаващият има власт над наблюдавания поради преимуществото на знанието, което вторият не притежава. По този начин просветителският образователен проект подпомага особено много промяната на властовите структури на модерното общество. Властта произтича вече не от трансцендентния абсолютен и безкраен Един, а се генерира от знание и се репрезентира не от личност, а от закон. Тя все повече се обезличава и заприличва на един задвижван от само себе си механизъм, който не се влияе от конкретни индивиди, влизащи в устройството на тази машина. Тя функционира независимо от тях или дори въпреки тях и нищо не може да наруши този ход с лична намеса. Новалис притежава завидната прозорливост и проницателност да усети тези промени в обществото и да формулира метафорично изказаните вече тези в следния пасаж: Нещо повече, омразата срещу религията съвсем естествено и закономерно се разпростряла върху всички обекти на вдъхновението, обявила за ерес фантазията и чувството, нравствеността и любовта към изкуството, бъдещето и праисторията, поставила с мъка човека начело на редицата на живите твари и превърнала безкрайната творческа музика на мирозданието в монотонно тракане на огромна мелница, движена от течението на случая и плуваща по това течение, мелница сама за себе си, без строител и мелничар и всъщност истинско ‚перпетуум мобиле‘, мелница, мелеща самата себе си (Новалис 1993: 57). Това абсолютно упование в разума и в науката, с които човекът разчита да контролира и пресмята рисковете за своето социално и икономическо съществуване, създавайки конюнктура за избягването им, се оказва особено неефективно във време на криза и тогава избуяват всевъзможни ирационализми. Времето на възникване на немския Романтизъм, а именно последното десетилетие на XVIII век, очевидно се оказва точно такъв кризисен момент. И появяването на Романтизма е логично следствие от прекаленото акцентиране върху разума и неговата всемогъща сила.

Изрично упоменато дори на два пъти в текста е, че Франция е седалището на Просвещението, на новата рационална „религия“, след като Германия е била гнездо на Реформацията. Тук Новалис вижда шанса Германия да излезе отново на преден план пред другите народи с отхвърлянето на тази лъжовна доктрина и да възобнови мечтата за една обединена Европа, основана на взаимосвързаността на тукашно и отвъдно, където поезията и чувствеността отново ще заемат полагащото им се място и където ще има отново един задаващ посоката ориентир, който се крепи в своята неподвижност заради абсолютния си онтологичен характер: В Германия пък може вече с пълна сигурност да се посочат следите на един нов свят. Германия върви с бавна, но уверена крачка пред останалите европейски страни. Докато те са заети с войни, спекулации и партизанщина, немецът най-старателно изгражда себе си като спътник на една по-висша епоха в културата и този напредък трябва с течение на времето да му даде голям превес над другите (Новалис 1993: 60). Известно е, че има силна връзка на по-късния немски Романтизъм с националните движения и връщането към собствените корени, интерпретирани и използвани в националистичен дискурс. Приведеният откъс би зарадвал всеки немски националист, както и би дал коз в ръцете на просвещенски настроените противници на Романтизма. За тяхна жалост обаче трябва да се направи уточнението, че обръщането към Германия е на практика обръщане към собствената романтическа школа, която се противопоставя на просвещенските хладни калкулации на разума и възцарява наново изкуството, фантазията и мечтанието като водещ принцип. От това не са изключени и пишещите в същата посока европейски поети (Новалис 1993: 61). В този смисъл Новалис не изказва лозунги на национална, а на поетическа гордост от стилистичните достижения и трансценденталните стремления на романтизма.

Твърде интересна е наистина тази история на съвременното безверие и тя е ключът за всички чудовищни явления на новото време (Новалис 1993: 58) – този е изводът, който Новалис прави като заключение на всичките си исторически наблюдения. Никак не е учудващо на този фон обстоятелството, че думата „толерантност“ в „Християнството или Европа“ е натоварена по-скоро с негативен заряд. За всеки религиозен човек думата е белязана с некомфортната натовареност на несъвместимостта между собствените възгледи (които, ако са автентични, неминуемо са и крайни) и с подтика към признаване на истината на Другия, която не е твоята истина. В понятието романтиците, и в частност Новалис, виждат унифициращата и уравновиловаща намеса на Просвещението, което изисква търпимост и приемане на особеностите на другостта, с което де факто признава липсата на една-единствена истина, на един обективен коректив, който да гарантира и крепи светския ред – като такъв коректив Новалис припознава религията. Субективирането и релативирането на времето и пространството, за което стана дума, е само брънка от цялостната субективация на заобикалящия свят. По нейните закони съществуват колкото индивиди, толкова светове, и то индивиди равноправни помежду си, следователно имащи еднаква претенция за правото на съществуване на техния личен субективен свят. Разбира се, че без трансцендентния коректив, който посочва един-единствен безусловно и неподлежащ на съмнение свят, целостта се разпада и светът се мултиплицира безкрайно много пъти. В този случай единственото възможно решение на съ-съществуването на тези многобройни светове е търпимостта и толерантността. Но това е решение по необходимост. Новалис има по-скоро възражения относно причините, довели до него, и е против толерантността, доколкото за един религиозен човек тя е хладна и неутрална, тя е по-скоро социален израз на незаинтересоваността от другия, а не израз на любов към ближния, проповядвана от религията. Друга причина за отрицателното отношение към толерантността се явява двойният стандарт в упражняването й. Към неподвластни на разума и науката феномени бива подхождано нетолерантно: Щом някъде се пръквало някакво старо суеверие в един по-висш свят или нещо подобно, тутакси от всички страни се надигала врява и с всички сили задушавали опасната искра в пепелта чрез философия и остроумие; въпреки това лозунгът на образованите бил ‘толерантност’ и особено с Франция тя била равнозначна на философията (Новалис 1993: 58). Това разрушаване на вертикалната линия и преобразуването й в хоризонтален ред, родило понятието „толерантност“, смущава описаните в началото свободни смислопораждащи движения между йерархичните стъпала и кара Новалис да си зададе въпроса: Не би ли могла именно йерархията да бъде тази симетрична първооснова на държавите, принципът на държавния съюз като интелектуален наглед на политическото ‘аз’? (Новалис 1993: 63). Движение след Просвещението има единствено в едната посока. Сизифовският труд на новия просвещенски човек, тръгнал да изкачи сам себе си във висините и да се настани на божието място, според Новалис не може да бъде увенчан с успех: Той няма да остане никога горе, ако някакво привличане към небето не го задържи във висините. Всичките ви опори ще бъдат твърде слаби, ако вашата държава запази тежнението си към земята, но свържете я чрез някакво по-висше въжделение с небесните висини, дайте й някакво отношение към мирозданието, и тогава ще имате една неуморима пружина и усилията ви ще бъдат богато възнаградени (Новалис 1993: 59). В политически аспект Новалис вижда Нова Европа като едно отново обединено от изначалното християнство царство, идването на което ще се ръководи от навлизането на фантазията, поезията и всемогъществото на духовното човечество (Новалис 1993: 61), което на практика идентифицира романтическото чувство с първоначалните златни времена и залага Романтизма като спасение за завръщането към истинската родина на човека, новия Ерусалим (Новалис 1993: 66).

Изхождайки от златното утопично-несъстояло се минало, минавайки през историята, Новалис отива отвъд историческата материя и я елиминира като несъществена за човека. Обединена Европа за Новалис е следователно един идеологичен религиозно-мистичен конструкт, излизащ извън рамките на конкретната политическо-социална реалност. Той затваря линията на историята в кръг, поради което и историческият контекст, и историческото мислене, крепящо се на логика и разум, загубват своята релевантност, защото в тайнството и тайнствеността на религия и поезия многообразието се слива в единното, индивидуалностите се заличават, субектите са равни на обектите и се постига идеалната цялост с първосъздателя. Така възвръщането на мечтаната йерархия, стигаща до Единия, ще е изпълнило възлаганата надежда за оцелостяване на всичко в едно, където в крайна сметка ще бъде деконструирана и снета самата тази йерархия.

БЕЛЕЖКИ

1. На немски език има две думи за християнство: das Christentum и die Christenheit. Новалис използва по-често втората, която означава общността на всички християни, т.е. Църквата Божия, а не религията християнство, което е значението на първата дума.

2. Всички тези понятия са употребявани от романтиците основно в техните фрагменти и в последна сметка са опити за назоваване на неназовимото.

3. В произведението си „За божествените имена“ богословът мистик Дионисий Ареопагит твърди, че първото име на Бог е Единият, а в другото си произведение „За небесната и църковната йерархия“ описва огледален модел на двете йерархии (срв. Ареопагит 1955, Ареопагит 1981). Не е удостоверено от писмени източници, че Новалис познава трудовете на Дионисий Ареопагит, но Романтизмът в Германия около 1800 г. търпи силни влияния от мистическите школи на Средновековието най-вече през западната мистическа линия, прокарана от Албертус Магнус, Майстер Екхарт, Хайнрих Зойзе и Якоб Бьоме, които пренасят подобни на Дионисий формулировки към Романтизма.

4. Широко разпространено в германистиката е било марксисткото схващане, че Просвещението означава прогрес, а Романтизмът – реакция. Срв. Lukács (1963).

5. Новалис използва думата „Reich“, която след краха на Третия райх е отчасти дискредитирана в нашето съвремие. Това понятие най-точно на български се превежда с „царство“ – дума, в която иманентно присъства и значението на Царство Божие.

II

На фона на тази идеално-утопична картина на едно безконфликтно функциониращо общество, натоварено с всички знаци на божественото, Новалис приветства с голяма доза мракобесен (отново от съвременна гледна точка) възторг рестрикциите, които католическата църква упражнява над ренесансовата наука, отлъчвайки или изгаряйки на клада множество хора и книги:

С право мъдрият глава на църквата се противопоставял на наглите извращения на човешките склонности за сметка на светото чувство и на ненавременните опасни открития в областта на знанието. Затова той запретил на дръзките мислители да твърдят на всеослушание, че Земята е незначително блуждаеща звезда, защото добре знаел, че заедно с уважението си към своето обиталище и земно отечество хората ще загубят и уважението си към небесната родина и своя род, ще предпочетат пределното знание пред безкрайната вяра [б. м., МЕ] и ще свикнат да презират всичко велико и достойно за удивление и да гледат на него като на мъртъв закон (Новалис 1993: 50-51).

Ще спра вниманието си върху този момент на гонение на знанието заради запазването авторитета на вярата.

С настъпването на Новото време все повече се очертава изграждането на модерната субект-обектна опозиция, която в съвременното си съдържание е чужда за времената преди ренесанса. Благодарение на големите природонаучни открития и на Декартовата философия субект-обектните отношения приемат следния образ – субект = човек, обект = всичко останало, като светът се определя от субекта, т.е. всеки индивид изгражда малко или много собствен свят.

По този начин нещата извън човека се лишават от самостоятелна онтологична стойност, те не могат да бъдат сами за себе си, защото са поставени в неравнопоставено, подчинено и пасивно отношение спрямо субекта, който е единственият активен елемент в релациите между него и света, а оттам и властващ и определящ фактор за обектите.

Освен в тази настъпила неравнопоставеност между хората и нещата, откритията на науката сриват целия почиващ неподвижно в себе си обществен ред. В средновековието йерархичните структури са всеобхватни, на тях са подвластни дори времевите и пространствените отношения и организация. Има йерархично подреден ансамбъл от места – профанни и сакрални, защитени и открити, градски и селски, небесни и земни пространства.

Мишел Фуко говори в съчинението си „Другите пространства” за това пресичане на пространството, където нещата намират своя покой (срв. Фуко 1992). Скандалът в откритието на Галилей се състои следователно не в революционността на възгледа, че земята е кълбо, което не е центърът на света, а в това, че тя се върти.

С Коперник и Галилей се отваря едно безкрайно пространство, където нещата не се намират в точка на покой, а представляват точката на тяхното движение. Що се отнася до времето, то следпросвещенският 19. в. е обсебен да акумулира минало, обективиращо се в големи исторически изследователски трудове (срв. Фуко 1992: 34).

Това задвижване на земята и на вселената прави именно нещата относителни спрямо наблюдаващия ги субект и ги подчинява на неговия поглед. Изважда ги от тяхната вглъбеност и неподвижност и ги хвърля във вихъра на относителното време и пространство.

Загубва се неподвижната точка, представляваща ориентир за истината и битието и се откриват безкрайности, които се движат и всяко движение е относително спрямо друго такова.

Това е едно задействане на машината, която от тук нататък ще изисква от всеки да бъде в движение и ще заклеймява пасивността като предразсъдък и закостенялост на тъмните векове. Така се ражда и истинският делови живот на човека.

Това е промяната, с която човекът е осъден на щастие, единствено ако е активен. С това обаче съзерцателно настроеният романтизъм, начело с Новалис и Фридрих Шлегел, не може да се съгласи.

Важно е да се спомене, че веднага след въвеждането на тази опозиция Новалис изоставя утопичното говорене и се впуска в исторически преглед, за да разясни причините, поради които описаният златен век пропуска да се случи в историята.

Първата причина за неслучването на идеалното царство* Новалис вижда в потискащото влияние на възникналите капиталистически механизми, което кара хората да забравят за великата цел на богочовешкия райх. Това било първа любов, която задрямала под натиска на деловия живот, споменът за която бил изтласкан от себелюбиви грижи и чиито връзки, по-късно охулени като лъжа и заблуда и осъдени от по-сетнешния опит, били завинаги разкъсани от голяма част от европейците (Новалис 1993: 51).

Активният делови живот насочва енергията на хората към усъвършенстване на средствата за тяхното земно добруване и не им оставя място за съзерцателност и вглъбяване в собствената душевност, като вярата и любовта отстъпват мястото си на знанието и притежанието.

Новалис се спира на Реформацията като съпътстващо явление на посочената промяна. Той отчита някои добри страни на движението, но го заклеймява заради недопустимото разделяне на неделимата и единствено спасителна църква, която се оказва изведнъж затворена в държавни граници, и разрушаването на свещената йерархия, където на мястото на единия владетел се появяват множество малки териториални и религиозни князе.

Основното обвинение към Мартин Лутер е, че имал изобщо произволно отношение към християнството, бил сляп за неговия дух и въвел една друга буква и друга религия, а именно свещената общозначимост на Библията; по този начин в религиозните дела се намесила една съвсем чужда земна наука – филологията, чието разяждащо влияние става оттогава очевидно (Новалис 1993: 54).

Пагубното действие на протестантизма се търси преди всичко във въвеждането на рационалния подход в рамките на религията, който спомага за премахването на християнската чувствителност и чувственост. Изходната точка на вярата е от тук нататък не чувството и усещането, а минаващото през разума и разсъдъка слово, което херменевтично се подлага на анализ, за да се извлекат посланията, от които в крайна сметка не остава друго освен морал.

Подходът както и самият Новалис твърди, е филологичен, а не богословски, а още по-малко мистичен, с което от религията изчезва тайнственото, мистичното и чудотворното. С Реформацията се слага край на християнството. Оттук нататък него вече го няма (Новалис 1993: 54-55).

Християнството се превръща в място, където словото се чете, не за постигане на общност между всички участващи в тайнството, а за тълкувание и обяснение на зададените в него мотиви.

По този начин текстът става разпознаваем и използваем единствено като кодифициращ норми на поведение и задаващ някакъв морален коректив. Преводът на свещения текст на говорим език представлява снишаването му до нивото на рационалното, където религиозното чувство може да се изрази единствено с проповед, с морал.

Актът на ритуалното четене на закодирания, неразбираем, чужд по своята същност свещен текст отпреди реформацията загубва своя характер и бива заместен от частното, неритуално четене. Не е чудно на този фон, че се налага изводът, че изкуството като синонимно на чудновато, тайнствено и неподдаващо се на норми, изчезва за сметка на знанието.

Следствие на тази замяна се явява и замяната на изкуството и фантазията с морала и закона, което принизява човека до едно от живите същества, па макар и слагайки го пред всички останали.

—
* Новалис използва думата „Reich”, която след краха на Третия райх е отчасти дискредитирана в нашето съвремие. Това понятие най-точно на български се превежда с „царство”, където иманентно присъства и значението на Царство Божие.

III

Минавайки в историческия си преглед през кратко споменаване на йезуитския орден и контрареформацията, Новалис се спира подробно на просвещението, където според Кант човечеството достига своето пълнолетие и може самостоятелно и без попечители да си служи с разсъдъка си. Трябва да се каже, че романтизмът в Германия вижда като свой основен идеологически противник, заложената от ренесанса и реформацията и осъществена от просвещението доктрина за налагане на разума като единствената форма на съвременния светоглед. Ученият и духовникът са вече две противостоящи си величини, които спорят на Едно място (Новалис 1993: 56).

В следствие на победата на учения, науката се превръща в новата религия, религия на разума, където могат да бъдат калкулирани и пресметнати, обяснени и анализирани всички явления и жрецът, пазител на знанието, а не на тайната, се явява именно ученият, който има апостолската мисия да разпръсва и разпространява това знание на другите. Тяхна любимка станала светлината заради своето математическо покорство и своето нахалство. Те се радвали, че тя може по-лесно да се строши [да се разпадне в спектър, б. м., М.Е.], нежели да си играе с багри и затова назовали на нея голямото си начинание – Просвещението.

В Германия това начинание се извършвало по-основно, реформирали образователното дело, потрудили се да придадат на старата религия по-нов, по-разумен, по-достъпен смисъл, като грижливо я почистили от всичко чудотворно и загадъчно (Новалис 1993: 58).

Чрез възпитанието и превъзпитанието на човечеството индивидът бива приучен на дисциплина, която прави физическите наказания и телесната репрезентация на властта излишно, достатъчна е само вероятността той да бъде наблюдаван от органите на властта, за да бъде държан в подчинение (срв. Фуко 1999). Наблюдаващият има власт над наблюдавания поради преимуществото на знанието, което вторият не притежава.

По този начин просветителският образователен проект подпомага особено много промяната на властовите структури на модерното общество. Властта произтича вече не от трансцендентния, абсолютния и безкраен Един, а се генерира от знание и се репрезентира не от личност, а от закон.

Тя все повече се обезличава и заприличва на един задвижван от само себе си механизъм, който не се влияе от конкретни индивиди, влизащи в устройството на тази машина. Тя функционира независимо от тях или дори въпреки тях и нищо не може да наруши този ход с лична намеса.

Новалис притежава завидната прозорливост и проницателност да усети тези промени в обществото и да формулира метафорично изказаните вече тези в следния пасаж: Нещо повече, омразата срещу религията съвсем естествено и закономерно се разпростряла върху всички обекти на вдъхновението, обявила за ерес фантазията и чувството, нравствеността и любовта към изкуството, бъдещето и праисторията, поставила с мъка човека начело на редицата на живите твари и превърнала безкрайната творческа музика на мирозданието в монотонно тракане на огромна мелница, движена от течението на случая и плуваща по това течение, мелница сама за себе си, без строител и мелничар и всъщност истинско ‚перпетуум мобиле‘, мелница, мелеща самата себе си (Новалис 1993: 57).

Това абсолютно упование в разума и в науката, с които човекът разчита да контролира и пресмята рисковете за своето социално и икономическо съществуване, създавайки конюнктура за избягването им, се оказва особено неефективно във време на криза и тогава избуяват всевъзможни ирационализми.

Времето на възникване на немския романтизъм, а именно последното десетилетие на 18. век, очевидно се оказва точно такъв кризисен момент. И появяването на романтизма е логично следствие от прекаленото акцентиране върху разума и неговата всемогъща сила.

Изрично упоменато дори на два пъти в текста е, че Франция е седалището на просвещението, на новата рационална „религия”, след като Германия е била гнездо на реформацията. Тук Новалис вижда шанса, Германия да излезе отново на преден план пред другите народи с отхвърлянето на тази лъжовна доктрина и да възобнови мечтата за една обединена Европа, основана на взаимосвързаността на тукашно и отвъдно, където поезията и чувствеността отново ще заемат полагащото им се място и където ще има отново един задаващ посоката ориентир, който се крепи в своята неподвижност заради абсолютния си онтологичен характер:

В Германия пък може вече с пълна сигурност да се посочат следите на един нов свят. Германия върви с бавна, но уверена крачка пред останалите европейски страни. Докато те са заети с войни, спекулации и партизанщина, немецът най-старателно изгражда себе си като спътник на една по-висша епоха в културата и този напредък трябва с течение на времето да му даде голям превес над другите (Новалис 1993: 60).

Известно е, че има силна връзка на по-късния немски романтизъм с националните движения и връщането към собствените корени, интерпретирани и използвани в националистичен дискурс.

Приведеният откъс би зарадвал всеки немски националист, както и би дал коз в ръцете на просвещенски настроените противници на романтизма. За тяхна жалост обаче трябва да се направи уточнението, че обръщането към Германия е на практика обръщане към собствената романтическа школа, която се противопоставя на просвещенските хладни калкулации на разума и възцарява наново изкуството, фантазията и мечтанието като водещ принцип.

От това не са изключени и пишещите в същата посока европейски поети (срв. Новалис 1993: 61). В този смисъл Новалис не изказва лозунги на национална, а на поетическа гордост от стилистичните достижения и трансценденталните стремления на романтизма.

IV

Твърде интересна е наистина тази история на съвременното безверие и тя е ключът за всички чудовищни явления на новото време (Новалис 1993: 58), този е изводът, който Новалис прави като заключение на всичките си исторически наблюдения. Никак не е учудващо на този фон обстоятелството, че думата „толерантност” в „Християнството или Европа” е натоварена по-скоро с негативен заряд.

За всеки един религиозен човек, думата е белязана с некомфортната натовареност на несъвместимостта между собствените възгледи, които, ако са автентични, неминуемо са и крайни, и подтика към признаване на истината на другия, която не е твоята истина.

В понятието романтиците и в частност Новалис виждат унифициращата и уравновиловаща намеса на просвещението, което изисква търпимост и приемане на особеностите на другостта, с което де факто признава липсата на една единствена истина, на един обективен коректив, който да гарантира и крепи светския ред и който коректив той самият вижда в религията. Субективирането и релативирането на времето и пространството, за което стана дума, е само брънка от цялостната субективация на заобикалящия свят.

По нейните закони колкото индивиди, толкова светове, и то индивиди равноправни помежду си, следователно имащи еднаква претенция за правото на съществуване на техния личен субективен свят. Разбира се, че без трансцендентния коректив, който посочва един единствен безусловно и неподлежащ на съмнение свят, целостта се разпада и светът се мултиплицира безкрайно много пъти. В този случай единственото възможно решение на съ-съществуването на тези многобройни светове е търпимостта и толерантността. Но това е решение по необходимост.

Новалис има по-скоро възражения относно причините, довели до него, и е против толерантността, доколкото за един религиозен човек тя е хладна и неутрална, тя е по-скоро социален израз на незаинтересоваността от другия, а не израз на любов към ближния, проповядвана от религията.

Друга причина за отрицателното отношение към толерантността се явява двойният стандарт в упражняването й. Към неподвластни на разума и науката феномени бива подхождано нетолерантно: Щом някъде се пръквало някакво старо суеверие в един по-висш свят или нещо подобно, тутакси от всички страни се надигала врява и с всички сили задушавали опасната искра в пепелта чрез философия и остроумие; въпреки това лозунгът на образованите бил ‘толерантност’ и особено със Франция тя била равнозначна на философията (Новалис 1993: 58).

Това разрушаване на вертикалната линия и преобразуването й в хоризонтален ред, родил понятието „толерантност”, смущава описаните в началото свободни смислопораждащи движения между йерархичните стъпала и кара Новалис да си зададе въпроса: Не би ли могла именно йерархията да бъде тази симетрична първооснова на държавите, принципът на държавния съюз като интелектуален наглед на политическото ;аз’? (Новалис 1993: 63) Движение след просвещението има единствено в едната посока.

Сизифовският труд на новия просвещенски човек, тръгнал да изкачи сам себе си във висините и да се настани на божието място, според Новалис не може да бъде увенчан с успех: Той няма да остане никога горе, ако някакво привличане към небето не го задържи във висините.

Всичките ви опори ще бъдат втърде слаби, ако вашата държава запази тежнението си към земята, но свържете я чрез някакво по-висше въжделение с небесните висини, дайте й някакво отношение към мирозданието, и тогава ще имате една неморима пружина и усилията ви ще бъдат богато възнаградени (Новалис 1993: 59).

В политически аспект Новалис вижда Нова Европа като едно отново обединено от изначалното християнство царство, идването на което ще се ръководи от навлизането на фантазията, поезията и всемогъществото на духовното човечество (Новалис 1993: 61), което на практика идентифицира романтическото чувство с първоначалните златни времена и залага романтизма като спасение за завръщането към истинската родина на човека, новия Ерусалим (Новалис 1993: 66).

Той затваря линията на историята в кръг, поради което и историческият контекст, и историческото мислене, крепящо се на логика и разум, загубват своята релевантност, защото в тайнството и тайнствеността на религията поезия многообразието се слива в единното, индивидуалностите се заличават, субектите са равни на обектите и се постига идеалната цялост с първосъздателя.

Така възвръщането на мечтаната йерархия, стигаща до Единия, ще е изпълнило възлаганата надежда за оцелостяване на всичко в едно, където в крайна сметка ще бъде деконструирана и снета самата тази йерархия.

Източник public-republic.com

Мария Ендрева

Качено на сайта iztoknazapad.com на 11.08.2017

Историческа реч на премиера на Унгария Виктор Орбан

Дами и Господа,
Сънародници,
Унгарци по света,

Дами и Господа,

Днес Европа не е свободна. Тъй като свободата започва с говоренето на истината. Днес в Европа е забранено да се говори истината. Дори да бъде направен от коприна – намордникът си остава намордник. Забранено е да се казва, че тези пристигащи не са бежанци и че Европа е заплашена от миграцията. Забранено е да се каже, че десетки милиони са готови да потеглят към нас.

Забранено е да се каже, че имиграцията носи престъпност и тероризъм в нашите страни.
Забранено е да се отбележи, че масите, пристигащи от други цивилизации застрашават нашия начин на живот, нашата култура, нашите обичаи и нашите християнски традиции. Забранено е да се отбележи, че тези, които са пристигнали по-рано, са изградили вече нов, отделен свят за себе си, със собствените си закони и идеали, които принуждават срутването на хилядолетната структура на Европа.

Забранено е да се посочи, че това не е случайна и неволна верига от последствия, но предварително планирана и режисирана операция; маса от хора, насочени към нас. Забранено е да се каже, че в Брюксел се съчиняват схеми за транспорт на чужденци тук, колкото може по-бързо и да бъдат заселени сред нас.

Забранено е да се отбележи, че заселването на хората тук е с цел да се прекрои религиозния и културен пейзаж на Европа и да бъдат препроектирани нейните етнически основи, като по този начин се премахва последната бариера за интернационализма: националните държави. Забранено е да се каже, че Брюксел е сега потайно поглъщащ все повече и повече парчета от националния ни суверенитет, както и че в Брюксел сега кроят план за съединени щати в Европа – за което никой, никога не е издавал разрешение.

Дами и Господа,

Днешните врагове на свободата са скроени от дрехи различни от дрехите на старите кралски и имперски управници, различни и от тези, които водеха съветската система; те използват различен набор от инструменти, за да ни принудят да се подчиним. Днес те не ни вкарват в затвора, те не ни транспортират в концентрационни лагери и те не ни изпращат танкове, за да окупират страните желаещи свобода.

Днес интернационалните медии разполагат с артилерия от бомбардировки, доноси, заплахи, изнудване и те се оказват достатъчни – или поне са били достатъчни до сега. Народите на Европа бавно се пробуждат, те се прегрупират и скоро отново ще се изправят на крака. Европейските колони, които почиват на потискането на истината са скърцащи и напукващи се.

Народите на Европа най-накрая са разбрали, че тяхното бъдеще е заложено на карта. Сега не става въпрос само за просперитет, уютен живот, рискови работни места, но също така и че сигурността и мира в живота ни е заплашен. И като следствие народите на Европа, които са били дремещи в изобилие и просперитет, са разбрали, че принципите върху които е изградена Европа са в смъртна опасност. Европа е общество на Християни, свободни и независими нации, равенство между мъжете и жените; лоялна конкуренция и солидарност; гордост и смирение; справедливост и милосърдие.

Този път опасността не ни атакува по начина, по който ни атакуват войните и природните бедствия – рязко издърпвайки чергата под краката ни. Масовата миграция е бавен поток от вода, който постоянно ерозира бреговете. Той е маскиран като хуманитарна кауза, но истинската му природа е окупиране на територия. И това, което набира терирория за тях е загуба на територия за нас.

Стадата на обсебени правозащитници чувстват преобладаващото желание да ни порицаят и да насочат пръст срещу нас. Твърди се, че ние сме враждебни ксенофоби, но истината е, че историята на нашата нация е също история на вливане и преплитане на културите.

На тези, които са дошли като нови членове на семейство, като съюзници или като разселени лица страхуващи се за живота си е било дадено право да създадат нов дом. Но тези, които идват тук с намерение да променят нашата страна, оформяйки нашата нация по техен собствен модел, тези които са дошли в насилие и против нашата воля – винаги са били посрещани със съпротива.

Дами и Господа,

Първо говореха за само няколкостотин, хиляда или две хиляди преместени хора. Но нито един отговорен европейски лидер не би посмял да се закълне, че тези няколко хиляди няма да се увеличат до десетки или стотици хиляди. Ако искаме да се спре тази масова миграция, първо трябва да се ограничи Брюксел. Основната опасност за бъдещето на Европа не идва от тези, които искат да дойдат тук, а от фанатичния интернационализъм на Брюксел. Ние не трябва да позволяваме на Брюксел да постави себе си над закона.

Ние не трябва да му позволим да изцеди върху нас горчивия плод на космополитната си имигрантска политика. Ние не трябва да приемаме в Унгария престъпност, тероризъм, хомофобия, изгаряне на синагоги и антисемитизъм. Не бива да бъдат допускани никакви градски райони извън обсега на закона, никакви имигрантски бунтове тук и никакви банди преследващи нашите жени и дъщери.

Ние не трябва да позволяваме на други да ни казват кого можем да пуснем в нашия дом и страната, в която живеем заедно и с кого да споделяме нашата страна. Ние знаем как тези неща се случват. Първо им позволяваме да ни кажат кого да вземем, после ни принуждават да служим на чужденците в нашата страна. В края ние се озоваваме в ситуация, в която сме принудени да напуснем земята си. Заради това ние отказваме тази схема за презаселване и ние няма да толерираме изнудване и заплахи.

Дошло е времето да звъни предупредителен звънец. Дошло е времето за опозиция и съпротива.
Дошло е времето да си потърсим наши съюзници. Дошло е времето да се развеят флаговете на гордите народи. Дошло е времето да се предотврати унищожаването на Европа и да бъде спасено бъдещето на Европа. За тази цел, независимо от партийната принадлежност, ние призоваваме всички граждани на Унгария да се обединят и всички европейски нации да се обединят.

Лидерите и гражданите на Европа вече не трябва да живеят в два отделни свята. Ние трябва да възстановим единството на Европа. Ние, народите на Европа не можем да бъдем свободни индивидуално, ако не сме свободни заедно. Ако обединим сили, ние ще успеем; ако вървим в различни посоки ще се провалим. Заедно сме силни, разединени сме слаби. Или заедно или изобщо не – това днес е законът.

Дами и Господа,

През 1848 г., беше написано в книгата на съдбата, че нищо не може да се направи срещу Хабсбургската империя. Ако тогава се бяхме примирили с този резултат, нашата съдба щеше да бъде подпечатана и Германското море щеше да погълне унгарците.

През 1956 г. беше написано в книгата на съдбата, че ще останем окупирана и съветизирана държава, докато патриотизма не е бил потушен и у последния унгарец. Ако тогава се бяхме примирили с този резултат нашата съдба щеше да бъде подпечатана и Съветското море щеше да погълне унгарците.

Днес в книгата на съдбата е написано, че скритите, безлични световни сили ще елиминират всичко, което е уникално, автономно, вековно и национално. Те ще слеят култури, религии и популации, докато нашата многостранна и горда Европа най-накрая ще стане безкръвна и податлива на обработка.

И ако се примирим с този резултат, съдбата ни ще бъде подпечатана и ще бъдем погълнати в огромния търбух на Съединените щати на Европа. Задачата, която очаква унгарския народ, народите от централна Европа и другите европейски народи, които все още не са загубили здрав разум е да се защитят, пренапишат и трансформират съдбата, предназначена за нас.

Ние Унгарците и Поляците знаем как да направим това. Ние сме възпитавани, че само смелия може да погледна опасността в очите. Затова ние трябва да извадим старата форма на кураж изпод тинята на забрава.

На първо място трябва да поставим стомана на нашия гръбнак и трябва да отговорим ясно на висок глас, така че да бъде чуто навред и нашир, че преди всичко най-важния въпрос е определяне на съдбата ни: Въпросът, от който зависи бъдещето на Европа е: „Да бъдем ли роби или свободни хора – Това е въпросът, отговорете ми!“

Виктор Урбан

Превод Теодор Антов

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.07.2016

Хенри Кисинджър: неизбежна ли е ядрената катастрофа?

(„American Thinker„, САЩ )

Хенри Кисинджър(Henry Kissinger), който от моя гледна точка и до сега си остава най-мъдрият от външнополитическите аналитици в световен мащаб, току що публикува в Wall Street Journal статия под заглавие „Как да бъде спасен Близкия Изток от колапс” («A path out of Middle East Collapse»).

Тази статия сега се анализира по целия свят.

Заключителната мисъл на тази статия е: „Ако ядрено оръжие намери място там, катастрофата е неизбежна”.

Обама и Европа току що връчиха на Иран ключ към създаването на ядрено оръжие. Саудитска Арабия се опитва да намери доставчик, готов да й продаде ядрено оръжие. Пакистан да го продаде. Нима сме прекрачили в територията на „неизбежната катастрофа”?

Нашите побъркани либерали си „свиркат” през това гробище подкрепяйки Обама. Но следващият президент няма да има такава възможност. Путин наскоро каза, че „някои американски чиновници имат каша в главите си вместо мозък”, и това не е само „изхвърляне”.

В началото на своята статия Кисинджър пише за краха на баланса на силите на Близкия Изток. И тъй като той пише дълги и сложни изречения, бихме могли да се съсредоточим само върху някои основни идеи.

1.”С идването на Русия в Сирия съществуващата в продължение на четиридесет години геополитическа структура рухна”.

2. Четири арабски държави престанаха да съществуват практически: Либия, Сирия, Ирак и Йемен. Всички те са подхвърлени на риска да бъдат завладени от Ислямска Държава, която се стреми да стане глобален халифат, който да живее по законите на шериата”.

3. На САЩ и Запада им е необходима обмислена стратегия. Такава те нямат.

4. Да се гледа на Иран като на нормална държава – това означава да се приема желаното за действително. С времето Иран може да стане нормална държава. Но сега Иран е страна „тръгнала по пътя водещ към Армагедон”.

Израел, както и повечето страни от региона е въвлечен във водовъртежа и точно затова Русия пристъпи към безпрецедентна военна интервенция в Сирия. Путин защитава преди всичко Русия.

5. „Докато ИД съществува и продължава да контролира територии в Близкия Изток, тя ще поддържа напрежение там…. Унищожаването на ИД – това е по-неотложната задача от свалянето на Башар Асад”.

6. „САЩ допуснаха вече участието на Русия в тези събития”. (Владимир Путин предложи да се създаде нов алианс между Русия и Запада по подобие на този от времето на Втората световна война.)

Като се вземе под внимание липсата на политическа воля на Запада, при условията на политическа прозрачност на действията на Путин такъв съюз може да доведе до добри резултати.

Кисинджър не отбеляза това, но Путин наблюдава как джихадистките сили на неговите южни граници все по близо се домогват до ядрено оръжие. Путин се издигна на върха на политическата си кариера, сражавайки се с чеченските джихадисти – по безжалостен руски маниер. Сега хиляди чеченци стъпиха в редовете на ИД в Ирак и Сирия и е възможно те скоро отново да се върнат в Русия или Чечения.

Достатъчно е да си представите как на вашите граници се намират хиляди фанатични „смъртници”, за да разберете, как Москва оценя получилата се ситуация.

Изводът е: за да се избегне „катастрофата” от горещата ядрена надпревара в Близкия Изток, нужен ни е съюз между Запада и Русия, който, възможно е, би могъл да спаси света.

Джеймс Люис (James Lewis)

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.10.2015

Умът на господин Путин

Четиринадесет години, след като нахлухме в Афганистан, афганистански войници се бият с талибанските сили за контрола на Кундуз. 10,000 американски войници стоят на пътя в тази страна, за да не се върнат триумфално талибаните.

Дванадесет години, след като Буш нападна Ирак, Ислямска държава е окупирала втори по ред град, Мосул, контролира най-голямата провинция, Анбар, държи столицата на Анбар, Рамади, а Багдад ни обръща гръб и гледа към Техеран.

Цената на иракчаните и тяхното „освобождение“? Стотици хиляди мъртви, половин милион вдовици и сираци, милиони напуснали дома си, а войната няма край.

Как Либия процъфтява, след като я освободихме? Провалена държава, разкъсвана от гражданска война между ислямската „Либийска зора“ в Триполи и режима на Тобрук, подкрепян от египетския диктатор.

След това е Йемен. От март, когато бунтовниците Хути бяха прогонени от владетеля, лоялен на Саудитска Арабия, Рияд, подкрепяна от САЩ, бомбардира най-бедната арабска страна.

5000 души са починали, а 25,000 са ранени от март. А 25-милионен Йемен зависи от внос на храни, който бе прекъснат до голяма степен, като това се превръща в „хуманитарна катастрофа“.

„Йемен след пет месеца ще прилича на Сирия след пет години“, заяви международния директор на Червения кръст.

В понеделник, по време на сватба на боец от Хутите, ракета удря тържеството и 130 души умират. Имаме ли участие в това, което се случва?

Какъв е идеологическия корен на тези бедствия, според Путин?

„След края на Студената война, единствен център на управление се появи в света, а тези, които се намериха на върха на пирамидата, бяха изкушени да мислят, че са силни и изключителни, че знаят най-добре.“

Тогава, прилагайки политики „основани на самоизтъкване и вяра в собствената изключителност и своеволие“, този „единствен център на управление“, САЩ, започна да изнася „така наречените демократични“ революции.

Как се получи?

Путин: „Агресивната външна намеса доведе до разрухата на национални институции. Вместо триумф на демокрацията и прогреса, видяхме насилие, бедност и социална катастрофа. Никой не се интересува от човешките права, включително правото на живот.“

Греши ли Путин в своето описание на това, което се случи в Близкия Изток след нашата намеса? Или обобщава това, което американските дисиденти викаха от началото на инвазиите в региона?

Концепцията на Путин за „държавен суверенитет“ е следната: „Всички сме различни и трябва да уважаваме това. Никой не трябва да се съобразява с един модел на развитие, който някой някога смята, че е правилен за всички.“

СССР се опитва и се провали, каза Путин. Сега американците пробват същото, но ще достигнат до същия край.

В своята реч Путин не само идентифицира американския начин на мислене, помогнал за създаването на нов световен безпорядък, той идентифицира главната причина за настоящата втора Студена война.

За Путин Западът използва победата в Студената война, за да приближи НАТО до портите на Русия. Превратът в Украйна, подкрепен от САЩ, който изхвърли от властта законно избраното проруско правителство, доведе до моментална реакция в проруския Донбас.

Това което изглежда, че Путин иска да каже е:

Ако американския елит продължава да изтъква правото си за намеса във вътрешните дела на нациите, да ги оформя спрямо американския идеал за добро общество и легитимно правителство, тогава се запътваме към безкраен конфликт. И един ден, това ще доведе до война, след като повече и повече нации се противят на американския морален империализъм.

Нациите имат право да бъдат себе си, смята Путин.

Имат правото да отразяват институциите си през призмата на собствената си история, вяра, ценности и традиции, дори ако доведе до онова, което американците считат за нелиберални демокрации или авторитарен капитализъм, или дори мюсюлманска теокрация.

Имаше време, неотдавна, когато американците нямаха проблем с това; когато американците приемаха разнообразието на режими в чужбина. Именно, вярата в ненамесата навън, някога бе крайъгълният камък на американската външна политика.

В сряда и четвъртък силите на Путин в Сирия бомбардираха лагерите на бунтовниците, обучени от САЩ с цел свалянето на Асад. Путин изпраща сигнал: Ако трябва, Русия ще стигне дори до сблъсък със САЩ и сунитските арабски и турски съюзници, за да спаси Асад от неговото премахване, което би довело ИД на власт в Дамаск.

Може би е време да започнем да уважаваме жизненоважните интереси на чуждите суверенни нации, като в същото време пазим и защитаваме нашите.

Автор: Пат Бюканън
Източник – Поглед Инфо

Качено на сайта iztoknazapad.com на 03.09.2015

Слугинята

С падането на Берлинската стена и края на комунизма САЩ започват да говорят за „нов световен ред” и да теоретизират около понятието „империя на свободата”. Но, както казва Жак Атали, тази „свобода” е преди всичко свободата, която позволява на американските компании да развиват бизнеса си.

При управлението на следващите двама президенти Джордж Буш и Бил Клинтън, за определено кратко време Америка предприема най-много военни интервенции в цялата си история – Сомалия, Хаити, Босна, Ирак, Косово. Към онзи момент Япония е в криза, Русия едва се справя с оцеляването си, Китай – все още гладува и не е осъзнал възможностите си за върховна мощ, а Европейският съюз се мъчи да се организира. Америка няма нито един конкурент и се превръща в главния господар на света и сърцето на световното управление.

Оттогава досега за четвърт век изтече доста вода. Днес ситуацията е такава, че Европейският съюз, при все огромното самочувствие на Великобритания, Франция и Германия, има много, ама много по-малка тежест върху решенията на планетата от Китай. Днес САЩ са на път да се смалят до една относително велика сила, разполагаща още само за известно време с най-голямата армия, основната валута и първата икономика в света. САЩ са принудени да господстват в един изключително сложен, наистина многополюсен и извън всякакъв контрол свят.

Тъй като България е част от Европа, за нас най-важно е какво ще се случва с нашата Европа. Европа губи всякакъв категоричен смисъл на геополитически фактор, доколкото ЕС продължава да се държи като колективен агент на интересите на САЩ. Примерите са безкрайно много. Онзи денDie Welt отбелязва, използвайки данните на Австрийския институт за икономически изследвания, че общата загуба за ЕС от налагането на санкции срещу Русия ще достигне 100 милиарда евро. Най-големи загуби търпи Германия – около 27 милиарда евро. Но, забележете, в същото това време Европейската комисия оценява загубите на ЕС като „съвсем незначителни”. Разликата в оценките между икономическите експерти и политическите управници на Евросъюза говори за тежкия разлом между върхушката на Европа и обективната действителност в битието и развитието на националните държави.

Доста отдавна ЕС играе ролята на слуга на Вашингтон, дори ако се налага да действа в ущърб на себе си, както най-често става. САЩ вече признават под сурдинка, че антируските санкции превръщат ЕС в жертва и рушат икономиката на Европа, но според тях така „трябва”, налага се. Като илюстрация на пълната безпомощност на Европафренският икономист Шарл Виплош обяснява на страниците на „Фигаро”, че френските президенти се сменят, докато Меркел остава непрекъснато на върха на управлението. Френските президенти, подчертава Виплош, считат за особена чест, когато им се предлага да се правят, че споделят властта в ЕС заедно с Меркел. Реалността обаче е друга. Меркел взема решенията от името на Европа, които все по-често се оказват грешни.

В крайна сметка Крим ще остане руски, а територията на Украйна ще се превърне във федерация, точно както предлагаше Путин още в началото на кризата. Въпросът е в това кога най-после Меркел ще признае своето поражение, пише „Фигаро”. Или Меркел ще отиде докрай, като загуби битката и в следващата гореща точка – дълговата криза в Гърция.

След края на комунизма и официалното центриране на планетарното господство на САЩ, на Европа е отредена слугинската роля в периферията на Америка. Всички добре помним, че ЕС беше просперираща икономическа организация, която трябваше да бори комунизма като витрина на луксозния подреден живот, препълнен с райграс, средновековни замъци и курабийки, с високотехнологични индустрии, научни и културни успехи. Днес целите са съвсем други. ЕС е обезглавен откъм автономно лидерство и е превърнат в комичен придатък на Държавния департамент на САЩ. Ако Европа сама не се хване за косите и не се измъкне от блатото на политическата зависимост, тя ще затъва все повече в тресавищата на новите национализми, етническите сблъсъци, икономическия спад, толерантното безвластие и пълния обществен хаос.

Америка няма да помогне. Защото за Америка една силна и самодостатъчна Европа е геополитически и икономически конкурент и представлява системен риск. Особено в посока на икономическата й интеграция със суровинна Русия и нейните над 150 милионни пазари.

В своята прогноза за следващите 10 години американската агенция за разузнаване, анализи и геополитика Stratforговори за разпадане на Европейския съюз и въздигането на Полша като лидер на Европа. Причините са ясни: Полша е патологичен враг на Русия и заслужава да бъде бъдещия лидер на Европа. Така че бихме могли с тъга да кажем: Довиждане, Европа! Твоят най-добър приятел, Америка, твоят спасител от комунизма те схруска на закуска. Точно по древното правило – който те освободи, той ще те пороби.

Калина Андролова
Източник – Поглед Инфо

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.06.2015

Разговор с министър-председателя на Унгария Виктор Орбан

„Фракфуртер алгемайне цайтунг”

Виктор Орбан, роден през 1963 г. в Секешфехервар, е председател на управляващата партия ФИДЕС и министър-председател на Унгария. Под негово ръководство считаната за либерална организация ФИДЕС се превърна във водеща консервативна партия в Унгария. Виктор Орбан е завършил право и е протестант-калвинист по вероизповедание, поддържа добри отношения с всички религиозни общности в Унгария, чието население е преобладаващо католическо. Той е женен за юристката Анико Левай и е баща на пет деца. Публикуваме интервю на Виктор Орбан за вестник „Фракфуртер алгемайне цайтунг”.

Въпрос: Каква е същността на новата конституция на Унгария?

Виктор Орбан: Опитът на последните две десетилетия постави духовната рамка и съдържанието на тази нова конституция. Може да се обобщи в едно изречение: ако една страна не е уверена в самоуважението си, ако не е уверена в самата себе си, ако не познава духовните си основи, то тогава тя не може да бъде успешна и в икономическо отношение. Това е моето убеждение. В Европа силни ще станат страните, чието чувство за национална самостойност и национално самоуважение е силно. Към това бъдеще се адаптира новият Основен закон.

Как си обяснявате факта, че интелектуалци и учени критикуват новата унгарска конституция и с това изграждат представата за този Основен закон на Запад?

Духовните структури в Унгария и в другите части на Европа са еднакви. Преобладава либералният възглед, който иска да деконструира всички традиционни ценности. Срещу него стои консервативният възглед, който иска да запази традиционните ценности. Това протипоставяне съществува сред интелектуалците, както и в медиите, в Европейския парламент, както и в цялата общественост.

Голяма част от лично познатите на Запад унгарски интелектуалци се обръща срещу новата конституция. Критиката се насочва главно към споменаването на Светата корона (короната на Свети Стефан, използвана при коронацията на унгарските крале) в преамбюла на конституцията. Защо това споменаване беше необходимо?

В осемте милиона анкетни карти, които бяха изпратени на гражданите за съдържанието на бъдещата Конституция, стоеше и въпросът, кое нещо трябва безусловно да присъства в Основния закон. В деветстотинте хиляди анкетни карти, които гражданите попълниха и изпратиха обратно – това би било представителен резултат във всяка страна – непрестанно се споменава короната. Освен това съществуват проучвания, кой предмет на изкуството, архитектурата или други от този вид, най-силно символизира унгарската нация. В това отношение короната е далеч напред, далеч преди трикольора или верижния мост в Будапеща. Затова беше нужно да я споменем достойно в Основния закон.

В страната съществува предположението, че короната символизира Велика Унгария и така се накърняват интересите на днешните съседни на Унгария страни.

На първо място, унгарската конституция е валидна само в рамките на унгарските държавни граници, извън държавните граници тя не е в сила. Освен това: заблуда е, че короната символизира Велика Унгария. Няма Велика Унгария. Използването на тази дума принизява мисленото на нивото на бленуваните Велики сили като Велика Албания или Велика Моравия. Ние говорим винаги за „историческа Унгария.” Това, че по-рано Унгария нямаше тези размери и не се ограничаваше върху същата площ, както днес, не е легенда, не е измислица или идеология, а един исторически факт.

От друга страна, короната не се отнася за унгарските територии, а за хората, които са под тази корона. Следователно короната символизира не области, а вътрешната сплотеност на всички унгарци: народът на короната, гражданите на короната. Този символ на вътрешна сплотеност няма нищо общо с потребност или желание за ревизия на териториите.

Докато много страни в правно отношение утвърждават признаването на еднополовите форми на съжителство, унгарската конституция изтъква на предно място семейството. Какво означава това за другите форми на живот?

В Унгария също има правни разпоредби, които гарантират съвместния живот на еднополовите двойки. Ние толерираме всички форми на живот, но това не означава, че издигаме изключението в правило. Между другото трябва също така да се обърне внимание, че напливът на хора към радикалните партии в Европа е свързан с тези неща. Унгария е убедена, че под знака на културата на признаване трябва се толерират малцинствата, но да се зачита начина на живот на мнозинството и да се съхраняват неговите виждания.

При продължилата четиридесет години съветска окупация Унгария се е отдалечила от християнската вяра. В новия Основен закон вие сте приели споменаването на Бога. По този начин някои части от населението не се ли чувстват изключени от конституционната общност?

Конституцията започва с първия стих на националния химн, „Боже, благослови унгареца”. На това единствено място, само на това място, се споменава Бог. Химнът, обаче, е важен за всички унгарци, за вярващи, както и за невярващи, за последователите на други религии, също както и за християни. Тъй като химнът се пее в много случаи от всички унгарци, никой не може да се чувства изключен. Впрочем аз съм убеден, че както Унгария, така и Европа, в бъдеще или ще бъдат християнски или няма да бъдат. Аз ще напомня Шуман, който каза, че демокрацията или ще бъде християнска или няма да бъде.

Ще се осмелите ли да отправите поглед към по-близкото или по-далечно бъдеще. Ако Вашата политика продължи и ако Вашата икономическа и финансова политика е успешна, в коя година еврото може да бъде въведено в Унгария?

Ако нещата останат при сегашните условия, то това ще е вероятно през 2020 година. Но трябва да се знае, че условията могат да се променят. В пакта „Евро плюс” определена роля играят и такива условия, които по-рано не бяха част от предпоставките. Например, по-рано не се говореше за стъпки към хармонизация на данъците. В защита на еврото се поставят все нови изисквания, които трябва да приемем, ако искаме да имаме евро. От друга страна, налице е задължението на членовете на Европейския съюз да се стремят към въвеждане на еврото.

Унгария е една бедна страна. Средният доход е 700 евро. Унгария има двама големи врагове: безработицата и държавния дълг. Моята икономическа политика има за цел да постигне пробив в тези две направления.

Източник: cao.bg.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.06.2015

Демонизацията на Русия – утъпква пътя към война

„The Guardian“, Великобритания

Четвърт век след края на студената война ние без всяко съмнение отново се сблъскваме с „руската заплаха”. Според министъра на отбраната на Великобритания Michael Fallon Владимир Путин представлява заплаха не по-малка, от тази на „Ислямска държава”.Въпреки че идеологическа конфронтация повече не съществува и Русия да е само сянка на своя съветски предшественик, но антируската шумотевица е достигнала своя предел.

И в много по-голяма степен, отколкото в съветските времена, тази кампания е насочена срещу един човек – против Путин. Руският президент – това е диктатор-експанзионист, който е започнал „пряка неприкрита агресия”. Той е „въплъщение на политическа безнравственост”, „човек, „прекрояващ териториите” на съседните страни, потъпкващ тези, които мислят по-различно в собствената си страна, и който е прието да се сравнява с Хитлер. В западните медии Путин вече се е превърнал в карикатурен злодей, а Русия повсеместно е станала обект на враждебна пропаганда. Всеки, който подхвърли на съмнение господстващата версия на коментарите за Украйна – от миналогодишното сваляне на законно избрания президент и ролята на ултрадесните до военните престъпления, извършвани от украинската армия – не искат да го чуят и го отхвърлят, заявявайки, че той е заблуден от кремълската пропаганда.

Ситуацията се нажежи още повече след убийството на политика-опозиционер Борис Немцов, Подразбира се, за убийството обвиняват руския президент, макар в това практически да не съществува никаква логика. Немцов беше второстепенна фигура и е заслужил със своето участие в „катастройката” (перестройката на 1990-те години) антипатията на обикновените руски хора. Едва ли могат да се обвиняват Путин и неговите привърженици в престъпление, което би демонстрирало отсъствието на безопасност в самото сърце на Москва и сериозно би дискредитирало президента.

Но вън от всяко съмнение, това е изгодно на тези, които се стремят към военна конфронтация с Русия. Стотици американски военнослужещи ще пристигнат през тази седмица в Украйна за поддръжка на киевския режим във война с проруските въстаници на изток на страната. За да не остане назад, Британия от своя страна изпраща там свои 75 военни инструктори. Както е показала историята на ХХ век, често именно с изпращането на военни съветници започва катастрофалната ескалация на конфликтите. Да не говорим, че тези действия са пряко нарушение на приетите условия на съглашението, подписано през миналия месец в Минск при участието на Франция и Германия, в резултат на което беше постигнато временно примирие и изпълнено частично оттегляне на тежкото въоръжение. Съгласно точка 10 на това съглашение, от Украйна трябва да бъдат изведени всички чуждестранни войски.

Но за натовските ястреби това не е пречка. Многочислен контингент на НАТО е изпратен в Балтийските страни – на нови предни позиции на алианса – при което НАТО ни най малко не изпитва безпокойство, че в тези страни със снизхождение се отнасят към парадите на неонацистите и се ограничават правата на националните малцинства. Цял ред американски политици и генерали – от председателя на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Martin Dempsey до новия министър на отбраната Ashton Carter – призовават САЩ да предоставят на Киев оръжие. За западния военно-промишлен комплекс конфликтът в Украйна е привлекателен и с това, че служи като допълнителен аргумент в полза на повишаване на военните разходи, което ясно даде да се разбере генералът от армията на САЩ Raymond Odierno, когато през тази седмица се оплака от намаляването на военните разходи в Великобритания пред лицето на „руската заплаха”.

Възможно е, заради авторитарния консерватизъм на Путин перспективите на Русия да не изглеждат твърде утешителни, но тази антируска подстрекателска политика е безразсъдна и опасна. Безусловно, фактът на военна експанзия е очевиден. Но тази военна експанзия е дело на НАТО, а не на Москва. В продължение на 20 години, независимо от задълженията поети след края на студената война, НАТО неотстъпно се разширява на изток, като начало прие в своите редици бившите страни от Варшавския договор, а след това и републики от бившия Съветски Съюз. Както написа в своята книга „Фронтова Украйна” политологът, професор Richard Sakwa. НАТО сега „съществува не за друго, а за да преодолява рисковете от собственото си съществувание”.

Вместо да се създаде обща система за европейска безопасност с участието на Русия, алиансът, доминиран от САЩ, се разшири до самите руски граници, като твърди, че това е суверенен избор на страните-участници в НАТО. Напълно очевидно е, че това не е така. Това е в резултат на цялостната система и принципите на Североатлантическия съюз – те бяха разработени в Пентагона след разпадането на Съветския Съюз с цел да се „предотврати повторната поява на нов враг”.

Русия предприема ответни мерки и последствията от това могат да се наблюдават в Украйна в протежение на последната година – като се започне с свалянето (при поддръжката на Запада) на законно избраната власт, формирането на украински националистически режим, присъединяването на Крим към Русия, и се стигне до въстание на проруските сили в Донбас. На практика това означава гибел за хиляди хора, стотици хиляди бежанци, безредно обстрелване на жилищни квартали и създаването при поддръжка на Киев и задгранични спонсори на въоръжени фашистки формирования от рода на баталиона „Азов”, които сега „защитават” Мариупол от своя собствен народ. Мнозинството западни медии отричат тези факти, считайки ги за пропаганда на Кремъл

От друга страна негласната военна поддръжка, която Русия оказва на опълченците, наричат агресия и „хибридна война”. И го казват тези самите страни, които сами водят необявени войни – като се започне с Никарагуа и се свърши със Сирия – да не говорим за откритата агресия и незконните военни действия в Косово, Либия и Ирак.

Това не оправдава Русия, която нарушава международното право – макар и в по-малка степен – но тези нарушения следва да се разглеждат в контекста на безопасността на Русия. И макар на Запад Путин да се изобразява като завоевател и авантюрист, по руските мерки той е центрист. По мнението на ветерана на руското ляво движение Борис Кагарлицки, мнозинството руснаци биха искали в отношението си към Запада Путин да провежда по твърда политика – при което те желаят това не под влиянието на патриотарска пропаганда, а изхождайки от опита си през последните 25 години.

В Западна Украйна – така както и в Ислямска държава – се анимират доктрините на либералния интервенционализъм и даже неоконсерватизъм, които бяха дискредитирани на бойните полета на Ирак и Афганистан. На Ангела Меркел и Франсоа Оланд все още им се отдава да се противопоставят на САЩ в стремежите им да въоръжат Украйна. Но когато постигнатото в Минск примирие бъде нарушено – а това задължително ще стане – ще възникне опасност, случващата се в Украйна „война с чужди ръце” да прерасне в пълномащабен международен военен конфликт”

Алтернатива може да стане урегулирането на конфликта по пътя на преговори, което ще гарантира неутралитета на Украйна, плурализъм и автономия на регионите. Но не е изключено да се стремим към това вече да е късно. Но, вън от всяко съмнение, военно решение на конфликта не може да има. Вместо да разширяват мащабите на въоръжения конфликт и да разпалват националистически екстремизъм, западните страни трябва да използват всички лостове с които разполагат, за да урегулират конфликта. Ако не направят това, последствията могат да бъдат катастрофални – при това не само за Украйна.

Шеймъс Милн (Seumas Milne)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 06.03.2015

Съвременният американски фашизъм

Джон Пилджър , counterpunch.org

( Джон Пилджър е австралийски журналист, живеещ в Лондон, репортер и автор на документални филми, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор.)

Неотдавнашната седемдесетгодишнина от освобождаването на Аушвиц ни напомни за ужасните престъпления на фашизма, чиято нацистка иконография е запечатана в съзнанието ни. Фашизмът е запазен като история, като трепкащи кадри на маршируващи мъже в кафяви ризи, престъпленията му са ужасни и неоспорими. И все пак в същите либерални общества, чиито войнолюбиви елити ни призовават никога да не го забравяме, нарастващата опасност от нов фашизъм се премълчава. Защото това е техният фашизъм.

„Да започнеш такава агресивна война – заявяват съдиите на Нюрнбергския процес през 1946 година – е не само международно престъпление, а най-висшата форма на международно престъпление, различаващо се от всички останали по това, че представлява злото само по себе си.“

Ако нацистите не бяха нападнали Европа, нямаше да има Аушвиц и Холокоста. Ако САЩ и техните сателити не бяха нападнали Ирак през 2003 година, почти един милион човека все още щяха да са живи и „Ислямска държава” днес нямаше да ни сразява с диващината си. Нейните привърженици са деца на съвременния фашизъм, откърмени с бомби, с кървави бани и с лъжите на сюрреалистичния театър, наречен новини.

През 2011 година НАТО изстреля 9700 ракети срещу Либия, над една трета бяха насочени към цивилни обекти. Използвани бяха бойни глави с уранов заряд, градовете Мисрата и Сирт потънаха в руини. Червеният кръст откри масови гробове, а УНИЦЕФ докладва, че „повечето от убитите деца са били на възраст под десет години.“

Публичното содомизиране на президента Кадафи с „бунтовнически” байонет бе приветствано от тогавашния американски държавен секретар Хилъри Клинтън с думите: „Дойдохме, видяхме и той умря“. Неговото убийство и унищожението на страната му бяха оправдани с познатата дебела лъжа – планирал бил „геноцид“ срещу собствения си народ. „Знаехме, че ако изчакаме дори ден повече – каза президентът Обама, – в Бенгази, който е с големината на град Шарлът, може да настане такова клане, което да отекне из целия регион и да опетни съвестта на целия свят.“

Това беше изфабрикувано от ислямистките бунтовници, които бяха на път да загубят битката срещу правителството. Те обявиха пред „Ройтерс”, че ще има „истинско клане, такова, каквото видяхме в Руанда“. Тиражирана на 14 март 2011 година, тази лъжа даде искрата за огнения ад, разпален от НАТО и наречен от Дейвид Камерън „хуманитарна интервенция“.

Тайно снабдявани с оръжие и тренирани от британската Специална въздушна служба (SAS), много от „бунтовниците“ станаха част от „Ислямска държава”, чието последно видео показа обезглавяването на двадесет и един работници – християни копти, пленени в Сирт, града, който бе унищожен от бомбардировачи на НАТО в тяхно име.

За Обама, Камерън и Оланд истинското престъпление на Либия беше това, че тя обяви своята икономическа независимост и заяви намерението си повече да не продава петрола си за щатски долари. „Петродоларът“ е стълбът на американска имперска сила. Дръзкият план на Кадафи целеше да създаде обща африканска валута, обезпечена със злато, Централна африканска банка и икономически съюз между по-бедните, но разполагащи с ценни ресурси държави в Африка. Дали наистина щеше да се реализира, не е от значение. Самото обявяване на този план бе немислимо за Щатите и те се подготвиха да се „намесят“ в Африка и да подкупят африканските правителства с военно „партньорство“.

„След атаката на НАТО срещу Либия под прикритието на резолюция на Съвета за сигурност – написа Гарикай Ченгу – Обама конфискува 30 милиарда долара от Централната банка на Либия, които Кадафи е пазел за създаването на Африканската централна банка и на новата валута.

Моделът на „хуманитарната война“, която се поведе срещу Либия, вече бе спечелил либералните сърца на Запада и особено на медиите. През 1999 година Бил Клинтън и Тони Блеър изпратиха НАТО да бомбардира Сърбия, лъжейки, че сърбите са подложили на геноцид етническите албанци в разколната провинция Косово. Дейвид Шефър, специален посланик на САЩ по въпросите за военните престъпления, тръбеше, че „повече от 225 000 албански мъже на възраст между четиринадесет и петдесет и девет години“ може би са убити. Клинтън и Блеър напомниха за Холокоста и „духа на Втората световна война“. Героичен съюзник на Запада стана Армията за освобождение на Косово, чието криминално досие бе избутано настрана. Британският външен министър Робин Кук увери функционери от АОК, че може да го търсят на мобилния му телефон по всяко време.

Бомбардировките на НАТО срещу Сърбия унищожиха нейната инфраструктура, включително училища, болници, манастири и сградата на националната телевизия. Международни разследващи екипи пристигнаха в Косово, за да изровят доказателства за „холокоста“. ФБР не успя да намери нито един масов гроб и се прибра у дома. Испанският разследващ екип също не откри нищо, а ръководителят му гневно осъди „семантичния пирует на военната пропагандна машина“. Една година по-късно Международният наказателен трибунал на ООН (Хагският трибунал) обяви, че жертвите в Косово са 2788. Те включват бойци и от двете страни, както и сърби и цигани, избити от Армията за освобождение на Косово. Не е имало никакъв геноцид. Този „холокост“ е една нагла лъжа. Причината за атаката на НАТО е била изфабрикувана.

Зад лъжата обаче стояха сериозни интереси. Югославия беше независима мултиетническа федерация, която стоеше като политически и икономически мост между Изтока и Запада по време на Студената война. Повечето й производствени предприятия и комунални услуги бяха държавна собственост. Това не се е приемало добре от разрастващата се Европейска общност и особено от наскоро обединената Германия, обръщаща поглед на изток, за да превземе „естествения си пазар“ в съюзните републики Хърватия и Словения. До времето на срещата на високо равнище в Маастрихт през 1991 година, на която европейците планираха създаването на катастрофалната еврозона, вече е била сключена тайна сделка – Германия да признае Хърватия като държава. Югославия бе обречена.

Във Вашингтон видяха, че югославската икономика изпитва сериозни затруднения, и Световната банка й отказа желаните заеми. НАТО, която по това време беше почти реликва от времето на Студената война, влезе в ролята си на имперска маша. На косовската „мирна“ конференция в Рамбуйе, Франция, през 1999 година сърбите станаха жертва на двулична тактика. В Договора от Рамбуйе беше включен и тайният Анекс В, добавен от американската делегация в последния ден, изискващ на практика военна окупация на цяла Югославия – държава с горчиви спомени за нацистката окупация – и въвеждането на „свободна пазарна икономика“, както и приватизация на всички държавни активи. Нито една суверенна държава не би подписала подобен договор. Наказанието дойде съвсем скоро. Бомбите на НАТО заваляха над една беззащитна страна. Това бе предшественикът на катастрофите в Афганистан и Ирак, Сирия, Либия и Украйна.

От 1945 година насам повече от една трета от държавите, членки на ООН – 69 на брой – са ставали жертва на един или на всички актове на американския съвременен фашизъм, както следва: инвазия, сваляне на правителства, задушаване на народни движения, опорочаване на избори, бомбардиране на хора, сриване на икономики и накрая ужасната атака, позната под името „санкции“, чиято жертва става цялото общество. Според британския историк Марк Къртис загиналите в резултат на всичко това наброяват милиони.

И разбира се, разгърна се и една голяма лъжа.

„Днес за първи път след Единадесети септември нашата военна мисия в Афганистан е приключена.“ Това бяха първите думи в годишното обръщение към нацията на Обама през 2015 г. Впрочем 10 000 американски войници и 20 000 наемници остават в Афганистан за неопределен период от време. „Най-дългата война в историята на Америка е към своя сигурен край“ – каза Обама. В интерес на истината, по данни на ООН през 2014 г. в Афганистан са загинали най-много цивилни в сравнение с всяка друга година. По-голямата част от жертвите са убити през неговия мандат.

Трагедията в Афганистан прилича на тази в Индокитай. В известната си книга „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви“ Збигнев Бжежински, кръстникът на американската политика от Афганистан до днешни дни, пише, че ако Америка желае да контролира Евразия и да доминира над света, не може да поддържа популистка демокрация, защото „преследването на власт не е цел, която събужда страстите на народа. … Демокрацията не търпи имперската мобилизация“*. Той е напълно прав. Както Уикилийкс и Едуард Сноудън разкриха, една полицейска държава, една държава подслушвач е узурпирала демокрацията. През 1976 година Бжежински, който тогава е съветник на президента Джими Картър, защити своята теза, като нанесе съкрушителен удар на първата и единствена демокрация в Афганистан. Кой знае за тази жизненоважна част от историята?

През 1960 година в Афганистан, най-бедната държава в света по онова време, започва революция, която през 1978 г. в крайна сметка сваля аристократичния режим. Народната демократична партия на Афганистан (НДПА) създава правителство и обявява своята реформаторска програма, която включва ликвидирането на феодализма, свободното изповядване на всички религии, равни права за жените и социална справедливост за етническите малцинства. Повече от 13 000 политически затворници са освободени и полицейските им досиета са публично изгорени.

Новото правителство предоставя безплатна медицинска помощ на най-бедните, крепостничеството е изкоренено, влиза в действие масова програма за ограмотяване на населението. Към края на 80-те години на ХХ век половината студенти в държавата са жени, почти половината от афганистанските лекари са жени, жени са и една трета от държавните служители и повечето учители. „Всяко момиче – спомня си Саира Норани, която е хирург – можеше да отиде в гимназия и в университет. Можехме да ходим където пожелаем и да носим каквито дрехи ни харесват. Посещавахме кафенета и кина, за да гледаме последния индийски филм и да слушаме модерна музика. Всичко се обърка, когато муджахидините започнаха да настъпват. Те убиваха учители, палеха училища. Бяхме ужасени. Беше смешно и едновременно с това тъжно, че Западът подкрепяше точно тези хора.“

Правителството на НДПА е подкрепяно от СССР, въпреки че според признанието на бившия държавен секретар на САЩ Сайръс Ванс няма доказателства за съветска намеса в революцията. Притеснен от нарастващото самочувствие на освободителните движения по целия свят, Бжежински заключава, че независимостта и прогресът в Афганистан под управлението на НДПА ще се превърнат в заразителен пример за други страни и съответно в заплаха.

На 3 юли 1979 година Белият дом тайно решава да подкрепи племенните „фундаменталистки“ групировки, известни под общото име муджахидини. САЩ им предоставя повече от 500 милиона долара на година в оръжие и друга помощ. Целта е да се свали реформаторското правителство на Афганистан. През август 1979 година американското посолство в Кабул докладва, че „висшите интереси на САЩ налагат правителството на НДПА да падне, без значение какви щети ще бъдат нанесени на социалните и икономически реформи в Афганистан“. Курсивът е мой.

Муджахидините са предвестниците на „Ал Кайда” и „Ислямска държава”. Сред тях е Гулбудин Хекматиар, който получава от ЦРУ десетки милиони долари в брой. Негови специалитети са трафикът на опиум и заливането с киселина на лица на жени, които отказват да носят бурка. Но когато го канят да посети Лондон, министър-председателката Тачър го нарича „борец за свобода“.

Фанатиците като Хекматиар още щяха да се подвизават единствено в своя племенен свят, ако Бжежински не беше дал старт на кампанията за въздигане на ислямския фундаментализъм в Централна Азия, за да подкопае световната борба за политическа независимост и да „дестабилизира“ СССР, „стимулирайки”, както той самият пише в автобиографията си, „неколцина мюсюлмани“. Големият му план е добре дошъл за амбициите на пакистанския диктатор генерал Зия Ул Хак да доминира над региона. През 1986 година ЦРУ и пакистанските тайни служби ISI започват да събират хора от цял свят, които да се присъединят към джихада в Афганистан. Мултимилионерът от Саудитска Арабия Осама бин Ладен е един от тях. Мъже, които по-късно ще се присъединят към талибаните и „Ал Кайда”, се обучават в ислямски колеж в Бруклин, Ню Йорк, а после в паравоенен лагер на ЦРУ във Вирджиния. Името на тази операция е „Циклон“. Нейният успех е отпразнуван през 1996 година, когато последният президент на демократичен Афганистан, Мохамед Наджибула – потърсил закрила в представителството на ООН в Кабул – е обесен от талибаните на улична лампа.

Непредвиденият резултат от операцията и нейните „стимулирани мюсюлмани“ е 11 септември 2001 година. Операция „Циклон” прераства във „войната срещу тероризма”, в която ще изгубят живота си безброй мъже, жени и деца в целия мюсюлмански свят, от Афганистан до Ирак, Йемен, Сомалия и Сирия. Посланието на машата на Запада беше и си остава: „Или си с нас, или си срещу нас“.

Общото при фашизма от миналото и от настоящето са масовите убийства. Американската инвазия във Виетнам имаше своите „свободни стрелкови зони“, „броячи на трупове“ и „косвени щети“. В провинцията Куанг Нгай, от която съм изпращал репортажи, САЩ убиха хиляди цивилни. Но се помни само клането в Ми Лай. В Лаос и Камбоджа най-голямата въздушна бомбардировка в историята отприщи цяла епоха на терор, увековечена от бомбени кратери, които от въздуха приличат на чудовищни огърлици. Бомбардировките дадоха на Камбоджа нейна собствена „ислямска държава”, предвождана от Пол Пот.

Днес най-голямата терористична кампания в света води до екзекуции на цели семейства, гости на сватби в миг се превръщат в оплаквачи на погребения. Те са жертви на Обама. Според „Ню Йорк Таймс” Обама си избира от „списъка за убиване“ на ЦРУ, който му предоставят всеки вторник в Белия дом. Той решава кой ще живее и кой ще умре. Неговото оръдие за екзекуции е ракетата „Хелфайър”, носена от безпилотен самолет, познат като дрон. „Хелфайър” изпържва своите жертви и разпръсква останките им като гирлянди. Специално компютърно приложение регистрира с кръгче всеки „удар“.

Историкът Норман Полок пише: „Заменете маршировката с привидно безвредната милитаризация на тоталната култура. А бомбастичния вожд – с проваления реформатор, безгрижно планиращ и извършващ убийства с неизменната си усмивка на лице.”

Общото при фашизма от миналото и от настоящето е култът към превъзходството. „Аз вярвам в американската изключителност с всяка фибра на моето тяло” – казва Обама, навявайки спомени за националния фетишизъм от 30-те години на ХХ век. Според историка Алфред Макавой един от доверените хора на Хитлер, Карл Шмит, заявил: „Суверенът е този, който определя изключението”. Това обобщава с две думи американизма, днешната световна господстваща идеология. А че тя още не е припозната като хищническа идеология, е резултат на умело и прикрито промиване на мозъци. Коварна, необявена, остроумно представена като просветителство, нейното високомерие олицетворява културата на Запада. И аз израснах, подложен на кинодиетата за американската слава, без да подозирам, че почти всичко в нея е изопачено. Нямах никаква представа например, че Червената армия е унищожила по-голямата част от нацистката военна машина, като е загубила повече от 13 000 000 войници. Щатите, за разлика от Русия, са загубили 400 000, включително в Тихия океан. Холивуд преобръща тази статистика.

Различното днес е, че подканват публиката в киносалоните да кърши ръце, докато наблюдава „трагедията” на американски психопати, които трябва да убиват хора от други държави – точно както ги погубва самият им президент. Въплъщението на холивудското насилие, актьорът и режисьор Клинт Истууд, беше номиниран за „Оскар” тази година за филма си „Американски снайперист”, който разказва за откачен, но лицензиран убиец. „Ню Йорк Таймс” описва лентата като „патриотична семейна драма, която чупи рекордите за посещаемост още в първите няколко дни”.

За американското обвързване с фашизма няма героични филми. По време на Втората световна война гърците смело се бориха срещу нацизма и се опитваха да попречат на гръцкия фашизъм да надигне глава. През 1976 година ЦРУ помогна на фашистка военна хунта да дойде на власт в Атина – както направи в Бразилия и в по-голямата част от Южна Америка. След войната САЩ дадоха убежище на германци и източноевропейци, заговорничили с нацисткия агресор и извършвали престъпления против човечеството, и ги възнаградиха щедро за талантите им. Пример за това е Вернер фон Браун, бащата на нацистката бомба V-2 и на американската космическа програма.

През 90-те години на ХХ век бившите съветски съюзници в Източна Европа и на Балканите станаха военен аванпост на НАТО, а на наследниците на нацисткото движение в Украйна се предостави същата възможност. Отговорен за смъртта на хиляди евреи, поляци и руснаци по време на нацисткото нахлуване в СССР, украинският фашизъм беше реабилитиран и представителите на неговата „нова вълна“ са приветствани като „националисти”.

Това достигна своя апогей през 2014 година, когато администрацията на Обама похарчи 5 милиарда долара за преврат срещу демократично избраното украинско правителство. Щурмоваците бяха неонацисти от групировките „Десен сектор” и „Свобода”. Сред лидерите им беше Олег Тягнибок, който апелира за унищожението на „московско-еврейската мафия“ и „друга измет“, включваща хомосексуалисти, феминисти и хора с леви политически убеждения.

Тези фашисти в момента са част от превратаджийското управление в Киев. Първият заместник-председател на украинския парламент Андрий Парубий бе сред основателите на „Свобода”. На 14 февруари той обяви, че ще лети до Вашингтон с цел „Щатите да ни дадат модерно въоръжение“. Ако той успее да постигне това, Русия ще тълкува този акт като военен.

Нито един западен лидер не обелва и дума за възраждането на фашизма в сърцето на Европа. Единственият, който го направи, е Владимир Путин, чийто народ даде 22 милиона жертви по време на нацисткото нахлуване, тръгнало от украинската граница. На неотдавнашна конференция по въпросите на сигурността в Мюнхен помощник държавният секретар на САЩ, отговарящ за Евразия, Виктория Нюланд се оплака от европейските лидери, които се противопоставят срещу въоръжаването на режима в Киев от Щатите. Тя нарече немския военен министър „министър на пораженчеството“. Точно Нюланд е в дъното на преврата в Киев. Съпруга на Робърт Кейгън, светило на неоконсерваторите и един от създателите на крайно десния „Проект за нов американски век“, тя беше съветник по външната политика на Дик Чейни.

Превратът на Нюланд не се реализира съвсем по план. НАТО не успя да си присвои изконно руската военноморска база в Крим. Преимуществено руското население на Крим – незаконно анексиран към Украйна от Хрушчов през 1954 година – гласува с мнозинство полуостровът да се върне към Русия, както впрочем направи и през 90-те години на миналия век. Референдумът беше доброволен, всенароден и наблюдаван от целия свят. Не бе установена никаква външна намеса.

По същото време Киев се обърна срещу етническо руското население на изток с огромна ярост. Изпрати неонацистка милиция, създадена по модела на немските СС, която бомбардира и напада градове и села. Използва масовия глад като оръжие, прекъсва електричеството, замразява банкови сметки, спира социални осигуровки и пенсии. Над един милион бежанци са избягали през руската граница. В западните медии ги представиха като бегълци от „насилието“, причинено от „руската инвазия“. Главнокомандващият обединените военни сили на НАТО в Европа генерал Брийдлав, чието име и действия може би са вдъхновени от филма на Стенли Кубрик „Доктор Стрейнджлав, или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“, обяви, че 40 000 руски войници „маршируват“ към Украйна. В ерата на сателитното наблюдение и разузнаване той обаче не успя да докаже абсолютно нищо.

Рускоговорещите и билингвистични хора в Украйна – една трета от населението – отдавна искат федерация, която да отразява етническото разнообразие и същевременно да е автономна и независима от Москва. Повечето не са „сепаратисти“, а граждани, които искат да живеят в сигурност в родината си и се противопоставят на алчния за власт политически режим в Киев. Техният бунт и създаването на автономни „държави“ са нормална реакция на атаките на Киев срещу тях. Малко от това е обяснено на западната публика.

На втори май 2014 година в Одеса 41 етнически руснаци бяха изгорени живи в сградата на профсъюзите, докато полицията наблюдаваше отстрани. Лидерът на „Десен сектор” Дмитро Ярош приветства убийството като „още един светъл ден в нашата национална история“. В американските и британските медии това бе наречено „мътна трагедия“, резултат на сблъсъци между „националисти“ (неонацисти) и „сепаратисти“ (хора, които събират подписи за референдум за федерална Украйна).

„Ню Йорк Таймс” погреба историята, отхвърли я като руска пропаганда срещу фашистката и антисемитска политика, водена от новите клиенти на Вашингтон. „Уолстрийт Джърнал” осъди жертвите – „Смъртоносният огън в Украйна най-вероятно е запален от бунтовниците, казва украинското правителство“. Обама поздрави хунтата за нейната „сдържаност“.

Ако Путин бъде провокиран да се притече на помощ на бунтовниците, предварително изфабрикуваната му от Запада роля на парий ще оправдае лъжата, че Русия напада Украйна. На 29 януари началникът на Генералния щаб на въоръжените сили на Украйна генерал Виктор Муженко неволно отрече основната причина за санкциите, които САЩ и ЕС налагат на Русия, като заяви на пресконференция, че „украинските въоръжени сили не се сражават с редовни части на руската армия“. Имало „отделни граждани”, членове на „незаконни въоръжени групировки“, но не и руска инвазия. Това не е новина. Но Вадим Пристайко, заместник външният министър на Киев, призова за „тотална война“ с ядрено въоръжената Русия.

На 21 февруари американският сенатор Джеймс Инхоф, републиканец от Оклахома, внесе законопроект, който ще разреши доставката на американски оръжия за Киев. При речта си в Сената той показа фотографии, на които според него се виждат руски войници, прекосяващи украинската граница. Отдавна е доказано, че тези снимки са фалшиви. Те напомнят за фалшивите фотоси на съветски ракетни инсталации в Никарагуа, които показваше Роналд Рейгън, както и на изфабрикуваните от Колин Пауъл доказателства за наличие на оръжия за масово унищожение в Ирак, които той представи пред ООН.

Интензитетът на клеветническата кампания срещу Русия и демонизирането на нейния президент не приличат на нищо, което съм виждал през цялата си кариера на репортер. Робърт Пери, един от най-изявените разследващи журналисти, който разкри аферата „Иран контри”, наскоро написа: „Нито едно европейско правителство след поражението на Хитлерова Германия не е сметнало за необходимо да изпраща нацистки щурмоваци на война срещу собственото си население, но режимът в Киев прави точно това, и го прави съзнателно. А целият медиен и политически спектър на Запад полага преднамерени усилия да прикрива това, пренебрегвайки дори твърдо установени факти. Ако се чудите как светът може да стигне до трета световна война – както стигна до Първата световна преди век – всичко, което трябва да направите, е да се вгледате в глухата за всякакви факти и здрав разум лудост по отношение на Украйна.

През 1946 година един от прокурорите в Нюрнберг казва по повод германските медии: „На всички ни е пределно ясно как нацистките конспиратори използваха психологическата война. Преди всяка голяма агресия, с някои малки изключения, основани на целесъобразност, те започваха медийна кампания, за да отслабят жертвите си и да подготвят психологически германския народ за атаката. … В пропагандната система на Хитлерова Германия най-важните оръжия бяха ежедневната преса и радиото“.

На 2 февруари в „Гардиън” Тимъти Гартън-Аш призова фактически за световна война. „Путин трябва да бъде спрян“ – гласи заглавието на статията му. „Понякога само оръжие може да спре оръжието.“ Той призна, че заплахата от война може би „подхранва параноята на Русия от това да не се окаже в обкръжение“, но това е добре. И изброи какво въоръжение е необходимо, за да се свърши работата, след което увери читателите си, че „Америка разполага с най-доброто “.

През 2003 година Гартън-Аш, който е професор в Оксфорд, пак пригласяше на пропагандата, която доведе до касапницата в Ирак. „Саддам Хюсеин – писа той – има, както Колин Пауъл доказа, големи количества ужасяващи химически и биологически оръжия и крие това, което е останало от тях. Той все още се опитва да създаде ядрено оръжие.“ И провъзгласи Блеър за християнлиберален интервенционист от типа на Гладстон. А през 2006 година написа: „Сега сме изправени пред следващото голямо изпитание за Запада след Ирак, а именно Иран“.

Подобни изблици, или както Гартън-Аш ги нарича, „изтерзана либерална амбивалентност“, не са нетипични за членовете на трансатлантическия либерален елит, които са сключили сделка от фаустовски тип. Военнопрестъпникът Блеър е техният отдаден лидер. А „Гардиън”, който отпечата статията на Гартън-Аш, публикува реклама на новия американски бомбардировач „Стелт“. Текстът под заплашителното изображение на чудовището на „Локхийд Мартин” гласи: „F-35. ВЕЛИКО-за-БРИТАНИЯ“. Това „снаряжение” ще струва на британските данъкоплатци 1,3 милиарда паунда, предшествениците му от F модела посяха разруха по целия свят. Пригласяйки на своя рекламодател, „Гардиън” призова за увеличаване на военните разходи.

За това отново има сериозна причина. Господарите на света искат Украйна не само за ракетна база, те искат нейната икономика. Новият финансов министър на Киев е бивш високопоставен служител на Държавния департамент, работил по отвъдокеанските „инвестиции“. Госпожата светкавично получи украинско гражданство.

Те искат Украйна заради богатите й залежи на природен газ. Синът на вицепрезидента Джо Байдън е в борда на директорите на най-голямата украинска петролна, газова и фракинг компания. Производители на генномодифицирани семена като небезизвестния „Мосанто” искат плодородната земя на Украйна.

Но най-много от всичко искат великия съсед на Украйна, Русия. Искат да балканизират, да разпокъсат Русия и да експлоатират най-големия източник на природен газ на планетата. Искат контрол над Северния ледовит океан и неговите енергийни богатства и над дългата руска арктическа граница. Техният човек в Москва беше Борис Елцин, един пияница, който предаде икономиката на държавата си на Запада. Неговият приемник Путин възроди Русия като суверенна държава – това е неговото престъпление.

Нашата, на останалите, обща отговорност е пределно ясна. Да изобличим безразсъдните лъжи на подстрекателите към война и никога да не заговорничим с тях. Да събудим отново мащабните народни движения, които доведоха до макар и крехкото, но все пак цивилизоване на съвременните имперски държави. И най-важното – да предотвратим посегателството срещу самите нас – срещу нашите умове, срещу нашата човечност, срещу нашето себеуважение. Ако останем безмълвни, със сигурност ще ни победят и ще настъпи нов холокост.

Превод: Филип Каменов
Източник – pogled.info

Качено на сайта iztoknazapad.com на 09.03.2015

През 2016 година 1% най-богати хора ще притежават по-голямо богатство, отколкото всички останали хора по света

„Oxfam“, Великобритания

Само след година общото богатство на 1% най-богатите ще надхвърли богатството на останалите 99%, ако не се преустанови усилващата се тенденция за увеличаване на ръста на неравенството. Това е предупреждението на международното обединение Oxfam в навечерието на Световния икономически форум в Давос .

Изпълнителният директор на Oxfam Уини Бянима (Winnie Byanyima), който ще бъде съпредседател на мероприятията в Давос, предупреждава, че взривният ръст на неравенството пречи на борбата с бедността по целия свят, и се случва точно в момента, когато всеки десети човек гладува, и повече от милиард човеци живеят с по-малко от 1 долар и 25 цента на ден.

Бянима се възползва от своето присъствие в Давос, за да призове участниците към неотложни действия по сдържане вълната на неравенството, като се започне с ожесточение на мерките против корпорациите, които се отклоняват от плащане на данъци и се свърши с действия по постигане на международни договорености в областта на климатичните промени.

Днес Oxfam публикува аналитичния документ Wealth: Having it all and wanting more (Богатство: да имаш всичко и да желаеш повече). Той показва, че делът от световните богатства на най-богатите 1% се е увеличил от 44% през 2009 година до 48% през 2014 година и при такива темпове през 2016 година ще превиши 50%. През 2014 година. средният размер богатство за всеки човек от глобалния елит е съставлявал 2,7 милиона долара.

От останалите 52% от световното богатство почти всичко (46%) принадлежи на 20% от населението на света. Така че 80% от населението на света владее 5,5% от световното богатство. Усреднено това представлява 3 851 долара на възрастен човек, или 1/700 от средния размер на богатството на първия 1%.

Уини Бянима заявява: „Наистина ли ние желаем да живеем в свят, в който на 1% от хората принадлежи повече богатство, отколкото на всички останали взети заедно? Мащабите на глобалното неравенство просто зашеметяват, и погледнато напред пропастта нежду най-богатите и останалите бързо се разширява”.

„През последните 12 месеца станахме свидетели на това, как световните лидери, като се започне с Обама и се стигне до Кристин Лагард, говорят все повече за необходимостта за решаване на проблема за въпиещото неравенство. Но, както и по-напред , си оставаме да чакаме, кога те ще започнат реално да действат. Време е нашите ръководители да се захванат с влиятелните привелегировани кръгове, които са главната пречка за изграждането на по-справедлив и успяващ свят”.

„Омаловажаването на проблемите от елита не ще мине безболезнено – бездействието при решаването на проблемите на неравенството ше отхвърли борбата с бедността с десетилетия назад. Бедните от усилването на неравенството страдат двойно – те получават по-малко от икономическата пица, а доколкото крайната степен на неравенство препятства ръста, пицата, която се дели става все по-малка”.

Лейди Лин Форестър де Ротшилд (Lynn Forester de Rothschild), оглавяваща инвестиционната група E. L. Rothschild и председателстваща Coalition for Inclusive Capitalism (Коалиция за инклюзивен капитализъм) се изказа днес по-въпросите на неравенството на съвместна конференция на организацията Oxfam и Оксфордския университет. Тя призова лидерите на бизнеса, които ще се срешнат в Давос да изигравт своята роля при решаването на въпросите на въпиещото неравенство.

Лин Форестър де Ротшилд каза: «Докладът Oxfam е поредното свидетелство за това, че неравенството е достигнало шокиращи мащаби и продължава да расте. Световните лидери на съвременния капитализъм е време съвместно с нашите политици да се захванат с работата по изменение на системата, за да я направят по-всеобхватна, по-справедлива, по-устойчива”.

“Крайното неравенство не е само морално зло. То отслабва икономическия ръст и застрашава доходите на частния сектор. Всички участници в Давос, които желаят стабилност и разцвет за света, трябва да поставят проблема за неравенството в списъка на най-висшите си приоритети”. Миналата година Oxfam направи сензация в Давос, когато съобщи, че 85 най-богати хора на планетата владеят такова богатство, каквото притежават бедните 50% (3,5 милиарда човека). Днес този показател сочи 80 човека. За сравнение, през 2010 година този показател е бил 288. В периода от 2009 до 2014 година състоянието на най-богатите 80 човека в парично изражение се е удвоило.

Международното обединение Oxfam призова страните да приемат план по борба с неравенството от седем точки

– да се ужесточат мерките против корпорациите и частните лица, които се отклоняват от плащане на данъци;

– да инвестират в общи и безплатни държавни услуги, такива като здравеопазването и образованието;

– справедливо да разпределят данъчното бреме, като се премести данъкооблагането от сферата на труда и потреблението към капитала и богатството;

– да се въведе минимално равнище на работна заплата и да се премине към работна заплата не по-ниска от осигуряваща жизнения минимум за работниците;

– да се въведв закон за равно заплащане на труда за жените и да се прокарва икономическа политика, осигуряваща справедливо отношение към жените;

– да се осигури система за достатъчна социална защита за най-бедните, включително гарантиран минимален доход;

– да се съгласуват световни целеви показатели по отношение борбата с неравенството.

Публикувания днес аналитичен документ на международното обединение Oxfam излезе след започнатата от него глобална кампания Even It Up за намаляване на неравенството. Този документ показва как огромни богатства се предават от поколение на поколение и как елитът мобилизира свои огромни ресурси за установяване на общи, световни правила, които да съответстват на техните интереси. Повече от една трета от изброените в списанието Forbes 1645 милиардери са наследили част или цялото си състояние.

20% от милиардерите имат делови интереси във финансовия и застрахователния сектор. При тази група хора за 12 месеца до месец март 2014 година паричното им състояние се е увеличило с 11%. През 2013 година те са похарчили 550 милиона долара за лобиране в полза на своите интереси във Вашингтон и Брюксел. Само по времето на предизборната кампания в САЩ през 2012 година финансовият сектор е вложил 571 милиона долара.

При милиардерите от сектора фармакология и здравеопазване размерът на съвокупното им състояние се е увеличило с 47%. През 2013 година те са похарчили повече от 500 милиона долара за лобиране в полза на своите интереси във Вашингтон и Брюксел.

Oxfam е обезпокоена, че усилията по лобиране на тези отрасли са сериозно препятствие по пътя на реформирането на международната данъчна система, и лишават най-бедните слоеве от населението на света от жизнено необходими лекарства, благодарение на правила, защитаващи интелектуалната собственост.

Международният валутен фонд и други организации привеждат все повече доказателства за това, че крайната бедност е нещо лошо не само за низините. Това вреди на икономическия ръст.

Днес Oxfam съвместно с Оксфордския университет ще проведе симпозиум на тема „Усилване неравенство в глобалния Юг”. Сред изказалите се ще бъдат президентът на Африканската банка за развитие Доналд Каберука (Donald Kaberuka) и лейди Лин Форестър де Ротшилд.

Джон Слейтер (Jon Slater)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 22.01.2015

За свободата на словото трябва да има граници

„Xinhuanet“, Китай

В началото на тази година в Париж три дни подред бушуваха терористи. От куршумите на тези радикали загинаха 17 човека. Като център на тези събития се открояват събитията от 7 януари, когато ислямисти нападнаха редакцията на сатирично списание. Тази атака стана зашеметяващ удар за Франция, Европа и за целия свят.

От каквито и да е доводи да са се ръководили нападателите, подобно кръвопролитие, от което на човек му настръхват косите, трябва да им се даде решителен отпор. Но сега, когато след трагедията са минали няколко дни, не трябва да пропуснем да се замислим за факторите, които доведоха до такъв изход. Специално внимание заслужава това, че след атаката на редакцията на Charlie Hebdo западното общество не толкова се обедини около осъждане на убийците, колкото върху „отстояване принципите на свободната преса”

Charlie Hebdo много пъти до сега са публикували остри карикатури, които са предизвиквали недоволството на читателите и даже са водили до опити да съдят редакцията. Стилът на това списание се описва като „вулгарен, остър и агресивен”, но от Charlie Hebdo си го харесват такъв.

Много хора не проумяват, че в многополярен свят свободната преса трябва да има някакви граници. Съществуват множество народности и религии със своите особени сакрални образи и табута. Ако желаем мирно да съжителствуваме, необходимо е да се уважаваме един друг.Свобода на словото която засяга другите с от нищо неограничени и безпринципни оскърбления, нападки и осмивания, не ще доведе до нищо добро. Да, карикатурите на Charlie Hebdo разсмиваха хората, но смехът не трябва да наранява……

Трябва да се отбележи, че даже някой големи западни медии нееднозначно се отнасят към стила на Charlie Hebdo. Британският Financial Times, например, раскритикова стила на френското издание за грубостта и пошлостта на неговите провокационни материали. „Необходимо е с уважение да се отнасяме към привържениците на другите религии и убеждения, да установяваме диалог чрез внимателно отношение, а не да се оскърбяваме едни други”, – пише авторът на статията. Материал с подобни изводи се появи и на страниците на New York Times.

Хиляди години вече нашият свят, в който съществуват най-различни народи, се раздира от различни конфликти. Една от основните причини е липсата на търпимост, готовността световните проблеми да се решават мирно, с уважение един към друг. Ако страните от конфликта биха могли да преразгледат и смекчат своите позиции, ако могат да престанат да мислят в рамките на принципа „ако не си с мен, ти си против мен”, ако могат да се поставят на мястото на другия и ако можеха да си формулират определени предели на свободата за самоизразяване, то в света би имало по-малко трагедии.

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 12.01.2015

Как да се печелят приятели и как да се влияе на Путин.
(Възможно е да се възстановят руско американските отношения. Много е жалко, че Вашингтон постоянно ги влошава).

„Foreign Policy“, САЩ

Mиналата седмица, когато рублата се срина по отношение на долара, а в Русия възникна заплаха за пълномащабна финансова криза, се появи новината, че президентът Обама има намерение да подпише закон, който по своята същност е равностоен на обявяване на война на Русия.

Този закон,който получи събуждащо определени спомени название „Акт за подържане на свободата на Украйна 2014” беще единогласно утвърден в палатата на представителите и в сената. В него не достига здрав разум, препълнен е с враждебни ултиматуми и неверни твърдения по повод на най-новата история. В закона Русия е наречена „заплаха за мира в целия свят” обвиняват я в нарушаване на Дпговора за ликвидация на ракетите с среден и малък обсег, в него звучи призив към президента да „анализира готовността на САЩ и НАТО по договора”. Там звучи настоятелен призив към Русия да прекрати дестабилизацията на обстановката в Украйна, да се откаже от Кримския полуостров (който тя анексира през март 2014 след свалянето на украинския президент Виктор Янукович), да изтегли войските си от Грузия (очевидно става дума за самопровъзгласилите се територии Абхазия и Южна Осетия, намиращи се под контрола на Русия след войната от 2008 година) и даже да прекрати помощта, която оказва на правителството на Башар ал-Асад в Сирия. В него Украйна, Молдовия и Грузия са наречени „важни съюзници извън НАТО”, а също така звучи изискване към Обама да въведе нови санкции и визови забрани против Русия.

Най-зловещият момент в закона е предоставянето на президента на пълномощия да „предостави на правителството на Украйна необходими артикули от военно естество, услуги и разузнавателна информация за защита на своята територия и суверенитет”. Даже без намек за ирония там звучи и призив към Руската Федерация „да се стреми към взаимоизгодни отношения със Съединените Щати на основа на съблюдаване на независимостта и суверенитет на всички страни”, а също така към „възстановяване на отношенията на сътрудничество между народите на САЩ и Русия на основата на общия стремеж към демокрация, права на човека и мир”.

Държавният секретар Джон Кери, изказвайки се по повод въведените вече против Русия санкции, обяви на 16 декември на пресконференция в Лондон: „Ние не искаме от това да пострада народа на Русия”, а също така „Нищо от това, което правим, не е насочено конкретно против народа”. Но „Законът за подържане свободата на Украйна” подава съвсем друг сигнал: САЩ действайки чрез Украйна, твърдо са решили да вървят към ескалация на спора с Русия – дори до въоръжен конфликт.

Никого не трябва да учудва, че реакцията на Москва се оказа далече не дружелюбна и примиренческа. Руското министерство на външните работи прие сигнала за сведение и нарече закона за подържането на свободата „враждебен”. Заедно с това то заяви, че Русия ще се въздържи от мерки в отговор на новия закон, докато той не доведе до конкретни действия от страна на Обама. През ноември министърът на външните работи Сергей Лавров обвини Съединените Щати в опит „за смяна на режима”. А депутатът от Държавната Дума Михаил Емелянов се изказа още по-откровено, предупреждавайки, че Русия „ не може спокойно да гледа на това, как САЩ ще въоръжават Украйна, с най-съвременни оръжия, в това число и бойни самолети. В тази връзка ние не трябва да се показваме слаби….. Като съдим по намеренията на САЩ, те искат да превърнат Украйна в наемен боец срещу Русия”.

Русия във всеки случай не „седи със скръстени ръце”. Независимо от санкциите, тя продължава безпрецедентна програма за военно сътроителство на стойност 375 милиарда долара. Москва, както и по-напред насочва своята авиация в провокационни полети с цел да провери натовските граници на неуязвимост. Само за една седмица от 8 до 14 декември Прибалтийските страни са вдигали по тревога своите самолети за да прехванат руските самолети рекорден брой пъти – 21. Вече за втори път през тази година руски боен самолет за малко да се блъсне в европейски граждански самолет (Москва оспорва това.) Русия на два пъти провежда военни учения с отработване на ядрено нападение на Варшава. А руските бойни кораби и подводници провеждат патрулиране в такива отдалечени места като бреговете на Австралия и САЩ.

През авдуст превъзбуденият лидер на крайнодясната Либерално-демократическа партия на Русия Владимир Жириновски отиде до там, че предсказа възможна „трета световна война”, която може да бъде започната от президента Владимир Путин, а също така предупреди „държавите-джуджета” от Източна Европа, че ако те позволят да бъдат използвани в качеството на бази (натовски явно) за нападение срещу Русия, ще ги грози „пълно унищожение”. При други обстоятелства такива враждебни и крайно безразсъдни заявления биха предизвикали само поклащане на глави в недоумение и във Вашингтон и в Москва, но днес те не изглеждат така.

Санкциите и все по-напрегнатото военно противопоставяне между Русия и страните от НАТО изобщо не повлияха за снижение на популярността на Путин, който съгласно допитванията на авторитетния Левада Център се ползва от подръжката на 85% от населението. Мнозинството от руснаците – 59%, съгласно последното допитване на този център – смятат, че страната върви по верния път. Санкциите убедиха руснаците в това, че Западът е предприел настъпление срещу тях. Това убеждение има силен исторически резонанс и тази мисъл беше подчертана от самия Путин в неговото послание до Събранието на Федерацията на 4–ти декември и на пресконференцията на 18-ти декември. От резултатите от допитванията можем да си направим следния извод: за това тревожно състояние на нещата руснаците не обвиняват своя президент, а Съединените Щати и техните „марионетки” от Евросъюза. Тази гледна точка набиват настойчиво в техните глави държавните медии. Така или иначе, но след четирите вълни на натовско придвижване на изток в бившите предели на влияние на Съветите и Варшавския договор изглеждащия неичерпаем източник на добра воля и благожелателност на руснаците по отношение на Запада пресъхна напълно.

Пресъхна не само запасът на добра воля, но и перспективите за мир между Русия и Запада. Не са необходими големи усилия за да си представим как някакъв нещастен случай, би могъл да доведе към открит конфликт. Руски бомбардировач може да се сблъска с европейски граждански самолет във въздушното пространство на НАТО или близо до него. Може да се случи случаен сблъсък на руска и американска подводница в международни води.. Поради технически проблем Русия или САЩ могат да стигнат до извода, че противната страна е изстреляла свои ядрени ракети, което ще постави пред тях страшната дилема „да използват или да загубят своите ракети”. Това се случи през 1983 година, когато Съветският Съюз едва не прие натовското учение Able Archer за истинско нападение. Възможностите за възникванe на такива катастрофални по своите последствия случаи значително могат да се намалят, ако двете стран запазят макар и най-елементарните основи на взаимно доверие.

Или, както твърде достоверно предполагат някои, Путин може да реши, че той нищо не печели даже от минимално сътрудничество със Запада. За да отвлече своя народ от усилващите се икономически трудности, той може да разпали сепаратистки настроения, да кажем в естонския град Нарва, където руснаците са мнозинството от населението, след което да изпрати там свои „малки зелени човечета”, рискувайки по този начин конфликт с НАТО. Това последното изглежда изключително маловероятно и нека да се надяваме, че няма да се случи.нищо такова. Но никой не предсказа, че Русия ще си върне Крим посредством тайна окупация – а тя го направи през март тази година.

Но, в същност, въпросът трябва да се постави по следния начин: Нима Путин, който е вложил целия свой политически капитал при възвръщането на Кримския полуостров към Русия, може открито да капитулира пред американските законодатели и да заяви, че анексията е била огромна грешка? Нима той ще се извини смирено и разкаяно пред украинското ръководство в Киев и ще се откаже от поддръжката на сепаратистите в Донбас? Нима ще върне ключовете от кабинета си в Кремъл, след което ще се качи на влака за да се върне в родния си Санк-Петербург? Или просто ще се разствори в нощта, като пожелае всестранни успехи на своя приемник?

Ха. Как така Путин през 2012 г. го избраха за нов шестгодишен срок? Ако не се случи дворцов преврат или народно въстание (което е малко вероятно), шансовете за предсрочен отказ на Путин от власт са просто микроскопични. А, ако се съгласим с това, че Путин изобщо няма такива намерения, необходимо ни е политическо решение на проблема, ние трябва да изградим такива отношения с Русия, които ще осигурят (използвам израз от епохата на студената война) „мирно съществувание” със Запада. Някои аналитици вече започнаха да разглеждат такава възможност. Сред тях са съветникът по националната безопасност в администрацията на Картър Збигнев Бжежински, изказал се на тази тема в Центъра за стратегически и международни изследвания (Center for Strategic and International Studies); бившият секретар Хенри Кисинджър, написал на тази тема статия за Washington Post: Самуел Чарап (Samuel Charap), подготвил есе за това списание. Аз също на два пъти писах за това за The Atlantic.

Казано като обобщение, САЩ и Европа е необходимо в писмен вид да предложат на Русия следното: Украйна ще остане неутрална и няма да стане член на НАТО..

Това не е някакво пресилено предложение. В Източна Украйна продължава сепаратисткият конфликт, така че е крайно невероятно НАТО да се съгласи да приеме в своите редици Украйна. И, въпреки това, алиансът в своята декларация вБудапеща от 2008 година обеща това някога да се случи. Освен това Върховната Рада на Украйна току що прие закон, отменящ извънблоковия статут на страната, който беше утвърден със закон през 2010 година. Този законодателен орган съшо така издигна в качеството на общонационална цел встъпването в западния военен алианс. Лидерите на НАТО трябва да освободят украинците от тези заблуди. Ако те не направят това, и при това бързо, такова поведение би било безотговорно и безсмислено провакационно.

Русия направи такова предложение, но то беще отхвърлено. През ноември Кремъл поиска „стопроцентова гаранция” за това, че Украйна няма да стане член на НАТО – което да стане срещу съдействие за постигане на мир в Донбас. Това беше пробно предложение за прекраъяване на кризата, което никой даже не разгледа. В своето мартенско изказване по повод обединението на Русия и Крим Путин обоснова действията на Русия като резултат от възможността за разширяване на НАТО. Наистина, членството в НАТО и ЕС – в основата си са успоредни процеси. В тази светлина едва ли може да се смята неоправдана гледната точка на руското ръководство, което счита встъпването на Украйна в Североатлантическия алианс като много вероятна перспектива. Авторът на политиката за сдържане Джордж Кенан предупреди пре 90-те години на миналия век, че планираното тогава придвижване на НАТО плътно до границите на Русия ще доведе до нова „студена война”, която може да завърши с „гореща”, като унищожи всички шансове за демокрация в Русия. Той беше прав – макар и отчасти. Не дай Боже да се окаже, че е бил прав изцяло.

Време е да прекратим разговорите за разширение. Така или иначе, противодействето за встъпване на Украйна в НАТО е силно и в Берлин, и в Париж. А това е важно. Защото в член 10 на Североатлантическия договор се говори за това, че която и да е страна може да бъде поканена да встъпи „само при наличието на единодушно съгласие”. Такова съгласие няма и не се очаква да има. И този въпрос трябва да бъде снет от обсъждане, За да не се повтори украинския сценарий с другите бивши съветски републики, НАТО е необходимо в писмена форма да се откаже от по-на татъшно придвижване на Изток.

Решението на въпроса със статута на Крим създава най-сериозни проблеми. Путин неотдавна сравни отношенията между Крим и Русия с отношението на евреи и мюсюлмани към Храмовата планина в Йерусалим.. Твърде озадачаващо изявление, за да не кажем нещо повече, като се отчита, че тази територия принадлежи на Русия едва от 1783 година, когато Екатерина II я е завладяла, отнемайки я от Османската империя.и до 1952 година, когато съветският ръководител Хрушчов я „подари” на Украйна. Така или иначе, кримската главоблъсканица може да намери решение с международен мандат, както в Светите Земи. За това е необходимо под егидата на ООН да се проведе нов абсолютно прозрачен референдум за статута на полуострова. И в този случай и Русия, и Западът ще бъдат длъжни да признаят неговия резултат.

Срещу гаранции за неутралитет на Украйна и за провеждане на референдум в Крим със задължителни за изпълнение резултати на Москва ще се наложи да се откаже да подържа бойците-сепаратисти в Донбас, извеждайки личния състав и техниката, които е изпратила в този регион (Кремъл отрича своето открито участие в конфликта в Източна Украйна, макар че на пресконференция на 18 декември Путин призна наличие там на руски „доброволци”). На Русия също така ще се наложи да потвърди своите задължения в рамките на подписания през септември протокол за прекратяване на огъня между въстаниците и правителството в Киев и за съблюдаване суверенитета на Украйна. А ако Украйна реши да встъпи в Европейския съюз, Русия не би трябвало да поставя пречки за това.

За да има стимул за Русия да прекрати подкрепата за сепаратистите в Донбас и да разреши провеждане на втори референдум в Крим, Съединените Щати и Европейският Съюз могат да обещаят незабавно да отменят икономическите санкции и визови забрани.

Предложенията, изложени по-горе, досега не са получли шанс за сериозно разглеждане. Заслужава си да си зададем въпрос, защо. Нима Съединените Щати нищо не са научили от продължилата дълги десетилетия студена война и опит от общуване с Кремъл? Нима Вашингтон напълно се отказа от дипломацията в полза на ултиматуми, при това по отношение на страна, която единствена притежава ядрен арсенал, способен да унищожи САЩ и целия свят? Нима американските политически ръководители не са разбрали до сега какъв ушърб на отношенията с Русия нанесоха с едностранното си изтегляне през 2002 година от историческия договор с Москва по противорaкетната отбрана? Нима Съединените Щати така и не се убедиха в това, че техните вопиещи нарушения на нормите на международното право – преди всичко непредизвиканото навлизане в Ирак, стотиците удари по целия ислямски свят с прилагането на безпилотници, да не говорим за многогодишната американска подкрепа на кръвожадни диктатори в Латинска Америка и на други места – само породиха цинично отношение към американските мотиви зад граница? Нима Белият дом не вижда, че разговорите за „американската изключителност” от другите страни се схвашат като късогледство и илюзии и противоречат на националната гордост на американците?

Ако говорим конкретно, то защо САЩ и ЕС са готови да рискуват заради Украйна, когато Русия превзе Крим, а украйнската армия не даде и един изстрел в отговор? Нека да си припомним също така, че когато Москва помогна на въстаниците да завладеят част от източна Украйна, около един милион от населението от този регион избягаха в Русия, а не в подконтролните на Киев територии.

Време е Съединените Щати и Европейският Съюз – и по-конкретно – Обама, канцлерът на Германия Ангела Меркел и президентът на Франция Франсуа Оланд да започнат опити за дипломатическо примирение с Русия. Съчетанието на санкциите и рекордно ниските цени на нефта води към сценарий на икономически апокалипсис. Русия се превръща в страна, която при липса на доходи от въглеводородите не ще може да изплаща заплати и пенсии, частния сектор няма да има възможност да получава кредити нито в Русия, нито от чужбина, от девалвацията на руската валута цените на взнос на хранителни стоки, от който силно зависи Русия, ще станат крайно високи. В резултат на всичко това за Путин ще се появят немалко обективни причини да търси договорености. Колкото и да е неприятно за западните лидери, но ще им се наложи с него да имат работа в интерес на постигане на такива договорености.

За съжаление вместо това политическите ръководители и законодатели във Вашингтон тласкат отношенията с Русия в противоположно направление. Последният натиск на Запад по отношение на Русия, какъвто е подписаният от Обама враждебен „Акт за подържане на свободата в Украйна 2014” само още повече ще затрудни неизбежното и необходимо примирение с Москва. Това днес е съвършено ненужно нито на Русия, нито на САЩ, нито на Украйна.

Джефри Тейлър (Jeffrey Tayler)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 04.01.2015

Западът се изплаши от нелиберализма на Орбан.

(„Česká Pozice“, Чехия)

Либералните лидери съзнателно невярно интерпретират изявленията на унгарския премиер-министър, направени от него през август. По техните думи, Унгария губи мястото си в системата от ценности на европейските демокрации, При което по-голямата част от публикациите в рамките на една дискредитираща кампания, с помощта на манипулации, свежда посланието на Виктор Орбан до това, че Будапеща взема пример от Москва.

Коментирайки речта на Виктор Орбан, която той произнесе по средата на лятото, и която до днес предизвиква международни спорове, Фарид Закария, автор на понятието „нелиберална демокрация’, се нахвърли върху унгарския премиер: „Не бях и помислил, че ще се намери такъв европейски лидер, който с гордост да говори за нелиберална демокрация”.

По мнението на този влиятелен, живеещ в САЩ журналист, с това самото, Унгария се е отправила по пътя на путинизма, защото този политически модел, който се формира в Централна Европа, повече би подхождал на системата, изградена от руския президент. А тя се характеризира на първо място с национализъм, религия, държавен капитализъм и контролирани от правителството медии.

Три подобни системи на държавно управление

Мнението на този роден в Индия експерт по външна политика споделят аналитици, публикуващи в западните „меинстриим” медии. Те, освен това, подчертават, че Владимир Путин със своя пример е повлиял не само на унгарския премиер министър, но и на наскоро избрания на поста президент на Турция Реджеп Таийп Ердоган, който залага на авторитаризма, антизападните настроения и възкресяване на политическия ислямизъм.

Подобието на системите на държавно управление, които се формират в тези три страни, по мнението на експертите, не е случайно. Без да имат и представа от това, което се случва, при тези режими на управление, те заявяват, че Путин, Орбан и Еродоган, макар и по различни способи, но по-удивително сложен начин са изградили модел, при който заради месианските отношения на народа и неговия вожд съзнателно се изключват разделението на властите, плурализмът и прозрачността. А манипулирането на историческата идентичност, апелирането към империалистическото минало и наблягането върху местни традиции са стратегии, чрез които на автократията се придава вид на демокрация.

И като продължават в същия дух, експертите отбелязват,че културният релативизъм се използва като оръжие против конституционните свободи. Възкресяването на порядките, съществуващи по времето на царска Русия, поощряване на ксенофобията в Унгария, и насаждането на мюсюлманския стил на обличане в Турция – това са все признаци на тази глобална тенденция. Освен това, тези, получили просветление свише, защитници на изключителността на модела на либералната демокрация отбелязват, че на Путин, Орбан и Ердоган се е усладил вкуса на власта и са решили да държат браздите на държавното управление в своите ръце толкова дълго, колкото е възможно.

Според тези експерти за тези държавни ръководители идеологията, политиката и формалната демокрация са само средство за постигане на тази цел. Те по удивителен начин чувстват това, което би било по душа на гражданите и изпълняват мечтите им за връщане на предишното могъщество и слава, като при това изграждат своята идеология на базата на изключителността на народа, ксенофобията и национализма. Либералните „носители на истината от последна инстанция” с тези твърдения безапелационно постановяват своята присъда, но действително ли в тези три страни се формира общ модел, или общото при тях е само, че отричат либерализма?

Виктор Орбан разгневи западните медии

Виктор Орбан, който без прекъсване вече 15 години говори за упадъка на либералния модел си е заслужил гнева на западните, най-вече американските медии, защото в своята реч, произнесена през лятото в университета в Балваниос, той изброи аргументи, както критични, така и в защита на нелибералната демокрация, разграничавайки различни тенденции и сигнали.

Унгарският премиер каза, че новата организация на унгарската държава е изградена върху труд, който не носи либерален характер. Както той заяви, либералните принципи и способи на организацията на обществото не защитиха държавната собственост, хвърлиха държавата в дългове, а направиха семействата лихвени роби на банките. По думите на Орбан, икономическите изменения, които намират място по света, потвърждават, че държавите, основани на принципите на либерализма, не са в състояние да запазят своята конккурентоспособност. И че става повече от ясно, че държава на благосъстоянието е илюзия.

По думите на Орбан, „върви състезание за изобретяване на такива начини на организация на дадено общество или държава, която ще може по-добре от другите да направи този или онзи народ по-конкурентоспособен на международната арена”. Само с това може да се обясни, защо днес са толкова много тези, които се интересуват от такива системи – системи, които не са западни, не са и либерални, а възможно е да бъдат и нелиберални, даже може да не са демокрации, но, независило от всичко, правят народите успешни. Сега в международните анализи сияят такива звезди, като Сингапур, Китай, Индия, Русия и Турция.

Кризa на ценностите

Либералните лидери, които съзнателно невярно интерпретират изявленията на Орбан, тутакси се нахвърлиха върху него, като го упрекнаха, че Унгария губи мястото си в системата на ценности на европейските демокрации. Голяма част от статиите в една дискредетираща кампания, с помощта на грубо опростяване, или по-просто казано – манипулиране, сведе посланието на Виктор Орбан до това, че Будапеща взема пример от Москва. Американското издание New York Times открито призова Евросъюза да отнеме от Будапеща правото на глас.

Но Орбан казва „сбогом” не на демокрацията, а на либералната икономическа система, на която най-добре съответства епитетът „неолиберална”. Той не направи нещо друго, а в съответствие с нарастващата международна тенденция постави под съмнение изключителната спасителна роля на пазара. Орбан полага усилия за създаването на такава държава, която е способна да защити своите граждани, държава, в която фирмите, които осигуряват услуги на държавата да се намират в собственост на държавата.

Такава позиция, критикуваща пазарния фундаментализъм, е била вече формулирана и от други. И Западът, макар и да не му е лесно, трябва да „да преглътне” ситуация, когато представител на някоя страна поставя интересите на своя народ по високо от интересите на финансовия капитал. Много са тези, които виждат, че Западът, а и Европейският съюз като част от него, преживява сериозна икономическа и ценностна криза. Но тази по своята същност справедлива критика на системата, критика, която предлага алтернативни модели, завари развития свят в такъв момент, в който на каквито и да са критични гласове, привличащи внимание върху несполуките на системата като цяло, той реагира по-болезнено, откогато и да било по-напред.

Открито противопоставяне на политическите систeми

Всички най-много се ужасиха от термина „нелиберален”. Но по принцип в случая става дума за критика на пазарния фундаментализъм. Не по-малко ги уплаши и изброяването на тенденции и сигнали, в това число и недвусмислено сочещи към жизнеспособността на руския модел. И не случайно, пренебрегвайки различията, Орбан го представиха като явен поклонник на Путин. Донякъде за това допринесе и факта че Орбан е политик, който открито се застъпва за външна политика, основаваща се не на ценности, а на интереси и, който следвайки този прагматизъм, подписа огромен контракт именно с Путин, например разширението на АЕС в Пакша. Поддържа строителството на газопровода „Южен поток” и, защитавайки унгарските интереси, критикува санкциите на ЕС против Москва.

При това, тези, които отстояват изключителността на модела на либералната демокрация, много добре знаят, че светът отново е в движение, че се води открита борба между политическите системи и че позициите на Запада в тази борба, в сравнение на тези на развиващите се страни, сериозно отслабват.

Хибридни системи

Навярно не е толкова важно, но само по себе си е неприятно, че тези изявления се праавят от някой от лагера на „своите”, въпреки че Унгария не е важен фактор. Но безпокойство представлява фактът, че вирусът, във вид на все по-привлекателна и обещаваща перспектива, може да причини нови „заболявания”. Например в Централна Европа, където макар и в по-предпазлива форма подобни въпроси от време на време се засягат и от словашкия премиер министър Роберт Фицо, а често – и от бившия чешки президент Вацлав Клаус.

A ако към това се прибави и това, че в Полша се готви за реванш Ярослав Качински, който това, че ненавижда Путин, не го спира да критикува евросъюзната логика, основана на либерализма, със същото въодушевление, както и Орбан, то нещата придобиват сериозен характер и нещо трябва да се направи.

В бъдещето, в така наречения евроатлантически свят, все по-често и все повече хора ще си задават въпроса доколко жестоката световната криза, която е в ход от 2008 година, е подкопала вярата в и демокрацията, и в глобалната демокрация. И въпросът както досега ще бъде ли либералната демокрация необходимо условие за постигането на всеобщо благо? И не могат ли да правят това и то успешно, други конфигурации?

Най-голямо предизвикателство за либералния модел представляват така наречените хибридни системи, които имат и демократични, и авторитарни черти. Такива смесени системи, които са разпространени в Латинска Америка, Азия и Източна Европа, и които обявяват формалните институти на демокрацията за остаряла обществена и културна даденост, като при това прагматично изтикват на преден план ефективността и стабилността. И успешността на такива системи се основава на факта, че за жителите на дадената страна те са адекватни и легитимни.

В търсенето на алтернатива

Тези системи са вече не преходно, а постоянно явление и е необходимо да се осъзнае това, И, че това е именно така, доказва тази буря, която се разрази върху унгарския премиер след неговото изявление. Всичко това не означава, че Орбан копира модела на Путин или Ердоган, както твърдят неговите критици.

Определлени черти могат да бъдат общи, например консерватизъм, традиционизъм или патриотизъм, свързани със защита на националните интереси, при което става дума за три различни строя, основани на различни традиции и различен социален опит. Но в същото време става разбираемо, че всички те дават на текущите световни събития други отговори, които не са такива, каквито са на либералите.

Унгария от тези три страни се намира в най-противоречива ситуация, защото в променящият се свят Унгария търси свой собствен път, без да пожелае, а и без да има възможност да излезе от пространството, което тя самата критикува по много поводи – а именно от западната обществена система.

В рамките на либералната демокрация Унгария иска да се раздели само с либерализма. Доколкото тези унгарски търсения на алтернатива могат да бъдат успешни, зависи в значителна степен от това, как ще завърши битката на Путин с Украйна (също съсед на Унгария). В този конфликт са заложени не само влиянието, но и позициите и моделите, които формират новия световен порядък.

Габор Штиер (Gábor Stier)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.10.2014

Към карта на сайта / към началото на страницата

Save

още преводи – запад

Към карта на сайта

Архив 2014, 2015-20

Съдържание на страницата:

2020

2018

2015 -17

2020

Дмитрий Бавирин Историческото невежество на Зеленски трябва да се използва за добро

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.01.2020

2018

Андрей Пантев Светлини и сенки

Или как да се преподава в училище историята на комунизма

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.01.2018

Ив Юд За книгата „Трансхуманитарната революция” на Люк Фери

Бъдещето на нашите общества?

в. „Монд” от април 2016 г. източник kultura.bg

Качено на сайта iztoknazapad.com на 03.01.2018

Дани-Робер Дюфур Благополучията на порока

Човек на дявола

Перверзният грунд на капитализма

Дани-Робер Дюфур Превод Юрий Борисов

Източник http://24may.bg/

Качено на сайта iztoknazapad.com на 03.01.2018

2015 – 17

„ХРИСТИЯНСТВОТО ИЛИ ЕВРОПА“ НА НОВАЛИС И РОМАНТИЧЕСКОТО ПОЛИТИЧЕСКО МИСЛЕНЕ ЗА ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА

I

II

III

IV

Източник public-republic.com

Мария Ендрева

Качено на сайта iztoknazapad.com на 11.08.2017

Историческа реч на премиера на Унгария Виктор Орбан

Виктор Урбан

Превод Теодор Антов

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.07.2016

Хенри Кисинджър: неизбежна ли е ядрената катастрофа?

Джеймс Люис (James Lewis)

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.10.2015

Умът на господин Путин

Автор: Пат Бюканън Източник – Поглед Инфо

Качено на сайта iztoknazapad.com на 03.09.2015

Слугинята

Калина Андролова Източник – Поглед Инфо

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.06.2015

Разговор с министър-председателя на Унгария Виктор Орбан

Демонизацията на Русия – утъпква пътя към война

Шеймъс Милн (Seumas Milne)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 06.03.2015

Съвременният американски фашизъм

Превод: Филип Каменов Източник – pogled.info

Качено на сайта iztoknazapad.com на 09.03.2015

През 2016 година 1% най-богати хора ще притежават по-голямо богатство, отколкото всички останали хора по света

Джон Слейтер (Jon Slater)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 22.01.2015

За свободата на словото трябва да има граници

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 12.01.2015

Как да се печелят приятели и как да се влияе на Путин. (Възможно е да се възстановят руско американските отношения. Много е жалко, че Вашингтон постоянно ги влошава).

Джефри Тейлър (Jeffrey Tayler)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 04.01.2015

Западът се изплаши от нелиберализма на Орбан.

Три подобни системи на държавно управление

Виктор Орбан разгневи западните медии

Кризa на ценностите

Открито противопоставяне на политическите систeми

Хибридни системи

В търсенето на алтернатива

Габор Штиер (Gábor Stier)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.10.2014

Дмитрий Бавирин
Историческото невежество на Зеленски трябва да се използва за добро

Андрей Пантев
Светлини и сенки

Ив Юд
За книгата „Трансхуманитарната революция” на Люк Фери

в. „Монд” от април 2016 г.
източник kultura.bg

Дани-Робер Дюфур
Благополучията на порока

Дани-Робер Дюфур
Превод Юрий Борисов

Автор: Пат Бюканън
Източник – Поглед Инфо

Калина Андролова
Източник – Поглед Инфо

Превод: Филип Каменов
Източник – pogled.info

Как да се печелят приятели и как да се влияе на Путин.
(Възможно е да се възстановят руско американските отношения. Много е жалко, че Вашингтон постоянно ги влошава).