още преводи – изток    

Към карта на сайта

Архив 2014, 2015-16

Съдържание на страницата:

Китайският модел на „пазарен социализъм“ – геоикономически и геополитически аспекти – превод Нако Стефанов, POGLED info.
Половината американци са щастливи в своето невежество –  South China Morning Post“, Хонконг
БРИКС обсъжда създаването на собствена парламентарна асамблея
Идеологическо разкрепостяване: Русия ще предостави на Китай земя в аренда – “ Хуаньцю шибао“, Китай
Геополитическите игри на Русия, Китай и САЩ изменят структурата на международните отношения – „China Times „, Тайван
Китай има намерение да изгражда нов тип международни отношения като набляга върху взаимно изгодното сътрудничество. – „Xinhuanet“, Китай
Да разберем Китай – mychinanow.com
САЩ създават недалновидни правила  – Жен мин  жибао“, Китай
За свободата на словото трябва да има граници – „Xinhuanet“, Китай
Първата американо-китайска или Третата световна война автор Александър ЗАПОЛСКИС, POGLED info.

.

Китайският модел на „пазарен социализъм“ – геоикономически и геополитически аспекти

/Поглед.инфо/ Днес в резултат на изключителното динамично развитие на КНР през последните повече от 35 години „Поднебесната“ се превърна в първа геоикономическа сила в света. Измеренията на тази сила могат да се разберат чрез следните факти:

• Глобален производствен център създаващ между 30 до 40% от реалните стоки и услуги в света по отделни основни сектори;

• Тенденция на превръщане на Китай не само в една от важните валутно-финансови световни площадки, но и в ключовата такава;

• Все по-укрепващата иновационно-технологическа мощ на КНР;

• В условията на постепенно завършване на „североамериканския дълъг цикъл на капиталово натрупване“ превръщане на Китай в лидер на новия, „азиатски цикъл на капиталово акумулиране“ .

Всичко това води до трансформация на КНР в геополитическа „звезда“ от първа величина в скорошна перспектива.На фона на всичко това съвсем естествена е възникналата дискусия за това, кои са факторите за този успех. И макар всички изследователи, политици, бизнесмени и т.н. да признават ролята и значението на един или друг външен фактор във времето, почти всички са съгласни с това, че през целия период на китайския възход един постоянен фактор на действие е изграденият модел на стопанска динамика. Да, безспорно самият модел търпи непрекъснати промени, но той като фактор е безсменен и най-значим. Оттук възниква един друг не по-малко важен спор – какво представлява самият този модел? В рамките на този кратък материал ще изкажем нашето мнение по въпроса, но погледнато през призмата на мястото на модела в геоикономически и геополитически план.

Кратък преглед на реформения процес в КНР

През далечната вече 1978 год. под ръководството на Дън Сяопин в Китай започват реформи. Началотоимсе свързва сIIIпленум на ЦК на ККП следXIконгрес, проведен в края на 1978 г.Именно на този пленум се обявява „политиката на „реформи и откритост“(改革开放政策). Цел на тези реформи е качествена промяна на съществуващия икономически модел на т.нар. „държавен социализъм“.

Последниятсе характеризира с „твърда“ централизирана регламентация на стопанските процеси, осъществявана на база петгодишни национални планове, монополно доминиране на държавни или „квазидържавни“/например различните модели на колективни стопанства/ форми на собственост.Тук трябва да подчертаем, че всвоето първоначално функциониране централизирано-плановият икономически модел в бившия СССР, КНР, редица страни от Източна Европа, Азия и Куба демонстрира изключителни мобилизационни възможности за динамично извеждане наизостаналите спрямо индустриалния Западобщества от аграрно-занятчийски тип функциониране в посока към осъществяване на базова първична индустриализация и цялостна социо-икономическа и културна модернизация.

Но постепенно с усложняване на стопанския живот, когато еднопосочността на развитието се сблъсква с все по-разширяваща се необходимост от разработка на многоцелева конкурираща се алтернативност на стопанско-технологическата динамика, но също така и в резултат на започнал се и засилващ се процес на бюрократизация, позитивният потенциал на централизираният модел се изчерпва. Той се превръща в препятствие запо-нататъшноторазвитие на производителните сили предвид това, че не успява да осъществи преход от екстензивни към интензивни форми на социално-икономическо възпроизводство. Поради това в страните на „държавния социализъм“ започват да се търсят пътища за създаване на нови формати, които да динамизират и осъществят ефективно развитие на производителните сили.

В тази връзка в КНР са обявени т.нар. „Четири модернизации“(四个现代化), под което лидерите на ККП разбират обновяване на: (1) промишленността; (2) селското стопанство; (3) отбраната; (4) науката и техниката.Крайната целепревръщане на КНР в съвременна държава. Самият термин „Четирите модернизации“ се използва за първи път от Джоу Енлай през 1963 г. и се въвежда отново от Дън Сяопин през 1978 г. Реформите в рамките на «Четирите модернизации» предполагат следното:

• Вниманието да се съсредоточи върху производството и технологичната революция;

• Да се изостави бюрократичната система на управление, при която не се обръща внимание на икономическите резултати и ефективността от труда;

• Да се направи остър завой към нов път на развитие, основата на който да бъдат икономическите закони и научното управление, съчетало в себе си демокрация и централизъм;

• Китай да излезе от своята затвореност към света и да премине към активно заимстване на опита на най-развитите в технологично отношение държави, широко да се използват чуждестранните капитали и страната смело да стъпи на международния пазар.

Третият пленум на ЦК на ККП след XI конгрес протича в сложна обстановка. Въпреки известната стабилизация, наблюдаваща се след края на активната фаза на „Културната революция“ и особено след ликвидирането на групировката на „Бандата на четиримата“, духовният климат в страната продължава да се характеризира със силна минорна нотка. На самия пленум в рамките на дискусиите се стига до следните изводи. От миналия опит се признават за „правилни“ следните идеи на Мао Дзъдун:

• Постепенното преобразуване на частната собственост върху средствата за производство;

• Провеждане в областта на науката и техниката на курса „Да разцъфнат сто цветя, да си съперничат сто школи“, т.е. разрешаване на възможно най-широк плурализъм на идеи и схващания;

• Принципът за единното планиране с отчитане интересите на всички слоеве на населението – държавни, колективни и лични;

• Особено внимание към леката промишленост и селското стопанство, което определя „специфичния път“ на индустриализация на Китай/Това е особено важно за КНР като се има предвид, че по някои данни в предходния период около 85% от инвестициите са били насочвани към военната промишленост и свързани с нея сектори/;

• Съчетаване на „опората на собствените сили“ със заимстване на чуждия опит.

На практика от наследството на Мао се възприемат подходите от времето на „Новата демокрация“, т.е. концепцията за „Демократическата революция“. Сред новото ръководство на ККП и КНР водено от Дън Сяопин започват да кристализират идеите, че основен недостатък на досегашното икономическо развитие се явява прекомерната централизация. Затова се предлагат два начина за да се активизират стопанските субекти:

1. Все повече правомощия за взимане на решения да се прехвърлят на местните власти и отделните производствени единици;

2. Да се стимулира материалната заинтересованост на отделните стопански единици.

Този модел Дън Сяопин нарича „икономическа демокрация“(经济民主). До този момент в китайската история два пъти са правени опити за децентрализация – през 1958 и 1979 г. Дън Сяопин за първи път изказва мнението, че е възможно първоначално една част от населението да получава по-високи доходи и да живее по-добре. Т.е. на преден план като движеща сила за икономическото развитие се поставя материалната заинтересованост, а не „революционният дух“. Като правило в едно общество около 1/10 са хора с предприемачески дух. Идеята е този дух да бъде използван за благото на цялото общество.

Най-съществената разлика, обаче, е в оценката на ролята на пазара. Започва да се изказва мнението, че законът за стойността работи по-добре в условията на пазарни отношения, отколкото при централизирано-планов модел. Още на гореспоменатото заседание на Държавния съвет през 1978 г. се прави този извод. Като обобщение от това заседание се излиза с с призив „Да съчетаем плановата с пазарната икономика“.

На основата на тези нови виждания, а практически нова политическа, социо-икономическа и идеологическа платформа, се разгръща реформеният процес.В рамките на първоначалния период на реформи се следва определена логика, която залага преди всичко на вътрешни фактори и ресурси. Стъпките на тази логика може да представим по следния начин – засилване на инвестиционната активност от страна на държавата – повишаване на покупните цени на селскостопанските продукти – реформиране на селото – стабилизиране на производството на селскостопански продукти – реформиране на предприятията – повишаване на производството и на трудовите възнаграждения – тенденция на повишаване на търсенето на селскостопански и промишлени продукти в резултат на повишените доходи. На практика промените стартират със селото. Семейното стопанисване на обработваемата земя става основна форма в аграрното производство на Китай след започване на реформата. Характерът на земеделските земи в немалка част в КНР – хълмиста структура, както и спецификата на ключовата култура – поливен ориз, затруднява механизираната обработка на земята чрез големи високопроизводителни машини. Това прави семейната обработка на земята изключително подходяща форма за аграрното стопанство на страната.

Едновременно с това се подготвят факторите, които да динамизират икономиката на следващия етап – «отварянето» на страната чрез контакти с „хуацяо“(представители на китайската диаспора в Тайван, Сингапур, Хонконг, страните от Югоизточна Азия и даже в САЩ) – подготовка и създаване на структури, както и канали за износ на стоки – подготовки на условия в лицето на „свободните зони“ за привличане на преки чужди инвестиции във вид на производствени технологии от страна на „хуацяо“ – начало на засилване на износа на стоки. Несъмнено за да се осъществи тази стъпка се предприема важен «геополитически маньовър». При значително по-лоши стартови социално-икономически, политически и технологически условия, отколкото в СССР и в страните на източноевропейския социализъм, както и в обстановка на влошени идеологически, идейно-политически и прочее взаимоотношения със „съветския блок на социализма“ ръководството на ККП и Китай в лицето най-вече на Дън Сяопин тръгва да търси възможност за интегриране в капиталистическата система на разделение на труда, но не като периферия, а като относително равноправен партньор. Като средство за постигане на тази интеграция, избягвайки опасността да попаднат в подчинено-периферна позиция, както стана това по-късно с бившия източноевропейския социализъм след разпада на СССР, е сключването на „сделка“ със САЩ.

Същността на «сделката» е КНР да партнира на САЩ в «антисъветската игра». За Щатите, за които Съветския съюз в дадения исторически момент е «главна грижа», това е напълно приемлива цена на сделката с Китай – интегрирането му в западната технологическа зона, както и система на пазарни взаимодействия, и финансови потоци, както и допускането на същия да навлезе на огромния потребителски пазар на Запада при относително благоприятни условия.

Друг фактор за позитивната икономическа динамика още в самото начало на реформите в Китай става инвестиционната политика, поддържана от правителството. В това отношение, въпреки разликата в мащаба, КНР следва инвестиционния модел на „азиатските тигри (или дракони)“ – Япония, Тайван, Южна Корея, Сингапур и Хонконг, характеризиращ се с парадигмата „инвестиции-ускорен растеж“.

В първите години на реформите, особено през първата половина на 80-те години, селското население е около 70% от общия брой на гражданите на страната. Инвестирането в повишаване на доходите на селското население чрез промяна на ценовата политика, т.е. повишаване на цените на селскостопанската продукция, а оттук и в повишаване на покупателната му способност, става един от факторите на растежа. Но по-нататък инвестициите именно в производствения сектор става главен фактор на позитивната динамика. Добавената стойност на промишленото производство в БВП (брутния вътрешен продукт) на Китай е 45%, докато този на селското стопанство е само 10% при това с тенденция на постоянно намаляване.

Едновременно с това, следвайки модела на „азиатските дракони“, все по-значителен фактор на растежа на китайската икономика от втората половина на 80-те години става външната търговия. Така или иначе следва да отбележим, че инвестиционната политика, подобно на тази на другите «дракони» се характеризира със значителна динамика, т.е. следва се модела на значително съотношение инвестиции/БВП. Тези съотношения в КНР са сравними с тези на Сингапур през периода (1970 г.–1980 г.), Южна Корея, Тайланд и Малайзия. Или казано с други думи инвестиционната политика се характеризира с много високо съотношения, които някои изследователи характеризират като свръхинвестиране. Така или иначе подобна инвестиционна политика определено съдейства за високите темпове на растеж на КНР и за това на всеки седем години БВП на страната да се удвоява.

Интересна трансформация преживява банковият сектор. Този сектор, запазвайки се като държавен, определено се „научава“ относително бързо да работи в пазарни условия. През 90-те години в банковата сфера са допуснати чужди банки, както като партньори, така и като самостоятелни агенти, макар че този допуск се разрешава само в специалните икономически зони.(СИЗ). Ще добавим, че СИЗ стават прекрасен полигон, където се апробират нови практики, които доказали се в СИЗ след това стават обект на внедряване в страната. Тъй като СИЗ са разположени в Източен Китай в крайбрежната зона може да се каже, че се наблюдава явлението, при което „пазарната вълна“ се движи откъм морето към вътрешността на страната.

През 90-те години на ХХ век се осъществяват решаващи крачки в реформения процес при преструктурирането на държавните предприятия(ДП), в частност големите такива – системата на управление, структура на собствеността, тяхното консолидиране, т.е. сливане и поглъщане, както и цялостната среда на тяхното функциониране – в посока на засилване на пазарните елементи на регулиране и конкурентното начало. На практика започва в една или друга форма процес на приватизация най-вече на основата на акционирането на ДП. Несъмнено този процес е стимулиран от недостатъчно ефективния процес на модернизация на държавните предприятия, които определено демонстрират не особено висока динамика на приспособяване към новите пазарни начини на функциониране. При което, обаче, държавата, особено в структуроопределящи предприятия и такива имащи отношение към националната сигурност, запазва контролния пакет акции.

Предвид факта, че целта на ръководството на КНР в крайна сметка е преминаване от екстензивен към интензивен модел на икономическо развитие се изисква стопанска дейност основана на научно-технически прогрес и високо професионално ниво на кадрите. Последното може да се постигне единствено чрез поставяне на научно-техническото образование в центъра на вниманието. Ясно се разбира, че без съвременни технологии и научно управление не е възможно да се гарантира по-нататък дори постигнатото вече ниво „топлина и храна“ – при ограничен размер на обработваема земя и огромното, и непрекъснато растящо население.

От ключово значение за успеха на реформата става „откриването“ на Китай за преките чужди инвестиции(ПЧИ). Пионерна и важна роля за ПЧИ играе китайската диаспора – Хонконг, Сингапур, Тайван, Тайланд, Малайзия и т.н. Но с времето все по-ключово значение придобиват ПЧИ идващи от Япония, САЩ, Южна Корея, Великобритания и т.н., т.е. развитите страни на Запада Фактически именно чрез ПЧИ в Китай навлизат толкова важните за страната нови и високи технологии, управленско и маркетингово ноу-хау. Също така именно чрез ПЧИ се създават каналите за излаз на чуждите пазари, допринесли за рязък скок във външната търговия на Китай. Редица са факторите, създаващи привлекателността на КНР като обект на ПЧИ – ниската цена на работната ръка, позволяваща максимизиране на печалбите на инвеститорите, огромният и растящ като потенциал пазар на Китай, водената държавна политика, формираща най-благоприятни условия за чуждите инвеститори, както и осигуряваща стабилни условия за чуждия капитал.

На фона на всичко това се формира американо-китайският синтез, получил наименованието „Кимерика“. Става дума за явление, при което „китайците работят, а американците потребяват“. След което печалбата от продадените на американците стоки Китай инвестира в американски ценни книжа. С което дава основание на САЩ да печатат нови долари. Но това явление ни разкрива и важната връзка между орентирания към свръхпотребление, основан на масивно „печатане на долари“ неолиберален модел на САЩ и динамиката на развитие на КНР. В крайна сметка, обаче, спиралата на развитие, ръководеща се от максимата „китайците произвеждат, а американците потребяват“ води до деиндустриализация на САЩ. Управляващите кръгове на Щатите дълго време се водят от илюзията, че няма страшно от това да прехвърлят производството в Китай и други страни, тъй като те продължават да контролират иновациите и финансовите потоци. Оказва се обаче, че съществуват закономерности – където е производството, натам се запътват технологиите и иновациите. А там където се концентрират производството, техонологиите и иновациите натам тръгват и финансовите потоци. Казано с други думи „Кимерика“ се оказва „китайски капан“ за САЩ.

Първото десетилетие на ХХI век става златно за развитието на Китай.През тези години темповете на растеж на китайската икономика, които в значителна степен надхвърлят очакванията, създават стабилна основа за просперитет на китайското общество.Това формира качествено ново състояние в развитието на китайската икономика и социум.Гореспоменатото ново състояние изчерпва почти напълно възможностите и позитивните стойности на екстензивния тип развитие на Китай и налага в нарастваща степен необходимостта от преход към интензивен тип динамика, което е невъзможно без активното внедряване и използване на научно-техническия прогрес, като основа на социално-икономическото функциониране на КНР. Поради това като основна цел се поставя изграждането на ефективна национална иновационна система(НИС) в качеството на базова платформа на прогресивна динамика на КНР. В Китай се използват както оригинални подходи, така и такива, заимствани от опита на други страни от Източна и Югоизточна Азия за да успеят в създаването на такава НИС. Въпреки определени диспропорции и проблемни зони, в КНР успяват да „превземат и тази височина“ – изграждането на работеща НИС, като фактор за интензивен тип развитие и залог за бъдещи успехи.

„Т.нар. „Глобална криза“, започнала през 2008 г., като сложно системно и противоречиво явление, възникнало в центъра на международната капиталистическа система на разделение на труда, несъмнено оказва силно и неизбежно въздействие върху социално-икономическото развитие на Китай, който е дълбоко интегриран в същата тази система на разделение на труда.В рамките на първата остра фаза на „Глобалната криза“, въпреки получените удари, Китай успява с относително благоприятни резултати да се справи с възникналите проблеми. Започва процес на замяна на модела на износа като ключов двигател на китайската икономика с модел на вътрешното потребление. Първоначалното впечатление е, че е осъществено успешно „меко кацане“, но нещата се оказват не така категорични предвид нарастващите разходи за поддържане на нужните темпове на растеж, които да не позволят сриване на китайската икономика.

Междувременно „Глобалната криза“ слага окончателен край на явлението „Кимерика“, т.е. относително безконфликтната симбиоза между САЩ и КНР, при която всеки преследва свои цели, но в определен период от време тези цели са съвместими. Стартира процес на увеличаването на зоните на сблъсък, за което безспорно допринася тенденцията на смяна на силовите полюси в сферата на икономиката и превръщането на Китай в най-голяма промишлена държава през 2010 г., а от 2014 г. насам и в най-голямата световна икономика.

На фона на несъмнените успехи в стопанската динамика КНР се изправя и пред множество нови предизвикателства, проблеми и трудности. В периода след първата «остра фаза» на «Глобалната криза» се наблюдава появата или усилването на редица негативни тенденции такива като натрупване на значим вътрешен дълг, понижаване на темповете на растеж, намаляване на темповете на вътрешните спестявания, което съдържа заплахата от намаляване на вътрешното потребление, относителна загуба на международна конкурентоспособност поради нарастване на доходите и цената на работната ръка спрямо редица страни от Югоизточна и Южна Азия, както и Латинска Америка. Като конкретна «кумулираща» външните заплахи и вътрешните проблеми проява стана буквално в наши дни сривът на фондовите борси в Шанхай и Шънджен, довели до активизиране на действията на държавата да се прекрати негативният тренд.

Променената ситуация накара ръководството на страната и ККП да започне нова фаза на политиката на „реформи“, наричана „втората реформа“, обявена и като политика на «новата нормалност». За тази цел на този III пленум на ЦК на ККП през ноември 2013 г. са формулирани 300 конкретни задачи. Те са фокусирани върху това Китай да гарантира вътрешната и глобалната си стабилност, продължаване на успешната социално-икономическа динамика и подобряване на благосъстоянието на хората. С други думи, Китай, в разбирането на неговите лидери, въз основа на досегашните постижения трябва да направи следващия „скок“. В смисъл да намери „ново нормално“ състояние, съответстващо на по-високия етап на развитие на китайското общество и на позицията си в света.

В рамките на «втората реформа» стартират структурни промени, в рамките на които високотехнологичните отрасли, науката и образованието стават ключов приоритет. Предполага се създаване на милиони нови работни места именно в тази сфера, както и в областта на производството на стоки и услуги с висока степен на добавена стойност. Стремежът е преход към модел на развитие на иновационна основа, предполагащ използване на постиндустриални технологии и оборудване – нано и биотехнологии, триизмерни принтерни устройства, «Големи данни», нови източници на енергия и други. Казано с други думи осъществяването на т.нар. «Трета индустриална революция» (понятието „Трета индустриална революция“- Third Industrial Revolution е въведено от Джеръми Рифкин(Jeremy Rifkin), употребен в неговия, публикуван през 2011 г. труд „Третата индустриална революция: как латералната(нестандартната) сила променя енергията, икономиката и света».

„Новата нормалност“ – от една страна това е забавяне на икономическия растеж и предизвиканите от това забавяне проблеми в различни области. Но от друга е преструктуриране на икономиката с цел трансформация на същата в посока на създаване на нов модел на растеж и функциониране. От трета страна това е самият нов модел на икономическа динамика, предполагащ иновационна основа на развитие и действителна социализация на обществено-икономическите отношения.

Относно «модела на социализма с китайска специфика» като геоикономическа алтернатива на неолибералния капитализъм и геополитическа алтернатива на Западната доминация

Като цяло китайският социално-икономически модел на развитие, роден и раждащ се от реформите, започнати в края на 70-те години на ХХ век в Китай, през изминалите повече от три десетилетия доказа своите предимства от гледна точка на стопанската динамика, иновационо-технологическото развитие и създаването на материално богатство. Това предимство бе доказано практически в два аспекта:

• От една страна пред предходния модел на т.нар. «държавен социализъм», тъй като в рамките на горния КНР не успя да постигне преход от екстензивен към интензивен формат на функциониране;

• От друга страна и това е много важно – пред доминиращия света неолиберален капиталистически модел, който бе обявен преди време «за край на историята», т.е. за система без позитивна алтернатива. Оказа се, че китайският модел успя да се докаже като такава позитивна алтернатива.

Важна изходна точка за формирането на «модела на социализма с китайска специфика» е разбирането, че КНР се намира едва в началния етап на социализма. Това се определя от спецификата на страната – недостатъчно развитие на производителните сили в резултат на първоначалната исторически обусловена сериозна обща изостаналост на Китай в социо-политически, технико-икономически, организационно-управленски и обществено-културен план. Оттук се ражда концепцията, че при наличието на планово регулиране е възможно допълнително да се осъществява и пазарно такова. Т.е. става дума за разумно съчетание, синтез на стоково-парични и планово-държавни подходи.

Като се изхожда от тази логика, следва мнението, че Китайската комунистическа партия (ККП) е длъжна предвид равнището на развитие на страната да допусне съвместно съществуване на социалистически и капиталистически елементи. Но това трябва да стане много внимателно, за да не се трансформира КНР в капиталистическа страна с всички последици за трудовите хора.

Днес може да се каже, че по отношение на собствеността в КНР се наблюдава смесен тип икономика, която съчетава различни форми на собственост:

1.Държавна собственост в различни съчетания – от такива предприятия, които държавата контролира изцяло до тези, които «де факто» са смесена собственост – «държавно-частна» или «държавно-колективна». При смесените съществуват комбинации като:

• Съвместни предприятия;

• Съвместно партньорство;

• Съвместни бизнес операции;

• „Публично листване“ на фондовия пазар, т.е. обявяване на част от тяхния капитал за продажба на фондовите борси.

2.Колективна собственост, при която също има разнообразни комбинации:

• Собствеността като дялове или акции принадлежи на колектива – такъв е примерът на най-голямата телекомуникационна корпорация в света – «Хуауей»;

• Собствеността е на колективни субекти – провинциални власти или други субекти на местна власт;

• Кооперации и трудови задруги.

3.Частна собственост, която също демонстрира многообразие, а именно:

• Частно-трудова собственост – особено в селата, където обработката на земята, водеща се изключителна държавна собственост, е дадена на дългосрочна аренда за обработка на семеен принцип;

• Частно-капиталистическа – принадлежаща на частен китайски или чуждестранен капитал.

В сферата на управление и регулиране на стопанските процеси в Китай се формира система на управление и регулиране включваща механизми на въздействия работещи в три режима: (1) централизирано планиране; (2) индикативно планиране; (3) пазарно регулиране. При това тази система не е строго регламентирана по субекти на стопанска дейност и режими на функциониране. В този смисъл ако пазарната ситуация излиза извън рамките на положителен режим на функциониране се прилага пряко централизирано/директивно/ регулиране.

Редица изследователи, политици и идеолози (независимо дали става дума за такива с дясна или лява ориентация), бизнесмени и дейци от практиката, както на Запад, така и в Русия и другаде, характеризират Китай като „общество на държавен капитализъм“.( Вж.напр. Vahan Janjigian.Сommunism Is Dead, But State Capitalism Thrives, forbes.com, 22.03. 2010; Gady Epstein. The Winners And Losers In Chinese Capitalism. forbes.com, 31.08. 2010; Dyer, Geoff „State capitalism: China,s ‘market-Leninism’ has yet to face biggest test“. Financial Times, 13 September 2010; Ferguson, Niall „We,re All State Capitalists Now“. Foreign Policy, 10 February 2012; „State Capitalism: The Visible Hand“. Special Report.The Economist, 2012. Руският автор В.Катасонов смята, че „като се започне с Дън Сяопин, в течение на тридесет години Китай се занимаваше със завоюване на световните стокови пазари. Страната се превърна в „световна работилница“, обслужваща половината свят. Китай представлява модел на промишлен капитализъм от зависим тип, съхранил социалистическата риторика. Под «социализъм» в Китай се разбира източна разновидност на държавния капитализъм.“ в http://www.fondsk.ru/news/2013/11/26/o-bombe-kotoryu-vzorval-kitaj-20-nojabrja-2013-goda-i-24219.html). Съответно китайската икономика е определяна като «капиталистическо стопанство», при което „държавата контролира икономиката чрез вертикални структури“. Някои западни автори даже стигат до твърденията за „държавния капитализъм“ в Китай като основна заплаха за „свободния пазар“ на Запада (Aligica, Paul, Vlad Tarko“State Capitalism and the Rent-Seeking Conjecture”, Constitutional Political Economy, 2012. 23(4): 357-379).

Съществуват автори и дейци извън КНР, които определят днешния модел като такъв на «пазарен социализъм», с което навярно следва да се съгласим. Тъй като става дума за «смесена икономика», при която, обаче, преобладават т.нар. «неексплоататорски форми» – държавна, колективна, частно-трудова. Те доминират както в заетостта, така и в резултата от стопанската дейност, а също така и по отношение на формираната печалба. Стопанските процеси са регулирани в обществена полза. Несъмнено съществуват много значими материално-финансови и социални различия, но показателни тук са и следните данни – през 2012 г. се провежда т.нар. Pew Global Attitudes Project от известната американска изследователска компанияPewAgency. В рамките на този проект се осъществяват анкети с различни въпроси, засягащи икономическата стабилност в редица страни. На въпроса „Как се чувствате финансово днес в сравнение с периода преди пет години?“ 70% от анкетираните китайци отговарят, че се чувстват по-добре.

С този резултат Китай заема второ място с малко по-ниски стойности от Бразилия, където 72% твърдят същото. Но затова пък КНР е с най-ниски показатели при тези, които отговарят, че се чувстват по-зле – само 5%, в сравнение с времето преди 5 години. Такива в Бразилия са 12%. Съответно 21% от китайците отговарят, че са «както преди»(цит. по www.pewglobal.org). Това е ясно свидетелство, че развитието на КНР ползва значим дял от населението на страната. За сравнение ще дадем САЩ, където само 27% дават положителен отговор на въпроса дали се чувстват по-добре отпреди пет години, в Русия – 32%, Германия – 23% и Япония – едва 11%.(пак там).

Изводът може да бъде само един – в геоикономически план като динамика на общо стопанско развитие, иновационен и технологически прогрес, както и като солидарно разпределение на резултатите от стопанската дейност моделът на пазарен социализъм на КНР определено демонстрира своето превъзходство над неолибералната капиталистическа система не само в полупериферните и периферните страни като България, но и по отношение на тези в центъра на горната.

Това геоикономическо превъзходство на модела на пазарния социализъм на Китай го превърна днес в геополитическа алтернатива на Запада. Несъмнено тук може да се говори не просто за КНР, но за създаваните с неговото най-пряко участие и инициатива формати като БРИКС – Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка, ШОС – Шанхайската организация за сътрудничество, а също така и проекти, какъвто е «Един пояс – един път», т.е. за сухопътните и морски маршрути на т.нар. «Нов път на коприната».

От гигантско значение тук е формиращия се стратегически съюз с Русия. Заедно Руската федерация и Китай извървяха пътя от относително незаангажиращи отношения след разпада на СССР през стратегическо сътрудничество към стратегическо партньорство. Днес последното все повече и повече се запълва с елементи на глобален стратегически съюз, способен да се противопостави на провежданата от САЩ глобална «стратегия на хаоса», която наблюдаваме в текущия момент.

Вместо заключение

«Моделът на пазарния социализъм» не е предлаган от КНР като «модел за износ». Но фактът на неговите забележими предимства пред този на доминиращия днес света модел на неолибералния капитализъм по един естествен начин възбуди интереса към него. Така например в Русия ключови фигури – политици, икономисти, идеолози, и не само от «левия спектър», но и вече сред патриотичните кръгове, започват да задават въпроса – «А не сгреши ли страната, тръгвайки да възприема западния неолиберален модел? И не е ли лекарството именно възприемането на «модела на пазарния социализъм», така както се доказа той в Китай, и не само, но и във Виетнам?» Такива въпроси започват да си задават и в редица страни от Източна Европа, но и в Латинска Америка и особено в Азия.

Като обобщение, ще повторим още веднъж силните черти на «модела на пазарен социализъм», демонстриран от КНР. Мощен национален сектор, който балансира изкривяванията, който са неизменна характеристика на частния и чуждия капитали, наличие също така на колективни формати на собственост, даващи възможности да се търси хармония между личен и общ интерес, пазарни механизми, предполагащи динамична краткосрочна конюнктура и прилагане на закона са стойността, съчетани с дългосрочността на държавното планиране и регулиране, позволяващи едно по-справедливо солидарно разпределение на доходи и материално благосъстояние, отчитане на стратегическите национални цели, както и избягване на опасните провали, съпровождащи чисто пазарните подходи, гонещи своите краткосрочни цели, и т.н., и т.н.

Дали нещо може да накара нашата т.нар. «политическа класа» да се замисли в условията на провалилия се геноциден и автогеноциден неолиберален модел «заръфал» вече повече от четвърт век България и «дояждащ» днес икономическото, демографско, технологическо и социокултурно пространство на Родината ни?

Превод Нако Стефанов, POGLED info.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 08.09.2016

 

,

Половината американци са щастливи в своето невежество

(50% от американците са откъснати от действителността, а страната  заплашва загуба на разсъдъка, въпреки усилията на Обама)

 South China Morning Post“, Хонконг

Около половината от американците са затънали в „културата на невежеството”, но, както изглежда, те не изпитват от тов я      увство за срам. На юг този показател се вдига до 65 %, а на Север, ако се включи Калифорния, този показател е около 35%.

Това, което ще кажа, може да ви се струва грубо и предвзето, но останалите 50% гласуваха за Барак Обама за поста на президент. Хората от типа на Обама са по-малко религиозни, повече се ориентират към наука, по малко е в тях расизма, изказват се за медицински грижи за бедните, по-добре познават обкръжаващия ни свят, в по-голяма степен са убедени, че войните почти нищо не решават и са информирани до такава степен, че им е известно, че при тяхната съседка Канада, животът на хората е по-добре уреден.

Тази половина от блатото на културното невежество днес настоява за твърд военен отговор на „Ислямска държава”, напомпване на военни мускули и противопоставяне на Русия и убеждава себе си, че с допълнителни войски в Ирак ще се отдаде да се направи това, което не се случи за осем години военна окупация, Тази половина се опитва да саботира икономическия подем в Америка след краха през 2008 – 09  г., настоявайки за по-ниски данъци за богатите и съкращаване на социалното осигуряване на бедните.

Аз обичам Америка. Но също така за презирам Америка. Страхувам се от въздействието на Америка върху света. Мисля, че в Европа и Канада са разумни, а в Америка – не.

Младият човек Дилън Руф, който разстреля девет чернокожи миряни в методиската църква в град Чарлстън, Южна Калифорния е дете на тези 50%, които живе1т в културно невежество. По всяка вероятност той е от екстремистите, но окпло ннас е пълно с такива хора.. Мина полпвинвек от момента, когат Мартин Лутър Кинг успя да постигне приемането на историческия закон за гражданските права и почти седем години от президентството на Барак Обама, но подводното течение на расизма е живо и укрепва. Не стихва, защото, защото е свързано в здрав възел с култа към оръжията, с  тези убийствата, които този култ поражда.

Половината Америка искрено вярва в това, че тяхната страна е измислила и усъвършенствала идеята за свободата, и че при тях е на-високото качество на живота.

Но международните рейтинги с труд слагат Америка в първата десетка. По показателите за убийствата и други престъпления с насилия тя с много изпреварва целия западен свят и значителна част от мюсюлманския свят. Както и по броя на хората в затворите, където се държат твърде много млади чернокожи хора, осъдени на затвор често за дребни и ненасилственни престъпления. Средното ниво на образованието и научната грамотност в САЩ по международните норми е срамно ниско. Южният „библейски пояс” отхвърля учението на Дарвин за произхода на човека и държи на концепцията, че Всевишният е създал човешкия род за седем дни и тази концепция трябва да се преподава на децата в училище.

Америка балансира на границата на загуба на разсъдъка. Обама се опитва да се пребори с това. Но той чечели не много често/За съжаление, имам големи съмнения, че неговият приемник ще сполучи повече.

Джонатан Пауър (Jonathan Power)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 09.06.2015

m

БРИКС обсъжда създаването на собствена парламентарна асамблея,

БРИКС бе създаден преди всичко като икономически форум, но по всичко личи, че обединението ще изразява и политическите интереси на страните, които участват в него. Тук е важна ролята на парламентите, които трябва да ратифицират споразуменията, изработени от лидерите, и да работят по хармонизиране на законодателството с цел задълбочаване на интеграцията. Затова в рамките на БРИКС още следващата година може да бъде създадена собствена парламентарна асамблея, подобно на ПАСЕ.

Идеологическо разкрепостяване: Русия ще предостави на Китай земя в аренда.

„ Хуаньцю шибао„, Китай

Според съобщения в руските СМИ властите на Забайкалския край и китайската компания «Хуае Синьбан» от провинция Чжецзян са подписали заявление за намерение за предаване на Китай под аренда 115 хиляди хектара селскостопанска земя. Много бях доволен да науча тази новина. Москва и Пекин отдавна си сътрудничат в областта на селското стопанство, но до сега не беше възможно да се осъществи това сътрудничество до такава пълна степен. Нека се надяваме, че сега нашите страни ще успеят да положат началото на нещо ново и създадат класически пример на кооперация в областта на съвременното селско стопанство.

На първо място, това е твърде мащабен проект за сътрудничество между китайски селскостопански предприятия и руските местни власти. Заявлението за намерение показва, че двете страни в еднаква степен се придържат към идеята за взаимна полза. Те се готвят да използват най-нови агротехнически технологии и съвременно управление на предприятията.

На второ място, фактът, че руските местни власти са отделили за китайските предприятия огромни територии неизползвани земи и пасбища под аренда за 49 години, сам по себе си говори за идеологическо разкрепостяване на тази страна по отношение на Китай. В продължение на дълго време в руското общество се ширеха мнения за китайска икономическа експанзия и териториални претенции на КНР към РФ. Не можеше и да се помисли да се предостави на Пекин огромна част от неизползваните земи. И, че Москва сега се реши на това е голям прогрес. Това означава, че взаимното доверие между Русия и Китай расте и двете страни задълбочават интереса си към взаимноизгодно развитие. Видно е, че те желаят да да разширят кооперирането и в сферата на селското стопанство и то може да стане нова перспективна област на делово сътрудничество..

Засега страните са подписали само договор за намерения и е необходимо време за да се сключи истински договор, който да притежава реална сила. Много въпроси се нуждаят от подробно разглеждане, например, правата и задълженията на двете страни, правните гаранции при изпълнение на договора, проектното финансиране и разпределението на доходите. След сключването на договор за сътрудничество е необходимо последователно да се изпълняват всички негови клаузи, само тогава тази инициатива би била печеливша за двете страни. Така че и двете стани трябва да положат големи усилия, за да стане това, Китайските предприятия е необходимо щателно да обмислят, как ще опазват околната среда в района на усвояването, включително екологичните стандарти при използването на химически средства за растителна защита и изкуствени торове. Китайската страна не трябва да има грижа само за печалби в ущърб на едно устойчиво развитие. При това Китай трябва да дава пример на другите, как се съблюдават руските закони, да осъществи приспособяване на предприятията към местните условия, да работят за благото на местните жители. Без обсъждане и решаване на тези въпроси ще възникнат опасности за едно дългосрочно руско-китайското сътрудничество.

Що се отнася до местните руски власти, най-важно от всичко е да започнат да мислят наистина открито.Необходимо е напълно да се изкорени абсурдното твърдение, че Китай разширявайки селскостопанското сътрудничество с Русия, на практика се опитва да се „разширява”. Разширяването на границите за сметка на съседите не е в културните традиции на КНР, още повече на нейната политика по отношение на РФ. Това е провокация на враждебни сили, насочена към влошаване на нашите отношения с Москва. Селскостопанското сътрудничество между Китай и Русия не бива да бъде с нищо помрачено.

Също така, важно е да се разбере, по какъв начин страните се готвят да решат въпроса за привличане на висококвалифицирани китайски работници в Русия. Трябва да се има предвид, че даже да се използва съвременна техника и оборудване за развитие на селското стопанство, така или иначе то е твърде трудоемко. Жителите в източните региони на РФ са малобройни, чувства се сериозен недостиг на работна сила. Даже да се привлече такава от европейската част на страната, това е не само невъзможно, но ще изисква многократно увеличение на заплащането. Затова ако не се реши по законен път широкомащабното привличане на китайска работна сила, то за сътрудничество с китайските селскостопански предприятия не може да става и дума. Страните биха могли по пътя на двустранни консултации да създадат стандарти на управление и регулиране на потока работна сила. По този начин проблемът с безпокойствата на Русия по повод пребиваването на граждани на КНР на нейната територия ще бъдат разрешени.

Аз вярвам, че при условията на постоянен ръст на стратегическото доверие между Москва и Пекин и непрекъснатото задълбочаване на партньорските отношения на всестранно стратегическо сътрудничество, кооперирането на нашите страни в областта на селското стопанство ще се развива и ще ни принесе полза, но, също така, може да стане още един път към разрешаването световната криза по изхранването.

Wang Haiyun*

*Авторът на  статията е   старши  съветник в Китайския институт по международни стратегически изследвания.

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.06.2015

.

Геополитическите игри на Русия, Китай и САЩ изменят структурата на международните отношения

„China Times „, Тайван

 

Американската стратегия за нарастващо присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион изменя баланса на силите, съществуващо между държавите на Азия. От трите съществуващи групи (Китай и Русия, Китай и Южна Корея, Япония и Индия) стремително развитие придобиха именно китайско-руските отношения, което представлява заплаха за господството на САЩ.

Началникът на канцеларията на ЦК КПК Ли Чжан шу (Li Zhanshu) и министърът на външните работи на КНР Ван И (Wang Yi) неотдавна посетиха Москва. И двамата бяха приети с почести, а президентът на РФ Владимир Путин нарече отношенията  между Москва и Пекин „най-добри за цялата история”. През миналата година между страните беше подписано газово споразумение на стойност $400 милиарда, а също така договор за валутни соапи. Освен това, Китай и Русия провеждат съвместни военни учения в Източно-Китайско море. След всичко това започна дълъг „меден месец”. През тази година те продължават постоянно да се срещат на високо равнище. Но от сега не може да се каже, ще може ли личното приятелство между Путин  и Си Цзинпин да изведе отношенията на страните на равнището на отношения между стратегически партньори на още по-високо равнище от съществуващото

Украинската криза и западните санкции ускориха разширението на сътрудничеството между Русия и Китай в политическата, военната, енергетическата, инвестиционната, хуманитарната и техническата сфера. В момента обемът на търговията между двете страни съставлява $100 милиарда, при което се очаква, след 5 години тази цифра да се удвои. В края на миналата година Владимир Путин в послание към Федералното събрание ясно означи три главни момента в стратегията на Русия: сътрудничество със съседните страни, развитие на отношенията с Европа и сдържане на Америка, насочване на Русия в посока АТР (Азиатско-Тихоокеанския Регион). През май на парада на Победата в Москва ще пристигнат лидерите на 26 страни, включително Китай, Виетнам, Индия, Северна Корея и Монголия. Това подкрепя мисълта, че Путин има намерение да укрепва сътрудничеството с именно тези държави. А решението на Русия да встъпи в Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции оше веднъж потвърждава, че РФ твърдо се придържа към своята източна политика.

Политиката на откритост на Китай и източният курс на Русия тясно се сплитат помежду си, те имат много точки на съприкосновение, и това създава историческа възможност за по-нататъшно развитие на руско-китайските отношения. Пекин вярва, че неговата концепция за „един пояс, един път” ще позволи да се прокара този път по целия Евразийски континент, а развитието на Далекоизточния регион на Русия ще създаде фундамент за изграждане на отношения на всестранно стратегическо партньорство с Москва.

Главната причина за сплотяването на Русия и Китай стана стратегията на САЩ по „пребалансиране” на силите в АТР. Пекин беше против усилването на влиянието на Вашингтон в този регион, на Москва не се харесваше, че НАТО продължава да се разширява на Изток, и с това съкращавайки стратегическата буферна зона. В същото време миналогодишните съвместни морски учения в Източно-Китайско море, тихоокеанските учения през тази година, протестите на РФ и КНР по повод участието на на САЩ в „цветните революции” в съседните страни, а също така преговорите за доставка на руски изтребители СУ-35 в Китай свидетелстват за това, че колкото по-активно си сътрудничат Москва и Пекин, толкова по-сложна и по-опасна става ситуацията в АТР.

И Китай, и Русия водят собствени стратегически игри, тяхното сътрудничество сега може да бъде характеризирано като взаимнодопълващо се. Тази дружба облекчава положението на Москва, която е попаднала в трудна ситуация по причина на западните санкции. Пекин на свой ред може да получи от руснаците усъвършенствано оръжие и военни технологии. Но не е важно какви стратегически цели са си набелязали Русия и Китай, те на първо място са съсредоточени върху това, да се справят с предизвикателствата, създавани от хегемонията на Щатите и са насочени към прекрояване на международния ред, установен от Америка.

Въпреки че честите срещи на високо равнище говорят за взаимно доверие между Москва и Пекин, по пътя на развитието на двустранните отношения все още съществуват напълно разбираеми прегради (историческият опит, геополитически фактори, културна самобитност). Но сътрудничеството им се отдава. Що се касае до въпроса, могат ли текущите отношения да прераснат във военен съюз, това ще зависи от това, ще продължи ли Запад своята политика по отношение на Москва или не. Колкото по-дълго действат санкциите, толкова по-непредвидени събития могат да се случат.

На дадения етап изглежда, като че  Русия и Китай търсят популярност. Москва подчертава, че нейните отношения с Пекин отговарят на международните интереси и изискванията за безопасност, и също така са изгодни и за двете страни. Пекин на свой ред счита, че характерните особености на техните отношения е неприсъединяване към блокове, отсъствие на противостояния и невмешателство в работите на трети страни. Всичко това за кой ли път потвърждава, че двете страни се стремят към взаимно уважение, поддръжка, сътрудничество и развитие.

За Китай са важни неговите отношения с Русия, но Русия не може да се разглежда като негов единствен стратегически партньор. Китайско-руските отношения все още не надхвърлят китайско-американските нито от гео-политическа, нито от търговско-икономическа гледна точка. Да не говорим, че Китай и САЩ устройват нов тип отношения помежду си, отношения на велики държави. Но през тази година Си Цзинпин често ще се вижда    с Владимир Путин. Те могат да се срешнат на 9-ти май на Парада на Победата в Москва, през юли на срещата на БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай  и ЮАР)  и ШОС (Шанхайска Организация за Сътрудничество) в Уфа, на 3-ти Септември в Пекин по случай 70 годишнината от победата в Японско-китайската война, през ноември на срещата на G-20 в Анкара и на срещата на АТИС (Азиатско-Тихоокеански Икономически съюз) на Филипините. Така че двете страни имат още много възможности да постигнат различни важни договорености.

Русия и Китай постигнаха вече консенсус по повод доставката на руски изтребители Су-35. Ако по време на поредните преговори  Владимир Путин и Си Цзинпин заявят, че ще провеждат съвместни учения в Черно море, на практика това ще означава, че Москва и Пекин са заели стратегическа позиция, целта на която е да се противопоставят на Америка. И тогава и трите страни ще встъпят в епоха на нова студена война, в която те ще бъдат главните съперници.

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.04.2015

‘

Китай има намерение да изгражда нов тип международни отношения като набляга върху взаимно изгодното сътрудничество.

„Xinhuanet“, Китай

По време на официалната си визита в Китай министърът на външните работи на КНР Ван И (Wang Yi) заяви, че Китай има намерение да установи нов тип международни отношения. Една от особеностите на тези отношения ще стане наблягането върху взаимноизгодното международно сътрудничество.

„Ние няма да вървим по отъпкания път, по който вървят другите държави. Ние сме готови да работим с другите страни, включително и Русия, за изграждането на нов тип международни отношения, за които са важни сътрудничеството и взаимната изгода, а не  конфронтацията и съперничеството”, заяви главата на МВнР на КНР в интервю с телевизионния канал „Россия 24”.

Министър Ван също така добави, че руско-китайските отношения на всестранно стратегическо сътрудничество и партньорство могат да станат добър пример за другите държави и да послужат като добър образец на успешна практика в международните отношения.

Когато  се спря върху реформите в ООН и Съвета за сигурност, г-н Ван заяви, че за седемдесетте години от момента на създаването на организацията в света настъпиха съществени изменения. И ООН трябва да укрепва своя потенциал, за да се справя по-добре със задълженията си в съотвествие с Устава на тази организация.

„Китай се застъпва за подкрепа в ООН на развиващите се икономики, най-вече на малките и средни страни. Ние също призоваваме към това, щото всички участници в организацията по пътя на обсъждането да съгласуват пакет от реформи и да постигнат окончателно съгласие по този въпрос”.

Ван И подчерта, че Пекин е против форсирането на събитията и установяване на твърди временни рамки, тъй като това може да навреди на процеса на реформиране и да внесе раздор в редовете на членовете на организацията.

На въпрос, възможно ли е Банката за развитие на БРИКС да стане заплаха за съществуващите икономически и финансови системи, главата на МВнР на КНР отговори, че укрепването на сътрудничеството между страните-членки на БРИКС, които при установилият се международен финансов ред са положителни играчи, въобще не си поставя за цел да срине този ред и да наложи нови правила.

Страните от БРИКС взеха решение да създадат своя банка, тъй като съществуващите механизми не са в състояние да удовлетворят в достатъчна степен техните потребности от капитали. Така че това ще бъде едно добро допълнение към вече създадената световна финансова система.

В същото време Ван И отбеляза, че тази на система й са необходими реформи и че тя трябва да върви в крак с времето. А това означава да се отчита спецификата на новите събития в световната икономика и баланса на силите на международната арена, а също така да се уважават законните желания на развиващите се икономики, които се стремят да играят по-важна роля в глобалното и икономическото управление.

Що се отнася до икономическите отношения между Русия и Китай, то министърът на външните работи на Китай заяви, че Москва и Пекин следват принципи на равенство и взаимоизгодно сътрудничество. Двете страни трябва да съсредоточат своето сътрудничество в такива традиционни сфери, като, например, енергетиката, а също така да укрепват партньорството си в областта на високите технологии, като не забравят да създават нови пространства за сътрудничество.

Китайският дипломат потвърди позицията на КНР по украинската криза, като заяви, че Пекин вярва в политическото урегулиране на конфликта и че пекинските власти се радват, че някои точки от новото Минско съглашение се претворяват в живота.

Ван И отбеляза, че е необходимо да се съблюдава равновесие между различните региони и групи в Украйна, като се отчитат техните законни интереси. В същото време не трябва да се забравя и за баланса в руско-украинските отношения и в отношенията им с Евросъюза.

Когато засегна отношенията между Китай и САЩ, главата на МВнР на КНР заяви, че Китай е излязъл с инициатива за формиране на нов тип държавни отношения между двете страни, в основата на които да стои отказ  от конфликти и конфронтации, взаимно уважение и съвместно развитие по пътя на взаимно изгодно сътрудничество.

„В отношенията между Китай и Америка вече се вижда прогрес, но, така или иначе, има върху какво да се работи. Ние предлагаме да преодоляваме нашите разногласия в конструктивен дух, а тези моменти, които не сме в състояние бързо да разрешим, трябва да държим под контрол, за да не нанасят те вреда на стабилното развитие на двустранните отношения”, – добави г-н Ван.

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.04.2015

m

Да разберем Китай

(mychinanow.com}

Дълги години Западът неправилно разбираше Китай, който, макар и да премина към пазарна икономика, страни от свободите по западен модел. А китайската мощ само расте.

Посещението на президента Барак Обама в Китай по своята динамика съществено се отличаваше от посещенията на неговите предшественици – президентите Клинтън и Буш-младши. Този път китайците дадоха ясно да се разбере, че не желаят даже да обсъждат въпроси като нарушаването на човешките права и свободата на словото. Защо? Промени се характерът на взаимоотношенията между двете страни: Америка се чувства слаба, а Китай – силен в двустранните отношения. И това съвсем не е временен обрат, който може да се преобърне, когато Съединените щати се избавят от своя гигантски дълг. Той по-скоро изразява дълбоките и прогресиращи изменения в съотношението на силите на двете страни, което засилва чувството на самоувереност у китайците, въпреки цялата им предпазливост в предвижданията.

Не би трябвало да ни изненадва реакцията на китайците. Те може да изглеждаха по-сговорчиви при предишните посещения на американските ръководители, но това беше повече за пред света. Китайците имат силно чувство за своята идентичност и за цената си. Те никога не са се държали като просители в отношенията си със Запада, причините за което западняците така и не успяват да разберат.

Винаги след сближаването между Никсън и Мао и при многобройните зигзаги в китайско-американските отношения през следващите четири десетилетия на Запад преобладаваше вярата, че с времето Китай ще заприлича на нас: например че пазарната икономика ще доведе до демократизация и че е неизбежна свободата на средствата за масова информация. Този високомерен възглед е дълбоко погрешен, но все още господства както преди, макар че вече се появяват малки пукнатини на съмнение.

Въпросът тук е много по-дълбок от западните представи за демокрация, за свобода на средствата за масова информация и за човешки права. Просто Китай не е като Запада и никога няма да бъде като него. Изрично се допускаше, че процесът на модернизация неизбежно ще доведе до „уестърнизиране“ на Китай. Но модернизацията се формира не само с помощта на пазарите, конкуренцията и технологиите, а и с помощта на историята и културата. А китайските история и култура много се различават от историята и културата на всяка западна национална държава.

Именно с това трябва да започнем, ако искаме да разберем Китай.

Неспособността на Запада да разбере китайците нееднократно му е пречила да предвиди тяхното поведение. Нашите прогнози и представи за Китай постоянно се оказваха погрешни: че Китайската комунистическа партия ще се разпадне след 1989 г., че страната ще се разцепи, че тя няма да запази темповете на икономически растеж, че данните за растежа са силно преувеличени, че Китай не е бил искрен, предлагайки „една страна, две системи“, когато приема Хонконг от Великобритания, и, разбира се, че постепенно ще се „уестърнизира“. Дълъг е списъкът на провалите ни поради неразбиране на Китай.

Фундаменталната причина за нашата неспособност правилно да прогнозираме бъдещето на Китай е, че не успяваме да разберем неговото минало. Макар че през цялото минало столетие Китай се самоопределяше като държава-нация, той всъщност е държава-цивилизация. Тя е най-продължителната в света непрекъсната форма на управление, която възниква през 221 година преди нашата ера с победата на династията Цин. За разлика от западните държави-нации, Китай формира своята идентичност върху дългата си история като държава-цивилизация.

Разбира се, има много цивилизации и една от тях е например западната цивилизация, но Китай е единствената в света държава-цивилизация. Определящите й характеристики са изключително дългата история, огромните географски и демографски размери и многообразието. Последиците от това са многозначителни: единството е главният приоритет, а многообразието – условието за съществуването на Китай (именно затова Китай беше способен да предложи на Хонконг формулата „една страна, две системи“, която е чужда на държавата-нация).

Китайската държава има съвсем различни отношения с обществото в сравнение със западните държави. Тя се ползва с много по-голям авторитет, легитимност и уважение, дори ако правителството не се избира. Причината е, че китайците възприемат държавата като защитник, крепост и олицетворение на своята цивилизация. Дълг на държавата е да пази своето единство. Следователно легитимността на държавата има дълбоки корени в китайската история. Това е разликата от начина на възприемане на държавата в западните общества.

Ако искаме да разберем Китай, следва да излезем извън рамките на западните реалности и опит, на представите и концепциите, създадени, за да обяснят китайската история. Да направим това обаче се оказва извънредно трудно. В продължение на две столетия Западът, в началото Европа, а след това и Съединените щати, господстваше в света, без да изпитва нуждата да разбира другите или Другия. Ако се наложеше, винаги можеше да ги принуди да се подчиняват безусловно.

Превръщането на Китай в световна държава бележи края на тази ера. Сега ни се налага да имаме работа с Другия – в лицето на Китай – при все по-равноправни условия.

Китай също, както и Западът, е обсебен от своя собствена форма на универсализъм. Той отдавна възприема себе си като „Поднебесната“, като център на света, превъзхождащ всички останали култури. Такава самоидентификация, пораждаща мощно чувство на самоувереност, се наблюдава устойчиво в продължение на последните 40 години. С бурния растеж на Китай това чувство става все по-очевидно, тъй като се подхранва от нарастващото усещане за напредък и възраждане на страната. С други думи, когато през 2019 година президентите на Китай и на САЩ се срещнат в Пекин, когато китайската икономика ще се е приближила плътно до размерите на американската, може да сме сигурни, че високомерието на китайците съществено ще се увеличи в сравнение с 2009 година.

Но далеч преди този момент ние трябва да се постараем да разберем какво представлява Китай и как се държи. Ако не направим това, отношенията между Китай и Съединените щати никога няма да излязат от рамките на официалната вежливост – а това ще е лошо предзнаменование за бъдещите отношения между двете страни.

Геополитическата роля на Китай и отношенията му с други световни сили и региони

Китайската външна политика се формира предимно от националните приоритети и от решаването на вътрешни задачи.

Приоритетите на тази политика са:

– Дългосрочно и устойчиво икономическо развитие с подчертаване на факторите за качество на растежа;
– Поддържане на политическа стабилност;
– Запазване на националното и държавно единство върху принципа „един Китай“;
– Намаляване на различните видове диспропорции за постигане на хармонично развитие;
– Формиране на многополюсен свят.

Китай поддържа отношения с почти всички страни и региони в света. Определящо значение за неговата политика имат отношенията в няколко направления:

Китай – драконът на Азия

Китай не може да бъде разбран и обяснен откъснато от азиатския регион. Страната активно участва в АСЕАН и в други регионални организации. Повечето от процесите на азиатския континент се определят от триъгълника Китай (най-голямата и най-бързоразвиващата се страна) – Япония (най-развитата азиатска страна) – Индия (най-разнообразната страна, с най-големи противоречия).

Китай развива политически и икономически, включително търговски, отношения с повечето азиатски държави.

Китай има ключова роля в търсенето на решения на проблемите: на Корейския полуостров и по контрола върху ядрената програма на КНДР; с Иран и други.

Китай – партньор и съперник на САЩ

Огромните финансови резерви на Китай превръщат страната в основен кредитор на световната финансова система. КНР е най-големият инвеститор в американски ценни книжа, т.е. най-големият кредитор на САЩ. 70% от валутния резерв на КНР е в американски долари. Следователно Китай не може да не държи сметка за състоянието на американската икономика и за нейната стабилност.

Пекин все повече осъзнава необходимостта от разнообразяване на валутите, в които да поддържа своя резерв – не само в американски долари, а и в евро. Заедно с това се стреми да придобива собственост и в други територии извън САЩ.

Избирането на Барак Обама за президент на САЩ отваря нова глава в американско-китайските отношения. Американците разбират, че се нуждаят от китайските средства, за да се измъкнат от дълбоката депресия. От своя страна Китай осъзнава, че инвестираните в САЩ финансови средства ще бъдат изложени на риск, ако САЩ не възстановят икономическата си стабилност. Сега двустранната търговия е небалансирана – тъй като китайският внос на американския пазар значителното превишава американския внос на китайския пазар.

Най-голямото предизвикателство за САЩ е, че при запазване на сегашните темпове на развитие Китай ще ги изпревари по БВП след 5–10 години. Вярно е, че по БВП на човек от населението и по стандарт на живот Китай все още е далеч след първите в света, но излизането му на челно място като обем на икономиката ще има голямо значение за световната икономика и политика.

Китай – Русия: възстановяване на доверието

През последните години освен на двустранните контакти се залага и на създаването на нови организации. Такива са Шанхайската четворка, която е ориентирана към регионалната сигурност и сътрудничество; групата БРИК (Бразилия – водещата латиноамериканска страна, Русия, Индия, Китай), която е насочена към икономическо и политическо партньорство.

Възходът на Китай и новото самоутвърждаване на Русия са сериозно предизвикателство за постигнатия от Запада нормативен обрат по отношение на човешките права и международната интервенция през 90-те години. В институции като ООН става все по-трудно да се събират коалиции срещу Китай по въпроси като демокрацията и човешките права.

Отношенията между Русия и Китай обаче не са безпроблемни заради стари териториални въпроси, заради китайската емиграция в Сибир и други.

Освен това опасенията на някои среди на Запада, тиражирани от влиятелни средства за масова информация, че сближаването между Китай и Русия ще доведе до формирането на нова авторитарна ос, са преувеличени и в голяма степен спекулативни. Защото и Китай, и Русия са жизнено заинтересувани от регионалната и глобалната стабилност, както и от партньорството и сътрудничеството със страните на Запада върху основата на равноправието, взаимното зачитане на суверенитета и националните интереси и ненамесата във вътрешните работи.

Африка – новият китайски хоризонт

Китай гледа на африканския континент предимно като основен доставчик на енергийни и минерални ресурси и пазар с нарастващи и още неоползотворени възможности.

Европейският съюз си остава най-големият партньор в преобладаващата част от континента, но неговото влияние като тенденция намалява в полза на китайското. Годишно търговията на Китай с Африка нараства с около 1/3, а на Европейския съюз – само с 6%.

Целите на Китай в Африка обаче са не само икономически, а и политически. Китай се стреми да получи подкрепа от африканските страни в ООН и в други международни организации по проблемите с Тайван, Тибет и човешките права.

Китай – Европейски съюз – към стратегическо партньорство

От наша гледна точка, като членове на Европейския съюз, е разбираем интересът преди всичко към анализ на отношенията между Китай и ЕС.

Китай подкрепя разширяването на Европейския съюз, за разлика от пасивната си съпротива срещу разширяването на НАТО. Според китайски оценки Европейският съюз е най-показателният пример за успешна регионална интеграция.

Докато Европейският съюз и Китай имат редица общи интереси, САЩ гледат на Китай през призмата на конкуренцията и стратегическия баланс на силите. От китайска гледна точка политиката на Европейския съюз за постигане на глобално съгласие е за предпочитане пред актуалния поне доскоро американски стремеж за надмощие. Китайски анализатори си представят Китай и ЕС като две сили, които са в процес на превръщане от регионални в глобални. Стремежът им към утвърждаване в съвременния многополюсен свят прави еднопосочни техните стратегически интереси.

Европейският съюз и Китай отстояват мирния и демократичен характер на международните отношения и засилването на ролята на ООН в тях. Те се ангажират в борбата с международния тероризъм и за постигане на устойчиво развитие чрез ограничаване на бедността. И двете страни имат изгоди от икономическото си сътрудничество. Европейският съюз е с развита икономика, модерни технологии и значителни финансови ресурси, а Китай е с висок икономически растеж, огромен пазар и неограничени трудови ресурси.

През октомври 2003 г. Китай обнародва документ за отношенията си с Европейския съюз – първи и единствен засега в неговата международна практика. Тези отношения са определени като „всестранно стратегическо партньорство“.

Икономическите отношения между Европейския съюз и Китай се развиват още по-бързо след приемането на Китай в Световната търговска организация. Европейският съюз изпреварва САЩ и Япония като търговски партньори на Китай. От своя страна Китай остава вторият търговски партньор на Европейския съюз след САЩ. В този обмен обаче делът на новоприетите в Европейския съюз държави е незначителен (около 5%).

Големи перспективи дава инвестиционното сътрудничество между Европейския съюз и Китай, включително създаването на смесени предприятия в Китай с участието на водещи европейски компании. Приоритетна област е сътрудничеството в информационните технологии.

Въпреки този положителен стратегически хоризонт, отношенията между двете страни не са освободени от предразсъдъци и проблеми.

От страна на Европейския съюз отношенията с Китай все още не са преодолели формирани стереотипи. Мнозина смятат, че под влияние на европейските ангажименти Китай ще се движи по западния път на либерализация на икономиката, на върховенство на правото и на плурализъм в политическия живот.

Китай се е научил да използва разделенията между европейските страни. Някои анализатори (вж. Анализ на Европейския съвет за външни отношения от 2009 година) определят неговите отношения с Европейския съюз като партия шах с 27 противници, струпани от другата страна на дъската и спорещи коя фигура да преместят и къде. В отстояване на своите интереси Китай е готов да се противопостави не само на отделни европейски страни, а и на Съюза като цяло. Пример за това е отменената в края на 2008 г. среща на върха Европейски съюз – Китай заради срещата на френския президент Никола Саркози с Далай Лама. При това Франция тогава председателстваше ЕС.

Според икономическия и политическия подход, който прилагат към Китай, и степента на сближаване страните – членки на Европейския съюз, могат да се обособят в няколко групи, но това е предмет на друг анализ.

Общата картина на отношенията Европейски съюз – Китай се характеризира с липса на основни противоречия между тях. Но поради определени различия, дължащи се на историческото и културно наследство, на политическите системи и икономическото ниво, естествено е, че между двете страни има различни гледни точки и дори несъгласие по някои проблеми.

Върху двустранните отношения тежат няколко спорни проблема:

– Наложеното от Европейския съюз оръжейно ембарго срещу Китай. В Европейския съюз няма консенсус за отмяна на ембаргото. Китай продължава да пледира за отпадането, но не го поставя като условие за развитие на отношенията.

– Въпросът за правата на човека. Европейският съюз следва възприетия през последните години неконфронтационен подход, който се характеризира с отказ от поддържане на резолюции срещу Китай в Комисията по човешките права. В същото време Европейският съюз отправя претенции към Китай в тази област. От своя страна Китай изтъква цивилизационните различия и отдава приоритет на социалните и икономическите права, без да отрича необходимостта от диалог и от отчитане на европейския опит.

– „Тайванският въпрос“. На всички срещи Пекин поставя този въпрос и изисква от европейските страни подкрепа за политиката „един Китай“, като от тази позиция се разглежда „тибетският въпрос“.

– Между Китай и Европейския съюз съществуват проблеми и в икономическата област. През 2007 г. търговският обмен между тях достигна 300 милиарда евро и Съюзът стана най-големият търговски партньор на Китай за сметка на САЩ. Но търговският излишък на Европейския съюз от 80-те години вече се е превърнал в дефицит от 160 милиарда евро. Това е най-големият търговски дефицит в историята на Европейския съюз, което предизвиква все по-голяма загриженост в Брюксел.

Китай изисква да получи признание за пазарните начала, по които функционира неговата икономика. Около 2/3 от неговия БВП вече се създава извън държавния сектор.

Не са за подценяване острите търговски конфликти – спорът за вноса на текстилни изделия в ЕС, за търговията с промишлени стоки – обувки, велосипеди, телевизори и други. Проблем е също защитата на правата на интелектуалната собственост в Китай.

Част от тези проблеми са разрешими, а други могат да бъдат смекчени, така че да не възпрепятстват развитието на двустранните отношения. Европейският съюз и Китай са люлки на вековни цивилизации и средища на икономически живот. Те могат да се оформят като двата носещи стълба в изграждането на архитектурата на съвременна Евразия.

От страна на Европейския съюз постигането на по-голяма самостоятелност и по-голяма вътрешна сплотеност на страните би осигурило на Съюза повече успехи в задълбочаването на отношенията с Китай.

Мартин Жак*

*Мартин Жак – професор, доктор, чете лекции в университети във Великобритания, Китай, Япония, Сингапур, писател и журналист, издава сп. „Marxism Today“ през 1977–1991 г., коментатор в английски и американски вестници.

 Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.01.2015

м

САЩ създават недалновидни правила

„Жен мин  жибао“, Китай

Барак Обама в посланието си до Конгреса „За положението в страната” много пъти спомена Китай. Той специално подчерта, че правилата за международната търговия в Азиатско-Тихоокеанския регион  трябва да бъдат установявани от САЩ, а не от Китай. В  тази връзка той се обърна към двете партии на страната с молба да му предоставят пълномощия за стимулиране на търговията в региона.

Обама се притеснява за правилата на играта във външната търговия – най-вече за „Споразумението за Транс-Тихоокеанско сътрудничество (TPP — Trans-Pacific Partnership)” и “Споразумението за Трансатлантическа търговия и инвестионно сътрудничество (TTIP — Transatlantic Trade and Investment Partnership)”, които американският президент активно защитава през последните години. Правителството на САЩ, опитвайки се да създаде споразумение за селективна трансрегионална търговия, явно желае да изтъкне конкурентоспособността на своя експорт. Като оставим настрана това, че правителството на Обама придвижва тези две споразумения, опитвайки се по такъв начин да остави следа в историята на президентствата в страната, в някой свои положения тези проекти не устройват партньорите в преговорите. Даже Конгресът още не е излязал със своя позиция.

Досега САЩ постоянно се отклоняваха от назрелите по света въпроси по отношение на политиката за „пребаласиране в АТР” Американското правителство даваше нееднозначни отговори за това, явява ли се ТРР икономическо ядро на тази политика. Но този път Обама накрая каза ясно: Белият дом придвижва ТРР и ТТIР, насочва повече усилия към Азия и Европа, към ново  търговско споразумение, не само свободно, но и справедливо, което ще защитава интересите на американските работници и предприятия. Обама смята, че САЩ трябва да подготвят писмени постановления, определящи правилата на играта, които да не позволяват на Китай да получава дивиденти от установяването на свои собствени норми.

Изглежда, че САЩ не са напълно удовлетворени от системата за международна търговия, разработена от СТО. Обама смята, че още от началото някой търговски споразумения не са идеални, както се твърди, и затова някой страни нарушават правилата на търговията. В същото време Китай иска да установи регионални правила, които да доведат до най-високи темпове на ръст в света, което е неизгодно за САЩ. Основната идея на Обама е в това, че умело използваната от Китай система за световна търговия не е много справедлива по отношение на САЩ.

Опитите на САЩ да задълбочат реформите на системата за международна търговия и да извлекат печалба за себе си, сами по себе си водят до противоречия. Но в миналото САЩ умело проявяваха инициатива по създаване на глобална система, докато днес могат да задействат само трансрегионални системи, свързващи избирателно САЩ и Азия, САЩ и Европа. Не можем да не отбележим, че способностите на САЩ да създават  нови формирования и възможностите им да привличат водещи международни системи, чувствително са намалели. САЩ считат, че в хода на внедряване на системите на СТО, която те така подкрепяха в миналото, Америка търпи загуби, затова желаят да започнат всичко отново и по пътя на изключването на практиките на страни като Китай, да създадат нови ексклюзивни  транрегионални механизми.

Очевидно е, че тези САЩ, които активно формираха глобалната търговска и финансова система, вече ги няма. САЩ виждат, че те вече нямат силата да създават световна, по-свободна, по-справедлива всеобща международна система. Вместо това САЩ могат само да разработват недалновидни схеми, да създават нови търговски системи, в които да бъдат включени те и няколко други държави. Такава систем би съществувала заедно със СТО, но ще доведе до разцепление в международната търговия. САЩ и редица други развити страни задълбочават разногласията с повечето развиващи се страни  до там, че могат да бъдат сериозно увредени икономическите и търговските връзки между различните развиващи се страни. Този път едва ли води към по-свободен и справедлив свят.

Наистина ли принципите на търговията, пропагандирани от СТО, са несправедливи? САЩ предполагат, че изискванията на съществуващата система по отношение на опазване на околната среда, защитата на интелектуалната собственост и участие на пазарите са занижени, но не бива да се забравя, с какви проблеми се бяха сблъскали САЩ по време на собствения си процес на индустриализация. Щатите преминаха дълъг път и постепенно постигнаха прогрес. Америка отказва да се примири с пътя на развитие на другите страни, не желае да сътрудничи с тях при тяхното ниво, не желае съвместно с другите страни да разработва принципи на сътрудничество. Всичко това, би могло да доведе само до това Вашингтон да загуби уважението на другите страни. САЩ не желае да сподели плодовете на своето развитие и в крайна сметка това може да доведе до загубата на популярност в другите страни и региони на света. И един ден могат да бъдат изхвърлени зад борда на търговската система и да се лишат от новите възможности за съвместно развитие.

Авторът е професор, заместник декан на факултета за международни изследвания на университета във Фудан.

Шен  Динли (Shen Dingli)

 Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.01.2015

,

За свободата на словото трябва да има граници

„Xinhuanet„, Китай

В началото на тази година в Париж три дни подред бушуваха терористи. От куршумите на тези радикали загинаха 17 човека. Като център на тези събития се открояват събитията от 7 януари, когато ислямисти нападнаха редакцията на сатирично списание. Тази атака стана зашеметяващ удар за Франция, Европа и за целия свят.

От каквито и да е доводи да са се ръководили нападателите, подобно кръвопролитие, от което на човек му настръхват косите, трябва да им се даде решителен отпор. Но сега, когато след трагедията са минали няколко дни, не трябва да пропуснем да се замислим за факторите, които доведоха до такъв изход. Специално внимание заслужава това, че след атаката на редакцията на Charlie Hebdo западното общество не толкова се обедини около осъждане на убийците, колкото върху „отстояване  принципите на свободната преса”

Charlie Hebdo много пъти до сега са публикували остри карикатури, които са предизвиквали недоволството на читателите и даже са водили до опити да съдят редакцията. Стилът на това списание се описва като „вулгарен, остър и агресивен”, но от Charlie Hebdo си го харесват такъв.

Много хора не проумяват, че в многополярен свят свободната преса трябва да има някакви граници. Съществуват множество народности и религии със своите особени сакрални образи и табута. Ако желаем мирно да съжителствуваме, необходимо е да се уважаваме един друг.Свобода на словото която засяга другите с от нищо неограничени и безпринципни оскърбления, нападки и осмивания, не ще доведе до нищо добро. Да, карикатурите на Charlie Hebdo разсмиваха хората, но смехът не трябва да наранява……

Трябва да се отбележи, че даже някой големи западни медии нееднозначно се отнасят към стила на Charlie Hebdo. Британският Financial Times, например, раскритикова  стила на  френското издание за грубостта и пошлостта на неговите провокационни материали. „Необходимо е с уважение да се отнасяме към привържениците на другите религии и убеждения, да установяваме диалог чрез внимателно отношение, а не да се оскърбяваме едни други”,  – пише авторът на статията. Материал с подобни изводи се появи и на страниците на New York Times.

Хиляди години вече нашият свят, в който съществуват най-различни народи, се раздира от различни конфликти. Една от основните причини е липсата на търпимост, готовността световните проблеми да се решават мирно, с уважение един към друг. Ако страните от конфликта биха могли да преразгледат и смекчат своите позиции, ако могат да престанат да мислят в рамките на принципа „ако не си с мен, ти си против мен”, ако могат да се поставят на мястото на другия и ако можеха да си формулират определени предели на свободата за самоизразяване, то в света би имало по-малко трагедии.

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 12.01.2015

л

 

Китайският модел на „пазарен социализъм“ – геоикономически и геополитически аспекти

/Поглед.инфо/ Днес в резултат на изключителното динамично развитие на КНР през последните повече от 35 години „Поднебесната“ се превърна в първа геоикономическа сила в света. Измеренията на тази сила могат да се разберат чрез следните факти:

• Глобален производствен център създаващ между 30 до 40% от реалните стоки и услуги в света по отделни основни сектори;

• Тенденция на превръщане на Китай не само в една от важните валутно-финансови световни площадки, но и в ключовата такава;

• Все по-укрепващата иновационно-технологическа мощ на КНР;

• В условията на постепенно завършване на „североамериканския дълъг цикъл на капиталово натрупване“ превръщане на Китай в лидер на новия, „азиатски цикъл на капиталово акумулиране“ .

Всичко това води до трансформация на КНР в геополитическа „звезда“ от първа величина в скорошна перспектива.На фона на всичко това съвсем естествена е възникналата дискусия за това, кои са факторите за този успех. И макар всички изследователи, политици, бизнесмени и т.н. да признават ролята и значението на един или друг външен фактор във времето, почти всички са съгласни с това, че през целия период на китайския възход един постоянен фактор на действие е изграденият модел на стопанска динамика. Да, безспорно самият модел търпи непрекъснати промени, но той като фактор е безсменен и най-значим. Оттук възниква един друг не по-малко важен спор – какво представлява самият този модел? В рамките на този кратък материал ще изкажем нашето мнение по въпроса, но погледнато през призмата на мястото на модела в геоикономически и геополитически план.

Кратък преглед на реформения процес в КНР

През далечната вече 1978 год. под ръководството на Дън Сяопин в Китай започват реформи. Началотоимсе свързва сIIIпленум на ЦК на ККП следXIконгрес, проведен в края на 1978 г.Именно на този пленум се обявява „политиката на „реформи и откритост“(改革开放政策). Цел на тези реформи е качествена промяна на съществуващия икономически модел на т.нар. „държавен социализъм“.

Последниятсе характеризира с „твърда“ централизирана регламентация на стопанските процеси, осъществявана на база петгодишни национални планове, монополно доминиране на държавни или „квазидържавни“/например различните модели на колективни стопанства/ форми на собственост.Тук трябва да подчертаем, че всвоето първоначално функциониране централизирано-плановият икономически модел в бившия СССР, КНР, редица страни от Източна Европа, Азия и Куба демонстрира изключителни мобилизационни възможности за динамично извеждане наизостаналите спрямо индустриалния Западобщества от аграрно-занятчийски тип функциониране в посока към осъществяване на базова първична индустриализация и цялостна социо-икономическа и културна модернизация.

Но постепенно с усложняване на стопанския живот, когато еднопосочността на развитието се сблъсква с все по-разширяваща се необходимост от разработка на многоцелева конкурираща се алтернативност на стопанско-технологическата динамика, но също така и в резултат на започнал се и засилващ се процес на бюрократизация, позитивният потенциал на централизираният модел се изчерпва. Той се превръща в препятствие запо-нататъшноторазвитие на производителните сили предвид това, че не успява да осъществи преход от екстензивни към интензивни форми на социално-икономическо възпроизводство. Поради това в страните на „държавния социализъм“ започват да се търсят пътища за създаване на нови формати, които да динамизират и осъществят ефективно развитие на производителните сили.

В тази връзка в КНР са обявени т.нар. „Четири модернизации“(四个现代化), под което лидерите на ККП разбират обновяване на: (1) промишленността; (2) селското стопанство; (3) отбраната; (4) науката и техниката.Крайната целепревръщане на КНР в съвременна държава. Самият термин „Четирите модернизации“ се използва за първи път от Джоу Енлай през 1963 г. и се въвежда отново от Дън Сяопин през 1978 г. Реформите в рамките на «Четирите модернизации» предполагат следното:

• Вниманието да се съсредоточи върху производството и технологичната революция;

• Да се изостави бюрократичната система на управление, при която не се обръща внимание на икономическите резултати и ефективността от труда;

• Да се направи остър завой към нов път на развитие, основата на който да бъдат икономическите закони и научното управление, съчетало в себе си демокрация и централизъм;

• Китай да излезе от своята затвореност към света и да премине към активно заимстване на опита на най-развитите в технологично отношение държави, широко да се използват чуждестранните капитали и страната смело да стъпи на международния пазар.

Третият пленум на ЦК на ККП след XI конгрес протича в сложна обстановка. Въпреки известната стабилизация, наблюдаваща се след края на активната фаза на „Културната революция“ и особено след ликвидирането на групировката на „Бандата на четиримата“, духовният климат в страната продължава да се характеризира със силна минорна нотка. На самия пленум в рамките на дискусиите се стига до следните изводи. От миналия опит се признават за „правилни“ следните идеи на Мао Дзъдун:

• Постепенното преобразуване на частната собственост върху средствата за производство;

• Провеждане в областта на науката и техниката на курса „Да разцъфнат сто цветя, да си съперничат сто школи“, т.е. разрешаване на възможно най-широк плурализъм на идеи и схващания;

• Принципът за единното планиране с отчитане интересите на всички слоеве на населението – държавни, колективни и лични;

• Особено внимание към леката промишленост и селското стопанство, което определя „специфичния път“ на индустриализация на Китай/Това е особено важно за КНР като се има предвид, че по някои данни в предходния период около 85% от инвестициите са били насочвани към военната промишленост и свързани с нея сектори/;

• Съчетаване на „опората на собствените сили“ със заимстване на чуждия опит.

На практика от наследството на Мао се възприемат подходите от времето на „Новата демокрация“, т.е. концепцията за „Демократическата революция“. Сред новото ръководство на ККП и КНР водено от Дън Сяопин започват да кристализират идеите, че основен недостатък на досегашното икономическо развитие се явява прекомерната централизация. Затова се предлагат два начина за да се активизират стопанските субекти:

1. Все повече правомощия за взимане на решения да се прехвърлят на местните власти и отделните производствени единици;

2. Да се стимулира материалната заинтересованост на отделните стопански единици.

Този модел Дън Сяопин нарича „икономическа демокрация“(经济民主). До този момент в китайската история два пъти са правени опити за децентрализация – през 1958 и 1979 г. Дън Сяопин за първи път изказва мнението, че е възможно първоначално една част от населението да получава по-високи доходи и да живее по-добре. Т.е. на преден план като движеща сила за икономическото развитие се поставя материалната заинтересованост, а не „революционният дух“. Като правило в едно общество около 1/10 са хора с предприемачески дух. Идеята е този дух да бъде използван за благото на цялото общество.

Най-съществената разлика, обаче, е в оценката на ролята на пазара. Започва да се изказва мнението, че законът за стойността работи по-добре в условията на пазарни отношения, отколкото при централизирано-планов модел. Още на гореспоменатото заседание на Държавния съвет през 1978 г. се прави този извод. Като обобщение от това заседание се излиза с с призив „Да съчетаем плановата с пазарната икономика“.

На основата на тези нови виждания, а практически нова политическа, социо-икономическа и идеологическа платформа, се разгръща реформеният процес.В рамките на първоначалния период на реформи се следва определена логика, която залага преди всичко на вътрешни фактори и ресурси. Стъпките на тази логика може да представим по следния начин – засилване на инвестиционната активност от страна на държавата – повишаване на покупните цени на селскостопанските продукти – реформиране на селото – стабилизиране на производството на селскостопански продукти – реформиране на предприятията – повишаване на производството и на трудовите възнаграждения – тенденция на повишаване на търсенето на селскостопански и промишлени продукти в резултат на повишените доходи. На практика промените стартират със селото. Семейното стопанисване на обработваемата земя става основна форма в аграрното производство на Китай след започване на реформата. Характерът на земеделските земи в немалка част в КНР – хълмиста структура, както и спецификата на ключовата култура – поливен ориз, затруднява механизираната обработка на земята чрез големи високопроизводителни машини. Това прави семейната обработка на земята изключително подходяща форма за аграрното стопанство на страната.

Едновременно с това се подготвят факторите, които да динамизират икономиката на следващия етап – «отварянето» на страната чрез контакти с „хуацяо“(представители на китайската диаспора в Тайван, Сингапур, Хонконг, страните от Югоизточна Азия и даже в САЩ) – подготовка и създаване на структури, както и канали за износ на стоки – подготовки на условия в лицето на „свободните зони“ за привличане на преки чужди инвестиции във вид на производствени технологии от страна на „хуацяо“ – начало на засилване на износа на стоки. Несъмнено за да се осъществи тази стъпка се предприема важен «геополитически маньовър». При значително по-лоши стартови социално-икономически, политически и технологически условия, отколкото в СССР и в страните на източноевропейския социализъм, както и в обстановка на влошени идеологически, идейно-политически и прочее взаимоотношения със „съветския блок на социализма“ ръководството на ККП и Китай в лицето най-вече на Дън Сяопин тръгва да търси възможност за интегриране в капиталистическата система на разделение на труда, но не като периферия, а като относително равноправен партньор. Като средство за постигане на тази интеграция, избягвайки опасността да попаднат в подчинено-периферна позиция, както стана това по-късно с бившия източноевропейския социализъм след разпада на СССР, е сключването на „сделка“ със САЩ.

Същността на «сделката» е КНР да партнира на САЩ в «антисъветската игра». За Щатите, за които Съветския съюз в дадения исторически момент е «главна грижа», това е напълно приемлива цена на сделката с Китай – интегрирането му в западната технологическа зона, както и система на пазарни взаимодействия, и финансови потоци, както и допускането на същия да навлезе на огромния потребителски пазар на Запада при относително благоприятни условия.

Друг фактор за позитивната икономическа динамика още в самото начало на реформите в Китай става инвестиционната политика, поддържана от правителството. В това отношение, въпреки разликата в мащаба, КНР следва инвестиционния модел на „азиатските тигри (или дракони)“ – Япония, Тайван, Южна Корея, Сингапур и Хонконг, характеризиращ се с парадигмата „инвестиции-ускорен растеж“.

В първите години на реформите, особено през първата половина на 80-те години, селското население е около 70% от общия брой на гражданите на страната. Инвестирането в повишаване на доходите на селското население чрез промяна на ценовата политика, т.е. повишаване на цените на селскостопанската продукция, а оттук и в повишаване на покупателната му способност, става един от факторите на растежа. Но по-нататък инвестициите именно в производствения сектор става главен фактор на позитивната динамика. Добавената стойност на промишленото производство в БВП (брутния вътрешен продукт) на Китай е 45%, докато този на селското стопанство е само 10% при това с тенденция на постоянно намаляване.

Едновременно с това, следвайки модела на „азиатските дракони“, все по-значителен фактор на растежа на китайската икономика от втората половина на 80-те години става външната търговия. Така или иначе следва да отбележим, че инвестиционната политика, подобно на тази на другите «дракони» се характеризира със значителна динамика, т.е. следва се модела на значително съотношение инвестиции/БВП. Тези съотношения в КНР са сравними с тези на Сингапур през периода (1970 г.–1980 г.), Южна Корея, Тайланд и Малайзия. Или казано с други думи инвестиционната политика се характеризира с много високо съотношения, които някои изследователи характеризират като свръхинвестиране. Така или иначе подобна инвестиционна политика определено съдейства за високите темпове на растеж на КНР и за това на всеки седем години БВП на страната да се удвоява.

Интересна трансформация преживява банковият сектор. Този сектор, запазвайки се като държавен, определено се „научава“ относително бързо да работи в пазарни условия. През 90-те години в банковата сфера са допуснати чужди банки, както като партньори, така и като самостоятелни агенти, макар че този допуск се разрешава само в специалните икономически зони.(СИЗ). Ще добавим, че СИЗ стават прекрасен полигон, където се апробират нови практики, които доказали се в СИЗ след това стават обект на внедряване в страната. Тъй като СИЗ са разположени в Източен Китай в крайбрежната зона може да се каже, че се наблюдава явлението, при което „пазарната вълна“ се движи откъм морето към вътрешността на страната.

През 90-те години на ХХ век се осъществяват решаващи крачки в реформения процес при преструктурирането на държавните предприятия(ДП), в частност големите такива – системата на управление, структура на собствеността, тяхното консолидиране, т.е. сливане и поглъщане, както и цялостната среда на тяхното функциониране – в посока на засилване на пазарните елементи на регулиране и конкурентното начало. На практика започва в една или друга форма процес на приватизация най-вече на основата на акционирането на ДП. Несъмнено този процес е стимулиран от недостатъчно ефективния процес на модернизация на държавните предприятия, които определено демонстрират не особено висока динамика на приспособяване към новите пазарни начини на функциониране. При което, обаче, държавата, особено в структуроопределящи предприятия и такива имащи отношение към националната сигурност, запазва контролния пакет акции.

Предвид факта, че целта на ръководството на КНР в крайна сметка е преминаване от екстензивен към интензивен модел на икономическо развитие се изисква стопанска дейност основана на научно-технически прогрес и високо професионално ниво на кадрите. Последното може да се постигне единствено чрез поставяне на научно-техническото образование в центъра на вниманието. Ясно се разбира, че без съвременни технологии и научно управление не е възможно да се гарантира по-нататък дори постигнатото вече ниво „топлина и храна“ – при ограничен размер на обработваема земя и огромното, и непрекъснато растящо население.

От ключово значение за успеха на реформата става „откриването“ на Китай за преките чужди инвестиции(ПЧИ). Пионерна и важна роля за ПЧИ играе китайската диаспора – Хонконг, Сингапур, Тайван, Тайланд, Малайзия и т.н. Но с времето все по-ключово значение придобиват ПЧИ идващи от Япония, САЩ, Южна Корея, Великобритания и т.н., т.е. развитите страни на Запада Фактически именно чрез ПЧИ в Китай навлизат толкова важните за страната нови и високи технологии, управленско и маркетингово ноу-хау. Също така именно чрез ПЧИ се създават каналите за излаз на чуждите пазари, допринесли за рязък скок във външната търговия на Китай. Редица са факторите, създаващи привлекателността на КНР като обект на ПЧИ – ниската цена на работната ръка, позволяваща максимизиране на печалбите на инвеститорите, огромният и растящ като потенциал пазар на Китай, водената държавна политика, формираща най-благоприятни условия за чуждите инвеститори, както и осигуряваща стабилни условия за чуждия капитал.

На фона на всичко това се формира американо-китайският синтез, получил наименованието „Кимерика“. Става дума за явление, при което „китайците работят, а американците потребяват“. След което печалбата от продадените на американците стоки Китай инвестира в американски ценни книжа. С което дава основание на САЩ да печатат нови долари. Но това явление ни разкрива и важната връзка между орентирания към свръхпотребление, основан на масивно „печатане на долари“ неолиберален модел на САЩ и динамиката на развитие на КНР. В крайна сметка, обаче, спиралата на развитие, ръководеща се от максимата „китайците произвеждат, а американците потребяват“ води до деиндустриализация на САЩ. Управляващите кръгове на Щатите дълго време се водят от илюзията, че няма страшно от това да прехвърлят производството в Китай и други страни, тъй като те продължават да контролират иновациите и финансовите потоци. Оказва се обаче, че съществуват закономерности – където е производството, натам се запътват технологиите и иновациите. А там където се концентрират производството, техонологиите и иновациите натам тръгват и финансовите потоци. Казано с други думи „Кимерика“ се оказва „китайски капан“ за САЩ.

Първото десетилетие на ХХI век става златно за развитието на Китай.През тези години темповете на растеж на китайската икономика, които в значителна степен надхвърлят очакванията, създават стабилна основа за просперитет на китайското общество.Това формира качествено ново състояние в развитието на китайската икономика и социум.Гореспоменатото ново състояние изчерпва почти напълно възможностите и позитивните стойности на екстензивния тип развитие на Китай и налага в нарастваща степен необходимостта от преход към интензивен тип динамика, което е невъзможно без активното внедряване и използване на научно-техническия прогрес, като основа на социално-икономическото функциониране на КНР. Поради това като основна цел се поставя изграждането на ефективна национална иновационна система(НИС) в качеството на базова платформа на прогресивна динамика на КНР. В Китай се използват както оригинални подходи, така и такива, заимствани от опита на други страни от Източна и Югоизточна Азия за да успеят в създаването на такава НИС. Въпреки определени диспропорции и проблемни зони, в КНР успяват да „превземат и тази височина“ – изграждането на работеща НИС, като фактор за интензивен тип развитие и залог за бъдещи успехи.

„Т.нар. „Глобална криза“, започнала през 2008 г., като сложно системно и противоречиво явление, възникнало в центъра на международната капиталистическа система на разделение на труда, несъмнено оказва силно и неизбежно въздействие върху социално-икономическото развитие на Китай, който е дълбоко интегриран в същата тази система на разделение на труда.В рамките на първата остра фаза на „Глобалната криза“, въпреки получените удари, Китай успява с относително благоприятни резултати да се справи с възникналите проблеми. Започва процес на замяна на модела на износа като ключов двигател на китайската икономика с модел на вътрешното потребление. Първоначалното впечатление е, че е осъществено успешно „меко кацане“, но нещата се оказват не така категорични предвид нарастващите разходи за поддържане на нужните темпове на растеж, които да не позволят сриване на китайската икономика.

Междувременно „Глобалната криза“ слага окончателен край на явлението „Кимерика“, т.е. относително безконфликтната симбиоза между САЩ и КНР, при която всеки преследва свои цели, но в определен период от време тези цели са съвместими. Стартира процес на увеличаването на зоните на сблъсък, за което безспорно допринася тенденцията на смяна на силовите полюси в сферата на икономиката и превръщането на Китай в най-голяма промишлена държава през 2010 г., а от 2014 г. насам и в най-голямата световна икономика.

На фона на несъмнените успехи в стопанската динамика КНР се изправя и пред множество нови предизвикателства, проблеми и трудности. В периода след първата «остра фаза» на «Глобалната криза» се наблюдава появата или усилването на редица негативни тенденции такива като натрупване на значим вътрешен дълг, понижаване на темповете на растеж, намаляване на темповете на вътрешните спестявания, което съдържа заплахата от намаляване на вътрешното потребление, относителна загуба на международна конкурентоспособност поради нарастване на доходите и цената на работната ръка спрямо редица страни от Югоизточна и Южна Азия, както и Латинска Америка. Като конкретна «кумулираща» външните заплахи и вътрешните проблеми проява стана буквално в наши дни сривът на фондовите борси в Шанхай и Шънджен, довели до активизиране на действията на държавата да се прекрати негативният тренд.

Променената ситуация накара ръководството на страната и ККП да започне нова фаза на политиката на „реформи“, наричана „втората реформа“, обявена и като политика на «новата нормалност». За тази цел на този III пленум на ЦК на ККП през ноември 2013 г. са формулирани 300 конкретни задачи. Те са фокусирани върху това Китай да гарантира вътрешната и глобалната си стабилност, продължаване на успешната социално-икономическа динамика и подобряване на благосъстоянието на хората. С други думи, Китай, в разбирането на неговите лидери, въз основа на досегашните постижения трябва да направи следващия „скок“. В смисъл да намери „ново нормално“ състояние, съответстващо на по-високия етап на развитие на китайското общество и на позицията си в света.

В рамките на «втората реформа» стартират структурни промени, в рамките на които високотехнологичните отрасли, науката и образованието стават ключов приоритет. Предполага се създаване на милиони нови работни места именно в тази сфера, както и в областта на производството на стоки и услуги с висока степен на добавена стойност. Стремежът е преход към модел на развитие на иновационна основа, предполагащ използване на постиндустриални технологии и оборудване – нано и биотехнологии, триизмерни принтерни устройства, «Големи данни», нови източници на енергия и други. Казано с други думи осъществяването на т.нар. «Трета индустриална революция» (понятието „Трета индустриална революция“- Third Industrial Revolution е въведено от Джеръми Рифкин(Jeremy Rifkin), употребен в неговия, публикуван през 2011 г. труд „Третата индустриална революция: как латералната(нестандартната) сила променя енергията, икономиката и света».

„Новата нормалност“ – от една страна това е забавяне на икономическия растеж и предизвиканите от това забавяне проблеми в различни области. Но от друга е преструктуриране на икономиката с цел трансформация на същата в посока на създаване на нов модел на растеж и функциониране. От трета страна това е самият нов модел на икономическа динамика, предполагащ иновационна основа на развитие и действителна социализация на обществено-икономическите отношения.

Относно «модела на социализма с китайска специфика» като геоикономическа алтернатива на неолибералния капитализъм и геополитическа алтернатива на Западната доминация

Като цяло китайският социално-икономически модел на развитие, роден и раждащ се от реформите, започнати в края на 70-те години на ХХ век в Китай, през изминалите повече от три десетилетия доказа своите предимства от гледна точка на стопанската динамика, иновационо-технологическото развитие и създаването на материално богатство. Това предимство бе доказано практически в два аспекта:

• От една страна пред предходния модел на т.нар. «държавен социализъм», тъй като в рамките на горния КНР не успя да постигне преход от екстензивен към интензивен формат на функциониране;

• От друга страна и това е много важно – пред доминиращия света неолиберален капиталистически модел, който бе обявен преди време «за край на историята», т.е. за система без позитивна алтернатива. Оказа се, че китайският модел успя да се докаже като такава позитивна алтернатива.

Важна изходна точка за формирането на «модела на социализма с китайска специфика» е разбирането, че КНР се намира едва в началния етап на социализма. Това се определя от спецификата на страната – недостатъчно развитие на производителните сили в резултат на първоначалната исторически обусловена сериозна обща изостаналост на Китай в социо-политически, технико-икономически, организационно-управленски и обществено-културен план. Оттук се ражда концепцията, че при наличието на планово регулиране е възможно допълнително да се осъществява и пазарно такова. Т.е. става дума за разумно съчетание, синтез на стоково-парични и планово-държавни подходи.

Като се изхожда от тази логика, следва мнението, че Китайската комунистическа партия (ККП) е длъжна предвид равнището на развитие на страната да допусне съвместно съществуване на социалистически и капиталистически елементи. Но това трябва да стане много внимателно, за да не се трансформира КНР в капиталистическа страна с всички последици за трудовите хора.

Днес може да се каже, че по отношение на собствеността в КНР се наблюдава смесен тип икономика, която съчетава различни форми на собственост:

1.Държавна собственост в различни съчетания – от такива предприятия, които държавата контролира изцяло до тези, които «де факто» са смесена собственост – «държавно-частна» или «държавно-колективна». При смесените съществуват комбинации като:

• Съвместни предприятия;

• Съвместно партньорство;

• Съвместни бизнес операции;

• „Публично листване“ на фондовия пазар, т.е. обявяване на част от тяхния капитал за продажба на фондовите борси.

2.Колективна собственост, при която също има разнообразни комбинации:

• Собствеността като дялове или акции принадлежи на колектива – такъв е примерът на най-голямата телекомуникационна корпорация в света – «Хуауей»;

• Собствеността е на колективни субекти – провинциални власти или други субекти на местна власт;

• Кооперации и трудови задруги.

3.Частна собственост, която също демонстрира многообразие, а именно:

• Частно-трудова собственост – особено в селата, където обработката на земята, водеща се изключителна държавна собственост, е дадена на дългосрочна аренда за обработка на семеен принцип;

• Частно-капиталистическа – принадлежаща на частен китайски или чуждестранен капитал.

В сферата на управление и регулиране на стопанските процеси в Китай се формира система на управление и регулиране включваща механизми на въздействия работещи в три режима: (1) централизирано планиране; (2) индикативно планиране; (3) пазарно регулиране. При това тази система не е строго регламентирана по субекти на стопанска дейност и режими на функциониране. В този смисъл ако пазарната ситуация излиза извън рамките на положителен режим на функциониране се прилага пряко централизирано/директивно/ регулиране.

Редица изследователи, политици и идеолози (независимо дали става дума за такива с дясна или лява ориентация), бизнесмени и дейци от практиката, както на Запад, така и в Русия и другаде, характеризират Китай като „общество на държавен капитализъм“.( Вж.напр. Vahan Janjigian.Сommunism Is Dead, But State Capitalism Thrives, forbes.com, 22.03. 2010; Gady Epstein. The Winners And Losers In Chinese Capitalism. forbes.com, 31.08. 2010; Dyer, Geoff „State capitalism: China,s ‘market-Leninism’ has yet to face biggest test“. Financial Times, 13 September 2010; Ferguson, Niall „We,re All State Capitalists Now“. Foreign Policy, 10 February 2012; „State Capitalism: The Visible Hand“. Special Report.The Economist, 2012. Руският автор В.Катасонов смята, че „като се започне с Дън Сяопин, в течение на тридесет години Китай се занимаваше със завоюване на световните стокови пазари. Страната се превърна в „световна работилница“, обслужваща половината свят. Китай представлява модел на промишлен капитализъм от зависим тип, съхранил социалистическата риторика. Под «социализъм» в Китай се разбира източна разновидност на държавния капитализъм.“ в http://www.fondsk.ru/news/2013/11/26/o-bombe-kotoryu-vzorval-kitaj-20-nojabrja-2013-goda-i-24219.html). Съответно китайската икономика е определяна като «капиталистическо стопанство», при което „държавата контролира икономиката чрез вертикални структури“. Някои западни автори даже стигат до твърденията за „държавния капитализъм“ в Китай като основна заплаха за „свободния пазар“ на Запада (Aligica, Paul, Vlad Tarko“State Capitalism and the Rent-Seeking Conjecture”, Constitutional Political Economy, 2012. 23(4): 357-379).

Съществуват автори и дейци извън КНР, които определят днешния модел като такъв на «пазарен социализъм», с което навярно следва да се съгласим. Тъй като става дума за «смесена икономика», при която, обаче, преобладават т.нар. «неексплоататорски форми» – държавна, колективна, частно-трудова. Те доминират както в заетостта, така и в резултата от стопанската дейност, а също така и по отношение на формираната печалба. Стопанските процеси са регулирани в обществена полза. Несъмнено съществуват много значими материално-финансови и социални различия, но показателни тук са и следните данни – през 2012 г. се провежда т.нар. Pew Global Attitudes Project от известната американска изследователска компанияPewAgency. В рамките на този проект се осъществяват анкети с различни въпроси, засягащи икономическата стабилност в редица страни. На въпроса „Как се чувствате финансово днес в сравнение с периода преди пет години?“ 70% от анкетираните китайци отговарят, че се чувстват по-добре.

С този резултат Китай заема второ място с малко по-ниски стойности от Бразилия, където 72% твърдят същото. Но затова пък КНР е с най-ниски показатели при тези, които отговарят, че се чувстват по-зле – само 5%, в сравнение с времето преди 5 години. Такива в Бразилия са 12%. Съответно 21% от китайците отговарят, че са «както преди»(цит. по www.pewglobal.org). Това е ясно свидетелство, че развитието на КНР ползва значим дял от населението на страната. За сравнение ще дадем САЩ, където само 27% дават положителен отговор на въпроса дали се чувстват по-добре отпреди пет години, в Русия – 32%, Германия – 23% и Япония – едва 11%.(пак там).

Изводът може да бъде само един – в геоикономически план като динамика на общо стопанско развитие, иновационен и технологически прогрес, както и като солидарно разпределение на резултатите от стопанската дейност моделът на пазарен социализъм на КНР определено демонстрира своето превъзходство над неолибералната капиталистическа система не само в полупериферните и периферните страни като България, но и по отношение на тези в центъра на горната.

Това геоикономическо превъзходство на модела на пазарния социализъм на Китай го превърна днес в геополитическа алтернатива на Запада. Несъмнено тук може да се говори не просто за КНР, но за създаваните с неговото най-пряко участие и инициатива формати като БРИКС – Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка, ШОС – Шанхайската организация за сътрудничество, а също така и проекти, какъвто е «Един пояс – един път», т.е. за сухопътните и морски маршрути на т.нар. «Нов път на коприната».

От гигантско значение тук е формиращия се стратегически съюз с Русия. Заедно Руската федерация и Китай извървяха пътя от относително незаангажиращи отношения след разпада на СССР през стратегическо сътрудничество към стратегическо партньорство. Днес последното все повече и повече се запълва с елементи на глобален стратегически съюз, способен да се противопостави на провежданата от САЩ глобална «стратегия на хаоса», която наблюдаваме в текущия момент.

Вместо заключение

«Моделът на пазарния социализъм» не е предлаган от КНР като «модел за износ». Но фактът на неговите забележими предимства пред този на доминиращия днес света модел на неолибералния капитализъм по един естествен начин възбуди интереса към него. Така например в Русия ключови фигури – политици, икономисти, идеолози, и не само от «левия спектър», но и вече сред патриотичните кръгове, започват да задават въпроса – «А не сгреши ли страната, тръгвайки да възприема западния неолиберален модел? И не е ли лекарството именно възприемането на «модела на пазарния социализъм», така както се доказа той в Китай, и не само, но и във Виетнам?» Такива въпроси започват да си задават и в редица страни от Източна Европа, но и в Латинска Америка и особено в Азия.

Като обобщение, ще повторим още веднъж силните черти на «модела на пазарен социализъм», демонстриран от КНР. Мощен национален сектор, който балансира изкривяванията, който са неизменна характеристика на частния и чуждия капитали, наличие също така на колективни формати на собственост, даващи възможности да се търси хармония между личен и общ интерес, пазарни механизми, предполагащи динамична краткосрочна конюнктура и прилагане на закона са стойността, съчетани с дългосрочността на държавното планиране и регулиране, позволяващи едно по-справедливо солидарно разпределение на доходи и материално благосъстояние, отчитане на стратегическите национални цели, както и избягване на опасните провали, съпровождащи чисто пазарните подходи, гонещи своите краткосрочни цели, и т.н., и т.н.

Дали нещо може да накара нашата т.нар. «политическа класа» да се замисли в условията на провалилия се геноциден и автогеноциден неолиберален модел «заръфал» вече повече от четвърт век България и «дояждащ» днес икономическото, демографско, технологическо и социокултурно пространство на Родината ни?

Превод Нако Стефанов, POGLED info.

.Качено на сайта iztoknazapad.com на 08.09.2015

м

Първата американо-китайска или Третата световна война

/Поглед.инфо/ Всички войни се водят заради пари. Разбира се, има също религиозни и етнически, но в крайна сметка и те се водят заради пари. И по-точно, заради контрола върху доходите от икономиката. Така че приказките за демокрация, за човешки права и прочее общочовешки ценности представляват просто един опит да се придаде цивилизован облик на процеса.

Да, наистина беше твърде демократично да бъде разрушена либийската държава, а после да състрадаваме на нещастниците, които се втурнаха към Европа заради тежката си участ. Шефът на външното министерство на Германия Франк-Валтер Щайнмайер призна, че военните операции в Ирак и Либия „бяха грешка”. Обаче не каза нищо за реалните причини, които предизвикаха операциите. Затова нека се опитаме ние да го сторим вместо г-н Щайнмайер.

Когато става дума за претенциите на която и да било държава за световна доминация, обикновено си представяме американските национални празници. Навсякъде е окичено със звездните флагове върху райета и се виждат красиво маршируващи колони полицаи и военни, облечени в парадна униформа. Всичко трябва да е “като в Америка”. Малцина си задават въпроса “но защо?”. А отговорът може да се намери във всеки статистически справочник за инвестициите в света.

Прието е да се смята, че е в реда на нещата всяка страна да се нуждае от чуждестранни инвестиции, и когато те дойдат, това е нещо много добро. Същевременно удобно се забравя, че парите идват съвсем не като подарък, целта е впоследствие да се получи печалба. След т. нар. победа в “студената война”, в течение на 15 години (в интервала 1993-2007 г.), общият обем американски преки инвестиции с натрупване* в икономиките на държавите от цял свят достигна 4,6 трилиона долара. Това се равнява на 19,1 % от общата сума на всички чуждестранни инвестиции на планетата. На второ място е Великобритания (12 %), на трето – Франция (8 %).

Географията на американските инвестиции обхваща 190 страни, включително Великобритания (426,4 млрд.щ.д.), Холандия (412,1 млрд. щ.д.), Канада (250, 6 млрд.), Люксембург (144,2 млрд.), Германия (100,6 млрд. щ.д.), Австралия (106,4 млрд. щ.д.).

46,7 % от всички американски инвестиции се падат на Евросъюза, а за Азия и Близкия изток те са 26,5 %. Каква печалба носят тези пари, никой не може да каже точно, но очевидно е по-висока от лихвите по банковите депозити. Най-големите американски инвестиционни фондове сочат в отчетите си средна доходност от порядъка на 23-28 % за година. Така излиза, че статуквото на световен политически и икономически лидер всяка година носи на САЩ чист доход** не по-малък от 1,28 трилиона долара. За сравнение, това е например половината от БВП на Руската федерация за 2013 г.

В такъв смисъл не е изненада, че Америка се старае да запази на всяка цена днешното си статукво. И заплахата за нея съвсем не идва от Руската федерация или от ислямските радикали. САЩ се полакомиха за свръхдоходността от евтината работна сила в Югоизточна Азия и допуснаха две стратегически грешки, които на практика предопределиха възникването на американско-китайската война. Първата грешка бе изнасянето на производството в Китай, и не само там. Американски заводи изникнаха в Тайван, Малайзия, Сингапур, но най-много бяха изградени в Китай. Втората грешка бе намаляването на промишленото производство в самите САЩ и преминаване на икономиката им към постиндустриалния модел, според който брутният вътрешен продукт се формира най-вече от потреблението и услугите.

На пръв поглед, тези стъпки сякаш увеличават обема на генерираната от САЩ печалба. Като цяло е така, но количеството пари се увеличи не само в Америка. Днес общата парична маса на планетата възлиза на 71,5 трилиона щ.д., от които 70,4 трилиона щ.д. се падат на икономиките на петдесетте най-развити държави. За Китай това са 22 трилиона щ.д.; за САЩ – около 12 трилиона щ.д.; за Германия – 2,8 трилиона щ.д.; за Великобритания – 2,4 трилиона щ.д.; за Франция – 1,9 трилиона щ.д.; за Италия – 1,4 трилиона щ.д.; за Испания – 1,1 трилиона щ.д.; за Русия – 0,58 трилиона щ.д.

Фактически в Китай има толкова пари, колкото у САЩ и Евросъюза, взети заедно (на сума от 23 трилиона щ.д.), докато преди шест години тази цифра е била два пъти по-малка.

Още от началото на 90-те години на 20 в. Западът и преди всичко САЩ издигнаха лозунга за приоритет на глобализацията и с бързи темпове започнаха да рушат междудържавните финансови граници и създаваха единно финансово пространство. Това им беше необходимо, защото така по-лесно наливат своите пари в слабите икономики и после съвсем простичко изнасят своята печалба. Днес се оказва, че 31,25 % от парите в света са китайски, а делът на американците едва надхвърля 17 %, и освен това непрекъснато намалява. В същото време делът на китайските пари расте, и то бързо, дори въпреки забавения темп на икономическия ръст. Обаче дори и със забавяне, дори и ако в края на годината икономическият ръст на Китай покаже по-малко от обявените 7 %, това все пак би означавало прираст от 1,23 трилиона щ.д., т. е., отговаря на създаване от нулата на още една икономика с мащабите на Южна Корея, Саудитска Арабия, Иран или Австралия.

Несъмнено американският БВП също расте, но най-вече на хартия, чрез всевъзможни спекулации, включително разпалване на войни в различни региони на планетата. Но дори и така прирастът си остава в пъти по-малък от китайския.

Червеният дракон се появи на пазара на чуждестранните инвестиции наскоро, преди около шест години, но вложенията в чуждестранни проекти вече са за почти 113 млрд. щ.д. От една страна, това е съпоставимо със сумата, която САЩ вложиха само в Германия, и тъкмо тук е разликата в използването на тези пари. Американците предпочитат да изкупуват акции и да печелят от спекулации, докато китайците влагат предимно в реалния сектор – строят заводи, пътища, пристанища. В Никарагуа например те инвестираха в оборудването на канал между двата океана. Ето защо реалното значение на китайските инвестиции е много по-високо от номинала, изразен в пари. Към днешна дата китайското икономическо влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион и в Африка е съпоставимо с американското, а някъде дори го превъзхожда.

Днес САЩ са заинтересовани най-вече да върнат парите във вътрешната си икономика, за да поддържат, дори и чисто статистически, ръст на борсите, а Китай си поставя диаметрално противоположна цел. Китайската икономика буквално прелива от пари, които изискват повече инвестиции. Китай е твърде голям като география, за пет години той успя да увеличи три пъти показателите на вътрешния си пазар, мащабите на създадената за това време промишленост също са големи, поне с една трета за същото това време, ако не и по-големи, и превалират над вътрешното потребление.

Народната банка на Китай обяви, че за следващите пет години възнамерява да увеличи размера на своите чуждестранни инвестиции до 500 млрд. щ.д. Например модернизацията и след това отдаването под аренда на гръцките пристанища се оценява от специалисти на 20-22 млрд. щ.д. и е в състояние да донесе не по-малко от 80-90 млрд. щ.д. печалба на Китай в течение на 20 години. Това съвсем не е пределът на инвестиционните възможности на Пекин. Неотдавна китайските борси буквално прегряха, което показва, че без особено напрежение Китай може да увеличи мащаба на своите инвестиции пет пъти и да достигне нивото от 3,5 трилиона щ.д. – нещо, което плътно ще го приближи до сегашната лидерска позиция на САЩ.

Вашингтон има всичко на всичко три коза срещу подобна заплаха. Първо, на всяка цена да дестабилизира обстановката в света навсякъде, където китайците биха могли да инвестират. Ето защо гори Близкият изток. Ето защо зоната на въоръжени конфликти в Северна и Централна Африка се разширява. Ето защо американската армия, която се смята за най-силна в света, и досега не се е заела да ликвидира терористите от Ислямска държава. Ето защо САЩ не се вълнуват особено от заплахата за разпад на Турция и разсъждават за нуждата от разделяне на Ирак. Всичко, всичко е полезно! Само и само Китай да не тръгне към Европа по новия Път на коприната!

Второ, да бъде дестабилизирана, а в идеален план – Русия да бъде потопена в гражданска война и докарана до политическа и териториална разруха. Китайската икономика безспорно е мощна, но си има ахилесова пета – ресурсен дефицит, и на първо място дефицит на различни суровини и енергоносители. В Русия всичко това е в изобилие. А пък САЩ се възприемат и в Пекин, и в Москва като противник. И тъкмо заради осеутяването на руско-китайското сближаване Украйна бе хвърлена в пещта на войната.

Трето, за идващите две години Вашингтон трябва да завърши икономическото завоюване на Европа. Тогава 17 трилиона щ.д. от техния БВП плюс 16-те трилиона щ.д. от БВП на Европейския съюз ще издигнат отново на висота икономическата машина на Америка и така тя ще може да се изправи срещу китайците с повече шансове за надмощие. Това е целта на САЩ, заради която така упорито тикат европейците към подписване на Трансатлантическото споразумение за търговия.

Всяка страна решава сама на кого да заложи в тази битка на титаните и решението засега не е очевидно. Например Евросъюзът предполага, че ще успее да осъществи своя независима стратегия. Към момента в „тежката категория” само си разменят удари. САЩ, с ръцете на МВФ, отказаха на Пекин включването на юана в кошницата за специални права на заем – това е специфично международно платежно средство, което МВФ използва. Засега кошницата се формира от американския долар – с 41,9 %, от еврото – с 37,4 %, от японската йена – с 9,4 %, и от британския фунт – с 11,3 %. Официално е заявено, че през 2016 г. ще бъде поредното преразглеждане на състава на кошницата.

На свой ред Китай девалвира валутата си и сви със 7 % фондовия си пазар, като така намали и мащаба на образуващия се финансов балон. Това доведе до “изпаряване” на повече от един трилион долара от американската икономика, което пък повлече надолу всички ключови борсови индекси в Америка. С една дума, Китайската народна банка показа, че контролира чудесно ситуацията и че това, което стана, едва ли е просто случайност. Ако се наложи, “шегичката” може да се повтори “по желание на зрителите”.

Съответно цялата шумотевица с войната в Украйна, със западните антируски “точки…” и руските продоволствени санкции в отговор, не е нищо друго, а голямо геополитическо шоу, за да се маскира истинският обект на атаката на САЩ.

Разбира се, такива игри никога не преследват само една цел. Съпътстващите задачи, решавани в хода на операцията, също са важни. Например в замяна на европейските загуби от санкциите беше предадена за разграбване Украйна (очевидна стратегия за отклоняване от страна на САЩ, понеже Русия никога няма да отдаде Украйна, но кой е джипито на Европа?), и при това по “гръцкия” сценарий.

Да, наистина, на НАТО нямаше да са му излишни едни нови бази на украинска територия. И за САЩ щеше да се сбъдне мечтаният бонус – руският черноморски флот да бъде ликвидиран. Защото географски погледнато, Русия няма къде другаде да намери достатъчно приемливи условия. А дори и да можеше, новата главна база неизбежно би била разположена в радиуса на гарантиран ответен удар от територията на Крим. Така че независимо от пресмятанията, Руският черноморски флот не би трябвало да съществува, което сериозно ще намали руското влияние не само в Черноморския регион, но и в региона на Близкия изток.

Да, наистина геополитическият и икономически удар по Русия е мащабен, но като цяло е само операция по фланга в една друга война – в първата финансова война между САЩ и Китай. Просто Вашингтон днес няма друг вариант за действие. Америка се оказа прекалено обвързана икономически с Китай. Ето откъде идват и 450 млрд. щ.д. импорт годишно. А фактът, че търговското салдо си остава стабилно отрицателно, най-добре свидетелства, че САЩ не могат да се отвържат и затова трябва да търсят доста по-заобиколни пътища. А че отрицателното търговско салдо било толкова грамадно, както се казва в самата Америка – нищо лично, просто бизнес.

Очаква се отговорът на САЩ по отношение на действията на Пекин да дойде в средата на септември т.г., когато ще заседава Федералният резерв по въпроса за лихвения процент. ***

Е, трябва ни още съвсем малко търпение, за да видим какво ще стане…

Превод Илияна Велева  POGLED info

Бележки:

* Чуждестранните инвестиции представляват вложения на чуждестранни инвеститори в икономиката на страната. Потоците са два вида – текущи, т.е. капиталовложения в рамките на една година, и инвестиции с натрупване, т.е. общият обем чуждестранни инвестиции, натрупани към дадения момент от време. Новите потоци всяка година се прибавят към натрупания обем инвестиции. – Бел. ред.

** Понятието “чист доход” най-често представлява разликата между БВП и загубите. – Бел. ред.

*** Лихвеният процент, по който Централната банка на държавата отпуска кредити на търговските банки. – Бел. ред.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 12.09.2015

Към карта на сайта / към  началото на страницата

 

Save