Роло Р. Мей (1909 – 1994)        

Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

 Роло  Мей – „Сила и невинност“ (Power and Innocence: A Search for the Sources of Violence (1972) Превод Shi Jian

Предисловие

Безсилие и безумие

1. Безсилието развращава 2. Безумие и общество 3. Безсилие и наркотици 4. Жажда за значимост 5. Основния тезис на тази  книга

Невинността и краят на ерата

1. Време на цъфтеж и време на засуха в Америка 2. Други форми на невинност

.

Стр. 2

 “Мъжеството да твориш“ („The Courage to Create“) (1975)

Предисловие Мъжеството да твориш

Какво е това мъжество; Физическо мъжество; Нравствено мъжество; Социално мъжество; Парадоксът на мъжеството; Мъжество на творчеството.

.

Стр. 3

Роло Мей „Смисълът на тревожността” (The Meaning of Anxiety) Превод Кънчо Кожухаров

Глава 1. Тревожността в ХХ век / Във философията и религията

.

„Човекът в търсене на себе си“ („Man’s Search for Himself“) Превод Светлана Кимпан

2. Корените на нашето страдание

2. 1. Загубата на ценностното ядро на нашето общество (фрагмент) 2.2. Загуба на езика за лично общуване (фрагмент)

.

 Роло  Мей – „Сила и невинност“ (Power and Innocence: A Search for the Sources of Violence (1972)

Роло Мей (Rollo May) (21 април 1909 – 22 октомври 1994 г.) е американски екзистенциален психолог. Неговите научни разработки са свързани, както с хуманистичната психология, така и с екзистенциалната философия. Мей, заедно с Виктор Франкл (Viktor Frankl) , е главният поддръжник на „екзистенциалната психотерапия”, която се стреми да анализира структурата на човешкото съществуване, с цел разбиране на реалността, която стои в основата на всички ситуации на хората при кризи. Мей е близък приятел на философа-теософ Паул Тилиш (Paul Tillich), който има значително влияние върху неговите възгледи.

Роло Р. Мей

СИЛА И НЕВИННОСТ

ПРЕДИСЛОВИЕ

Посвещава се на Ингрид

През младостта си аз прекомерно много ценях невинността. Силата не ме привличаше, нито на теория, нито на практика и изпитвах отвращение към всяко насилие. Бях малко над тридесетгодишен, когато се установи, че съм туберкулозен, болест, която по това време се смяташе за неизлечима. В продължение на две години не знаех какво ми е присъдено – да живея или да умра. Доколкото ми беше възможно изпълнявах предписанията на лекарите, което, според мене тогава, означаваше да спазвам предписания ми пълен покой и да оставя на тях своето лечение. Можех само да лежа в леглото, да зяпам лампата на тавана и да чакам ежемесечния рентгенов преглед, който да покаже увеличили ли са се или не каверните в моите дробове.

 Но внезапно, за голямо мое объркване, морално и интелектуално, аз разбрах, че бацилите се възползват от моята невинност. Заради нея, моята безпомощност се беше превърнала  в пасивност, която буквално предизвикваше микробите да атакуват моя организъм. Стана ми ясна, също така, главната причина, заради която прихванах тази болест – отчаянието и чувството на обреченост. Свойствената ми по това време липса на самочувствие и самоувереност, намерила удобна рационализация във формата на невинност, можеше да ме води само в една посока. В невинния облик на обкръжаващите ме пациенти можех нагледно да се убедя, че пасивното приемане на собствената безпомощност пред лицето на болестта, означава смърт.

 Едва когато аз започнах да се „боря”, придобих лична отговорност за това, че АЗ боледувам от туберкулоза  и когато усетих в себе си воля за живот, започна стабилно подобрение. Научих се да се вслушвам в своето тяло, концентрирайки се вътрешно в подобие на медитация, за да зная кога да съм активен и кога да почивам. Осъзнах, че лечението е активен процес, в който съм длъжен да взема участие.

 Почувствах тази истина в процеса на моето оздравяване, но ползата не беше голяма, защото на мене тогава не ми се отдаваше да изразя това с думи. По-късно често ми се налагаше да мисля за това, когато се сблъсквах със сходни преживявания на мой пациенти при психоаналитичните сеанси. Практически всички те търсеха помощ, защото се чувстваха безсилни или действително бяха такива. Те не бяха в състояние да изграждат отношения с хора, които имаха за тях значение, докато, в същото време, другите (подобно на туберкулозните бацили при моя случай) извършват насилие върху тях. Фройд никога не се е занимавал с отношения от този вид. Това не се отнася до Съливън, но той не е разработвал въпроса за природата на тези връзки. Става дума за сила, но за сила подобна на изцелителната сила, преодоляваща туберкулозата, а не военната сила на генерала на бойното поле или икономическата мощ на шефа на международна корпорация.

 На мене ми се наложи да се замисля за моето собствено отношение към силата. Не можех повече да крия зад своята невинност завистта си към тези, които обладават сила. Както забелязах, това съответства на общото правило на нашата култура – всички се стремят към сила, но малцина си признават това. За да осъзнае този проблем обществото донякъде го принуждават подтиснатите негови групи, представени от социални движения като „Сила на жените” и  „Сила на черните”.

 Когато обществото осъзнае тази ситуация (нещо, което се налага), то ще се сблъска с проблема с насилието. Свързано ли е насилието с невинността? Или както по-нататък аз пиша, провокира ли невинността убийство? Това ни води до сложен и завладяващ въпрос. Можем само да се съгласим със думите на Джекъб Броновски (Jacob Bronowski) от неговото „Лицето на насилието” („Тhe face of violence”).

Насилието тук В света на силните, Това е симптом. Чувам го В риданията на мъже, Вкусили поражение. Мога да го видя В кошмарите на децата. Те сънуват сега Историята на злото В продължение на хиляди години.

 Ако тези ридаещи мъже и измъчени от кошмари деца актуализират своята сила, те биха могли в известна степен да превърнат насилието в конструктивно действие и променят своите съновидения за общо и свое собствено добро. Надявам се, че ще мога да покажа път не със заобикаляне на проблема за силата и насилието, а през тях

За да се разбере природата на силата и източниците на насилието, необходимо е да се обърнем към въпроса в по-голяма дълбочина, отколкото е прието да се прави. Трябва да разберем, какво означава да бъдеш човек.

Трудностите и самотата, които изпитах, докато работех върху тази книга, бяха смекчени от няколко мои приятели, които обсъждаха с мен едни или други проблеми или прочетоха отделни глави. Антъни Атос, който също се занимава с този въпрос, го обсъждаше с мене много по-дълбоко, отколкото изискват отношенията на приятелско съучастие. Благодарен съм също така за ценните идеи на Албърт Салите, Дафне Гриин, Лесли Фарбер и Стенли Куниц. Студентите от семинара на тази тема, който водех в Йейлския университет, със своите догадки ми помогнаха да открия нови аспекти на психологията на силата. И, както винаги, най-богат източник на познание за мене бяха моите пациенти, за което съм им задължен.

Rollo May Holderness, New Hampshire

,

БЕЗУМИЕ И БЕЗСИЛИЕ

Където срещах живот, Намирах и воля за живот Фридрих Ницше „Така казва Заратустра”

Силата е необходима на всичко живо. Човекът, в отдавнашни времена, изхвърлен върху пустата повърхност на Земята с надежда и целеустременост да оцелее, е бил непрекъснато  принуден да прибягва към сила и да оказва съпротива на враждебни сили в своята борба със земята и със себеподобните си. И така от век във век, без да постигне безопасност, ограничен в своите възможности, слаб, жертва на болести и, в края на краищата, намиращ смъртта си, но въпреки това доказващ своята сила в творчество, един от резултатите на което е цивилизацията.

Английската дума power („сила”, „власт”) произхожда от латинската дума posse, означаваща „способен съм”. Още щом едно дете се роди и ние откриваме в неговото поведение признаците на пробуждаща се сила в това, как то плаче и размахва ръчички, настоявайки да бъде нахранено. Кооперативната, дружелюбна страна на живота съществува съвместно с борбата и властта, но нито едното, нито другото трябва да бъдат пренебрегвани, ако очакваме от живота удовлетворение. Благодарното постигане на земни блага и подпомагането на ближните ни, може да бъде постигнато не с отказ от силата, но с нейното използване като се съобразяваме с другите.

Способността на новороденото да удовлетворява елементарните си потребности се превръща при възрастните  в борба за сaмооценка, в чувство за собствена значимост. Именно в това се заключава психологическият смисъл на неговия живот, в отличие от биологическия смисъл при малкото дете. Жаждата за признание става централна психологическа потребност: аз трябва да заявя, че мене ме има, че аз съм, да утвърдя себе си в свят, в който благодарение на моите способности утвърждавам себе си, внасям смисъл, творя смисъл. И аз трябва да правя това, независимо от величественото безразличие на природата към всички мои старания.

 За да проумеем провъзгласената от Ницше „воля за власт” не трябва да забравяме, че той не е имал предвид „воля” и „власт” в съвременното им значение, в смисъл на конкуренция,  – по-скоро, той подразбирал саморелизация и самоактуализация. Ако престанем да разбираме власт изключително в  негативен контекст, ще ни бъде по-лесно да се съгласим с Ницше.

Значителна част от човешкия живот може да се разглежда като конфликт между силата (т. е, способността ефективно да влияем на другите, да придобиваме в отношенията си с другите хора чувство за собствена значимост), от една страна и безсилието от – друга. В този конфликт нашите усилия сериозно са възпрепятствани от факта, че ние отхвърляме и едното и другото: първото – заради негативната окраска, свързана с „жаждата за власт”, а второто – от страх да признаем собственото си безсилие.

Други психолози, отбелязвайки, че не сме много преуспели в контролирането на самите себе си, предлагат да поемем сами контрола над себе си с помощта на оперантно обуславяне. Чуваме за нови методи за възпитаване на деца, преназначени да ги отучат от проява на агресия, да ги направят послушни и кротки. Нима, питам се аз с тревога, всички от отчаяние са забравили романа на Хърбърт Уелз „Машината на Времето”, където хората са разделени на две групи”, първата от които  (мнозинството)  е  опитомено до тъпа кравешка пасивност, (тяхното „месце” е сочно и крехко) и служи за храна на групата на най-силните – „техниците”?

Тези така наречени „теории на изтърваните нерви” изхождат от верни по своята същност наблюдения, че прилагането на сила би причинило огромни вреди на съвременния свят. Предложенията направени в тях имат двойна привлекателност, тъй като изразяват реакцията на властта и обещават нещо утопично. Те вероятно ще получат широка подкрепа сред хората, обезпокоени от безсилието си и надяващи се, въпреки здравия разум, да намерят някаква замяна на властта. Както казва Дейвид Маклеън: „Безпокойството на американците от възможна злоупотреба с властта понякога граничи с невротична мания”. Така или иначе важният въпрос се заключава не в това правилни ли са или не тези теории, а по-скоро в това, няма ли да стане така, че като се опитваме да се избавим от агресивните тенденции, със самото това да се откажем от ценности, жизнено важни за нашата човешка природа, такива като самоутвърждаване и увереност в себе си? И няма ли да задълбочим нашето чувство за безпомощност, да подготвим с това почва за взрив на насилие, с нищо несравним по своите мащаби?

Защото насилието се корени в безсилието и апатията. Да, агресията така често и редовно прераства в насилие, че общото отвращение и страх пред нея са закономерни. Но се изпуща това, че състоянието на безсилие, което води до апатия и може да бъде засилено от споменатите по-горе планове за изкореняване на агресията е и източник на агресия. Лишавайки хората от сила, ние способстваме проявата на агресия, а не нейното обуздаване. Действията на агресия в нашето общество се извършват най-често от тези, които се стремят да затвърдят* своята  самооценка, да защитят своя собствен „образ” пред другите, да демонстрират своята значимост. Колкото погрешена или порочна да е тази мотивация, все едно тя е проява на позитивните междуличностни потребности. Не можем да игнорираме факта, че, независимо от това, колко усилия са необходими за насочването им в друго русло  тези потребности сами по себе си са конструктивни. Насилието произтича не от излишъка на сила, а от безсилието. Както веднъж точно отбеляза Хана Аренд, насилието е израз на безсилие.

1. Безсилието развращава

Връзката между безсилие и психоза привлякоха моето внимание много отдавна, по времето когато започнах да работя като психотерапевт. При страдащите от психическо разстройство хора психотерапевтите могат да наблюдават крайни форми на на поведение и преживяване, присъщи на всички хора. Потвърждаваха се думите на Едгар Фридънберг: „Всяка слабост е в състояние да разврати, а безсилието развращава абсолютно”.*

Присцила, млада музикантка, беше една от първите ми пациентки. Специалистът, който я беше подложил на теста на Роршах, ми беше казал, че „тя е с единия крак в шизофренията, а другият е на бананова кора”. В хода на нашите,  сеанси тя се впущаше в пространни сравнения на музиката със свирките на влаковете от Нюарк за Ню-брунсуик.  Като цяло аз нямах представа, за какво говори, – и тя разбираше това. Но изглеждаше, че  има необходимост от мене, като човек, в състояние да я изслуша, стремящ се да я разбере, независимо от това, доколко му се отдава това. При това на нея донякъде и беше присъщо чувство за собствено достойнство и чувство за хумор, което много ми помагаше при работата ми с нея.

Тя не беше способна да се ядоса нито на мене, нито на своите родители, на никого изобщо. Нейната самооценка беше толкова несигурна и размита, че изглеждаше като че изобщо да липсва. Веднъж млад човек от хора, в който тя пеела, я поканил да отидат заедно на концерт. Тя се съгласила. Но на следващия ден, обзета от съмнения, тя му позвънила, за да му каже: „Не си длъжен да ме каниш, ако на тебе не ти се иска”. Не и достигала увереност в себе си, за да си представи, че на някого може да се прииска да я покани на концерт. Когато била на осем-девет години  играла футбол с момче, малко по-голямо от нея, той така силно я блъскал, че и причинявал болка. Ако беше друго дете, щеше да се развика, да се сбие, или просто да се откаже от играта. Но Присцила не е била способна да се възползва от нито един от тези способи:  паднала на земята, гледала момчето, мислейки си, че то не би трябвало да я блъска така силно.

 Когато се случвало да бъде подложена на експлоатация, финансова или сексуална – тя не притежавала способи за защита, тя не била в състояние да прокара граница, зад която твърдо да каже „не”, тя не могла да се разгневи. (Понякога изглежда, като че такива хора просто канят да се възползват от тях – и това им дава усещане за въвлеченост в отношения и за собствена значимост.) Поради своята неспособност да се разгневи, произтичало, като неизбежно следствие, дълбоко чувство за безсилие и практически пълна невъзможност да влияе върху други хора в междуличностните отношения.

Но при такива хора има и друга страна, противоположна, както в последствие се убедих, когато работех с хора с погранични разстройства. Сънищата на Присцила бяха изпълнени с образи на разчленени тела, натъпкани в торби, кръв, битки – с други думи в тях имаше толкова жестокост, колкото кротост тя откриваше в обикновения живот.

От това време и в голяма степен, благодарение на това момиче, аз често размишлявах за връзката между безсилието и безумието. Аз преднамерено подчертавам двата смисъла на думата „безумен”: безумна ярост, преминаваща в насилие, и исторически получилото се в психиатрията определение безумие като психопатология. Между тях има връзка и тази двойнствена словоупотреба може да ни доведе до самия корен на проблема.

Ние знаем, че за всички психически болни е характерно безсилието, съпроводено от постоянна тревога, която е едновременно негова причина и следствие. Самите болни така трайно се вживяват в своята нищожност, че я приемат като даденост, като се опитват с наивни и несръчни жестове да си придадат макар и малка значимост. Веднъж по средата на деня при мене дойде едно младо момиче във вечерна рокля от кринолин, вероятно това беше най-красивия й тоалет – жест, показващ колко много тя се нуждае от моето внимание и съучастие, без да осъзнава, че по-скоро това би било възприето като нещо неуместно.

 Когато човек като Присцила повече не е в състояние така да живее, нещо в нея се прекършва и той изпада в пълно безумие. Той става своята противоположност. Жестокостта от сънищата на Присцила изпълват неговия действителен живот. Човек се лишава от разум и не случайно през много векове психозите са били наричани безумие. В яростта си към всички, включително и към самия себе си, човек заплашва, че ще извърши самоубийство и дори извършва самоубийство, реже си вените, размазва кръвта си по болничните врати, драматизира своята потребност от внимание от лекарите и санитарите. Извършва насилие над себе си и върху всеки друг върху когото проецира своята ярост.

 Подобни явления ние виждаме и при други пациенти. В автобиографичната повест за собствената си шизофрения „Не ти обещавах розова градина” Хана Гриин разказва, как на шестнадесет години била настанена в клиниката Честнот Лодж. Тя била въплъщение на кротост и послушание, никога не се гневяла на никого. Когато изпитвала потребност, тя се изолирала в собствен митичен свят и беседвала с живеещите там въображаеми същества. Доктор Фрида Фром-Райхман, лекуващия я психиатър, се отнасяла към тази митология с уважение, уверявайки Хана, че няма да я лишава от тези фантазии, щом тя се нуждае от тях. Но веднъж през лятото Фром-Райхман заминала за Европа и на момичето бил назначен друг, млад лекар. Той геройски минал в настъпление, стремейки се да унищожи нейния митически свят. Резултатът бил катастрофален. В припадък на ярост пациентката се самозапалила, в резултат на което получила неизлечими белези по тялото си. Грешката на младия лекар била неговата неспособност да признае този факт, че митологията придавала на съществуванието на Хана значимост. Въпросът се заключава в това не в това, вярна ли е митологията от теоретична гледна точка или не, но каква функция тя е изпълнявала. Тази тиха пациентка, на пръв поглед неспособна на каквито и да е агресивни действия, от кротост в един миг преминала в буйна ярост.

 Това, което би могло да се е сторило на персонала на болницата проява на сила, на практика е било псевдосила, израз на безсилие. Би могло да се приеме, че пациентката е „безумна”, като се вземе предвид, че тя не  се вписва в нормите приети в нашето общество, което както всички други предпочита кротки, послушни граждани. Необходимо е да се отбележи, че насилието е крайният резултат от подтиснатата злоба и ярост, съчетана с постоянен страх, произтичащи от безсилието на пациента. Зад маската на безумието ние често откриваме човек, отчаяно стремящ се да придобие, макар и каквото и да е, чувство за собствена значимост, каквато и да е способност да влияе  на обстоятелствата, което да му осигури самоуважение.

Когато Присцила все още се лекуваше при мене, получи вестник от своя роден град. Във вестника беше написано, че човек от този град беше прекъснал живота си със самоубийство. Присцила ми каза: „Ако поне един човек от нашия град го познаваше, той нямаше да се самоубие”. Забележете, тя каза не „ако той познаваше”, а „ако някой го познаваше”, Помислих си, че с това тя се опитваше да ми даде да разбера, че няма намерение да си разчисти сметките с живота, докато аз с участие се отнасям към нея. Но при това тя изказа нещо жизнено важно за човека – необходимостта от това, някой да те изслуша, да те приеме, да те познава.. Това дава на човека увереност в това, че той означава нещо, че се явява част от човечеството. Това му дава някаква опора, точка, в която може да намери смисъл в безсмисления свят.

Денят в който Присцила можа да ми се разсърди, стана празник за нас, защото аз знаех, че от този момент, тя би могла да отстоява себе си в контактите си с другите хора. И нещо, което е още по-важно, тя ще се реши да прояви своите съвсем не малки способности на уникално и достойно за любов човешко същество.

2. Безумие и общество

По какъв начин този модел пасивност-безумие, наблюдаван от нас при случая с Присцила, е свързан с насилието в нашето общество, което стана така остър проблем на съвременността?

Ето как мой познат, който не е минавал курс психоанализа и не страдащ от никакви психически заболявания, описва преживяната от него ярост след скандал с жена си:

Тази ярост не беше друго, а временна психоза! Ето вървя по улицата, но не виждам тротоара, все едно че го няма. Не съм способен да мисля, всичко ми е в мъгла. Но тази мъгла е само вътре в мене, вътрешно съм целия в напрежение, всяка мисъл и всяко чувство се осъзнава от мене с поразителна яснота, като че се намирам в изкуствено осветен свят, в който всичко е изключително реално. Единственият проблем е в това, че вътрешното осветяване практически изобщо не е свързано с външния свят.

Не се чувствам на място изправен пред обкръжаващия ме свят – чувствам се не на място и беззащитен. Ако някой ми се присмее или ако от мене се искаше да направя нещо (ако се случеше на улицата някакво произшествие), аз не бих знаел как да реагирам. Или ако трябваше да направя нещо, щеше да ми се наложи да се измъкна от своето „безумие”, да си пробия път през него.

Улиците ми изглеждат чужди, изглеждат ми пусти, въпреки че по тях както винаги има много хора. Не мога да позная тези улици (въпреки че съм ги виждал хиляди пъти).

Вървя, като че съм пиян, внимателно повдигам и отпускам краката си. Влизам в ресторанта и се опасявам, че момичето на касата няма да ме познае – аз съм в друга кожа. (Тя познава, че съм аз, дружелюбно ме поздравява).

Отивам в тоалетната, без всякакви емоции чета надписите над писоарите. Страхувам се, че внезапно ще поискат нещо от мене или ще ме нападнат, а аз няма да мога да се защитя. Връщам се на мястото си, гледам през прозорците, които са в другия край на ресторанта. Изпитвам само неясна връзка със света. Носят ми храна. Ястията и техния вкус не ме интересуват особено. Правя всичко механично.

Старая се да си припомня подробности от кавгата, но без успех: две-три подробности застават отчетливо пред мене, останалото е смътни фрагменти. Хапвам малко.

Приближава се сервитьорът – китаец на средна възраст – и казва: Виждам, Вие дълбоко сте се замислили, – сочи към челото си – проблеми ли имате?”  „Усмихвам се и кимвам. Той продължава: „В наше време всички имат проблеми”. Думите му, не зная защо ми действат успокоително. Отдалечава се, поклащайки глава.За първи път в мене се прокрадна външния свят. Това ме развесели и ми помогна много повече, отколкото човек би могъл да си помисли.

Разбирам защо, когато това състояние се затегне, хората се осакатяват сами, например хвърлят се под автомобил. Те правят това, защото слабо осъзнават обкръжаващия ги свят. Правят го също така от чувство за мъст. Хващат се за оръжието и стрелят по някого.

Усещането, когато изцяло си погълнат от такава ярост е близко до това, което исторически се нарича безумие.

Ето какъв смисъл, например, влага в думата „безумие” в своя разказ млад чернокож от Харлем:

Белите ченгета, те по природа са шибани садисти….. Те в Харлем за какъв бяс са ни! От тях самите повече насилие, от никой друг няма…..Ето ние танцуваме на улицата, защото не можем у дома, пристига едно ченге и му се иска всички да ни подгони. Просто го стяга шапката! Той в района пристига готов, навит и обезумял.*

Чернокожият иска да каже, че има връзка между „безумието” на полицая и насилието в Харлем. Не използва ли полицая, провокирайки ожесточена реакция, собствената си ярост в качество на стимул за защита на това, което той смята за законност и ред? Не се ли съдържа в това една от причините на това, защо такъв човек да реши да стане полицай? И не се ли ползва той от социално приемлив вид безумие, заставайки на страната на реда и, с това самото, сам си дава право – при изпълнение на своите пълномощия – да носи палка и пистолет и с тяхна помощ да изразходва своята ярост?

Върху примери от живота, приведени в книгата на професора по криминология Ханс Тох  „Хората на насилието”,може по-подробно да бъде обсъден този въпрос. Така самият Тох смята:

„Чернокожите момчета и белите полицаи – със своята гордост, своите страхове, своята самота, своята потребност от себеутвърждаване, своето изискване да бъдат уважавани – удивително си приличат; и едните и другите са жертви, роби на все по разпалващ се конфликт, който те не са започнали и който те не са в състояние да контролират”.

В своите изследвания на осъдени на затвор Тох използвал затворници, обучени от него, за да интервюират други, правилно предполагайки, че така ще получи по-правдива информация. В книгата са приведени и отчети на полицаи, извършили задържане и показания на задържани; инцидентите на насилие са предадени  според гледната точка, характерна за личността на насилника. В своята книга Тох е изключително честен и по отношение на полицията, и на затворниците.

Както се вижда от отчетите, полицаите смятат, че са задължени да охраняват „законността и реда” и свързват с това своята собствена самооценка и мъжество. С всеки следващ пример става все по-ясно, че полицаят води вътрешна борба със своето безсилие, проецирайки го върху понятието „законност и ред”. Нанесената им обида полицаите интерпретират като оскърбление на законите на страната. И те изискват щото „подозираните” да уважават техния авторитет и власт. Те смятат, че е хвърлено предизвикателство към тяхната мъжественост, и в опасност е тяхната репутация, върху която се базира тяхното самоуважение. Ето типичен пример. Полицай пристига по получено съобщение за семеен скандал и вижда чернокож мъж в автомобил и който, според полицая, би могъл да му даде сведения за случилото се:

Полицаят помолил мъжа да излезе от колата. Той отговорил: „Нямате право. Аз съм в частната си собственост”. Това изглеждало като предизвикателство и, по думите на полицая, „тонът му беше оскърбителен”.

 В края на краищата чернокожият излязъл от колата, държейки ръцете в джобовете на палтото си. На полицая това не му харесало и той помолил мъжа да си извади ръцете от джобовете. Като получил отказ, той повикал още един полицай и те заставили мъжа да си извади ръцете.

Такова поведение му се струвало на полицая оскърбително за неговия авторитет. Той е длъжен на всяка цена да отстоява собствения си авторитет. (Аз смятах, че беше необходимо да накарам мъжа да извади ръцете си от джобовете…….Той ни оказа съпротива……. Ние го задържахме и поставихме на задната седалка на патрулната кола, където той заплашваше, че ще се изпикае върху настилката и тропаше по стъклата”)*

 В този пример чернокожият е бил убеден, че полицаят, който за него е оръдие на властта на белите и враг на черната раса, го е унижил преднамерено. И действително, той е прав в това, защото за полицая е било необходимост да го сплаши, с което да затвърди своя авторитет. И двамата са „хора на насилието”. Силата на служителите на закона в дадения пример е обратната страна на „Сила на Черните”.* И двамата са загрижени да съхранят образа на своето АЗ, своето чувство за мъжество. Но, в случая, полицаят, по силата на своето идентифициране със закона и реда и благодарение на пистолета и значката, обладава особено преимущество. „Хората на насилието” в редовете на полицаите, – пише Тох – са специалисти по превръщането на междуличностните контакти във взривоопасни ситуации”. „Заподозряният (предполагаемият престъпник)” обикновено подозира, че „картите” са подредени против него, че противникът му „по дуел”, се крие зад значката и пистолета и често го призовава да си махне значката и пистолета, за да се разберат като „мъж с мъж”.

Особена важност тук има „действията с ръцете” – физическият контакт и другите форми на допир. „Заподозряният” трябва да защитава неприкосновеността на своето тяло. На полицаят му се струва, че е необходимо да наруши тази неприкосновеност, да окаже физическо – понякога жестоко – въздействие, за да накара „заподозряния” да се подчини на неговия авторитет.

И нещо, което съвсем не е маловажно, полицаите практически винаги изискват от чернокожите да представят удостоверение за своята самоличност. А това потенциално е много оскърбително. Изискването да удостовериш самоличността си психологически е равностойно на изискването да се съблечеш – то кара човека, на когото е дадено да разбере, че той тук е подчинен, да се почувства още по-дълбоко унижен. В чернокожите това провокира чувство на гняв и се оказва, че простото изискване да си покаже документите на полицая подтиква ситуацията към взрив на насилие.

Следва да се отбележи, че в резултат на такава силова конфронтация в затвора се оказва човек, който просто се опитва с подобни действия да защити образа на своето АЗ, своята репутация или своите права. Така или иначе, практически всеки се старае да укрепи или съхрани своята самооценка и чувство за лична значимост. И полицията и „заподозрените” – всички те водят вътрешна борба с насилието. Просто всеки я интерпретира по свой, диаметрално противоположен начин. Да, такава борба за власт може да се раздуе до параноични мащаби, разпалвана от въображаеми страхове, или може да приеме инфантилна форма на заяждане. Но, за да се открият корените на насилието, ние трябва да изучим още по-дълбоките нива, под тази психологическа динамика, да търсим неговия източник в стремежа на личността към създаване и защита на своята самооценка. Тази, по своята същност, позитивна, потенциално конструктивна потребност. Заплахата от лишаване от свобода не спира престъпниците, защото, според данните на Тох, „насилието произтича от ниската самооценка и съмнението в самия себе си, а затворът лишава от мъжество, лишава от човечност; насилието се основава върху експлоатацията и експлоатируемоста, а затворът представлява джунгла, където всичко се управлява от силата.”

Появяват се все по-нови доказателства затова, че полицаите и надзирателите, от една страна, и затворниците, от друга, представляват от себе си един и същ тип личности. Тох пише: „Нашите изследвания свидетелстват, че сред полицаите съществува свой контингент „хора на насилието”. Характерът, възгледите и действията на тези полицаи са аналогични по характер на възгледите и действията на другите хора от нашата подборка (т. е, арестуваните – бел. Р. М.). Те проявяват същите страхове и опасения, същите крехки, егоцентрични убеждения. За тях са характерни същият кураж и блъф, същата паника и безпощадност, същата злоба и отмъстителност, както е и при другите респонденти…… Въпреки че в много отношения жестокостта на полицаите е обусловена по-скоро от адаптация към полицейската работа, а не от проблеми в детството, на практика резултатът е един и същ”.

Потребността от сила – а точно така с други думи може да се нарече борбата за самоуважение е свойствена за всички нас. Нейните позитивни прояви можеха да се наблюдават по време на бунта в затвора в град Атика, щат Ню-Йорк, когато водачът на въстаналите заяви: „Ние не желаем към нас да се обръщат като към номера……. Ние искаме към нас да се обръщат като към хора, и ние ще постигнем това……” Друг затворник, по-възрастен, беше застанал на различна, по-реалистична гледна точка: „Ако не можем да живеем като хора, поне бихме могли да се постараем да умрем като мъже”. Както е известно двадесет и осем от тях действително умряха след няколко дни, когато специални части превзеха със щурм затвора. Но известно е също, че някои затворници загинаха закривайки с телата си надзиратели от куршумите. Това е странен съюз между надзиратели и затворници, когато и едните и другите се намират в „затвора” и представляват един и същ тип хора.

В непубликувано изследване на Алан Берман, извършено сред кандидати за длъжността затворнически надзирател, озаглавено „Характеристики MMPI на заетите в изправителната система”, което е било докладвано на заседанието на Източната психологическа асоциация в Ню-Йорк на 16 април 1971 година е отбелязано същото: Кандидатите за работа в изправителната система, както и затворниците показват емоционална непълноценност, отчуждаване от социалните обичаи и сравнително ниска способност да обърнат социалните санкции в своя полза”. Данните на Берман обръщат внимание също и на това, че, и в кандидатите за охранители, и в затворниците се откриват почти еднакви чувства на агресивност, враждебност, неприязън, подозрителност и желание бързо да реагират на тях”.

3. Безсилие и наркотици

 Още едно възможно следствие на безсилието е наркоманията. Убедеността в собственото безсилие, особено остро се преживява от младите хора, затова и между тях  най-много е разпространена зависимостта от наркотични вещества. Наркоманията е форма на насилие, тъй като  човек преди всичко насилва собственото си съзнание (в което, всъщност, се заключава предназначението на наркотика), а след това следват дребните нарушения и по сериозни престъпления, извършвани от наркоманите.*

 Основа на наркоманията е „общата слабост” и „подтиснатия гняв”. Слабостта се изразява в това, че „аз съм неспособен да изпълня изискванията на семейството”, „не мога да си намеря работа”.”импотентен съм”, „ аз съм никой”. Гневът приема формата на отмъщение насочено към своето семейство и света, затова че са го принудили да заеме мъчителната за него позиция на слабост. Половото безсилие се е изявило още преди приемането на наркотици – повечето наркомани съобщават, че са страдали от преждевременна или бърза еакулация и са изпитвали трудности с ерекцията. Те са се страхували, че не са „достатъчно мъже” за да удовлетворят жена.

Хероинът напълно премахва дискомфорта, предизвикан от постоянното чувство на слабост. Той оказва анестезиращо действие върху личността благодарение отчасти на химически, отчасти на психологически механизми и донася пълно облекчение на преследващата човека дълбока и непрекъсната болка. Няма го повече чувството за непълноценност, няма го повече страхът, че ще се окажеш неудачник в професията си,че ще се окажеш страхливец, когато с юмруци защитаваш правата си, че ще огорчиш родителите си – всички тези гнетящи чувства изчезват.

Типичният случай сред белите младежи протича примерно по следния начин: младежът расте в приличен и благополучен крайградски район, майката притъпява собствената си тревога, тъпчейки детето си с храна (синдрома „яж, детето ми, яж, ако ме обичаш”). Бащата е постигнал финансов успех, но във всички останали отношения е слаб: притежава два „кадилака”, но у дома утвърждава авторитета си с помощта на грубо налагане или друга подобна маскировка на слабостта. Синът го призовават в армията и той служи във Виетнам*, където за първи път се запознава с наркотиците. По пътя за дома захвърля своите награди в Тихия океан, символизирайки по този начин своето убеждение за безполезността и безсмислеността на войната. Върнал се той не може да си намери работа и половин година стърчи у дома си, все повече загубвайки връзката с родителите си. Усещайки все по растящото чувство на безполезност, той прибягва до хероина. Откривайки, че той му носи облекчение, набързо намира цел в живота си, заключаваща се основно в кражба на пари от родителите си, за да си купува наркотици. Баща му в края на краищата разбира, че синът му е наркоман, изхвърля го от дома, като го предупреждава да не се връща, „докато не се поправи”.

На всички етапи на тази тъжна история много ясно може да се проследи безсилието на младия човек, изпитваната от него липса на цел в живота.

Причината на чувството на безсилие като цяло се заключава в липсата на връзка със силен баща. (по рядко то е обусловено от отношенията с майката). При липсата на мъжка фигура, с която би могъл да се идентифицира, юношата е лишен от ориентация и структура, която би трябвало да му даде бащата, лишен е от ценности, от които той би могъл да се ръководи или срещу които да се бунтува. При чернокожите младежи липсата на силен баща е практически изходна даденост. Те имат по реалистични причини да приемат наркотици, но, за сметка на това, техните проблеми носят външен характер, за тях наркоманията не е толкова сериозно заболяване, както е при белите младежи. При белият наркоман като че липсва едипов мотив – стремеж да превъзхожда бащата, стремеж, който е способен да придаде конструктивен стимул за развитие, напротив синът отмъщава на баща си чрез своята наркомания.

При хероиновата зависимост младият човек придобива нов начин на живот. По-рано той е страдал от постоянна липса на цел, сега пред него стоят задачи – да се крие от полицията, да набави пари, да подготви следващата доза. Всичко това го зарежда с енергия, нещо, което го няма в предишния неструктуриран негов свят.

Методът на лечение е насочен към преодоляването на безсилието. В лечебния център Феникс Хауз, както и в Синанон, при груповите срещи се освобождава огромна сила, насочена към осигуряване на абсолютна автентичност. В тези групи се поощряват най-прямите форми на взаимодействие между хората (с изключение на физическото насилие), с цел да се постигне максимална честност. Така се използва и думата „наркоман”, без да се съдържа в нея и капка лицемерие. При най-малкия опит да се скрие някоя истина, ако не се поддържа ред в жилищните помещения и простъпки от този род, виновния се подлага на безкомпромисна словесна атака. Очевидно това създава структура, която носи задължителен характер, силният баща е заменен от лидер или някой подходящ от групата. На всеки член се възлага своя роля при което е налице  възможност за израстване в групата и хората много чувствително реагират на поощренията и наказанията.

Изглежда, че същността тук се състои в това, че човек отново открива своята сила и се учи да я използва. Всеобщото състрадание, което преобладаваше в продължение на две десетилетия, излезе от мода и новите тенденции са насочени най-вече към стимулиране на личностна сила. Даже анатемосаните до скоро думи „борба” и „конкуренция” –  и те са реабилитирани. В тази ковачница, където се кове лечението, в ход се пуска всичко, което би могло и в най-малка степен да възстанови в наркомана усещането за сила, усещане, необходимо за неговото излекуване. Яростта на наркомана е свързана с неговата енергия. Колкото по-силно може да се разяри (тук става дума за спонтанна ярост, която не е свързана с проява на мъст и други косвени форми), толкова по-големи са неговите шансове той да оздравее. енергията, която наркоманът обладава не е малка, но наркотиците я притъпяват. Когато прекрати тяхната употреба, той обикновено изпитва силна ярост и именно от тази „енергия на яростта” зависи неговата реабилитация. Акцентът тук се поставя върху „социалния аспект на силата”, което напомня за концепцията за „социалния интерес” на Алфред Адлер.

4. Жажда за значимост

 Както вече казах, силата и чувството за (собствена) значимост са взаимозависими. Първото е обективна, а второто – субективна форма на едно и също преживяване.В същото време, когато силата е екстровертна, чувството за значимост може изобщо да не бъде насочено навън, изявявайки се (и постигайки се) при медитация или други интровертни, субективни преживявания. Все пак то се преживява от индивида във вид на усещане на сила, защото му помага да се интегрира  и ефективно да си взаимодейства с други хора.

Властта винаги носи междуличностен характер;  нейният вътрешноличностен аспект ние наричаме „сила”. Така Хана Аренд смята, че Бертран Ювенал е бил прав в своето твърдение, че властта е обществено явление и представлява от себе си „съгласувана” дейност на хората в групата. Именно затова е така важна междуличностната концепция на Хари Стек Съливан, основоположник на културната школа на психоанализата, който смятал, че чувството за власт, както и способността да се влияе на другите в междуличностните отношения, е необходимо за поддържането на самооценка и достигане на зрялост. При загуба на чувство за значимост човек превключва вниманието си върху други, много често извратени или невротични форми на властта, в стремежа си да намери замяна на значимостта.

Един от проблемите на днешна Америка е широкото разпространение на чувството за загуба на собствената значимост, вътрешна загуба, преживявана като безсилие. Много хора чувстват, че нямат и не могат да имат власт, че им отказват даже самоутвърждаване, че нищо няма да им се отдаде да постигнат и че практически единственият изход е взривът на жестокост. Това е още по-трагично, отколкото обкръжаващото ни насилие. Ще приведа пример от съня, преследващ радикално настроен студент от Колумбийския университет. На Карл му се присънва, че той  „….се връща у дома и звъни на вратата. Отваря майка му и му казва, че не го познава и, че той няма никаква работа тук. След това той отива при братовчед си, и там го посрещат със същите думи. Накрая той пеша пресича страната, за да се добере до дома на баща си, който живее в  Калифорния, бащата също не може да го познае и го прогонва. Сънят завършва с това, че Карл изчезва в Тихия океан”.

Като се съди по това, колко често се срещат такива сънища – „моите родители не ме познават и хлопват вратата пред мене”, “нямам дом, където да отида” –  в процеса на терапията, в тях се съдържа важен ключ към разбирането на нашето време. Студентът, на когото се е присънил този сън, се присъединил към революционното движение не случайно. Чрез насилия и други действия, близки до насилие, човек може да придобие чувството, че с него се съобразяват, чувство за своя тежест и власт (тук не е от значение дали това чувство е сурогат или не). А това на свой ред, придава на индивида чувство за собствена значимост.

Човек не е в състояние дълго да съществува без някакво чувство за собствена значимост*. Няма значение как го е придобил, застрелвайки  първия, когото срещне на улицата, отдавайки се на полезен труд, потопявайки се в мечти и наполеоновски фантазии в психиатричната клиника, във всички случаи трябва да чувства, че той означава нещо и е способен да осъществи тази своя значимост в живота. Именно отсъствието на такова чувство за значимост и борбата за неговото придобиване, стои зад множество прояви на насилие.

Филмът „Сладък живот” започва със сцена, която като че играе роля на прелюдия към целия филм. Мъж, принадлежащ към заможните слоеве на обществото, попада в транспортно задръстване при навлизане в тунел. Той неистово се опитва да отвори прозорците на автомобила, но не може да ги придвижи и все повече и повече изпада в паника. Отстрани в насрещното  движение стои автобус, също блокиран в задръстването, така наблизо, че неговите пътници биха могли да докоснат с ръка стъклата на неговия автомобил. Но всички в автобуса са се потопили в своите мисли и въпреки че паниката на мъжа става все по силна, те изобщо не забелязват неговото съществувание. В резултат възниква тягостното усещане, че живеем в безумен свят – което в много отношения съответства на действителността.

Това начало на филм за нашето време е гениален щрих. Защото това, което се случва във филма за „висшата средна класа” – това е непрекъсната гонитба за чувствени симулации и симулации на контакти в свят, в който никой, нито вижда, нито чува някого другиго.

В своя доклад до Националния Комитет по причините и профилактиката на насилието, учреден от президента на САЩ след убийството на Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг, историкът Ричард Максуел Браун дава отрезвяваща оценка за причините на насилието в Америка: „Първият и най-очевиден извод от това, е че то (насилието) винаги е било много широко разпространено. Ние толкова често прибягваме до насилие, че отдавна сме готови да стреляме, без много да му мислим………. И работата не е просто в това, че насилието е било свързано с печалните страници на нашата история, такива като престъпността, съда на Линч и семейните конфликти. Напротив, насилието незримо се е вплело в най-благородните и конструктивни страни на американската история……..”*

 Политическите убийства от 1968 година дадоха тласък за възникване на множество концепции и изследвания, посветени на причините за насилията и борбата с тях. По-голямата част от тях се отнасяха към дебатите между привържениците на ролята на природата и ролята на възпитанието при насилията. Първите (позовавайки се основно на Фройд) се придържаха към гледната точка, че агресията представлява инстинктивно, генетически обусловено свойство на човека и че хората са агресивни по своята природа. Съгласно тази гледна точка, това е наш общ кръст, петно върху цялото човечество от времето на Адама и ние можем само, най-много да се надяваме, че обитаващото в нашите сърца зло ще намира изход във войните или други допустими културни форми на насилие.

Техните опоненти, привържениците на ролята на възпитанието, считаха, че агресията е феномен на културата, породен (или в крайна сметка стимулиран) от средствата за масова информация, порочното образование и, най вече – телевизията. За да се борим с тях трябва да тръгнем по пътя на изменението на съществуващите методики на образованието и осъществяване контрол върху телевизионните програми.

В същото време и отново се игнорира фактът, че тези два подхода не се изключват един друг. Агресията действително е част от човешката природа, но при това тя също така се формира и усилва от културата и напълно е възможно тя (поне частично) да бъде насочена в друго русло. Нашата култура не е някаква даденост, тя е в нас самите. Ние, „същества уж разумни”, както е казала  Една Винсент Милей в своя сонет, ние сме тези, които създават и вездесъщата телевизия и другите средства за масова комуникация тихомълком и учим нашите деца на агресия. Поражданото от това противоречие задълбочава преживяваното от нас безсилие и лицемерието с което в нашата култура е завоалиран въпросът за властта.

Защото истинският аргумент против много подобни разсъждения от типа „или – или” се заключава в това, че те винаги оставят зад рамките на дискусията най-важните аспекти на проблема, а именно  въпроса за ценностите, коренящи се както в природата, така и във възпитанието,  съединяващи едното с другото, неразривно свързани с агресията и насилието.

В заключението на своя доклад пред Комисията по насилието Ричард Максуел Браун посочи два стоящи пред нас проблема.: „Първо – това е проблемът на самопознанието…….Изучим ли го, ние ще трябва да признаем, че към насилие прибягват не само хулигани и расисти, но върху него се основава тактиката на най-порядъчните и уважавани наши съграждани. Придобивайки такова знание за самите себе си, ние се изправяме пред другия проблем – по какъв начин веднъж за винаги да отстраним насилието от реалната (но също така и неявната) американска система от ценности.”*

Няма ли тук крещящо противоречие? Ако насилието „не от вчера” е неделима част от „нашите най-висши и най-идеалистични стремежи” и тактика на „най-порядъчните и най-уважаваните” хора, не трябва ли да си зададем въпроса, не намират ли тези хора, вероятно подсъзнателно, някаква ценност в насилието? Още повече, никой не е в състояние да измени ценностната система просто като го пожелае или по друг съзнателен начин, така, както се изкореняват или изгарят бурените в зеленчукова градина. Корените на ценностите се губят дълбоко в архетипните и безсъзнателните символи и митове в обществото. За да се измени системата от ценности, първо трябва да отговорим на следните въпроси: Какво дава насилието на индивида? Какви цели постига той посредством агресията и насилието?

В нашите утопични стремежи да очистим човешкото поведение от проявите на власт и насилие, ние рискуваме да принесем в жертва самоутвърждаването, увереността в себе си и даже волята за живот. В случай на успех на такова едно начинание ние бихме отгледали раса от послушни, пасивни евнуси, подготвяйки по този начин безпрецедентен по своите мащаби взрив на насилие.

Опростявайки по такъв начин същността на въпроса, ние разсъждаваме, като че стоим пред неизбежния избор: или агресия, или раса от евнуси. Няма нищо чудно, че попаднали в капана, ние се събуждаме в студена пот с усещането, че ще ни отнемат същността – самоутвърждаването и самоувереността, – които ни правят хора и ако се лишим от тях, бихме загубили смисъла на живота. Ние не разбираме, че агресията в своя позитивен аспект, служи на тези жизнени ценности, загубата на които ще направи живота ни наистина мизерен.

Отдавна съм осъзнал, че за разбиране на агресията и насилието е необходимо да се разглежда властта като основа на проблема. Аз също така смятам, че данните, които представят пред нас дълбочинната психология, хвърля светлина върху източниците на човешката власт, източници на агресията и насилието. Изследвайки властта, аз се стремя да достигна по-дълбоко ниво от теориите за вродеността и възпитанието, концепциите за инстинкта и културната обусловеност. Аз търся отговор на въпроса: какво постига човек, когато използва агресия и насилие?

5. Основния тезис на тази книга

 Вярвам, че в живота на всеки човек присъстват сили на пет нива. Първото ниво е силата да живееш. Тази сила може да се наблюдава при бебето – то плаче и яростно размахва ръчички, сигнализирайки за изпитван от него дискомфорт, изисквайки да бъде удовлетворен глада  и други негови потребности, Независимо харесва ли ни това или не, тази сила играе ключова роля при формирането в детето това, лоето наричаме личност. Порастването на всяко дете се определя напълно от трансформацията на силата, т. е, от къде черпи то своята сила и как я използва, как я реализира.Това е зададено от самия акт на раждането – не от културата като такава, но от самия този факт, че детето живее. Ако детето е лишено от преживяване на това, неговите действия да предизвикват ответна реакция на околните – което е документирано при проведеното от Рене Щпиц изследване на деца сирачета в Пуерто Рико, които не получават внимание от страна на медицинските сестри или някой друг, който да замести техните майки – те се свиват в края на леглото, мълчат, не се  развиват, буквално угасват физиологически и психологически. Крайната проява на безсилието е смъртта.

Силата да живееш сама по себе си нито е добро, нито е зло, тя е първична по отношение на живота. При това тя не е неутрална. Тя трябва да се реализира в живота напълно, в противен случай следват неврози, психози или насилие.

Следващият етап е самоутвърждаването. Всяко живо същество се нуждае не само да бъде, да съществува, но и да утвърждава своето битие. Това е особено важно за човека, защото като дар (или като наказание) той е получил самосъзнание. Съзнанието не е нещо вродено, то започва да се заражда в бебето след няколко седмици, формира се в продължение на няколко години и, в действителност, продължава да се развива през целия живот. Повдига се въпросът за собствената значимост и се поставя началото на дългия и извънредно важен път към придобиване на самоуважение или неговите сурогати, съпровождани от страдания при неговото отсъствие. Физическото преживяване като такова при човека отива на втори план, отстъпвайки място на задачата да живееш така, че да съхраниш при това своята самооценка.

Жаждата за признание става ядро на потребността от самоутвърждаване. Ако в семейството детето получава признание и усещане за значимост като нещо, което се разбира от само себе си, то го приема като нещо,   което трябва така да бъде и насочва своето внимание към други неща. Но ако самоутвърждаването е блокирано, както често се случва в нашето сложно време, когато и родителите и децата са напълно объркани, то се превръща в натрапчива потребност, която ръководи човека през целия му живот. На самоутвърждаването на детето може да попречи и родителския модел: „ние ще те обичаме, само ако ти ни се подчиняваш”. В такъв случай детето се оказва в деструктивните аспекти на конкурентност, започва да търгува със себе си и света – другите възприемат неговото самоутвърждаване като принизяване на тях самите и на обратно. Това са само няколко форми, които може да приеме деформираното или блокирано самоутвърждаване.

 Когато самоутвърждаването се сблъсква със съпротива, ние прилагаме допълнителни сили, за да отстоим своята позиция, своите убеждения, своето АЗ – така че да сме в състояние да ги утвърдим при условията на това противопоставяне. Това е третата сила – отстояването на своето АЗ. Това е форма на поведение, характерна с голяма сила и насочена навън. Ние заставяме другите да ни обърнат внимание, заявявайки с пълен глас: „Ето ме мене! Длъжни сте да ми обърнете внимание!”

Четвъртата фаза е агресия.Ако в течение на известно време възможността за отстояване на своето АЗ се блокира, както е било в продължение на много години с евреите и други национални малцинства – започват да се проявяват по-твърди форми на реакция.

Докато в продължение на три години живях в Солун, направи ми впечатление, че сто хиляди евреи-сефаради, представляващи една трета от населението, в същност образуват културната интелигенция на града. Антисемитските предразсъдъци, от рода на тези, които съществуват в другите страни на Европа и в Америка, тук изобщо ги няма. При тези условия липсваше и агресивността, асоциирана в САЩ с евреите. Своеобразен девиз на Солун беше станала поговорката: „Необходими са двама евреи, за да надхитрят гърка и двама гърци, за да надхитрят арменеца.” Именно между арменците, намиращи се най-долу в националната йерархия се е развила агресивност и страст към търговията.

За разлика от отстояването на своето АЗ, което означава да прокараш определена граница и да заявиш: Това съм аз, това е мое”, агресията се заключава в това, че човек се втурва в сферата на власт и престиж на другиго, навлиза в неговата територия, завладявайки част от нея за себе си. Мотивите тук могат да бъдат напълно праведни – възстановяване на историческата  справедливост, освободителна борба, гордост и хиляди други причини. Мотивите в този момент не ни вълнуват – само подчертаваме, че съществува фаза на поведение, потенциално свойствена за всеки човек и при определени обстоятелства, тя може да бъде приведена в действие. Когато в течение на известно време човек напълно е лишен от възможност да даде израз на своите агресивни тенденции, то те вземат своето, изливайки се в зомбиподобно умъртвено съзнание, неврози, психози или насилие.

В крайна сметка, в случай на неефективни действия, се стига до окончателен взрив, наричан насилие. Насилието носи основно физически характер, доколкото предидущите фази, при които е съхранена способността да се действа при помощта на разсъждения и убеждения, са вече на практика блокирани. В типичния случай стимулът, който постъпва в индивида отвън, направо се трансформира в импулс за нападение, заобикаляйки кората на главния мозък. Затова, когато човек изпадне в ярост, той е много далече от това, да си дава отчет за своите действия, докато изведнъж не осъзнае „какви ги е надробил”.

 Ситуация, при която един цял народ е лишен от възможност да реализира своята потребност, наистина е трагична. Най-нагледен пример за нас е черното население на САЩ. Главното престъпление на белите е, че в продължение на няколко века робство и столетие на физическа свобода при психологически гнет, те са лишавали чернокожите от възможност да се самоутвърждават. По време на робството отначало физическата, после психологическата реализация на всяка от ненасилствените фази се е затруднявала или напълно изключвала. Негрите са могли само да се изявяват в ролята на певци, танцьори артисти, развличащи белия човек, или в качеството на ратаи на фермите, принадлежащи на белия човек, а в последствие – в качеството на работници на конвейерите за сглобяване на неговите автомобили. Това довежда първоначално към всеобща апатия, а после – към напълно закономерно междурасово напрежение. За това говори един чернокож от Харлем: Ще дойде време и ще бъде вече късно. Всичко ще се взриви, защото хората живеят в напрежение, тяхното търпение е към края си. А когато стане това……..“ Той прекъсва фразата си по средата, напълно справедливо ми предоставя възможност да се досетя, какви могат да бъдат последствията, защото, както вече беше казано, докато не  избухне взрив на насилие, никой не може да си представи, какво може да се случи. Защото, когато хората са принудени да влачат такова получовешко съществувание, ще има място и за агресия и за насилие.

Докато са блокирани другите фази на поведение, насилието всъщност си остава единственият начин, с помощта на който отделни хора или цели групи могат да дадат израз на непоносимото си напрежение и да се опитат да придобият чувство за собствена значимост. Ние често говорим за склонността към насилие, като за нещо, което се формира вътре в човека, но в много случаи насилието е реакция на външни обстоятелства. Източници на насилие трябва да се търсят както във вътрешни, така и във външни прояви, когато са блокирани другите форми на реакция.

Изброените по-горе пет фази са онтологически, т. е, те са част от човешката природа. Задачата на онтологията е в това, да описва характеристиката на битието като такова – в нашия случай, човекът, като човек. Пристъп на дива ярост може да се случи при тригодишно дете (във формата на истерия), така и при шестдесетгодишен човек, и макар, че ние сме склонни повече да съдим последния, самата способност за такива действия потенциално присъства във всеки от нас. Онтологическият подход не изключва развитие, но се опитва да проникне и на по-дълбоки нива. Не бива да го отъждествяваме изключително с „природни” или „социални” теории за насилие, упоменати по-горе. Онтологичното изследване е насочено към  изучаване на структурите, които са в корените, както природни, така и придобити.

Аз смятам, че психотерапевтичният подход е един от най-плодотворните методи за изучаване на насилието и агресията. Ние можем да покажем източниците и корените на „безумието” и насилието в нашето общество, изследвайки случаите на Присцила, Карл или Хана Гриин. Давам си сметка за опасностите, таящи се в твърде буквалното отъждествяване на обществото с индивида, но да се изпусне от поглед взаимовръзката между тях би било не по-малка грешка. Социалните и психологическите проблеми вече е невъзможно да се разглеждат изолирано едни от други. Убеден съм, че си струва да се опитаме да разберем агресията и насилието в съвременното общество в този контекст, на който аз обърнах внимание  благодарение на Присцила и другите, отчаяно нуждаещи се от сила.

,

НЕВИННОСТТА И КРАЯТ НА ЕРАТА

Изконната борба: да осъзнаем нашата собствена съпричастност към злото е непоносим  за нас ужас. Къде по-спокойно е да делим света на абсолютно невинни жертви и коварни причинители на чудовищни насилия, които ни обграждат отвсякъде. Каквото и да се случва, не безпокойте нашата невинност! Но къде, в коя страна се намира закрилата на невинността? В дома за душевно болни ли?………Защото, съвършената невинност е безумие.

Артър Милър

Ние живеем в края на ера. Ера, която е започнала с Ренесанса, роден в дрезгавината на Средновековието и която наближава своя край. Ера, която залага на  рационализма и индивидуализма и преживяваща вътрешни и външни трансформации – за сега съществуват само смътни, едва частично осъзнавани предвестници на това, какво ще ни донесе тази нова епоха. Да си припомним великите от Ренесанса – изследователите на Земята, като Колумб и Магелан, изследователите на небето, като Коперник. С техните пътешествия могат да бъдат сравнени полетите в наше време до Луната. Но, така или иначе, практически никой не помни имената на тези, които стъпиха на нейната повърхност. Затова пък помнят наименованието на машината. Герой на пътешествието до Луната не е отделен човек, а ракета и човекът беше само слуга на тази машина.

Но от това не следва да се прави извод, че в бъдещата ера човекът ще се подчинява на техниката. Възможно е, напротив, развитието на техниката, която ще придобие роля, аналогична на ролята на робите от античността, да ни застави да търсим интелектуално и духовно съдържание, способно да запълни пустотата на нашите дни и нощи.

Заради съществуващия днес разрив между поколенията властта дерайлира от своите наследствени коловози, обърка се, оказа се подхвърлена на поругание. Тези, които по-рано  покорно се примиряваха с положението си на угнетени: чернокожи и мексиканци, жени, студенти, пациентите на психиатричните клиники, затворниците – се пробуждат за живот, заявяват за своето съществувание, издигат своите искания. Силата става нова и актуална тема не само за тези групи, но за всеки в нашата култура, стремящ се да се ориентира и да заеме своето място в турболентните потоци на съвременността. В такова време безсилието – често наричано отчуждение и безпомощност – става непоносимо.

Има способ за борба с безсилието, който се състои в това, да се превърне то във видимо достойнство. Човек в този случай съзнателно се отказва от сила и когато не я обладава става добродетелен. Аз наричам това състояние невинност. Тази дума (innocence) е образувана от латинската частица in („не”) и корена nocens („вина“), означаващ дословно вина или грях, се превежда като безвредност, простодушие, чистота. Когато се отнася до постъпка тази дума означава „липса на вреда или зли намерения”.

Като начало необходимо е да отличаваме два вида невинност. Единият е свойство на фантазията, невинността на поета или художника. Това е съхранената при възрастния човек детска яснота на възприятието. Всичко наоколо притежава свежест, чистота, новост и пъстрота. От тази невинност произтича възторг и благоговение. Води към духовност – това е невинността на св. Франциск, изразена в неговата Проповед към птиците. Възможно е това да е имал предвид Исус, когато е казал: „Ако не бъдете като деца, няма да влезете в Царството Небесно”. Това е детското отношение към света, съхранено до зряла възраст, без да ощетява реалистичното възприемане на злото, или, казано с думите на Артър Милър, нашата „съпричастност към злото”. Това е истинската невинност.

Такава невинност може да послужи като добра защита в беда. Жена, израснала в изтерзаната от войната Германия, разказва, че превзелите нейния град френски и марокански войски се възползвали от няколкото дни „свобода” за да изнасилват всички попаднали им момичета. Въпреки че тя била на тринадесет години (те изнасилвали и деветгодишни), тя е била безпрепятствено подмината от група войници, защото нищо не е знаела за половите отношения, неведомо е било това, което могат да направят с нея мъжете. Тя смята, че била спасена от пълната си невинност, ако е имала и незначителен опит, щеше да покаже признаци на страх от това, което я очаква (кучето захапва този, който излъчва страх), това би било достатъчно войниците да я хванат и изнасилят.

 Съществува и друг тип невинност, илюстрация на която може да послужи повестта на Мелвил „Били Бъд”.  Невинността на Били не води към духовност, нейната същност е задръстеност. С други думи, това е псевдоневинност. Тя паразитира върху невинността и представлява законсервирано детство, един вид фиксация върху миналото. Това по-скоро е инфантилност, а не запазена способност за възприемане на света като дете. Когато пред нас стоят въпроси, твърде мащабни или ужасяващи за разума ни  – като атомната бомбардировка, например, –  ние се крием зад подобна невинност, превръщаме безсилието, слабостта и безпомощността в добродетел. Подобна псевдоневинност води към утопизъм, не желаем да видим истинските опасности. Подчинявайки се на безсъзнателното, ние си затваряме очите за реалността и сами се убеждаваме, че сме се скрили от нея. За разлика от невинността от първия вид, тя не прави всичко  ярко и ясно – по-скоро, тя опростява всичко. Такава невинност не може да се справи с разрушителността в нас или в другите хора и, както в случая с Били Бъд, става саморазрушителна. Невинността е неспособна да абсорбира в себе си демоничното, сама става зло.

Такава форма придобива невинността в случаите на невроза. Тази фиксация върху детството, което човек така и не успял да изживее и вместо това се вкопчва в него като единствена защита от жестоки, нелюбящи или налагащи се родители. На мой пациент, при когото се беше установила сложна структура на паразитиране върху такава слабост, веднъж сънувал сън в който той се видял като заек, преследван от вълци. Но внезапно заекът сменил ролята си с тази на вълците и самият той ги подгонил.Оказало се, че той бил вълк в заешка кожа.  Понякога такива хора притежават  една единствена стратегия, още от детството им станала за тях принудителна необходимост, – те приемат образ на външно безсилие, която е подходяща за ситуацията, а после тихомълком постигнат своите цели.

Цитатът от Артър Милър, поставен в епграф на тази глава, говори точно за това: „Съвършената невинност е безумие”. Но тук има още една фраза (с която аз не съм съгласен, тя не е влязла в този епиграф: „Там (в дома за душевно болни) хората плуват по течението на живота, наистина невинни, неспособни да се вгледат в себе си”. Както ще стане ясно от следващата глава, аз не вярвам, че работата тук е в „неспособността да се вгледат в себе си”. Както не е и в „истинската невинност”. Това изглежда невинност само от страни.  В своята отстранена невинност, както Хана Гриин, те разговарят с призраци, защото не могат да намерят някой друг, който би пожелал да ги разбере.

В тази книга под тази дума аз ще разбирам псевдоневинност, която е разпространена защита от признаване на собствената си сила или конфронтацията с нея.

1. Време на цъфтеж и време на засуха в Америка

 В Америка корените на псевдоневинността са толкова стари, колкото е стара и самата страна. „Избрани” са отплували за Америка от Англия, обърнали гръб на Европа, която за тях олицетворявала пороците, потисничество на аристокрацията и религиозни преследвания.  В Америка те се надявали да създадат държава, въплътяваща в себе си пълната противоположност на това: крепост на праведността, справедливостта, демокрацията и свобода на съвестта. Самото създаване на нова нация станало само по себе си претворяване на мита за Новия Йерусалим, не в далечното бъдеще, а сега, пред очите на „избраните”.  В началото  Америка е живяла, както казва Ричард Хофстатър, с „вяра в съвършенството”, след което се е посветила на прогреса. Но за какъв прогрес може да се говори, когато съвършенството е постигнато.

Но как да свържем това с религиозните преследвания в Нова Англия? А с геноцида по отношение на индианците? С това е поставено началото на необратимо проточилата се борба между идеалите и реалността. Когато Америка на идеалистите – почти съвършената държава, новия Едем, в тревите на който не се въдят змии – е страната, в която се води битка с реалността и  се унищожават индианците. Иронична илюстрация на породената от това етическа дилема на объркване и лицемерие са записките на Бенжамин Франклин: „ И ако на Провидението е угодно да унищожи тези диваци, за да се освободи място за земеделие, напълно възможно е  като едно от средствата за постигане на тази цел да е ромът. Той вече е изтребил племената, които по-рано населяваха крайбрежието.” С примера на Франклин може да се съди как хората са отъждествявали собствените си интереси и интересите на своите съграждани с Провидението и с Божият промисъл. Белите американци са „тружениците на земята”, а геноцидът по отношение на индианците, вината за който ние все още не сме осъзнали е волята Божия. Ето отличителният признак на псевдоневинността: собствените интереси винаги се отъждествяват с Провидението. Ето до какъв извод стигат Хю Дейвид Грем и Тед Робърт Гур: „Без съмнение, на всички народи е свойствена своего рода  историческа амнезия или избирателност на паметта, която позволява да се забравят досадните грешки на миналото. Няма съмнение, че американците от времето на пуританите исторически гледат на себе си като на „богоизбрани”, водени от Бога в кръстоносен поход, за да основат в пустинята Новия Йерусалим”*.

Едновременно с това, създателите на Конституцията отчаяно са се бояли от експлоататорска власт, нещо което от тези времена е характерно за американците. Когато са съчинявали алинеите на Конституцията тяхното намерение е било да се направи така, че нито една група да не стане притежател на такава власт; така ги е плашила възможността за експлоатация, че в Конституцията така разширили това понятие, че то побрало в себе си въобще всяка власт. Тогава пред американците се изправила следната етическа задача: искрено да вярват, че те не се нуждаят от власт, защото тяхната способност нравствено да отсъждат и готовността им за служение на ближния, ги е избавила от необходимостта от наличието на власт. Те виждали в свое лица спасители на страдащите от цяла Европа. Надписът на паметника на Свободата и до ден днешен обещава:

„Елате при мене всички отрудени, всички бедни. Всички, които сте скупчени в стада, но желаете да дишате въздуха на свободата. Елате при мене всички бездомни, захвърлени тук от бурите. Аз издигам своя светилник над златни врати.“

В тази страна митът за Райската градина и откритото отхвърляне на властта постоянно съжителстват с насилието. Броят на убийствата на глава от населението тук превишава европейското равнище в три до десет пъти: в нашата история борбата на трудещите се за своите права е една от най-кървавите в сравнение с другите водещи страни: огромният брой жители на големите американски градове се боят щом се стъмни да излязат на улиците. По време на посещението си на Америка Д.Лоурънс написа: „Истинският американец притежава душа сурова, самотна, закалена и свирепа“*. В душата на американците тази склонност към насилие по странен начин съществува в тясно съседство с поразителна нежност и топлина. Не можем да не стигнем до извода, че в съзнанието на американците се разиграват някакви конфликти от особен род, обясняващи едновременното съществувание на насилие и доброта.

 Предполагам, че, на първо място, насилието и на второ място, нежността сасвързани с нашето съзнателно отричане на силата и съпътстващата това отрицание псевдоневинност. Насилието, както вече казах, произтича от безсилието, това е взрив на безсилие. Отрицанието на нашият стремеж към сила, при опита да се скрие значителната на практика степен на сила, довежда до вътрешно противоречие: сила, която не удовлетворява изпитваното от нас чувство на безсилие. Тя не поражда чувство на отговорност, която би трябвало да поражда истинската сила. Ние не можем да чувстваме отговорност за нещо, като отричаме факта, че го притежаваме. Ние не можем пряко да се възползваме от своята сила, доколкото постоянно изпитваме елемент на вина за това, че я притежаваме. Ако бихме я признали, ще ни се наложи да имаме работа със собственото чувство за вина. Ето защо силата в Америка обикновено се изразява в парите. Парите, в крайна сметка, са нещо външно.

 Посредством „презрения метал” ние можем да се разплащаме с другите хора и страни; ние щедро отделяме пари за благотворителни организации, което свидетелства за изпитваното от нас чувство за вина за това, че ги притежаваме. Така че ние се държим като нация от вълци в заешки кожи.

 При американската нация не  е намерило почва истинско чувство за трагедия, което би ни помогнало  да изпитваме съчувствие към враговете си и което би могло да смекчи нашата жестокост. Струва си да се прочетат отчетите на тези, които пилотират нашите бомбардировачи над Виетнам. („Аз не мисля за жените и децата, които се намират под мене, казват летците.  – Аз мисля за това, че ми е заповядано да изпълня бойна задача и изпитвам удовлетворение, ако добре я изпълня”), за да намерим потвърждение за това, че ние се разграничаваме от творящото се в света зло. Двете световни войни не пробудиха (в американците) нито усещане за грях, нито това изострено чувство за злото, което почти инстинктивно е присъщо на жителите на стария свят…..*. Не съзнавайки собствената си съпричастност, американците с това самото, са лишени от елемента на милосърдие, което, в това не може да има съмнение, е неотменна част от хуманността.

Пример за това, колко разпространено е влиянието на подобна невинност, служи книгата на Чарлз Райх „Зелените филизи на Америка”. Необходимостта да критикувам тази книга ме поставя пред дилемата, доколко аз съчувствам на стоящите зад нея намерения и дух. Мисля, че първата й част, посветена на проведения от Райх анализ на корпоративната държава, е поучителна и има тежест. Той правилно съзира корените на американската мечта и даже проблемите на невинността в първите столетия на американската история. Дава вярна оценка на това, как чувството за безсилие разяжда увереността на нашите съграждани, тяхната способност за действие, оценка на „преднамереното неведение, разпространено сред американците”, и свойствения ни стремеж „да се избавим от злото по пътя на неговата забрана”.

Така или иначе, по любопитен начин, втората част на книгата обещава на младите, а и на всички нас, истински триумф на псевдоневинността. „Няма повече врагове…… Няма противници…….Никой не желае война, освен машините….Даже бизнесмените, освободени, предпочитат да се търкалят по моравата и да се греят на слънцето. И затова, повече няма необходимост да се воюва с коя да е група хора в Америка”*. Уудсток, реализиран в пълната си пъстрота и разкрепостяване, се разглежда в качеството на мит на нова ера, въпреки че се игнорират неговите последствия, а именно Алтамонт, където „ангелите на ада”, наети в качеството си на охрана на певците, са извършили убийство. Тази импресионистична картина на Райската градина е изпълнена със сияние на невинност и смях на деца, забавляващи се под звуците на рок-музика, картина от времето преди грехопадението, преди да се намеси чувството на тревога и вина. Но уви! Този свят е за деца, не е за възрастни. „Съзнание III” на Райх не само не е отговор, напротив, то изобщо не е съзнание, защото отсъства диалектическо движение между „да” и „не”, добро и зло, което и поражда всяко съзнание. Райх пише: „Сложните въпроси, ако под тях се подразбира политическото и икономическото устройство, не са от значение, те нямат отношение към това”. Всичко решава „Съзнание III”, „победа, която не изисква насилие и пред която насилието е безсилно”. По този начин ни обещават блажено спокойствие, поразително напомнящи рисунки от древногръцки вази, където са нарисувани блаженстващи на Олимп богове.

Наистина ли няма вече врагове? Можем ли да повярваме в това, като си припомним братя Беригън? Или братя Соледад? Или Анжела Дейвис? Или Виетнам – отровената с разпръснати от нашите самолети химикали земя, нечовешката жестокост по отношение на  хората там? Райх не разбира, че в нашата страна вече са забележими филизите на надигащ се фашизъм: враждебност на деца срещу родители, антиинтелектуализъм, ръст на насилието в съчетание със свойственото на масите чувство на безсилие, стремеж на бюрокрацията да взема решения, основаващи се на съображения за техническа ефективност и когато всичко човешко отива към приспособленчество.

Райх не е в състояние да разбере тази изолация, самота и отчаяние, която движи много младежи, да не говорим за тези, които употребяват наркотици. В Биг-Сур присъствах на сватба на хипи, всички бяха облечени така пъстро, като че бяха част от постановка на „Кармен”. Но не можех да не забележа изолацията в очите на почти всички, всеки от тези млади хора изглеждаше отчужден и самотен – даже като част от тълпа, призвана да се радва и весели. Книгата на Райх беше отнесена към сорта „пророческа” литература, защото решиха, че тя носи в себе си идеи, които са така необходими  на Америка. Но пророческата литература, като например, Стария Завет, винаги съдържа образа на злото, който в книгата на Райх просто отсъства. Опасността на тази книга е в нейната убеденост в това, че против новия свят „насилието е безсилно”, а това може да засили склонността към апатия, която и без това е достатъчно явна в нашата страна.

Тази книга ми напомни за един случай от преди няколко години на конференция в Калифорния. Закусвах на една маса с млад човек от „децата-цветя“, той беше 19-20 годишен, на ясното му, открито лице синееха простодушни очи. Разприказвахме се и той ми показа писмо, което той беше написал и се готвеше да изпрати на председателя на наборната комисия на неговия роден щат с убеденост, че то ще му помогне да избегне задължението си да се яви пред тази комисия. Обръщайки се към председателя на име, той пишеше: „Аз не вярвам в убийството”, – после, след няколко подобни изречения, подпис: „Лари”. Попитах Лари, направил ли е копие на писмото си. „Не, не мисля, че това е необходимо – председателят на комисията ще прочете това писмо”. Наблюдавах го, неговото ясно и така открито лице и усещах съдбата приготвена за него и за неговите другари: виждах грубите и тежки ботуши, тъпчещи ги като, ако те бяха истински цветя, в същото време виждах и притежателя на ботушите, чувствителен не повече от тях. Виждах премазаните глави на тези млади хора и ми се искаше да възкликна: „Виждам вашата кротост на гълъби, но къде е вашата мъдрост на змии?”*.

Същественото в тези грешки, отново се проявява в свойственото на Райх отрицание на силата. Тази дума той често употребява, но практически всеки път в негативен смисъл, това е силата на корпоративната държава, силата на военните; Тоталитаризма той определя като сила в чист вид. „Добра” сила не съществува, тя неизбежно развращава. В ентусиазма си в разобличаването на силата, в края на краищата, той стига до извода: „Злото се заключава не в злоупотребата със сила, – самото съществувание на сила е зло” И, доколкото тази мисъл е изразена от четиридесет годишен професор по право, принудени сме да направим заключение, че тук имаме случай на псевдоневинност.

Невинността днес е в надеждата, че „няма вече врагове”, и можем да пристъпим към новия Едем, към общество, избавило се от нуждата, вината и страха. Но това означава и избавление от отговорност, връщане към състояние отпреди зараждането на съзнанието, защото вината е другата страна на нравственото съзнание, което ние сме „вкусили от дървото на познанието”. Ние доблестно се стремим да се убедим, че е достатъчно да намерим  „ключа” и ще можем да създадем общество, в което нищетата, вината и страхът ще си останат съдба на благополучно забравеното минало.

Благополучно забравеното и неизвестното – ето къде лежи днешното отсъствие на интерес към историята, нежеланието тя да се изучава. За да съхраним подобен образ на невинността, необходимо е да стоим далече от историята. Защото историята представлява от себе си, освен летопис на греховете и злодеянията на човека, войни и борба за власт, но  и разнообразни прояви на отдавнашния стремеж на човека към разширение и задълбочаване на съзнанието. Затова и мнозинството от нашите съвременници се отвръщат от историята, като от нещо без значение; тя не им е интересна, чужда им е, те заявяват, че са тук, за да играят съвсем друга игра със съвсем нови правила. И при това те изобщо не си дават сметка за това, че в това е най-висшата форма на възгордяването.

Такава невинност таи в себе си особена съблазън за американците, доколкото на нас ни липсва дълга история. В нас изключително слабо е развито чувство за святост на родно място, корени, родина. Де Токвил в книгата си „Демокрацията в Америка” отбелязва: „В Съединените Щати човек строи дом, за да преживее там старините си, но едва прекрачил прага му, го предлага за продажба….. Устройва се на ново място, но много скоро се отправя някъде другаде, следвайки променливите си желания……Той ще измине две хиляди мили, за да отърси щастието от себе си”. За разлика от него европейците с хилядолетия живеят в един и същ град, самите стени на който разказват за многовековна борба, в която те са придобили своите убеждения и култура.

2. Други форми на невинност

Да разгледаме поредица от аргументи, използвани при обяснението на сегашното положение на страната ни, аргументи, които сами по себе си са илюстрации на невинност. На първо място, това е твърде разпространеното убеждение, че вълненията в съвременното общество са предизвикани от неспособността да се защитят „реда и законността” – това е любимият лозунг на консервативните политици. Той илюстрира нашата невинност по два начина. Първо, това е убедеността в това, че всяка проява на насилие е възможно да бъде потушена по стария изпитан начин, който още през XIX век е придобил в Америка образ на мит – необходимо е само да се разполага с все повече оръжие и жива сила, а именно полиция, национална гвардия, армия. Наивността на този възглед беше доказана от нашия опит във Виетнам, където беше нанесен сериозен удар по нашия нарцисизъм.

Втората и най-важна проява на невинността, се заключава в това, че под „закон” постепенно започват да разбират този „ред”, който в дадения момент господства в обществото. Това означава, че този ред е вечен, заедно със закона с който той е свързан: било то превъзходството на бялата раса, геноцидът по отношение на индианците или която и да е разновидност на морала на местна почва – вечен и законен е, защото такава е волята Божия.

Законът, ако се разглежда в контекста на понятието „справедливост” може да служи в качеството си на разумна система от принципи, които непрекъснато се развиват за благото на хората. Но съчетанието между „закон” и  „ред” от които се получава заклинанието „ред и законност”, най-често служи за оправдание за съхраняването на  status quo. А в такова сложно време, като нашето, на първо място трябва да се избягва закостеняла привързаност към status quo, защото именно него са призовани да реформират всички нови „ветрове на промяната”. Да оцелее по време на промени може само това, което е в състояние гъвкаво да се адаптира към измененията – а точно от липсата на такава гъвкавост страдат повечето хора, изплашени от главозамайващата скорост на тези промени.

Поставянето ударение върху „ред и законност” има силата да разруши самооценката на човека, да го лиши от себеуважение. Когато президентът Джонсън в последното си обращение към нацията през Февруари 1968 година призова да се активират усилията, за да „се очистят улиците от престъпността”, именно тези думи от неговите изявления бяха посрещнати с най-бурни аплодисменти. А това означава, че призивът към „ред и законност”, а точно такъв беше смисълът на изказването на Джонсън, „легна на сърце” извънредно много на конгресмените от двете палати. Но нека да погледнем, как на практика се провежда това „почистване” на улиците. Ето какво разказва един негър от Харлем:

Вчера вечерта полицай спря няколко момчета на 125-а улица……..Нареди им: „Измитайте се от улицата и си вървете по къщите!”….. Лято е, непоносима жега. Нямаме си в къщи климатици…….Къде да отидем? А той размахва палката си и заплашва да ни наложи по главите……. арестува едно момче. Друго момче му каза „Добре, ще се прибера, но не трябва да се отнасяш с мене като към куче”…… Мисля си, че трябва да се съберем заедно…….и всеки път, когато някой се хване за палката си и я размахва, или удари някого по главата, да му вземем  тази палка и самия него да го ударим по главата, за да разбере, колко е болезнено, когато някой те удря с палка по главата, а ако трябва, да го убием. Да, ако е необходимо, даже да го убием.

Акцентът върху „ред и законност” може само да задълбочи насилието и да направи революцията още по-кръвопролитна.

Демонстрацията на сила оскърбява гордостта и достойнството на човека. Ако препречите улицата с рота полицаи, това само по себе си е достатъчно, за да бъдат предизвикани безредици. Това оскърбява, и тези, които протестират, и тези, против които е насочен протеста, защото ни превръща в „безличните други”. Нито веднъж не съм присъствал при масови безредици, но ми е достатъчно да видя тълпа полицаи и в мене да възникне странно желание да се разбунтувам, като че точно това желаят и очакват от мене. В такива  действия има елемент на подстрекателство: натрупването на полицай свръх определена мяра само укрепва убеждението на хората в това, че взривът е неизбежен.

Ожесточението, което се влага в словосъчетанието „ред и законност”, понякога в голяма степен е предизвикано от реакция на чувство за собствена вина. Да кажем, аз съм натрупал своето състояние по пътя на съмнителни, полулегални машинации и сега, като примерен гражданин, се застъпвам за „ред и законност”, за да не ми отнемат състоянието другите.

В своя истински, чист смисъл, ред означава формата и условията на нашето съвместно съществувание и труд; като идеал, редът представлява свобода от вмешателства, които са в състояние да нарушат спокойствието и  физическата безопасност, които на свой ред водят до психологическа безопасност, необходима за постигане на интелектуални, емоционални и духовни цели. Но в съчетание със „законност”, това подразбира закостеняло следване на стари схеми на дейност, които правят невъзможни тези изменения, които изисква нашето неспокойно време.

В повечето случаи, именно старото поколение следва порядките и законността с цялата си невинност. Но и младите хора, без съмнение, прибягват към невинност, за да избегнат осъзнаването на собственото си безсилие. Прословутата борба между поколенията в много отношения стана абсурдна – младежта постоянно обвинява учителите и родителите във всевъзможни грехове, във всичко  обвиняват  другите, върху „тези, които са над тридесет” автоматично се поставя клеймо, което само по себе си предизвиква опасността, да не се види по-дълбокия смисъл на конфликта. И работата не е в това, че младежите нямат поводи в какво да обвиняват по-възрастните – поводи има предостатъчно. Хана Аренд казва така за младите: „От своите родители те са наследили паметта за посевместното проникване на престъпно насилие в политиката, в училище те научават за лагерите на смъртта, за геноцид и изтезания, за масовото унищожаване на гражданското население по време на война….”*.

Но ако всичко се сведе до конфликта между млади и стари няма ли да се изопачи цялата същност? Какво биха правили децата, ако бяха на местата на своите бащи, ако се окажеха в същата историческа ситуация, при тези същите обстоятелства, с които се налага да имат работа техните родители? Да вярваш, че факта, че си се родил едно поколение по-късно, сам по себе си гарантира твоята правота е съвършено антиисторическа гледна точка. Освен това, това представлява от себе си, в замаскирана форма, въплъщение на един от най-малко достойните митове на нашата култура – подлизурското преклонение пред младостта, лъжливата вяра, че „през младите години всичко е хубаво, а после става все по-лошо и по-лошо”*.

 Ако накараш младите да формулират своите ценности, ако ги попиташ, какво биха поставили в основата на главния ъгъл на своя нов свят, най-често се получава една фрагментирана картина, състояща се от всякакви дреболии, от рода на това, че не трябва да се убиват насекомите или да се изхвърлят пластмасовите предмети. Това е вулгарно използване на невинността. Ние търсим, почти винаги напразно, сериозно, отговорно отношение към решаването на реалните проблеми: проблемите на властта, държавното устройство, доверието и вярността в личния живот.

Налага се впечатлението, че на младото поколение му доставя особено удоволствие, само по себе си противопоставянето на установения ред. Може би това е реактивна последица, обусловени от изпитваното неудобство от обезпечеността на своите родители и материалната зависимост на младото поколение от тях? Но тази борба няма смисъл, вероятно и за това, че установеният ред така или иначе си умира. Сегашните студенти са се родили по време, когато са поставени под заплаха или напълно са загубени практически всички ориентири, например: в секса, брака, религията. Имаме сега нов морал, най вече по отношение на това, което касае секса, брака, ролята на жената. Никой не поставя под съмнение това, че новите електронни технологии бързо революционизират икономиката и комуникациите. Сериозни изменения претърпява и религиозната практика, да вземем например тези секти: будисти, индуисти и йоги, които се наплодиха от къде ли не. Едната епоха вече е мъртва, а другата още не се е родила – докато нашата, включваща и младите и старите, се оказа едно безвремие.

В края на краищата ние сме длъжни да се запитаме: доколко можем да прехвърлим на технологиите отговорността на сегашната ситуация, като с това избягаме от отговорност? Студент, участвал в акциите на протест срещу нахлуването в Камбоджа, ми разказа по време на терапевтичен сеанс за това,  как веднъж се оказал в университетския парк, по време, когато страстите се накалявали и демонстрацията имала всички изгледи да премине в масови безредици. Един от студентите извикал: „Да потрошим компютъра на университета!” „А аз  през целия си живот съм си мечтал да разбия компютър”, завърши разказа си моят пациент.

От къде се взема тази ненавист, този дух на отмъщение на техниката? Очевидно е, че младите хора са прекрасно осведомени за ужасните последствия от нейното използване, такива като замърсяване на околната среда – въздуха, почвите, водите. Те разбират, че „техническият прогрес, явно, освен че, често води до екологични катастрофи, освен че, разпространението на техника и машини заплашва с безработица отделни класи, но той поставя под заплаха самото съществувание на цели нации, а вероятно и цялото човечество”*. Наистина е така. Но ако се замислим сериозно, то може да се твърди и обратното, че техниката обещава изключително важни блага за нациите и, вероятно, на цялото човечество. Защо младите хора не желаят да видят и тази страна на „техническия прогрес”?

 Аз мисля, че този отказ е израз на протест против собственото съзнание. Техниката представлява от себе си сложна система от сечива, предназначени да разширят  човешкото съзнание. Ето най-прост пример: шимпанзе наставя две пръчки за да се добере до банан, до който с една пръчка не може да достигне. Но днес, както се струва на младото поколение, техниката води до обратен резултата: тя свива, изсушава, персонализира човешкото съществувание. Младите, от своя собствен горчив опит знаят, че месомелачката на техниката е способна да ги смели, независимо от техните протести.

Съществуват редица способи, с помощта на които е възможно да се спре тази машина: медитация, създаване на комуни, връщане към природата. Но което е най-важно, възникна ново ценностно съзнание за субективното, като опит да се изправи прекомерното накланяне в посока на обективното. Това се отнася, и за йога, и за дзенбудизъм, и за нови християнски секти. Това е конструктивната страна на повсеместното увлечение по окултното. Както писа Вернер Хайзенберг, цитирайки древна китайска пословица, предаността към машините, ни кара „да действаме като машини. На този, който действа като машина, сърцето става механично. Този, на който в гърдите бие механично сърце, губи своята простота. Този, който е загубил своята простота, не е способен да разбере движението на своя дух. А неразбирането на своя собствен дух е несъвместимо с истината”*.

Много от представителите на новото поколение започват и сами да разбират, че „движението на духа” представлява по-голяма ценност, отколкото материалните блага, наследени от родителите. Такова откритие е ценно, не споря. Но тук отново се намесва някаква форма на спекулация с невинността, която разваля цялата картина. Днешните млади хора, както и всички ние, в по-голяма или по-малка степен се ползват и наслаждават на благата на техниката, колкото и прост начин на живот да водят. Богатството на нашето общество, често проявяващо се в начина на живот, който водят родителите на най-радикално настроените младежи, така или иначе, е този фактор, който им дава възможност да се предават на подобен радикализъм и в много случаи те да организират комуни. И те изпадат в напълно абсурдното противоречие, подобно на Питър Фонда в „Безгрижния ездач”, който разпръсвал пшеница по неразорана суха, твърда земя, твърдейки, че тя „ще поникне”. Така че, колкото и благи да са намеренията, без задълбочени познания по земеделие, през зимата комуната по всяка вероятност ще гладува. Това, че в по-голямата си част тези комуни се разпадат, не лишава това начинание от морална ценност в качеството на вслушване в гласа на природата. Те също така са явно напомняне за нашата съвест, че с бремето на земните блага винаги бихме могли да се разделим.

Но да имаш „висша цел” не е достатъчно. Авторът, наблюдавал живота в няколко комуни, може да твърди, че крахът е почти неизбежен на първо място за тези от тях, които преследват като единствена цел саморазвитието на членовете на групата, а на успех могат да се надяват тези, които имат някаква конкретна задача или ценност, например някакъв религиозен обет – трансцедентни по отношение на самата група.  С това самото те избягват невинната заблуда в това, че това, което те желаят, ще се случи по силата на самото това желание, че природата ще се откаже от своя извечен неутралитет и ще застане на страната на  техния морал (както е било в Едем), че, за да се спасиш от сложността и трагичността на живота, е достатъчно само да бъдеш простодушен.

Както виждаме, от невинност са пронизани всички поколения. Оказали се пред необходимостта от избор от множество алтернативи и чувствайки своята изначална безпомощност, ние молим убежище, защита от тази нерешима дилема, призоваваме някой друг да ни избави от тази непоносима отговорност. Нашата защита е невинността.  Невинността на детето е истинска и ражда любов. Но когато ние растем, самият факт на нашето израстване изисква, ние да не ограждаме своя опит или своето съзнание от обкръжаващата ни реалност.

В невинността се въплътяват по-ранни постановки: невинността на децата-цветя, с техния невинен стремеж да обичат всички и всичко, отсъствието на свян при своята голота, с тяхната опростена искреност и честност, и тъй като те са почти деца, те са напълно мили, но, така или иначе, тази постановка е абсолютно неадаптивна в съвременния свят.. Това е невинност, която сияе на чистото, открито лице на наивничка, която е убедена, че природата ще се вслуша в нашите потребности и, въпреки своят извечен неутралитет, ще ни защити от беда. Това е невинност без отговорност.

Тази разновидност на невинността е защита от необходимостта да си имаш работа със силите на реалността, като включиш в тях и външните й форми, като военната машина, и вътрешните, такива като статус и престиж. Това, че невинността се използва за толкова не невинни цели, внушава подозрения. Невинността в качеството на защита от отговорност е препятствие за израстването. Тя ни избавя от ново осъзнаване, от съпричастност към страданията на човечеството, но и към щастието. Псвдоневинната личност е капсулирана и за едното и за другото.

Следва продължение…….

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.03.2013 Последно продължение качено на 17.04.2013

Към началото на страницата Към карта на сайта

Save Save Save Save Save Save Save Save Save Save Save Save Save

Save