Папа  Франциск   

Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

Папа Франциск: Господи, не ни оставяй на произвола на бурята! (Извънредна молитва по време на епидемия – 27.07.2020) –  epicenter.bg
Кардинал Хорхе Марио Берголио, s.j. (Архиепископ на Буенос Айрес): Човече от областта на масовото осведомяване, кой е твоят ближен? – Християнство и Култура

Папа Франциск: Капитализмът е „Тероризъм срещу Цялото Човечество“  – collective-evolution.com
Папа Франциск се стреми да се покаже като всеобщ баща – „Folha“, Бразилия
Казанската икона – ключ към диалог между католици и православни  – „Chiesa Сattolica”, Италия
Християнството си отива от Европа – „Il giornale“, Италия
Папа Франциск: „Не, на хората отпадъци“ –  „Radio Vatican“, Ватикана
Вселенският патриарх Вартоломей за общо честване на 1700 години от Никейския събор и за евентуална обща дата на Великден – catholic-news.bg
„Папа Франциск заявява, че Бог ще спаси атеистите“ (цитат от изказване на Римския Папа по време на меса в Рим  –  „Apologetics Press“)
Иларион, Франциск и „християнското християнство“ –  „Vatican Insider“, Италия
Папа Франциск – Скалфари: „Така ще променя църквата“ –  „La Repubblica“, Италия
Умберто Еко – Да разберем Папа Франциск –  „L’Espresso“, Италия
Папата подхвърли капитализма на рязка критика – „The raw story“, САЩ
Защо критиката на Папа Франциск  дразни либералите? –  Slate.fr, Франция
Папа Франциск: „Аз никога не съм се причислявал към десните….“ –   ABC es – Испания
Папа Франциск: „Христос иска да излезе от църквата“  –  „L’Espresso“, Италия
Папа Франциск  на страниците на вестник Repubblica: „Отворен диалог с невярващите” –  „La Repubblica“, Италия

Стр. 2
Новият език на Евангелието в защита на живота на Папа Берголио предизвиква известно недоумение –  „Il Foglio“, Италия
Интервю с Папа Франциск: „Аз съм един грешник“ – „Civilta’ Cattolica“  – catholic-news.bg

 

Папа Франциск
Господи, не ни оставяй на произвола на бурята!

Извънредна молитва по време на епидемия

Като настъпи вечерта“ (Мс. 4, 35). Така започва Евангелието, което чухме. От седмици вече изглежда, че е настъпила вечерта. Огромен мрак се е спуснал над нашите площади, улици и градове; превзе живота ни, запълвайки всичко с една заглушаваща тишина и с една мрачна празнота, която парализира всяко нещо при неговото преминаване: усеща се във въздуха, усеща се в жестовете, казват го погледите.

Озовахме се уплашени и изгубени. Както учениците от Евангелието бяхме изненадани от една неочаквана и яростна буря.

Осъзнахме, че сме в една и съща лодка, всички уязвими и дезориентирани, но същевременно толкова важни и необходими, всички призовани да гребем заедно, всички нуждаещи се от взаимна утеха. В тази лодка… сме всички. Като онези ученици, които говорят с един глас и в терзанието, казват: „Загубени сме“ (ст. 38), така също ние разбрахме, че не можем да вървим всеки за своя сметка, а единствено заедно.

Много е лесно да се разпознаем в този разказ. Онова, което е трудно да разберем е поведението на Исус. Докато учениците са естествено разтревожени и отчаяни, Той стои на кърмата, в частта на лодката, която първа потъва. И какво прави? Въпреки суматохата, Той спи спокойно, изпълнен с вяра в Отца – това е единствения път, в който виждаме Исус да спи -. Когато след това бива събуден и след като утихват вятъра и водата, се обръща към учениците с порицателен тон: „Защо се страхувате? Още ли нямате вяра?“ (ст. 40).

Нека се опитаме да разберем. В какво се състои липсата на вяра в учениците, която се противопоставя на доверието на Исус? Те не бяха престанали да вярват в Него, именно затова Го призовават. Но нека видим, какво искат: „Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?“ (ст. 38). Нима не Те е грижа: мислят, че Исус не се интересува от тях, че не Го е грижа за тях. Сред нас, в нашите семейства, едно от нещата, което най-много наранява е когато чуем: „Не те ли е грижа за мен?“. Това е една фраза, която наранява и развихря бури в сърцето. Засегна дълбоко също Исус. Защото никой повече от Него го е грижа за нас. И в действителност, веднъж призован, Той спасява своите обезсърчени ученици.

Бурята разобличава нашата уязвимост и показва онези фалшиви и повърхностни сигурности, с които сме си изградили нашите програми, проекти, нашите навици и приоритети. Показва ни как сме приспали и изоставили онова, което подхранва, подкрепя и дава сила на нашия живот и на нашата общност. Бурята разкрива всички намерения да се „опакова“ и забрави онова, което подхрани душата на нашите народи; многобройни са опитите да се упои с привидно „спасителни“ привички, неспособни да се апелират към нашите корени и да ни възвърнат паметта на нашите възрастни, лишавайки ни така от необходимия имунитет, за да се справим с несгодите.

С бурята, падна гримът на онези стереотипи, с които маскирахме нашето „его“, винаги обезпокоени за нашия имидж; и се разкри, отново, онази (благословена) обща принадлежност, от която не можем да се откъснем: принадлежността като братя.

„Защо се страхувате? Нима нямате още вяра?“. Господи, твоето Слово тази вечер ни докосва дълбоко и засяга всички ни. В този наш свят, който Ти обичаш повече от нас, се бяхме запътили с голяма скорост, чувствайки се силни и способни на всичко.

Алчни за печалбата, бяхме погълнати от нещата и зашеметени от бързината.

Не се спряхме пред твоите призиви, не се осъзнахме пред планетарните войни и несправедливости, не чухме вика на бедните, на нашата тежко болна планета.

Продължихме необезпокоени, мислейки си, че ще останем винаги здрави в един болен свят. Сега, докато сме в бурното море, те умоляваме: „Събуди се Господи!“. 

„Защо се страхувате?“ Нима нямате още вяра?“. Господи, ти ни отправяш един апел, един апел на вярата. Който не е толкова да вярваме, че Ти съществуваш, а да дойдем при Теб и да Ти се доверим.

В тези Велики пости отеква твоя спешен призив: „Обърнете се“, „завърнете се при мен с цялото си сърце“. Призоваваш ни да се възползваме от това време на изпитание, като време на избор. Не е време за твоята преценка, а за нашата преценка: времето да изберем какво има значение и какво е преходно, да отделим онова, което е необходимо от онова, което не е.

Това е времето на обърнем посоката на живота към Теб, Господи, и към другите. И да можем да вземем за пример многобройните другари по пътя, които, в страха, реагираха, давайки живота си.

Това е действащата сила на Духа излята и оформена в смели и щедри посвещения. Това е живота на Духа способен да изкупи, да валоризира и да покаже, как нашия живот е изтъкан и подкрепян от обикновени хора – по принцип забравени – които не са цитирани в заглавията на вестниците или списанията, нито на големите шоу подиуми, но, несъмнено, днес пишат решаващите събития на нашата история: лекари, медицински работници, продавачи в супермаркетите, чистачите, гледачки, превозвачи, силите на реда, доброволците, свещениците, богопосветените и много, много други, които разбраха, че никой не може да се спаси сам.

Пред страданието, с което се измерва истинското развитие на нашите народи, откриваме и изпитваме свещеническата молитва на Исус: „всички да бъдат едно само нещо“ (Йоан 17, 21). Колко хора упражняват всеки ден търпението и вдъхват надеждата, опитвайки се да не сеят паника, а споделена отговорност.

Колко бащи, майки, баби и дядовци, учители, показват на нашите деца, с малки и всекидневни жестове, как да се справят и да преодолеят една криза, приспособявайки навиците, вдигайки погледите и насърчавайки молитвата. Колко хора се молят, поднасят жертви и се застъпват за благото на всички. Молитвата и мълчаливото служение: това са нашите победоносни оръжия.

„Защо се страхувате? Нима нямате още вяра?“. Началото на вярата е да се открием нуждаещи от спасение. Не сме самодостатъчни, сами потъваме: имаме нужда от Господ, както древните мореплаватели от звездите. Нека поканим Исус в лодките на нашия живот. Нека му представим нашите страхове, за да ги победи. И както учениците ще изпитаме, че с Него на борда, няма да потънем. Защото тази е силата на Бог: да превърне в добро, всичко онова, което се случва, дори и лошите неща. Той носи мир в нашите бури, защото с Бог живота никога не умира.

Господ ни предизвиква и насред нашата буря ни приканва да разбудим и активираме солидарността и надеждата, способни да дадат стабилност, подкрепа и значение в тези часове, в които всичко изглежда потъва. Господ се събужда, за да събуди и съживи нашата пасхална вяра. Още имаме една котва: в неговия кръст бяхме спасени. Имаме един шлем: в неговия кръст бяхме изкупени. Имаме една надежда: в неговия кръст бяхме изцелени и прегърнати, та нищо и никой да не ни раздели от неговата изкупителна любов.

Сред изолацията, в която изпитваме липсата на обичта и срещите, изпитваме липсата на много други неща, нека отново чуем вестта, която ни спасява: Той възкръсна и живее до нас. Господ ни предизвиква от своя кръст да намерим живота, който ни очаква, да погледнем към онези, които ни призовават, да укрепим, разпознаем и насърчим благодатта, която обитава в нас. Нека не угасваме тлеещото пламъче (Ис. 42,3), което никога не се разболява, и нека позволим да се разпали надеждата.

Да прегърнем неговия кръст, означава да намерим смелостта да приемем всички противоречия на нашето време, изоставяйки за момент нашият стремеж за всемогъщество и за притежание, за да направим място на креативността, която само Духа е способен да породи. Означава да намерим смелостта да отворим пространство, където всички могат да се чувстват призвани и да спомогнем за нови форми на гостоприемство, братство и солидарност.

В неговия кръст бяхме спасени, за да приемем надеждата и да позволим тя да укрепи и подкрепи всички мерки и възможни пътища, които могат да помогнат да се опазим и да опазваме. Да приемем Господ, за да приемем надеждата: тази е силата на вярата, която освобождава от страха и дава надежда.

„Защо се страхувате?“ Нима нямате още вяра?“.

Скъпи братя и сестри, от това място, което разказва за непоклатимата вяра на Петър, тази вечер бих искал да ви поверя всички на Господ, чрез застъпничеството на Дева Мария, здраве на неговия народ и морска звезда в бурята.

От тази колонада, която прегръща Рим и света, нека слезе над вас, като утешителна прегръдка, благословията Божия.

Господи, благослови света, дари здраве на телата и утеха на сърцата. Ти искаш от нас да не се страхуваме. Но нашата вяра е слаба и сме страхливи. Но Ти, Господи, не ни оставяй на произвола на бурята. Кажи ни отново: „Не се страхувайте“ (Мт. 28, 5). И ние, заедно с Петър, „ще ти възложим всичките си грижи, защото знаем, че Ти се грижиш за нас“ (1Пт. 5,7).

Благословия на папа Франциск (urbi et orbi) – 27.03.2020 г.

Източник и превод: epicenter.bg

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.03.2020

 

Кардинал Хорхе Марио Берголио, s.j.
Архиепископ на Буенос Айрес

Човече от областта на масовото осведомяване, кой е твоят ближен?

Буенос Айрес, 10 октомври 2002 г.

Бидейки християнин, подхождам към разсъждението върху предложения ми въпрос, като неизбежно се обръщам преди всичко към Евангелието. И не само защото въпросът „Кой е твоят ближен?” идва от притчата за добрия самарянин, а преди всичко – защото Евангелието на Господа се състои именно в това – да съобщава една добра вест.

Мощта на средствата за масово осведомяване

Призванието на „осведомители”, както и техническите средства, с които разполагат, позволява на средствата за масово осведомяване да достигнат надалеч и навлязат надълбоко в човешкото сърце – там, където се вземат важните решения. Това се дължи на огромния заряд на образа да проникне, да развълнува, да подбуди, да насърчи и да повлияе върху нашето поведение. Образът ни подтиква; той стои в основата на нашите избори и решения; той извършва вътрешна подредба и структуриране на значението и на смисъла на съществуването. Иначе казано, образът поражда силите, които ни подбуждат към действие. Подобно на съзидателното Божие слово, в ролята си на „осведомители” медиите само с една дума могат да създадат или пресъздадат един образ от действителността, а съвременните технически средства да синхронизират тази мощ на думата и да я направят всеобхватна.

Ето защо е тъй възхитително-могъщо действието и влиянието на медиите в обществото и културата. Те могат да спомогнат за израстването на човека или обратно – за неговото объркване. Могат да пресъздадат неща или събития, осведомявайки ни за действителността, като по този начин ни помогнат да разпознаем нашите възможности за избор, но едновременно с това могат да създадат и виртуални подобия, празни въжделения, фантасмагории и измислици, които също да ни подтикват да направим житейски избор в определена посока. Това отчасти обяснява защо вложенията за развитие на техническите средства за масова информация и за производство на образи са тъй големи. Днес медиите са основни средства за изграждане на културата. Благодарение на средствата за масово осведомяване работещите с тях имат достъп до огромен брой зрители и слушатели. Допада ми да определям силата на средствата за масово осведомяване с понятието „ближност”. Тяхната сила се крие в способността им за доближаване до хората с един и същи, едновременен и повсеместен език и за упражняване на влияние върху техния живот. Понятието „ближност” предполага едно двуполюсно напрежение: доближаване– раздалечаване, като в себе си носи също и напрежението между лошо приближаванеи добро приближаване. И така, в своята дейност медиите могат да действат по два начина: да се приближат лошо и да се приближат добре

Притчата за добрия самарянин

Имайки предвид горното, навлизаме изцяло в нашата тема, като задаваме въпроса „Човече от СМО, кой е твоят ближен?”, който ни пренася изцяло в притчата за добрия самарянин. Въпросът е същият, който онзи книжник (тоест пак „осведомител”) задава на Христос: „Кой е моят ближен?”. Като че ли казва: „Да, заповедта да обичаме е ясна за всички, но когато става дума за конкретен случай, изниква затруднение”. Да обича, но кого? Как се проявява „ближността” при използването на медиите? Как става това при всеки ближен поотделно, при всички хора, при отделните групи хора…? Може ли да се отправи евангелско послание към определен човек, което същевременно да се отнася до всички хора? И как могат да бъдат използвани медиите за изразяване на обич? Образът на пребития човек край пътя. Въпреки че образът на човека, пребит и захвърлен от крадците край пътя, се отнася за това как да се постъпва по евангелски, тоест етично и нравствено, всяко нещо, казано за доброто, е оправдано да се отнесе към истината и красотата. Нещо повече: когато хората общуват, доброто, истината и красотата са неотделими едно от друго; това е така и когато са налице, и когато не са, като доброто в последния случай е не-добро, истината е не-истина, а красотата, не-красота. В наше време има едно „невидимо мнозинство”от проснати край пътя отхвърлени, бити и ограбени хора и средствата за масово осведомяване отиват при тях: показват ги, дават им насоки, карат ги да говорят… Ето че тук ближносттае налице в начина да се доближиш до човека. И това определя и уважението към човешкото достойноство.

Да се приближиш добре и да се приближиш зле от естетична гледна точка

Както от етична гледна точка доброто приближаване става с цел да помогнеш, а не да нараниш, и както, що се отнася до истината, добро приближаване означава да предаваш достоверна информация, по същия начин на естетическо равнище добро приближаване е да съобщиш една действителност целокупно, по ясен и хармоничен начин. От друга страна, лошото приближаване е да се приближаваш, използвайки естетиката на разпада, която нарочно пропуска някои страни на проблема или ги манипулира, като по този начин предизвиква негативно отношение. Такова лошо приближаване затъмнява, загрозява и похулва действителността.

Да се приближиш лошо: естетиката на разпада

 Когато единствената цел на образите и информацията е да манипулират хората, за да ги подтикнат към по-голямо потребление и да ги използват, това представлява истинско нахвърляне и побой над тях. Точно такова е усещането, което често има човек, когато го бомбардират с прелъстителни образи или пък такива, в които няма капка надежда. Човек се чувства бомбардиран, нагрубен, разстроен, безсилен да направи нищо положително… Чувства се все едно е нападнат или е станал жертва на насилие или че са го отвлекли.

Естетиката на разпада ни кара да губим надежда в способността си да открием истината и задружно да вършим добро. И именно затова е важно зад такава естетика да умеем да разпознаем политическите и икономически интереси на някои обществени сектори, които не се стремят към общото благо.Естетиката на разпада действа в нас самите по същия начин, както „законът” и „литургията” в сърцето на отминалите покрай ранения човек левит и свещеник. Те не са видели действителността такава, каквато е, тоест видели са не един ранен ближен, а „лъжедействителността”: един „чужденец”, един „странник”, когото е най-добре да подминат. В онзи момент техните схващания за закона и за служенето като вид култура са ги отдалечили от човека. Днес обаче също сме изложени на опасността някои средства за масово осведомяване да въведат свой „закон” и „литургия”, които да ни подтикнат да подминаваме ближния пред очите си, за да служим на чужди интереси.

Да се приближиш добре: да предаваш красотата на милосърдието чрез истината

Доброто приближаване означава да предаваш красотата на милосърдието чрез истината. Когато истината боли, а доброто е трудно да бъде постигнато, тогава красотата е в истината, която достойно и с уважение споделя болката. Противно на всяка сензационност, има един достоен начин да се покаже болката; начин, който спасява ценностите и духовните резерви на един народ и спомага лошото да бъде побеждавано чрез доброто, да се работи братски, с дух на самопревъзмогване и в съпричастност с другите – в тази „ближност”, която ни прави по-значими и открити за истината и доброто. От друга страна, както ние, аржентинските епископи, подчертахме,противопоставянето и непрекъснатото незачитане, включително чрез безотговорна употреба на средствата за масово осведомяване, вредят на многообразното и зряло съжителство.

Да предадеш това, което си съзерцавал

Първите вестоносци на Благата вест на Исус Христос благовествали посредством съзерцание и свидетелство: „Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас” (1Иоан. 1:1). Срещу безбройните образи, които заливат света, само съзерцавайки неотклонно Лика Христов можем да отразим с достоверност нашето състояние на ранени от греха човеци в състрадателните очи на Христос и да открием в Лика Христов лика на нашите братя, за да може да се доближим до тях. Единствено чрез неотклонното съзерцание на Лика Христов можем да открием същия този Лик Христов в другия, за да му станем по-близки. Христос е видимият Лик на един невидим Бог, а отхвърлените, отблъснатите от обществото днес са видимият Лик на Христос. Съзерцанието е онова, което ни позволява да разрешим парадокса на това да направим видими невидимите ликове. Също така, да се доближиш добре винаги предполага да свидетелстваш. Против очевидния неутралитет на средствата за масово осведомяване само онзи, който свидетелства, изхождайки от личната си етика, и който свидетелства за истината, е достоен да се доближи добре. Личното свидетелство на онзи, който осведомява, е в самата основа на неговата надеждност.

Да съобщаваш чувството за трансцендентност

В наше време средствата за масово осведомяване заливат света с образи, които не са прозорци към Другия. Да се приближиш добре означава неизменно да показваш тозипрозорец, отворен към Другия, към трансцендентността, към надеждата, както това правят изображенията на Пресветата Дева и тези в катедралите. Да се приближиш добре е точно обратното на безотговорната дейност на някои средства за масово осведомяване, които представят не човека, а някаква негова карикатура. То е да покажеш и да подчертаеш достойнството на човека, величието на неговото призвание, красотата на съпричастната с болката любов, чувството за саможертва и радостта от постиженията. За съжаление средствата за масово осведомяване могат да бъдат огледало на най-отблъскващите, произволни и самовлюбени страни на обществения живот. Но те също могат да бъдат прозорец, през който простичко и оживително да прониква прекрасната Божия любов, отразена в чудото на Неговите дела, в приемането на Неговото милосърдие, в съпричастността и справедливостта към ближния.

Да предадеш красотата на любовта, която споделя радостта и болката

Образите на мирото и виното, с които добрият самарянин предава любовта си на ранения човек край пътя, са два основни образа за всеки работещ с медии. Това, което трябва да се предава, е благоуханен елей за болката и добро вино за радостта. Красотата на любовта е радост, но радост без своеволие. Тук си спомняме за красотата на Майка Тереза или за тази на дон Зати, чиято светлина не идва от някакъв грим или специални ефекти, а от сиянието на милосърдието, което раздава себе си в грижи за нуждаещите се, като ги помазва с благоуханния елей на нежността. Само този, който е „самарянин”, се радва на красотата на милосърдието и на обета да обичаш и да бъдеш обичан безвъзмездно. Такава опитност започва с това, че цялата му вътрешност започва да се вълнува, а сърцето му се разнежва и той започва да усеща красотата на Бога в човека (защото Божията слава – това е човекът), да усеща красотата и радостта от мира и от общението на човека с Бога посредством смирената служба на никому неизвестния, незнайния ранен човек край пътя… Тук става дума за една различна красота, за красотата на Любовта. В изранения Исус на кръста, Който за света и за телевизионните камери няма нито необходимия вид, нито необходимата външност, блести с цялото си великолепие прекрасната Божия любов – любовта, която дава живота си за нас. Такава е красотата на милосърдието, красотата на светците. Когато помислим за хора като Майка Тереза от Калкута, сърцето ни се изпълва с красота, но красота, идеща не от физическите черти или от ръста на тази жена, а от възхитителното сияние на милосърдието към бедните и обезправените, което тя излъчва.По същия начин е по своему красив работникът, завърнал се вкъщи изцапан и неугледен, но затова пък– радостен, че е спечелил за хляба на своите деца. Неизказно красиво е задружното семейство, събрало се около трапезата, щедро разчупващо хляба – нищо че тази трапеза може да е много бедна. Красива е позапуснатата и остаряла съпруга, която пряко сили и съсипвайки здравето си, вярно се грижи за своя болен съпруг. Невероятно красиви са старите двойки, които през есента на своя живот пак се обичат и вървят, все така хванати за ръка, въпреки че пролетта на младежката връзка е отдавна отминала. Има една красота, надхвърляща привидностите и модната естетика – красота във всеки мъж и жена, които следват с любов личното си призвание, безкористно служейки на общността и на своята родина; има красота и в щедрия труд в името на семейното щастие… Това са все хора, посветили се на тежък, безименен и безкористен труд за възраждане приятелския дух в обществото. Има красота в мирозданието, в безкрайната нежност и милосърдие на Бога, в това да предложиш собствения си живот за служене единствено от любов. Да откриеш, да изявиш, да направиш тази красота да изпъкне, е да положиш основите на една култура на взаимната подкрепа и на приятелския дух в обществото.

Да съобщиш с чувство за времето: с памет и надежда

В международния ден на средствата за масова информация през 2000г. папата говори за християнската култура като културата на онези новини, които заслужават да бъдат запомнени. Да възобновим обществените връзки и приятелския дух в обществото означава да съобщаваме остатъка от културния и духовния резерв на нашия народ, на красотата на задружността, на народа като една общност; означава да се спаси и съобщи паметта и красотата на нашите герои, на нашите велики хора и на нашите светци. Този културен резерв е полето на културата, на изкуството: плодородно поле, където общността съзерцава и разказва своята семейна история, където се преутвърждава чувството за принадлежност, като се изхожда от въплътените и запечатаните в колективната памет ценности. Тези обществени пространства на плодотворно свободно, едва ли не свещено свободно време днес често се заемат от СМО, които не винаги предлагат развлечения, предизвикващи радост и наслада. Тъй като в съобщаването на нещо сухо, без предистория отсъства чувството за време, то не може да породи надежда. От друга страна, човекът с призвание да съобщава е достоен за доверие; той е квалифициран свидетел за прекрасната любов, която ни става близка. Така той съумява да възприеме и продължи историята на един народ.

Заключение: двойното предизвикателство

Пред християнина, посветил се на това да съобщава, стои предизвикателството да опознае, да почувства и да се наслади посредством упражняване на съзерцанието на красотата на прекрасната Божия любов – любов, която е жива в разпънатия и възкръснал Христос, в Неговото присъствие и милосърдно действие сред нас… Тази лична среща с Исус Христос е светлина, която помага да открием красотата на нравствените ценности въпреки празните образи на известна „технологична козметология”.Изпитването на красотата на прекрасната Божия Любов посредством среща с Исус Христос – както лична, така и общностна – е двигателят на християнския творчески дар за съобщаване на Добрата вест.Днес съобщенията и информацията се намират в процес на бурни преобразувания. И споделянето на красотата на прекрасната Божия Любов, съобщаването за единственото Евангелие на Исус Христос с едно тъй особено призвание във времена като днешните е предизвикателство, което изисква от Църквата да пресече по своя път новите културни граници, за което се иска нова енергия и ново въображение. Това предизвикателство изисква от християнина, който работи с медиите, много здрава подготовка и истински професионализъм, за да може правилно да употребява техническите средства и езика на средствата за масово осведомяване.

Другият добър самарянин

Свети Максимилиан Мария Колбе, мъченик на милосърдието, затворник номер 16 670 от концентрационния лагер в Аушвиц, когото папа Йоан-ПавелII предлага за покровител на журналистите във всички области на обществените комуникации, е знаел как да се приближи до „ранените” в концентрационния лагер. Там, където лагерните пазачи и палачи систематично лишавали хората от всичко и им нанасяли побой, той се доближавал до тях като самия Христос; докато накрая предложил в служба на любовта дори своя живот на мястото на осъдения на смърт Франциско Гайоуничек… Бидейки образец на всички, чиято работа е да съобщават, той ни показва, че най-успешният начин да бъде предадено Евангелието на Исус Христос, е да дадеш прекрасно свидетелство за вярност на истината и от любов да пожертваш собствения си живот.Господи, нека да станем ближни на другите, както добрият самарянин в Евангелието, който не е никой друг, а самият Ти, преобразен от превеликолепната Божия Любов към нас; нека сърцето ни се трогне и разнежи пред нашия брат; нека да разкрием красотата на прекрасната любов, с която сме били спасени, за да можем с радост да предаваме красотата на поетия дълг да обичаме другия, според както ни сочи примерът на Максимилиан Колбе.

Превод от испански: Константин Димитров

Източник: „Християнство и Култура“

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.11.2019

Папа Франциск: Капитализмът е „Тероризъм срещу Цялото Човечество“

Отново Папа Франциск  създаде  „новина от  първа страница”, шокирайки журналистите миналата Неделя обвинявайки „бога на парите” за екстремисткото насилие, което се случва в Европа и Близкия Изток. Безскрупулната световна икономика, той твърди, подтиква заробените хора към насилие.

Отговаряйки на въпрос  на журналист, дали има връзка между Исляма и тероризма, и по-специално напомняйки за нападението, довело до смъртта на свещеник от ислямски екстремист във Франция през миналата седмица, Папа Франциск каза: „Тероризмът ще продължи да се разпространява, докато няма други възможности и докато световната икономика има в в центъра си бога на парите, а не човешко същество.

„Питам се колко са младите  хора, които ние, европейците сме лишили от идеали, защото не могат да си намерят работа. И те се обръщат към наркотиците и алкохола или се присъединяват към Ислямска държава”, каза той.

Той не вярва, че религията има монопол върху насилието, и неговият собствен опит в между религиозния диалог го е убедил, че мюсюлманите търсят „мир и взаимно разбирателство”. „Не е правилно и не е честно да се каже, че Ислямът е терористичен.”

„Ако говоря за ислямско насилие, аз би трябвало да говоря и за католическо насилие. Нито Ислямът е насилствен, нито Католицизмът е насилствен”, каза Папа Франциск, отхвърляйки обвинението, че Ислямска държава, малка  фундаменталистка група, представлява Исляма като цяло.

„В почти всяка религия винаги се намират малки групи от фундаменталисти”, даже и в Католическата църква, каза Папата. Те не са непременно склонни към физическо насилие, и все пак, казано е, че „с език може да се убива, както и с нож,” продължи той.

Alanna Ketler December 23, 2016

Pope Francis: Capitalism is “Terrorism Against All of Humanity”
„Collective-evolution”.

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.12.2016

.

,

Папа Франциск се стреми да се покаже като всеобщ баща

 („Folha“, Бразилия)

Кой от световните лидери би могъл за седмица само да завладее сърцата и на бездомника от улицата и на върховните ръководители на две противоположни страни, каквито са Куба и Съединените щати?

В какво е тайната на Франциск, единственият човек, който беше удостоен с аплодисментите на 193-те страни на ООН и уважението на най-поляризирания и злопаметен конгрес в американската история?

И не затова, защото той избягва сложните теми или произнася елейни речи, Неговите изказвания апелират към ключовите въпроси на нашето време и винаги намират идеалния синтез.

„,Всяка вреда която се нанася на планетата, е вреда нанесена на човечеството” , доколкото „егоистичната и неограничена жажда за власт и материално благополучие водят до злоупотреби с природните ресурси и потискане на слабите и безпомощните.”

„Вместо да изпитваме страх от броя на бежанците, ние сме длъжни да гледаме на тях като на хора, да се вгледаме в лицата им и да се вслушаме в техните истории”. Като се знаят „зверствата и насилията” във войните в Близкия Изток, хората от плът и кръв трябва да надделеят над  „политическите интереси  на държавите”.

В една страна където звучат заплахи да бъдат изгонени 11 милиона емигранти, той самият се изяви като син на емигрант. Никой друг от съвременниците ни не притежава този дар да докосва раните ни с любов и надежда, а не с отчаяние и отвращение.

Както вече писах в редакционна статия на The New York Times, изказването на Франциск ще се запомни благодарение на своята страст и съдържание, със суровостта си с която той апелира към съвестта на слушателите си. Но най-ярко свидетелство са не толкова  думите, колкото последователността на неговите действия.

След аплодисментите в Конгреса, той обядва с бездомните. От ООН той отиде в Харлем, за да се срещне с децата на емигрантите. На кота 0 той като равен седна редом с представителите на всички религии; отстъпи правото на млад равин за да изпее най-красивата молитва от службата.

Постъпките му са прости и практични: той се опитва да съдейства за нормализиране на отношенията между Куба и САЩ, призовава да се въздържат от масирани бомбардировки в Сирия, моли всеки храм и религиозен орден да приюти макар и едно семейство бежанци. При пълното отсъствие на достойни лидери, сред посредствени  политици, които издигат стени пред отчаяните хора, той сияе, като съвест на човечеството.

Не с пари, нито с оръжие той ни завладя, а със силата на своето живо слово, вдъхновено от вярата, собствения  си пример на служене, избора си в полза на периферията на света и живота.  Той ни говори за скромните задачи на всекидневието, пожелава на всички добър неделен обяд, умее да се смее, показва, че „Божията радост е нашата сила”. Благодарение на милосърдието, „революцията на нежността”, той достига дълбоко в сърцето на всеки от нас.

В това е тайната на Франциск, той не се опитва да никого да обърне в своята вяра, за него спасението започва право тук – с благи деяния:  да осигури покрив над главите, труд и земя за страдащите.

Хората от всички вероизповедания се идентифицират с Франциск, защото той проповядва спасение за всички без изключение.

Той е всеобщ баща. Защото, също както Йоан XXIII, е разбрал, че „всички кръстени и некръстени, по право принадлежат на Исус”, който е дошъл да спаси без изключение всички, които  търсят своя път и живот.

Рубенс Рикуперу (Rubens Ricupero)
посланник на  Бразилия в  САЩ  –  1991-93 год,

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 29.09.2015

м

 

Казанската икона – ключ към диалог между католици и православни

(„Chiesa Сattolica”, Италия).

Патриархът е готов да се срешне с Папата, но само след като бъде  подготвена съвместна позиция по основните въпроси на отношението между Църквите.

Москва: „Връщането на светата икона за нас беше забележителен знак на приятелство”.  За православните, тази икона е чудотворна. Тя се е появила на татарска територия в 1579 година, 30 години след като Казан  е завоюван  от Иван Грозни. А от началото на двадесети век нейните следи се губят.

.

Тайната на казанската икона на Света Богородица, за която православните вярват, че е чудотворна, отново стана предмет на икуменически диалог между католиците и московския патриарх. Някои руски агенции пишат, че в деня след срещата в Асизи Папата частно се е срещнал с двама представители на Алексей II и изразил покрай желанието си да посети Москва и готовността да върне светата икона.

При това епископ Иларион още веднъж потвърди известната вече позиция на Москва, състояща  се в това, че Патриархът „по принцип е готов да се срещне с Папата“ , но, че срещата може да се състои „само след като бъде определена съвместна позиция по основните въпроси на отношенията между църквите”: т, е. предполагаемия прозелитизъм на Рим и проблемите на гръко-католиците в Украйна. Освен това руският прелат съобщи, че „московският патриарх смята отношенията между църквите, в настоящия момент, изцяло неудовлетворителни”. Но, Иларион се надява, че набелязаната за този месец визита в Москва на президента на папския съвет по обединението на християните кардинал Уолтер Каспер (Walter Kasper), може „да внесе конструктивни елементи, които са в състояние съществено да променят” състоянието на отношенията. Това е много важно посещение, като се има предвид, че кардиналът ще се срешне с Алексей II, а също и с председателя на отдела по външно църковни отношения смоленския митрополит Кирил.

Историята на иконата на Казанската Богородица е изключително таинствена и обкръжена с легенди.  Казан до XVI  век е бил столица на татарско мюсюлманско ханство, което в миналото е властвало  над Русия до XIII век. През 1552 година цар Иван Грозни завладял града, а след тридесетина години, през 1579 година, иконата по тайнствен начин се появила в Казан, след разрушителен пожар. Дванадесетгодишното момиче Матрьона Онучина три пъти видяла на сън Богородица, която й заповядала да копае на определено място. Момичето придружено от майка си, предупреждавайки местният митрополит Хермоген – който в последствие станал Патриарх Московски и на цяла Русия, се подчинило на тази заповед и намерило иконата. На мястото, където тя била открита, Иван Грозни заповядал да се основе женският  манастир Успение Богородично. Тази история била разказана от същия този Хермоген през 1594 година и този текст станал класика в руската литература.

Иконата се пазела в този манастир, до момента, когато е била открадната при загадъчни обстоятелства през 1903 или 1904 година. Тази икона на Света Богородица е била една  от най-почитаните в Русия, налични са и няколко нейни копия. За съдбата на оригинала съществуват най-противоречиви предположения. Казват, че известно време след грабежа, тя се е появила във Варшава, където била придобита от богат англичанин и отнесена в Лондон. По късно той я продал и след като преминала през няколко ръце през 1960 година  тя се появила в САЩ, където я купили група католици, а през 1993 година я поднесли в дар на Понтифика. Съществува и друга версия, според която иконата е била открадната през 1903 година от луд човек, който я изгорил.

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 22.12.2014

.

.

 Християнството си отива от Европа

„Il giornale“, Италия

Причината на това явление са радикалните социални промени, антирелигиозния Евросъюз и имиграцията. А след това – Берголио….

В нашите очи и умове протича необикновен процес, цялостното значение на който не осъзнаваме. Той е по-радикален и по-важен, отколкото е икономическата криза. Става дума за това, че християнството напуска Европа.

Три фактора дават тласък на процеса на изчезване на християнството. На първо място, дехристиянизацията на Европа е процес в ход от едно цяло столетие, който в последно време значително се ускори. Tози процес се изразява не само в изчезване на религиозното чувство, несъблюдаване на обичаите, непосещаване на религиозните служби и рязкото намаляване на тези, които желаят да станат религиозни служители, но води и до това, хората повече да не чувстват своята принадлежност към християнската цивилизация, което се проявява в културата, народния бит, в дълбочинната ориентация и всекидневния живот. Това, което изглеждаше естествено и цивилизовано, запазило се  хилядолетия в обичаите и сърцата, се руши с потресаваща скорост, преобръща човека, променя отношението му към живота и секса, към раждането и смъртта, разрушава семейството във всичките му аспекти. Убеждения от векове, непоклатими допреди двадесет години, морал, обичаи, език – всичко се руши. Промените във всекидневния живот на европейците, възникнали в резултат на икономически кризи, не издържат и в най-малка степен сравнение, с радикалните  антропологични мутации, които ние днес преживяваме. Пророческа визия  на тази здрачна картина Серджо Куинцио предложи в книгата си «Християнство от началото до края» (Sergio Quinzio, Cristianesimo dall’inizio alla fine; Adelphi, 1967).

Към първия социален и културен фактор се присъедини и втори иституционален: Европейският Съюз не притежава общ исторически, културен и духовен светоглед, Напротив, съществува силно и очевидно желание да се прекъснат всички връзки с християнската цивилизация. Първородният грях на ЕС се изразява още в отказа да признае, че корените на Европа са в християнството и гръко-римската цивилизация, към което напразно призоваваха Йоан Павел II и Ратцингер. Тези корени са единствената обща база, върху която би било възможно да се изгради отново разградената от векове и разделена във всичко останало Европа. Но всички установени норми и повечето от приетите от различните европейски комисии и съдилища решения очевидно са насочени към дехристиянизация на Европа. Това се случва независимо от наличието на Европейската народна партия (Християнските Демократи), която в течение на много години беше най-многочислена в Европа, и въпреки европейското лидерство на Ангела Меркел, възглавяваща Християно-демократическата партия и нация, играеща ролята на хегемон в Евросъюза. Общи нишки, свързващи Европа станаха валутата, финансите и икономиката, което изкорени възможността на всеки друг – неикономически – призив към единство. И не остана нищо от духа на Просвещението и правата на човека.

Третият фактор е масираното присъствие на имигранти, най-вече мюсюлмани, концентрирани по Средиземноморието. До неотдавна се опасяваха, че  800 000 мигранти са готови да нахлуят в Европа, но се оказа, че това са само малък част от всички, защото както каза бившият президент на Европейската комисия Романо Проди, делът на североафриканските имигранти ще се окаже незначителен в сравнение с очаквания наплив от страните, разположени южно от Сахара. Наред с очевидните социални и граждански сътресения на обществения ред и трудностите, свързани  с приема на имигранти, тази окупация ще доведе до по-нататъшно отчуждение на Европа от християнството. Разбира се, много мигранти може би ще се обърнат към християнството, но е трудно да се повярва, че това може да се случи с тези с вкоренена мюсюлманска вяра.

Към тези три важни фактора от година и четвърт се прибави четвърти: беше избран Папа, дошъл от другия край на света, който призовава църквата да способства за „децентрализация” на християнството. До сега Папите най-вече бяха италианци, ако не и римляни. („Светата Римска църква” – казваше кардинал Октавиани). Берголио е първият Папа, който не е с европейски произход. Така или иначе, преданите католици в Южна Америка са по-многобройни от тези в Европа. На Берголио не му се е случвало лично да присъства и да преживее европейската духовна криза. Той не се е сблъсквал с практическия нихилизъм на изморения от своята история континент и с относителната дехристиянизация на разнородните общности. Неговият произход е от младата периферия и той говори на езика на Втория Ватикански Събор, когато християнството доминираше в живота на хората, а не беше незначително явление. Той преподава елементарен катехизис: Бог, дяволи, светии – всичко е разбираемо. Неговите послания от Бразилия до Лампедуза преместиха духовния център от Европа в Южното полукълбо. Изборът на Франциск стана след културното и пастирско поражение на неговите двама предшественици Папи (особено – Бенедикт XVI), които бяха понтифици в  Европа, загубила Христа, като се стараеха да противодействат на религиозната криза. И с техния провал римският католицизъм тръгна към своя залез. Сега се правят опити той да се съживи, като се действува в периферията, където са най-смирените и искрени вярващи. Християнството си отива от Европа и се старае да се укрепи по периферията.

Църквата се променя  и не става дума за левите, третия свят, нищетата на трудещите се.  Това е по-обширно явление, което е в резултат на очевидния процес на прогонване на християнството от европейския живот. Затова по-мъдро е да се изчака, което прави Берголио, макар че биха могли да бъдат критикувани конкретни негови решения. Безполезно е да се отстояват твърдо  позициите на римския католицизъм. Не може да се очаква че църквата ще се превърне в секта от правоверни, която ще се окаже в малцинство и ще бъде чужда на света около нея. Такъв род чистота повече подхожда на гностиците и неофитите,  докато християнството е обърнато към хората, защото към тях призовава гласът Божий.

Назряващият проблем касае не само религията, но и гражданската и битова страна на живота в лишената  от традиции Европа, която се отказва от фундаментите на своята цивилизация и се покланя само на икономиката и техниката. Европа не подменя християнския светоглед с някакъв друг, тя напълно го губи, отдавайки се просто на съществувание. Абсолютът – това не е Битие, а това, което аз усещам като първоначало на всичко съществуващо. Европейският съюз нарича свобода своето отчаяно потапяне в нищото.

Марчело Венециани (Marcello Veneziani)

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.09.2014

,

Папа Франциск: „Не, на хората отпадъци“

Radio Vatican“, Ватикана

Отново да се постави човекът в центъра, за да не се изпадне в антропологически редукционизъм, превръщащ старците, децата и младите поколения в отпадъци. С такъв призив Папа Франциск се обърна към участниците в международния семинар посветен на темата „Всеобщо благо по пътя към  по-инклузивна  икономика”. Тази среща се проведе на 12 Юли във Ватикана и беше организирана от Папския съвет „Справедливост и Мир” и Втория отдел на Държавния секретариат.

Светият отец предупреди, че днес човекът рискува да загуби своята реална стойност, да се превърне в нещо чуждо на своята същност – в елементарен инструмент. По време на обяд с учените специалисти и представителите на големите компании Папа Франциск също така потвърди необходимостта от преодоляване на  „политика , социология  и отношения, които отхвърлят човека”.

В наши дни човекът вече не се намира в центъра, а служи за нещо друго, той не е главна тема на размишления и централен елемент на обществото, за да развива своето мислене и да изработва собственни решения: той губи своята човечност. С такива силни и решителни думи Папа Франциск се обърна към съвременния свят, решенията на  когото се вземат като се изхожда от икономически интереси, като често се игнорира човека.

„Човекът става инструмент на социалната и икономическа система, в която съществува  дисбаланс. „Какво може са се чака, щом човекът губи своята човечност? Настанало е това, което може с прости думи да се нарече позиция, социология и политика на „отпадъците” Всичко, което не служи на тези цели, става отпадък, защото в центъра на обществото го няма човекът!”

Затова е необходимо щото човекът да се върне в центъра на социалната среда, „в самото сърце на мислите и изследванията”,  добави Папа Франциск. Към всички, които изучават икономическите системи и работят в международни организации и големи компании, Светият Отец се обърна с призив за спасяване на човека.

„Отпадъци стават деца. Отпадъци стават старите хора, защото за нищо не са полезни. И какво още? Отпадъци стават цели поколения младежи. Това е нещо много сериозно: 75 милиона млади хора на възраст до 25 години са безработни. Това са млади хора, които нито учат, нито работят. Не учат, защото нямат възможност за това, не работят, защото няма работа за тях, Това е още един отпадък, а кой ще бъде следващият? Моля ви, нека на време да се спрем”.

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.09.2014

,

,Папа Франциск: „Не на хората отпадъци“

Вселенският патриарх Вартоломей за общото честване на 1700 години от Никейския събор и за евентуална обща дата на Великден

 (Католически новини)

Християните от Католическата и Православната Църква ще отпразнуват заедно 1700-та годишнина от Никейския събор. Това ще стане в Турция през 2025 г. Съобщението направи лично Вселенският патриарх на Константинопол Вартоломей в интервю за католическата агенция AsiaNews. Той потвърди, че е обсъждал тази тема с Папа Франциск по време на срещата им в Йерусалим миналата седмица.

Никейският събор е свикан през 325 г. Над триста епископи заседават в Никея и приемат Символа на вярата, който християните и до ден-днешен изповядват по време на богослуженията. Текстът на Веруюто, приет от Никейския събор, подчертава, че Исус е «единосъщ с Отца» – точно тези думи тогава били насочени срещу арианската ерес.
Както патриарх Вартоломей изтъкна пред AsiaNews, Никейският събор е «първият истински Вселенски събор».
Град Никея днес носи турското име Изник, разположен на 130 километра от Истанбул.

Вселенският патриарх потвърди пред агенцията, че с Папа Франциск са обсъждали и общата дата за празнуване на Великден. До момента, с малки изключения в годините, католици и православни празнуват Великден в различни дни, следвайки съответно Григорианския и Юлианския календар. Този въпрос ще бъде повдигнат по време на Всеправославния събор, който ще се състои през 2016 г. в Истанбул, в района Фенер – официалната резиденция на Вселенския патриарх.

Общата дата на Великден е от особено значение за християните на Изток, тъй като в много семейства съпругът е от една християнска деноминация, а съпругата – от друга. В Светите земи например наскоро бе прието денят на Великден да бъде един и същ за всички християни.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 07.06.2014

 

Папа Франциск заявява, че Бог ще спаси атеистите

Apologetics Press

Преди една година, сряда 22 Май 2013 г., по време на меса в Рим Папа Франциск направи, според Кайл Бат (Apologetics Press), „едно от най-запомнящите се и поразителни изказвания, направено от кой да е от хората, наричащи се християни”. Неговата проповед беше на тема необходимостта всички хора да правят добро на другите. По време на своята проповед той каза:

„С Кръвта Христова Господ изкупи всички нас: всички нас, не само католиците. Даже атеистите. Всички! И тази Кръв ни прави всички наравно деца Божии! Ние сме създадени по подобие Божие, а Кръвта Христова изкупи всички нас! И върху всеки от нас лежи отговорността да прави добро. И тази заповед, всички да правят добро, аз смятам, че е най-добрият път за постигане на мир между хората. Ако ние всички, всеки от своя страна, ако всички ние правим добро на другите, ако се срещаме, за да правим добро, ако макар и бавно вървим към това, ние ще стигнем до култура на търпимост, от която всички се нуждаем. Трябва да се приемаме едни други и да правим добро.”

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.05.2014

,

Иларион, Франциск и „християнското християнство“

 

(„Vatican Insider“, Италия)

Руският митрополит Иларион даде висока оценка на „икуменическия път”, предлаган от Папа Берголио: съюзът се ражда не като алианс „против някого или нещо”, но възниква от общата апостолска вяра.

Срещата между руския митрополит Иларион (Алфеев) и Папа Франциск се състоя вчера сутринта (12.11.2013 г.). Още вечерта на същия ден високият представител на Московската патриаршия изрази готовност за диалог в отговор на предложенията на сегашния епископ на Рим и Римски Папа.

Това се случи в Рим в Руския център за наука и култура по време на презентация на посмъртното издание на книгата на Сергей Аверинцев „Глаголът Господен и човешкото слово” (Verbo di Dio e parola dell’uomo). Изданието в Рим е осъществено под редакцията на професор Пиерлука Ацаро (Pierluca Azzaro) от неотдавна създадената Италиано-руска академия (Accademia Sapientia et Scientia). По време на словото  за големия руски филолог, умрял във Виена през 2004 година,  „министърът на външните работи” на Московската патриаршия одобри направленията, в които би могъл успешно да се развива икуменически диалог между католиците и православните за в бъдеще.

Иларион подчерта, че големият християнски мислител Аверинцев още в началото на постсъветските години  осъзна фаталното изхабяване на идеята за обединение на християните, която той наричаше „политическа” или „идеологическа” идея, т.е, осъществяване на единство на християните от номинации, които могат да бъдат  от консервативни до либерални – единство на християните в съответствие с общоприетите правила, при тенденция да се получи обединение против някого или против нещо. Иларион каза, цитирайки Аверинцем, че единствения път, който можем да изминем заедно, е подсказан от идеята за „единство в християнското християнство”. Това единение се определя от тези, които без да се гледат на всички съществуващи различия, остават верни на таинствата и динамиката, присъщи на християнската вяра. Това е единство на тези, които във всяко слово на символа на вярата намират израз на своята собствена вяра.

„Днес истинското единство на християните не трябва да бъде изопачавано от създаването на съюзи  против някого, то не би могло да се мотивира с идеология, прагматизъм или пропаганда, –  каза Иларион.  – Западните и източните църкви, утвърдили се в апостолическото християнство, би трябвало да се приобщят към мисия на съвместно свидетелстване на „християнското християнство”, следва да изповядват съвместно истината на Кръста”. Но тази съвместна вяра ще бъде ефективна, „само когато се научим да видим един в друг не враг, както е било по време на кръстоносните походи, не конкуренти, както се случва днес, но работници, обработващи заедно лозето Господне, когато се научим да ценим различията в нашите традиции и престанем да се стремим към външно еднообразие”.

Размислите на Иларион имат за отправна точка  основния постулат на единната апостолическа вяра, който е двигател на сегашния и бъдещия икуменически път на развитие. Това възвръщане към изворите може да стане много плодотворно благодарение на предложенията на Папа Франциск. Речта си руският митрополит красноречиво завърши с два цитата от изказвания на Римския Папа. Първият е от изказване на Папа Берголио на борда на самолета на обратния път от Рио де Жанейро, когато приемникът на Петър говори за руската душа, за Достоевски и православните църкви, които са съхранили прекрасни старинни обряди. „Ние донякъде загубихме чувството на благоговение, докато православните са го съхранили, те славят Бога, възхваляват Господа, възпяват го, до самозабрава”, добави Папа Франциск.

Вторият цитат  на Иларион се отнася за изказване на Папа Франциск в интервю за Civiltà Cattolica, където признава, че би искал да заеме от православните „чувството за епископална колегиалност и традицията на синодалност.

Съвместното размишление за това, как се е управлявала църквата през първите векове на нейното съществувание, в най близко време ще принесе своите плодове”, с тази мисъл на Папата също се съгласи Иларион. И така, в икуменическите отношения е важно не само по добре да се опознаят един друг, но и да се познае това, което Светия Дух е посял в другите като дар за всички. Необходимо е да се върви по общ път при съхраняване на различията. Не съществува друг път за обединение. Това е пътят на Исус.

Детаилното обмисляне на такъв институт, какъвто е Синодът на Епископите, замислен от Папа Франциск, представлява от себе си конкретна проява на откритост и желание да се признае в качеството на дар за католическата църква, това, което Светият Дух е внушил на прсвославната църква. Икуменическия диалог може да тръгне по непознати по-рано пътища, да избегне скучните ритуали и размяната на любезности между ръководителите на църквите.

Джани Валенте (Gianni Valente)

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 17.04.2014

.

Папа Франциск – Скальфари: «Така ще променя църквата»

(„La Repubblica“, Италия)

Папа Франциск ми каза „Най-голямото зло, което се разпространява по света през последните години е безработицата сред младежите и самотата на старите хора. Старите хора се нуждаят от грижи и внимание, младежите – от работа и надежда, но те нямат нито едното, нито другото, а най-голямата беда е, че младите хора са престанали да търсят работа и са загубили надежда. Те са подтиснати от настоящето. Кажете, възможно ли е да се живее, ако си подтиснат от настоящето? Без памет за миналото и без желание да планираш своето бъдеще, да създадеш свой жизнен проект, свое семейство? Нима може да се живее така по-нататък? За мене това е най-насъщният проблем, който стои пред църквата”.

– Скалфари: Ваше Светейшество, този проблем в основата си е политически и икономически, той се отнася до държавите, правителствата, партиите, профсъюзите.

– Папа Франциск: Разбира се, вие сте прав, но той се отнася и до църквата също, даже преди всичко до църквата, защото сегашната ситуация наранява не само тялото, но и душата. Църквата е длъжна да изпитва отговорност както за душата, така и за тялото.

– Ваше Светейшество, вие казвате, че църквата трябва да се чувства отговорна. Трябва ли да си направя заключение от Вашите думи, че църквата не осъзнава напълно този проблем, и Вие призовавате да се действа в посока неговото решение?

– Като цяло този проблем е осъзнат от църквата, но не в достатъчна степен. Аз бих искал, щото църквата да се съсредоточи повече върху неговото решаване. Това не е единственият проблем, който стои пред нея, но е най-срочния и най –драматичния.

Срещата с Папа Франциск се състоя миналия вторник в неговата резиденция в монашеския хотел Света Марта, в малка, почти празна стая, където имаше само маса и пет-шест стола, а на стената висеше картина. Срещата беше предшествана от телефонен разговор, който няма да забравя до края на живота си. Беше 14.30, когато прозвъня звънец и се раздаде развълнуваният глас на моята секретарка: „Папата е на линия, ще Ви свържа незабавно”.

Бях потресен, но слушах вече гласа на Негово Светейшество от другия край на жицата: „Добър ден! Аз съм Папа Франциск”. „Добър ден Ваше Светейшество, развълнуван съм, не очаквах Вашето позвъняване”, отговорих аз. „Но, защо? Написахте ми писмо, с пожелание да се срещнем лично. Аз имам същото желание и ето, искам да се уговорим за срещата. Разглеждам моето разписание. В сряда не мога, в понеделник – също. На  Вас възможно ли Ви е във вторник?”

„Да-да, възможно ми е”, отговорих аз.

–  Часът не е много удобен….. В три часа ще можете ли? Ако ли не, то ще определим друг ден.

– Ваше Светейшество, мога да се срещна с Вас по това време.

– И така. Договорихме се с Вас във вторник, 24 Септември в 15 часа в хотел Света Марта. Ще трябва да минете през вратата на канцеларията.

Не знаех как да завърша този телефонен разговор и се осмелих да кажа: „Мога ли да Ви прегърна по телефона?, „Разбира се, аз също Ви прегръщам. Още веднъж ще се прегърнем при нашата среща. Довиждане ”, отговори той.

И ето аз съм във Ватикана. Влязох. Папата ми подаде ръка. Седнахме. Папата се усмихна: „Някой от моите сътрудници, които добре ме познават, ми казаха, че ще се опитате да ме обърнете (във вярата)”.

„Това е шега, – отговорих му аз. – Моите приятели също мислят, че Вие искате да ме обърнете”. Папата се усмихна още веднъж и каза: „Прозелитизмът е голяма глупост. Той е безсмислен. Необходимо е да се постараем да се опознаем и да се изслушваме един друг, да разберем света, който ни заобикаля. Случва се така, че след първа среща ми се иска  да се срещна още веднъж, защото се раждат нови идеи и ново разбиране на стоящите пред нас задачи. Ето защо е важно да  се опознаем, да се чуем един друг, да разширим кръга на мислите си. По света съществуват много пътища, които ни сближават и разделят, но преди всичко важното е да водят към Добро.

– Ваше Светейшество, съществува ли единно разбиране за Добро? От кого е установено то?

– Всеки от нас има свое понятие за Добро и Зло. Ние сме длъжни да подбуждаме човека да се движи в посоката на това, което той смята за Добро.

– Ваше Светейшество, Вие вече ми писахте в адресирано към мен писмо*. Казахте ми, че във всеки у нас съществува съвест, и всеки трябва да я следва. Мисля, че това е една от най-смелите мисли, изказани от Папа когато и да било.

*Папа Франциск  на страниците на вестник Repubblica: „Отворен диалог с невярващите”.

– Мога да я  потвърдя.  Във всеки от нас има своя идея за Добро и Зло и е необходимо да върви по пътя на Доброто и да се бори със Злото така, както го разбира. Само това самото би било достатъчно, за да се измени света към по-добро.

– Църквата върви ли по този път?

– Да, нашата мисия е в това да разберем материалните и духовни нужди на хората и да се опитаме да ги удовлетворим според своите възможности. Знаете ли какво е това „агапе”

– Да, зная.

– Тази дума означава любов към другите, както ни е проповядвал Господ. Това не е прозелитизъм, това е любов към твоя ближен. Това е маята за общото благо.

– Обичай ближния си така, както обичаш себе си.

– Точно така.

– Исус в своята проповед казва, че агапе, любовта към другите – това е само начин да обичаме Бога. Поправете ме ако греша.

– Не грешите. Синът Божий се е въплътил, за да внесе в душите на хората чувството за братство. Всички ние сме братя и всички сме синове Божии. Той е казал, че ще ни покаже пътя. Вървете с мене и ще придобиете Отца и всички ще бъдете Негови синове. Агапе, любовта на всеки един от нас по отношение на другите – от най-близките до най-далечните – това е начинът, който ни е посочил Исус, за да намерим пътя към спасението и блаженството.

– Но така или иначе, както говорихме по-рано, любовта към ближния е равна на любовта, която изпитваме към самите себе си. Следователно, това, което мнозина наричат нарцисизъм, се признава, че има право на съществувание, признава се за позитивно. Ние дълго спорихме по този въпрос.

– На мене не ми харесва думата нарцисизъм, защото тя сочи към изключителна самовлюбеност, а това не е хубаво, може да нанесе тежки поражения не само на душата на самовлюбения човек, но и на неговите отношения с другите хора, на обществото, в което той живее. Бедата е в това, че много често хора, страдащи от нарцисизъм, който се изразява в нещо като болест на съзнанието, притежават много власт. Често ръководители от най-висок ранг страдат от тази болест.

– Тази болест не е подминала и много глави на църквата.

– Знаете ли, за какво мисля? Църковните йерарси често боледуват от  нарцисизъм, когато свръх мярка са обект на ласкателства  от своите придворни. Дворът – това е проказата на Папството.

– Вие казахте „проказата на Папството”. Но за какъв двор говорите? За Римската курия ли говорите?

– Не. В курията има придворни, но като цяло курията – това е друго нещо. В армията го наричат интенданство. Курията управлява службите, необходими на Светия Престол. Но и тя си има недостатък, концентрирала се е върху проблемите на Ватикана. Тя разглежда и защитава интересите на Ватикана, които в голямата си част са преходни. При което поставя на заден план светът, който ни обкръжава. Аз не споделям това положение и ще направя всичко възможно, за да го променя. Църквата е и трябва отново да стане общество на хората на Бога, а презвитерите, свещениците, епископите са длъжни да се грижат за душите на хората, да им служат. Ето това е църквата, не напразно тя се означава с друг термин, различен от Светия Престол, който играе важна роля, но е призван да служи на църквата. Аз никога не бих могъл да придобия пълна вяра в Бога-Отца и Сина, ако не бях се формирал в лоното на църквата. На мене ми провървя в Аржентина, израснах в църковно общество, без което аз не бих могъл пълно да осъзная себе си и своята вяра.

– Почувствали сте своето призвание още от юношеството си?

– Не, не от най-младите си години. Моите родители смятаха, че трябва да си избера друга професия, да работя и да припечелвам. Завърших университет. Имах учителка, към която изпитвах уважение и приятелство. Тя беше убедена комунистка. Често ми четеше или ми даваше да чета документи на Комунистическата партия. Така се запознах с материалистическата теория. Помня, как тя ми даде обръщението на американските комунисти в защита на съпрузите Розенберг*, които бяха осъдени на смърт. Жената, за която Ви говоря, после беше арестувана, подложена на изтезания и убита от диктаторския режим, който тогава управляваше Аржентина.

*На 19 юни 1953 г. в САЩ са екзекутирани за шпионаж в полза на СССР американските комунисти Юлиус и Етел Розенберг. Те са първите граждански лица в Съединените щати, осъдени на смърт за шпионаж за предадена секретна ядрена информация.

– Бяхте ли съблазнен от комунистическата теория?

– Не, материалистическата теория изобщо не ми повлия. Но аз я научих от честна и смела жена. Теорията ми беше полезна, много неща разбрах, по-специално – социалния аспект, с който по-късно се сблъсках в социалната доктрина на църквата.

– Теологията на освобождението, която Папа Войтила осъди, беше много разпространена в Латинска Америка.

–  Да, много от теолозите на освобождението бяха аржентинци.

 – Смятате ли, че Папата справедливо ги преследваше?

– Те смесваха политиката с теологията, но много от представителите на това течение бяха вярващи и се придържаха към много човечна концепция.

– Ваше Светейшество, ще ми позволете ли да разкажа за моето културно възпитание? Мен ме възпитаваше майка ми, която беше ревностна католичка. На 12 години спечелих състезание на енориите в Рим по катехизис и получих награда от Викариата. Изповядах се всеки първи петък от месеца, ходех на месите и вярвах. Всичко се промени, когато постъпих в лицей. Сред различните философски текстове, които изучавахме, прочетох „Разсъждения за метода” на Декарт. Порази ме една фраза, станала сега общоизвестна: „Мисля, следователно съществувам”. По този начин „аз” става основа на човешкото съществувание, автономно вместилище на мисълта.

– Въпреки това, Декарт никога не отхвърлял вярата в Бога Вездесъщи.

– Това е така, но той заложи в мене база за един по-различен светоглед. Тръгнах по друг път след като прочетох различни теории, което ме отведе на съвсем други брегове.

– Доколкото Ви разбирам вие сте невярващ, но не сте антиклерикал. Това са две различни неща.

– Вярно е това, аз не съм антиклерикал, но ставам такъв, когато срещна клерикал.

– И с мен се случва това. Пред клерикалите и аз също изведнъж ставам антиклерикал. Клерикализмът не трябва да има нищо общо с християнството.Първи този урок ни е преподал апостол Павел, когато се обърнал с Послания към езичниците и друговерците.

– Ваше Сиятелство, мога ли да Ви попитам, кои светии са най-близки до Вашата душа и как те са повлияли на Вашия религиозен опит?

– Свети Павел е заложил основите на нашата религия, нашата вяра. Не можеш да бъдеш осъзнат християнин, ако не познаваш учението на апостол Павел. Той е придал на проповедите на Христа структура на доктрина, която с различни добавки на огромен брой мислители, теолози, духовни пастири е устояла и продължава да се държи, макар че са изминали две хиляди години. Ще назова още Блаженния Августин, светите Бенедикт, Тома и Игнатий. Разбира се, Франциск. Трябва ли да обяснявам защо?

Франциск – позволих си така да нарека Папата, защото той сам ме подтикна към това със своето поведение, усмивки, възклицания, удивления и съчувствие –  той ме гледа така, като че ме окуражава да му задам най-смелите въпроси , които са  задавани на оглавявалите църквата.

– Вие обяснихте важността на ролята на апостол Павел, но аз бих искал да зная, кой от споменатите светии, е най близък на Вашата душа?

– Вие искате от мен класификация, но класификациите са уместни в спорта и при аналогични неща. Бих могъл да назова най-добрите футболисти на Аржентина. Но светците.

Но не бих искал да заобиколя Вашия въпрос, защото Вие питате не за класификация според тяхното културно и религиозно значение, а кой е най-близък на моята душа. И така, отговарям: Августин и Франциск.

– А Игнатий, главата на Вашия орден?

– По разбираеми причини аз съм запознат с деянията на този светия повече, отколкото за живота на всички други светии. Той е основател на нашия орден. Напомням Ви, че от този орден произхожда и Карло Мария Мартини, който е скъп и на мене и на Вас. Йезуитите са били и си остават до сега „маята” на католичеството, не единствените, но, може би, с най-голям принос в културата, преподаването, мисионерството, във верността към понтифика. Но Игнатий Лойола, основал Обществото на Исус, бил също така реформатор и мистик. По специално – мистик.

– Вие мислите, че мистиците са важни за църквата?

– Изключително важни. Религия без мистици – това е философия.

– Във Вас има ли мистическо призвание?

– А на Вас как Ви се струва?

– На мене ми се струва, че не.

– Възможно е да сте прав. Аз много обичам мистиците. Много аспекти от живота на Франциск Азиски ни дават основание да го смятаме за мистик, но аз не мисля, че в мене има склонност към това, но нека първо уточним дълбокия смисъл на тази дума. Мистикът прозира дълбокия смисъл на действията, фактите, целите, мисионерството. Той се въздига до блаженство. Тези кратки моменти изпълват целия му живот.

– С Вас случвало ли се е нещо подобно?

– Много рядко. Например след като Конклавът ме избра за Папа. Преди да дам съгласие, помолих да ми дадат възможност да се уединя за няколко минути в стая, намираща се редом с балкона, който излиза на площада. В главата ми нямаше никакви мисли, изпълваше ме само огромна тревога. За да я преодолея и се отпусна, затворих очи и всичко си отиде, даже желанието да се откажа от избирането ми за понтифик, което е предвидено от литургическата процедура.. Затворих очи и се избавих от всички тревоги и вълнения. Внезапно ме прониза ярка светлина, това продължи само за миг, но ми се стори, че беше за дълго. След това светлината се разсея, рязко се изправих и се отправих към стаята, където ме очакваха кардиналите и стоеше маса с лежащ върху нея акт за приемането на избора. Подписах го, кардиналът-камерленго, също постави своя подпис. Излязох на балкона, от който беше провъзгласено „Habemus Papam”.

Помълчахме за малко, след което казах: „Ние говорихме за светиите, които са най-близки на Вашата душа. Вие назовахте Августин. Блаженний. Бихте ли ми казали, защо той Ви е най-близък?”

– За моя предшественик Августин Блаженний също е бил пътеводна светлина. Този светия.е живял сложен живот и не веднъж е променял жизнената си позиция. Той често много рязко се е изказвал против евреите, мнение, което аз никога не съм споделял Той е написал много книги, но ми се струва, че „Изповедите” най-пълно изразяват неговата духовна и интелектуална същност. Мнозина считат, че в книгите му има прояви  на мистицизъм, но това не е така. Други ги разглеждат като продължение на делото на Свети Павел. Но той не се е отнасял към църквата и вярата така, както Апостол Павел, може би затова, защото са ги разделяли четири столетия.

– В какво е разликата, Ваше Светейшество?

– Аз виждам тук два съществени аспекта. Августин е чувствал своето безсилие пред величието на Бога и задачите, които той, християнинът и епископът, трябва да изпълни. Той съвсем не бил безсилен, но в душата си винаги чувствал себе си по-ниско от това равнище, което искал да достигне И не трябва да забравяме за Божията милост като за съществен елемент на вярата, на живота на смисъла на живота. Този, до когото не се е докоснала благодатта Божия, може да бъде неопетнен и безстрашен човек, но той никога няма да бъде като този, върху когото е милостта Божия. В това е прозрението на Блаженния Августин.

– Чувствате ли се като човек, до когото се е докоснала Божията благодат?

– Това никой не може да знае. Благодатта не е част от съзнанието, то е тази светлина, която е в душата, не е знание, не е разум. Възможно е и Вас да Ви е докоснала милостта Божия, въпреки, че Вие не знаете това.

– Мене, невярващия?

– Благодатта Божия има отношение към душата.

– Аз не вярвам в съществуванието на душата.

– Не вярвате, но я имате.

– Ваше Светейшество, Вие ми казахте, че нямате намерение да ме обърнете в своята вяра. Мисля си, че това няма да Ви се отдаде.

– Това на никого не е известно, но, във всеки случай нямам такова намерение.

– А какво ще кажете за Франциск?

– Той е велик във всичко. Този човек е искал да действа, да строи, той основал Орден и създал неговия устав, той е мисионер, и поет, и пророк. Той се е борил със злото в себе си и го е победил Той обичал природата, животните, всяка тревичка на ливадите и птиците, летящи по небето, но най-вече – хората, децата, старците, жените. Той сам по себе си е най-светлият пример на агапе, нещо, за което говорихме в началото на беседата.

– Ваше Светейшество, Вашето описание е прекрасно. Но защо никой от Вашите предшественици не е избрал това име? И си мисля, че никой след Вас няма да го избере.

– Това ние не знаем, нека да не предричаме бъдещето. Вярно е, че никой преди мене не е избрал това име. Натъкваме се на проблемен проблем.  Искате ли да пиете нещо?

– Благодаря, ако е възможно, чаша вода.

Папата стана, отвори вратата и помоли своя помощник да донесе две чаши вода. Папата ме попита не искам ли кафе. Аз отказах. Донесоха водата. В края на нашата беседа аз пресуших моята, а неговата чаша остана пълна.. Папата се  изкашля и продължи:

– Франциск е искал да създаде странстващ орден на мисионери, които не притежават нищо, които да се срещат с хората, да ги изслушват, да разговарят с тях, да им помагат, да разпространяват вярата и любовта. Любовта – най-вече. Той желаел бедна църква, която би се грижила за другите, да получава материална помощ, за да се грижи за другите, без да мисли за себе си. От онова време са минали 800 години, времената са се променили, но идеята за бедната, за мисионерска църква си остава насъщна до ден днешен. Във всеки случай това е църквата за която са проповядвали Исус и неговите ученици.

– Християните сега са малцинство даже в Италия, която наричат градината на Папата. Практикуващите католици останаха от 8 до 15%. Тези, които определят себе си като католици са 20%. По света се наброяват около милиард католици и около два милиарда християни, като включим и другите конфесии, а на планетата живеят 6-7 милиарда човеци. Разбира се, Вие сте мнозинство, особено в Африка и Латинска Америка, но като цяло – сте малцинство.

– Ние винаги сме били малцинство, но днешната тема не засяга този въпрос. Аз лично смятам, че в малцинството се съдържа сила. Ние трябва да сме „маята” на живота и любовта, а подобна основа е неизмеримо по-малка от всичко, което се поражда от нея. На мене ми се струва, и аз го казах по-напред, че нашата цел не е прозелитизма, но умението да се вслушаме в нуждите, желанията, разочарованията, отчаянието, надеждите на хората Трябва да дадем надежда на младите, да помогнем на старите, да се уповаваме на по-добро бъдеще, да сеем любов. Най-бедни сред бедните, трябва да приемем отхвърлените и да проповядваме мир. Вторият Ватикански Събор, открит по инициатива на на Папа Йоан XXIII и завършил при Павел VII, реши, че църквата трябва да гледа в бъдещето, трябва да бъде проникната от духа на съвременността, да бъде открита за съвременната култура. Участниците в събора разбират, че откритостта за съвременната култура означава религиозен икуменизъм и диалог с невярващите След събора беше направено много малко в тази посока. Аз смирено искам да продължа това дело.

– Позволете ми да отбележа, че съвременното общество навсякъде по света преживява дълбока криза, не само икономическа, но социална и духовна. Вие в началото на нашата среща определихте съвременното поколение като подтиснато от настоящето. Ние, невярващите, също усещаме тези страдания. Затова търсим диалог с вярващите и техните най-добри представители.

– Не зная, принадлежа ли аз към най-добрите представители, но провидението ме е поставило в главата на църквата и епархиите на апостол Петър и аз ще направя всичко възможно, за да оправдая поверения ми мандат.

– Исус, както Вие напомнихте, е казал: „Обичай ближния си, както обичаш себе си”. Как Ви се струва, станало ли е така?

– За съжаление, не. Властва егоизмът, а проявите на любов към другите стават все по-малко.

– И така, обединява ни една цел: в крайна сметка да изравним интензивността на тези два типа любов. Вашата църква готова ли е да върви към тази цел?

– А Вие как  смятате.

– Аз мисля, че любовта към земната власт е все още силна зад стените на Ватикана, в институциите на църквата и тя има предимство над  Вашия проект за създаване на бедна и мисионерска църква.

– Работите стоят точно така и е трудно да очаква чудо. Искам да Ви напомня, че по своето време Франциск Азиски е бил принуден да води дълги преговори с римските църковни йерарси и Папата, за да признаят те устава на неговия орден. В края на краищата той получил тяхното одобрение, но със значителни поправки и компромиси.

Ще Ви се наложи ли да минете по същия път?

– Аз, разбира се, не съм Франциск Азиски, аз не притежавам неговите сили и святост. Но аз съм епископ на Рим и Папа на католиците. Преди всичко съм решил да създам група от осем кардинали-съветници. Те не са придворни, а мъдри хора, споделящи моите чувства и стремежи. Това е начало на църква, имаща не само вертикална, но и хоризонтална структура, Когато кардинал Мартини говореше за това, той поставяше акцент върху съвети и синоди, той отлично знаеше, колко труден и продължителен е пътят, който ни предстои в тази посока, път, по който трябва да се върви внимателно, но твърдо и упорито

– А политиката?

– Защо ме питате за това? Казах Ви вече, че църквата не се занимава с политика.

– Но само преди няколко дни Вие призовахте католиците да действат цивилизовано и политически правилно.

– Аз се обърнах не само към католиците, но към всички хора с добра воля. Аз казах, че политиката – това е гражданска активност, тя си има свое поле на дейност, а религията – свое. Политическите институции са светски по определение и действат в независима сфера. Същото това в течение на много години говореха и всички мои предшественици, макар те да поставяха акцентите по различен начин. Аз мисля, че католиците, занимаващи се с политика, съхраняват в душите си религиозните ценности, а също така зряло съзнание и опитност и ги прилагат на практика в делата си. Църквата никога няма да  излезе извън  отредените й рамки в дейността и на изразяване и разпространение на своите ценности, в краен случай, докато  аз съм  Папа..

– Но не винаги църквата е била такава.

– Тя почти никога не е била такава. Много често църковната институция са се занимавали с преходни, временни задачи, мнозина католически йерарси и до сега действат по този начин, А сега позволете ми да Ви задам въпрос – Вие сте светски човек, не вярвате в Бога. А в какво вярвате? Вие сте писател и мислител. Следователно, длъжни сте да вярвате в нещо. Не ми отговаряйте с думите „честност, търсене, стремеж към обществено благо”. Всички тези принципи и ценности са важни, но не е това, за което питам. Питам Ви какво мислите за същността на света, за вселената. Защото Вие, както всички ние си задаваме въпроса: кои сме ние, откъде сме дошли, къде отиваме. Даже детето задава такива въпроси. А вие?

– Благодарен съм Ви за този въпрос. Отговорът е такъв: аз вярвам в материята, която ражда форми, организации.

– А аз вярвам в Бога, но не в католическия Бог, защото не съществува католически Бог, а има Бог. Аз вярвам в Исус Христос. Неговото въплъщение Исус е мой учител и мой пастир, но Бог, Отец, Авва – това е светлина и създател.  Ето моето битие. Мислите ли, че ние сме много далече един от друг?

– Ние сме далече по начина на мислене, но сме много близки като човешки личности, безсъзнателно управлявани от нашите инстинкти, които се преобразуват в пориви, чувства, воля, мисли. В това ние си приличаме.

– На това, което Вие нарекохте съществувание, бихте ли могли да дадете определение?

– Съществувание – това е енергитическата материя. Хаотична, неразрушима, пребиваваща във вечен хаос. От тази енергия се раждат формата, когато тя е готова да се изяви, Формите имат свои закони, свои магнитни полета, свои химически елементи, които встъпват в случайни комбинации, еволюционират, накрая прекратяват своето съществувание, но тяхната енергия не изчезва. Човекът, вероятно, – това е мислещо животно, най-малко, на нашата планета и в нашата Слънчева система Аз казах, че човек действува в съответствие със своите инстинкти и желания, но ще добавя, че вътре в него съществува ехо, резонанс, стремеж към хаоса.

– Добре. Аз не исках, да ми излагате своята философия, но Вие ми казахте достатъчно. От своя страна аз ще Ви кажа, че Бог – това е светлина, пронизваща здрача, макар и да не го прогонва, а искра от тази божествена светлина съществува във всеки от нас. В писмото, което Ви написах, аз споменах за това, че родът човешки ще се прекрати, но няма да има край на светлината Божия, която в този момент изпълва всички души и всичко ще бъде във всички.

– Да добре помня. Вие казахте. „Цялата светлина ще бъде във всички души”.Но това, ако позволите да кажа, говори за иманентност, а не за трансцедентност.

– Трансцедентността остава, защото тази светлина, всичко във всички, превъзхожда вселената и всичко съществуващо. Но да се върнем към настоящето. Ние направихме крачка напред в нашия диалог. Ние се съгласихме един с друг, че в обществото и света, където ние живеем, егоизмът нараства в значително по-голяма степен, отколкото любовта към другите, и хората с добра воля трябва да действат, всеки в зависимост от своите сили и възможности, с цел да се постигне това, щото любовта към ближния поне да се равнява, а по-възможност и да превишава любовта към самия себе си.

– Но не намесвате ли тук политиката?

– Безусловно. Аз лично смятам, че дивия икономически либерализъм прави силните още по-силни, а слабите още по-слаби и отхвърлените – още по-отхвърлени. Иска се голяма свобода, никаква дискриминация и демагогия и много любов.Необходими са правила на поведение и когато това е необходимо, пряка намеса на държавата за отстраняване на най-крещящите неравенства.

– Ваше Светейшество, вие, няма съмнение, сте човек с голяма вяра, върху Вас е благодатта Божия. Вие жадувате да пресъздадете мисионерска, пастирска църква. От това, за което разговаряхме, аз мога да заключа, че вие сте и ще бъдете Папа революционер. Вие сте наполовина йезуит, наполовина последовател на Франциск Азиски, такова съчетание, вероятно, в никого по-напред не се е наблюдавало. Затова Ви харесват  „Годениците” на Мандзони, Хьолдерлин, Леопарди и, особено, Достоевски, Филмите „Пътят” и „Репетиция на оркестъра” на Фелини, „Рим, открит град” на Роселини, а също и филмите на Алдо Фабрици.

– Харесват ми, защото съм ги гледал заедно с родителите си, когато бях дете.

– Мога ли да Ви посъветвам да видите два неотдавна създадени филма? „Да живее свободата”. И филма на Еторе Скола за Фелини. Убеден съм, че ще Ви харесат.

А по повод на властта ще Ви кажа следното. Когато бях на двадесет години в течение на два месеца се занимавах с духовни упражнения при йезуитите. В Рим бяха нацистите и аз се отклоних от военна служба. Можеха да ни осъдят на смърт. Йезуитите ни укриваха при условие да се занимаваме с духовни упражнения през цялото време, докато се криехме при тях. Така и беше.

„Но невъзможно е да се издържат два месеца духовни упражнения”, каза приятно удивеният Папа. „Как беше това, ще Ви разкажа следващия път”, – отговорих аз. Прегърнахме се. Изкачихме се по късо стълбище, водещо към входа. Аз помолих Папата да не ме изпраща, но той с жест ми даде да разбера, че това е изключено. „Ще поговорим за ролята на жената в църквата. Та нали църквата е от женски род”. „Ще поговорим , ако искате и за Паскал. Иска ми се да науча, какво мислите за тази велика душа”.

– Предайте на всички свои близки моята благословия и ги помолете, да се помолят за мене. А и Вие, сещайте се за мене, сещайте се по-често.

Стиснахме си ръцете. Той стоеше неподвижно, повдигнал два пръста в знак на благословия. Аз му махнах с ръка от прозорчето на автомобила. Такъв е Папа Франциск. Ако църквата стане такава,  каквато той си я представя и желае да я види, то ще настъпи смяна на епохите.

Еудженио Скалфари (Еugenio Scalfari)

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.01.2014

Да разберем Папа Франциск

(„L’Espresso“, Италия)

Гледали ли сте филма „Мисия”, който спечели „Златната палмова клонка” през 1986 година?  В него се разказва за мисията на йезуитите в Южна Америка преди 250 години.  По своя дух на тeхните среди принадлежи Папа Франциск.

Папа Берголио (който е йезуит) приел името Франциск, отказва да живее в папския апартамент във Ватикана (остава още да обуе и сламени сандали), изгонва от храма кардиналите с Мерцедеси и, накрая, отива сам в Лампедуза, за да изрази солидарността си с нелегалните емигранти прекосили Средиземно море, като че ли в италианската държава не съществува законът на Боси-Фини. Наистина ли той е единственият, който продължава да говори и да върши това, което е свойствено на левите? И не беше ли доскоро времето, когато се говореше, че той е бил твърде предпазлив с аржентинските генерали и припомняха, че се е противопоставял на теологията на освобождението и, че още не е изказал своето мнение по отношение на абортите, изучаването на стволовите клетки, хомосексуалистите, като че Папата е длъжен да раздава презервативи на бедняците. Кой и какъв е Папа Берголио?

Аз мисля, че е погрешно той да бъде считан за аржентински йезуит: той е парагвайски йезуит. Не бива да си мислим, че за неговото формиране не е повлиял „светият експеримент” на йезуитите в Парагвай. Малкото, което мнозинството знае за това време, е почерпено от филма „Мисия”, в който се  разказва за 150-те години история на Ордена. Във филма става дума за испанските конкистадори, които на територията от Мексико до Перу са устроили ужасяващи кланета, но, които са намерили своето оправдание в теориите на теолозите, които са отричали човешката същност на индианците. Само смелият доминиканец Лас Касас се е опълчил против жестокостите на Кортес, Писаро и останалите и е взел под своя защита местното население.

В началото на седемнадесети век мисионерите-йезуити решили да признаят правата на аборигените (по-специално, правата на племето гуарани, което живеело в първобитно състояние). Те организирали местното население в автономни общества, които сами да се грижат за себе си, не принуждавали индианците да работят за колонизаторите, а ги учили как сами да се управляват. Индианците са били свободни и всичко, което са произвеждали, принадлежало на обществото. Структурата на селата и „комунистическото” устройство на общините ни карат да си спомним за „Утопията” на Мор и за „Градът на Слънцето” на Томазо Кампанела. Бенедето Кроче говори за „предполагаемия комунизъм” на Кампанела, но йезуитите по-скоро са били вдъхновени от идеите на примитивните християнски общини. Те организирали избираеми съвети, които са се състояли само от аборигени (светите отци са си запазвали само правосъдната функция), учили са местното население на основите на архитектурата, на земеделие и отглеждане на домашни животни, на  музика и изкуство, на четмо и писмо (макар и не всички, но понякога сред индианците се намирали талантливи художници и писатели).

От само себе си се разбира, че йезуитите са установили суров патерналистичен режим, за да ги  излекуват от ритуалното пиянство,  безделие,  а и от случващия се понякога канибализъм. Следователно, както и на всеки идеален град, можем да се възхищаваме, но да не ни се иска да живеем в него.

Борбата против робството и португалските банди, който са отвличали хора за да ги продадат като роби, довели до създаването на народни милиции, които храбро се защитавали срещу колонизаторите. Това продължило известно време, след което йезуитите започнали да ги смятат за подстрекатели и опасни врагове на държавата, тяхната дейност  била ограничена и през осемнадесети век те са били прогонени от всички португалски и испански владения. Така завършил „светият експеримент”.

Против теократичното управление са се изказвали много просветители. Те са го характеризирали като най-страшния и тираничен режим на света. Други говорят за „доброволен комунизъм и високо религиозно вдъхновение” (Муратори), писали са, че йезуитите са започнали да лекуват язвите на робството (Монтескьо), Мабли сравнява индианските общности с управлението на Ликург, а по-късно Пол Лафарг  говори за тях като за  „първата социалистическа държава”.

Днес, когато действията на Папа Берголио се разглеждат под този ъгъл, трябва да се отчита този факт, че от времето  на португалските и испанските завоевания са изминали четири столетия и че демократичните свободи са познати даже на католиците-интегралисти. Берголио не предлага да се извършат религиозни и светски експерименти в Лампедуза, но би било достатъчно, ако той закрие Института по религиозните дела (IOR). Понякога не е лошо в това, което днес се случва, да видим отблясък от Историята.

Умберто Еко

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 03.01.2014

Папата подхвърли капитализма на рязка критика

(„The raw story“, САЩ)

За да не останат никакви съмнения Папа Франциск даде ясно да се разбере, че той има много малко общо с американските консерватори.

Понтификът обнародва своето послание Evangelii Gaudium или Радостта на Благата Вест (Рим, 26.11.2013), в което подложи на остра критика капитализма като форма на тирания, а също така призова църквата и политическите лидери да се занимаят с проблемите на бедните.

„До тогава, докогато проблемите на бедните не бъдат по радикален начин решени при помощта на отказ от абсолютната автономност на пазарите и финансовите спекулации, а също за сметка на отстраняване на структурните причини, пораждащи неравенството, няма да бъде намерено решение на световните проблеми и няма да бъде решен нито един от тях.” – подчертава Папата в документа от 224 страници, в който по същество е представена неговата официална платформа.

Папа Франциск заяви, че неравенството е основната причина за всички социални недъзи и се помоли да се появят световни лидери, които са способни на съчувствие и притежават чувство за социална справедливост.

„Моля се на Господа да ни дари с политици, които искрено ги безпокои състоянието на обществото, на народа, животът на бедните хора!” – подчертава Папа Франциск. – „Жизнено необходимо е лидерите на правителствата и финансовите лидери да обърнат внимание на това, да разширят своите хоризонти. Непрестанно да се трудят, за да обезпечат на всички граждани достойна работа, образование и здравеопазване”.

Папа Франциск вече предизвика раздразнението на някои консервативно настроени католици в Съединените Щати за своите откровени коментари по такива социални въпроси като хомосексуализма и абортите и употребата на противозачатъчни средства, той и по-рано е подлагал на критика капитализма за поощряването на алчността.

Но последните изявления на Папа Франциск още по-отчетливо заявиха неговата загриженост и по категоричен начин се противопоставят на американските консервативни лидери, славословещи неограничената свобода на пазарите и теорията на  Айн Ранд (Ayn Rand) за обективността и рационалния егоизъм.

Аз съм заинтересован да се окаже помощ на тези, които са обхванати от индивидуалистическа, индиферентна и концентрирана върху себе си менталност, тези хора трябва да се освободят  от опозоряващите ги  вериги, за да си създадат стил на живот и мислене, които биха били по-хуманни, благородни и ползотворни и които биха придавали достойнство на тяхното присъствие на Земята”, – отбелязва Папата.

Той също критикува рязко поддържаната от Роналд Реган икономическа теория,  която продължава да служи на републиканците в качеството на догма.

„Някои хора продължават да защитават теорията за разпространението на благосъстоянието отгоре надолу, съгласно която икономическият ръст при поддръжката на свободния пазар неизбежно ще доведе до успех в постигане на по-голяма справедливост и участие на всички в света, – отбелязва Папа Франциск. – Подобно мнение, което никога не е било потвърдено с помощта на факти, изразява груба и наивна вяра в божествеността на тези, които владеят икономическата власт, а също така сакрализира възможностите на съществуващата икономическа система”

Папата се оплака от това, че хората „спокойно са приели господството на парите” над самите тях, а и над обществото, което, по неговите думи, е намерило израз в неотдавнашната финансова криза, а също така в продължаващото прославяне на икономика, основана върху потреблението.

„Ние създадохме нови идоли, – подчертава Папата. Поклонението на древния златен телец се върна в нов безжалостен образ, основан върху култа на парите и диктатура на безличната икономика, лишена от истински хуманни цели. В целия свят кризата, засегнала финансите и икономиката, разголи диспропорциите и преди всичко отсъствието на реална грижа за човека, низвергнат до едно единствено негово желание – до потреблението”.

Папата осъди растящият разрив между бедни и богати, считайки го за социален и политически проблем.

„Съществуващият дисбаланс е резултат от идеология, защитаваща абсолютната автономност на пазара и финансовите спекулации, – пише Папа Франциск. – В резултат те отричат правото на държавите, в задълженията на които влиза грижата за общото благо, да осъществяват всяка форма на контрол. По този начин се роди нова тирания, невидима и често виртуална тирания, която в едностранен порядък и безжалостно налага свои собствени закони и правила”.

Папата отбелязва, че корпорациите и отделни хора се отклоняват от плащане на данъци във всички страни по света, лишавайки с това правителствата от възможността да създават фондове, служещи на интересите на всички граждани, докато банките и кредитните организации парализират развиващите се икономики с помощта на прекомерни лихви и задължения.

„Жаждата за власт и собственост не познава граници, – пише Папа Франциск. – В тази система, стремяща се да погълне всичко, което стои по пътя към увеличаването на печалбата, всички нараними неща, в това число и околната среда, се оказват беззащитни пред интересите на обожествения пазар, станал единствено правило”.

Папа Франциск заяви, че съществуващата политическа и икономическа система изначално е порочна, защото нарушава библейската заповед „не убивай!”

„Такава икономика убива, – подчертава той. – Защото става така, че не се смята за новина смъртта на стар бездомен човек, който не е могъл да намери убежище от лошото време, а е новина понижаването с два пункта индекса на фондовия пазар. Това е въпрос на пренебрегване. Можем ли ние пасивно да наблюдаваме как се изхвърлят хранителни продукти, когато толкова много хора страдат от глад?  Това е въпрос на неравенство. Днес всички са подчинени на закона на конкуренцията и оцеляването на най-приспособените, докато тези, които притежават власт се облагодетелстват за сметка на тези, които са лишени от власт. В резултат маса хора се оказват пренебрегнати и маргинали – без работа, без възможности, без начин да излязат от тази ситуация”.

„Такава икономика убива, – подчертава той. –Защото става така, че самите човешки същества се използват, и сетне се изхвърлят като потребителски стоки в тази култура на „еднократно използваните вещи”.

„Това вече не е само въпрос на експлоатация и угнетяване, а нещо ново – отбелязва Папата. Изключването, в крайна сметка, трябва да има отношение към това, какво означава да бъдеш част от това общество, в което ние живеем; пренебрегнатите не са вече низините на обществото, неговите периферии или групи лишени от някакви права – пренебрегнатите не са вече даже част от обществото. Пренебрегнатите – това не са експлоатираните, а отхвърлените, „отпадъците“, оставените на произвола на съдбата“.

Травис Гетис (Travis Gettys)

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 15.12.2013

Защо критиката на Папа Франциск  дразни либералите?

 (Slate.fr, Франция)

В обнародваното на 26 ноември в Рим апостолско обръщение Evangelii Gaudium папа Франциск излезе с рязка критика на капитализма и икономическия либерализъм.

Като потвърждение на промяната на приоритетите на църквата служи този факт, че на еднополовите  бракове са отделени само няколко реда, докато тежката ситуация в световната икономика и нейните последствия са обсъдени много грамотно и подробно на няколко страници.

В миналото папите неведнъж са обръщали внимание на своите съвременници и политическите лидери върху икономическия дисбаланс и социалното неравенство, но новият глава на Ватикана, който дойде от Латинска Америка, където чудовищната бедност съседства с невероятно богатство, недвусмислено избра своя лагер.

Той начерта нов курс на това, което историците наричат „обществена доктрина” на Католическата църква. Традиционно тя винаги се е стремила да намери някакъв трети път между капитализма и социализма, но под перото на папа Франциск тя съвършено недвусмислено премина към критика на системата, която отрича „първостепенната важност на човека”. Нещата отидоха до там, че Rue 89 и някой американски сайтове вече го нарекоха „папа социалист”.

Той започва с разглеждане на общото положение, след което преминава към международните финанси. Либералната икономика – това е „изолираща икономика”, „икономика, която убива”. Призовавайки като свидетели СМИ, той изразява своето възмущение от това, че „участта на измръзналия до смърт стар бездомен човек не намира място в новините, за разлика от „новината”, че борсовите показатели са паднали с два пункта. Ето това е изолацията”.

Огромни маси от населението се оказват в изолация по причина на конкурентната борба и „законите на джунглата, когато силният изяжда слабия”. Виновен за това не е законът на пазара, а неговата хегемония.

Аржентинският понтифик е убеден, че световната икономика се е отклонила от пътя си. Тя е отишла отвъд класическите механизми на експлоатация и гнет. Тя създава „култура на отпадъците”, „човекът е обикновена стока, която може да се използва и след това просто да се изхвърли”. Трудещите се не просто се „експлоатират”, не се изтикват „на дъното и в периферията на обществото”, а се докарват до състояние на „технологичен брак”. Те са превръщат в отпадъци.

Хорхе Марио Берголио не призовава към събаряне на икономическия строй или някаква революция, той не използва такива думи. Той не се опитва да посегне на регулаторната роля на държавата. Той не разсъждава за пътищата в историята и не вярва в марксизма. В същото време той критикува властта на парите, абсолютното господство на пазара над хората, върховенството и извратеността на световните финанси. Ето какво пише той:

„Настоящата финансова криза ни заставя всички да забравим, че по своята същност тя е дълбока антропологическа криза: отрицание на първенството на човека! Ние си създадохме нови кумири. Древното преклонение пред златния телец се сдоби с ново ужасно превъплъщение в култа към парите и диктатурата на безличната икономика. Обхваналата финансите и икономиката световна криза хвърля светлина върху липсата на равновесие и преди всичко острата липса на антропологическа насоченост, което свежда човека до удовлетворяване на неговите потребности: потреблението. (….) Да кажем „не“ на парите, които ни управляват, вместо да ни служат.“

Рязкостта на тези изявления на папата-йезуит предизвика удивление и в никакъв случай еднозначна реакция. Някои коментатори във Франция и Америка поставиха под съмнение неговата компетентност по отношение на икономиката. Те призоваха на помощ либерализма и изтъкват добродетелите на пазара и печалбата. Така например, наричащ себе си „вярващ католик“ сътрудник на американското икономическо списание Forbes пише, че папата не проумява хода на развитието на света:

„С разпространението на либерализма и глобализацията неравенството върви към спад, а бедността през последните 30 години се намалява с най-бързите темпове в историята на човечеството. Милиарди хора се освободиха от причудливите изисквания на колективизма и можаха да се присъединят към най-добрата, от кога да е създадените, машина за производство на богатства, възползваха се от свободния пазар.“

Но тази гледна точка се споделя далече не от всички. Близкият до католическите прогресистки кръгове National Catholic Reporter отбелязва, че папа Франциск не е икономист, а „пастор”. И неговата задача е да предупреди света за „опасността от икономически системи, които не са в състояние да служат за всеобщото благо и са направили хората роби, защото те не са оставили никакво място за Бога.”

Точно така британският ляв вестник The Guardian пише, че папа Франциск удивително точно е подчертал най-важния момент, ръста на неравенството в доходите, което стана най-сериозния икономически проблем на нашето време. (….) Време е да изменим подхода си към капитализма. Не става дума се избавим от капитализма или да ненавиждаме парите и печалбата. Не, трябва да търсим нравствен способ да печелим и да се откажем от мисълта, че печалбата е „невъзможна без експлоатация”.

Повече от век назад през 1891 година папа  Лъв XIII възвести първата обществена енциклика  Rerum Novarum, която тогава предизвика истински скандал. За първи път в историята църковен йерарх изказа притеснение от съсредоточаването в ръцете на нищожно малка група хора цялата печалба от промишлеността и търговията. Той излезе с критика по отношение на  ограничения кръг от богатите и влиятелните, които поставят „ярем на врата на безкрайно мнозинство от пролетарии”.

Папата се отказа от патерналистическата риторика, която наричаше благотворителността и милостинята лекарство за всички беди,  неравенството – природен закон, а пропастта между бедни и богати – съдбовна неизбежност. Този документ, който впоследствие легна в основата на обществената доктрина на църквата, като гръм разтърси капиталистическите кръгове и всички добронамерени граждани на тази епоха.

Всички негови приемници, така или иначе вървяха по този път, стремейки се към компромис между капитала и труда, те окуражиха поколения обществени, политически и профсъюзни деятели. Макар на Католическата църква продължително време да приписваха какви ли не консервативни интереси и я подозираха в стремеж с всякакви средства да отстоява своята нравствена и обществена власт, тя предприе друг курс, поставяйки на преден план уважението към всеобщото благо и основополагащите права на всеки отделен човек.

Папа Франциск отиде още по-далече. Той критикува безчовечността на капиталистическия модел, а не разсъждава за предимствата на печалбата и свободата на предприемачеството, които изтъкваха всички негови предшественици.Разбира се, той би могъл да бъде упрекнат, че не предлага никакъв алтернативен момент. Но, така или иначе, това е само първия етап, на който той отхвърля ексцесите на либералната система и провокира финансовите и овластените експерти по света.

Анри Тенк (Henri Tincq)

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 07.12.2013

Папа Франциск: „Аз никога не съм се причислявал към десните….“

 (ABC es – Испания)

Главата на Римо-католическата църква даде интервю на йезуитско списание, в което заяви, че неговият авторитарен метод за вземане на решения в миналото е довел до там, че са го обвинили в ултраконсервативни възгледи.

Управлението на Църквата, ролята на жените, възможните реформи, хомосексуализма – това са само някои от въпросите, на които отговори Папа Франциск в хода на интервюто за списанието на йезуитите La Civiltà Cattolica това лято. През миналата седмица то бе публикувано в 16 ежеседмичника на йезуитите по целия свят.

Беседата с главния редактор на списанието падре Антонио Спадаро се проведе на 19, 23 и 29 август. В хода на интервюто Понтификът изложи своята гледна точка по редица въпроси, като при това отбеляза, че не е склонен да дава интервюта, тъй като предпочита да „размишлява, а не да отговаря на въпроси без подготовка”

В течение на шесте часа през които протече интервюто, Папата се охарактеризира себе си като „човек на действието”, но при това”достатъчно наивен”, предпочитащ личните контакти. „Не съм създаден, за да общувам с големи маси хора”, – уверява той. Към недостатъците си отнася своята недисциплинираности.. Именно по тази причина той встъпил в Ордена на Йезуитите. „Привличаха ме там три аспекта, неговата мисионерска дейност, общностния дух и дисциплината. И това е особено любопитно, защото по природа аз съм съвършено недисциплиниран. Много ме беше впечатлила вътрешната дисциплина на Ордена, начинът по който те разпределят времето си”.

Франциск уточни, че неговото решение да се настани в Санта Мария няма нищо общо с разкоша на Апостолския дворец, официалната резиденция на Римския Папа.. Това историческо, голямо здание, е построено с голям вкус, но не е разкошно”. – смята Понтификът, признавайки си, че повече харесва своята монашеска килия. „Апартаментът в Апостолския дворец прилича на фуния. Голям, просторен, но с много тесен вход. Аз не мога да живея без хора. Искам да изживея живота си заедно с всички”.

Главата на Светия Престол, назначен за глава на провинциален орден  на йезуитите, когато е бил само  на 36 години, говори, че опитът натрупан от него на отговорни постове, значително е изменил гледната му точка за това, как трябва да се ръководи Вселенската Църква. За да се избере най-доброто за дадения момент от времето е необходимо „солидно размишление” и „провеждане на необходимите консултации”.

Засягайки църковните реформи, Папата поставя приоритет на изменението на системата от възгледи и едва тогава  към организационни и структурни реформи. „За мене е съвършено очевидно, че на Църквата сега на първо място е необходима способността да излечи раните, да сгрее душите на вярващите, да ги приближи към себе си”. За тази цел той призовава хората да се приемат такива, каквито са, като това се отнася и за хомосексуалистите.

„В Буенос Айрес получих писмо от хомосексуалисти. Това са истински социални инвалиди. Те ми писаха, че се чувстват осъдени от Църквата. Но Църквата не се стреми към това” – припомня Франциск, посочвайки, че ролята на Църквата не е в това да „предава съвкупност от истини”.

„Ние не можем да се ограничим само върху въпросите за абортите, еднополовите бракове и използването на противозачатъчни средства. Това е невъзможно….. В тази връзка ние сме длъжни да намерим някакво равновесие, в противен случай нравствените основи на Църквата могат да се срутят, като къщичка от карти. Възможно е да загубим свежестта и благоуханието на Евангелието. Евангелската проповед трябва да бъде простта, дълбока и ясна. Само тя води след себе си положителни нравствени последствия”, казва Папата.

Относно ролята на жените, Римският Папа посочи, че е „необходимо да им се предоставят по-големи възможности за активна дейност в лоното на Църквата”. Но въпросът не се ограничава само в това „ На тези места, където се вземат важни решения, е необходимо да присъствува женското начало”, подчертава Понтификът.

Л. Даниел (L. Daniele)

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 05.12.2013

 Папа Франциск: „Христос иска да излезе от църквата“

(L’Espresso – Италия)

„Исус, заключен вътре в църквата, чука по вратата, защото иска да излезе навън”, – с тези необикновени думи бъдещият Папа убеди кардиналите на конклава да го изберат, и с това самото заявяви за революционния стил на своя понтификат. За това говори в своето интервю архиепископът на Лион.

„По време на своите изявления на общите конгрегации, предшествали конклава, кардинал Хорхе Марио Берголио настойчиво говори за необходимостта „църквата да излезе навън”. Той каза, че църквата е болна, че тя трябва да се погрижи за своето излечение. Неговата кратка  реч направи на всички огромно впечатление.” Той каза буквално следното: „Аз имам впечатлени, че Исус е бил заключен вътре в църквата и той чука на вратата, защото иска да излезе, да се отиде”.

Берголио призова епископите да бъдат пастири, а не администратор. В края на краищата, това е, което той направи в Буенос-Айрес, отказвайки да живее в епископската резиденция. Станал Папа, той взе решение да живее в манастира Света Марта. Той се нуждае от срещи с хората, нужно му е да разговаря с тях в коридорите, в столовата…… Изразът „да излезе навън” е много важен. Може да се каже, че тези думи, които по най-добър начин определят мисията на Исус, който в този смисъл излиза навън, в периферията, където хората живеят трудно, оставени на съдбата си.

Така архиепископът на Лион кардинал Филип Барбарен, дошъл на велосипед във Ватикана, за да участвува за избора на Папа, разказва, че още по времето на общите конгрегации до откриването на конклава Берголио твърдо е критикувал ситуацията в църквата. „Христос е затворен в тъмница”,  – казал бъдещият Папа по време на такова събрание. По мнението на Барбарен, тези думи са убедили кардиналите да изберат Берголио за Папа, защото те поразили всички.

L’Espresso: Точно речта на Берголио по време на конгрегациите ли убеди кардиналите да гласуват за него или неговата карикатура се е обсъждало от тях по-рано?

Филип Барбарен: Името на кардинал Берголио беше на всички на ум. Но именно неговата реч на общите конгрегации порази всички. Той говори за необходимостта да гледаме напред. Той разказа за Латинска Америка, където 40% от населението изповядва католицизма. Той успешно е ръководил йезуитска провинция, която му е била поверена в тежкото време на военната диктатура. Много скоро той стана глава на епархията на Буенос-Айрес, където той се проявил като ревностен мисионер, изповядваш духът на бедност и бил близък за своето паство. Той стои пред нас като човек с голям авторитет, който познава своя път и умее да взема правилни решения. Още в първите месеци на своя понтификат всички тези качества се проявиха в пълната си сила. Преди всичко поразява простотата и яснотата на неговите проповеди, а също така и и обширната му програма за реформа на Римската курия. Църквата чака тази реформи и се нуждае от нея.

L’Espresso:По ваше мнение, тази реформа отдавна ли е назряла?

Филип Барбарен: Разбира се, реформата трябва да бъде проведена. Съветът на кардиналите знае, как да го направят. Целта е да се реорганизира църквата, при което да се обърне голямо внимание на местните църкви и да се сътрудничи с епископите по целия свят. Можем да кажем за курията това, което  Папата каза за църквата: „Би било добре, ако преди всичко се занимаваме със себе си, а не с другите”.

L’Espresso:Тези дни в чилийски сайт се напомниха думи на Папата, които се твърди, че е казал в беседа с южноамериканската църква. Че е споменал съществуванието на „гейско лоби” във Ватикана. Как мислите вие, съществува ли действително такова лоби? Защо го е казал Папата?

Филип Барбарен: Нищо не зная за това. Това което мога да кажа, е че всички хора са грешници, което ще рече, че и хората във Ватикана грешат. Би било глупаво да заявя: „Не вярвайте, това е невъзможно да се случи във Ватикана!” Но не искам да разпространявам слухове. Ако Папата има да каже нещо по този повод, то ние ще го научим. А ако реши да действува, нищо няма да го спре.

L’Espresso: Ратцингер по време на Кръстния път в Колизея говори за „нечистотата” присъствуваща в църквата. Франциск също често говори за „злото” вътре в църквата. Какво има той предвид?

Филип Барбарен: Да, това е печалната действителност. На репутацията на църквата се нанася ущърб с греховете и скандалите, свързани с нейните представители. Това е голяма вътрешна рана. Разбира се, всички ние сме грешници, но ако някой греши и не се оставя в ръцете на милостивия Бог, то ущърбът от това е голям, особено ако този грешен човек заема висока позиция в църквата. Разбира се, в историята е имало много Папи, които не бива да се вземат за образец за подражаване, но независимо от всички грехове на църквата се ползва от подкрепата на Светия Дух, напомнящ ни за вечния живот.

L’Espresso: Много често на църквата се налага да се сблъсква с трудни проблеми на хората. Все повече вярващите. Все повече вярващи се окажат в трудна ситуация. Често семейства се разпадат. Хората се разделят, после отново встъпват в брак, но губят правото на причастие. Как се справяте с този проблем? Какво е решението?

Филип Барбарен: Да, страданията стават все повече както в Лионската епархия, а и навсякъде. Създава се впечатление, че не само семейството но и обществото като цяло се е устремило към своето разрушение. С тревога си задаваме въпроса за бъдещето. Върви разрушителен процес, целта на който е да лиши младежта, а и семейството като цяло от корени. Но всеки има своето място в църквата. Бенедикт XVI често повтаряше тази мисъл. Господ е избрал в качеството на стълбове на своята църква отреклия се от него Петър и такъв гонител на християните като Павел. И двамата станаха опора на църквата. Така Господ ще постъпи с нас, независимо на всички наши слабости и грехове. Ние трябва постепенно да се придвижваме (този закон на постепенността, често споменаван от Йоан Павел II) по пътя на милосърдието и внимание към всеки човек няма граници. Ако Словото Божие се възприема като абсолютна истина и светлина, то въпреки страданията и тревогите ние ще излезем на правилен и щастлив път.

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 05.12.2013

Папа Франциск на страниците на вестник Repubblica: „Отворен диалог с невярващите”

 („La Repubblica“, Италия)

Понтификът отговаря на въпроси, които му е задал Е. Скалфари (Eugenio Scalfari) относно вярата и светския начин на живот. „Настъпи време да изминем част от пътя заедно”. „Бог прощава на тези, които живеят по съвест”

Уважаеми доктор Скалфари, със сърдечна благодарност ще се опитам да отговоря макар и най-общо на Вашето писмо, което на страниците на вестник Repubblica   от 7 юли беше адресирано до мене. В него Вие сте изказали ваши лични съображения, допълнени на 7 август на страниците на същото издание.

Преди всичко искам да Ви благодаря за това, че сте прочели внимателно енцикликата Lumen fidei (Светлина на  вярата). Истина е, че моят възлюблен предшественик Бенедикт XVI, който я беше замислил и в голяма степен редактирал и от когото аз с благодарност я наследих, я беше адресирал не само към вярващите, за да укрепи тяхната вяра в Христа, но също така и към такива хора като вас, които се наричат „невярващи” но интересуващи се от много години от проповедите на Исус от Назарет, за да започне жив и отворен диалог.

И така, струва ми се, че позитивен момент не само за нас, но и за цялото общество, в което живеем, е да започнем диалог за такава важна реалност, каквато е вярата, която произтича от проповедите и личността на Исус. Аз мисля, че тези са двете обстоятелства, които правят този диалог много ценен и необходим.

В края на краищата, този диалог, както е известно, е една от основните цели на Втория Ватикански Събор, призован по волята на Йоан XXIII. Той е бил продължен от неговите приемници, следващи го по предначертания от събора път според своите сили и възможности.

Първото обстоятелство, за което се говори в началото на енцикликата, е свързано с това, че в течение на последните векове се наблюдава парадокс: християнската вяра, която, непреходна във влиянието си върху живота на човека,  в продължение на векове  е била символ на светлина, са започнали да я представят като мрачно суеверие, което противостои на светлината на разума. По този начин, между църквата и християнската култура и съвременната култура, която е започнала своето развитие от времето на Епохата на Просвещението, възниква задълбочаващо се разграничение. Дойде време и Вторият Ватикански събор започна открит и искрен диалог, който отваря врати за сериозно и плодотворно обсъждане.

Второто обстоятелство е свързано с това, че за истинските последователи на Исус, животът на които е осветен от светлината на вярата, този диалог не е нещо второстепенно, но е интимен и необходим. Позволете ми да ви цитирам според мене много важно твърдение от енцикликата. Доколкото същността на вярата е в любовта, то „ясно е, че вярата не се затваря в себе си, но укрепва в човешкото общество, с уважението на чувствата на другите. Вярващият не е високомерен: напротив, вярата го прави смирен. Той знае, че не той владее вярата, а вярата е тази, която го владее. Ние не сме затворени в себе си, жезълът на вярата ни води напред, да свидетелстваме на учението на Исус и да водим диалог с всички” (n.34). С този дух са проникнати думите, с които аз ви пиша.

Моята вяра се е родила от личното ми осъзнаване на учението на Исус, което е легнало в сърцето ми, дало е нова посока и смисъл на моето съществувание. Но в същото време тази духовна крачка е станала възможна благодарение на религиозното общество, в което аз съм живял. Благодарение на него ми се откри достъп към мъдростта на Свещеното Писание, към нов живот, осветен от учението на Христа и тайнствата, към братство с всички, към служение на бедните. Повярвайте ми, че без църквата аз не бих могъл да дойда до Христос, въпреки че разбирам, че огромният дар на вярата се съхранява в крехките глинени съдове на човечеството.

Силен с вярата си, укрепена в лоното на църквата, аз с леко сърце отговарям на Вашите въпроси и ще се опитам заедно с Вас да открием път, част от който бихме могли заедно да изминем.

Простете ми, че не следвам стъпка по стъпка предложените във Вашата статия аргументи. Струва ми се би било по-ползотворно и във всеки случай по-съзвучно с моят способ на аргументация направо да преминем към същността на Вашите въпроси. Няма да се спра и на структурата на енцикликата, където Вие сте забелязали липса на раздел, посветен на историческия опит на Исус от Назарет.

Като начало само ще отбележа, че анализ от този род не е второстепенен. Логическото изграждане на енцикликата е направено така, че основно внимание се отделя на това какво е казал и какво е направил Исус и в крайна сметка на това, какво за нас е Исус. Посланията на апостол Павел и Евангелието от Йоан, върху които се основава енцикликата, са построени върху твърдата основа на месианското служение на Исус от Назарет, намерило своя връх в смъртта на кръста и възкресението.

Следователно, необходимо е да се проникнем от жизнения опит на Исус във всичките му конкретни и сложни прояви, както той е бил разказан в най-старото от Евангелията – Евангелието от Марк. Тогава е възможно да стигнем до извода, че „скандалът”, който думите и делата на Исус предизвикват около себе си, произтичат от неговата необикновена духовна „власт” (exousia). Тази гръцка дума, която се среща в Евангелието на Марк, е трудно  да се преведе на италиански, тя означава буквално „това, което произтича от същността”. Тук не става дума за нещо външно или принудено, но за това, което изхожда отвътре и самото то покорява. Наистина, Исус поразява, отхвърля авторитети, принуждава ни да търсим нови пътища. Неговата сила е във връзката му с Бога, наричан от него, както е в едно семейство, Отче. Бог му дава тази „власт”, защото Исус  я употребява за благото на хората.

Когато Исус проповядва, „като такъв, който има власт”, когато излечава, когато призовава учениците си да го следват, когато прощава, то зад него стои вехтозаветният Бог и само Бог. В Евангелието от Марк не веднъж се повтаря въпросът: „Откъде го има това в Него? Каква премъдрост Му е дадена……?” Този въпрос за личността на Исус поразява със самия факт, че неговата власт не от този свят, тя не е насочена към установяване на власт над другите, нейната цел е  в служение на хората и предоставянето им на свобода и пълноценен живот. Той се отдава на това служение до такава степен, че залага за това собствения си живот. Сблъсква се с неразбиране, предателство, отхвърляне и осъждане на кръстна смърт, където умира изоставен от всички. Но Исус до края остава верен на Бога.

Парадоксално е, че именно тогава Исус проявява своята божествена същност. Както свидетелства Евангелието от Марк, римският стотник, стоящ в подножието на кръста, възкликнал: „Наистина Тоя Човек е бил Син Божий”. Син Божий е любов. С цялата своя същност Исус иска, щото  човек, всеки човек да се чувства син Божий и да живее като син Божий. Християнската вяра счита, че това се удостоверява с факта, че Христос възкръсна от мъртвите. Той възкръсна не заради триумфа си над тези, които го отхвърляха, но за утвърждаване на това, че любовта Божия е по-силна от смъртта, че прошката на Бога е по-силна от всеки грях, че си заслужава да пожертваш собствения си живот, за да свидетелствуваш за този огромен дар на вярата и любовта.

Християните вярват в това, че Исус е син Божий, дошъл на света и отдал живота си, за да открие за всички пътя на любовта. Затова, уважаеми доктор Скалфари, Вие сте прав, когато виждате във въплъщението на Божия син основата на християнската вяра. Още Тертулиан е писал, че плътта Христова – това е залогът за спасение (caro cardo salutis). Именно въплъщението, това, че Синът Божий се е явил в плът между нас и е разделил с нас радост и болка, победа и поражение до разпъване на кръста и е преживял всички мъки, съхранявайки любовта и верността си към Отца, свидетелства за необикновената любов на Бога към всеки човек, за това, че той цени всекиго. Затова всеки от нас е призван да сподели избора на Христа, да мисли, да живее и да действа в съответствие с неговото учение за любовта. В това се заключава и вярата във всичките й прояви, изчерпателно изложени в енцикликата.

Освен това, в своята статия от 7 юли Вие ме питате, как да разбираме оригиналността на християнската вяра, ос на която е именно въплъщението на Сина Божий, при положение, че в другите религии Бог е абсолютно непостижим. Аз бих Ви казал, че оригиналността на християнската вяра се заключава именно в това, че ни дава възможност да бъдем свързани чрез Исус с Бог Отец и в тази светлина да бъдем свързани с всички останали хора, включително и с враговете си, под знака на любовта. С други думи, това, че Исус е Син Божий, съгласно Християнското учение, не го отделя от другите хора. В Него ние сме деца на единния Бог и братя помежду си. Христос ни свързва без да изключва никого.

Разбира се, от това следва също така и забележимото различие между религиозната и политическата сфера, изразяващо се в ясните думи на Христос „дайте кесаревото кесарю, а Божието Богу”. С труд на тази основа е построена цялата история на Запада. Наистина, църквата е призвана да принесе маята и солта на Евангелието, или – любовта и милосърдието Божие, насочено към всички хора и показващо пътя към спасението и към вечния живот. Пред гражданското и политическото общество стои трудната задача за изграждане на по-хуманно общество, живеещо под знака на справедливостта и солидарността, правдата и мира. Изповядващите християнството не трябва да се отдръпват от света или да търсят някакъв удобен за тях начин на живот, те са длъжни да служат на човека, на всички хора, като се започне от отритнатите, да не губят надежда и да действат за благото без всякакви уговорки, с мисълта за вечния живот.

В края на своята първа статия Вие ме питате, как да обясним на братята-евреи това, че Бог не е удържал даденото от него обещание? Повярвайте ми, че този въпрос стои пред християните, защото с Божията помощ, и по специално от времето на провеждането на Втория Ватикански събор ние отново осъзнахме, че еврейският народ си остава и до сега за нас свети източник, дал на света Христос. В Аржентина всички тези години аз дружах с братята-евреи и много пъти по време на молитва призовавах към Бога, когато в паметта ми изплуваха ужасните картини Шоа. Мога само да ви кажа след апостол Павел, че никога Бог не  е отстъпвал от съюза си с народа на Израел. В протежение на ужасните за тях векове евреите съхраниха в себе си вярата в Бога. Ние в лицето на църквата и човечеството никога не ще успеем в достатъчна степен да им изразим нашата благодарност за това. Тяхната упорита вяра в съюза с Бога е пример и за нас християните, защото и ние през цялото време, като странници, се намираме в очакване на връщането на Господ и, следователно, трябва да бъдем отворени за Него. Никога не трябва да отстъпваме от своите позиции.

Преминавам към третия въпрос, зададен ми в статията от 7 август. Струва ми се,че, изхождайки от първите два, за Вас е важно да разберете отношението на църквата към тези хора, които не споделят с нас вярата в Христа. Преди всичко, Вие ме питате, прощава ли Бог християните, които са невярващи и които не се стремят да повярват. Ще започна с това, че Божието милосърдие не познава граници по отношение на тези, които се обръщат към Него с отворено и съкрушено сърце. Тези, които не вярват в Бога, трябва да следват собствената си съвест. Тези, които нямат вяра, извършват грях, когато вървят срещу съвестта си. Когато се вслушваш в себе си и следваш своята собствена съвест, означава, че си направил правилния избор между доброто и злото в полза на доброто. Нашите добри и зли действия са основани върху този избор.

После ме питате, грях ли е или е погрешна мисъл, да смяташ, че не съществува абсолютна истина, а само серия от относителни и субективни истини. Да започнем с това, че аз не бих започнал да твърдя даже пред вярващите, че съществува „абсолютна” истина, защото абсолютното е нещо несвързано, лишено от каквито и да е отношения. Съгласно християнската вяра, истината е в това, че Бог ни обича чрез Исус Христос. И така, истината е връзката ни с Бога, въпреки че всеки от нас различно, по своему  приема и изразява истината, основавайки се на собствения си опит и култура, обстоятелствата от живота си и така нататък. Но, това по никой начин не означава, че истината може да се променя и да бъде субективна. Това означава, че тя ни се дава за да изберем своя път в живота. Нима самият Исус не е казал: „Аз съм пътят, и истината, и животът.”? С други думи, истината представлява единно цяло с любовта, тя изисква смирение и откритост когато я търсим, когато я приемаме и когато я изразяваме. И така, необходимо е добре да се ориентираме в смисъла на термините и, може би, за да се измъкнем от задънената улица на противоречията свързани с абсолютното, наново да си зададем въпроса в цялата му сложност. Аз мисля, че сега това е абсолютно необходимо, за да започнем сериозен и конструктивен диалог, какъвто аз съм желал от самото начало.

Вашият последен въпрос към мене се заключава в това, ще изчезне ли с изчезването на човека мисълта за Бога. Разбира се величието на човека е в това, че той може да размишлява за Бога и съзнателно и отговорно да усеща връзката си с Него. Но тази връзка лежи между две реалности. Бог, както аз го мисля и според моя опит, който споделят множество предишни и сегашни вярващи, – това е идея, макар и най-висша, тя не е плод на мисълта на човека. Бог, това е Реалност с голяма буква, открита за нас от Исус, свързана с Него чрез синовна връзка, връзка с Отец олицетворение на безкрайната добрина и милосърдие. Следователно, Бог не зависи от нашите мисли. Когато приключи земният път на човека, съгласно християнската религия, той не престава да съществува, както и вселената около него. Как става това, ние не знаем. Свещеното Писание говори за „нови небеса и нова земя” и утвърждава, че в края, към който ние се стремим с желание и очаквания, Бог ще бъде „всичко във всички”.

Уважаеми доктор Скалфари, завършвам своите размишления, предизвикани от Вашето писмо и Вашите въпроси. Моля да ги приемете като опит за междинен, но искрен и доверителен отговор. Нека да преминем част от пътя заедно. Повярвайте ми, че църквата в лицето на тези, които принадлежат към нея, без да подминаваме тяхната мудност, неверност, грешки и грехове, които те са могли да извършат в миналото, а също така е възможно да извършат и в бъдещето, не виждат пред себе си друга цел и смисъл, освен да свидетелстват за Христос и да живеят съгласно неговото учение. Той бил изпратен от Отца, „да благовести на бедните, да лекува ония, които имат сърца съкрушени, да проповядва на пленените освобождение, на слепите проглеждане, да пусне на свобода измъчените, да проповядва благоприятната Господня година”. (Евангелие от Лука, 4, 18-19).

С братски поздрав Франциск

Papa Francesco scrive a Repubblica: „Dialogo aperto con i non credenti“

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 15.09.2013

.

Към началото на страницата

Към карта на сайта

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save