Кардинал Карло Мартини / Умберто Еко 

http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта


Стр. 1, 2

Съдържание на  страницата:

Умберто Еко: Машина за кал („L’Espresso“, Италия)
Умберто Еко: Текущо общество („L’Espresso“, Италия)
Умберто Еко: Кич, кич, кич, ура! („L’Espresso“, Италия)
Умберто Еко: За да дадеш надежда на народа, ти трябва враг.
Умберто Еко: Когато хората престанат да вярват в Бога…..
Умберто Еко: Да разберем Папа Франциск  („L’Espresso“, Италия)
Умберто Еко: Правото на щастие („L’Espresso“, Италия)
Умберто Еко  По повод западното превъзходство  ,  „Литературен свят„

Кардинал Мартини: Къде намира светлината на доброто лаикът?
Умберто Еко: Когато на сцената излиза другият, се ражда етиката.

Стр. 2

Умберто Еко  „Шест разходки в горите на импровизацията“ (фрагмент)
Ивайло Знеполски  „ДРАМА НА ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА – предговор към МАХАЛОТО НА ФУКО на Умберто Еко.

(Умберто Еко в мрежата: „Името на розата“ , „Махалото на Фуко“ , „Спомени от предишния ден“ – chitanka.info;
Д-р Николай Михайлов „„Името на розата“, познанието и действието“ – блог на психолога Николай Михайлов)

.

Машина за кал

(„L’Espresso„, Италия)

Дойдоха при мен няколко испански журналисти, за да говорим за така наречената машина за кал. Те бяха убедени, че разбират това понятие, въпреки че при тях не се употребява. Когато ми приведоха няколко примера, помислих си, че тяхното разбиране, ако не  погрешно, то е прекалено широко. Те ми дадоха ярък пример с представянето на Варуфакис от журналистите, фотографиран под ръка с жена си, елегантно облечен; в разкошния им дом, при това и на маса, на която са сервирани различни ястия. Инсинуацията беше очевидна: ето как живее един представител на левите.

Но ако се вгледаме внимателно, къщата им не е дворец, като се има предвид, че Варуфакис е професор в Америка и никога не е бил бедняк, масата беше отрупана с различни ястия, типични за гръцката кухня, салати, сирена…., но не имало купичка с хайвер, омари, пъдпъдъци и пиле на шиш. С една дума, иде реч за злонамерена инсинуация, нещо подобно на това, когато италианската лява преса „запечата” представител на Християно-демократическата партия в момент, когато по време на обяд отправя към устата си вилица натрупана със спагети и този напълно обичаен жест предизвика спор за „рушветчиите” в партията. Като последно, „вината” си е във Варуфакис, който от тщеславие  се оказа участник в постановка, но това беше злосторничество, а не кал.

Мисля, че за машина за кал може да се говори за тогава, когато се появят намеци за хомосексуализъм за главен редактор на католически вестник.  Такава инсинуация би предизвикала смях, ако става дума за главен редактор на вестник Unita, но в религиозните среди това без съмнение няма да мине без последствия.

И така, става ли дума за машина за кал, когато някого обвиняват за нещо, към което той няма отношение? Аз бих казал, че италианската преса е много по-фина; ако обвинят някого в сексуално насилие спрямо шестнадесет годишната му племенница и сетне се окаже, че това е лъжа, ползата от това е малка. Съвсем друга работа е ако напишат, че са го видяли в някое кино с шестнадесетгодишната му племенница, особено, ако това е истина; разбира се няма нищо лошо в това да заведеш племенницата си на кино, но самата постъпка може да остави в умовете на хората следи от подозрение. Защо точно с племенницата си, какъв филм са гледали, ами ако филмът е бил „по-така”?

Спомняте ли си снимката на един съдия, забелязан да седи на една скамейка, припалващ цигара от цигара и обут, ако се не лъжа с тюркоазено зелени чорапи. Той не прави нищо лошо, но е лика-прилика с някой безделник, защото естествено е той да е в офиса си, наведен над куп документи, а той, отгоре на всичко, се докарал като хипар, нищо чудно, когато си е у дома, да пуши и марихуана. Ето това е истинската технология на машината за кал: да покажеш нещо, което напълно съответства на истината, но с лъжлив подтекст, така че всеки да разбира това, което му се иска да разбере.

Да поговорим сега за тумора в мозъка на папа Франциск. Би била сензационна новина, ако папата би заболял от цироза на черния дроб или даже, ако, не дай Боже, той е бил диагностициран с доброкачествен тумор на черния дроб? Такава новина би предизвикала съчувствие и всяка дума, произнесена от болничното му легло би придобила по-голяма тежест и би се приемала с вълнение. Но когато става дума за тумор на мозъка, всичко става по-различно. Кой център в мозъка е увреден? И неговите думи няма ли да са резултат на изменения в главния мозък.

И, както изглежда, тази „новина” е лъжлива, но даже и  когато се разпространява от журналисти, които са убедени, че е истина, това прилича на машина за кал. Още по-лошо, ако това е истина и като веднъж са я разгласили, от сега нататък  всяка дума, произнесена от папата,  би била ненадеждна.

Наистина майсторски ход. Би трябвало да кажа на испанците, че само ние, италианците, сме способни да създаваме истински машини за кал.

Умберто Еко (Umberto Eco)

Превод Shi Jian

.
 

Текущото общество

„L’Espresso“ – Италия

По този начин,  Бауман илюстрира отсъствието в днешния човек на каквит и да е „устойчиви” ориентири. Какви последствия ще предизвика това положение, предстои да разберем.

Идеята за „текуща” съвременост или  общество е, както се знае, на  Зигмунд Бауман. За тези, които желаят да се запознаят с изводи от различен род, породени от тази концепция, ще бъде полезна книгата „Кризисно състояние”, в която Бауман и Карло Бордони обсъждат този и други проблеми.

Текущото общество започна да се формира на вълната на така наречения постмодерн (термин, служещ, впрочем, за нещо като „чадър” под който за намерили място множество феномени от най-различни  области, като се започне с  архитектура и се завърши с философия, понякога без каквито и да е основания). Постмодернизмът ознаменува със себе си кризата на „великата повествователна традиция”. Смяташе се, че той може да предложи на света нов ориентир, като се захване с преоценка на миналото в  иронична форма, но в много отношения той се приближи  до нихилистичните тенденции. По мнението на Бордони, така или иначе и постмодернизмът премина в стадий на увяхване.  Той беше явление от временен характер, преминахме през него, дори без да забележим това, а след време ще го изучават като предромантизъм. Постромантизмът само даде наименование на някакъв преходен стадии, превръщайки се същевременно в ферибот между модерното и още безименното настояще.

Според Бауман, към характеристиките на тази израждаща се съвременност може да се отнесе кризата в държавността (Каква свобода за вземане на решения остава за националните държави пред лицето на триумфа на международните монополи?). Изчезва институцията, която гарантира на отделни хора възможност по зададена схема да решават проблемите на нашето време. Заедно с кризата на държавността се забелязва и идеологическа криза, а оттам и криза на партийна система, следователно сега е лишено от смисъл всяко апелиране към обществените ценности, което позволява на отделно взетия човек да чувства своята принадлежност към обществото, формиращо неговите потребности.

В хода на кризата на общественото разцъфтява неудържим индивидуализъм, превръщащ ближния от спътник в противник, от когото трябва да се пазим. Този субективизъм подкопа основите на модерната епоха, направиха е крехка и ето, че при отсъствието на ориентири всичко се разтваря в своего рода текучество. Губи се правната сигурност (съдът се възприема като враг) и възможният изход за индивида, нямащ никаква отправна точка, става, от една страна създаването на външно впечатление на всяка цена, което се преобразува в самостоятелна ценност, а от друга – потреблението.

Но не става дума за потребление, чиято цел е притежаването на желания предмет, носещ удоволствие. Сегашното потребление, напротив, мигновено превръща купеното в остаряло, заставяйки човек да прави една покупка след друга, сякаш е обхванат от безцелна булимия (новият телефон отстъпва с много малко на стария, но трябва да се избавим от него, за да участваме в тази оргия на желанията).

Кризата на идеологиите и партиите: някой беше казал, че тези понятия напомнят за такси, карано от вождовете и докато преследват гласовете, трябва да избират най-подходяща за момента идеология и партия – благодарение на това без никакви смущения, напротив, дори с разбиране, се отнасяме към всякакви ренегати. И не само отделният човек, но и самото общество съществува в една устойчива парадигма на временното състояние.

Каква е алтернативата на това? Засега не знаем дали междуцарствието няма да продължи доста дълго. Бауман отбелязва, че именно в период на междуцарствие възникват движенията на протеста. Такива движения не знаят какво искат, но знаят какво не искат. Бих искал да напомня, че службите на обществения ред бяха разтревожени преди всичко от това, че т. нар. черен блок (склонните към насилие демонстранти, появили се за първи път през 80-те в Германия, Италия, Гърция) не влиза в нито едно определение – анархисти, фашисти, червени бригади. Неговите привърженици проявяват активност, но никой, включително и те самите не знаят кога да очакваме атаки и в какво направление.

Има ли начин да се оцелее в „ликвидното” общество? Да, има. Трябва да осъзнаем, че живеем в текущо общество. Подобно общество – за да се разбира, а може би и по-късно да се трансформира – изисква нов подход. Бедата е, че политиците и интелектуалците в голямата си част все още не са проумели значимостта на това явление. В момента, идеята Зигмунд Бауман е „глас в пустиня.“

Умберто Эко

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.06.2015

л

.

Кич, кич, кич, ура!

“L’Espresso” – Италия

Всички говорят за него, но никой си няма представа, какво е това. За да му дадат определение, се опитаха да използват различни категории. Много често те не могат да бъдат намерени в самото произведение, затова пък могат да бъдат открити в отношението на зрителите, превръщащо самата работа в  истински фетиш, както се случи, например,  с „Джокондата”.

Всички говорят за кича, но да каже с точност, какво е това, не може почти никой и вината съвсем не е в тези, които не знаят, а в многобройните изследвания  които са били проведени по отношение на това понятие и многобройните определения, които са му присвоени. В момента чета забележителната книга на Андреа Мекачи (Andrea Mecacci) със заглавие „Кич”, която препоръчвам на всички образовани хора, студенти и (не искам никого да обиждам) на много учени. Авторът щателно анализира цялата достъпна по тази тема литература и ни помага да разберем различните прояви на кича, преминавайки от лошия вкус към псевдоизкуството, кемпа, всевъзможните форми на постмодернизма и треша.

Аз се бях обърнал към кича в началото на 60-те години в книгата си „Апокалипсисът е отложен”, 50-годишният юбилей на която любезно отбелязаха някои мои читатели, но благодарение на работата на Мекачи в моето съзнание се родиха много нови идеи. Мисля, че е възможно с лекота да се нарече кич вкусът към: градинските гномове, сантименталните романи, замъкът на Людвик II в Бавария, ретромодата и т. н., но не смятам, че трябва да бъдем расисти или прекалени естети. Защо да отричаме нещо, което доставя удоволствие на някого (например да чете за мадам Бовари и на когото много му харесват „преследвани дами, припадащи в уединени беседки…. сърдечни тревоги, клетви, ридания, сълзи и целувки, озарени от лунна светлина” )?

Защо да лишаваме много хора от удоволствието да се любуват на предмети, които предизвикват в тяхните сърца сантиментални чувства: фотографии на деца или порцеланови кученца? Защо Кундера ни напомня, че е абсолютно естествено да си помислим, колко са мили бягащите по ливадата дечица, но да плачеш при мисълта „Колко е приятно да бъдеш развълнуван заедно със цялото човечество при вида на тичащи по ливадата деца” да се смята за кич?

Една от главните трудности на кича е в следното: много трудно е да се определи, кое е кич само по себе си. Само помислете за това, че предметите от гостната на синьора Надежда са били трогателни в очите на  автора Гуидо Гоцано (Guido Gozzano) и кич за неговите първи читатели, макар сега, по каноните на такива стилове като „ретро”, „винтаж” или „кемп”, вече не се считат за такива.

Аз, ще ме извините, ще си остана верен на старото понятие за кич по отношение на това, което нарекох (и Мекачи е солидарен с мене) болдинизъм в изкуството. Болдини (Boldini) рисуваше картини (които му поръчваха самите дами или техните съпрузи), на които изобразяваше богати жени, при което ги рисуваше така, че да събуждат в хората не само сантиментални чувства, но и плътски желания, представяйки ги чувствено привлекателни, най-вече от главата до талията. От талията и по-надолу мазките започват да пърхат, при което това напомняше на зрителите живописта на импреонистите (при което са си мислили, че Болдини би имал успех в този стил…). По такъв начин художникът позовавайки се на изкуството, „нелегално” внасял в своите платна еротика,  което по-късно след него беше повторено от Playboy, публикувайки фотографии на разголени жени и успоредно с тях – текстове на знаменити автори, които автоматически стават привърженици на кича. И пак, като говорим за кича, няма защо да припомням откровените романи и порнографски филми (които продават точно това, което обещават) но ще припомня „Емануела” и „Историята на О”.

Но, в повечето случи кичът съвсем не е в творбата, а в нашия поглед върху нея. Ще приведа нагледен пример. „Мона Лиза” – това е, без съмнение, едно от най-великите произведения на изкуството, и някои, (подчертавам само някои) от посетителите на Лувъра действително искат да и се полюбуват и й насладят в пълна мяра. В това време голямата част от туристите, които да не споменаваме, че я поглеждат отдалече, но успяват и да се поблъскат наоколо в тълпата и именно да в „погледнат” Джокондата, но не и да я видят. Възможно е, да се опитат да я фотографират (въпреки че в Интернет има много отлични снимки, на които могат да се види даже посоката на мазките) и да се тупат един друг по рамената с думите „видях я!”, а след това да преминат покрай другите шедьоври в тази и другите зали, без да им обърнат съвършено никакво внимание. Става така, че „Мона Лиза”, макар и не по своя вина се превръща във фетиш на  кича.

Подобна история се случи с „Момичето с перлената обица” на Вермеер, за тази великолепна картина, историята на която с голямо уважение  разказва едноименния филм, несъзнателно положил началото на поредния фетишизъм. Нещастната девойка, когато я окачиха в Болоня събра тълпа от хора, много от които, но не, за щастие, всички от тях, искаха само да се приближат до фетиша.

Умберто Эко

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 27.09.2014

.

Умберто Еко

За да дадеш надежда на народа, ти трябва враг

За да дадеш надежда на народа, ти трябва враг. Не помня кой казва, че патриотизмът е последното убежище на негодниците: като нямаш морални принципи, развяваш някое знаме, а мръсниците винаги се позовават на чистотата на расата си. Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб. Трябва да възпитаваме омразата като гражданска страст. Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета. Истинската първична страст е омразата. А любовта е ненормално състояние. Затова именно е бил убит Христос: говорел е срещу природата. Не можеш да обичаш някого през целия си живот, от тази невъзможна идея се раждат изневярата, майцеубийството, предателството на приятеля… Обаче можеш да мразиш някого цял живот. Трябва обаче този някой да го има, за да може да ни позволява да подхранваме омразата си. Омразата стопля сърцето………

Преводът е на Стефан Тафров “Пражкото гробище” (изд. “Бард”, София, 2012 г.

 Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.09.2013

.

Когато хората престанат да вярват в Бога…..

Когато хората престанат да вярват в Бога, това не означава, че те не вярват в нищо, те вярват във всичко.

Умберто Еко

Качено на сайта iztoknazapad.com на 01.07.2012

.

Да разберем Папа Франциск

(„L’Espresso“, Италия)

Гледали ли сте филма „Мисия”, който спечели „Златната палмова клонка” през 1986 година?  В него се разказва за мисията на йезуитите в Южна Америка преди 250 години.  По своя дух на тeхните среди принадлежи Папа Франциск.

Папа Берголио (който е йезуит) приел името Франциск, отказва да живее в папския апартамент във Ватикана (остава още да обуе и сламени сандали), изгонва от храма кардиналите с Мерцедеси и, накрая, отива сам в Лампедуза, за да изрази солидарността си с нелегалните емигранти прекосили Средиземно море, като че ли в италианската държава не съществува законът на Боси-Фини. Наистина ли той е единственият, който продължава да говори и да върши това, което е свойствено на левите? И не беше ли доскоро времето, когато се говореше, че той е бил твърде предпазлив с аржентинските генерали и припомняха, че се е противопоставял на теологията на освобождението и, че още не е изказал своето мнение по отношение на абортите, изучаването на стволовите клетки, хомосексуалистите, като че Папата е длъжен да раздава презервативи на бедняците. Кой и какъв е Папа Берголио?

Аз мисля, че е погрешно той да бъде считан за аржентински йезуит: той е парагвайски йезуит. Не бива да си мислим, че за неговото формиране не е повлиял „светият експеримент” на йезуитите в Парагвай. Малкото, което мнозинството знае за това време, е почерпено от филма „Мисия”, в който се  разказва за 150-те години история на Ордена. Във филма става дума за испанските конкистадори, които на територията от Мексико до Перу са устроили ужасяващи кланета, но, които са намерили своето оправдание в теориите на теолозите, които са отричали човешката същност на индианците. Само смелият доминиканец Лас Касас се е опълчил против жестокостите на Кортес, Писаро и останалите и е взел под своя защита местното население.

В началото на седемнадесети век мисионерите-йезуити решили да признаят правата на аборигените (по-специално, правата на племето гуарани, което живеело в първобитно състояние). Те организирали местното население в автономни общества, които сами да се грижат за себе си, не принуждавали индианците да работят за колонизаторите, а ги учили как сами да се управляват. Индианците са били свободни и всичко, което са произвеждали, принадлежало на обществото. Структурата на селата и „комунистическото” устройство на общините ни карат да си спомним за „Утопията” на Мор и за „Градът на Слънцето” на Томазо Кампанела. Бенедето Кроче говори за „предполагаемия комунизъм” на Кампанела, но йезуитите по-скоро са били вдъхновени от идеите на примитивните християнски общини. Те организирали избираеми съвети, които са се състояли само от аборигени (светите отци са си запазвали само правосъдната функция), учили са местното население на основите на архитектурата, на земеделие и отглеждане на домашни животни, на  музика и изкуство, на четмо и писмо (макар и не всички, но понякога сред индианците се намирали талантливи художници и писатели).

От само себе си се разбира, че йезуитите са установили суров патерналистичен режим, за да ги  излекуват от ритуалното пиянство,  безделие,  а и от случващия се понякога канибализъм. Следователно, както и на всеки идеален град, можем да се възхищаваме, но да не ни се иска да живеем в него.

Борбата против робството и португалските банди, който са отвличали хора за да ги продадат като роби, довели до създаването на народни милиции, които храбро се защитавали срещу колонизаторите. Това продължило известно време, след което йезуитите започнали да ги смятат за подстрекатели и опасни врагове на държавата, тяхната дейност  била ограничена и през осемнадесети век те са били прогонени от всички португалски и испански владения. Така завършил „светият експеримент”.

Против теократичното управление са се изказвали много просветители. Те са го характеризирали като най-страшния и тираничен режим на света. Други говорят за „доброволен комунизъм и високо религиозно вдъхновение” (Муратори), писали са, че йезуитите са започнали да лекуват язвите на робството (Монтескьо), Мабли сравнява индианските общности с управлението на Ликург, а по-късно Пол Лафарг  говори за тях като за  „първата социалистическа държава”.

Днес, когато действията на Папа Берголио се разглеждат под този ъгъл, трябва да се отчита този факт, че от времето  на португалските и испанските завоевания са изминали четири столетия и че демократичните свободи са познати даже на католиците-интегралисти. Берголио не предлага да се извършат религиозни и светски експерименти в Лампедуза, но би било достатъчно, ако той закрие Института по религиозните дела (IOR). Понякога не е лошо в това, което днес се случва, да видим отблясък от Историята.

Умберто Еко
Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 03.01.2014

,

Умберто Еко
Правото  на щастие

(„L’Espresso“, Италия)

Американската декларация за независимост признава правото на щастие на всички хора. Но в това има двусмисленост. Трябва да се разбира това право, като право на щастие в живота в колективен, а не в индивидуален аспект.

Понякога започвам да си мисля, че много наши проблеми, който са повод за оплакване в подобни на тази статии (например, за кризата на ценностите,  склонността да бъдем повлиявани от рекламите, загубата на историческата и индивидуалната памет) са свързани с неудачната формулировка на Декларацията за независимост на САЩ от 4-ти юли 1776 год., в която с масонска вяра в прекрасната съдба и прогресз нейните  съставители са обявили, че на всички хора се признава правото на живот и на стремеж за постигане на щастие.

Обикновено казват, че става дума за първото в историята провъзгласяване на основополагащи закони за правото на щастие, а не за подчинение и съблюдаване на предписания. На пръв поглед, това е била революционна декларация. Но ще се осмеля да отбележа, че тя води към двусмисленост от гледна точка на семиотиката.

Литературата, за щастие е огромна, тя започва с Епикур, а може би и по-отдавна. Но здравият смисъл ми подсказва, че никой не знае какво е това щастие. Ако мислим за постоянно състояние на щастие, то човек, който не знае какво е това съмнения, болка, кризи, – или е идиот, или е изолиран от света и не притежава желания. На ум ми идват например Филемон и Бавкида, но и те понякога са страдали от зъбобол или грип.

Всеобхватното преживяване на пълното щастие може да продължи за кратко време и се случва епизодично. Това е радостта при раждане на дете, възторгът, когато научиш, че този, когото обичаш, споделя чувствата ти, радостта от спечелена игра или придобита премия или печалба, постигането на желана цел, дори приятните мигове по време на пътешествие, но всички тези мигове са преходни. След това настъпват периоди, когато изпитаме страх, болка, тревога и загриженост.

Освен това, когато говорим за щастие, ние винаги мислим за своето лично щастие, много рядко за щастието на човечеството. Обикновено ние малко сме загрижени за щастието на другите, когато търсим своето щастие. Даже щастието в любовта често се съпровожда с нещастие на другия, отхвърления, за когото малко ни е грижа, опиянени от своята победа.

Идеята за щастието се експлоатира в рекламата и индустрията на потреблението, където всяко предложение звучи като призив за щастлив живот (крем, който подмладява; перилен препарат, който безотказно отстранява петната; диван, който се продава на половин цена; прекрасна и едновременно с това евтина кола; месна консерва, като притегателен център за цялото семейство).

Рядко мислим за щастие, когато гласуваме или изпращаме сина си на училище.Но, когато купуваме ненужни вещи,  сме убедени, че упражняваме своето право на стремеж към постигане на щастие.

Но ние не сме безсърдечни твари, затова понякога мислим и за щастието на другите. Това се случва, когато средствата за масова информация ни напомнят за бедите на другите, например за чернокожите жители на планетата, които гладуват и боледуват, за крайбрежни жители, пострадали от цунами. В такива случаи даже сме способни да пожертваме пари в помощ на пострадалите,

Декларацията за независимостта би трябвало да обяви на всички хора, че им се признава правото и задължението да намаляват нещастията по света, включително, разбира се и собственото нещастие. Само тогава много американци биха разбрали, че не бива да се опълчват срещу безплатната медицина. А те са против, вероятно, защото са убедени, че тази странна идея причинява ущърб на тяхното персонално право на лично фискално щастие.

Умберто Еко
Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 24.08.2014

;

Умберто Еко

По повод западното превъзходство

Всички религиозни войни, потапяли в кръв света в продължение на векове, са били породени от страстна привързаност към опростенчески противопоставяния: Ние и Другите, добрите и лошите, Белите и Черните. Ако западната култура се е оказала продуктивна (не само от Просвещението до наши дни, а доста по-рано, във времето, когато францисканецът Роджър Бейкън приканвал към занимания с езици, тъй като имало какво да научим дори от „неверниците“), то е и защото тя се е постарала да „разтрогне“ пагубните опростявания, позовавайки се на изследването и критичния разум.

Естествено, не винаги го е правила: дори Хитлер – който изгаряше книгите, осъждаше „изроденото“ изкуство, избиваше „низшите“ раси, или фашизмът – който в училище ме учеше да пея: „Бог да убие англичаните“, защото били „народът, който яде пет пъти на ден“, тоест гладници, по-низши от умерения и по спартански строг италианец, – всичко това също е част от западната култура. Ала тъкмо най-добрите аспекти на нашата култура трябва да обсъждаме с младите и то от всички цветове, ако не искаме да се срутват нови кули, в това число във времената подир нас, в които те ще живеят.

Объркващ момент: често не успяваме да схванем разликата, която съществува между идентификацията и собствените корени, разбирането на онези, които имат други корени, и съждението за това, кое е добро или зло. Колкото до моите корени, ако ме попитат къде бих предпочел да прекарам годините след пенсионирането си – в село на Монферато, сред величествените Абрузи, или край заоблените хълмове около Сиена, бих избрал Монферато. Ала това не означава, че смятам другите области в Италия за по-недостойни от Пиемон.

Така че, ако с речта си за „превъзходството“ на западната цивилизация президентът на италианския съвет Силвио Берлускони е искал да каже, че предпочита да живее по-скоро в Аркора, отколкото в Кабул, и да се лекува по-скоро в миланска болница, отколкото в болница в Багдад, готов съм да се подпиша под мнението му (да оставим настрана Аркора). Дори да ми кажеха, че в Багдад се намира най-добре оборудваната болница в света, в Милано бих се чувствал повече у дома си и това би увеличило шансовете ми да оздравея. Корените могат да стигат дори по-далеко от простите регионални или национални корени. Бих предпочел да живея по-скоро в Лимож отколкото в Москва. Но защо? Нима Москва не е прекрасен град? Несъмнено, ала в Лимож бих разбирал езика.

Накратко, всеки се идентифицира с културата, в която е израснал, и случаите на коренна смяна на културата, макар и да има такива, са малко. Лорънс Арабски се обличал точно като арабите, но в края на краищата се завърнал у дома си.

Нека сега преминем към сравнението на цивилизациите, защото тъкмо за това става дума. Западът, макар и най-често по причини, свързани с икономическата експанзия, е проявявал любопитство към другите цивилизации. Доста пъти той ги е унищожавал с презрение. Гърците са наричали варвари, сиреч неясно говорещи, онези, които не са говорели техния език – това е било равностойно на неумение да се говори изобщо. Ала по-прозорливите гърци – като стоиците (може би защото някои от тях са били с финикийски произход) – бързо са си дали сметка, че варварите са използвали думи, различни от гръцките, ала са се позовавали на същите мисли.

От втората половина на ХІХ век насетне културната антропология се е развивала като опит да излекува Запада от угризението на съвестта, породено от сравненията му с Другите и най-вече онези Други, определяни като диваци, общества без история, примитивни народи. Целта на културната антропология е била да покаже, че съществуват логики, различни от западните логики, и че те трябва да бъдат взимани насериозно, а не презирани и потискани.

Същинската поука, която следва да бъде извлечена от културната антропология, е, че за да се каже дали една култура е по-висша от друга, трябва да се фиксират параметри. Едно е да се каже, че става дума за една култура, а друго – да се каже въз основа на какви параметри съдим за нея. Една култура може да бъде описана по относително обективен начин: определени индивиди се държат по определен начин, вярват в духове или в едно-единствено божество, което е навсякъде в природата, обединяват се в родствени кланове, следвайки определено правило, смятат, че пробитият нос е красив (което би могло да бъде описание на културата на западната младеж), смятат свинското месо за нечисто, практикуват обрязването, отглеждат кучета, за да ги сложат на трапезата си в празнични дни, или както казват американците за французите – ядат жаби.

Естествено антропологът знае, че обективността винаги е накърнявана от множество фактори. Миналата година бях в земите на догоните и попитах едно момченце дали е мюсюлманин. То ми отвърна на френски: „Не, анимист съм“. Повярвайте ми, един анимист не може да се определи като анимист, освен ако не е грабнал диплома най-малкото от Ecole des hautes etudes в Париж, но ето че детето говореше за собствената си култура, служейки си с термини, използвани от антрополозите. Африкански антрополози ми обясниха, че когато дойде някой европейски антрополог, догоните, вече съвсем наясно с нещата, му разказват това, което преди много години написал един антрополог, Марсел Гриол (комуто – поне така твърдят моите образовани африкански приятели – местните информатори разказали доста несвързани неща, които сетне той обединил в бляскава система, ала със съмнителна автентичност). Независимо от това, отчитайки всички възможни недоразумения при срещата с една различна култура, можем да добием относително „неутрално“ описание.

Параметрите на съждението са друго нещо, те зависят от нашите корени, предпочитания, обичаи, страсти, от една система от ценности, която ни принадлежи. Един пример: считаме ли за ценност удължаването на средната продължителност на живота от четиридесет на осемдесет години? Лично аз смятам, че е ценност, макар мнозина мистици да биха ми казали, че между един мръсник, достигнал 80 години, и свети Луи Гонзагски, доживял едва до 23, тъкмо вторият е водил пълноценен живот. Но да приемем, че удължаването на живота е ценност: ако е така, западната медицина и наука несъмнено превъзхождат множество други медицински практики и знания.

Смятаме ли, че технологичното развитие, разширяването на търговията, бързината на транспорта е ценност? Твърде много са онези, които мислят така, и имат правото да смятат, че нашата технологична цивилизация е по-висша. Ала вътре в самия западен свят има хора, които считат, че животът в хармония с една непокътната околна среда е основна ценност, и които впрочем са готови да се откажат от самолетите, колите, хладилниците, за да плетат кошници и да се придвижват пешком от село на село, стига само да няма озонова дупка. И тъй, очевидно е, че за да определим дали една култура е по-добра от друга, не е достатъчно да я опишем (както прави антропологът), а следва да прибегнем към система от ценности, която считаме за безспорна. Единствено при тези условия можем да кажем, че нашата култура според нас е по-добра.

През последните дни станахаме свидетели как различни култури биват защитавани по най-разнообразни начини въз основа на спорни параметри. Съвсем наскоро четох писмо, адресирано до голям всекидневник, в което саркастично се питаше на какво основание Нобеловите награди се присъждат винаги на западняци и никога на хора от Изтока. Като оставим настрана факта, че ставаше дума за невежа, който не беше наясно колко Нобелови награди за литература са получени от чернокожи индивиди и големи ислямски писатели, и че Нобеловата награда за физика през 1979 г. бе присъдена на пакистанец на име Абдус Салам, да се твърди, че научните награди обикновено се присъждат на хора, работещи в западна научна среда, означава да се открие очевидното, тъй като никога никой не се е съмнявал, че днес западната наука и технология принадлежи към авангарда.

Авангард на какво? На науката и на технологията. Ала нима параметърът на технологичното развитие е абсолютен? Пакистан има атомна бомба, а Италия няма. Нима принадлежим към по-низша цивилизация? И нима е по-добре да живеем в Исламабад, отколкото в Аркора? Привържениците на диалога изискват от нас да зачитаме ислямския свят, напомняйки, че той е дал хора като Авицена (който между другото е роден в Бухара, недалеко от Афганистан) и Авероес. За съжаление винаги цитират само тях двамата, сякаш са единствени, а не споменават за Ал-Кинди, Авицеврон, Ибн Туфаил или пък за големия историк на ХІV век, какъвто е бил Ибн Халдун, считан справедливо от Запада за баща на социалните науки. Припомнят, че испанските араби са изучавали география, астрономия, математика или медицина тогава, когато християнският свят е бил далеч зад тях.

Всички тези неща са верни, ала те не са аргументи, защото ако разсъждаваме по този начин, ще стигнем дотам да твърдим, че благородната тосканска комуна Винчи превъзхожда Ню Йорк, тъй като Леонардо се е родил във Винчи, тогава когато в Манхатън трима индианци, поседнали на земята, е трябвало да чакат още 150 години преди да дойдат холандците и да купят от тях целия полуостров за 24 долара. Но независимо от това – не искам да обидя никого – днес центърът на света е Ню Йорк, а не Винчи.

Нещата се менят. Не е нужно е да припомняме, че испанските араби са били твърде толерантни към християните и евреите във времето, когато у нас са нападали гетата. Или че при завоюването на Йерусалим Саладин е бил по-милостив към сарацините, отколкото когато християните са превзели Йерусалим. Това е така, но днес в ислямския свят съществуват фундаменталистки и теократични режими, които не толерират християните, а Бен Ладен не е милостив към Ню Йорк. Бактриана е била кръстовище на велики цивилизации, ала днес талибаните обстрелват с оръдия статуите на Буда. Обратно, французите са участвали в клането през Вартоломеевата нощ, ала днес това не дава право никому да твърди, че са варвари.

Нека не се осланяме на историята, защото тя е оръжие с две остриета. Турците са побивали на кол (и това е лошо), ала православните византийци са избождали очите на опасните си роднини, а католиците са изгорили Джордано Бруно на клада. Сарацинските пирати не са били особено добродушни, ала корсарите на Негово британско величество, окриляни от акредитивните си писма, опожарявали и потапяли в кръв испанските колонии на Карибите. Бен Ладен и Садам Хюсеин са яростни противници на западната цивилизация, ала в самата западна цивилизация ние сме имали господа като Хитлер и Сталин (Сталин бил тъй жесток, че винаги са го квалифицирали като ориенталец, макар да е учил в семинария и да е чел Маркс).

Не, проблемът за параметрите не се поставя в исторически, а в съвременни термини. Впрочем едно от най-достойните за уважение неща в западните култури (свободни и плуралистични, а именно това са ценностите, които считаме за неотменни) е, че отдавна са си дали сметка, че една и съща личност може да прибягва до различни и взаимно противоречащи си параметри по различни въпроси. Например възприемаме като нещо добро удължаването на живота, а като нещо лошо атмосферното замърсяване, ала прекрасно разбираме, че за да има големи лаборатории, където да се правят проучвания върху продължителността на живота, вероятно са нужни системи на комуникации и снабдяване, които впоследствие произвеждат замърсяването.

Западната култура си е изработила способността свободно да излага собствените си портиворечия. Вероятно тя не ги разрешава, но знае какви са те и ги изказва. В крайна сметка целият дебат за глобализацията или срешу глобализацията се състои в това, освен за побърканите, които твърдят, че всичко е абсолютно черно. Как да направим поносима известна доза позитивна глобализация, избягвайки рисковете и несправедливостите на перверзната глобализация? Какво да сторим, за да удължим живота на милиони африканци, които умират от спин (удължавайки същевременно и собствения си живот), без да приемем една планетарна икономика, която погубва от глад болните от спин и ни принуждава да поемаме замърсени храни?

Ала тъкмо тази критика на параметрите, следвана смело от Запада, дава възможност да се разбере до каква степен е деликатен въпросът за параметрите. Справедливо и приемливо ли е за обществото запазването на банковата тайна? Мнозина мислят, че да. Ала ако тази тайна позволява на терористите да кътат парите си в Лондонското Сити? В този случай защитата на тъй наречената privacy позитивна ценност ли е или съмнителна ценност?

Ние непрестанно обсъждаме параметрите си. Западният свят е така устроен, че приема, че собствените му граждани могат да отрекат всякаква позитивна ценност на параметъра на технологично развитие и да станат будисти или да отидат да живеят в някоя комуна, където не използват гуми дори за конските каруци. Училището трябва да ни учи да анализираме и обсъждаме параметрите, върху които се основават страстните ни твърдения.

Западът е посветил пари и енергия за изучаването на нравите и обичаите на Другите, ала никой не е позволил на Другите действително да изучат нравите и обичаите на Запада, освен в отвъдморските училища, поддържани от белите, или приемайки най-богатите Други да учат в Оксфорд или Париж. И ето какво става впоследствие: след следването си на Запад те се завръщат у дома си, за да организират фундаменталистки движения, защото се чувстват свързани със съотечествениците си, които не са могли да получат същото образование. Това впрочем е стара история: интелектуалците, сражавали за независимостта на Индия, също са получавали образованието си при англичаните.

Представете си, че мюсюлманските фундаменталисти бъдат поканени да изследват християнския фундаментализъм (нека този път не се занимаваме с католиците, а с американските протестанти, които са по-фанатични и от някой аятолах и желаят да премахнат от училище всяко позоваване на Дарвин). Мисля, че антрополoгичното проучване на фундаментализма на другия може да спомогне за по-доброто разбиране на природата на собствения фундаментализъм. Те ще проучат нашето понятие за свещена война (бих могъл да им препоръчам много интересни писания, в това число неотдавнашни) и ще погледнат може би с по-критично око на идеята за свещената война, такава, каквато съществува у тях.

Преводът е направен по „A propos de la „superiorite“ occidentale“, публикувана във френсикя вестник Le Mondeот 09.10.2001 г.

 

Превод Тодорка Минева

Качено на сайта iztoknazapad.com на 07.02.2015

 

Кардинал Карло Мария Мартини

Двете писма от кореспонденцията на Кардинал Мартини и Умберто Еко, които съм поставил на тази страница,  са част от публична кореспонденция, започнала на страниците на  първия брой на Liberal през 1995 година. Цялата кореспонденция, както и допълнително включени есета на други участници в състоялата се дискусия, са издадени от издателство ЛИК в книга със заглавие „Карло Мария МАРТИНИ / Умберто ЕКО” , с подзаглавие „В какво вярва този, който не вярва?”. София 2001 г.

.

Къде намира светлината на доброто лаикът?

Скъпи Еко,

Ето че Ви отправям питането, което бе на душата ми в миналото писмо и което започнах предварително. То се отнася до последното основание на етиката за един лаик в рамките на „постмодерното“. Т. е, конкретно на какво базира сигурността и императивността своето морално действие този, който не възнамерява да се позове на метафизически принципи или във всеки случай на трансцедентни ценности, нито на универсално валидни категорични императиви за да основе абсолютността на една етика? Казано по-просто (защото някои читатели ми се оплакаха, че нашите диалози са твърде трудни): какви основания за своето действие дава този, който възнамерява да утвърди и изповядва изискващи от него дори да пожертва живота си морални принципи, щом не признава съществуванието на личен Бог? И още: как мога без да се съобразя с позоваването на един Абсолют да кажа, че не мога да изпълня по никакъв начин, на никаква цена някои действия, а други трябва да изпълня на всяка цена? Разбира се има закони, но по силата на какво могат да задължават те дори с цената на живота?

Именно по тези и по подобни въпроси бих искал този път да събеседвам с Вас.

Разбира се много бих искал всички мъже и жени на този свят, дори и онези, които не вярват в Бога, да имат ясни етически основания за постъпките си и да действат съобразно с тях. Дори съм убеден, че немалко личности постъпват праволинейно, поне при обикновените житейски обстоятелства, без да се позовават на едно религиозно основание на човешкото съществувание. Зная, че съществуват и личности, които дори без да вярват в личен Бог, дават живот, за да не се отклонят от своите морални убеждения. Но не успявам да разбера какво последно оправдание дават те на своите постъпки.

Ясно и очевидно е, че дори една „лаическа“ етика може да намери и фактически да признае някакви норми и ценности като валидни за праволинейно човешко съжителство. Именно така се раждат много модерни законодателства. Но за да не страда от объркване или несигурност основаването на тези ценности, най-вече при гранични случаи, за да не се изопачава просто като обичай, условност, привичка, функционално или ползотворно поведение, или обществена необходимост, за да приеме то стойността на истински и личен морален абсолют, е нужно основание, което да не бъде свързано с никакъв подлежащ на изменение или договаряне принцип.

И то най-вече когато не сме повече в територията на гражданските и наказателни закони, а отиваме отвъд тях и навлизаме в сферата на междуличностните взаимоотношения, на отговорността на всеки един от нас за неговия ближен, отвъд един писан закон, в сферата на безкористността и на солидарността.

Задавайки въпроси за недостатъчността на чисто човешкото основаване, не бих искал да смутя ничие съзнание, а само да се опитам да разбера какво се случва вътре, на равнището на основните причини, дори за да мога да прокарам по интензивно сътрудничество между вярващи и невярващи по етическите теми.

Действително е известно, че големите религии са тръгнали по общ път на диалог и съпоставка (макар че са още в самото му начало) за утвърждаване на споделяните от всички етически принципи. По този начин се мисли не само за изкореняването на всяка религиозна вражда между народите, но и за по-ефикасно служене на човешкия възход. Но дори с всички исторически и културни трудности, които се съдържат в такъв диалог, той е станал възможен поради факта, че всички религии полагат едно Трансцедентно тайнство като основание на морално действие.. Така успешно са обособени серия всеобщи принципи и норми на поведение, в които всяка религия може да се разпознае и с които може да си сътрудничи с общо усилие, без да отрича някое от своите вярвания. Действително „религията може да основава недвузначно, защото моралът, нормите и етическите ценности трябва да обвързват безусловно (и то не само, когато е удобно) и следователно универсално (за всички прослойки, класи и раси). Човешкото се удържа именно доколкото се разглежда като основано на Божественото. Стана ясно, че само безусловното може да задължи по абсолютен начин, само Абсолютът може да обвърже по абсолютен начин“ (Hans Kung Progetto per un’еtica mondiale, Milano, Rizzoli, 1991, p.116).

Възможен ли е подобен диалог на етически теми между вярващи и невярващи и в частност между католици и лаици? Положих усилия да доловя в изразите на някои лаици нещо като ценно и дълбоко и някак си абсолютно основание за тяхното морално действие. Например много ме заинтересува основанието, поради което някои обосновават дълга за близост и солидарност, без дори да прибягват към Бог Отец и Творец на всички, и към нашия брат Исус Христос. Струва ми се, че те се изразяват горе-долу така: другият е в нас! И ние не трябва да се отнасяме към него според това дали го обичаме, мразим или ни е безразлично.

Струва ми се, че понятието за другия в нас се появява в част от лаическата мисъл като същностно основание на всяка идея за солидарност. Това много ме поразява, най-вече когато го виждам да функционира на практика и да подтиква към постъпки на солидарност дори с далечния, с чужденеца. Поразява ме също и защото в светлината на вярващите размисли на Свети Павел за единственото Тяло, чиито членове сме всички ние (срв. Първо послание на Св. ап. Павел до коринтяните, глава 12 и Послание на Св. ап. Павел до римляните, глава 12), това става много реалистично и може да бъде прочетено като ключ към християнската вяра. Но аз се питам именно дали лаическият прочит, на който липсва обосновано оправдание, е достатъчен, дали той има непредотвратима сила на убеждение и може да поддържа дори прощаването на враговете. Струва ми се безспорно, че без примера и словото на Исус Христос, който прости от кръста на разпъналите Го, дори религиозните традиции са затруднени от тази последна точка. Какво да се каже тогава за една лаическа етика?

Признавам следователно, че толкова много личности действат по етически правилен начин и понякога извършват актове на възвишен алтруизъм, без да си дават сметка, че имат трансцедентно основание за своите постъпки, без да се позовават нито на Бог Творец, нито на възвестяването на Божието Царство с етическите му последици, нито на смъртта и възкресението на Исус Христос и на дара на Светия Дух, нито на обещанието за вечен живот: и в същност от този реализъм аз извеждам силата на етическите убеждения, които в слабостта си бих искал да бъдат винаги светлината и силата на моите постъпки.Но този, който не се позовава на такива или сходни принципи, къде намира той светлината и силата, за да постъпва добре не само при лесни обстоятелства, но също и при подлагащите на изпитание до границата на човешките сили и най-вече в сблъскващите със смъртта? Защото алтруизмът, искреността, справедливостта, уважението към другите, прощаването на враговете са винаги добро и трябва да бъдат предпочитани, дори с цената на живота пред обратните нагласи? И как да се реши със сигурност в конкретните случаи, какво е алтруизмът и какво не е? И ако няма последно и винаги валидно оправдание за подобни нагласи, то как практически е възможно те винаги да преобладават, винаги да побеждават? Ако даже за онези, които разполагат със силни аргументи за етическо поведение е мъчно да се съобразят с това, то какво остава за онези, които разполагат със слаби, несигурни и колебливи аргументи?

Мъчно ми е да видя как вдъхновено от тези норми (алтруизъм, искреност, справедливост, солидарност, прощаване) съществуване може да поддържа задълго и при всякакви обстоятелства, ако абсолютната ценност на моралната норма не се основе на метафизически принципи или личен Бог.

Много важно е да има обща почва за лаиците и вярващите в плана на етиката, за да могат да си сътрудничат заедно за човешкия възход, справедливостта и мира. Очевидно позоваването на човешкото достойнство е принцип, който основава общи чувства и постъпки: никога да не се използва другият като инструмент във всеки случай и винаги да се уважава неговата неприкосновеност, всяка личност винаги да се разглежда като неразполагаема и недосегаема реалност. Но дори и тук в определена точка се пита какво е последното оправдание за тези принципи. Какво в същност основава човешкото достойнство, ако не фактът, че всяко живо същество е отворено към нещо по-високо и по-голямо от самото него личност. Само така личността не може да бъде обхваната във вътрешносветски  термини и може да и се гарантира неразположение, което нищо не може да постави под въпрос.

Аз силно желая следователно да задълбоча всичко, което позволява общо действие на вярващи и невярващи в плана на възхода на личността. Но зная също, че когато няма съгласие по тези последни принципи, рано или късно, особено когато се докоснат граничните случаи и пределните проблеми, избухва нещо, което показва, че съществуват основни отлики. Тогава сътрудничеството между вярващия и невярващия става по-трудно и понякога възникват противоположни етически оценки за възлови въпроси на живота и смъртта.

Какво да правим тогава? Да пристъпим заедно, скромно и смирено, към точките по които има съгласие по всеобщи теми, например по темите за справедливостта, мира, човешкото достойнство, и така да достигнем до онези неизказани основания, стоящи зад всекидневните избори, в които тогава се открива или обоснованото несъвпадение, или може би възможността да отидем отвъд скептицизмите и агностицизмите към „Тайнството“ и да му се поверим, защото от това поверяване се ражда и възможността да се основе общо действие за по-човечен свят?

Бих искал да получа Вашите размисли именно по тази възпламеняваща тема. Всъщност дискусията по частни етически проблеми винаги ни води накрая до питанията за основанията. Поради това според мен си струва да си задаваме въпроси дори по теми като тази, за да внесем поне малко яснота в това, всеки един от нас да мисли и да разбира по-добре гледната точка на другия/

Януари 1996 г.

Карло Мария Мартини

 Преводът е на Ирена Кръстева.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.09.2013

 

.

Умберто Еко

Когато на сцената излиза другия, се ражда етиката

Скъпи Мартини,

Вашето писмо ме измъкна от голямо притеснение, за да ме постави в друго също толкова сериозно. Досега аз (не по мое решение) трябваше да откривам разговора, а говорещият първи неизбежно пита, очаквайки другия да отговори. От тук и моето притеснение от това, че се чувствам като инквизитор.Оцених високо решителността и смирението, с които Вие на три пъти опровергахте легендата, според която йезуитите винаги отговарят на питането с друго питане.

Сега обаче съм притеснен да отговоря на Вашето питане, защото моят отговор би бил значим, ако бях получил лаическо образование; аз обаче получих силен католически отпечатък чак (за да означа момента за пропукване) до двадесет и две годишната си възраст. За мене лаическата перспектива бе пасивно погълнатата наследственост, а изстрадан плод на дълга и бавна промяна, и аз съм все така несигурен дали някои мои морални убеждения все още не зависят от изначално белязалия ме религиозен отпечатък. Във вече напреднала възраст видях (в чуждестранен католически университет, който набира преподаватели с лаическо образование, искайки от тях най-много да проявяват формално зачитане на религиозно-академическите ритуали) някой мои колеги да пристъпват към светите тайнства, без да вярват в „Действителното присъствие” и без дори да са се изповядвали. Потръпването след толкова години ми разкри, че все още се ужасявам от светотатството.

Въпреки това смятам, че мога да кажа на какви основания се базира днес моята лаическа „религиозност” – защо твърдо считам, че има форми на религиозност и следователно чувство за свещеното, за границата, за питането и за очакването, за общението с нещо, което ни превъзхожда дори при отсъствието на вяра в лична и провиждаща Божественост. Но от писмото Ви разбирам, че Вие знаете това. Вие се питате какво е обвързващото, увличащото и безотказното в тези форми на етика.

Бих искал да подхвана нещата отдалече. Известни етически проблеми ми станаха по-ясни, размишлявайки върху някои семантични проблеми – и не се тревожете, ако някой казва, че говорим трудно: навярно е бил насърчаван да мисли твърде лесно за предсказуемото по дефиниция масмедийно „откровение”. Нека да се научат да мислят трудно, защото нито тайнството, нито очевидностите са лесни.

Проблемът ми беше дали съществуват „семантични универсалии” или пък общи за целия човешки вид елементарни понятия, които могат да бъдат изразени на всички езици. Проблемът не е толкова явен от момента, в който се знае, че много култури не признават очевидни за нас понятия: например онова за субстанция с някакви свойства (когато казваме, че „ябълката е червена”) или онова за идентичност (а=а). Убедих се обаче, че със сигурност съществуват общи за всички културни понятия и че всички те се отнасят до положението на нашето тяло в пространството.

Ние  сме животни в изправено положение, поради което е мъчително дълго да стоим с главата надолу. Затова имаме общо понятие за високо и ниско и сме склонни да привилегироваме първото пред второто. Имаме също понятие за ляво и дясно, за стоене на място и за вървене, за изправено или за легнало положение, за пълзене или за скачане, за бодърстване или за спане. Тъй като си имаме умения, всички ние знаем какво означава сплескването на устойчива материя, проникването в мека или течна субстанция, размазването, стъпкването, ритането и може би дори танцуването. Списъкът може да се продължи още много и съдържа виждането, чуването, яденето или пиенето, поглъщането или изхвърлянето. И със сигурност всеки човек има понятие за това какво означава възприемането, помненето, предусещането на желание, страх тъга или облекчение, удоволствие или болка и изразяването на тези чувства звуци. И затова (и вече се навлиза в сферата на правото) има универсални схващания относно принудата: не е желателно някой да ни пречи да говорим, да виждаме, да слушаме, да спим, да поглъщаме или да изхвърляме, да ходим където искаме; ние страдаме, ако някой ни завърже или принудително ни отстрани, ако ни удари, рани или убие, ако ни подложи на физически или психични мъчения, които намаляват или унищожават способността ни да мислим.

Обърнете внимание, че до момента поставях на сцената само един животински и самотен Адам. Който все още не знае какво е сексуалното отношение, удоволствието от диалога, любовта към децата, болката от загубата на любим човек; но в тази фаза, поне за нас (ако не за него или за нея) семантиката е станала базата на езика: преди всичко трябва да уважаваме правата на другата телесност, сред които и правото да се говори и мисли. Ако ближните ни бяха уважавали тези права на тялото, нямаше да има избиване на младенците, християни в цирка, Вартоломеева нощ, клада за еретици, лагери за изтребление, цензура, деца в мините, изнасилвания в Босна.

Но как, въпреки незабавното изработване на инстинктивен репертоар от универсални понятия, поставеният на сцената от мен вцепеняващ и озверял мъж (или озверяла жена) може не само да разбере, че иска да прави някакви неща и че не желае да му бъдат направени други, а и също и че не би трябвало да прави на другите онова, което не иска да бъде правено на самия него?  Защото за щастие, Едем се населява бързо. Етическото измерение започва, когато на сцената излиза другия. Всеки закон, бил той морален или юридически, винаги регулира междуличностни взаимоотношения, включително и онези с друг, който ги налага.

Дори Вие приписвате на добродетелния лаик убеждението, че другия е в нас. Но не става дума за неясно излияние на чувства, а за „основаващо” условие. Както ни учат и най-лаическите от хуманитарните науки, именно другия, именно неговия поглед ни дефинира и формира. Ние (така, както не успяваме да живеем без да ядем и без да спим) не успяваме да разберем кои сме без погледа и отговора на другия. Даже този, който убива, изнасилва, ограбва, тъпче, го прави в изключителни моменти, а през остатъка от своя живот моли ближните си за одобрение, любов, уважение, похвала. И иска даже от унижаваните от него да признаят страха и подчинението си. При липсата на това признание изоставеното в гората новородено не се очовечава (или като Тарзан търси на всяка цена другия в лицето на някоя маймуна) и ние бихме могли да умрем или да полудеем, ако живеем в общност, в която систематически всички са решили никога да не ни поглеждат и да се държат като че не съществуваме.

Как така тогава има или е имало култури, които одобряват избиването, канибализма, унижаването на другото тяло? Просто защото те стесняват понятието „други” до племенната общност (или етнос) и смятат „варварите” за нечовешки същества; но и кръстоносците не са чувствали неверниците като ближни, които да обичат прекомерно. Защото признаването на ролята на другите, необходимостта да се уважават в тях онези изисквания, от които смятаме, че не можем да се откажем, са продукт на хилядолетен растеж. И християнската заповед за любов е изказана и мъчно приета едва  когато е узряло времето.

Вие ме питате дали това осъзнаване на важността на другия е достатъчно, за да ми предостави абсолютна база, неизменна основа за едно етическо поведение? Достатъчно би било да Ви отговоря, че дори дефинираните от Вас като абсолютни основания не пречат на много вярващи да съгрешават, и дскурсът би спрял до тук: изкушението от злото присъства дори у имащия основано и откровено понятие за добро. Но искам да Ви разкажа два анекдота, които ме накараха много да се замисля.

Единият се отнася за провъзгласяващ се за католик, пък било то sui generis писател, чието име не съобщавам само защото това, което ще цитирам, ми бе казано в частен разговор, а аз не съм клеветник. Беше по времето на Йоан XXIII. Възхвалявайки ентусиазирано добродетелите му, моят стар приятел каза (с очевидно парадоксално намерение) „Папа Йоан трябва да е атеист. Само който не вярва Бога, може да обича ближните си толкова много!” Както всички парадокси и този съдържаше зрънце истина: без да мисля за атеиста (фигура, чиято психология ми убягва, защото по кантиански, не виждам как е възможно да не се вярва в Бога и да се счита, че съществуванието му не може да се докаже, а после твърдо да се вярва в несъществуванието на Бога, считайки, че то е възможно да се докаже), струва ми се очевидно, че една личност, която никога не е познала опита на трансцедентното или го е изгубила, може да даде смисъл на собствения си живот и на собствената си смърт, може да почувства утеха само в любовта към другите, в опита да гарантира на някой друг живот, който ще може да живее и след като той е изчезнал.  Има и такива, които не вярват и въпреки това не са загрижени да осмислят собствената си смърт, но има и такива, които казват, че вярват и въпреки това биха били готови да изтръгнат живота на живо дете само и само да не умрат. Силата на една етика се оценява според поведението на светците, а не на невежите cujus dues venter est (чиято утроба е Бог)

Стигам до втория анекдот. Бях още млад шестнадесет годишен католик, когато ми се случи да вляза в словесен двубой с по-възрастен мой познат, известен като „комунист” в смисъла на този термин през страшните петдесет години. И тъй като ме дразнеше, зададох му решаващия въпрос: как той невярващият може да осмисли това иначе безсмислено нещо – собствената му смърт? А той ми отговори: „Като преди да умра поискам гражданско погребение. Така вече няма да ме има, но ще съм дал пример на другите.” Вярвам, че дори Вие можете да се възхитите от дълбоката вяра в продължаването на живота, от абсолютния смисъл на дълга, който одухотворяваше този отговор. Именно това е смисълът, подбудил много невярващи да умрат при изтезание, само и само да не предадат другарите си, а други да се заразят с чума, за да лекуват чумавите. И понякога е единственото нещо, което тласка философа към философстване, писателя към писане: да оставим послание в бутилката, защото по такъв начин в това в което сме вярвали или което ни се е струвало хубаво, могат да повярват или да им се стори хубаво на онези, които ще го видят.

Това чувство наистина ли е така силно, че да оправдае толкова определена и непреклонна, толкова здраво основана етика, колкото етиката на онези, които вярват в откровения морал и безсмъртието на душата, във възнагражденията и наказанията? Постарах се да базирам принципите на една лаическа етика на естествен факт (и, като такъв, дори за Вас резултат на Божествен проект), какъвто е нашата телесност и идеята, че инстинктивно знаем, че имаме душа (или нещо, което изпълнява функцията й) само по силата на присъствието на другия. Откъдето става явно, че дефинираната от мен като лаическа етика е всъщност естествена етика, която дори и вярващият не може да не признае. Достигнал до точното узряване и самосъзнание, естественият инстинкт не е ли основание, което дава достатъчни гаранции? Разбира се, можем да помислим, че той не е достатъчно устремен към добродетелта: още повече че този, който не вярва, може да си каже „никой не ще научи за злото, което тайно върша”. Но обърнете добре внимание: този, който не вярва, счита, че никой не го наблюдава отгоре, така че той знае също – именно поради това – че няма някой да му прощава. Ако знае, че е вършил зло, самотата му ще бъде безгранична, а смъртта му отчаяна. По-скоро ще опита, повече от вярващия да се пречисти в публичната изповед, ще помоли другите за прошка. Той съкровено знае това със всяка своя фибра и следователно знае, че предварително трябва да прости на другите. Как иначе би могло да се обясни, че угризението е предусещано дори от невярващите чувство?

Не бих искал да се установи сухо противопоставяне на този, който вярва в трансцедентен Бог, и на този, който не вярва в никакъв свръхиндивидуален принцип. Бих искал да припомня, че голямата книга на Спиноза, която започва с дефиниция на Бога, като причина на самия себе си, е озаглавена именно Етика. Още повече както добре ни е известно, тази Спинозова божественост не е нито трансцеденттна, нито личностна: ала дори от възгледа за голяма и единствена космическа субстанция, в която един ден ще се разтворим отново, може да възникне възглед за толерантността и благонамереността именно защото всички ние сме заинтересувани от равновесието и хармонията на единствената субстанция. Ние сме такива, защото по някакъв начин мислим, че е невъзможно тази субстанция, да не бъде по някакъв начин обогатена или деформирана от онова, което през хилядолетията дори ние сме вършили. Така че бих се осмелил да кажа (това не е метафизическа хипотеза, а само плаха отстъпка пред надеждата, която никога не ни изоставя), че и в такава перспектива би могъл отново да се постави проблемът за някакъв живот след смъртта. Днес електронната вселена повелява, че могат да съществуват поредици послания, пренасяни от един физически носител на друг, без да загубят неповторимите си характеристики и изглежда даже да оцелеят като чист нематериален алгоритъм в момента, когато след изоставянето на носителя все още не са се отпечатали върху друг. И кой знае дали смъртта е не угасване, а взривяване и щампа някъде из вихрите на вселената, на софтуера (наричан от други душа), който сме изработили, живеейки, изграден също от лични спомени и угризения, и следователно неизлечимо страдание или усещане на покой след изпълнения дълг, и любов.

Вие казвате, че без примера и словото на Христос на всяка лаическа етика би липсвало основното оправдание, което има непредотвратима сила на убеждение. Защо да отнемаме на лаика правото да борави с примера на прощаващия Христос?  Постарайте се, Карло Мария Мартини, за благото на дискусията и съпоставката, в която вярвате, да приемете само за миг хипотезата, че няма Бог: че човекът се появява на Земята поради неловка, случайна грешка, не само обречен на своята участ на смъртен, но и осъден да го осъзнае и поради това да бъде най-несъвършеното сред всички животни (простете ми Леопардовия тон на тази хипотеза). За да намери смелост да очаква смъртта, този човек по необходимост би станал религиозно животно и би се стремял към построяването на наративи, способни да му предоставят обяснение и модел, примерен образ. И между многото, които успее да си въобрази – някои ослепителни, други ужасяващи, някои патетично утешителни, – достигайки до изпълването на времената, той има в някакъв момент религиозната, моралната и поетичната сила да схване модела на Христос, универсалната любов, прощаването на враговете, пожертвания живот за спасението на другия. Ако бях идващ от далечни галактики пътешественик и се изправех пред съумял да си предложи този модел вид, щях да се възхитя, покорен от толкова теогонична енергия, и щях да преценя този окаян и безчестен, извършил толкова ужаси вид като изкупен поради едничкия факт, че е успял да пожелае и да повярва, че всичко това е истината.

Отхвърлете сега и тази хипотеза и я оставете на други: но допуснете, че дори Христос да е бил само субект на голям разказ, фактът, че този разказ е могъл да бъде въобразен и поискан от двукраки без пера, които знаят само, че не знаят, би бил също толкова чудодеен (чудодейно тайнствен), колкото фактът, че синът на един реален Бог наистина се е въплътил. Това естествено и земно тайнство не би престанало да безпокои и омилостивява сърцето на невярващия.

Затова считам, че по основните точки една естествена етика – уважавана поради одухотворяващата я дълбока религиозност – може да я срещне с с принципите на една основана на вярата в трансцедентното етика, която не може да не признае, че естествените принципи са били изваяни в сърцето ни като база на програма за спасение. Докато остават, както разбира се, ще остават, несъвпадащи полета, нищо по-различно няма да се случва в срещата между различни религии. И във верските конфликти ще трябва да преобладават Милосърдието и Благоразумието.

Януари 1996 г.

Умберто Еко

Преводът е на Ирена Кръстева.

 Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.09.2013

;

 

Към началото на страницата Към карта на сайта

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save