Публикации чан / дзен във facebook 
Към карта на сайта 
Kъм страницата „алан уотс„
Съдържание на страницата:
Алан Уотс
„Пътят на Дзен”, превод Крум Ацев (фрагменти от книгата – на страница „Дзен“ във facebook)
(към първа част Историческият план на Дзен
към втора част Принципи и практика)
Дза-дзен и коаните
1.Кръговратът на живота и смъртта е животът на Буда. Опиташ ли се да ги отхвърлиш, губиш Буда. (Доген)
2.„Какъв е звукът от плясъка с една ръка” (Хакуин)
3. „Истинското лице” на Хуей-нън, „У”(„Му”) на Джао-джоу, „Плясъкът на една ръка” на Хакуин.
4. Пробуждане означава да познаеш какво реалността не е.
,
Дзен и изкуството
1. Дисциплина в спонтанността и спонтанност в дисциплината.
2.Тъй като светът не отива на никъде, няма и никакво бързане за някъде.
3. Сунска традиция на „природната живопис”
4. Отсъствието на симетрия – отличителен белег на дзенската живопис. Настроения („фурую”): „саби”, „ваби”. „аваре” и „юген”
6. Хайку – същото усещане за света, което сме имали първия път, когато очите ни са паднали на него.
7. Чайна церемония ча-но-ю
8. Как ученикът да бъде доведен до точката, от която може да започе сам?
9. Дзен е освобождаване от времето, ако отворим очите си и погледнем става ясно, че няма друго време, освен този момент.
,
Дза-дзен и коаните
Кръговратът на живота и смъртта е животът на Буда. Опиташ ли се да ги отхвърлиш, губиш Буда.
1. Ритуалният и церемониален стил е характерен за Дзен и се нуждае от известни обяснение за ролята му в източната култура. Четирите основни действия на човека:вървене, стоене, седене и лежане – се наричат в Будизма четирите „достоинства”, тъй като те са и позите в които се осъществява и будистката природа в своето човешко (нирманакая) тяло Поради това ритуалността при провеждането на всекидневните дейности (в дзен манастирите) е в прослава на факта, че „обикновеният човек е Буда”, а овен това е и начинът на поведение, който идва почти естествено за човек извършващ всичко с пълно присъствие на съзнанието. По същия начин, ако при нещо толкова просто и тривиално като запалването на цигара, човек схваща вида на пламъка, извиването на има и регулирането на дъха като най-важните неща във вселената, то за някой, който го наблюдава отстрани, ще му се струва, че действието е ритуално по стил.
Този начин „да действаш като Буда” е особено подчертан в школата Сото, където на дза-дзен и на цикъла от всекидневни занимания съвсем не се гледа като на действия, преследващи определена цел, а като на действително осъществяване на будистката природа. Както Доген казва в „Шобогендзо”:
„Без непрестанно да гледаш към утрешния ден, ти следва да мислиш само за този ден и за този час. Понеже утре е трудно и неопределено и мъчно познаваемо. Ти трябва да мислиш как да следваш пътя на Буда, докато живееш днес…..Трябва да се съсредоточиш върху практикуването на Дзен, без да губиш време., като мислиш, че съществува само този ден и час.. След това става наистина лесно. Трябва да забравиш за доброто и злото в спбствената си природа, за мощта или слабостта на собствената си сила.”
При дза-дзен не трябва да има мисъл нито за постигане на сатори, нито за избягване на кръговрата на раждането и смъртта, никакъв стремеж в бъдеще време. И пак Доген:
„Дойде ли живот, това е живот, дойде ли смърт, това е смърт. Няма никаква причина да бъдеш под техен контрол. Не влагай никаква надежда в тях. Този кръговрат на живота и смъртта е животът на Буда. Ако се опиташ да ги отхвърлиш, губиш живота на Буда.”
Качено на сайта iztoknazapad.com на 08.10.2016
„Какъв е звукът от плясъка с една ръка” (Хакуин)
2. Обучението чрез коани е обусловено от специфичните азиатски схващания за взаимотношения между учител и ученик, които са много по различни от нашите. Защото в азиатската култура тези взаимоотношения са особено святи и предполагат учителят да бъде отговорен за кармата на ученика. Ученикът от, негова страна, се очаква да бъде в пълно подчинение на авторитета на учителя и да го уважава повече от собствения си баща, а в азиатската култура това означава много.
При това положение за един млад дзен-монах неговият роши е символ на най-висшия патриархален авторитет и той обикновено изпълнява тази роля до съвършенство – бъдейки обикновено човек в напреднала възраст, свиреп и „тигров” на вид. Когато е облечен в официална роба и е заел седящата поза за общуване при сандзен, той е човек с висше присъствие и достойнство. В тази си роля той представлява жив символ на всичко онова, което би накарало някого да се страхува да бъде спонтанен, всичко, което предизвиква най-болезнено и непохватно себеосъзнаване. Той приема тази роля като упая, умел инструмент, за да предизвика ученика да се „престраши” да бъде напълно естествен в присъствието на този страхови архетип. Ако успее да постигне това, той е един свободен човек, когото не може да смути никой на света.
Към обичайните азиатски схващания за отношението между учител и ученик Дзен добавя нещо специфично, в смисъл, че оставя формирането на тази връзка изцяло на инициативата на ученика. Основната позиция в Дзен е,че няма нищо за казване, нищо за поучаване. Истината на будизма е толкова очевидна, толкова ясна, че обяснението е само би я скрило, така че учителят не помага на ученика по никакъв начин, тъй като всяка помощ би била пречка. Обратно, той постоянно поставя препятствия и прегради по пътя на ученика. Ето защо коментарите на У-мън в различни коани от „У-мън гуан” са нарочно подвеждащи, коаните като цяло се наричат „плетеници от лиани”, а някои особени групи – „измамни прегради” (кикан) и „трудни за проникване” (нанто). Това е като да подпомагаш растежа на живия плет, като го подкастряш, тъй като основното намерение е да се помогне, но дзен ученикът не познава Дзен, преди да го открие сам за себе си. Китайската поговорка: „Това, което влиза през вратата, не е семейното съкровище” в контекста на Дзен означава, че това, което друг ти го каже, не е твое лично познание.
Сатори, както обяснява У-мън, идва само след като човек е изчерпал мисленето си, само когато той е убеден, че съзнанието не може да улови себе си. По думите на едно друго стихотворение дока на Иккю:
Съзнание, което търси Буда
другаде,
е глупост
в самият център на глупостта.
Защото
Моето аз отпреди много отдавана,
в природата не съществуващо,
няма никъде къде да отиде след смъртта
и нищо въобще.
Затова поредицата встъпителни коана, наречени хосшин, е предвидена да пречи на ученика, като го праща в посока обратна на тази, в която той би трябвало да търси. Само че го прави много интелигентно, така че да скрие хитростта си. Всеки знае, че буда-природата е „вътре” в човека и не би трябвало да се търси навън и затова никой ученик не би се полъгал, че трябва да я търси в Индия или в четенето на някоя определена сутра. Обратно, на него му се казва да търси вътре в себе си! И още по-тежкото е, че той бива насърчаван да я търси с цялата си енергия, денем и нощем, без да се предава, независимо дали в позата дзадзен или докато яде, или докато работи, всъщност той бива насърчаван да се превърне в пълен глупак, да се върти в кръг като куче, което се опитва да си хване опашката.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.10.2016
,
„Истинското лице” на Хуей-нън, „У”(„Му”) на Джао-джоу, „Плясъкът на една ръка” на Хакуин.
3.Обичайните начални коани са „Истинското лице” на Хуей-нън и „У” на Джао-джоу или „Плясъкът на една ръка” на Хакуин. При първата среща „сандзен” (на четири очи) роши задава на допуснатия с неохота ученик да открие своето „истинско лице” или „истинския си образ”, т. е, своята основна природа, такава каквато е била преди да бъде заченат от мака си и от баща си. Нарежда му се да се върне, когато го е намерил и да покаже някакво доказателство за това, че наистина го е намерил. В същото време му е забранено да обсъжда заданието си с който и да е или да търси помощ. Когато се събере с другите монаси в „содо” (монашеската зала) главният монах „джикиджицу” най-вероятно би му дал наставления относно тънкостите на дзадзен, показвайки му как да седи, може би насърчавайки го да се завърне при роши възможно най-бързо за сешин и да не пропуска всяка възможност за правилното разгадаване на коана.
Блъскайки главата над проблема за истинското лице, монахът св опитва да си представи какво е бил преди да се роди и поради тази причина той в този момент е центърът на своето същество, това, което е основната реалност на неговото съществувание извън неговите разширения във времето и пространството.
Той скоро открива, че роши не се интересува от философия или отговори с думи. Защото роши иска да му бъде „показано”. Той иска нещо конкретно, някакво твърдо доказателство. Следователно ученикът изнамира „образци на реалността” – като купчина камъни, листа и клони, викове, жестове, каквото и да е, всичко, което би могло да му хрумне. Но всякакви подобни отговори биват отхвърлени безпрекословно, докато ученикът бъде доведен до състояние на на неспособност да измисли каквото и да било, находчивостта му се изчерпва и в този момент, разбира се, започва да напипва верния път. Той знае, че „нищо не знае“.
Чрез подобни „средства” ученикът бива доведен най-накрая до усещане на пълната си глупост – все едно, че е вграден в грамаден леден блок и не може нито да се движи, нито да мисли. Той нищо не знае. Целият свят, включително самият той, е едно огромно чисто съмнение. Всичко, което чува, докосва или вижда, е точно толкова непонятно, колкото „истинското лице”, или „нямането” или „пляскането с една ръка”. При срещата „сандзен” той стои напълно вцепенен. Цял ден броди или седи в състояние на „ярка зашеметеност”, с пълно съзнание за всичко, което става наоколо, отвръщайки механично на обстоятелствата, напълно сащисан от всичко.
След известно време в това състояние идва момент, когато леденият блок изведнъж се разчупва, когато огромният къс непонятност внезапно се възвръща към понятност. Проблемът кой или какво представлява той става прозрачно несъстоятелен – въпрос, който по начало е бил несъстоятелен – въпрос, който по начало е бил безсмислен Няма кой да си го задава повече, няма кой да му отговаря. Но при това тази прозрачна безсмислица може да се смее, да се разхожда, да яде и да пие, да тича нагоре-надолу, да гледа небето и земята – и всичко това без ни най-малко усещане за проблем, за психически възел по средата. Няма никакъв възел защото е била удържана победа над „съзнанието”, което се опитва да познае „съзнанието” или „личността, която иска да контролира личността”, те са били изобличени като абстракции, каквито винаги са били. И когато този затегнат възел изчезне, вече го няма и усещането за твърда сърцевина на личността, доминираща над останалия свят. Достигне ли ученикът това състояние, за роши е достатъчен един поглед, за да се убеди, че сега той е готов да започне сериозно обучение по Дзен.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 11.10.2016
.
Пробуждане означава да познаеш какво реалността не е.
4. Пробуждането (сатори) почти обезателно включва усещане за облекчение, тъй като то прекратява привичния психологически спазъм, причинен от опита да се овладее съзнанието, който на свой ред задейства егото с всичките производни конфликти и защитни реакции. С течение на времето усещането на облекчение избледнява – но не и пробудеността, освен ако човек я е сбъркал с усещането на облекчение и се е опитал да го използва, отдавайки се на екстаз. Така пробуждането е приятно или екстатично само случайно, само при първото изпитване на забележимо емоционално отпускане. По същността си, обаче то е прекратяването на едно изкуствено и абсурдно ползване на съзнанието. Над и отвъд това, то е у-шъ – нищо особено – тъй като крайното съдържание на пробуждането никога не е определен обект на познанието или изживяването. Будистката доктрина за „Четирите Невидими” гласи, че Пустотата (шуня) е за Буда като водата за рибите, като въздуха за човека и като същината на нещата за заблудените встрани от нея мисли.
Би трябвало да е ясно, че онова, което ние сме, в най-същностния си и емоционален аспект, никога не би било ясно дефиниран обект на познанието. Всичко, което можем да познаем сега – живота и смъртта, светлината и мрака, тъмнотата и пустотата – ще бъде само относителни аспекти на нещо точно толкова невъобразимо, колкото е цветът на космическото пространство. Пробуждането не е познаване на тази реалност. Както казва едно стихотворение на Дзенрин кушу:
Докато пеперудите кацат върху новопоосадените
цветя,
Бодхидхарма казва: аз не знам.
Пробуждане означава да познаеш какво реалността не е. Означава да престанеш да се отъждествяваш с какъвто и да е обект на познанието. Точно както всяко твърдение относно основната субстанция на материята или енергията, изграждащи действителността, би трябвало да е безсмислено, всякакво утвърждаване на това, какво „аз съм” в самите дълбини на моето битие, също би трябвало да бъде върхът на лудостта. Заблудата е фалшивата метафизична предпоставка в корените на здравия разум; тя е несъзнателната онтология и епистемология на средния човек, неговото безмълвно допускане на факта, че той е „нещо”. Допущането, че „аз съм никой” би било еднакво погрешно, тъй като нещо и нищо, битие и небитие, са взаимносвързани понятия и еднакво принадлежат към „познаваното”.
Когато човек се прочиства изцяло от идеята за сила на личността, основана на морални стойности и дисциплинарни мерки, в него не остава нищо, което да се представя като онзи, който слуша и именно поради това той не изпуска нищо от чутото.
Кичи бей от школата Шин-шу
Докато човек мисли за вслушването, той не може да чува ясно, а докато мисли за това, че трябва или не трябва да се отпусне (в дза-дзен), той не може да се отпусне. Но, независимо дали човек мисли за вслушването или не, ушите си чуват сами по-себе си и нищо не може да спре звука до тях.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 15.10.2016
.
Дзен и изкуството
Дисциплина в спонтанността и спонтанност в дисциплината.
1. „Едно показване е по-ценно от сто казвания.”, изразът на Дзен чрез изкуствата ни предоставя един от най-преките начини за разбирането му. Това е още по-реално поради факта, че художествените форми създадени от дзенбудизма, не са така символични, като другите видове будистко изкуство и дори не са религиозно изкуство като цяло. Любимите теми на дзенбудистките творци, художници и поети, са онези, които ние бихме нарекли естествени, природни, конкретни и светски неща. Дори когато се обръщат към Буда или към дзенбудистките патриарси и учители, те ги изобразяват като съвсем земни хора. Освен това, дзен изкуствата не са предимно и просто изобразителни илюстрации. Дори в живописта творбата се разглежда не само като изобразяваща природата, но и като произведение на природата сама по себе си.. Защото самата техника предполага изкуството на безизкустността, онова, което Сабро Хасегава нарича „контролирана случайност”, благодарение на което, картините се образуват така естествено, както и скалите и тревите изобразени в тях.
Това не означава, че художествените форми на дзен-будизма са оставени на произволната случайност, както би било ако някой потопи змия в туш и я пусне да се вие върху лист хартия. Става дума по-скоро за това, че за Дзен няма конфликт между елемента на случайност в естеството и момента на контрол у човека. Съзидателните сили на човешкото съзнание не са по-изкуствени от формиращите действия на растенията и пчелите, тъй че от гледна точка на Дзен не би било противоречие да се каже, че артистичната техника е дисциплина в спонтанността и спонтанност в дисциплина.
Художествените форми на западния свят възникват върху основата на духовни и философски традиции, при които духът е отделен от природата и снизхожда от небето, за да работи върху нея като интелигентна енергия върху несговорчива материя. Така например Малро винаги говори за художника като „побеждаващ” обкръжаващата го среда – така както нашите изследователи и учени говорят пак за побеждаване на планини или за покоряване на космоса. За ушите на китаеца или японеца това са гротескни изрази. Защото когато се изкачваш, планината те издига нагоре не по-малко, отколкото краката ти, а когато рисуващ, четката, туша и хартията определят резултата толкова, колкото и собствената ти ръка.
Даоизмът, конфуцианството и дзен-будизма са изрази на една духовност, която е напълно на мястото си в този свят и която схваща човека като съставна част от обкръжаващата го среда.Човешката интелигентност не представлява заточен и затворен тук отвъден дух, а е по-скоро един аспект на целия вътрешно равновесен организъм на природния свят, чийто принципи са изследвани най-рано в „Книгата на промените”. Небето и земята са като равностойни части на този организъм, а природата е толкова наша майка, колкото и наш баща, тъй като принципът на всеобщия Път дао, по който те действат, е изначално проявен в Ин и Ян – принципите на мъжкото и женското, на положителното и отрицателното, които в своето динамично равновесие поддържат световния ред. Проникновението, което лежи в основата на далекоизточната култура е, че противоположностите са взаимообусловени и поради това същностно хармонични.Конфликтът винаги е сравнително привиден, тъй като не може да има върховен конфликт, когато двойката противоположности са във взаимозависимост. Така твърдите ни разграничения на дух и материя, субект и обект,добро и зло, творец и обкръжение са съвсем чужди за тази култура.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 17.10.2016
….
Тъй като светът не отива на никъде, няма и никакво бързане за някъде.
2. Във вселена, чийто принцип е по-скоро относителността, отколкото воюването, няма и определена цел, тъй като няма победа, която да бъде спечелвана, няма крайна цел, която да бъде постигната. Защото всяка крайна цел, както самият свят показва, е крайност, противостоене, и съществува само съотнесена с другия край. Тъй като светът не отива на никъде, няма и никакво бързане за някъде. Човек би могъл „да приема всичко спокойно”, както самата природа, а на китайски „промените” на естеството и „леснотата” са една и съща дума, „и”.
Това е изходен принцип при изучаване на Дзен и на всяко далекоизточно изкуство: прибързаността и всичко следващо от нея, са фатални. Защото няма цел, която да бъде постигната. В момента, в който бъде формулирана цел, става невъзможно да се практикува дисциплината на изкуството, да се овладее самата жизнена сила на техниката. Учителят наблюдава ученика така, както градинарят наблюдава растежа на дървото и изисква от ученика да има същото отношение към растежа, както дървото – непреднамерено, нецеленасочено и без резки скокове, защото всяка фаза от пътя е едновременно начало и край. Така най-завършеният майстор не се поздравява с „пристигането” повече от най-непохватния новак.
Колкото и парадоксално да изглежда, целенасоченият живот е лишен от съдържание и смисъл. Той бърза ли, бърза напред и изпуска всичко. Без да избързва, нецеленасоченият живот не изпуска нищо, защото само когато няма цел и няма припряност, човешките сетива се отварят изцяло за света. Отсъствието на припряност предполага и известен отказ от намеса в естествения ход на нещата и събитията, особено когато се схваща, че този естествен ход следва принципи, съвсем не чужди на самата човешка интелигентност. Защото, както вече видяхме, даоистката духовност не прави и не насилва нищо, а по-скоро „отглежда” всичко.Когато човешкото съзнание бъде схванато като израз на същото спонтанно равновесие на Ин и Ян, както и естествената вселена, въздействието на човека върху заобикалящата го среда ,не се усеща като конфликт, като действие отвън. Така разликата между насилването и отглеждането не може да бъде изразена посредством конкретни указания какво трябва и какво не трябва да се прави, защото различието лежи поначало в качеството и усещането на самото действие. Трудността при разясняване на подобни неща за западното съзнание идва от обстоятелството, че забързаните хора не съумяват да почувстват.
Цялото това отношение е отразено може би най-отчетливо в живописта и поезията. Макар и да изглежда, че дзен-изкуствата са ограничени в по-изисканите изразни форми на културата, трябва да не се забравя, че почти всяка професия или занаят в Япония се нарича „до” – т.е, Дао или Пътят – до голяма степен така, както на Запад майсторските занаяти се наричат „мистерии” Всъщност всяко „до” е било до даден момент светски път научаване на принципите, въплъщавани от даоизма, дзенбудизма и конфуцианството. Дори в съвременна Осака някой от по възрастните търговци следват „до” или Път на изкуството да се разменят предмети, основан на „шингаку* – психологическа система, тясно свързана с Дзен.
* Превежда се „наука за сърцето” (или психиката), превеждано и като „практическа етика”.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.10.2016
.
Сунска традиция на „природната живопис”
3. Създатели на традицията на „природната живопис“ са майсторите-пеизжисти от епохата Сун, която е останала ненадмината където и да е по света. Тя ни показва живота на естеството – на планините, водите, мъглите, скалите, дърветата и птиците, така както те се усещат и възприемат в даоизма и дзен-будизма. Това е свят, към който човекът принадлежи, но който той не доминира; този свят е самодостатъчен, защото не е бил „създаден за” някого и няма собствена цел. Както казва Сюан-дзюе:
Отвъд реката – светлата луна.
между дърветата – вятърът въздишащ;
цяла нощ – така спокойно – а защо? И за кого?
Сунските пейзажи съвсем не са толкова фантастични и стилизирани, както предполагат западните критици. Ако си пътувал по същите земи, през планини и мъгливи долини, не може да не ги виждаш зад всяка извивка на пътя, и, ако си фотограф, просто не можеш да направиш фотографии, различни от пейзажите на китайските художници. Една от най-удивителните страни на Сунския пейзаж, както и на суми-е (японския стил) изобщо е относителната празнота на картината – празнота, която изглежда като част от картината, а не просто незапълнен фон. Запълвайки само един от ъглите на картината, художникът оживява цялата ѝ площ.Специално Ма-юан е майстор на тази техника, която се свежда почти до „рисуване чрез нерисуване”, или това, което в Дзен се нарича „да свириш на лютня без струни”. Тайната е в умението за уравновесяване на формата с пустотата и преди всичко в усещането кога си „казал” достатъчно. Защото Дзен не си позволява намеса нито в момента на внезапното естетическо въздействие, нито в момента на внезапното пробуждане сатори чрез обяснения, допълнителни размишления и интелектуален коментар. Освен това, фигуралното, така интегрално свързано с празнотата пространство около него създава усещането за „чудотворната Пустота”, от която явлението се появява внезапно.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.10.2016
.
Отсъствието на симетрия – отличителен белег на дзенската живопис
4. Това в Сунската живопис което веднага поразява окото на западния наблюдател, е отсъствието на каквато и да е симетрия в тези картини, последователното избягване на правилните и геометрични форми, прави или извити. Защото характерната линия на четката е нащърбена, нагърчена или увита, неравномерно криволичеща, скоклива или стремглава – винаги повече спонтанна, отколкото предвидима. Дори когато дзен-будисткият монах или художник рисува кръг – една от най-обичайните теми в дзенга – той е не само леко ексцентричен и неравномерен, но и самата текстура на линията е изпълнена с живот и замах поради случайните петна и просветвания, оставени от „грубата четка”. Защото абстрактният „идеален” кръг става конкретен и естествен – жив кръг – и по този начин скалите и дърветата, облаците и водата изглеждат за китайското око толкова по близки до първобраза, колкото са по-далеч от непонятните шаблони на геометъра или архитекта.
Картините на Му-ци и Лан-кай са пълни с изображения на дзен-будистки патриарси и учители, които те представят предимно като побъркани отрепки, с изкривени в гримаси и усмивки лица, крещящи, заскитани някъде или смеещи се гръмогласно пред купчина, носени от вятъра, листа. Дзен, и до известна степен даоизмът, изглежда са единствените духовни традиции, които се чувстват достатъчно свободни от себеосъзнатост, за да се шегуват не само със собствената си религия, но и насред нея. Чрез тези налудничави фигури дзен-будистките художници изобразяват нещо повече от пародия на собственото им състояние на „безсъзнателност”, „у-шин”; тъй като ”геният е тясно свързан с лудостта”, съществува многозначителен паралел между безсмисления брътвеж на щастливия безумец и нецеленасочения живот на дзен-будисткия мъдрец. По думите на едно стихотворение в „Дзенрин кушу”:
Дивите гъски, без да го искат,
отражението си оставят,
водата неволно образа им в себе си попива.
Така нецеленасоченият живот е постоянна тема във всички дзен-будистки изкуства, като изразява вътрешната нагласа на самия творец да не отива никъде в един момент извън времето. Подобни моменти се случват от време на време на всеки – и именно тогава се улавят онези ясни образи на света, които озаряват пустинните пространства на паметта между тях – мирисът на горящи листа в мъглива есенна утрин, полетът на огрени от слънцето гълъби към буреносен облак, звукът на невидим водопад на смрачаване или самотният вик на непозната птица в дълбините на гората. В дзен-изкуството всеки пейзаж, всяка скица на стрък бамбук, развяван от вятъра или на самотна скала, носи отзвука от подобни моменти.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.10.2016
Настроения (фурую): саби, ваби, аваре и юген
5. Когато моментът е свързан с усещане на усамотение и покой, той се нарича саби. Когато творецът обладан от потиснатост и тъга, улови сред тази особена опустошеност присъствието на нещо съвсем обикновено и непреднамерено в неговата невероятна „такъвост”, настроението се нарича ваби. Когато моментът извиква по-силна, носталгична печал, свързана с есента и чезненето на света, то се определя като аваре”. А когато усещането е свързано с внезапно осъзнаване на нещо тайнствено и необичайно, намекващо за неизвестното, което никога няма да бъде проумяно, настроението се нарича юген. Тези изключително непреводими японски думи обозначават четирите основни настроения на фурую, т.е, на общото в „дзен-вкуса” при възприемането на нецеленасочените моменти в живота.
От най-ранни времена дзен-учителите проявяват склонност към изразяване чрез кратки умалени стихотворения – едновременно лаконични и прями, като отговорите им върху въпроси върху будизма. Много такива стихотворения, подобни на вече цитираните от „Дзенрин кушу” съдържат преки позовавания на Дзен и принципите на учението. Същевременно както отговорът на Тун-шан „Три мери лен!” е пълен с Дзен., но не относно Дзен, така и най-изразителната дзен-поезия е онази, която „не казва нищо”, която с други думи, не е философия или коментар относно живота.
Един монах запитал Фън-сюе:
„Когато и думите, и мълчанието са еднакво неприемливи, как може да се продължи без грешка?
Учителят отговорил:
Винаги помня Дзянсю* през март –
Викът на пъдпъдъците, купищата дъхави цветя!
*Една от най-красивите южнокитайски провинции.
И тук, както в живописта, става дума за живия момент в неговата чиста „такъвост” – колкото е жалко да трябва да се изразим така – и дзен-учителите често цитират откъси от класическата китайска поезия по този начин, използвайки куплети и стихове, които посочват и не казват нищо.
Към XVII век японците довеждат тази „безсловесна” поезия до съвършенството на хайку, стихотворения от само седемнадесет срички, което изоставя това, за което се говори още щом го подхване. В превод е невъзможно да се предадат тяхното звучене и ритъм. Но преводът обикновено може да предаде образа – а той е важното. Разбира се има много хайку, които изглеждат толкова приповдигнати, колкото японски рисунчици върху евтини лакови подноси за износ. Но чуждият слушател трябва да помни, че едно добро хайку е камъче, хвърлено в езерото на съзнанието на слушащия, предизвикващо асоциации отвъд пределите на собствената му памет. То приканва слушателя да участва, вместо да до остави ням от възхита, докато поетът се перчи пред него.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.10.2016
.
Хайку – същото усещане за света, което сме имали първия път, когато очите ни са паднали на него.
6. Развитието на хайку е до голяма степен дело на Башо (1643-1694г.), чийто усет за Дзен иска да намери израз в поезия, съответна в пълна степен на духа на у-шъ – „нищо особено”. „За да напишете хайку – казва той, – ти трябва дете, не по-голямо от три стъпки” – защото стихотворенията на Башо притежават същата вдъхновена обективност като детския израз на учудване и ни връщат към същото усещане за света, което сме имали първия път, когато очите ни са паднали на него.
Кими хи таке
йоки моно мисеру
юкимароге!
Запали огъня
ще ти покажа нещо хубаво –
огромна топка сняг!
Башо пише своите хайку на най-прост разговорен език и създава стил, който прави възможно обикновените хора да бъдат поети. Неговият съвременник Банкей прави съвсем същото по отношение на Дзен – едно от неговите стихотворения в жанра дока гласи:
Което противоречи
на съзнанието и желанието на обикновения човек
препятства Човешкия закон
и закона на Буда.
Това е духът на Нан-цюан, който казва: „Обикновения човек е Дао” – където „обикновен” означава „просто човешки”, а не „просташки”. Истинският дух на хайку е „издаден” в едно от стихотворенията на Башо, което казва твърде много, за да бъде истинско хайку.
Колко възхитителен
е този, който не помисля: „Животът е преходен”,
съзирайки мълния!
Защото хайку вижда нещата в тяхната „такъвост”, без коментар – виждане на света, което японците наричат соно-мама, „точно както е” или „просто така”.
Бурени в оризовата нива –
окосени и оставени да лежат просто така –
тор!
В Дзен човек няма съзнание отделно от това, което знае или вижда, и това е почти изразено в следното хайку на Гочику:
Дългата нощ,
звукът на водата
Казва онова, което мисля.
Хайку и вака (другата характерна за японската дзен поезия стихотворна форма) са стихотворения, които може би по-леко дори от живописта предават скритите различия между четирите настроения саби, ваби, аваре и юген.
Тихата, покъртителна самота на саби е видна в:
Върху изсъхнал клон
е кацнала врана*
в есенната вечер.
*Така е преведено от японски на английски от А. Уотс
Но то е по-малко явно и по-дълбоко в:
С вечерния бриз
водата плиска
в краката на чаплата.
В тъмния лес
пада ягода
звукът на вода..
Саби е, все пак самота в смисъла на будистката отстраненост, на виждането на всички неща като случващи се „от само себе си” с чудодейна спонтанност. Това се придружава от усещането за дълбок безграничен покой, спускаш се като дълга пелена от сняг, която поглъща всички звуци в пласт след пласт пелена.
Пада мокър сняг
бездънна, безкрайна
самота.
Ваби, неочакваното откритие на вярната „такъвост” на съвсем обичайни неща, (особено когато унинието за бъдещето е възпряло за момент амбициозността ни), е може би настроението в:
Порта от сухи клони
и вместо катинар –
този охлюв.
Кълвачът
бие върху едно и също място;
денят привършва.
Зимна пустош,
в коритото за дъждовна вода
се разхождат врабчета.
Аваре не е точно скръб и не е точно носталгия в обикновения смисъл на копнеж за възвръщането на възлюбеното минало. Аваре е отгласът от онова, което е отминало и е било любимо, като му придава резонансно трептене, както голямата катедрала – на хора в нея, тъй че тези отминали и любими неща биха били по-бедни без него.
Никой не живее на прохода Фуха;
дървената барака се е срутила, всичко, което остава,
е есенният вятър.
Вечерна мъглица,
когато помислиш за отминали неща,
колко далечни са те!
Аваре е моментът на криза между възприемането на преходността на света с тъга и съжаление и съзирането му като самата форма на Великата пустота.
Потокът се крие
в тревите
на отминаващата есен.
Падащите листи
лягат едно върху друго,
дъждът бие по дъжд.
Този момент е почти „преминат” в стихотворението на Исса при смъртта на детето му:
Този росен свят,
той може и да е от капчици роса,
и все пак… все пак.
Тъй като юген означава нещо като тайнство, това усещане е най-трудното за описание; стихотворенията трябва да говорят сами за себе си.
Морето притъмнява,
гласовете на дивите патици
са бледо бели.
В гъстата мъгла,
какво си подвикват
лодката и хълмът.
Пъстърва скача;
облаци се движат
по коритото на потока.
Или друг пример на юген от едно стихотворение от „Дзенрин кушу”:
Вятърът притихва, цветовете продължават да падат,
птица крясва, тишината на планината става по-дълбока.
Ето и едно хайку от Моритаке, което може да се чете като „юген наопъки”. „Дзенрин-кушу казва:
Разбитото огледало няма повече да отразява,
падналият цвят едва ли на клона ще се върне.
А Моритаке:
Паднал цвят
към клона се завръща?
всъщност пеперуда.
Връзката на Дзен с поезията неизбежно извиква името на Рьокан (1758-1881), монах от сектата Сото. Често за светеца се мисли като за човек, чиято искреност предизвика гнева на останалия сят. Но Рьокан е отличен като светец, когото всички обичат – може би защото е бил естествен, пак като дете, а не като бог. Лесно може да се остане с впечатлението, че японската любов към природата е предимно сантиментална, съсредоточена върху онези аспекти на природата, които са „хубави” и „красиви” – пеперуди, вишневи цветове, есенна луна, хризантеми и борове. Но Рьокан е поет на въшките, бълхите, на пълното прогизване под студен дъжд.
В дъждовни дни
монахът Рьокан
изпитва съжаление към себе си.
И неговото виждане на „природата” е в същия дух:
Звукът на търкането
на тиганите се слива
с гласовете на дървесните жаби.
Дори когато го ограбват, той си остава богат, защото
Крадецът
я остави –
Луната на прозореца.
А когато няма пари
Вятърът донася
паднали листа, достатъчно
да стъкнеш огън
Качено на сайта iztoknazapad.com на 22.10.2016
.
Чайна церемония ча-но-ю
7.Когато животът е опразнен от терзания за миналото и от стремления към бъдещето, вакумът се запълва от настоящето – обикновено стеснено до косъм, до част от секундата, в която няма време нещо да се случи. Усещането за безкрайно простиращо се настояще е може би по-силно в ча-но–ю, изкуството на чая. Строго погледнато терминът означава нещо като „чай с гореща вода” и чрез това изкуство Дзен е оказал неичислимо влияние върху японския живот, тъй като чаджин, „човекът на чая” е арбитър на вкуса, проявен в редица други изкуства, съпровождащи ча-но-ю – архитектура, градинарство, керамика, металообработка, работа с лак и подреждане на цветя (икебана).
Монашеската чайна церемония е въведена в Япония от Ейсай, макар и по форма да се отличава от днешната церемония ча-но-ю, безспорно представлява нейния източник, като най-вероятно е била приспособена за светска употреба през XV век. От тази начална светска форма Сен-но-Рикю (1518-1591) усъвършенства церемонията, известна като ча-но-ю. Церемониалният чай не е обикновения чай от листа, запарван с вряла вода, а прах от листата на зелен чай, към който се добавя вряла вода и се разбива с бамбукова четчица, докато се превърне в това, което един автор описва като „пяна от течен нефрит”. Атмосферата на ча-но-ю се усеща най-добре в малка група; това занимание е било особено любимо на някогашните самураи – както и днес на изтормозените бизнесмени – като откровено бягство от светската шумотевица.
В идеалния случай къщата за ча-но-ю е малка колиба, отделена от главното жилище в собствена градина. Колибата е застлана с татами, сламени рогозки, които заобикалят огнище по средата; покривът обикновено е от оризова слама, а стените, както във всички японски домове, са хартиени паравани шоджи, опънати върху подпори от необработено дърво. От едната страна на стаята има ниша, наречена токонома, мястото за един единствен свитък с картинно изображение или калиграфия, заедно с парче скала цъфнала клонка или някакъв друг предмет на изкуството.
Макар и официална, атмосферата е необичайно отпускаща, като гостите свободно избират между това, да разговарят помежду си, или да наблюдават в мълчание. Домакинът приготвя, без да бърза, огън от дървени въглища и налива с бамбуков черпак вода в чайник от фино кафяво желязо. По същия официален, но неприбързан начин той внася другите съдове – блюдо с няколко сладки, купичка и кутийка с чай, четчица за разбиване и по-голяма купа за остатъци. По време на тези приготовления тече непринуден разговор и скоро чайникът започва да къкри и изпуска пара, тъй че гостите притихват за да чуят звука му. След малко домакинът поднася на гостите един след друг купичката за чай, като всеки път изважда чаен прах от кутийката с бамбукова пръчица, извита като лъжица, налива вода от чайника с дългия черпак, разбива сместа на пяна с бамбуковата четчица и поставя купичката пред госта, с най интересната ѝ страна към него.
Купичките, използвани за ча-но-ю, обикновено са в убит цвят и грубо обработени, често неглазирани в основата си, а от едната страна е оставена глазурата да се стече – щастлива случайна грешка, схващана като възможност за безбройни изяви на „контролираната случайност”. Често чайникът е от потъмняло сребро или черен лак с необичайна дълбочина на цвета.
Всяко от съоръженията, използвани при ча-но-ю, се подбира в съответствие с каноните на добрия вкус, над който най-чувствителните японци са размишлявали с векове. Макар изборът обикновено да е интуитивен, внимателното измерване на предметите показва, че те отговарят на интересни и неочаквани пропорции – те са творби на спонтанна геометрия, забележителни като спираловидната черупка на мекотелите или структурата на снежинката. Архитекти, художници градинари и занаятчии от всякакви професии работят консултирайки се с майстори на ча-но-ю, както оркестър се вслушва в своя диригент, така че техният „дзен-вкус” преминава в предметите, направени от същите тези майстори за всекидневна употреба. Това се отнася с особена сила за обикновените функционални предмети – кухненски прибори, хартия за шоджи, купички за супа, обикновени чайници и чаши, рогозки за седене на пода, кошници, шишета и буркани за какво ли не, тъкани и всекидневно облекло и още стотици други прости изделия на човешката ръка, в които японците проявяват своя добър вкус по най-удачен начин.
В ча-но-ю „дзен” проличава още по-силно поради светския характер на ритуала. Въпреки че гостите избягват в разговорите си теми от политиката, финансите или бизнеса, понякога се водят дискусии на философски теми без елементи на спор и доказателства, но предпочитаните теми са свързани с изкуството и природата. Трябва да се помни, че японците подемат подобни теми с такава готовност и необвързаност, както ние говорим за спорт или пътешествия, и че тяхното обсъждане на природните красоти не е превземането, което би било в нашата култура. Освен това, те изобщо не се чувстват виновни за това признато „спасение” от така наречените „реалности” на бизнеса и светското съперничество. Бягството от тези грижи е така естествено и необходимо като съня и те не чувстват угризение, нито неудобство от това, че за малко принадлежат към даоисткия свят на безметежните отшелници, скитащи се из планините като развявани от вятъра облаци с единствената грижа да отглеждат зеленчуци, да зяпат струящата мъгла и да слушат водопади. Някои от тях, може би, откриват тайната на събирането на тези два свята, успяват да видят „суровите реалности” на човешкото битие като нецеленасочената игра на Дао, подобна на плетеницата от клони на фона на небето. По думите на Хун Дзъ-чън:
Ако съзнанието не бъде стъписано от вятър и вълни, винаги ще живееш сред сини планини и зелени дървета. Ако истинската ти природа притежава творческата сила на естеството, накъдето и да тръгнеш, ще виждащ скачащи риби и летящи гъски.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 22.10.2016
.
Как ученикът да бъде доведен до точката, от която може да започе сам?
8. Всяко от повлияните от Дзен изкуства предполага техническо обучение, което следва същите основни принципи като обучението по Дзен. Най-доброто описание на такова обучение, появило се до сега на европейските езици, е книгата „Дзен и изкуството на стрелбата с лък” на Ойген Херигел (http://iztoknazapad.com/?page_id=9101), която представлява разказ на автора за собствения му опит като ученик на майстор на японската стрелба с лък. Към това следва да се прибави и вече споменатото писмо върху Дзен и изкуството на боя с меч (кендо) на майстора от XVII век Такуан, което Судзуки превежда в своята книга „Дзен-будизмът и влиянието му върху японската култура”.
Главният проблем при всички тези дисциплини е как ученикът да бъде доведен до точката, от която може да започне сам. Херигъл прекарва почти пет години в опити да открие правилния начин за отпускане на тетивата, тъй като това трябва да направи „безсъзнателно”, по същия начин, по който зрелият плод разпуква кожата си. Неговият проблем е в това, да разреши парадокса на неуморните тренировки, без дори да „опитва”, и как да отпусне натегнатата корда съзнателно, без да има намерение за това. Учителят му едновременно го подканя да продължи да работи, но и да престане да влага усилия. Защото изкуството не може да бъде усвоено, без стрелата да се „изстреля сама”, без тетивата да е отпусната „у-син” и „у-ниен”, без „съзнание” и без колебание или „подбиране”. След всички тези пет години на практикуване идва ден, когато всичко просто се случва – как и кога Херигел така и не разбрал.
По същия начин при изкуството на боя с меч човек не трябва първо да замисли определен удар и след това да се опита да го нанесе, тъй като в този момент ще бъде много късно. Решението и действието трябва да бъдат едновременни. Това е смисълът на съчките за огън и пепелта, използван от Доген – да кажеш, че съчките не стават на пепел, е като да кажеш, че те нямат намерение да се превърнат в пепел, преди да станат наистина на пепел – а тогава те вече не са съчки. Доген твърди, че двете състояния са „ясно разграничени” и по същия начин учителят на Херигел не желае той да „смесва” двете състояния на опъване и отпускане на лъка. Той го напътства да го опъне до точката на най-голямо напрежение и да спре там без определена цел, без всякакво намерение в съзнанието си за нещо, което следва да се направи. По същия начин според Доген, при дза-дзен трябва да се седи „само заради седенето” и не трябва да има каквото и да е намерение за постигане на сатори.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.10.2016
.
Дзен е освобождаване от времето, ако отворим очите си и погледнем става ясно, че няма друго време, освен този момент.
9. Внезапните прозирания на естеството, които съставляват същината на хайку, възникват по същия начин, защото тях никога ги няма, когато човек ги търси. Изкуственото хайку винаги оставя усещането за късче живот, което е било умишлено откъснато или изтръгнато от вселената, докато истинското хайку се е откъснало от само себе си и съдържа в себе си цялата вселена.
Както видяхме до сега Дзен няма цел, това е пътуване без определена цел, без място, където трябва да се стигне. Да пътуваш значи да си жив, защото както казва една поговорка: „Доброто пътуване е по-добро от пристигането.”
Свят, който се състои от все повече дестинации, без пътешествия между тях, свят, където се цени само „пристигането някъде”, колкото може по-бързо, се превръща в свят без съдържание. Човек може да пристигне където и да е и навсякъде, но все пак, колкото по-възможно е това, толкова по-малко където и да е и навсякъде си струват достигането. Защото точките на пристигане са прекалено абстрактни, прекалено евклидови, за да доставят радост, и всичко заприличва на изяждане на точно определени крайчета на банана, без да се стигне до онова, което се намира между тях. Затова целта на повлияните от Дзен изкуства е по-скоро практикуването им, отколкото постигнатите резултати. Но, още по-важно, истинската радост от тях е в онова, което се случва неволно в хода на практикуването, точно както радостта от пътуването не е толкова в пристигането там, където си се запътил, а в непрекъснатите изненади, които се случват по пътя.
По свой начин всяко от изкуствата, вдъхновени от Дзен, дава свой ярък израз на неговия внезапен или мигновен начин на световъзприятие. Моментността на картините суми и на хайку, както и пълното самообладание, изисквано при ча-но-ю и кендо (изкуството на меча), разкриват истинската причина, поради която дзен-будизмът винаги се е определял като път на мигновеното пробуждане. Не става дума само за това, че сатори настъпва внезапно и неочаквано, тъй като то не е резултат от бързане. Причината е, че Дзен е освобождаване от времето. Ако отворим очите си и погледнем става ясно, че няма друго време, освен този момент, и че и миналото и бъдещето са абстракции без конкретна реалност.
Докато това не е станало ясно, изглежда, че целия ни живот е минало и бъдеще, и че настоящето не е повече от безкрайно тънката линия, която ги разграничава. От тук идва усещането за „липса на време”, за свят, който отлита край нас така стремглаво, че е изчезнал преди да сме имали време да му се насладим. Но „пробуждайки се в мига“, човек вижда, че истината е точно обратната: по-скоро миналото и бъдещето са мимолетни илюзии, а настоящето е вечна реалност. Откриваме, че линеарната последователност на времето е условност на еднопистовото ни вербално мислене, на съзнание, което улавя света посредством малки парчета от него, наричайки ги неща и явления. Но всяко такова улавяне на съзнанието изключва остатъка от света, тъй че подобно съзнание може да получи съответно виждане на цялото само посредством поредица от захващания, едно след друго. Но повърхностността на това съзнание се вижда във факта, че то не може да регулира и не регулира дори човешкия организъм. Ако трябваше да регулираме биенето на сърцето, дишането, нервната дейност, дейността на жлезите, мускулите и сетивните органи, то би препускало лудешки по цялото тяло, грижейки се за едно нещо след друго, без да му остава време за каквото и да било.. За щастие то не командва всичко това, а организмът се регулира от безвременното „изначално съзнание”, което се справя с живота в неговата цялост и затова може да върши толкова много „неща” едновременно.
Но всъщност повърхностното съзнание не е едно, а „изначалното съзнание” – друго, тъй като първото е особена дейност на второто. Това повърхностно съзнание може да се пробуди за вечното настояще, ако спре да улавя само отделните моменти. Но това не става и чрез съсредоточение върху настоящето – усилие, което успява да направи момента да изглежда още по-изплъзващ се и мимолетен, още по-труден за фокусиране върху него. Осъзнаването на „вечното сега” идва по същия принцип, по който и яснотата на чуването и виждането, истинската свобода на дишането. Ясното виждане няма нищо общо с напъването да видиш, то е просто схващането, че очите сами ще възприемат всеки детайл, тъй като щом са отворени, трудно може да се спре светлината до тях. По същия начин няма нищо трудно да осъзнаеш напълно вечното настояще, веднага щом видиш, че не можеш да осъзнаваш нищо друго – че в конкретният факт няма минало или бъдеще. Да правиш усилие да се концентрираш върху непосредствения момент предполага веднага, че има и други моменти. Но такива няма никъде, и човек наистина намира покой във вечното настояще със същата лекота, с която очите и ушите откликват на светлината и звука.
Това вечно настояще е „безвременният”, неприпрян поток на Дао –
Такъв прилив, който, движейки се, сякаш е заспал,
без място за звук или пяна.
Както е казал Нан-цюан, да се опитваш да влизаш в хармония с него, значи да се отклониш от него, въпреки че човек не може да се отклони и няма някой, който да се отклони. Затова и не може да има откъсване от вечното настояще чрез опит да му се обърне внимание и самият този факт, показва, че извън това настояще не съществува обособена личност, която го наблюдава и познава – поради което и Хуей-къ не могъл да открие съзнанието си, когато Бодхидхарма му казал да го извади на показ. Колкото и объркващо да е това, колкото и философски въпроси да повдига, един ясен поглед е достатъчен, за да покаже неопровержимата истина. Има само това „сега”. То не идва от никъде; не отива наникъде. То е във вечен покой. Когато се опитваме да го уловим, то сякаш убягва, но въпреки това е винаги тук и няма спасение от него. И когато се обърнем, за да открием личността, която познава този момент, откриваме, че тя е изчезнала заедно с миналото. Затова Шестият патриарх казва в „Тан-дзин”:
В този момент няма нищо, което започва. В този момент няма нищо, което престава да бъде. Така всъщност няма кръговрат на живота и смъртта, който да бъде прекратен. Поради което абсолютният покой (на нирвана) е този настоящ момент. Макар и да е в този момент, той няма край и тук е вечното блаженство.
Но всъщност този момент може да се нарече „настоящ” само по отношение на миналото и бъдещето. Или спрямо някой, за който той е настоящ. Но когато няма нито минало, нито бъдеще и никой, за когото този момент е настояще, какво е той? Когато Фа-чан умирал, по покрива дращела една катеричка. „То е точно това – казал той, – нищо друго”.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.10.2016
.
Към началото на страницата Към „съдържание“ публикации чан във facebook
Към карта на сайта