Николай от Куза   http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта

1., 2

Съдържание на  страницата:

Проф. Ради Радев, „Николай Кузански – Велик философ хуманист“ (встъпителна студия към „За ученото незнание“) –   (резюме Shi Jian)

(За проф. Ради Радев в мрежата: проф. Радев - За ученото незнание / Встъпителна студия, Ради Радев ; Превод от латински Лидия Димитрова Денкова – Нов Български Университет.) .

.

Проф. Ради Радев

„Николай Кузански – Велик философ хуманист“ (встъпителна студия към „За ученото незнание“) –   (резюме Shi Jian)

Николай от Куза приема определянето на Бога като отправно положение, но се отнася критично към почти всички реалии, постулирани в богословието и стига до заключението, че изучаването на творенията, не води до познанието на Бога.

Според него по същество е недостъпен преходът от абсолютното битие към битието на творението. Характеризирането на божественото битие е възможно само в апофатичната (отрицателната) теология посредством тъй нареченото отстранение и отрицание.

Отрицателната теология поставя под съмнение възможността за положително определение на основното понятие на богословието. От там и „човешкото търсене” на премъдростта се крие по-скоро в мълчанието и видението, отколкото в говоренето и слушането. В качеството си на „безпределен предел” Бог не може да бъде познат чрез никакви усилия на разума.

Бог  като пределно широко определение включва битие и небитие, доколкото предполага и наличието на възможността. От там наличието на небитието е необходимост на битието.

За Николай Кузански абсолютното битие съществува „от себе си”, „в себе си”, „благодарение на себе си”, за себе си” и предшества всичко, което му е причастно. Като се позовава на единството на част и цяло, за Николай от Куза многообразието възниква не като резултат от творческата воля на Бога, а като възникване осъществено в резултат на ограничението на абсолютното битие.

Подобието е схванато не само като отражение на творимо и сътворимо. Първообразите се явяват като числа. Самата познавателна способност изгражда понятията чрез числата, без характеристиките (сходство, различие, съразмерност, единство и пр.) на които не е възможно изобщо знанието. Знанието на числата е първообраз на човешките понятия.

Бог е „абсолютната универсалност”. Материята не е съвечна с Него; действуващата, формалната и целевата причина на всичко е Той. Световната душа (или дух), който е връзката между материята и формата, „разгръща” праобразите на нещата в материята. Същността на материята се съзира в единството на възможността, актуалността и движението.

Битието на нещата е мисълта на твореца. Да се разглеждат нещата без определението на Бога е равносилно да се представя числото без единицата. Абсолютното единство на вселената е «конкретността на десятката» така, както в числото десет са дадени всички числа. Но и всяко нещо е конкретизация на вселената, в която е Бог.

В онтологичния принцип за единството на света и Бога рефлектира античната насоченост към всеобщото. Подобно единство означава «присъствието» на нещата и многообразието изобщо в Бога и на Бога в нещата, в природата.

Бог е в света, както в точката, линията, повърхността, обема са дадени «в зародиш» всички възможни геометрични фигури. И както вселената се конкретизира във всяко актуално нещо, така Бог «пребивава» в света и във всяко отделно нещо.

В теологичната представа на Николай Кузански за света е определението на Бога като концептуален израз на всеобщото единство на света, в което всички проявления са снети. Понятието «Бог» формулира онзи краен момент или предел на съществуващото, в което всичко е дадено като една единствена реалност и абсолют.

Кузански отрича антропоморфизма и деперсонализира Бога, обявявайки всеобщото единство на света. Възприема иманентизма за главно философско гледище, логически насочено против трансцедентната представа и креационизма. Той слага равенство между съществуванието и творението. За него творението не е нищо друго, освен това, че Бог е всичко. И Бог не би могъл да създаде света „преди”, защото преди света не е имало „преди”.

Позовавайки се на Дионисий Ареопагит, философът отбелязва, че Бог не е нито Отец, нито Син, нито Св. Дух, а безкрайност, която не е породена, но която и не поражда, а представлява  „безначално начало”. При което отрицателната теология подчертава прерогативите не на безкрайността, а на вечността.

Основна диалектическа идея във философията на Николай Кузански е схващането за крайното и безкрайното. От логическа гледна точка безкрайността е цялото, спрямо което се осмисля отделното и движението към цялото представлява движение към съвършенството. Но в делението на крайното не може да се достигне до предел. Определението на безкрайността изразява и единството на света.

Кузански  приема единството на безкрайното и крайното, актуалната безкрайност на Бога и неговата несъизмеримост с отделното. Благодарение на неделимостта и единството безкрайната линия се включва във всяка линия. Благодарение на неделимостта си безкрайната линия е общото единство на всички линии, в които тя остава като такава, т. е. като неделима. И също така всяка крайна линия, която е делима, се съдържа в безкрайната линия, запазвайки се като такава, т. е. като делима. Ето защо присъствието на безкрайното в крайното е присъствие на общото, а наличието на крайното в безкрайното е присъствие на различие. Изобщо понятието «безкрайност» маркира отсъствието на краен предел, зад който не може да се отиде. И както делението клони към нула, без да я достига като най-малко, така и «пътят» към някакъв краен предел във всеобщото единство е безкраен преход на отделни граници

Реален израз на подобна безкрайност е светът. Против хилеморфизма и геоцентризма се застъпва схващането за безкрайността на вселената, която изключва наличието на някакъв център. Земята не е неподвижен център на света; тя сама се движи. Слънцето също не заема централно място във вселената. Безкрайността предполага, че центърът на света е навсякъде, а окръжността му — никъде.

Несъмнена истина за Кузански е възгледът, че «съвкупността на света» никога не може да се изчерпи. А и възникването на света не е създаване от нищо [creatio ex nihilo], a ограничаване на абсолютния максимум.

Красноречив пример за диалектиката на света е съвпадението на противоположностите [coincidentia opposi-torum]. Абсолютният максимум е висшата простота, в която съвпадат всички противоположности и са заличени всякакви различия. Той е едновременно едно и всичко: единственото общо и всеобщото единство, всичко изобщо и нито едно нещо, взето отделно. Най-близката му характеристика е «единството» или единността, схваната не като число (две, три и т. н.), а като неделимост и неразличимост.

В качеството си на относителни характеристики противоположностите предполагат степени «във» своята реалност, докато максимумът и минимумът ги изключват. В този случай максимумът и минимумът не се схващат като количествени характеристики. Те изразяват абсолютността като еднакво присъща и на максимума, и на минимума. Нали като «се освободят» от «голямо» и «малко», максимумът и минимумът съвпадат и тогава абсолютното количество не е по-максимално, отколкото минимално.

Подобно съвпадение потвърждава простия факт, че в абсолютното битие всичко е само тъждествено, че безкрайното е действителност на всичко, което е дадено във възможност в крайното. Така окръжността на максимален кръг е права линия, максималният триъгълник е права линия и изобщо всяка геометрична фигура, мислима извън нейната конкретност и нагледност и във възможно неразличимите и необозрими «граници», е права линия.

 Доколкото няма своя противоположност, максимумът е и минимум. Той напомня точката, която в «неразгърнат» вид съдържа линията и всяко количество. Точката, която е целостността, притежава като първо конкретно проявление линията, в която няма нищо друго освен точки.

Идеята за съвпадението (тъждеството) на противопоностите изразява самосъхранението на битието и като субстанция, и като редуцирано съществуване на множеството, т. е. като самотъждественост.

Диалектическите идеи на Николай Кузански са изградени върху основата на определенията на максимума като принцип на всеобщото единство, което  е   действително  основание  и предшествува  отделните  различия точно така, както точката — величината, съвършеното — не-  съвършеното, покоят — движението, и т. н. Разгръщането му е присъствието на всичко в множествеността: покоят е такова единство, в което е «сгънато» движението; движението е разгръщане на покоя, представлява «разположен в ред покой» [quies seriatim ordinata]; времето е последователен ред от моменти «сега»; единното «сега» имплицира всички моменти на времето; в настоящето е«сгънато» времето изобщо; миналото е било настояще,бъдещето ще бъде настояще; миналото и бъдещето са «разгръщане» на настоящето. Защото тъждеството е «сгънатост» на многообразието, равенството — на неравенството, простотата (елементарността) — на всички различия.

Диалектиката на Николай Кузански почива върху основата на определенията на максимума като принцип на всеобщото единство, което е действително основание и предшествува отделните различия точно така, както точката — величината, съвършеното — не- съвършеното, покоят — движението, и т. н.

Разгръщането му е присъствието на всичко в множествеността: покоят е такова единство, в което е «сгънато» движението; движението е разгръщане на покоя, представлява «разположен в ред покой» [quies seriatim ordinata]; времето е последователен ред от моменти «сега»; единното «сега» имплицира всички моменти на времето; в настоящето е «сгънато» времето изобщо; миналото е било настояще, бъдещето ще бъде настояще; миналото и бъдещето са «разгръщане» на настоящето. Защото тъждеството е «сгънатост» на многообразието, равенството — на неравенството, простотата (елементарността) — на всички различия.

В диалектиката на Николай Кузански принципът на единството е и принцип на единствеността, на неповторимостта — това, което се определя като сингуларизъм.

Неговото определение подчертава уникалността на съществуващото — тази особена «неповторима единичност», схваната като природа, която е същност на всичко и същевременно като неповторима природа, така както неповторимо е всяко конкретно нещо. Подобна единичност представлява същността като единствена природа. Неповторимостта (единствеността, сингуларността) е диалектическата характеристика. Тя изразява едновременно подобие (сходство) и  различие  (несходство) — единичните неща са подобни (сходни) помежду си със своята неповторимост като такава и са несходни поради неповторимостта си.

Сингуларизмът отбелязва противоречивостта на неповторимостта, за която сходното е именно единичността като обща за всички неща характеристика. Той е повторение на съществуващото като единственост (неповторимост). Защото доколкото всяко актуално е единично, то винаги е единствено. При всички възможни изменения на свойствата, количеството и т. н. (т. нар. акциденции) единствеността на дадено нещо се запазва. И в това именно се изразява битието му.

Кузански разглежда познанието върху основата на гносеологичния реализъм, подчертаващ обективната му природа. То е съдържателно съответствие. При неговото характеризиране се вземат предвид и определенията на математиката, доколкото са особен вид «измерение» на нещата и на възможностите на индивида. Обаче при постигането на познанието истината и заблуждението са тясно свързани както светлината и сянката. Поради това точността като основно изискване на теоретичните определения «свети» в «мрака» на човешкото незнание.

Три са средствата на познавателната дейност: (1) усещането [sensus] и въображението [imaginatio], (2) разсъдъкът [ratio] и (3) разумът [intellectus). Всяко едно от тях има своето значение и може да се обясни в последна сметка с обектите, които са съдържание на техните познавателни форми.

Отчитайки ролята на сетивните данни, философът защищава каузата на сенсуализма. Даже въображението е дейност, познавателната стойност на която не може да се изолира от фактите на усещането и възприятието.

Във въображението — подчертава философьт — няма нищо, което преди това да не е било в усещането. С това се обяснява, че слепият по рождение не притежава представа за цвета на нещата. Образите на въображението наистина са по-малко формални от понятията, но са по-съвършени от усещанията, на които се основават. Опитът, в който сетивното познание намира своя висш образ, подпомага индивида в откриването «тайните на света», е най-непосредствената стъпка към науката. Антисхолaстичното гледище на Николай Кузански свързва в едно опита и философската спекулация, използуваща максимално математиката.

По подобие на Платон мислителят от Куза разглежда разсъдъка като познавателна  «инстанция»,  където е  налице  движение  на  мисълта  от общото към единичното. В качеството си на дискурсивна познавателна способност разсъдъкът описва и изразява в мисловни форми «реалното разгръщане» на единството. И умoзаключението, с което борави също той, илюстрира въпросното движение в познанието. Защото в голямата предпоставка се съдържа в «сгънат» вид това, което се «разгръща» в извода. Умозаключението не преутвърждава и повтаря, а разгръща и реализира собственото съдържание и смисъл на общия теоретичен смисъл и достига до ново познание. Това е възможно, понеже разсъдъкът е единство от «сетивно многообразие и различие», оперира с различията и сходствата, има предвид относителните, а не абсолютните определения. Чрез него човек съзнателно отграничава своите знания от определенията за безкрайността, безотносителността и пр.

Благодарение изясняването на отношението между сходство и различие става ясно, че колкото универсално нещата са по-сходни, толкова частно са по-различни — положение, което се илюстрира с връзката между всеобщността на рода и конкретността ка вида. Наистина разсъдъкът достига до важни и необходими за научното изследване заключения като тези, че единичността индивидуализира, видът придава специфичност, а с рода е свързано обобщението. Но все пак негoвите възможности са ограничени, доколкото изясняват единствено съвместимостта на противоположностите.

Разумът — това е интелектуалният живот на индивида, по-висша от разсъдъка рационалност, при която напълно се преодоляват ограниченията, свързани със сетивността. Той е принципът на единството в познанието, реализуемо посредством помощта на резултатите на дискурсивната способност на мисленето. Неговата роля се изразява в това, че коригира изводите на разсъдъка, поставя на изпитание претенциите му за пределност и го предпазва от догматичните съблазни на мисълта. Разумът е «конструктивният» фактор на човешкото мислене, доколкото придава на разсъжденията форма, яснота и съвършенство и поради тази причина е критерий на рефлексиите на разсъдъка — функция, която твърде много напомня хилеморфисткото действие на формата по отношение на материята.

Над всички постижения на човешкия дух обаче «стои» т. нар. учено незнание. След Августин, който разяснява думите на апостол Павел (Послание до римляните,  VIII,  26)  «. . . ние  не  знаем  за каквo  се  молим, както подобава, но духът сам ходатайствува за нас. . . », Николай Кузански въздига съзнанието за ограничеността на собственото знание във всеобща гносеологична норма. И почти в духа на Сократ той  иска  да лиши от всякаква репутация онова знание, за което въпреки външните си ефекти истината остава един мираж. Защото човешкото знание се реализира в непрекъснатото присъствие на незнанието за абсолюта. То е само достигнатата стъпка в безкрайния път към истината, която никога не може да бъде «цяла». И най-дългите дистанции са само нищожни точки от великия и безкраен път към действителното знание.

Извън тесните граници на реализуемите постижения винаги ще остава респектираща област на незнанието. «Коренът» на «знаещото незнание» е в съзнанието, за «неуловимостта на точната истина». Човешкият разум се отнася към истината, както възможността към абсолютната необходимост, която в края на краищата си остава вечната цел на познанието.

А нали и научното изследване се отнася до съизмеримостта, основана на сравнението на относителни неща и величини? Напротив, ученото незнание е адресирано към безкрайното, което е абсолютно и несъизмеримо с нищо друго. То остава като всеобщ ориентир, към който е насочена целокупната познавателна дейност на човека. Извън пределите на знанието е не вярата, а «ученото незнание», схванато в качеството му на всеобща норма на творческото начинание на индивида. Зад и извън реалните постижения на знанието остава незнанието, което, добре схванато, е ученото незнание.

Резюме Shi Jian

В този препис на  Встъпителната студия на проф, Ради Радев към „За ученото незнание” на Николай Кузански съм се опитал добросъвестно да отделя тези фрагменти от студията на проф.Радев, които се отнасят до Отрицателната (апофатическа) теология на Николай Кузански.

Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.10.2017

 

Към началото на страницата Към карта на сайта