поезия                      Джон Кийтс (1795 – 1821)   

Към карта на сайта

Към другите англоезични поети: П. Б. Шели,   Е. ДикинсънДж.Керуак  А. Гинсбърг

.

Джон Кийтс – поеми и стихотворения

Красивата Дама без Милост  (La Belle Dame sans Mersi )
Това, което е красиво, е радост завинаги

Подстрочниците към  стиховете, както имах случай да кажа в началната страница на този сайт, нямат претенции за точен и безупречен буквален превод. Подстрочниците са за тези, които имат познания по езика, и имат желанието за едно начинание, което си е предизвикателство и приключение, да прочетат стихотворенията в оригинал, да усетят ритъма, който прави от думите слово.  Сътворяваща чудо, магия.

 

    La Belle Dame sans Mersi

   I

Oh what can ail thee, knight-at-arms,
Alone and palely loitering?
The sedge* has withered from the lake,
And no birds sing.

Какво ти е, рицарю във броня, О, що ти липсва, бледен рицар,
Сам и бледен  тук се скиташ? де скръбно твоят взор се рей?
Тревата край езерото е осланена, – Повяхнаха треви и птица
И птици не пеят.    в леса не пей.

 

  II

 Oh what can ail thee, knight-at-arms,
So haggard and so woe-begone?
The squirrel’s granary is full,
And the harvest’s done.

 

Какво ти е, рицарю във броня, О, що ти липсва, бледен рицар?
Така злочест и изнурен? така самин, от скръб терзан?
Хралупите на катериците са пълни, Настана есен, всеки плод е
И посевите са ожънати и овършани.     в полето сбран.

 

 III

I see a lily on thy brow,
With anguish moist and fever-dew,
And on thy cheeks a fading rose
Fast withereth too.

Виждам лилия на челото ти, Бял крин, в роса от страх и треска,
От треската – влага и капчици пот. върху челото ти цъфти.
Върху страните ти – увяхваща роза, А на страните – бледа роза,
Бързо губеща свежест и цвят.     без цвят почти.

 

IV

I met a lady in the meads,
Full beautiful – a faery’s child,
Her hair was long, her foot was light,
And her eyes were wild.

Аз срещнах една  дама сред ливадите, Далеч една девойка срешнах,
Самата красота – на феите дете, Тъй хубава и само чар,
Косите – дълги, стъпката – лека, С коси вълнисти,с лека стъпка,
А очите й – плахи и диви.     очите жар.

 V

I made a garland for her head,
And bracelets too, and fragrant zone;
She looked at me as she did love,
And made sweet moan.

Направих венец за челото й, Венец от рози аз и сплетох,
И гривни за китките й, и колан от цветя; в сърцето си сградих и трон
Тя ме гледаше с любов тя гледаше ме тъй любовно,
И сладко въздъхна.     и с нежен стон.

VI

I set her on my pacing steed,
And nothing else saw all day long,
For sidelong would she bend, and sing
A faery’s song.

Качих я на коня си, едва пристъпяше той, При себе си на коня взех я,
И нямах очи за нищо друго този ден И вече глух бях, за света;
Вървях запленен, тя се навеждаше над менe Вървях така – вълшебни песни
И пееше песен от царството на феите.     ми пейше тя.

 

VII

She found me roots of relish sweet,
And honey wild, and manna-dew,
And sure in language strange she said -
‘I love thee true’.

Тя ми намери корени сладки, Тя сладки корени ми даде,
И див мед и роса-манна, Див мед и манна; с нежен глас ми рече: -
И на странен език, който разбирах на странен говор тя ми рече: -
„Обичам те истински.”  ми каза    Тя каза теб любя аз!

 

VIII

She took me to her elfin grot,
And there she wept and sighed full sore,
And there I shut her wild wild eyes
With kisses four.

Заведе ме в своята вълшебна  пещера, Тя в своята пещера ме въведе,
Там заплака, въздишаше така горчиво; и там безумно зарида -
И трогнат, с четири целувки, и там безумно аз целувах
Затворих нейните плахи диви очи,   очи, уста.

 IX

And there she lulled me asleep
And there I dreamed – Ah! woe betide! -
The latest dream I ever dreamt
On the cold hill side.

С приспивна песен тя ме приласка, Там с тихи песни тя приспа ме.
Заспах. Сънувах – О! Аз, злочест! – И сън видях – ах, сън проклет!
Сънят последен, който някога съм  сънувал И тоз последен сън сънувам
На склона на този хълм студен     аз навред.

 

   X

I saw pale kings and princes too,
Pale warriors, death-pale were they all;
They cried – ‘La Belle Dame sans Merci
Hath thee in thrall!’

Видях бледни царе и князе, Царе, князе и войни бледни
Бледни войни, смъртно-бледни  бяха те Там видях – страх, лица, омрази;
И викаха ми: „Роб злочест и ти си вече, Те викаха ми: в плен си ти у
На La Belle Dame sans Mersi”     la belle dame sans mersi.

 

XI

I saw their starved lips in the gloam,
With horrid warning gaped wide,
And I awoke and found me here,
On the cold hill’s side.

Видях в здрача напукани устни, Там видях ледени устни в мрака,
В зейнали уста – прокобата ужасна Очи раззинати без звук -
Събудих се  и се намерих тук. И аз събудих се – ето
На склона на този хълм студен.     днес сам съм тук.

 XII

And this is why I sojourn here
Alone and palely loitering,
Though the sedge is withered from the lake,
And no birds sing.

Ето защо ме виждаш тук, Затуй сега блуждая бледен
Самотен и бледeн  сe скитам, И в болка погледа тъмней;
Макар че тревата край езерото е осланена, Увяхнаха грева и птица
И птици не пеят.    в леса не пей.

 

                                     Преводът в стихове е на Гео Милев.

 *  Sedge – бот. острица

Оригиналът на баладата е от: http://www.online-literature.com    

 

Красивата Дама без Милост  (La Belle Dame sans Mersi )

(I-II-III) Поетът, обхванат от меланхолия, скита из полето в късната есен. Зимата настъпва, всичко посято е ожънато и прибрано, полските треви и храсти са осланени – увехнали и пожълтели, пойните птици са отлетели, хора и животни са си намерили убежище за студените зимни дни.

Толкова по-странно изглежда самотната фигура на рицар в бойни доспехи, изглеждащ още по-самотен на възвишение близо до езеро, върху което се стеле полупрозрачна есенна мъгла

Рицарят е на предела на силите си, треската е оросила с капчици пот челото му, лицето му е бледо като на мъртвец, устните му са напукани.

„Какво ти е? Защо си тук в късната есен, болен и злочест? Огледай се, зимата е близо, тревите, храстите са осланени, птиците ги няма!”

(IV) „Преди много дни, в един слънчев и топъл следобед, близо до това езеро, срешнах една дама. Тя не изглеждаше от този свят, по-скоро беше дете на царството на феите. Беше прекрасна, крехка и грациозна, стъпката й беше лека, а очите – очите и бяха като на сърна – плахи и диви.”

(V) „Скочих от коня си, заговорих я, но тя мълчеше, гледаше ме с влюбени очи и въздишките й бяха сладки.

Не можех да откъсна очи от нея. Набрах полски цветя и сплетох венец за главата й, гривни и колан за китките и тънкия й кръст.”

(VI) „Повдигнах я и я сложих върху коня си. Той тръгна бавно, без посока, в  топлия летен ден. Вървях до нея, бях обсебен от това неземно видение и нямах очи за нищо друго на света.Тя се наведе над мене и запя таинствена песен, песен от света на феите.”

(VII) „Вървяхме бавно в този безкраен следобед. Конят спираше често за да откъсне снопче трева. Тя леко скачаше от него, притичваше наблизо и се връщаше, за да ме нагости със сладки корени, див уханен мед или цветни листенца, покрити с капчици неземно питие. И ми говореше неспирно, на език, който не разбирах. Но аз знаех, че тя ми казва, че ме обича и ще ме обича винаги.”

(VIII) „Изкачихме се по един полегат горист хълм и се озовахме пред входа на пещера. Тя скочи от коня и ме прегърна. Седнахме върху скала покрита с мек, затоплен от слънцето мъх. Тя заплака и въздишаше така горчиво  и аз, трогнат дълбоко, с целувки изсуших сълзите й и затворих дивните й, диви очи.”

(IX) „И тя се усмихна, взе главата ми в ръце и я положи върху скута си. И запя безкрайно нежна приспивна песен. И аз блажен се унесох в сън.Ужасен сън. Последният сън, който съм сънувал и който от този ден сънувам неизменно, щом умората ме надвие. И на яве и в съня си съм на този тук склон студен.”

(X) „В призрачен здрач, видях се полегнал на този склон, около мене се тълпяха крале, князе и войни в блестящи доспехи и всички свои отличия. Лицата им бяха мъртвешко бледни. И всички те, в един глас, ми казваха: „Злочести рицарю, и ти, като нас си окаян роб. La Belle Dame sans Mersi те зароби навеки.”

(XI) “В оскъдната светлина на здрача аз виждах техните напукани от страдания устни, устите им, широко отворени,   изричаха  ужасната прокоба. И когато се събудих, се намерих сам на студения склон на хълма до езерото.

И този сън се връща отново и отново, неизменно и неизбежно.”

(XII) ”И ето, това е причината да съм тук, да скитам около езерото сам и бледен тогава, когато тревите са пожълтели осланени и птици не пеят!”

 

                                                              

    A Thing of Beauty is a Joy Forever

(фрагмент от първата част на поемата Ендимион)

A thing of beauty is a joy for ever:
Its loveliness increases; it will never
Pass into nothingness; but still will keep
A bower quiet for us, and a sleep
Full of sweet dreams, and health, and quiet breathing.

Това, което е красиво, е радост завинаги:
Все по-прелестно става, и никога
Няма да отиде в небитие(то); то ще пази
Убежище закътано за нас, и  сънища
Изпълнени с мечти сладки, здраве и  (където) се диша спокойно.

Therefore, on every morrow, are we wreathing
A flowery band to bind us to the earth,
Spite of despondence, of the inhuman dearth
Of noble natures, of the gloomy days,
Of all the unhealthy and o’er-darkened ways
Made for our searching: yes, in spite of all,
Some shape of beauty moves away the pall
From our dark spirits. Such the sun, the moon,
Trees old and young, sprouting a shady boon
For simple sheep; and such are daffodils
With the green world they live in; and clear rills
That for themselves a cooling covert make
‘Gainst the hot season; the mid forest brake,
Rich with a sprinkling of fair musk-rose blooms:

Затова всяко утро изплитаме
Гирлянда от цветя, със земята да ни свърже,
Въпреки  унинието, оскъдицата на човечност и
Благородство, мрачното ежедневие,
Погубващите ни болести и мрачна безпътица
Създадена за стремежите ни: да, въпреки всичко,
Форми на красота прозират  под савана
На мрачните ни видения. Такива са слънцето, луната,
Дърветата стари и млади, извисяваща се сенчеста благодат
За плахите кротки овчици; такива са нарцисите
И зеленият свят сред който те живеят; и бистрите потоци
Които за себе си правят прохладен гъсталака
Срещу горещините (на летните дни); такава е горската пустош,
Изпъстрена тук-там с красиви бели рози:

And such too is the grandeur of the dooms
We have imagined for the mighty dead;
All lovely tales that we have heard or read:
An endless fountain of immortal drink,
Pouring unto us from the heaven’s brink.

И такова е също величието на ориста
В нашето въображение за великите мъртви (люде от миналите времена),
Всички прекрасните разкази, които сме чули или прочели:
Неизчерпаем извор на безсмъртна напитка,
Изливаща се върху нас от небесните бездни.

Оригиналът на фрагмента от поемата е от: http://www.online-literature.com    

Това, което е красиво, е радост завинаги

Селена, влюбена в  Ендимион, гръцки цар, който в онези  идилични времена, е бил млад, красив пастир, за да бъде завинаги неин и да се среща с него всяка нощ, го омагьосва да спи вечно в една пещера на планината Latmus в Кария, като го дарила с неувяхваща младост.

За поета Красотата е радост завинаги; все по-чаровна, тя не може да изчезне, тя е убежище, недостъпно за  грозотата на света, Убежище, където, като в сън със сладки сънища, ще се потопим в мечтите си, където се диша леко и с наслада. Здравето, спокойното дишане, нещо, което е липсвало на Кийтс,  без съмнение, е  нещо безценно за него  и  не само за него…

Красотата е убежище, само когато  можем да се радваме на всяко красиво нещо, споменът за което носим в себе си. Само тогава ще ни бъде по-лесно да понасяме грубостта и пошлостта около себе си, мрачните, угнетяващи дни, изпитанията и страданията, които са  нашият жребий на света.

Красотата е винаги около нас. Красиви са Слънцето, и Луната, и Звездите, но няма нищо по-красиво от Земята. Дърветата и свежата трева, кротките и покорни овце пристъпващи бавно в сенките на клоните им. Нарцисите, обкръжени от свежозелени треви и храсти. Бистрият поток, невидим в тревата, разпръскващ прохлада и в най-горещите дни. Красотата на Земята е навсякъде. Тя е и в горския пущинак, където не е стъпил човешки крак, и там розови храсти, са разпъпили свежи цветове ухаещи на мускус.

Красота, великолепие има и в преданията, които са стигнали до нас за живота и трагичната орис на великите хора, от миналото, за високия дух, мъжеството, готовността им за саможертва в името на благородните цели, които са си поставяли. Дори и смъртта, която ни угнетява в мрачните ни предчувствия, може да бъде A Thing of Beauty.

Извор на напитка за безсмъртие са прекрасните разкази и приказки, които сме чули или прочели, вечен извор на Красота, който се пълни от Небесните бездни.

Подстрочници и коментари
Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.03.2012

Към другите англоезични поети: П. Б. Шели,   Е. ДикинсънДж.Керуак  А. Гинсбърг

Към карта на сайта / към началото на страницата