български автори  http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта

Съдържание на  страницата:

Проф. Ради Радев,  „Аристотел и неговият трактат „За душата” (встъпителна студия към „За душата“) – уводните страници на студията.
(Аристотел  „За душата” – Първа книга – превод д-р Марко Марков)

Проф. Ради Радев, „Николай Кузански – Велик философ хуманист“ (встъпителна студия към „За ученото незнание“) – уводните страници на студията.

(За проф. Ради Радев в мрежата: проф. Радев - За ученото незнание / Встъпителна студия, Ради Радев ; Превод от латински Лидия Димитрова Денкова – Нов Български Университет.) .

( Николай Кузански – „За не-другото„, превод от латински Цочо Бояджиев ЛИК 1998)

 

 

,

 Проф. Ради Радев

Аристотел и неговият трактат „За душата” (встъпителна студия)

Съществуват представители на философията, които благосклонноста на поколенията към паметта на миналото често характеризира като велики мислители. Но за философи като Аристотел подобна благосклонност е абсолютно излишна. И най-строгата присъда на историята показва, че Аристотел е не просто велик. Неговото теоретическо  дело е онзи „философски Олимп”, в който царствуват най-фундаментални определения – определения,които при всички етапи на историческото развитие съзиждат сградата на философията. Аристотел фактически създава и усъвършенствува езика на философията и определя смисъла и съдържанието й като наука. Ако днес културното човечество има основания да говори за философия, то е преди всичко защото преди 23 столетия  е живял и работил този генеален античен мислител. Ето защо въпросът на философите днес „какво представлява Аристотел за философията” твърде много напомня учудването на обикновения човек „какво собствено са създали родителите ми”.

I. Аристотел е роден през 384 г. пр. н. е. в гр. Стагира на Халдическия полуостров. Оттук често го назовават Стагирит. Баща му Никомах е лекар в двора на македонския владетел Аминт II . На петнадесет години остава сирак и неговото образование продължава под настойничеството на Проксен. През 376 г. дълбоката любознателност го отвежда във философската школа на Платон  – т. нар. Академ, където престоява 20 години. Първоначално Платон е под силното влияние на философията на основоположника на Академията. Впоследствие обаче изразява несъгласие с редица нейни положения……….

 В цялата история на науката едва ли може да се намери друг неин представител, мисълта на когото да е по-универсална и всеобхватна от тази  на Аристотел. Още в зората на научното познание неговите големи интелектуални възможности, дарование и трайни научни интереси се материализират в безспорни постижения във всички области на науката. Той е автор на цяла поредица от  съчинения, третиращи фундаменталните въпроси на знанието. Съчиненията му по логика („Категории”, „За тълкуванието”, „Първа Аналетика”, „Втора Аналетика”, „Топика” и Опровержение на софистическите доказателства”) образуват т. нареч. органон, който столетия наред е главното „логическо оръдие” в науката. Неговите естественонаучни (натурфилософски) трактати („Физика”, „За небето”, „Описание на животните” и др.) третират важни проблеми на физиката, философията, метеорологията, биологията и други области на научното познание. Историческите, социално-политическите и етико-естетическите му произведения  („Политика”, „Атинска полития”, „Поетика”,  „Никомахова етика” и др.) поставят съществени въпроси на политическото устройство на обществото, на естетиката, философията, на морала и пр. Най-основните проблеми на философията представляват съдържание на знаменитият му трактат „Метафизика”. Психологическата и гносеологическата проблематика са застъпени главно в труда „За душата”.

Произведенията на Аристотел не са просто свод на научните постижения на древния свят. Универсалността на теоретическия дух на мислителя е насочена към изясняването на отношението между отделните клонове на знанието. Античният философ осмисля онзи процес на диференциране на научното познание, който започва през IV в. пр.  н. е. в науката. Фактически на него принадлежи първият теоритичен опит да се постави и разгледа тази задача в историята на науката.Аристотел е колкото историк, толкова теоретик и систематизатор на античната наука. Неговата класификация на науките представлява единна система на основните клонове на знанието: теоритическите науки (първа философия или метафизика, физика и математика) разглеждат фундаменталните въпроси на познанието: практическите науки (етика, политика) третират проблемите на обществото, неговите форми на организация и предлагат главните норми за поведение на индивида; творческите науки (поетика, реторика) имат за предмет на изследване прекрасното и представят образно отделни страни от действителността.

Безспорно Аристотел не изяснява напълно научно сложните взаимоотношения между отделните области на знанието, доколкото откъсва и често противопоставя първата философия на другите „науки”. Обаче за своето време и с оглед переспективите на развитието на философията неговата класификация има положително значение. Тя се основава на обективен критерий – многообразието на битието. Философията се представя не като някаква неразчленяема в себе си област, включваща абсолютно всички данни за света. За неин основен предмет се сочи изучаването на най-съществените характеристики на действителността. „Успокоена” от логицизма, философската мисъл се насочва пряко към метафизиката.Нейните определения – принципите на битието – са същността на философията като наука. С това онтологията (метафизиката) се предлага за фундамент на знанието изобщо, опредля се магистралният път на философската мисъл.

Обикновено не само формирането, но и същността на философията на Аристотел се свързва с влиянието и принципите на учението на Платон. Наистина първите стъпки на мислителя във философията се осъществяват под ръководството на основоположника на Академията. Обаче изграждането на философската система на Аристотел не се свежда до простото извеждане на теоритически положения от платонизма. Аристотелизмът е философска система със свои теоритически принципи. Аристотел е от онези мислители, които създават, творят и теоретически обосновават нови философски идеи. Той не е философ, образът на когото се отразява в чуждо огледало, а има собствен блясък, запазен от сенките на посредствеността и безкритичното заимствуване. В неговото творчество намира ярка проява оригиналността на  древногръцкият философски дух. Неговата философия е една исторически обособила се форма на обективния идеализъм, притежаваща свои специфични черти. Знаменитата творба на Рафаел „Атинската школа” представя сполучливо общата насоченост на платонизма и аристотелизма. Двамата титани на античната философска мисъл Платон и Аристотел вървят редом един до друг. И докато основоположникът на Академията сочи отвъдното, то неговият ученик смирено свежда поглед към реалния природен свят. За Аристотел философските определения притежават своята солидна основа в природата и опита-идея, съзнателното теоретическо отстояване на която ще доведе до обогатяването на философията.

Отличителна черта на философията на Аристотел е непоследователното отстояване на обективния идеализъм. Аристотелизмът съдържа редица ценни материалистически идеи, реален резултат от колебанието на неговия автор между идеализма и материализма. Неопровержимо доказателство за това представлява и критиката на учението на Платон за идеите, разкриваща съществени противоречия и в идеализма изобщо.

II. Най-съществената страна във философията на Аристотел е хилеморфизмът. Неговите принципи предлагат не просто дефинициите на материята и формата; те определят основната насоченост на цялата философска система на античния мислител.

Против платонизма Аристотел подчертава връзката на общото и единичното, което довежда до нови идеи в обективния идеализъм. Първият и най-главен резултат от това е отричането на схващането за идеите като транцедентни формални и реални принципи и приемането на възгледа за сетивните неща като първа същност.

Неудовлетворен от натурфилософските учения на първите древногръцки мислители, Аристотел обосновава значението и на формалния принцип. От друга страна против крайния идеализъм той взема предвид и ролята на материята.  По този начин полагането на хилеформизма трябва да снеме едностранчивостта на механизма и динамизма.А с това се откриват реални възможности за достигането по-научни философски определения от тези, които съществуват тогава в античната флософска мисъл.

На Аристотел принадлежи едно ново схващане за материята. В учението му тя представлява не небитие, а субстрат на всичко съществуващо. В качеството си на първа материя, на вечна и неунищожима природа субстратът е простата лишеност, възможност, а не дествителност.

Така опитът за критическо преодоляване на крайноидеалистическото разбиране на практика довежда до изоставянето на стихийно-материалистическата концепция на първите натурфилософи за материята. Първата материя „се отделя” от движението, дефинира се като пасивна природа. А с това философската мисъл се насочва в една съвсем различна от материализма насока, намерила отражение и в отделни клонове на естествознанието.

Същевременно, преодолявайки емпиричния подход на някои свои предшественици, античният мислител формулира понятието „форма”. Неговото съдържание представят такива основни характеристики като движение и активност, вечност и неунищожимост, същност и действителност.

Във философията на този древен мислител формата е единството на активността и общото на платонизма, на движението и духовната природа. Чрез движението същността в платонизма придобива  иманентен характер. И това е първата по-значителна корекция, нанесена в класическия философски идеализъм на Платон.

Принципното възражение, което Аристотел издига срещу платонизма и натурфилософията, е в схващането на единството на формата и материята. Обективно-идеалистическият смисъл на този възглед се изразява в приемането на формата за обективна духовна реалност, активна природа, актуализираща материята, реализираща възможността в действителност. Материята изобщо не се отнася към действителността, а към възможността. А самата форма е същността на  сетивното конкретно нещо. При това в стремежа си да разгледа нещата от гледна точка на целта Аристотел схваща формата като реална предпоставка за крайния резултат или завършеност на развитието, т. е, за ентелехията. И с това обективноидеалистическият възглед се свързва с телеологическата представа, която има изключително голямо значение в аристотелизма.

Макар по принцип да подчертава единството на материята и формата в сетивновъзприемаемия свят, античният философ не отстоява последователно този свой възглед. Непоследователността на неговото учение се изразява в допускането на т. н. чиста, абсолютна форма, дадена отделно от материята. В качеството си на чист вид, неподвижен двигател, чист ум тя обективира себе си по отношение на сетивността и на многообразието изобщо.

В тази насока хилеморфизмът се насочва и чрез учението за причината в движението. Наистина светът според Аристотел е вечен. Самият процес на прогресивно развитие, т. е, на постепенното увеличение на формалната страна, не завършва никога, понеже материята е безкрайна във времето и не може да бъде „изтласкана” из света. Обаче в основата на това развитие се открива стремежът на конкретното към абсолютната форма.

Основните противоречия на тази идея се отразяват като във фокус във възгледа за първата причина на движението. В желанието си да избегне изводите на т. нар. лоша безкрайност Аристотел търси обективното основание за активността на формата изобщо в абсолютната форма, която характеризира като неподвижен двигател.. Лишен от прерогативите на относителната форма, а именно от движението, неподвижният двигател обективира своята същност на първопричина, доколкото е целта на всичко съществуващо. Всеобщият стремеж към подражание на абссолютната форма, на неподвижния двигател – това е лайтмотивът на телеологизма на античния мислител.

Ради Радев
Встъпителна студия

Аристотел
За душата
Превод от старогръцки Марко Марков

НАУКА И ИЗКУСТВО 1979

Качено на сайта iztoknazapad.com на 06.08.2014

,

проф. Ради Радев

Николай Кузански – „За ученото незнание“

Велик философ хуманист (встъпителна студия)

1.

Философското дело на Николай Кузански се създава в решителен исторически момент: налице са кризисни явления във феодалното общество и елементи на зараждането в отделни западно-европейски страни на нови, буржоазни отношения; развитието на производството внася съществени социално-икономически промени; градското занаятчийство играе важна роля в обществото; благодарение на Ханзата редица градове в Германия, като Аусбург и Нюрнберг, стават средища на оживена търговия; в резултат на разцвета на градовете се реализира подем в земеделието. Обаче Германия през XV в. е политически раздробена страна. Централната власт е слаба и страната загубва част от имперските си земи. Настъпват съществени промени в социалната структура. Висшето духовенство и патрицианските родове запазват привилегиите си, но голямо значение придобиват князете, които отстояват своите права в борба с висшето дворянство. Нисшето дворянство – рицарството, отива към залез, а бюргерската опозиция срещу духовенството се засилва. Съзряват и процеси, които в края на краищата ще поставят страната пред нови исторически събития и ще изменят „социалнополитическата й карта”.

На юг, в Италия, с обществено-политическите условия на която е свързана най-тясно дейността на Николай Кузански, най-напред започва Европейското възраждане, възникват първите кълнове на новите форми на духовен живот посредством едно вътрешно отдалечаване от идеологическата система на католицизма. Осезателно се налага интересът към античността – в науката и философията, литературата и изкуството. Девизът ad fonts осмисля целенасочено този интерес. Оценява се значението на редица пренебрегвани досега антични автори. Теоретичното наследство постепенно се освобождава от несвойствените му по природа интерпретации. Високо се оценява културно-философското наследство на Платон, което се използва за точното усвояване на аристотелизма. Върху образите на Платон и Аристотел – тези „царе на философите” (Берил, 37, Н.К.), се хвърля нова светлина. Отива се към по-вярното и цялостно възстановяване на историческите постижения на гръко-римския свят. В научните изследвания е налице реабилитацията на природата. Пасивно-съзерцателният и абстрактен поглед на схоластиката започват да губят значение. Десакрализацията на света – това е преди всичко освобождаване от властта на авторитета и изкуствения престиж на теологичните схеми, утвърждаване фактите на опита и заключенията на разума, действително уважение и разгръщане на творческата същност на най-висшето творение на природата – човека. Научните данни и открития водят към ревизия на основните положения на схоластиката и налагат нови обобщения и изводи, които изграждат друга теоретична система и идеологическа програма. От Париж аристотелизмът през XIV в. прониква в Болоня, Падуа и други градове на Северна Италия. В продължение на повече от две столетия неговата авероистична форма е носител на сравнително прогресивни идеи. В началото на XIV в. основоположникът на Падуанската школа Пиетро д’Абано поставя под съмнение божествената воля, обосновава отделни реалистични схващания на авероизма. Неговият съвременник, френският мислител Жан Жанден, защитава идеята за вечността на света и единния (всеобщ) интелект, учението на „двете истини”, доказателствата на разума. Почти по същото време Марсилий Падуански застъпва идеала на светската държава, оспорва хегемонизма на духовната власт, подкопава единството на християнската религия и подготвя почвата на хуманизма това велико движение за еманципацията на човека и на всестранното развитие на неговите способности, за отделянето му от мистериите на свръхестественото. От Данте Алигиери (1265-1321) до Платоновата академия във Флоренция, когато завършва философската си еволюция, хуманизмът представлява основният пълен синтез на принципите, идеите и нормите на антифеодалното движение на комуната и градското свободомислие. Той поставя нови изисквания за оценката на целите и смисъла на човешкия живот, издига на висока почит благородната доблест на духа, оспорваща сякаш творенията на Бога. Истинският родоначалник на новото хуманистично движение Франческо Петрарка (1304-1374) е автор на страстни инвективи против средновековната ученост и морал и е ревностен защитник на началата на изграждащата се култура. Леонардо Бруни (1374-1444) е автор на нова програма на хуманитарното обучение, в центъра на която е изучаването на човека и античните мислители. Леон Батиста Алберти (1404-1472), архитект, живописец и писател, е видна фигура на Италианското възраждане, Лоренцо Вала (1407-1475) засилва антисхоластичната и антиклерикалната същност на хуманизма и с помощта на моралната философия на епикурейството възвеличава земните радости като достоен отпор на аскетизма и лицемерието, на рицарските представи за чест и достойнство, на безплодната съзерцателност и изобщо на средновековните разбирания за живота.

Хуманистичното движение придава мощен импулс на вътрешната опозиция против средновековната философия, намерила най-ярък израз в лицето на томизма. Великото вдъхновение за тържеството на науката, което по-късно Джордано Бруно ще нарече „героичен ентусиазъм”, възпламенява духовете на цяла плеада прогресивни мислители, вградили творческите си усилия за срутване на импозантния католически замък на схоластиката. Прогресивни философи от този период – мислители на възродения човешки дух – се бунтуват срещу безкритичното възприемане и изопаченото тълкуване на идейното наследство и традицията и тяхното томистко възкресяване върху „християнския небосклон” на Западна Европа. Техните хуманистични разбирания ги предпазват от васалното подчинение на утвърдени мнения и изискват конкретно-исторически и критичен подход и обективна оценка на теоретичните постижения на античната наука, философия и култура. Тяхната дейност има изключително голямо значение за опровергаване на метафизиката на схоластиката и за изграждането на идейно-теоретичната програма на философската мисъл на Възраждането.

2.

Житейският път на Николай Кузански не познава трагично-опасните завои на този на видните философи на Възраждането. Но, той притежава значими ориентири, които насочват усилията на немалко напредничави мислители към постигането на нови селения в света на научното познание.

Николай Кузански е роден през 1401 г. в Куза, селище в Южна Германия, разположено на р. Мозел. Той произхожда от бедно семейство – баща му е лозар и търговец на риба. Като юноша Николай се е ползвал от покровителството на граф и благодарение на това има възможност да учи в Девентър (Холандия), където усърдно изучава квадривиума и тривиума на седемте „свободни изкуства“, теология и философия, класически езици и литература. Неговата любознателност го отвежда в Хайделберг, където изучава юридическите науки. От 1417 г. е в североиталианския град Падуа, тогава икономически и културен център, в който на висока почит е изучаването на естествознанието. Тук наред с юриспруденцията се занимава с естествознание, математика, география, медицина. Под влиянието на проф. Ю. Цезарини той се увлича по философията и литературата. През 1423 г. е удостоен с научната степен „доктор на каноническото право“. Две години по-късно е в Кьолн, където продължава заниманията си по богословие и получава сан на свещеник. През 1426 г.  е назначен за секретар на кардинал Орсини, папски легат в Германия. От 1427 г. е свещеник и настоятел на църквата в Кобленц. Постепенно той разширява своите ангажименти на деец на църквата. През 1433 г. участва в църковния събор в Базел, защитавайки прерогативите на църковните събори като висши форуми на „законодателната власт“ на църквата. Все в тази насока впоследствие Николай Кузански оспорва светската власт на папата и едновременно с това защитава значението, което „народната воля“ (идеята за която изказва в своя трактат „Защитник на мира“ Марсилий Падуански) има за католическата църква и светската власт. Още тогава той се застъпва за реформирането на църквата и държавата – искане, което от времето на Уйлям Окам почти непрекъснато присъствува в политическата история на редица страни в Западна Европа. В качеството си на служител на папската курия, където е приет на работа през 1436 г. Николай Кузански е член на църковната делегация, която през 1437 г. води във Византия преговори за обединяването на Западната и Източната църква. Тук, в Константинопол, той се запознава с видните хуманисти неоплатоници Георг Гемист Плетон (1355-1452) и Висарион Никийски (1389/1395-1472). Успоредно с дейността си в органите на църковната институция Николай Кузански се занимава с писателска дейност в областта на философията. През 1440 г. се появява неговото първо голямо философско произведение „За ученото незнание“. То съдържа основните му възгледи и определя главните насоки на неговите теоретични занимания и писания. Между 1332 и 1445 г. той написва редица трактати, посветени предимно на богословието. Това спечелва още повече доверието на ръководните кръгове на папския двор и той става през 1448 г. кардинал. Но неговата писателска дейност предизвиква основателни подозрения у отделни правоверни привърженици на църквата. Това го принуждава да оборва мненията им. В този смисъл е съчинението му „Апология на ученото незнание“ (1449), с което отговаря на Хайделбергския богослов Йохан Венк и защитава схващанията си. На следващата година под неговото перо излизат четири необемисти трактата, обединени под общото заглавие „Невежият“, в който гледната точка на обикновения човек оспорва теоретичните схващания на мислителите професионалисти. А в произведението си „За съгласието на вярата“ (1453) той изказва идеята за т. нар. обща (единна) религия) Продължавайки усилено заниманията си в областта на философията и математиката, Николай Кузански написва още редица съчинения като „За възможността – битие“ (1460), „На лов за мъдрост“ (1463) и други. Междувременно през1450 г. той е назначен за епископ на тиролския град Бриксен и е папски легат в Германия. По покана на папа Пий II от 1458 г. е в Рим и е назначен за главен викарий. Николай Кузански умира през 1464 г. в Тоди (Италия).

3.

Целокупното дело на Николай Кузански е изключително противоречиво: той произхожда от бедно селско семейство, но става висш духовник и деец на църквата; закърмен с догмите на схоластиката, същевременно е неин сериозен критик; представител на официалната линия на католицизма на практика допринася немалко за подсилването на вътрешната опозиция против църковната институция; ръководен деец на католическата църква, мислителят е послушен служител на философията; неговият сан на кардинал изисква респект към традиционните догми на вярата, но заниманията в науката култивират искрено уважение и преклонение пред знанието и го определят като един от най-крупните предшественици на естествознанието на Възраждането; в неговото творчество е налице и мистика, макар че е проникнато от духа на новите философски идеи, които закономерно ще доведат до материализма; в теоретичното му дело се вместват  немската метафизична вглъбеност и италианското светско начало; той е едновременно духовен и светски човек, теолог и философ, мистик и учен, практически деец и крупен учен. Обаче във всички случаи той е борец против невежеството и обскурантизма, вътрешната отчужденост от знанието и студената разсъдъчност на формализма, страстен почитател е на големите теоретични системи, живял с неутолимата носталгия по античността и с прозорливите надежди и перспективи на научното познание.

Философията на Николай Кузански представлява ключов момент в културната история на Западна Европа, свързващ различни културни етапи: онова което е от истинското средновековие все още остава в нея, е универсализмът на християнството; това което  я дистанцира от него е нейната насоченост към нови теоретични идеи. Тя отразява процеса на пълното разложение на схоластиката и на култивирането на нови културни ценности, на нови духовни потребности, предизвикващи радикални промени в идейно-теоретичната програма на обществото. Основателно е мнението на Е Касирер (E.  Cassirer, Individuum und Kosmos in der Philosophie der Renaissance, Leipzig, 1927), че „систематичното единство“ на философията на Възраждането трябва да се търси в  „интелектуализма“ на учението на Николай Кузански, утвърждаващо целеполагащи ориентири и критерии в духовния живот на западноевропейското общество.

Николай Кузански превъзходно схваща не само формалната противоположност, но и вътрешната разлика между вярата и знанието. За него и изразите, използвани в учението му, не съответстват на „висшите духовни тайнства“. Признава се, че догмите на вярата „се крепят“ на общото мнение на хората. Наистина формално той се придържа към канона на църковните отци, който допуска a priori вярата за фактор на човешкия живот. От тази гледна точка определението за Бога се приема като отправно положение. Обаче той се отнася критично към почти всички реалии, постулирани в богословието и установява, че изучаването на „творенията“ не води до познанието за Бога. А това довежда до отричането на господствуващия в литературата томистки път  a posteriori (quia) на извеждане на понятието за божественото битие. По същество е недостъпен преходът от абсолютното битие към битието на творението. Т. нар. катафатична (положителна) теология е неприемлива, доколкото определенията й предполагат ограниченост, неединност и несъвършрнство. В т. нар. апофатична (отрицателна) теология утвърждението е логически неприемлив прийом. Защото безкрайното не може да се именува. Доколкото обаче характеризирането на божественото битие е неизбежно, то може да се осъществи единствено посредством т. нар. отстранение и отрицание. Позовавайки се на Дионисий Ареопагит, философът отбелязва, че Бог не е нито Отец, нито Син, нито Св. Дух, а безкрайност, която не е породена, но която и не поражда. При това отрицателната теология подчертава прерогативите не на безкрайността, а на вечността Обоснована от редица църковни дейци и възприета от някои мислители на ранното средновековие (Йоан Скот Ериуген), тя има в учението на Николай Кузански неоспоримо значение, доколкото използва отделни идеи, несъвместими с догматичната линия на църквата. Тя поставя под съмнение възможността за положително определение на основното понятие на богословието. Поради тази причина „човешкото търсене“ на премъдростта се  крие по-скоро в мълчанието и видението, отколкото в „говоренето и слушането“. В качеството си на „безпределен предел“ Бог не може да бъде познат чрез никакви усилия на разума. И подобно на апостол Павел се препоръчва използването на т. нар. огледални отражения и гадателни символи. А и като пределно широко определение божественото битие включва битие и небитие, доколкото предполага наличието и на възможността. Нали небитието е необходимост на битието?

В строго философската страна на своето учение Николай Кузански оспорва мнението на онези, умовете на които по собствения му израз (Невежият III,6) са „сковани от авторитета на застарели навици“, въздигнати в императиви. Смело и като че ли на всеослушание неукият заявява, че не го ръководи никакъв авторитет. И макар да гледа на знанието като на път към смирението, той оспорва книжната мъдрост на образования. Очевидно той следва мнението на Талесовата домашна прислужница да се надсмива над мъдростта и да й противопоставя непретенциозното гледище на обикновения човек, което се оказва високо практическо благоразумие. Защото то е застраховано от ангажиращото безкритично доверие към авторитета и се „корени“ в естествените факти на живота, в онази житейска мъдрост, която „вика на улицата“. А и близостта на философията с живота й придава сила и едно от условията за нейния възход.

Разбира се, подобно становище не е отказ от философия изобщо То е възражение на изкуствено построените метафизични построения, които отнемат озарението и блясъка на мисленето, заменяйки ги със сухите постулати на вярата. Защото философията е „лов за мъдрост“. Защото нормата на човешката  мъдрост е достигането на такива теоретични определения, които са сигурно възражение както на ограничените човешки възможности, така и на претенциозните безсъдържателни твърдения, лишаващи индивида от собствено мнение. >>

Ради Радев
Встъпителна студия

Николай Кузански
„За ученото незнание“

НАУКА И ИЗКУСТВО 1993

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.10.2013

Към началото на страницата Към карта на сайта

Save