Изток на запад

философия Дъглас Хофстатър

Към карта на сайта

стр. 1 2 3 4 5

Съдържание на страницата:

ОКО НА РАЗУМА („The Mind’s I” – Douglas R Hofstadter / Daniel C Dennett)

ЕГОИСТИЧНИТЕ ГЕНИ И ЕГОИСТИЧНИТЕ МЕМИ
Егоистичните гени
Егоистичните меми
Размисли

ЕГОИСТИЧНИТЕ ГЕНИ И ЕГОИСТИЧНИТЕ МЕМИ

Егоистичните гени

В началото беше простотата. Да обясниш възникването даже на простата вселена е достатъчно трудно. Съгласен съм, че още по-трудно би било да се опиташ да обясниш внезапното зараждане на съвършено готова сложна организация – живот или същества, способни да създадат живот. Дарвиновата теория на еволюцията по пътя на естествения подбор е удовлетворителна, доколкото тя показва по какъв начин простотата може да се измени в сложност, как неподредените атоми могат да се групират във все по-усложняващи се структури дотогава, докогато тези структури не се превърнат в хора. Дарвин е предложил решение на фундаменталния въпрос на нашето съществувание и това решение е единственото правдоподобно от всички предложени до това време. Ще се опитам да обясня тази теория възможно по-обобщено, отколкото това обикновено се прави; нека да се върнем към онези времена, когато еволюцията още не е започнала.

Дарвиновото „оцеляване на най-приспособения” на практика е частен случай на по-общия закон за оцеляване на най-устойчивия. Вселената се населява от устойчиви неща. Устойчиво нещо е наборът от атоми, достатъчно дълговременен за да заслужава своето название. Това може да бъде нещо единствено по рода си, като, например Матерхорн, който е съществувал достатъчно дълго, за да получи собствено име. Това може да бъде клас от обекти, такива като дъждовни капки, възникващи достатъчно често, за да получат общо название, въпреки че всяка поотделно съществува за кратко време. Нещата, които виждаме около нас и които се опитваме да разберем – камъните, галактиките, океанските вълни – представляват от себе си в по-голяма или по-малка степен устойчиви състояния от атоми. Сапунените мехури са кълбообразни, защото тази форма е най устойчива за тънкостенни образования напълнени с газ. В космическите кораби водата е устойчива в сферична форма, но на земята, в следствие на силата на тежеста, устойчивата форма на водата е плоската хоризонтална повърхност. Кристалите на солта имат кубическа форма, защото това е устойчивата конфигурация за натрия и йоните на хлора. В слънцето най-простите от всички атоми, атомите на водорода, се групират по два и образуват хелий, защото при тези условия хелият е по-устойчив. Още по-сложни атоми се зараждат вътре в звездите навсякъде във вселената. Те са се появили по времето на Големия Взрив, който според господстващата сега теория, е поставил началото на вселената.

Понякога срещащите се атоми се съединяват в процесите на химическите реакции, образувайки повече или по-малко устойчиви молекули. Тези молекули могат да бъдат много големи. Такъв кристал, като брилянта, е възможно да бъде разглеждан като една-единствена молекула, чиято устойчивост е станала пословична. Тази молекула е изключително проста, защото нейната вътрешна атомна структура се повтаря до безкрайност. В съвременните живи организми съществуват други, много сложни гигантски молекули, чиято сложност се проявява на различни нива, Хемоглобинът в нашата кръв е типична молекула на белтъка. Тя е построена от вериги по-малки молекули, всяка от които се състои от няколко десетки атоми, разположени по определена схема. В молекулата на хемоглобина съществуват 574 молекули от аминокиселини. Те са разположени в четири вериги, усукани една около друга, така че в резултат се получава удивително сложна обща структура. Молекулата на хемоглобина напомня за пищен храст трънка (Prunus spinosa). Но, в отличие от храста на трънката, формата на тази молекула не е случайна. Това е определена неизменна структура, повтаряща се идентично – без да е пречупено нито едно клонче, без да е сбъркано нито едно отклонение – около шест милиона, милиона, милиона пъти в едно средно човешко тяло. Точната форма на храст на трънка, която притежава молекулата на такъв белтък, какъвто е хемоглобина, е устойчива в този смисъл, че две вериги, състоящи се от еднакви поредици от аминокиселини, се стараят, подобно на две пружини да се усучат в също такава съвършена спирална структура. Хемоглобиновата „трънка” се усуква в нашето тяло в своята любима „поза” приблизително четиристотин милиона милиона пъти в секунда, като едновременно същия брой „трънки” всяка секунда прекратяват своето съществувание.

Хемоглобинът, съществуващ в наше време, е добър пример на този принцип, че атомите образуват устойчиви състояния. Още до възникването на живот на земята би могла да започне някаква рудиментарна еволюция на молекулите, движима от законите на физиката и химията. Тук не е необходимо да мислим за замисъл, цел или насоченост. Ако група атоми под въздействието на някоя енергия приема устойчива конфигурация, по всяка вероятност, тя ще си остане такава. Най-ранната форма на естествения подбор, е била просто избор на устойчиви форми и избягване на неустойчивите форми. В това няма някаква тайна. Това трябва да се случи и се случва по определение.

От това, разбира се, не следва, че ние можем да обясним появата на такива сложни същества, каквото е човекът, с действието само на този принцип. Безполезно е да вземем необходимото количество атоми и да ги разклащаме в присъствието на някоя енергия до тогава, докато те случайно се наместят в необходимия ред и на света се появи Адам. По този начин можете да получите молекула, състояща се от няколко десетки атоми, но човекът се състой от повече от хиляди милиони милиони милиони милиони атоми. Ако въпреки всичко се опитате да създадете човек, ще ви се наложи да тръскате шейкъра с вашия биохимически коктейл в течение на толкова дълго време, че възрастта на вселената ще ви се стори в сравнение него като един миг – но и тогава при вас нищо няма да се получи. И тук теорията на Дарвин, в най-общата си форма, ще ви дойде на помощ. Теорията на Дарвин започва там, където завършва бавното случайно формиране на молекулите.

Разказът за възникването на живота, който сега ще ви предложа, по необходимост е предположителен; по определение, по онова време не имало никой, който би могъл да види, как всичко в същност се е случило. Съществуват няколко конкуриращи се теории, но те всички имат нещо общо. И опростеното описание, което аз ще ви дам, възможно е, да не е много далече от истината.

Не знаем какви химически суровини е имало на земята в изобилие до началото на живота, но сред възможните кандидати бихме могли да посочим водата, въглеродния двуокис, метана и амоняка – всички тези прости химически съединения присъстват и на някой планети от слънчевата система. Химици са правили опити да имитират химическите условия, съществували на младата Земя. Те събрали тези прости съединения в епруветка и ги обезпечили с енергия във вид на ултравиолетова светлина или електрически искри – имитация на първични мълнии. След няколко седмици на експерименти в епруветката те обикновено намират нещо интересно: тъмнокафява супа, в която плават молекули по-сложни от тези, които са били там първоначално. По специално там намират аминокиселини – строителните блокчета на белтъците, един от двата основни класа биологични молекули. До тези експерименти се е смятало, че естественото възникване на аминокиселини е индикатор на присъствието на живот. Ако ги намерехме на Марс, примерно, то ние почти бихме били уверени в това, че там има живот. Но сега тяхното присъствие означава само наличие на някои прости газове, като тези в атмосферата, вулканите, слънчевата светлина и гръмотевичните бури. В последно време лабораторните симулации на химическите условия на земята до възникването на живота са произвели органични субстанции под названието пурини или пиримидини. Тези субстанции са строителните тухлички на генетичната молекула, на самата ДНК.

Вероятно в резултат на аналогични процеси се е образувал първоначалния „бульон”, от който, по мнението на биолози и химици, се е състояло морето преди от три до четири милиарда години. Органическите вещества са се концентрирали на някои места, възможно е това да е била изсъхващата на брега пяна или в малки обособени капки. Под по-нататъшното въздействие на енергия – например, ултравиолетовото излъчване на слънцето – те са се обединили в по-големи молекули. Сега големите органични молекули не биха съществували достатъчно дълго, за да бъдат забелязани – веднага биха ги погълнали и разделили бактерии или други живи организми. Но те, бактериите и живите организми, са се появили по-късно, а в онези дни големите органични молекули са могли спокойно да плуват в сгъстяващата се „супа”.

В някакъв момент там случайно се е получила интересна молекула. Да я наречем репликатор. Това съвсем не е била най-голямата и най-сложната от съществуващите тогава молекули, затова пък е притежавала уникално свойство: тя е могла да създава собствени копия. Може да ни се струва, че подобна случайност е твърде неправдоподобна. Така си е. Това би било изключително малко вероятно. В период сравним с човешкия живот такива малко вероятни събития може да се считат за практически невъзможни. Именно за това на вас не ви се отдава да спечелите най-голямата печалба на лотарията. Но в нашите човешки оценки за това, кое е вероятно и кое не е, ние не сме привикнали да разглеждаме периоди от стотици милиони години. Ако вие си купувате лотариен билет всяка седмица в течение на сто милиона години, вие, със сигурност, бихте спечелили няколко най-големи печалби.

На практика, не е така трудно да си представим молекула, способна да се възпроизвежда,; освен това тя би трябвало да се образува само веднъж. Въобразете си, че репликаторът – това е нещо като матрица, шаблон. Представете си, че тази голяма молекула, състояща се от сложни вериги молекули, представляващи от само себе си различни строителни блокчета. В бульона, където плава репликаторът, е пълно-препълнено с такива малки строителни блокчета. Да предположим, че всяко от строителните блокчета се привлича от блокче от неговия си тип. Всеки път, когато строителното блокче от бульона попадне на репликатор, по всяка вероятност, то ще си остане близо до своя „родственик” от неговата (на репликатора) молекула. Прилепилите се по този начин блокчета автоматично ще бъдат разположени в същия ред, както са разположени и блокчетата на самия репликатор.Този процес може да продължи във вид на нарастване, слой след слой, от нови блокчета. Точно така се формират кристалите. От друга страна две вериги могат да се разделят и ще получим два репликатора, всеки от които може да произвежда собствени копия.

Още по-сложна възможност се състои в това, че всяко блокче се привлича не към собствения си тип, а към някой различен тип блокчета, а те му отговарят с „взаимност”. В този случай репликаторът ще служи за матрица не за идентично копие, а като собствен „негатив”, който на свой ред, ще произведе точно копие на първоначалния позитив. За нас не е важно, бил ли е първоначалния процес на репликация позитивно-позитивен или позитивно-негативен, въпреки че си заслужава да се отбележи, че съвременните аналози на на първия репликатор, молекулата на ДНК, използва позитивно-негативна репликация. Важното е, че на света внезапно се е появил нов тип „стабилност”. До това в бульона, по-скоро, не е преобладавал нито един от типовете сложни молекули, доколкото всеки от тях е бил зависим от строителните блокчета, случайно установили се в нужната устойчива конфигурация. Още щом се е появил репликаторът, той бързо е е наводнил със своите копия всички морета. В резултат на това малките строителни блокчета ставали все по-голяма рядкост и други големи молекули започнали да се формират все по рядко и все по-рядко.

И така, получили са се голямо количество идентични копия. Но време е да си спомним за едно важно свойство на процеса на самовъзпроизводство: той не е съвършен. В него се случват грешки. Надявам се, че в тази книга няма печатни грешки, ако потърсите както трябва, може би ще намерите една или две. Но те ще променят не много силно значението на изреченията, доколкото ще бъдат грешки от „първо поколение”. Но представете си, какво е било до изобретяването на книгопечатането, когато такива книги, като Евангелието, са се преписвали на ръка. Колкото и внимателни да са били преписвачите, всеки от тях е правил по няколко грешки, а някой от тях са нямали задръжки да направят и неголеми съзнателни „подобрения”. Ако всички преписваха от един единствен основен екземпляр, то не би имало сериозни изменения в смисъла. Но преписите са се правили от други преписи, а те на свой ред от по-ранни ръкописи, така че грешките са се натрупвали и ставали все по-сериозни, Ние смятаме, че грешките при копирането е нещо лошо и в случая на човешките документи, ни е трудно да си помислим, че има примери, когато грешките са подобрили текста. Мисля, че учените от седми век, в крайна сметка, са положили началото на нещо велико, когато по погрешка са превели „млада жена” с гръцкия термин „девственица”. В резултат се е появил текста на пророчеството: „Девственица ще износи и роди син…..” Така или иначе, ние ще видим, че погрешното копиране в биологическото самовъзпроизводство, може да доведе до реално подобрение; още повече за прогреса на еволюцията известно количество грешки са били просто необходими. Не знаем, доколко точни са били копията на първите репликатори. Техните съвременни потомци, молекулите на ДНК, са удивително акуратни в сравнение с най-съвременните човешки процеси на възпроизводство, но даже те понякога допускат грешки и точно тези грешки правят еволюцията възможна. По всяка вероятност, първоначалните репликатори са грешели много често, със сигурност е имало грешки и тези грешки са имали свойството да се натрупват.

В степента, в която грешките са се случвали и разпространявали, първичния бульон се изпълвал с варианти на репликиращите се молекули, вместо с техните идентични копия. Всички те произхождали от един и същи „прародител”. Били ли са някои варианти по-многобройни, отколкото други? Почти със сигурност. Някои варианти по начало били по-устойчиви от други. Определени молекули, веднъж формирали се, се разпадали по-рядко от други. Молекулите от такива типове е трябвало да станат по-многобройни в бульона, не само в резултат на прякото логическо следствие на тяхната „дълговечност”, но и защото те разполагали и с по-продължително време за самовъзпроизводство. По този начин живеещите по-дълго репликатори започнали да преобладават като брой и при тези условия, биха били „еволюционна тенденция” към по-продължително съществуване в популацията на молекулите.

Във всеки случай, имало е и други фактори, създаващи различия. Имало е и друга особеност на варианта на репликатора, която би могла да бъде още по-важна за разпространението на неговата популация – скоростта на репликация, или „плодовитостта”. Ако молекулите от тип А се възпроизвеждат със скорост по една на седмица, а молекулите от тип Б – със скорост по една на час, то не е трудно да се предвиди, че по-скоро молекулите от типа Б ще преобладават над молекулите от типа А, даже те да живеят много по-дълго. По този начин, явно е, че в супата съществува „еволюционна тенденция” към по-голяма „плодовитост”. на молекулите. Трета характеристика на молекулите на репликатора, това е прецизността на възпроизводството. Ако молекулите от тип Х и тип У имат еднаква продължителност на живот и се възпроизвеждат с една и съща скорост, но, при това, Х прави грешка при всяко десето копие, а в същото време У – само във всяко стотно, очевидно е, че молекулите У ще бъдат по-многобройни. Молекулите Х в популацията губят не само своите сбъркани „деца”, но и всички техни потомци, както действителни, така и възможни.

Ако имате вече познания за еволюцията, възможно е в последната точка да видите нещо леко парадоксално. Съвместима ли е идеята за това, че грешките при копирането са необходима предпоставка за възникване и съществувание на еволюцията, с този факт, че естествения подбор предпочита точно копиране? Отговорът е в това, че макар еволюцията, в някакъв мъгляв смисъл, да ни изглежда „хубаво нещо” затова, защото ние самите сме неин продукт, не съществува нещо, което да „желае” да се еволюционира. Еволюцията е нещо, което става щем-не щем, въпреки старанията на репликаторите (а сега – на гените) да я предотвратят. Жак Монод в своята лекция в памет на Хърбърт Спенсър остроумно подхвърля: „Още един интересен аспект на еволюцията е в това, че всеки е убеден, че я разбира!”

Да се върнем към първичния бульон, той би трябвало да бъде населен с устойчиви молекули в този смисъл, че отделните молекули или живеят дълго, или бързо, или прецизно се размножават. Еволюционните тенденции към тези три вида стабилност имат място в този смисъл: ако вземем две проби бульон в различно време, по-късната би съдържала по-голямо количество дългоживущи, по-плодовити, по-точно самовъзпроизвеждащи се варианти. Точно това има предвид биологът, който говори за еволюцията на живите същества. Принципът тук е един и същ – естественият подбор.

Трябва ли, в такъв случай, да наричаме първоначалните молекули-репликатори „живи”? Това е напълно все едно. Бих могъл да ви кажа: Дарвин е най великият от живелите някога хора, а вие бихте могли да ми кажете: „Не, Нютон, е най-великият?”, но аз се надявам този спор да не продължи дълго. Работата е в това, че по какъвто и начин той да се разреши, това няма да засегне нищо съществено. Фактите от живота и на Дарвин, и на Нютон ще си останат непроменени, независимо от това дали ще ги наречем „велики” или не. Подобно на това, историята на молекулите се развива именно така, както аз я разказвам, независимо от това ще ги наречем ли „живи” или не. Това, което много от нас не могат да разберат, че думите са само инструменти за наше ползване, причинили много страдания на хората. Просто присъствието в речника на думата „жив” все още не означава, че тя по необходимост е длъжна да се отнася към нещо определено в реалния свят. Независимо дали ще наречем ранните репликатори живи, те са прародители на живота, нашите бащи-основатели.

Следващото важно звено във веригата от аргументи, изтъкнато от самия Дарвин (въпреки че той не говори за молекули, а за животни и растения), това е конкуренцията. Първичният бульон не може да „изхрани” безкрайно количество молекули-репликатори, дори за това, че размерите на Земята са ограничени; но има и други важни ограничаващи фактори. В нашите представи за репликатори, действащ като шаблон или матрица, ние предполагаме, че той е обкръжен от бульон, изобилстващ от малки строителни блокчета молекули, необходимо за производството на копия. Но когато броят на репликаторите се увеличи много, строителните блокчета биха се използвали с такава скорост, че са се превърнали в рядък и ценен ресурс. За тях ще се борят различни типове репликатори. Вече разгледахме факторите, които биха били способни да увеличат броя на избрани репликатори. Сега виждаме, че останалите варианти би трябвало да намалят броя си и в резултат на конкуренцията; така че, в края на краищата, много типове молекули са били принудени да прекратят съществуванието си. Между типовете молекули съществувала борба за съществувание. Борбата се е водила без да е съпроводена с големи преживявания – в действителност не е имало никакви „емоционални” преживявания. Но така или иначе борба е имало – в този смисъл, че всяка погрешна репликация, която водела до по-висока степен на стабилност или умение да намали стабилността на съперниците, автоматично се съхранявала и размножавала. Процесът на подобрение бил кумулативен. По пътя на на увеличаването на собствената си стабилност и намаляване на стабилността на съперниците те ставали все по-сложни и ефективни. Някои варианти биха могли да „открият” способ за химическо разлагане на молекулите-съперници и да използват освободилия се строителен материал за създаване на собствени копия. Тези прото-хишници едновременно получавали храна и отстранявали своите съперници. Други репликатори биха могли да се научат да се защитават химически или по пътя на изграждане около себе си стени от белтъци. Възможно е така да са се появили първите живи клетки. Сега репликаторите не са просто съществували; те започнали да си строят жилища, средства за продължение на живота. Оцелявали тези репликатори, които са си изграждали механизми за оцеляване, за да живеят в тях. Първите приспособления за оцеляване, най-вече, са били защитни ципи. Но на света са се появявали все нови и нови варианти репликатори, по-добре приспособени, притежаващи все по-съвършени приспособления за оцеляване и борбата за живот ставала все по-ожесточена. Механизмите за оцеляване ставали все по-големи и сложни и този процес ставал все по кумулативен и прогресиращ.

Имало ли е предел на постепенното подобряване на прийомите и приспособленията, които репликаторите използвали, за да осигурят своето оцеляване? Време за усъвършенстване е имало предостатъчно. Какви удивителни механизми за самосъхранение биха могли да се появят при преминаването на хилядолетията? Каква съдба е очаквала първите молекули-репликатори след четири милиарда години? Те не са умрели, доколкото те са първи майстори в изкуството на оцеляването. Но не ги търсете в моретата; те отдавна-отдавна са се отказали от свободно плаване по вълните на моретата. Сега те гъмжат в огромни колонии, достигнали безопасност вътре в гигантски тромави роботи защитени от външния свят, съобщаващи се с него по сложни пътища, въздействащи му с помощта на дистанционно управление. Те се намират във вас и в мене; те са създали нашето тяло и нашия разум и тяхното съхранение е висша цел на нашето съществувание. Тези репликатори са изминали дълъг път. Сега те са известни под името гени и ние сме техните механизми за оцеляване.

* * *

Някога в незапомнени времена естествения подбор е бил диференцирано преживяване на репликатори, плаващи в първичния бульон. Сега естественият подбор предпочита репликатори, преуспели в създаване на механизми за оцеляване на гените, репликатори отлично умеещи да контролират ембрионалното развитие. При това репликаторите са точно толкова безсъзнателни и лишени от целеустременост, колкото винаги са били. Както и по-рано, продължават да се случват тези слепи и неотвратими процеси на автоматичен подбор между конкуренти, съгласно критериите дълголетие, плодовитост и точност на възпроизводство. Гените не притежават дара да предвиждат. Те не строят планове за бъдещето. Те просто съществуват и някои от тях правят това по-удачно. В това е смисълът на еволюцията. Но качествата, определящи срока на живот на гена и неговата плодовитост, сега са по-сложни, отколкото когато и да било. Те също са преминали дълъг път на развитие.

В последно време – преди 600 милиона години – репликаторите постигнали забележителни успехи в технологията на механизмите за оцеляване, такива като мускули, сърце и очи (последните еволюционирали няколко пъти). При това те радикално изменили основните черти на своя стил на живот в качеството на репликатори. Трябва да разберем това за да можем да продължим нашите разсъждения.

Първото, което е необходимо да се знае за съвременния репликатор е, че той е много общителен. Механизмите за оцеляване съдържат не един, но много хиляди гени. Изграждането на тялото е кооперативно предприятие с такава сложност, че е невъзможно да се каже къде завършва приносът на един ген и започва приносът на друг. Един и същ ген оказва различно влияние върху различните части на тялото. Една и съща част от тялото изпитва влияние на различни гени, и всички те са взаимосвързани помежду си. Някои гени се изявяват като ръководители, те управляват работна група от други гени. В термините на тази аналогия, всеки отделен чертеж има отношение към много други части на зданието; и всеки чертеж има смисъл, разглеждан във взаимна връзка с много от другите чертежи.

Такава сложна взаимосвързаност на гените може да ви накара да си зададете въпроса, защо използваме термина „ген”. Защо не използваме събирателно име, например, „комплекс от гени”? Отговорът е, че за много цели това наистина не е лоша мисъл. Но ако погледнем на нещата от друга гледна точка, ще видим, че понякога е полезно да представяме комплекса от гени разделен на отделни репликатори или гени. Това произтича от наличието на феноменът пол.

Сексуалното възпроизводство смесва и разбърква гените. Това означава, че всяко индивидуално тяло е само временен съд за недълготрайни комбинации на гените. Комбинацията от гени, която е даденият индивид може да е нетрайна, но самите гени са потенциално дълготрайни. Техните пътища отново и отново се пресичат при смяната на поколенията. Определен ген може да се разглежда като нещо цяло, оцеляващо при смяната на индивидуалното тяло.

* * *

Естественият подбор в най-общ смисъл означава диференцирано оцеляване на индивидите. Някои индивиди живеят, други умират; но за да окаже смъртта някакво влияние върху света, трябва да бъде спазено едно допълнително условие. Всеки индивид трябва да бъде представен в множество копия и поне някои от индивидите трябва да са потенциално способни да оцелеят – във форма на копия – в течение на дълъг период еволюционно време. Малките генетически единици имат тази особеност: индивидите, групите и класовете – не. Велико постижение на Грегор Мендел е в това, че той е посочил, че на практика наследствените единици могат да се разглеждат като неделими и независими частици. Днес ние знаем, че положението не е така просто. Даже цистронът може да бъде разделен и никои два гена на един и същ хромозом не са напълно независими. Моят принос е в това, че определих гена като единица, в голяма степен приближаваща се до идеала за независима частица. Генът не е неделим, но се дели рядко. Той или определено присъства, или определено отсъства в тялото на всеки даден индивид. Генът преминава без да се измени от дядото към внука; той преминава през междинно поколение, без да се съедини с другите гени. Ако гените постоянно се смесваха един с друг, естественият подбор, така както ние сега го разбираме, би бил невъзможен. Но това е било доказано още по времето на Дарвин и това силно го е обезпокоило, доколкото в онези дни се е предполагало, че наследствеността е процес на смесване. Откритието на Мендел вече било публикувано и това би могло да спаси Дарвин; но, за нещастие, той никога не научил за него. Изглежда, работите на Мендел за първи път привлекли внимание едва няколко години след смъртта на двамата учени. Възможно е Мендел и сам да не е подозирал колко важно е неговото откритие, иначе той би го съобщил на Дарвин.

Още един аспект на корпускулярността на гена е в това, че той никога не старее. Достигайки възраст от милиони години, той си остава един и същ, такъв какъвто е бил на сто години. Той прескача от едно тяло в друго, пътешества от едно поколение към друго, манипулира телата за постигане на собствените си цели и изоставя обречените на смърт тела, едно след друго, преди те да се състарят и умрат.

Гените са безсмъртни; или, по-скоро, те се определят като генетически единици, приближили се до безсмъртието до толкова, че да заслужат тази титла. Ние, индивидуалните механизми за оцеляване в този свят, можем да се надяваме, че ще преживеем още няколко десетки години. Но продължителността на живота на гените в нашия свят се измерва не с десетки, а с хиляди и милиони години.

* * *

Механизмите за оцеляване първоначално са били просто пасивни съдове, съдържащи гени; те не са били нещо повече от стени за тяхната защита от химически атаки на съперниците и случйното попадане на молекули. В онези дни те са се „хранили” с органически молекули, плаващи около тях в първичния бульон. На този лек живот дошъл краят, когато органическата храна в бульона, с хилядолетия натрупала се там под въздействието на слънчевата светлина, се оказала изчерпана. Представителите на едно от основните разклонения на механизми за оцеляване, известни сега под името растения, започнали да използват директно да използват слънчевата светлина, за да изграждат сложни молекули от простите, ускорявайки по този начин синтеза, случващ се по-напред само в бульона. Представителите на друго отклонение, известни сега като животни, са „открили” възможността да експлоатират химическата работа на растенията, изяждайки или тях или други животни. Тези две разклонения механизми за оцеляване развивали все по-изобретателни приспособления, за да увеличат ефективността на своята форма на живот; като едновременно с това постоянно са се раждали и нови форми на живот. Възниквали са под-разклонения и под-под-разклонения; всяко от които се е специализирало за определен начин на живот: в морето, на сушата, във въздуха, под земята, на дърветата, във вътрешността на други организми. Това разклонение породило огромно разнообразие от животни, на което ние сега се удивляваме.

И растенията и животните са се развили като многоклетъчни тела, в които копия от гените са се разпределяли във всяка клетка. Не ни е известно, кога, защо и колко пъти се е случвало това. Някои изследователи метфорически говорят за колонии, наричайки тялото колония от клетки. Аз предпочитам да говоря за колонии от гени и за клетките като за подходящи работни единици за химическата промишленост на гените.

Може би, телата наистина са колонии от гени, но в своето поведение те безусловно изразяват своята индивидуалност. Всяко животно се движи като добре координирано цяло, като единен индивид. Субективно аз възприемам себе си като цяло, а не като колония. Това е напълно естествено. Естественият подбор предпочита гени, коопериращи се с други гени. В жестоката борба за живот, в непрекъснатия стремеж да изядеш другите механизми за оцеляване и да не бъдеш самия ти изяден, преимущество е централната координация, а не анархията вътре в общото тяло. В сегашно време сложната взаимна еволюция на гените дотолкова се е придвижила напред, че комуналната природа на индивидуалните машини за оцеляване е станала почти незабележима. В действителност, много биолози не я признават и няма да се съгласят с мене.

* * *

Една от най-удивителните особености на поведението на механизмите за оцеляване е тяхната очевидна целеустременост. Аз имам предвид не само това, че тяхното поведение е прекрасно пресметнато, за да помогне на гените на даденото животно да оцелеят, макар че и това има място. Аз говоря за аналогии на човешкото целенасочено поведение. Когато наблюдаваме как животното „търси” храна, сексуален партньор или загубеното си дете, на нас ни е трудно да се удържим, за да не му припишем субективни чувства, възникващи в подобни ситуации в нас самите. Тези чувства могат да включват „желание” за придобиване на даден обект, „мислено представяне” на този обект, някаква „цел в полето на зрение”. Всеки от нас знае по пътя на собствения си интроспективен анализ, че в крайна сметка в един от съвременните механизми за оцеляване тази целенасоченост е породила свойство, което ние наричаме „съзнание”. Не съм философ и не искам да разсъждавам, какво означава това; за щастие, за нашата цел това не е от значение. Напълно е възможно да говорим за машини, държащи се така, като че те действително притежават съзнание. В основата си тези механизми са много прости, а принципите на несъзнателното целенасочено поведение са обикновено нещо в инженерните науки. Класически пример за това е регулаторът на парната машина на Джеймс Уат.

Основният принцип на действие на този регулатор е отрицателната обратна връзка. Съществуват няколко типа такива връзки. При това, в общи линии, се случва следното: „целенасочената машина”, механизъм или предмет, се държи така, като че съзнателно се стреми към някаква цел, при което е снабден с някакво устройство, което установява разликата между установеното в момента положение на нещата и „желаното” състояние. Колкото по-голяма е тази разлика, толкова с по-голямо напрежение работи механизмът. По този начин, машината автоматически намалява разликата – от там идва и названието отрицателна обратна връзка, докато се установи „желаното” състояние. Регулаторът на Уат се състои от двойка метални сфери, които са прикрепени в краищата на шарнирни лостове, прикрепени към обща ос, привеждана в движение от парната машина. Колкото по-бързо се въртят сферите, толкова по-голяма е центробежната сила, която преодолявайки гравитацията се стреми да доведе лостовете до хоризонтално положение. Лостовете са свързани с парен клапан, който регулира количеството на подаваната към машината пара, по такъв начин, че, когато шарнирните лостове застанат в хоризонтално положение, се прекратява подаването на пара. По този начин, ако двигателят увеличи оборотите си над допустимите, подаването на пара автоматично се прекратява и двигателя се забавя. Ако оборотите намалеят – подаването на пара се увеличава и двигателят се ускорява.

„Желаемото” състояние при регулатора на Уат е установяване на зададена постоянна скорост на въртене на парната машина. Очевидно е, че регулаторът не желае това съзнателно. „Целта” на механизма е състоянието, към което той непрекъснато се връща. Съвременните целенасочени машини използват такива основни принципи, като отрицателната обратна връзка, но постигат при това значително по-сложно „живо-подобно” състояние. Управляемите ракети изглеждат така, като че търсят своите цели, а когато целта попадне в пределите на максималната близост, то ракетата отчита всички нейни заблуждаващи маневри, а понякога даже ги „предсказва” и „предотвратява”. Няма да се задълбочаваме в детайли как става това. Използва се отрицателна обратна връзка от няколко различни типа, пряка връзка и някои други принципи, добре известни на инженерите. Тук не е задължително да се търси нещо, подобно на съзнание, въпреки че неспециалистът, наблюдаващ целенасоченото и разумно на външен вид поведение на ракетите, трудно може да повярва, че те не се намират под пряк дистанционен контрол на оператор.

Обичайно заблуждение е, че щом такъв апарат, какъвто е управляемата ракета, е построена от разумен човек, той трябва да се намира под непосредствения контрол на разумен човек. Друг вариант на това заблуждение е следното твърдение: Компютрите не са истински шахматисти, доколкото те правят това, което им е заповядал човекът-оператор”. Ние трябва да си изясним, къде тук е грешката, защото това ще ни помогне да разберем, в какъв смисъл можем да кажем, че гените „контролират” поведението. Компютърните шахматисти са добър пример и ще се спра на него малко по-подробно

Компютрите засега не играят шах като гросмайстори, но вече са достигнали нивото на напреднали любители. Ако искаме да бъдем точни, по-правилно е да се каже, че ниво на напреднали любители са достигнали програмите, защото на програмата ѝ е все едно в какъв компютър ще я вложат. Каква е при това ролята на човека-програмист? Разбира се той не управлява компютъра като постоянно дърпаш конците кукловод. Това би било ловък трик, измама. Програмистът пише програмата, влага я в компютъра и го оставя сам на себе си: единственият човек, който взаимодейства с компютъра, е неговият противник, печатащ на клавиатурата своите ходове. Може би програмистът ще предвиди всички взможни шахматни позиции и ще снабди с него, за всеки случай, компютъра? По-скоро не, доколкото количеството на възможните шахматни позиции е така голямо, че преди програмистът да завърши списъка си, ще настъпи края на света. По тази причина е невъзможно да се програмира компютъра така, че да анализира в ума си всички възможни ходове с техните продължения, докато намери печелившата стратегия. Възможните ходове в шахмата са повече от атомите в галактиката. Проблемът на шахматното програмиране е изключително сложен и не трябва да се учудваме, че все още програмите са далече от голямото шахматно майсторство.

В действителност, ролята на програмиста повече прилича на ролята на баща, който учи сина си да играе шахмат. Той обяснява на компютъра ходовете и правилата, при което прави това не за всяка определена позиция, а във вид на най-икономично изложени правила. Той не му обяснява, че „Офицерът може да се движи по всяко поле на диагонала”, но заменя това изказване с неговия математически еквивалент, нещо от рода на: „Новите координати на офицера се получават от старите по пътя на прибавянето към тях константа, не задължително със същия знак, едновременно към координатите х и у”; нещо такова, но по-кратко. След това той може да програмира някакъв съвет, написан на същия математически или логически език, който в превод на обикновен език би означавал нещо от рода: „не оставяй царя без защита” или някакъв хитър ход с коня. Подробностите в тази насока са много интересни, но тяхното разглеждане би ни завело много далече настрани. Важното тук е следното: във време на играта компютърът е оставен сам на себе си, не може да очаква помощ от своя „господар”. Това, което може той да направи, е да го програмира по най-добрия начин, като хармонично съчетае списъци с конкретни знания с информация по обща стратегия и тактика.

По същия начин и гените контролират поведението на механизмите за оцеляване: не пряко, не с помощта на стиснати между пръстите кукловодски конци, а косвено, както програмиста с неговата програма. Това, което гените могат да направят, е да програмират поведението от по-рано, след което механизмът за оцеляване е длъжен сам да води борбата, докато гените пасивно стоят вътре в него. Защо са така пасивни? Защо не вземат браздите на управление в своите ръце и не установят постоянен контрол? Отговорът е в това, че не могат да направят това по причина на закъснението във времето. Научно-фантастичната повест на Фред Хоил и Джон Елиът „Андромеда”, както всяка добра научна фантастика се основава на интересни научни факти. Странно е, че в тази книга не се споменава открито за основния от тези факти. Надявам се, че авторите няма да имат нищо против, ако аз го направя тук.

На двеста светлинни години от нас, в съзвездието Андромеда, съществува някаква цивилизация. Андромедяните желаят да разпространят своята култура и в други светове. Как биха могли да направят това най-добре? Изобщо не може да става въпрос за междузвездно пътешествие. Скоростта на светлината поставя теоретическа граница за такива пътешествия, а съображения от естеството на механиката снижават тази граница на практика много по-ниско. Освен това, възможно е, да не са чак толкова много световете, които си заслужава да се посетят, а не съществува начин, как да се разбере, в какво направление се намират те. Радиото е най-добрият начин за връзка във вселената, ако притежаваме достатъчно енергия, да изпращаме сигнал едновременно във всички направления, а не само в едно, така можете да достигнете много светове (техният брой расте пропорционално с квадрата на разстоянието, на което пътешества сигналът). Радиовълните се движат със скоростта на светлината, което означава,. че от Андромеда до Земята ще пристигнат за двеста години. Проблемът при такива разстояния е в това, че разговорът става невъзможен. Даже да се пренебрегне фактът, че всяко следващо послание от Земята ще бъде предадено на хора, които отстоят на дванадесет поколения от авторите на предишното послание, подобен „междупланетен’ разговор ще бъде празна загуба на време.

Този проблем скоро ще се превърне за нас в практически – от Земята до Марс радиовълните летят 4 минути. Няма съмнение, че бъдещите космонавти ще се откажат от навика да водят разговор с кратки редуващи се реплики. Вместо това ще им се наложи да се ползват от дълги монолози, приличащи повече на писма, отколкото на реплики в разговор. Ето още един пример: Роджър Пейн посочи, че акустиката на морето има някои особени характеристики, означаващи, че гръмката „песен” на китовете теоретически може да се чуе по цялото земно кълбо, ако китът се намира на определена дълбочина. Не е известно, съобщават ли се те на такива големи разстояния в действителност, но ако е така, то те се сблъскват със същия проблем, като астронавт на Марс. Скоростта на звука във водата е такава, че ще бъдат необходими два часа за да пресече „песента” Атлантическия океан и отговорът да се върне обратно. На мене ми се струва, че китовете произнасят непрекъснати ”монолози”, без никога при това да се повтарят, в течение на осем минути. След това започват отначало и повтарят цялата песен и то много пъти подред: всеки цикъл заема около осем минути.

Андромедяните от фантастичната повест правят това същото. Доколкото няма смисъл да чакат отговор, те са сместили всичко, което искат да кажат в едно огромно непрекъснато послание и са започнали да го предават в космическото пространство отново и отново. Времето на един пълен цикъл е няколко месеца. Но, всъщност, тяхното послание силно се отличава от посланието на китовете. То се състои от инструкции за построяване и програмиране на гигантски компютър. Разбира се, инструкциите не са съставени на някой от човешките езици, но опитният криптограф може да разшифрова всеки код, особено ако той е съставен така, че лесно да бъде разшифрован. Съобщението е прието от телескопа Джодрел банк, разшифровано e, компютърът е построен и програмата заработила. Резултатите са се оказали почти фатални за човечеството, защото намеренията на андромедяните не са съвсем алтруистични. Компютърът почти e успял да наложи властта си над света, но героят от повестта накрая успява да се справи с него, като го разбива с брадва.

От наша гледна точка е интересен въпросът, в какъв смисъл може да се каже, че андромедяните управляват събитията на Земята. Те не притежават пряк контрол над всяко действие на компютъра, още повече, те не притежават средство, чрез което да узнаят, бил ли е изобщо построен този компютър, доколкото информация за неговата готовност би достигнала до тях едва след двеста години. Компютърът сам взема всички решения и предприема действия. Изключено било да поиска от своите създатели даже най-общи указания. Всички инструкции би трябвало да бъдат записани в него предварително, заради непреодолимата времева бариера от двеста години. По принцип неговата програма би могла в много отношения да бъде подобна на програмата на компютъра-шахматист, с тази разлика, че тя би трябвало да бъде много по-гъвкава и да притежава способността да преработва локалната информация, защото тя е създадена, за да работи не само на Земята, но във всеки от множество светове, особеностите на които андромедяните не биха могли да знаят от по-напред.

Така, както андромедяните е трябвало да имат компютър на Земята, за да взема вместо тях неотложни решения, наложително било нашите гени да създадат мозък. Но гените в тази аналогия не са само андромедяни, изпратили закодирани инструкции. Те самите са тези инструкции. Причината, по която те не биха могли да ни управляват, както кукловод куклите си, е същата – закъснението във времето, Гените работят, контролирайки синтеза на белтъците. Това е могъщо оръжие за за управление на света, но то действа твърде бавно. За да се изгради ембрион, необходими са месеци на търпеливо подръпване на белтъчните „струни”. Поведението, от друга страна, е нещо скоростно и действа във времеви отрязъци с протежение не на месеци, а на секунди и части от секундата. В света винаги става нещо. Лек шум издава притаената във високата трева жертва и в хилядни части от секундата нервната система се задейства, мускули се свиват и нечий живот се оказва спасен – или погубен. Гените не притежават подобна бързина на реакциите. Също както андромедяните могат само да се постараят предварително да предусетят всичко от по-напред, да си построят бърз компютър и да вложат в програмата правила и „съвети” за всички случаи в живота, които те са в състояние да „предвидят”.Но както и в шахмата, в живота има твърде много различни хипотетични възможности и да бъдат предвидени всички те, е невъзможно. Като шахматист, работещ върху шахматната програма, гените трябва да „инструктират” собствените си механизми за оцеляване, не по повод на специфични детайли, но да им дадат общи съвети за стратегия и тактика на оцеляването.

Както казва Дж. Янг, гените трябва да извършат работа, аналогична на предсказаната. В момента на изграждането на ембриона на механизма за оцеляване, опасностите и проблемите, с които ще се наложи да се сблъска той, лежат в бъдещето. Кой би могъл да знае какъв хищник ще го проследи, или каква бързонога жертва ще пресече пътя му? Това не е в състояние да направи нито човек-гадател, нито ген. Но, така или иначе, възможни са някои общи предположения. Гените на полярната мечка могат да бъдат уверени, че бъдещето на тяхната, все още неродена машина за оцеляване, ще бъде свързано със студ. Те не мислят за това, като за предсказание; те изобщо за нищо не мислят: създават гъста козина, така както са правили при всички предидущи тела. Точно благодарение на това, те все още съществуват в генетичния фонд. Те предсказват, че земята ще бъде покрита със сняг и това предсказание се реализира във вид на бял кожух, който осигурява за мечката добър камуфлаж. Ако климатът на Арктика се измени така бързо, че мечето се роди в тропическа гора, предсказанието на гените би било погрешно, и те ще си платят за това. Мечето ще загине и те заедно с него.

* * *

Един от интересните случи на предсказване на бъдещето е имитацията. Ако един генерал иска да узнае, ще бъде ли определен план за действие по-добър от неговата алтернатива, той трябва да се опита да предскаже бъдещето. В ситуацията има няколко неизвестни величини: времето (синоптично), моралното състояние на войските си и възможните контрамерки на противника. За да узнае добър ли е планът му, може да го приведе в действие „на живо” и да види, какво ще се получи; но този тест не е желателно да се провежда за всички възможни планове, защото броят на младите хора, които са готови да „умрат за родината” не е безкраен, а количеството на възможните планове е много голямо. За препоръчване е плановете да бъдат изпробвани в тренировъчни схватки отколкото в кръвопролитни боеве. Тренировъчните схватки могат да се провеждат по пълна програма в сражения на „Севера” срещу „Юга” с използване на халостни патрони, но това е твърде тромаво и скъпо. По-евтино и по-лесно е да се играят военни игри като се местят оловни войници и танкове-играчки по голяма карта.

В последно време компютрите поеха върху себе си основната работа по имитация не само във военната стратегия, но и във всички области, в които е необходимо предсказване на бъдещето, такива като икономиката, екологията, социологията и много други. Тази технология работи по следния начин. На компютъра се възпроизвежда някакъв аспект на света. Това не означава, че, като свалите капака, ще намерите вътре макет, повтарящ формата на изобразения предмет. В банката данни на компютъра-шахматист няма мислена картинка на шахматна дъска с фигури. И дъската и позициите върху нея са представени там във вид на ред електронно закодирани числа. За нас картата е миниатюрен модел на света, направен в определен мащаб и „сплескан” в две измерения. В компютъра картата, по-скоро, ще бъде представена като списък на градовете и други места, всяко от тях представено от две координати, за ширина и дължина. За нас не е от значение в каква форма компютърът си представя модела на света – главното е, че той може да работи с нея, да я манипулира, да провежда експерименти и да представи отчет на човека-оператор в достъпна за него форма. Благодарение на техниката за имитация може да се губят и печелят моделирани войни, да се наблюдава как летят и падат самолети, как нова икономическа политика води към процъфтяване или криза. Във всеки случай целият процес заема в компютъра отрязък от време, несравним в сравнение с времето, което би заел в реалния живот. Разбира се, някои модели на света са добри, други – за нищо не стават, а даже и най-добрите модели са само приблизителни. Никаква имитация не е в състояние абсолютно точно да предскаже, какво ще стане в действителност, но добрата имитация, така или иначе, е за предпочитане пред слепия метод на пробите и грешките. Имитацията може да да бъде наречена метод на косвените проби и грешки (за нещастие този термин за много години беше присвоен от психолозите, работещи с опитни мишки).

Ако имитацията е нещо толкова умно, то бихме могли да очакваме, че механизмите за оцеляване, биха я открили първи. В края на краищата те са открили много от прийомите на човешката инженерна наука, много преди ние да се появим на сцената: фокусиращите лещи и параболичния рефлектор, честотния анализ на звуковите вълни, сервоуправлението, ехолокатора, буферното запомнящо устройство и множество други неща с предълги названия, детайлното описание на които за нас не е от значение. Но какво има да кажем по отношение на имитацията? Когато ни се наложи да вземем трудно решение в ситуация включваща неизвестни бъдещи величини, вие прибягвате към определен тип имитация. Представяте си, какво ще се случи, ако вие приемете една или друга възможна алтернатива. Създавате в главата си модел на света – на тази негова част, която ви се струва важна в дадения случай. Ясно виждате този модел със своето вътрешно зрение и можете да манипулирате неговите съставни елементи. Не е вероятно някъде в главата ви да се намира намалено копие на събитията, които си въобразявате, Както и в случая с компютъра, детайлите на това, как си представя вашият мозък модела на света, не са от значение, а самия факт, че можете да го използвате за да прогнозирате бъдещите събития. Машини за оцеляване, способни да предсказват бъдещето – това е скок напред в сравнени е с механизмите за оцеляване, използващи прекия метод на пробите и грешките. Недостатък на пробите е, че за тях е необходимо много време. Недостатък на грешките е, че много често те се оказват смъртоносни. Имитацията е по-бърза и по-безопасна.

Връх на еволюцията на уменията да се предсказва е, без съмнение, появата на субективното съзнание. Това, защо така се е случило, си остава за мене най-голямата загадка, стояща пред съвременната биология. Ние нямаме причина да предполагаме, че електроните компютри, способни на имитации, притежават съзнание, въпреки че трябва да признаем, че в бъдеще това може да се случи.

Може би, самосъзнанието възниква в този момент, когато симулираната от мозъка картина на света стане толкова пълна, че включва самия този мозък. Очевидно е, че торсът и крайниците на механизма за оцеляване би трябвало да представляват важна част от неговия модел на света и по тази причина самата имитация може да бъде част от света, модел на който трябва да се построи. Това може да се нарече „самосъзерцание”, и на мене ми се струва, че това название предлага удовлетворително обяснение и на развитието на самосъзнанието, отчасти затова защото то включва безграничен регрес – ако ние притежаваме модел на модела, защо да не съществува и модел на модела на модела на модела?……

Каквито да са били философските проблеми, възникващи във връзка с самосъзнанието, за целите на тази статия ние можем да го смятаме за кулминация на еволюционната тенденция, водеща към освобождение на механизмите за оцеляване като субекти, приемащи решения от техните абсолютни господари, гените. Мозъкът не само осъществява непрекъснат контрол върху делата на механизма за оцеляване; той също така се е научил да предсказва бъдещето и да действа в съответствие със своите предсказания. Той е достатъчно силен, за да въстане срещу диктата на гените, например да има толкова деца, колкото физически е възможно. И както ще видим, в този смисъл човекът е съвършено различно животно.

Какво отношение има всичко това към алтруизма и егоизма? Опитвам се да развия мисълта, че поведението на животните, алтруистично или егоистично, се намира под контрола на гените в преносен, но, при това, и в напълно реален смисъл. Диктувайки това, как да бъде изграден механизма за оцеляване и тяхната нервна система, гените осъществяват решаващ контрол върху тяхното поведение. Но ежедневните, за момента решения са дело на нервната система. Гените са изработили общата политика, мозъкът я въплътява в живота. В степента в която мозъкът се развива, той започва да поема инициативата при създаването на обща политика, използвайки такива прийоми като обучение и имитация. Логическото завършване на тази тенденция би била една обща инструкция, която гените ни дават: прави това, което ти смяташ за най-добро, за да ни съхраниш и нас между живите.

Егоистичните меми

Ние предполагаме, че законите на физиката са едни и същи в цялата достъпна за нас вселена.Съществуват ли някакви биологични принципи, които да имат същата универсална сила? Когато космонавтите се отправят към далечните планети, те могат да очакват да намерят там същества по-странни и пo-неприличащи на хората от Земята, отколкото бихме могли да си представим. Но има ли нещо, което би било едно и също за всички форми на живот, независимо от тяхната химическа база? Ако се намери форма на живот, основаваща се на силиций или амоняк вместо на вода, ако се открият същества, които, кипят и загиват при -100 градуса по Целзий, ако съществува форма не на химическа, а на електронна основа, то ще има ли между тях нещо общо, принцип, общ за всички живи същества?

Разбира се, аз не зная, но ако трябва да се обзаложа, аз бих заложил, на това, че някакъв основен принцип съществува. Това е закон, гласящ, че всеки живот еволюционира по пътя на диференцираното оцеляване на репликиращи се особи. Репликираща се особа, преобладаваща на нашата планета е генът, молекулата на ДНК. Възможно е да има и други особи. Ако ги има, то при наличието на някои други допълнителни условия те почти неизбежно ще станат основа на еволюция.

Необходимо ли да пътуваме до други светове, за да търсим други типове репликатори и, вследствие на тях, други типове еволюции? Мисля, че нов тип репликатор се появи неотдавна на нашата планета Той се намира под носа ни. Той все още е много млад, още тромаво се плацика в своя първичен бульон, но неговата еволюция се придвижва напред с такива темпове, че оставя стария ген зад себе си.

Новият бульон – това е бульонът на човешката култура. На новия репликатор му трябва име, такова име което да носи в себе си идеята за предаване на културата, или единица имитация. „Мимем” произхожда от подходящ гръцки корен, но на мене ми трябва дума от една сричка, която би звучала подобно на „ген”. Надявам се, че моите приятели-класици ще ми простят, ако съкратя това наименование до „мем”. Тази дума има отношение към английската дума memory (памет) и с френската дума meme (което е същото).

Пример на меми са мелодиите, идеите, крилатите фрази, фасонът на облеклото, прийомите за приготвяне на глинени гърнета и изграждане на арките. Така, както гените се разпространяват в генофонда, минавайки от тяло в тяло при помощта на яйцеклетката и сперматозоида, мемите се разпространяват в мемофонда, преминавайки от мозък в мозък по пътя на процес, който в най-широк смисъл може да бъде наречен имитация. Ако ученият чуе или прочете за нова идея, той ще я предаде на своите колеги и студенти. Ще я упомене в своите статии и лекции. Ако идеята се прихваща, то можем да кажем, че тя се разпространява, преминавайки от мозък към мозък. Моят колега Н. К. Хъмфри изящно е резюмирал съдържанието на по-ранна редакция на тази глава…….“мемите трябва да се разглеждат като живи структури, не само метафорически, но и в технически смисъл на тази дума. Посявайки плодотворна мисъл в моя мозък, вие настанявате там паразит, превръщайки моя мозък в механизъм за разпространение на този мем по същия начин, по който вирусът може да паразитира в генетичния мханизъм на клетката-стопанин. И това не е просто фигура на речта – мемът, съответстващ, например, на вярата в „живот след смъртта” физически е реализиран много милиони пъти в структурата на нервната система на отделните хора по всички краища на земното кълбо“.

* * *

Предполагам, че адаптираните един към друг комплекси меми еволюционират по същия начин, както и адаптираните един към друг комплекси гени. Естественият подбор оказва предпочитание на тези меми, които използват културната среда за да получат предимства. При това културната среда се състои от други меми, също преминали през такъв подбор.

Мемофондът, по този начин, придобива черти на еволюционно стабилен набор, и за нови меми е трудно да проникнат там.

До сега говорех за мемите негативно, но те си имат и добри страни. Когато умрем, ние можем да оставим след себе си две неща: гени и меми. Ние сме създадени като машини за съхранение и разпространение на гени. Но този наш аспект ще се окаже забравен само след три поколения. Вашето дете или внук е възможно да прилича на вас в лице или да наследи вашите способности по отношение на музиката. Но с всяко поколение приносът на вашия ген намалява двойно. Не е необходимо много време, той да стане практически незабележим. Нашите гени притежават безсмъртие, но определеният набор гени, представляващ всеки конкретен човек, е нетраен. Елизабет II е пряк наследник на Вилхелм Завоевател. Но напълно е възможно, в нея да не е останал нито един ген от този крал. Не можем да търсим безсмъртие в размножението.

Но ако имате принос в световната култура, ако сте автор на хубава идея, мелодия, стихове, запалителна свещ, вашата рожба може да продължи да живее много години след като вашите гени се разтворят в общия генофонд. Може би в света са се съхранили двойка гени на Сократ, но кой го интересува това? Мемо-комплексите на Сократ, Леонардо, Коперник и Маркони живеят и процъфтяват.

Ричард Доукинз

Размисли

Доукинз майсторски излага редукционистката хипотеза за това, че животът и разумът са възникнали от кипящия молекулярен хаос, когато дребни, случайно възникнали единици отново и отново са преминавали през безжалостния филтър на жестока борба за ресурси за самопроизводство. Редукционизмът смята, че целият свят може да бъде сведен до физическите закони и не оставя място за така наречените „възникващи” свойства, или, ако използваме остарелия, но изразителен философски термин „ентелехия” – структури от по-висш порядък, които се смята, че са необясними от гледна точка на управляваните от тях закони.

Да си представим следната ситуация: вие изпращате повредената си пишеща машина (или перална машина, или факс) във фабриката, за да я поправят. След месец те ви я връщат обратно, правилно сглобена (такава, каквато е била в момента, когато сте я изпратили), заедно с писмо, в което се извиняват – въпреки че всички части правилно се съчетават една с друга, цялото по-някаква причина отказва да работи. Това за вас е възмутително. Как е възможно, всяка част да е наред, а механизмът при това да не работи? Някъде би трябвало да се крие повреда! Това ви говори вашият здрав разсъдък , приложим в царството на ежедневния живот.

Продължава ли да действа този принцип, когато преминавате от цялото към съставните части, после – към съставните части на тези части и така нататък, ниво след ниво? Да, подсказва здравият разсъдък – и все пак много хора продължават да мислят, че свойствата на водата не могат да бъдат изведени от свойствата на кислорода и водорода и, че човешкото същество е нещо повече от сумата от неговите части. Хората си представят атомите като прости билярдни топки, допускат в тях химическа валентност, без да се впускат в по-дребни детайли. Оказва се, че нищо не може да бъде по-далече от истинското положение на нещата. Когато достигнете това микроскопично ниво, математиката на „материята” става по-сложна, от когато и да е било. За това говори фрагмент от работа на Ричард Матак, посветен на взаимодействието на частиците:

„Разумна отправна точка за обсъждане на проблема с много тела може да бъде въпросът, колко тела трябва да имаме, за да възникне този проблем. Професор Дж. Браун посочва, че тези, които се интересуват от точния отговор на този въпрос, трябва да се обърнат към историята. В нютоновата механика през осемнадесети век проблемът на три тела се смятал за нерешим. С раждането на общата относителност през 1910 година и квантовата електродинамика през 1930 година, неразрешими почнали да се считат проблемите на две и на едно тяло. В съвременната теория на квантовото поле неразрешим е проблемът на нулево тяло (вакум). Така че ако ни е нужно точно решение и едно тяло ни идва твърде много”.

Квантовата механика на атома, например на кислорода, с неговите осем електрона, се намира далече зад пределите на нашите възможности да намерим пълно аналитично решение. Свойствата на атомите на кислорода и водорода, да не говорим за молекулата на водата, са неописуемо сложни и са причина за много неуловими свойства на водата. Някои от тези свойства се поддават на изучаване с помощта на компютърна симулация на множество от взаимодействащи молекули; при това се използват опростени модели на атомите. Естествено, колкото по-добър е моделът на атомите, толкова по-точна ще е симулацията. В действителност, компютърните модели са станали един от способите за откриване на нови свойства на веществата, състоящи се от множество идентични компоненти, като се базираме само на знанията за свойствата на един индивидуален компонент. Компютърната симулация ни помогна по нов начин да погледнем на това, как галактиките образуват своите спирали, при помощта на само една звезда, разглеждана като подвижна гравитационна точка. Компютърните симулации, основаващи се на моделирането на единствена молекула като проста структура в състояние на електромагнитно взаимодействие, показват, как твърдите вещества, газовете и течностите вибрират, текат и променят състоянието си

Няма съмнение в това, че хората обикновено недооценяват сложността и заплетеността, които могат да възникнат при взаимодействието на огромен брой единици, подчиняващи се на формални правила – взаимодействия необикновено бързи в сравнение с нашата времева скала.

В заключението на своята книга Доукинз ни представя свой собствен мем за мемите – програмирани репликатори, обитаващи в нашите умове. Той предварително излага своя експозиция на анализи на различни поддържащи живота среди. При това той забравя да упомене още една среда – повърхността на неутронна звезда, на която ядрените частици могат да се съберат заедно и да се разделят хиляди пъти по-бързо, отколкото атомите. Теоретически, „химията” на ядрените частици допуска съществувание на самовъзпроизвеждащи се структури с нищожни размери, мигновеният живот на които ще се мярва със скоростта на светлината, но които са така сложни както техните земни съответствия. Не е ясно съществува ли такъв живот наистина и можем ли ние да разберем за него, но удивителна е самата идея за цивилизация на суперлилипути, която възниква и загива в течение на няколко земни дни. Всички откъси от книгите на Станислав Лем и по специално глава !8 на „Седмото пътешествие” притежават това качество и пораждат неочаквани идеи.

Ние ще се спрем на тази странна идея, за да напомним на читателя за необходимостта непредвзето да подхожда към възможностите на различните среди, които са в състояние да поддържат сложен живот – и мисловна дейност. В следващия диалог тази идея се разглежда не в такъв фантастичен контекст – съзнание там възниква от взаимодействието на различни нива в един мравуняк.

Д.Р.Х.

Превод: Shi-jian

Към началото на страницата / към страница 4 >>
Към карта на сайта

Save