философия                 Дъглас Хофстатър      

Към карта на сайта

стр. 1   2   3   4   5

 Съдържание на страницата:

ОКО НА РАЗУМА   („The Mind’s I” - Douglas R Hofstadter / Daniel C Dennett)

ДУШАТА НА ШИМПАНЗЕТО МАРТА
Размисли
ДУШАТА НА ЗВЕРЧЕТО МАРК ТРЕТИ
Размисли
НОВО ОТКРИТИЕ ЗА РАЗУМА
Размисли
ДУХЪТ
Размисли

ДУШАТА НА ШИМПАНЗЕТО МАРТА

 

…………Джейсън Хънт му благодари и, незабележимо въздъхвайки с облекчение, призова следващия свидетел.

Д-р Александър Белински, професор по психология на животните, беше нисък, набит субект, той се държеше рязко и делово. Още в началото на разпита на всички стана ясно, че имат насреща си истински експерт в своята област, носител на множество академични отличия. След като изтъкна всичко това, той се обърна към съдията с молба да му се разреши да представи на съда едно твърде сложно доказателство.

Членовете на съдебната колегия обсъждаха известно време тази възможност. Фейнман се колебаеше, но, тъй като Морисън не възрази, беше дадено разрешение и не след дълго съдебния пристав въведе в залата двама асистенти-аспиранти, които тикаха пред себе си количка с разнообразна електронна апаратура.

До неотдавна, доколкото съдебните протоколи исторически се свеждаха до словесни записи, подобен род доказателства не бяха разрешени. Но преди няколко години бяха приети специални закони, разрешаващи, с цел ускоряване на съдопроизводството, да се записва ставащото в съда с видеокамери. Тези записи, направени от съдебни репортьори, след това се използваха в качеството на протоколи. И все пак, докато Фейнман наблюдаваше, как един от асистентите подготвяше за работа сложни електронни прибори, а другият излиза от залата и се връща с шимпанзе, му се прииска да се върнат старите добри времена.

Животното изглеждаше нервно и изплашено от присъствието на толкова много хора; то се стараеше да се държи възможно най-близо до асистента, докато той го въвеждаше в съдебната зала. Когато видя д-р Белински маймуната с готовност скочи на свидетелското място, показвайки с поведението си добро разположение. Следвайки указанията на Хънт, Белински я представи пред съда като Марта, едно от двадесетте опитни животни, използвани в негови изследвания, резултатите от които току-що били публикувани под формата на  книга. Когато Хънт го попита що за експерименти са били това, той разказа следното:

„Дълги години се смяташе, че животните не могат да говорят на език, подобен на човешкия, защото техният мозък не е достатъчно развит. Но в началото на шестдесетте години някой специалисти по психология на животните предположили, че шимпанзетата не говорят, защото техните примитивни гласни струни не им дават възможност да артикулират думи. Те пристъпили към проверка на своята хипотеза, разработвайки прости езици от символи, освобождавайки се от необходимостта от словесна реч. Изследователите изпробвали цветни картички, магнитни дъски, специална клавиатура и даже международния език на глухите – всичко това с известен успех.

Въпреки че тези експерименти потвърдиха, че символичната реч е присъща не само на човека, те, много явно, показваха, че езиковите възможности и на най-високо развитите животни са силно ограничени. Докато, по някое време, един блестящ студент написа компютърна програма, която беше способна да повтори изцяло езиковите постижения на шимпанзето, интересът към лингвистични експерименти с животни силно намаля.

Така или иначе, на нас ни се струва, че животните са били ограничени при условията на предишни експерименти с това, че и възможностите на техните  гласови струни са ограничени. В човешкия мозък има речеви център  (“Център на Брока”)  специализирана област, задачата на която е интерпретация и създаване на човешките речеви форми.  При естествени условия шимпанзетата общуват помежду си; в техния мозък също има област, която интерпретира тяхната система от ръмжене и крясъци.

Стана ми ясно, че като се използват ръцете вместо гласните струни  в предишни експерименти, с това самото, се игнорира този речеви център. Аз реших да го задействам в експериментите си, като същевременно продължих да избягвам  употребата на гласните струни, а апаратурата, която виждате пред себе си, ми помогна да постигна успех.

Ако се вгледате внимателно в лявата страна на главата на Марта, вие ще видите там пластмасов диск. Той покрива електрически контакт, постоянно имплантиран в нейния череп. Към него са прикрепени множество електроди завършващи в мозъка й. Нашата електронна апаратура може да бъде присъединена към главата на Марта по такъв начин, че невронната активност на нейния речеви център започва да се превежда на английски език.

Марта е шимпанзе само със седем електрода, едно от „най-бавните” ни животни. Тя „говори” като стимулира някой от вмъкнатите електроди, въпреки, че не се досеща за това. Електрическите сигнали се дешифрират от компютър, като получените думи се озвучават чрез синтезатор. Този механизъм и позволи да развие някакъв механизъм на връзка чрез въпроси и отговори. Ако не се вземат под внимание граматичните грешки и липсата на интонация, „говорещата” по този начин Марта звучи съвсем като човек.

Но не очаквайте твърде много, доколкото, както вече ви казах, Марта не е нашата най-добра ученичка. Въпреки че чрез нейната система от седем електрода могат да бъдат декодирани 128 човешки думи, Марта е научила само 53. Други животни са постигнали много по добри резултати. Нашата звезда с девет електрода е усвоила речник от 407 думи от 512 възможни. Но, аз се надявам да намерите в нейно лице приятна събеседница.”

Когато д-р Белински започна да присъединява Марта към света на човешката реч, животното явно изпадна в приятна възбуда. Тя започна да подскача на мястото си и нещо замърмори, когато д-р Белински взе в ръце проводника, подаден от един от неговите асистенти и застина неподвижно, докато той сваляше защитната пластинка и съединяваше проводниците. Още щом техните краища бяха съединени, тя отново заподскача  и посочи малката кутия в ръката на учения. Изглеждаше, че тя изобщо не забелязва проводника, присъединен към главата й.

„За Марта” – поясни д-р Белински, „речта е непрекъсната функция, тъй като гласните и струни никога не се уморяват. За да имам възможност да отделям  думите, ми се налага да използвам това дистанционно устройство и в буквалния смисъл да я изключвам.”

Добре, Марта, хайде да започнем”, каза психологът, включвайки звука.

Малкият говорител върху количката веднага оживя. „Привет! Привет! Аз съм Марта щастливо шимпанзе. Привет привет – …..”

Животното беше изключено с меко електрическо пращене. Хората в залата бяха смаяни от удивление. Гледката на животно, отварящо и затварящо устата си, докато същевременно от говорителя се лееше приятен женски глас, не можеше така лесно да се преглътне.

Учителят й продължи. „На колко си години, Марта?”

„Три три Марта три – ”

„Много добре. Сега успокой се Марта, отпусни се. Кой съм аз?” – попита той, посочвайки към себе си.

„Белински човек добър Белинс – ”

„А това какво е?” – посочи той към препълнената зала.

„Човек хора добри хора – ”

Изследователят отново изключи Марта и се обърна към защитника, готов да продължи.

Хънт стана и зададе първия въпрос: „Според вас това животно разумно ли е?”

„В широкия смисъл на тази дума мисля, че да.”

Разумна ли е Марта в човешки смисъл?”

Предполагам, че да, но за да се убедите, трябва да се държите с нея като с човек – да разговаряте с нея, да играете…. С тази цел съм донесъл кутия с любимите й играчки. Тя ще обръща внимание или на мене, или на този в ръцете, на който са нейните играчки. Предлагам ви да опитате.”

Със страничното си зрение Морисън забеляза, че съдията гледа към него, явно очаквайки възражение, което той незабавно направи: „Възразявам, Ваша Чест. Бих искал г-н Хънт  преди това да потвърди пред съда, че това свидетелство се отнася към делото.”

„Г-н Хънт?” – обърна се към него Фейнман.

„Безусловно, скоро съдът ще се убеди в това.”

Ако не стане така, то ще бъде изтрито от протокола”, – обеща Фейнман. „Продължавайте.”

Хънт отвори Мартината кутия – касетка за украшения, ярко оцветена в червен и сребрист цвят. Като порови в нейното съдържание, той извади от там пура завита в целофан. Когато видя пурата, шимпанзето възкликна с тънък глас: „Пура Белински лоша пура – ”  като продължи с обичайното си мърморене, след което демонстративно си запуши носа. „От къде се взе тази пура в твоята кутия за играчки, Марта?” – попита Хънт.

„Какво? Какво? Как – ” започна маймуната, но Белински я изключи.

„Този въпрос е твърде сложен за нея. Опитайте се да го сведете до ключови думи и кратки глаголи”, – предложи той.

Хънт се подчини. „Марта яде пура?”

Този път животното отговори: „Не пура не яде не яде. Яде храна пуши пура.”

„Да, това е впечатляващо, похвали Хънт учения. След това се обърна към Морисън. „Може би, обвинението иска да разпита свидетеля?”

Морисън се поколеба преди да се съгласи, след което взе в ръце кутията с играчките. Изпитвайки необичайно чувство за дискомфорт, той измъкна от нея плюшено мече и попита шимпанзето какво е това. Марта незабавно започна възбудено да подскача и нейният изкуствен глас едва успяваше да я следва.

„Човек лош лош лош не взема мечка мечка Марта помощ Белински помощ Марта взема мечка помо – ”

Още щом я изключиха Марта се върна към привичното си мърморене. Изследователят обясни какво се е получило: „Тя чувства, че вие сте настроен срещу нея, сър. Честно казано, напълно ви разбирам. Уверявам ви, че не сте само вие – мнозина чувстват неловкост при мисълта, че с животните може да се разговаря. Но Марта твърде много се развълнува. Може би, ще бъде по-добре, ако с нея поговори някой друг….”

„Аз бих искал да опитам,” намеси се съдията Фейнман. Присъстващите с готовност се съгласиха. Морисън поднесе кутията с играчките към него и Марта веднага се успокои, като забрави за намръщеното лице на прокурора.

„Марта иска яде?” – попита Фейнман, виждайки в кутията няколко бонбона и зрели банани.

„Марта яде сега, Марта яде – ”

„Какво Марта иска яде?”

„Марта яде сега – ”

„Марта иска бонбон?”

„Бонбон  да да бонбон  бон – ”

Той мушна ръка в кутията и й подаде банан, който животното ловко грабна, обели го и го мушна в устата си. Докато  го ядеше, Белински я включи за миг към говорителя и улови част от безкрайна верига от: „Щастлива Марта”.  Приключвайки с банана, тя отново се обърна към съдията, безшумно отваряйки затваряйки уста, докато асистентът не я включи. „Хубав банан хубав банан благодаря човек сега бонбон сега бонбон….”

Доволен от своя успех Фейнман мушна ръката си в кутията и даде на маймуната желаното лакомство. Но вместо веднага да го изяде, тя посочи към дистанционното в ръцете на Белински, с което даваше да се разбере че иска да бъде чута.

„Пура пура Марта иска пура…”

Съдията измъкна пура и я подаде  на Марта. Тя я взе, помириса я и му я подаде обратно. „Добър добър човек Белински пура благодаря благодаря човек – ”

Съдията беше едновременно поразен от ума на животното и очарован от детската му непосредственост. Животното почувствало неговата симпатия му отговори с взаимност за удоволствие на съдията. Но Хънт не желаеше да продължава тази сцена и се намеси прекъсвайки тази междувидова беседа.

„Бих искал да продължа, Ваша Чест.”

„Разбира се”, – съгласи се съдията,  предавайки с нежелание животното, което в това време се беше прехвърлило на неговата маса.

„Доктор Белински”, продължи Хънт, когато Марта седна на своето място, – „можете ли да изложите накратко вашето научно заключение, относно интелекта на това животно?”

Нейният разум се отличава от нашия”, – отговори ученият, – ”но само в степента на своето развитие. Нашите мозъци са по-големи и нашето тяло по-добре се адаптира, затова ние се намираме на по-висша степен. Но разликата между нас може да се окаже твърде незначителна. Аз смятам, че Марта, колкото и да е слаборазвита, все пак притежава интелект, подобен на човешкия.”

„Можете ли да прокарате отчетлива граница между мислителните способности на нейния биологически вид и нашия?”

„Не. Няма съмнение, че тя отстъпва в развитието си на нормалния човек. Но, при това, Марта е безусловно по-умна от хора на стадия на идиотизъм и се намира на равно с умствено непълноценните. Нейното предимство пред идиотите е, че, освен другото, тя е чистоплътна и може да обслужва себе си и своите деца. И не бих си опитал да прокарам отчетлива граница между нейния интелект и нашия.”

 Хънт се позабави преди да зададе следващия въпрос. Нямаше съмнение, че този експеримент беше съгласуван с изследователя. За да завърши свидетелството, Хънт трябваше да изиска още една демонстрация, която поради своят характер не би могло да бъде отрепетирана предварително. Но той не беше напълно уверен, че Белински ще направи това, за което се бяха договорили по-рано. В същност той вече се съмняваше, дали и той самият го иска. Но трябваше да продължи.

„Доктор Белински, заслужава ли това същество, притежаващо човекоподобен разум, да се отнасяме с него като с човек?”

„Не. Ние, разбира се, се отнасяме с лабораторните животни добре, но тяхната ценност се заключава в техните експериментални възможности. Марта е изчерпала своя пълен потенциал и наскоро ще бъде унищожена, защото нейната издръжка вече е надхвърлила нейната експериментална ценност.”

„По какъв начин унищожавате подобни животни?”

„Съществуват множество бързи и безболезнени методи. Аз предпочитам отрова, дадена неочаквано в любимата храна. Въпреки че този метод може да изглежда жесток, той предпазва животното от предчувствието за смъртта. Смъртта е неизбежна за всеки от нас, но бихме могли да избавим тези прости създания от страха пред нея.” При тези думи Белински извади от джоб на жилетката си малък бонбон.

„Ще демонстрирате ли тази процедура пред съда?” – попита Хънт.

Когато ученият протегна бонбона към животното, Фрейман накрая осъзна какво става. Той заповяда да се прекрати смъртоносния експеримент, но закъсня.

Изследователят никога по-рано не беше унищожавал експериментални животни, оставяйки тази работа на асистентите си. В същия момент, когато нищо неподозиращата Марта пъхна бонбона в устата си и го схруска, в главата му дойда идея за нов експеримент. И включи дистанционното. „Бонбон бонбон благодаря Белински щастлива щастлива Марта”.

Изведнъж гласът й замлъкна. Напрегна се и се отпусна в ръцете на стопанина си. Марта беше мъртва.

Но мозъкът не умира веднага. Последно припламване на сензорна активност в нейното неподвижно тяло застави невроните да отреагират, което беше разшифровано като „Марта боли Марта боли”.

В следващите две секунди нищо не се случи. След което случайни невронни, вече несвързани с безжизненото тяло на животното, изпратиха последния пулсиращ сигнал към света на хората.

„Защо защо защо защо – ”

Тихо електрическо пращене прекъсна свидетелството.*

*Фрагмент от книгата „Душата на Ана Клейн“    (  „The Soul of Anna Klane“)

Теръл Минандър

Размисли

Жалният, изразяващ недоумение вик на умиращата маймуна предизвиква в нас силно чувство на симпатия – ние с лекота можем да се отъждествим с това невинно, очарователно създание. И все пак, в какво именно се заключава правдоподобността на тази сцена? Езиковите способности на шимпанзето са обект на дискусии повече от десетилетие. Изследванията показват, че човекоподобните маймуни са способни да научат множество думи – до няколко стотици – и могат понякога изобретателно да ги комбинират, като създават сложни думи. Все пак,  не е ясно способни ли са маймуните да усвоят граматиката, при което биха могли да изградят сложни  по значение изказвания. Явно е, че шимпанзето вместо синтактически структури използва случайни съчетания на думи. Това сериозно ограничение ли е? Някой считат, че да, доколкото това поставя твърда граница на сложност на изразяваните идеи. Ноам Чомски и други изследователи твърдят, че човек се отличава именно с вродена лингвистична способност, нещо от рода на „първоначална граматика”, обща за всички езици на достатъчно дълбоко ниво. По този начин, шимпанзето и останалите човекоподобни маймуни, които не притежават тази граматика, принципно се различават от нас.

Някои други изследователи предполагат, че приматите, използващи език, на практика правят нещо съвършено различно от хората, използващи език. Вместо комуникация, тоест превръщането на собствените идеи в общоприети символи и схеми, те манипулират със символи, значението на които не разбират, за достигане на определени цели. На строгия бихевиорист би му се сторило абсурдно оценяване на външното поведение на основание на хипотетични мислени качества от рода на „значение”. Но, въпреки това, е бил проведен точно такъв експеримент. Вместо примати са били използвани ученици от горните училищни класове. На учениците раздали цветни пластмасови картички с различна форма и ги научили как да си служат с тях, за да получат награда. Последователността в която те избирали картичка, за да получат желаното, би могла да се разшифрова като прости английски фрази-молби; и, все пак, повечето от учениците твърдели, че не са забелязали това съответствие. Те казали, че само са усвоили тези схеми, които работят и са отхвърляли тези, които не са успешни. За тях това било упражнение за манипулиране с безсмислени символи! Този поразителен резултат може да убеди мнозина в това, че твърдението за езиковите способности на шимпанзето е само пример на това, как любителите на животни приемат желаното за действително, опитвайки се да уподобят приматите на човека. Но тази дискусия е все още далече от своя край.

Без значение, колко реалистичен е приведения фрагмент от книгата („Душата на Ана Клеин“) в него се поставят множество философски и морални проблеми. Каква е разликата между разума-интелект  и душата-емоционалност? Може ли едното да съществува без другото? Убийството на Марта оправдано ли е, затова че тя не е така ценна, както би била, ако беше човешко същество. Явно  кодовата дума е, че Марта има „по-малка душа”, отколкото обикновения човек. Но степента на интелект ли е верният индикатор  за степента на духовност? Може ли да се каже, че умствено изостаналите или сенилните хора имат „по-малка душа”, отколкото нормалните.Критикът Джеймс Хъникър е казал за Единадесетия етюд (опус 25) на Шопен: Хората с малки души, колкото и сръчни да са пръстите им, трябва да го избягват (да го свирят).” Колко удивително изказване! Все пак, въпреки че изглежда снобистко и високомерно, в него има частица истина. Но кой би могъл да каже с каква мярка трябва да се мери душата?

Тестът на Тюринг такава мярка ли е? Може ли да се измерва душата, като се измерят езиковите й способности? Не е необходимо да се каже, че някои качества на душата на Марта се виждат ясно от нейните изказвания. Тя е много симпатична, отчасти заради въшния си вид (но защо е така?), отчасти затова, защото се идентифицираме с нея, отчасти благодарение на очарователно простодушната й граматика. Ние я чувстваме и бихме искали да я защитим, като че тя е малко дете.

Това и още много други детайли ще разгледаме – още по-подробно! – в следващата глава, която е още един фрагмент от книгата „Душата на Ана Клейн”.

Д.Р.Х.

ДУШАТА НА ЗВЕРЧЕТО МАРК  ТРЕТИ

„Мнението на Анатол е достатъчно ясно, – каза Хънт. – Той гледа на биологическия живот като на сложен механизъм.”

Тя повдигна рамене, но беше ясно, че разговорът не я оставяше равнодушна. „Съгласна съм, че този човек е много интересен, но такава философия, аз не мога да приема.”

„Предполагам, че знаете, – каза Хънт, – че теорията за неоеволюцията твърди, че телата на животните са създадени благодарение на напълно механистични процеси. Всяка клетка – това е микроскопическа машина, дребен компонент на голям и сложен механизъм.”

Дирксен отрицателно поклати глава: „Но телата на хората и животните са нещо повече от машини! Те се отличават от машините и по това, че могат да се самовъзпроизвеждат.”

„Какво хубаво има в това, че една биологическа машина може да породи друга биологическа машина? В това, как самката на млекопитаещо животно може да зачене и да роди на света детенце, няма повече творчество от това, да се произвеждат в автоматизирана фабрика части за двигатели.”

Очите на Дирксен блеснаха: Вие си мислите, че фабриката чувства нещо, когато произвежда на света двигатели?” – предизвикателно подхвърли тя.

„Металът изпитва голямо напрежение и рано или късно се износва”

„Изобщо не съм имала предвид това, говоря за чувства!”

„Аз също, – съгласи се Хънт. – Но не винаги е лесно да се разбере, кой или какво има чувства. Във фермата, където израстнах имаше една свиня за разплод, която имаше нещастната привичка да премазва до смърт почти всички свои прасенца – най-вече несъзнателно. След което изяждаше телата на своите дечица. Как мислите, имала ли е тя майчински чувства?

„Аз не говоря за свине!”

„Но по същия начин бихме могли да говорим и за хора! Кой би се заел да преброи новородените, удавени в тоалетните?”

Дирксен беше до такава степен шокирана, че не можа да каже нищо.

След пауза Хънт продължи. – „Това, което ви изглежда в Клайн прекален интерес към машините, в същност е просто друга перспектива. Машините за него са още една форма на живот, която той сам е създал от пластмаса и метал. При това е достатъчно честен да разглежда сам себе си като машина.”

„Машина, пораждаща машини! – саркастично отбеляза Дирксен. – Няма ли да го наречете майка!”

Не, –  отговори Хънт. Той е инженер. И въпреки че машините, които създава да са твърде несъвършени в сравнение с човешкото тяло, те са способни на действия, които стоят по-високо от тези на създанията, породени от  просто биологическо възпроизводство, защото са резултат на творческа мисъл.”

„Губене на време е да споря с юрист, – отбеляза тя все още сърдито. – Но аз просто не мога да установя контакт с машини! От емоционална гледна точка съществува голяма разлика между това, как се отнасяме с животните и как с машините, и тази разлика не се поддава на логическо обяснение. Мога да разруша машина без никакво угризение на съвестта, но не мога да убия животно.”

„А опитвали ли сте някога това?”

„Имаше нешо такова, – припомни си Дирксен. – В квартирата, в която живеех като студентка се появиха мишки. Веднъж поставих капан. Но когато в него беше премазана мишка не можах да си наложа да я изхвърля, – нещастното създание изглеждаше така малко и безобидно. Погребах мишката на двора заедно с капана за мишки и реших, че по-добре е да живея с мишките, отколкото да ги убивам.”

„Да, но вие ядете месо, – отбеляза Хънт. Което ще рече, че не сте против убиването на животните, само че не желаете да правите това вие самите.”

„Вашите доводи не отчитат нещо основно – уважението към живота. В нас има нещо общо с животните. Вие признавате това, нали?”

Клайн има теория, която може да ви заинтересува, – продължи Хънт. Той твърди, че истинското или въображаемото биологическо родство няма нищо общо с вашето „уважение към живота”. В същност, вие не обичате да убивате, защото животното се съпротивлява. То крещи, бори се или изглежда тъжно – моли ви да не го убивате. И, между другото, на тази молба отговаря вашият разум, а не вашето тяло.”

Тя се загледа в него. Беше ясно, че думите му не я убедиха.

Хънт остави на масата няколко монети и бутна стола си назад. „Елате с мене.”

След половин час Дирксен влезе в дома на Клайн съпроводена от неговия адвокат, пред чийто автомобил автоматично се отвори входната врата. Вратата, върху която нямаше и намек за отвор за ключ, се отвори безшумно, подчинявайки се на дистанционното устройство, когато адвокатът се докосна до него.

Тя го последва в лабораторията, която се намираше в приземния етаж. Хънт отвори един от няколкото дузини шкафове и извади от там нещо, което приличаше на голям алуминиев бръмбар с няколко малки цветни индикаторни лампички и няколко изпъкналости върху гладката металическа повърхност. Марк го обърна, за да покаже на Дирксен долната му повърхност с три гумени колелца. На метала беше гравиран надпис: „Марк-зверчето Трети.”

Хънт постави апарата на застлания с плочки под и натисна миниатюрния превключвател, който беше на гърба му. С тихо бръмчене бръмбарът започна да се движи насам-натам, като че търсеше нещо. Застана неподвижно за миг, след което се засили към електрическия контакт в ъгъла. Пред контакта забави ход, извади от отвори в корпуса две пипалца и ги вмъкна в източника на енергия. Няколко светлинки на тялото му засветиха в зелено; раздаде се звук наподобяваш мъркането на котенце.

Дирксен с интерес наблюдаваше тази хитра джаджа: „Механично зверче. Забавно е, но какво искате да докажете с това?”.

Хънт взе лежащия на близкия стол чук и й го подаде: Моля, убийте го!”

„Но, защо? – с безпокойство възкликна Дирксен. – Защо трябва да убивам…. да строша….. тази машина?” Тя се дръпна назад, отказвайки да вземе чука.

„Това е само експеримент, – отговори Хънт. – Самият аз преди няколко години се опитах да направя това по молба на Клайн и го намирам за поучително.”

„И какво научихте?”

„Нещо за значението на живота и смъртта.”

Дирксен погледна Хънт с подозрение.

„Това животно е беззащитно и не може да ви навреди, – увери я той. – Стига да не налетите тук на нещо, докато я гоните.” И отново и подаде чука.

Дирксен неуверено пристъпи напред, взе чука, вторачи се в необикновената машина, която мъркаше, докато се хранеше с електричество. „Но…..той, той се храни”, – каза тя, обръщайки се към Хънт.

Той се засмя. Разсърдена, тя сграбчи чука с две ръце, повдигна го и с все сила замахна.

Като издаде рязък звук, напомнящ писък от страх, апаратът измъкна пипалцата си от контакта и отскочи назад. Чукът се стовари върху плочката от пода, където преди миг стоеше механичното зверче. Подът потрепери.

Дирксен повдигна глава. Хънт се смееше. Машината се спря на два метра, гледайки към Дирксен. Не, каза си тя, не ме гледа. Ядосвайки се сама на себе си, тя хвана оръжието си по-здраво и започна да се прокрадва към жертвата си. Машината отстъпи и две червени лампички на предния панел засветиха ту по-ярко, ту по-бледо, в примерно съответствие с честотата на алфа-излъчването на човешкия мозък. Дирксен стремително се хвърли напред, замахна с чука – и отново не улучи.

След десет минути тя отново стоеше до Хънт, зачервена и задъхана. Тялото й я болеше на няколко места, там, където се беше натъквала на стоящите наоколо машини;  главата й се цепеше от болка, след като я беше ударила в една от тях.

„Това е, като да се опитваш да хванеш голям плъх! Кога ще се изчерпят идиотските му батерийки?”

Хант погледна часовникът си: „Според мене, след около половин час, ако продължавате да го преследвате.” Той посочи с пръст под масата, където зверчето беше намерило още един контакт. „Но е възможно да го уловите и по друг, по-лесен начин.”

„Съгласна съм.”

„Оставете чука и го вземете в ръце.”

„Просто…. да го взема в ръце?”

Но, да. Той се бои само от родствени му обекти – в този случай, от желязната глава на чука. Но е програмиран да не се бои от невъоръжена протоплазма.”

Тя постави чука на стола и бавно се приближи до машината. Тя не помръдна. Мъркането спря; светнаха бледи жълти светлинки. Дирксен се наведе и неуверено протегна ръка. Почувства с пръстите си леко потреперване и хвана зверчето с две ръце. Светлинките се смениха със зелени и под приятно топлата метална кожа отново се раздаде мекото мъркане на двигателите.

„А сега, какво да правя с тази глупашка играчка?” – попита тя раздразнено.

Всичко, което трябва да направите, е да я поставите на гръб. Така тя ще бъде напълно безпомощна и ще можете да я размажете за свое удоволствие.”

„Предпочитам да минем без антропоморфизми”, сопна се тя на Хънт  и последва съвета му. Твърдо беше решила да доведе делото до край.

Когато обърна машината и я постави на стола, светлинките на панела отново се смениха с червени. Колелата се завъртяха, но скоро спряха. Дирксен отново взе чука, бързо го вдигна и неуверено го спусна върху безпомощната машина, удряйки я в края. Ударът строши едно от колелата и отново обърна машината по корем. Строшеното колело заскърца и зверчето се завъртя на място. Вътре в нея нещо щракна и машината спря, страдалчески мигайки със светлинките си.

Дирксен стисна устни и повдигна чука за последния удар. Но когато чукът започна да се спуска, от вътрешността на зверчето се чу тих жален звук, напомнящ на плач на дете-пеленаче. Дирксен изтърва чука и се отдръна, без да има сили да откъсне поглед от локвичката червена, като кръв, смазочна течност, която бавно изтичаше изпод апарата. Тя с ужас погледна към Хънт. „Това….това….”

„Това е само машина. – каза Хънт вече сериозно. – Както и тези нейни еволюционни предшественици.” И той обходи с  ръце работилницата, изпълнена с метални силуети, мълчаливи и застрашителни наблюдатели. „Но за разлика от тях тя може да почувства приближаващата се опасност и може да призове за помощ.”

„Изключете го”, каза тя тихо.

Хънт отиде до стола и се опита да натисне миниатюрния превключвател. „Опасявам се, че сте го строшили.” Наведе се и вдигна чука от пода. „Искате ли да го доубийте?”

Тя отстъпи, клатейки отрицателно глава. Хант повдигна чука. Раздаде се кратко хрущене на метал. Тя потрепера и се отвърна. Плачът се прекрати и те изкачиха няколкото стъпала и  излязоха от лабораторията  в мълчание.*

*Фрагмент от книгата „Душата на Ана Клейн“    (  „The Soul of Anna Klane“)

Теръл Минандър

 

Размисли

Джейсън Хънт казва: „Но не винаги е лесно да се разбере кой или какво има чувства.” В това е същността на приведения по-горе фрагмент. В началото Ли Дирксен твърди, че живите същества  се различават от неживите   по способността за самовъзпроизвеждане. Хънт възразява, че способността за „самосглобяване“ притежават и автоматите. А микробите и даже вирусите, притежаващи в себе си инструкции за самовъзпроизводство? И те ли притежават душа? Едва ли!

Тогава тя предполага, че различието се заключава в чувствата. Авторът използва всяка възможност, за да докаже, че могат да съществуват и механически, металически чувства – въпреки че това словосъчетание само по себе си изглежда вътрешно противоречиво. Опитвайки се да ни убеди, той се опитва максимално да се обърне към нашето подсъзнание и да му повлияе. Използва фрази като „алуминиев бръмбар”, „тихо мъркане”, „приятно топла метална кожа”, „гледайки я”,  ”страдалчески мигайки със светлинките си”. Всичко това е съшито с бели конци, но авторът се изхитрява да отиде още по-далече  като пише, че апаратът издавал тих жален звук, напомнящ на плач на съвсем малко дете, докато изпод него изтича бавно червена, подобна на кръв, смазочна течност. Това вече е прекалено!

Тези образи са дотолкова емоционални, че разчувстват читателя. Усещаме, че ни манипулират и все пак, въпреки че се чувстваме раздразнени, не можем да преодолем инстинктивното си чувство на жалост. Трудно ли е, да отвориш крана, за да удавиш попадналата в мивката мравка. С каква лекота някои хранят любимата си пираня с живи златни рибки! Къде тук минава границата? Какво за нас е свято и какво можем да пожертваме?

Малко са тези от нас, които са вегитариянци и не са много тези, които сериозно са се замисляли да се откажат от месото. Означава ли това, че не ни смущава убийството на кравите и свинете? Едва ли. На никой не му се иска да си спомни, че пържолата в чинията  не  е нещо друго, а къс от мъртво животно. Защитаваме се от тази мисъл при помощта на  ловки словоупотреби и набор от условности, които ни позволяват да имаме двойни стандарти. Не се решаваме да говорим за истинската природа на „месояденето”, както и за истинската природа на секса и естественото отделяне на екскременти, а си служим с  ефeмизми, синоними и алюзии: „свински пържоли”, „правя любов”, отивам в тоалетната”. Ние чувстваме, че в кланиците се убиват души, но не искаме да се напомня това на нашите стомаси.

Кое би било по-лесно за вас да унищожите: Сhess Сhallenger 7 (шахматен компютър –бел.преводача), който може да изиграе с вас добра партия шах и радостно да мига с червените си светлинки „обмисляйки” ход, или пухкавото плюшено мече, с което сте си играли в детството си? Защо мечето трогва сърцето ви? По някаква причина, то се асоциира с беззащитност, невинност, детство.

Ние лесно се поддаваме на емоциите си – и все пак сме твърде придирчиви в избора си на този, на когото приписваме душа. Как са могли нацистите да се самоубедят, че да се убиват евреите е правилно? Защо американците бяха готови да унищожават „жълтите дребосъци” по време на виетнамската война. Вижда се, че емоции от определен вид – патриотизъм – могат да служат като бариера, която да не позволява на хората да се отъждествят с врага, да видят в него човешко същество.

В някаква степен ние всички сме анимисти. Някой от нас приписват „характер” на своя автомобил, други одушевяват пишещата си машина (Книгата е издадена през 1981 година – бел.преводача.) или любимата си играчка. Трудно ни е да изгорим любимите си вещи, защото заедно с тях в пламъците се оказва и някаква част от нас самите. Близко до ума е, че „душата”, която приписваме на тези предмети, съществува само в нашето въображение. Но, ако това е така, защо нещата трябва да стоят по-различно за тези души, които ние виждаме в нашите родственици и близки?

За всеки от нас съществува набор от неща, с които ние можем да се отъждествим,  с по-малка или по-голяма лекота,  в зависимост от настроението си или стимула. Понякога дума или случайно подхвърлена фраза попада в целта и ние се смиляваме. В други случаи оставаме непреклонни и безжалостни.

В този фрагмент зверчето, отчаяно съпротивляващо се на смъртта, трогна както сърцето на Ли Дирксен, така и нашите сърца. Ние виждаме как дребосъкът се сражава за живота си, или, по думите на Дилън Томас (Dylan Marlais Thomas)  „за да не изгасне светлината”, отказвайки „покорно да угасне в тихата нощ”. Това предполагаемо предчувствие за неизбежната опасност, е възможно най-убедителната черта в повествованието. Това ни напомня за нещастните животни в кръга, които избират по жребий и убиват, докато останалите треперят от ужас в очакване на неизбежната си съдба. (Виж: “Как останах без глава –бел.преводача.)

Кога може да се каже, че в тялото има душа? В този емоционален разказ душата възниква не като функция на ясно определено вътрешно състояние, но като функция на нашата способност да се самоотъждествяваме. Колкото и да е странно, това си е бихевиористки подход! Не се интересуваме от вътрешните механизми, но правим заключенията си въз основа на поведението. Това потвърждава разумността на теста на Тюринг в качеството на инструмент „за откриване на душата”. (А.М. Тюринг (Alan Turing) – Изчислителните машини и разумът – бел.преводача.)

Д.Р.Х.

 

НОВО ОТКРИТИЕ ЗА РАЗУМА

Вече близо 100 години в науката става нещо необикновено. Много изследователи не подозират това, в същото време други знаят, но не  признават даже пред своите колеги. Но въпреки това, във въздуха на науката се чувстват странни повеи.

Случва се следното: биолозите, които някога отреждаха на разума привилегировано място в йерархията на природата, непрекъснато се движат в посоката на воинстващия материализъм, с който се отличаваше физиката на деветнадесетия век. Едновременно с това физиците, убедени от резултатите от експериментите, постепенно се отдръпват от механистичните модели за вселената и признават, че човешкият разум е неразделна част от физическите явления. Нещата стоят така, като че тези две дисциплини се возят в различни влакове, които се движат един срещу друг, при това без да забелязват, какво се прави на съседния коловоз.

Тази размяна на ролите между биолози и физици поставя съвременните психолози в раздвоено положение. От гледна точка на биолозите,  психологът изучава явления, които далече не са така достоверни, като явленията от микросвета на атомите и молекулите. От гледна точка на физиците, психологът си има работа с „разума”, неопределено, примитивно явление, едновременно необходимо и непроницаемо. Ясно е че двата възгледа в някаква степен са правомерни и решението на този проблем ще бъде важна крачка в посоката на задълбочаване и разширяване на основите на науката за поведението.

В последно време изучаването на живота на всички равнища, от социалния до молекулярния, търси обяснение на явленията като се опира на подхода на редукционизма. Този научен подход за натрупване на познания  е характерен с това, че изследователите се опитват да разберат едно равнище на научни феномени в термините на друго, по-низше, по-фундаментално равнище. В химията сложните реакции се обясняват от гледна точка на молекулите. При този подход физиолозите изучават поведението на живата клетка в термините на процеси, протичащи на равнището на органелите и другите субклетъчни елементи. В геологията произхода и свойствата на минералите се описват в термините на изграждащите ги кристали. Основното при всички случаи е търсенето на обяснения на по-ниското равнище.

Пример на редукционизъм на психологическо равнище е бестселъра на Карл Саган (Carl Sagan)„Драконите на Рая”. Той пише: „Моята основна предпоставка, по отношение на мозъка се заключава в това, че работата му, – която ние понякога наричаме „разум”, – е следствие на неговата анатомия и физиология и нищо повече.” По-нататъшно потвърждение на тази мисъл е липсата в списъка на термините  на Саган на такива думи като разум, съзнание, възприятие, осъзнаване и мисъл. Вместо тях в книгата се използва синапс, лоботомия, белтъци и електроди.

Подобни опити да се сведе човешкото поведение до неговата биологическа основа имат дълга история и ни водят до ранните дарвинисти и техните съвременници, работещи в областта на физиологическата психология. До деветнадесети век дуализмът „тяло-разум”, централно понятие във философията на Декарт, определя  място на човешкия разум вън от сферата на биологията. Еволюционистите със своето внимание към нашето „маймунство” ни направиха обект на биологически изследвания при помощта на методи, които се прилагат при човекоподобните маймуни и, по аналогия, към другите животни. Школата на Иван Павлов разви тази тенденция и тя легна в основата на бихевиористките теории. Въпреки че между физиолозите не съществува абсолютно съгласие за това, докъде могат да стигат редукционните обяснения, повечето от тях са съгласни в това, че в нашите постъпки има хормонална, неврологическа и физиологическа компоненти. Макар обяснението, предлагано от Саган, да се намира в руслото на основната традиция в психологията, то е достатъчно радикално, тъй като постулира възможността за пълно обяснение в термини от по-ниско равнище. Точно върху това набляга фразата на Саган „и нищо повече”.

Във времето, когато различните школи на психологията се опитват да сведат своята наука към биологията, други изследователи на живота търсят още по-основни равнища за обяснения. Техните възгледи са изразени в съчиненията на известния популяризатор на молекулярната биология Френсис Крик (Francis Crick). Неговата книга „За молекулите и хората” атакува витализма, доктрина, съгласно която биологията трябва да бъде обяснявана чрез някаква „жизнена сила”, която лежи зад пределите на физиката. Крик пише: „Крайната цел на съвременната биология е да обясни всички биологически процеси в термините на химията и физиката.” По нататък уточнява, че под физика и химия той разбира нивото на атомите, където нашите знания са достъчно пълни. Извеждайки в курсив думата „всички”, Крик изразява позиция на краен редукционизъм, възглед, който доминира сред цяло поколение биохимици и молекулярни биолози.

* * *

Ако сега сведем в едно психологическия и биологическия редукционизъм и предположим, че те частично съвпадат, ние ще получим серия от обяснения, преминаващи от разума към анатомията и физиологията, по нататък към клетъчната физиология, после към молекулярната биология и, накрая, до атомната физика. Предполага се, че това знание изцяло опира върху солидния фундамент на нашето разбиране на законите на квантовата механика, най-новата и най-пълна теория на атомните структури и процеси. В този контекст психологията става раздел от физиката – резултат, който би трябвало да обезпокои и двете групи специалисти.

Опитът изцяло да се обясни човешкото същество в термините на физическата наука не е нова идея. Подобни възгледи са съществували сред европейските физиолози още в средата на деветнадесети век. Представителят на тази школа, Емил Дюбоа-Раймонд (Еmile Dubois- Reymond), изразява своето  крайно мнение във Въведението към книгата си за животинския магнетизъм, публикувана през 1848 година. В това Въведение той пише: „Ако нашите методи бяха достатъчно съвършени, то сега би съществувала аналитична механика (физика на Нютон) на общите процеси на живота – механика дотолкова фундаментална, че би обяснила даже свободната воля”.

В думите на учените от това по-ранно време може да се съзре известно високомерие, което по-късно е било подхванато от Томас Хъксли (Thomas Hackley) и неговите колеги в защитата им на дарвинизма. Даже и сега ние долавяме ехото на това високомерие в теориите на съвременните редукционисти, които се опитват да се прехвърлят от разума към атомната физика. В днешно време това е най-забележимо в работите на социалбиолозите, чиито аргументи внасят оживление в интелектуалния пейзаж. Така или иначе, възгледите на  Емил Дюбоа-Раймонд са съвместими с идеите на съвременните представители на радикалния редукционизъм, с тази разлика, че в качеството на опорна научна дисциплина механиката на Нютон е заменена от квантовата механика.

Докато психолозите и биолозите упорито са се трудели над свеждането на техните науки към физиката, повечето от тях не са имали понятие за новите перспективи, възникващи в тази област – перспективи, хвърляща нова светлина върху техните знания. В края на деветнадесети век физиката рисувала твърде подредена картина на света, събитията в която са се развивали регулярно и правилно, в съответствие с уравненията на законите на механиката на Нютон и електричеството на Максуел. Тези процеси са били, според тогавашните представи,  неизбежни и не са зависели от учените – те са били просто зрители. Много от физиците са смятали, че в тяхната наука е направено вече всичко.

Като се започне с формулирането на теорията на относителността на Айнщайн през 1905 година, тази акуратна картинка била безцеремонно развалена. Новата теория твърдяла, че наблюдателите в различни системи, движещи се една спрямо друга, виждат света различно. Така че наблюдателят се оказва забъркан в определението на  физическата реалност. Учения губел ролята си на зрител и ставал активен участник в изучаваната система.

С развитието на квантовата механика ролята на наблюдателя става още по-важна във физическите теории и определяща във физическите събития. Разумът на наблюдателя се оказа необходим елемент в структурата на теорията. Следствията на така възникващите парадигми силно удивила първите специалисти по квантова механика и ги накарали да изучават  епистемологията и философията на науката. Доколкото аз знам, никога по-напред  в историята на науката водещите учени не са публикувани книги за философското и хуманистично значение на своите резултати.

Вернер Хайзенберг (Werner Heisenberg), един от основателите на новата физика, се оказал въвлечен в философски и хуманистични проблеми. Във „Философски проблеми на квантовата физика” той пише, че физиците трябва да се откажат от мисълта за обективна времева скала, единна за всички наблюдатели и за събитията във времето и пространството, независими от нашата способност да ги наблюдаваме. Хайзенберг подчертава, че вместо с елементарни частици законите на природата сега си имат работа с нашето познание за тези частици, което ще рече – със съдържанието на нашия разум.  Ервин Шрьодингер (Erwin Schrodinger), формулирал фундаменталното уравнение на квантовата механика, написа още през 1958 година кратка книга под название „Разум и материя”. В тази поредица от есета той от резултатите на новата физика достига до мистичен възглед върху вселената, който той идентифицира с „Вечна Философия” на Олдъс Хъксли. Щрьодингер първи от теоретиците на квантовата механика изразил симпатии към идеите на „Упанишадите” и източната философска мисъл. В сегашно време расте броят на книгите, изразители на тази идея; сред тях са две популярни работи: Дао на физиката” на  Фритхоф Капър (Fritjof Capra); „Танцуващите Ву Ли наставници” на Гари Зукав (Gary Zukav).

Проблемите, с които се сблъсква квантовата физика са добре изразени в парадокса „Кой уби котарака на Щрьодингер? В хипотетичен експеримент котарак се поставя в затворена кутия; там се поставя и флаконче с отрова и чукче, готово да строши флакончето. Чукчето се привежда в действие от брояч, фиксиращ случайни събития, такива като радиоактивния разпад. Експериментът продължава във времето толкова дълго, колкото е необходимо вероятността флакончето да бъде строшено, да е равна на една втора. Квантовата механика представя тази ситуация математически като сума от функциите на живия котарак и мъртвия котарак, всяка от тях с вероятност една втора. Въпросът е в това, убива или спасява котарака вмешателството на наблюдателя – защото докато наблюдава Гайгеровия брояч, двата изхода са еднакво възможни.

Този шеговит пример отразява значителна концептуална трудност. Ако говорим на по-формален език, сложна система може да бъде описана само в термините на вероятността на един или друг резултат от даден експеримент. За да узнаем, какъв именно е резултатът от дадения експеримент, е необходимо да се направят измервания. Именно тези измервания се явяват физическо събитие, в отличие от вероятностите, които са математическа абстракция. Единствено простото и последователно описание на измерването включва в себе си наблюдателя, осъзнаващ резултата. По този начин физическото събитие и човешкият разум стават неразделими. Тази връзка накарала физиците да разглеждат съзнанието като съществена част от структурата на физиката. Подобна интерпретация придвижила физиката в посоката на идеалистическата философия.

Възгледите на много съвременни физици са обощени в есето „Бележки за проблема Разум-тяло”, написано от нобеловия лауреат Юджин Винер (Eugene Weiner). Още в началото Винер посочва, че в по-голямата си част физиците са се върнали към признанието на това, че мисълта (или разума) са първични. и Той твърди: „Не е възможно да се формулират непротиворечиви закони на квантовата механика, без да се включва в тях съзнанието.” И в заключение той отбелязва, че изключително забележително е, че научното изучаване на разума ни е довело до съдържанието на нашето съзнание като към първична реалност.

По нататъшното развитие на още един клон от физиката поддържа гледната точка на Винер. Информатиката в своето приложение в термодинамиката твърди, че основното понятие в тази наука, ентропията, не е друго, а степента на незнание на наблюдателя на подробности от атомната структура на системата. Измервайки налягането, обема и температурата, ние не знаем много за точните позиции и скорост на атомите и молекулите, съставляващи този обект. Числовото значение на количеството недостигаща информация е пропорционално на ентропията. В по-ранните версии на термодинамиката ентропията е, в инженерния смисъл на тази дума, недостъпното за извършване  на външна работа количество енергия. В съвременния вариант на науката значителна роля в картината играе човешкия разум и ентропията се съотнася не само със състоянието на системата, но и с нашето познание за състоянието на системата.

„Менталистката” картина на света изобщо не е била цел на основателите на съвременната атомна теория. Напротив, те са започнали от противоположна гледна точка, но им се е наложило да преминат на съвременни позиции, за да обяснят резултатите от експериментите.

Сега сме в състояние да сведем заедно перспективите на три големи области: психология, биология и физика. Като комбинираме идеите на тримата изразители на различни възгледи, Саган, Крик и Винер, получаваме твърде неочаквана картина.

Първо, човешкият разум, включващ съзнанието и мисълта сама за себе си, може да бъде обяснен в термините на функциониране на централната нервна система, която, на свой ред, може да бъде сведена до нивото на биологическата структура и функции на дадената физиологическа система.

Второ, биологическите явления могат да бъдат напълно разбрани в термините на ядрената физика, т.е, в термините на действието и взаимодействието на изграждащите системата атоми на въглерода, азота, кислорода и т.н.

И накрая, атомната физика, най-пълно разбирана в термините на квантовата механика, трябва да съдържа разум в качеството на основен компонент на системата.

По този начин ние, крачка по крачка, описахме епистемологичен кръг – от разума назад към разума. Резултатите от подобни разсъждения, вероятно, биха били най-подходящи за източни мистици, а не за неврофизиолози и молекулярни биолози; но, така или иначе, получената примка е пряко следствие от комбинацията на идеите на трима признати авторитети в съответните области на науката. Доколкото рядко се случва на някого да работи с повече от една парадигма, този проблем досега рядко е привличал внимание върху себе си.

Ако не сме съгласни с епистемологичната кръгоообразност, остават ни две противостоящи области: физика, която твърди, че тя е пълна, доколкото описва цялата природа и психологията, считаща себе си всеобхватна, доколкото тя има работа с разума, единствения източник на нашето познание за света. Но и двата възгледа не са свободни от проблеми, така че най-добре за нас би било да се върнем към кръга и да го погледнем с по-голяма симпатия. Въпреки че ни лишава от абсолюти, но, в крайна сметка, той взема под внимание проблема Тяло-Разум и предоставя основа, на която могат да контактуват индивидуални дисциплини. Възможно е, този кръг да е най-добрият подход към теоретичната психология.

* * *

Характерният за социобиолозите редукционистки подход също не е свободен от проблеми, когато работата допре до строго биологично равнище. Работата е  в това, че той не включва предположението за постепенна еволюция на млекопитаещите до човека – а това на свой ред предполага, че разумът – или съзнанието – не е бил внезапен скок. Подобно предположение едва ли е оправдано, като се вземат под внимание многочислените примери на дискретност в еволюцията. Самият произход на Вселената, Големият Взрив е космически пример на дискретност. Зараждането на живота, въпреки че не е подобен катаклизъм, е още един пример за това.

Кодирането на информация в генетичните молекули създало възможност за сериозни нарушения на равновесието в законите, управляващи вселената. Например, преди възникването на генетичен живот колебанията на температурата и шума са били уравновесени, следствие от което е било наличието на точни закони на планетарното развитие. Но след това единствено молекулярно събитие на равнището на  термалния шум можело да доведе до микроскопични последствия. Ако това събитие се окаже мутация в самовъзпроизвеждаща се система, то би могло да промени целия ход на еволюцията. Единично молекулярно събитие е в състояние да убие кит, като предизвика в него рак, или да разруши екосистема, ако доведе на света опасен вирус, атакуващ основните видове системи.

Появата на живота не може да отмени законите на физиката, но прибавя към тях нова особеност: глобални последствия на молекулярните събития. Това изменение в правилата прави историята на еволюцията неопределена и, по този начин, представлява ярък пример на дискретност.

Някои съвременни биолози смятат, че появата на разума в процеса на еволюцията на приматите е още един пример за подобна дискретност, променяща правилата. Също, като по-напред, новата ситуация не променя биологичните закони, но изисква нови подходи към проблема. Еволюционният биолог Лорънс Слободкин (Lawrence B. Slobodkin) определил новата черта на системата като интроспективна представа за себе си. Тази особеност, твърди той, изменя отговора на еволюционните проблеми и прави невъзможно обяснението на историческите събития като пряко следствие от законите на биологическото развитие. Слободкин предполага, че правилата са се изменили и че човекът не може да бъде разбран съгласно същите закони, които са приложими към останалите млекопитаещи, мозъкът на които му е сходен физиологически

Тази възникваща в процеса на еволюцията черта, в една или друга форма, отдавна интересува антрополозите, психолозите и биолозите. Тя се отнася към опитните данни, които не могат да се „забутат в чекмеджето”, само за да се запази чистотата на редукционистичния подход. Тази дискретност трябва да бъде цялостно изучена и оценена, но преди всичко, трябва да бъде призната. Приматите силно се отличават от останалите животни, а човешките същества силно се отличават от приматите.

Сега ние разбираме, че стопроцентният редукционизъм  не е отговор на загадката за разума. И обсъдихме слабостите на тази позиция. Тя  е не само слаба, но и опасна, доколкото нашите отношения с останалите човешки същества зависят от това, как ние ги концептуализираме в нашите теоритични построения. Ако ги виждаме близки само като животни или машини, ние лишаваме нашите взаимотношения от човешка топлина. Ако търсим обяснение на нашите поведенчески норми в изучаване обществото на животните, ние пренебрегваме тези специфични човешки черти, които украсяват нашия живот. Радикалният редукционизъм обяснява твърде малко в областта на моралните императиви. При това ни предлага погрешен глосарий за хуманистични цели.

Научното общество е достигнало значителни успехи при изучаването на мозъка и аз споделям ентусиазма по отношение на невробиологията, характеризиращ съвременните изследвания. Въпреки това ние сме длъжни да проявим определена предпазливост при формулировката на твърдения, които се намират отвъд пределите на науката и поставящи ни на философска позиция, която ощетява човешката природа, отричаща ѝ една от най-интригуващите особености на нашия вид. Недооценка на появата и характера на самосъзерцаващата се мисъл е твърде висока цена, заплатена от нашите редукционистични предци няколко поколения назад, за освобождаване на науката от теологията. Човешката психика е част от научните данни. Ние можем да не се отказваме от това и пак да си останем добри биолози и психолози.

Харолд  Дж. Моровиц

Размисли

Градината с разклоняващите се пътеки” в разбирането на Цуй Бън е непълна, но не и погрешна картина на вселената. В отличие от Нютон и Шопенхауер …… той не си е представял времето като нещо абсолютно и равномерно. Той е вярвал в безкрайни поредици от времена, в главозамайващо нарастваща, вечно разпростираща се мрежа от приближаващи се, раздалечаващи се и успоредни времена. Тази паяжина от времена, чиито нишки се приближават една към друга, раздвояват се, пресичат се или не се забелязват една друга в течение на столетия, включва в себе си всички възможности. В повечето от тях ние не съществуваме. В някой съществувате вие, но не и аз, в други съществувам аз, но вас ви няма. Има и такива, където съществуваме и двамата. В тази, където ме е подхвърлил случая, вие дойдохте при моята врата. В друга вие, пресичайки градината – сте ме намерили мъртъв. В трета аз произнасям всички тези думи, но съм недоразумение, привидение.

Хорхе Луис Борхес
„Градината с разклоняващите се пътеки”

Действителното изглежда като плаващо в море от възможности, откъдето то е било избрано; нондетерминизмът твърди, че някъде тези възможности съществуват и са част от истината.

Уилиям Джеймс

Идеята, че загатките на квантовата механика и загадките на разума са единни е твърде привлекателна. Епистемологическата примка, която описва Моровиц, притежава в себе си достатъчно от точната наука, красота, странност и мистицизъм, за да изглежда правилна. Въпреки това тази идея в голяма степен е противоположна на най-важната тема на тази книга, утвърждаваща, че не квантово-механистистични изчислителни модели на разума ( и всичко свързано с тях) по принцип са възможни. Още е рано да се съди, верни ли са идеите, представени от Моровиц, но те безусловно са достойни за внимание, доколкото проблемът за взаимодействието на субективния и обективния възгледи са вън от всяко съмнение концептуален проблем на квантовата механика. В частност, квантовата механика, както обикновено се разглежда, придава привилегирован каузален статус на някакви системи наричани „наблюдатели”, без да дава при това точно определение, какво е това „наблюдател” и без да посочва, дали съзнанието е негово необходимо качество. За да си обясним ситуацията е необходимо да представим пред читателя кратък обзор на така наречения „проблем на измерването” в квантовата механика; за тази цел ще прибегнем до помощта на метафората „квантов водопроводен кран”

Представете си водопроводен кран с две врътки, за студена и за гореща вода, всяка от които вие можете поотделно постепенно да завъртате. От крана тече вода – но тази система има странна особеност: водата е или съвършено студена, или съвършено гореща, без промеждутъчни градации. Тези състояния се наричат „собствени температурни състояния” на водата. Единствения способ да се определи, в кое от двете състояния се намира водата е да си пъхнете ръката под струята. (Разбира се в ортодоксалната квантова механика нещата са по-сложни.) Именно вашият акт на пъхване на ръката под струята привежда водата в едното или другото състояние. До този момент се казва, че водата се намира в ситуация на налагане на собствени температурни състояния.

В зависимост от положението на врътките вероятността за потичане от крана на студена вода ще варира. Разбира се ако завъртите само ръчката ГОР, вие винаги ще пуснете горещата вода, когато завъртите дръжката СТУ, можете да бъдете уверени, че водата ще бъде студена. Но ако отворите и двата крана, вие ще получите наслагане на двете температурни състояния. Като експериментирате многократно с определени положения на крановете (на врътките? – бележка на прев.), бихте могли да измерите вероятността да получите студена вода за това положение. След това можете да промените положението на крановете и да започнете всичко отначало. При някои положения ще се окаже, че вероятностите да потече студена или гореща вода съвпадат. Ситуацията е сравнима с подхвърлянето на монета. В края на краищата ще натрупате толкова данни, че ще можете да начертаете и графика на вероятността да потече студена вода в зависимост от положенията на крановете.

Такива са квантовите феномени. Физиците могат да въртят врътките и да поставят системата в положение на наслагане на собствените състояния, аналогично на наслагането на студената и горещата вода в нашата аналогия. Докато в системата не се проведат измервания, физиците не могат да узнаят, в какво от собствените си състояния се намира системата. Може също така да се докаже, че в някакъв фундаментален смисъл самата система „не знае”, в какво от собствените си състояния тя се намира и решава това -  на слука, на случаен принцип – едва в момента, когато ръката на наблюдателя, така да се каже, „проверява температурата на водата”. До момента на измерването системата се държи така, като че ли не се намира в нито едно от собствените си състояния. За практически и теоретически цели – за всякакви цели – може да се счита, че това е така.

Вие можете да си въобразите множество експерименти с вода от квантовия кран, които ви позволяват да научите температурата ѝ, без да си пъхате ръката под струята (предполагаме, че видими признаци, такива като пара, в случая не съществуват). Например да включите перална машина, като я напълните от крана. Но и в този случай няма да разберете дали се е изпрал вашият вълнен пуловер, докато не отворите вратата на машината (измерване направено от съзнателен наблюдател). Можете да запарите чай от водата от крана. Но не можете да знаете студен или горещ се е получил, докато не го опитате (отново взаимодействие със съзнателен наблюдател). Да поставите термометър под водната струя. Но докато не видите живачния стълб на термометъра, не можете да знаете температурата на водата.

Критичния момент тук се състои в това, че пуловерът, чаят и термометърът, нямат статус на съзнателни наблюдатели, и се държат така, както се държи водата и изпитват наслагане на собствените си състояния – изпран – неизпран, студен – горещ, живачен стълб високо – живачен стълб – ниско.

Може да изглежда, че този проблем няма нищо общо с физиката и напомня древните философски загадки от типа „Издава ли шум сгромолясващото се в гората огромно дърво, ако няма кой да го чуе”? Но главоблъсканиците на квантовата механика принципно се отличават от подобни загадки: наслагането на собствените състояния имат реални и видими последствия, диаметрално противоположни на тези, които биха произтекли от система, действително намираща се в собствено състояние, но „криеща” го от наблюдателя до момента на измерването. С други думи, струята може – да – бъде – студена – може – да бъде – гореща вода ще се държи по различно от струята студена или гореща вода, доколкото двете алтернативи си взаимодействат една с друга в смисъла на интерференцията на вълните (нещо подобно се случва, когато една част от вълните на бърз катер „гаси” друга, отразена от кея, или когато при отскачането на плоско камъче се създават вълни, причудливо наслагвайки се върху гладката повърхност на езеро).

Опитът с котарака развива тази мисъл още по-нататък: дори котаракът може да се намира в квантово-механистично насложено състояние, докато  не се намеси човек – наблюдател. На това може да се възрази, че живият котарак е точно толкова наблюдател, колкото и човекът. Възможно е – но обърнете внимание, със същия успех котарака би могъл да бъде и мъртъв, а мъртвият котарак не може да  бъде наречен съзнателен наблюдател. В същност, в лицето на котарака на Шрьодингер ние сме създали наслагване на две собствени състояния, едното от които има статус на наблюдател, а другото е лишено от този статус!

Котаракът на Шрьодингер в наслагване на собствените си състояния. (Илюстрацията е взета от „Множествените светове на квантовата механика“ под редакцията на Брайс С. Дейвит и Нейл Грахам)

Какво да правим в такъв случай? Тази ситуация напомня загадката от дзен-будизма, приписвана на наставника Киоген и приведена в книгата на Пол Репс (Paul Reps) „Месото на дзен, костите на дзен” (Zen Flesh Zen Bones):

Дзен прилича на човек, висящ над пропаст, захапал със зъби клон на дърво, надвиснало над нея. Няма за какво да се залови с ръце, нито на какво да стъпи. Човек под дървото му задава въпрос: „Защо Бодхидхарма е дошъл от Индия в Китай?” Ако човекът на дървото не отговори, ще измени на Учението, а ако отговори, ще падне и ще загине. Какво да направи?

За много физици, идеята за различаване между системи със статус на наблюдател и такива със статус без наблюдател, им изглежда съчинена и даже отблъскваща. Още повече че предположението за това, че в резултат на вмешателството на наблюдателя се случва „колапс на вълновите функции” – внезапен скок в едно от избраните случайно собствени състояния – въвежда момент на каприз, случайност в основните закони на природата. „Бог не си играе на зарове” (“Der Herrgott wurfelt nicht”), в това вярваше Айнщайн до края на живота си.

През 1957 година Хю ЕверетIII (Hugh Everett III) направи опит да спаси непрекъснатостта и детерминизма при квантовата механика. Той излезе с хипотеза, известна в квантовата механика като „интерпретация на множествените светове” Съгласно тази твърде странна теория, никоя система, никога не извършва внезапен скок към едно или друго собствено състояние. Наслагането на състоянията се извършва постепенно и неговите разклонения се развиват паралелно. Според необходимостта собственото състояние пуска нови „клонки”, носещи новите възможности. В случая на котарака на Щрьодингер, например, има две разклонения и те се развиват паралелно. Бихте могли да запитате: „А какво става в това време с котарака? Той чувства ли се жив или e мъртав?” Еверет би ви отоворил: „Това зависи от това, кое разклонение вие  гледате. На едното котаракът е жив, на другото – няма котарак и няма кой да чувства.” Вашата интуиция въстава срещу това и вие възразявате: „А как стоят нещата в продължение на няколкото секунди, докато котаракът на смъртоносното разклонение е още жив? Какво чувства той тогава? Та нали той не може да се чувства едновременно и жив и умрял! На кое от двете разклонения се намира истинскят котарак?”

Проблемът се задълбочава, когато осъзнаете, какви последствия има тази теория лично за вас, тук и сега. Защото във всяка точка на квантово-механистичните разклонения на вашия живот (а такива точки има милиарди милиарди) вие се разделяте на двама или повече от вас и всеки от вас се развива на една от паралелните, но разединени разклонения на една гигантска  „универсална вълнова функция”. Когато Еверет в своята статия достига този критичен момент, той невъзмутимо добавя следната бележка под линия:

В този момент ние се натъкваме на лингвистична трудност. Работата е в това, че до наблюденията ние сме имали работа с едно единствено състояние на наблюдател, а след наблюденията такива състояния са станали няколко и всички те се наслагват едно върху друго. Всяко от тези състояние е състояние на наблюдател, затова е възможно да говорим за различни наблюдатели, описани в различни състояния. От друга страна, ние имаме работа с една и съща физическа система и от тази гледна точка за нас има един и същи наблюдател, намиращ се в различни състояния за различните елементи на наслагване (например, имащ различни впечатления в отделните елементи на наслагване). В тази ситуация на нас ни се налага да употребяваме единствено число, когато искаме да подчертаем наличието на единствена физическа система и множествено число, когато искаме да подчертаем различните впечатления в отделните елементи на наслагване. (Например: „Наблюдателят замерва количество А, след което всеки от наблюдателите, получил се в резултат на наслагването, забелязва едно от собствените си състояния на системата.”)

Всичко това се казва с сериозното лице на човек, вещ в покера. Проблемът за субективните усещания не се обсъжда, той чисто и просто се отмества настрана. Вероятно Еверет го счита за безсмислен.

И все пак достатъчно е да се запитаме: „Чувствам ли аз, че се намирам в един и същи свят?” Според Еверет, вие не чувствате това – вие едновременно възприемате всички алтернативи и само този от вас, който се намира на даденото разклонение, не възприема тези алтернативи. Всичко това шокира. Брилянтните цитати, с които започнахме тези разсъждения, отново ни идват наум и се възприемат на по-дълбоко ниво. Ние си задаваме решаващия въпрос: „Защо този аз се намирам на това разклонение? И защо аз – този аз – се чувствам неделим?”

Вечер. Слънцето залязва над океана. Вие с група приятели стоите в различни точки на пясъчния бряг, периодично заливан от леките вълни. Те се плискат във вашите крака, а вие наблюдавате, как червеното кълбо се плъзга надолу все по-близо и по-близо до хоризонта. Леко хипнотизирани от тази гледка, вие внезапно забелязвате, че отраженията на слънцето върху гребените на вълните се подреждат в права линия, съставена от хиляди мигновени оранжево-червени отблясъка, – и, че тази линия сочи право към вас! Как ми провървя, че съм застанал точно на тази линия! – мислите си вие. – Жалко е наистина, че не всеки от нас може да се наслади сега на пълно единение със слънцето!” В този момент всеки от вашите приятели си мисли съвършено същото……или не това същото?

Подобни разсъждения стоят в основата на въпросите, свързани с „търсенето на душата”. Защо душата се намира в това тяло? (Или на това разклонение на универсалната вълнова функция?) Защо този разум се оказа прикрепен към това тяло, макар да съществуват множество други възможности? Защо моята индивидуалност не може да принадлежи на друго тяло? Ясно е, че въпроси от типа: „Вие сте в това тяло, защото точно него са го създали вашите родители” са неудовлетворителни и представляват пример на порочен кръг. Защо именно тези двамата, (а не друга двойка) са моите родители? Какви биха били моите родители, ако се бях родил в Унгария?  Какъв бих бил аз, ако аз бях някой друг? Или някой друг би бил моето аз? А може би и аз съм някой друг? Съществува ли единно световно съзнание? Когато се чувстваме отделни личности, не е ли илюзия това? Не е ли странно да откриеш всички тези въпроси в самото сърце на наука, която традиционно се смята за най-устойчива и точна?

В гова няма нищо толкова удивително. Между въображаемите светове в нашите глави и алтернативните светове, развиващи се паралелно с нашия, има явна връзка. Прословутият влюбен млад човек, късащ листчетата на маргаритката и мърморещ си: ”Обича ме – не ме обича, обича ме – не ме обича….” си представя най-малко два свята, основани на две различни представи за своята любима. Или, може би, по вярно е да се каже, че в главата му има само един модел на възлюблената и този модел е мислен аналог на квантово-механистично наслагване на собствени състояния?

А когато писателят едновременно обмисля няколко различни версии за продължението на своя роман, не се ли намират неговите герои в някакво метафорично наслагване на състояния? Ако романът никога не бъде дописан, може би, тези неопределени герои ще могат да продължат да действат в множеството свои  истории в главата на автора?  Още повече, би било странно да си задаваме въпроса, коя от тези истории е истинската версия. Всеки от тези светове е еднакво истински.

Точно по този начин съществува някакъв свят – разклонение на тази универсална вълнова функция – в която вие не сте направили тази нелепа грешка, за която сега се укрепвате. Не завиждате ли? Но как можеш да завиждаш сам на себе си? Освен това съществува и такъв свят, в който сте допуснали още по сериозна грешка и сега вие завиждате на този аз, който се намира в този свят, сега и тук.

Възможно е да си представим универсалната вълнова функция като разум на велик небесен писател, Бог, в който се развиват всички паралелни разклонения. В тази интерпретация ние не сме нещо повече от подсистеми на божествения мозък и не може да се каже, че тези наши версии са по-привилегировани и истински, или че нашата галактика е единствената действителна галактика. Мозъкът на Бога, разбран по този начин, се развива плавно, без да нарушава детерминизма, както винаги е твърдял Айнщайн. Физикът Пол Дейвис, който е писал по този въпрос в своята книга „Другите светове”, казва: „Нашето съзнание си прокарва път наслука по вечно разклоняващите се и променящи се пътища на космоса, така че не Господ, а ние играем на зарове.”

И все пак това оставя без отговор основната загадка, която трябва да си задава всеки един от нас: „Защо моето неделимо съзнание се плъзга именно по това случайно разклонение, а не по някое друго? Какъв закон стои зад избора на това разклонение, върху което аз се усещам? Защо моето самосъзнание не се разделя и не следва и другите мои „аз”, които са попаднали на други разклонения? Какво привързва моето самоусещане към това тяло, следващо своя път по това разклонение на тази вселена, в този даден момент?”

Този въпрос е дотолкова основен, че даже е трудно да се формулира с думи. И отговор на него, явно, трябва да се търси не в квантовата механика. Колапсът на вълновата функция превръща проблема, пренебрегнат от Еверет, в проблем на самоотъждествяване, не по-малко труден, отколкото е първоначалната загадка.

Парадоксът става още по неразрешим, когато разберем, че на гигантското разклонено дърво на универсалната вълнова функция има и такива клони, на които няма квантова механика и множествени светове на Еверт. Има разклонения, на които разказът на Борхес никога не е бил написан. Там има даже разклонение, на което всички тези „Размисли” са написани точно така, както ги виждате тук, но без последното изречение.

Д.Р.Х.

ДУХЪТ

Ние започваме своето съществувание като едно удебеление в края на дълга нишка. Клетките започват да растат, нарастването постепенно придобива човешка форма. Краят на нишката се оказва скрит вътре, недокоснат и защитен. Нашата задача е да го съхраним и да го предадем по-нататък. За едно кратко време ние разцъфтяваме, учим се да танцуваме и да пеем, придобиваме някой и друг спомен, но набързо увяхваме и отново губим формата си. Краят на нишката сега се намира в нашите деца и се протяга през нас, губейки се в тайнствените дълбини на вековете. Безброй удебеления са се образували на тази нишка, разцъфтявали са и са увяхвали, така както и ние увяхваме сега. Нищо друго не остава трайно, освен самата тази нишка на живота. В процеса на еволюцията не се променят определени удебеления по нишката, но наследствените структури в самата нея.

Ние сме хранители на духа. На нас не ни е известно как, защо и къде става това. В процес на постоянно сътворение, ние носим този  дух на плещите си, в очите си, в ръцете си, с мъка напипваме пътя през мъглявото настояще към непознатото, непознаваемото бъдеще. Духът напълно зависи от нас и все пак ние гадаем, като какво е той. Ние придвижваме духа напред с всеки удар на сърцето си, напълваме с него произведенията на ръцете и разума си. Ние гаснем, предаваме го на нашите деца, загиваме и се разтваряме в забвение. Духът остава жив, става все по-голям, по-богат, по-сложен и по-загадъчен.

Нас очевидно ни употребяват. И не трябва ли да знаем, на кого служим? На кого сме вярни до последния си дъх? Какво търсим? Какво друго можем да желаем покрай това, което вече имаме? Какво е това духът?

Както пише Монод: „Ние знаем или предполагаме, че реката и камъкът са възникнали в резултат на свободната игра на физическите сили, на които ние не сме в състояние да припишем никаква цел, никакъв проект или намерение (при положение, че приемаме основното положение на научния метод, който твърди, че природата е обективна, а не проективна)”.

Подобен подход изглежда много привлекателен. Ние знаем как няколко поколения назад е царяло обратното мнение: Камъните са пожелавали да падат, реките са искали да шумят и да се разливат. Своенравни духове са изпълвали света и са правили с природата това, което им се е приисквало. Знаем колко много е нараснало нашето разбиране и контрол, когато сме решили да разглеждаме обектите и явленията, като лишени от намерения. Камъкът нищо не желае, вулканът няма цел, реката не жадува да се влее в морето, вятърът не се стреми да попадне някъде другаде.

Но съществува и друга гледна точка. Анимизмът на примитивните народи не е единствената алтернатива на научната обективност. Тази обективност може да бъде вярна за тези периоди от време, които ние сме в състояние да осъзнаем, но не е вярна за периоди, които са безкрайно по-продължителни. Хипотезата, че светлината се разпространява по права линия, независимо от близкостоящите маси, е годна за топографски измервания на някоя ферма, но не върши работа, когато трябва да се направи карта на някоя далечна галактика. Точно така и предположението, че природата „просто съществува” и не притежава никаква цел, ни служи добре, когато става дума за дни, години и човешки животи, но може да послужи като лош пътеводител по равнините на вечността.

Духът се изпарява, материята се разрушава. Духът се извисява, подобно на езиците на пламък, витае, като танцьор по време на подскок. Той създава форми от нищо, подобно на Бога – той сам е Бог. Духът съществува от самото начало, даже това начало да е край на някакво предишно начало. Ако се загледаме достатъчно далече в миналото, ще видим първоначалната мъгла, в която духът съществува само като движение на атомите, трепета на нещо, което не желае да пребивава в покой и студ.

Материята би създала хомогенна, еднообразна вселена, неподвижна и завършена. Духът е създал Земята, небесата и ада, вихрите и конфликтите, пламтящото слънце, за да изгони тъмата и да освети доброто и злото: създал е мисълта, паметта, желанията; създал е стълба, възнасяща се към небесата, на стъпалата на която стоят все по-сложни същества, протягащи се все по-нагоре, – а небесата все отстъпват и зад постигнатите върхове се откриват нови и нови …….. И това няма край, доколкото дръзновението на духа е безгранично; издига се нагоре, кръжи, гмурва се, но  винаги се стреми да се  извиси, безжалостно използва нисши форми за създаването на висши форми, движи се в посока на все по-голямо самосъзнание, интуиция, спонтанност, в посока на все по-голяма свобода.

Частиците се одушевяват. Духът се отделя от материята, която вечно го тегли надолу, обратно, опитва се да го обездвижи. Крехки създания лъкатушат в топлите океани. По-сложни стават тези същества, които за миг са докоснати от търсещия дух. Те се приближават едно към друго, докосват се – духът започва да твори любов. Нещо се случва в мига на докосване. Те умират, умират едно след друго, безкрайно. Кой помни хвърления хайвер в реките на миналото? Кой може да преброи безчислените риби в древните морета? Кой ще чуе замлъкналия навеки прибой? Кой ще оплаче зайците по равнините, пухкавите леминги. Те умират един след друг, но успяват да почувстват Докосването и нещо се случва. Духът отлита и продължава да създава нови тела – все по сложни съдове за предаване на все по-растящия дух към бъдещите поколения.

Вирусите стават бактерии, бактериите се превръщат във водорасли, те – в папрати. Усилията на духа разцепва камъните и във пукнатините растат дървета. Амебата протяга своите меки безформени ръчички, за да опознае света около себе си, за да го присвои за себе си; тя расте, става по-сложна, желае да научи повече, изпълва се с дух. Морската анемония става калмар, той се превръща в риба. Лъкатушното движение се превръща в плаване, а то – в пълзене.  Рибата се превръща в плужек, плужекът в гущер. Пълзенето става ходене, бягане, полет. Живите същества се стремят едно към друго и си обменят духа. Тропизмът* се превръща в обоняние, установява се интерес, той прераства във въжделение и, накрая в любов. От гущера – към лисицата, към маймуната, към човека. С един поглед, с една дума ние се сближаваме, докосваме се един друг, умираме, движим се към неведомо за нас служене на духа, пренасяме го към бъдещето. Все повече той се окриля, неговите скокове стават все по-величествени. Ние обичаме тези, които са далече, тези, които отдавна са умрели.

ропизмът не е движение, а ориентиране на посоката на растеж. Различните части на растението имат различни (положителен или отрицателен) фото- и гео- тропизъм. …. (бел. на преводача).

* * *

 „Човекът – това е съд, вместилище за духа, – пише Ерих Хелер. – Духът – това е пътешественик, който преминавайки през земята на хората, заставя човешката душа да го следва към Неговата чисто духовна цел.”

Ако разгледаме пътеката на духа отблизо, ние ще видим, че тя се извива и блести, като следата на охлюв в нощната гора. Но, когато се гледа отвисоко, малките завои изчезват и остава забележима само основната посока. Човек достига връх, от който може да огледа своето минало. Хиляда години назад той вижда ясно, по-предните хиляда години са му като в мъгла. Хоризонтът отстои от нас на милиони години. Зад криволичещата пътечка на нашето близко минало се простира проблясващ път през безкрайна равнина. Този път не е прокаран от човека и не той ще му сложи край – но човекът върви по него сега, търси и намира по-кратки или заобиколни пътеки. За кого прокарваме тези пътеки, кой ще върви по тях след нас? Не човек, защото ето това тук са неговите следи. Не животът, защото пътят вече е съществувал тогава, когато животът още го е нямало.

Този пътешественик е духът, той и сега преминава през царството на хората. Ние не сме създали духа, не го владеем и не можем да го определим – ние само го носим. Вземаме го от неоплаканите и забравени създания и го носим през отреденото ни време и го предаваме уголемен или намален, на тези, които ни следват. Духът е пътешественик, а човекът е кораб.  Духът създава и духът разрушава. Невъзможно е съзидание без разрушение; разрушението без съзидание се подхранва от предното съзидание, то свежда формата към материя, стреми се към неподвижност. Духът съзижда повече отколкото  разрушава (истина е, че това не се случва във всеки  период, и даже не във всяка епоха; оттук и блужданията на духа, движението назад, стремежът на материята към покой и триумф на разрушението) и именно преобладаването на съзиданието, прави посоката на пътя така определена.

От първоначалния хаос на материята до спиралните галактики и слънчеви системи, работещи точно, като часовници, от разтопените скали до плодородната почва, закътана с въздушно одеяло и напоявана от дъждове и реки, от усещанията до възприятията, от паметта до съзнанието – днешният човек държи огледало, в което духът вижда сам себе си. В реките водите са увличани във водовъртежи, теченията се променят и тръгват назад. Самата река пресъхва, изчезва, отново възниква и се движи напред. Направлението на движението е към нарастване на формите, все по-голямо осъзнаване, от материята към разума и самосъзнанието. Хармонията на човека и природата може да бъде намерена по време на това пътешествие по древния път, който води към все по-голяма свобода и осъзнаване.

Алън Уилис

 

Размишления

В този поетичен откъс психиатърът Алан Уилис описва странен, объркващ ни  възглед на съвременната наука за нашето място в света. Много учени, да не говорим за представителите на хуманитарните науки, трудно биха се съгласили с подобен възглед, търсейки някаква духовна същност, по възможност, неосезаема, която да отличава живите същества и най вече, човешките същества, от неодушевената материя. Как духът възниква от атомите?

Уилис под „дух” разбира нещо, различаващо се от подобна същност. Той описва осмисления от него възглед върху пътя на еволюцията така, като че зад него стои някаква, управляваща тази еволюция сила. Ако наистина съществува такава сила, тя би била това, което Ричард Докинз в следващата глава нарича „оцеляване на простите репликатори”. В предисловието Доукинс безстрастно отбелязва: „Ние сме машини за оцеляване, автоматични апарати, програмирани за съхранение на егоистични молекули, известни под името „гени”. Тази истина не престава да ме удивлява. Въпреки че я узнах преди много години, не мога да свикна с нея. И мога да се надявам само на това, че ми се отдава да удивя другите.”

Д.Р.Х.

  Превод Shi jian

 

Към началото на страницата / към страница 3 >>
Към карта на сайта

 

 

 

Save