философия                 Дъглас Хофстатър     

Към карта на сайта

стр. 1  2  3  4  5

Съдържание на страницата:

…………..ОКО НА РАЗУМА   („The Mind’s I” - Douglas R Hofstadter / Daniel C Dennett)

РАЗУМЪТ КАТО ПРОГРАМА
Къде съм аз (Даниел С.  Денет)?
Размисли
Къде съм аз (Дейвид Х. Сенфорд)?
Размисли

 

 РАЗУМЪТ КАТО ПРОГРАМА

Къде съм аз (Д. С.  Д.)?

Сега, когато благодарение на закона за свобода на информацията спечелих своето съдебно дело, аз съм в правото си да разкажа за странното събитие, което се случи с мене. Това събитие може да заинтересува не само тези, които се занимават с философия на разума, изкуствения интелект и неврология, но също така и широката публика. Преди няколко години към мене се обърнаха сътрудници на Пентагона; те ми предложиха да участвам в секретна и много опасна мисия. В сътрудничество с NASA и Howard Robard Hughes, Министерството на  отбраната изхарчи милиони долари за разработка на Свръхзвуков Подземен  Апарат „Тунел”, съкратено СПАТ. Задачата му беше бързо да прокопае тунел през центъра на земята и да отправи специална ядрена бойна глава „направо в ракетните стартови шахти на червените”, както се изрази един от шефовете на Пентагона.

Проблемът беше в това, че при един от ранните опити им се беше отдало да изпратят бойна глава почти на една миля дълбочина под град Тулс в щат Оклахома и сега от мен се искаше да я достигна и да я върна обратно. „Защо избрахте точно мене?” – попитах ги аз. Обясниха ми, че за решението на тази задача е необходимо да се приложат някои най-нови разработки на съвременното изследване на мозъка, а те са чували  за моя интерес към тази област, за моето фаустовско любопитство, за моята смелост и така нататък. Как бих могъл да откажа? Трудността, която беше довела Пентагона пред моите врати, се състоеше в това, че апаратът, до който аз трябваше да достигна беше изключително радиоактивен в един нов смисъл. Наблюдаващите го прибори бяха отчели, че нещо, което е свойствено на апарата при неговото сложно взаимодействие с веществата в земните недра, е създало радиация, способна да причини значителни увреждания на някои тъкани на човешкия мозък. Никой не бе успял да намери способ за защита от смъртоносното излъчване, което е безопасно за другите тъкани и органи на тялото. Затова било взето решение, човекът, които ще се отправи да извади апарата, трябва да остави мозъка си в лаборатория. Мозъкът ще се съхранява на безопасно място, откъдето ще продължава да осъществява контрол върху тялото с помощта на сложна система на радиовръзка. Попитаха ме, ще се съглася ли да се подложа на тази операция на пълно отстраняване на мозъка, който, след това, ще бъде поместен в поддържаща жизнените функции апаратура в  ракетния център в Хюстън. Всеки канал, провеждаш входни и изходни данни, ще бъде снабден с микро предаватели, един от които ще бъде присъединен към мозъка, а другия към нервните окончания в празния череп. Никаква информация няма да бъде загубена, всички контакти ще бъдат запазени. Първоначално се колебаех, доколкото не бях уверен, ще действа ли такава система. Но хюстънските неврохирурзи ме уговориха. „Представете си, че това е всичко на всичко разтегляне на нервите, – казах ми те. – Ако повдигнем мозъка ви само на инч вътре в главата ви, това няма да измени или повреди вашия разум. Това, което ще направим, е да направим вашите нерви безкрайно разтегателни, като вложим в тях радиоконтакти”.

Показаха ми животоподържащата система в Хюстън и чисто нова вана, където ще бъде поставен моят мозък, ако се съглася на операцията. Срещнах се с голям екип от блестящи специалисти, в който  влизаха невролози, хематолози, биофизици и инженери по електроника; след няколко дни обсъждане и обмисляне аз дадох своето съгласие. След което бях подложен на огромен брой най-различни изследвания, включващи анализ на кръвта, сканиране на мозъка, експерименти, интервюта и така нататък. Измъкнаха от мене цялата ми биография, съставиха предълги списъци на моите убеждения, вярвания, надежди, страхове, вкусове и предпочитания. Те даже нанесоха в списъците моите любими стереозаписи и ме подложиха на интензивен сеанс психоанализа.

Настъпи денят на операцията. Както се разбира, аз бях под упойка и за самата операция нищо не помня. Когато се осъзнах, отворих очи и се огледах, зададох баналния въпрос, който по традиция задават всички болни след операция: „Къде съм?” „В Хюстън”, отговори,  усмихвайки се медицинската сестра, и това, което си помислих беше, че това в някаква степен е  възможно да е истина. Тя ми подаде огледало. Това, което видях беше черепът ми осеян с миниатюрни антени, стърчащи от титановите си тръбички, проникващи в моя мозък.

Надявам се, операцията е преминала успешно” – казах аз. „Искам да видя мозъка си.” Поведоха ме – все още несигурно се  държах на краката си – по дълъг коридор към лабораторията.  Събралият се там екип радостно ме приветства и аз им отвърнах с гримаса, която, надявам се, би могла да мине за весела усмивка. Все още чувствайки се неуверено, пристъпих и се наведох над ваната, присъединена към поддържаща жизнените функции апаратура. Погледнах през стъклото. Вътре, в течност, напомняща джинджифилова бира, плаваше човешки мозък, почти напълно скрит под електронни чипове, пластмасови тръбички, електроди и други подобни елементи. „Това моят мозък ли е?” – попитах аз. – „Завъртете този превключвател и ще разберете сами”, – отговори ръководителя на проекта. Превъртях превключвателя в положение ИЗКЛ. И незабавно, обхванат от внезапна слабост и световъртеж, се свлякох в ръцете на асистентите. Върнаха превключвателя в първоначалното положение. Когато отново бях в състояние да пазя равновесие и дойдох на себе си, аз си помислих” „И така, аз седя на сгъваем стол и през нечупливо стъкло наблюдавам собствения си мозък. Но, почакайте, не е ли по-правилно да кажа, че плувам в бълбукащата течност и съм наблюдаван от собствените си очи?” Опитах се да продължа тази мисъл. Опитах се да я насоча към ваната, да я предам на собствения си мозък, но нищо не се получи. Направих още един опит. „Ето той е аз, Даниел Денет, плаващ в бълбукащата течност, наблюдаван от собствените си очи”. Не, пак нищо не се получи. Чувствах се все по-объркан. Като философ-физикалист бях убеден на сто процента, че моите мисли се зараждат в мозъка ми; въпреки това, когато си мислех „Ето той е аз”, аз усещах мисълта си тук, а не във ваната – тук, където аз Денет, стоях, наблюдавайки своя мозък.

Опитвах се пак и пак мислено да почувствам себе си във ваната, но всичките ми опити отново се оказаха неуспешни. Опитах се да постигна това постепенно с мислени упражнения. Повторих бързо пет пъти: „Слънцето огрява там”, мислено представяйки си всеки път различно място. Ще изброя тези места едно след друго: осветения от слънцето ъгъл на лабораторията, огряната от слънцето морава пред болницата, Хюстън, Марс и Юпитер. Открих, че за мене не е трудно да преместя моите „там” по цялата карта на звездното небе, всеки път на точното място. Можех за едно мигване на окото да запратя едно от тези „там” в най-отдалечената точка на вселената и след това с абсолютна точност да уцеля средата на луничката върху ръката ми. Но защо възникнаха всички тези затруднения с понятието „тук”? „Тук, в Хюстън”, ми звучеше естествено, както „тук в лабораторията”, така и „тук в тази част на лабораторията”. Но изразът„тук във ваната” ми се струваше празно, нищо не значещо словосъчетание. Опитах се да мисля за това със затворени очи. Това ми помогна малко; и все пак не можах да се пренеса във ваната за повече от миг. Все още не  се чувствах уверено и това откритие ме смути още повече. Откъде знаех, къде имам предвид, когато казвам „тук”?  Мога ли да мисля, че имам предвид  едно място, когато в същност имам предвид друго? Не разбирах, как е възможно да се допусне нещо такова, че да се прекъснат малкото интимни връзки между човека и неговия вътрешен живот, които са преживяли атаките на философите, както физикалисти, така и бихевиористи. Възможно е  да съм бил заблуден по отношение на това, което съм имал предвид, когато казвам „тук”. Но при дадените обстоятелства на мене ми се струваше, че аз съм бил принуден по силата на самата привичка към това: или да имам систематично лъжливи указателни мисли, или не е задължително това място, където се намира човек (следователно, и, където неговите мисли се превръщат в символи за семантичен анализ), да бъде разположено там, където се намира неговият мозък, физическата обител на неговата душа. Съвсем изваден от равновесие, аз прибегнах до любимия трик на философите. Заех се да раздавам имена на нещата.

„Йорик, – казах аз на глас на своя мозък, – ти си моят мозък. Останалата част от моето тяло, което седи на този стол, ще нарека „Хамлет”. „Сега всички ние сме тук: Йорик, моето тяло, Хамлет и самият аз, Денет. Къде съм аз сега? И когато си мисля „Къде съм?”, къде се заражда тази мисъл? В моя мозък, плаващ в тази вана, или, както ми се струва, в главата ми? Или въобще никъде? Нейните временни координати не са проблем, но трябва ли тя да има някакви пространствени координати? Започнах да съставям списък от възможности.

1. Където е Хамлет, там е и Денет. Този принцип лесно може да бъде опроверган при помощта на мислени експерименти по присаждане на мозък, толкова любим на философите. Ако Том и Дик си разменят мозъците, Том ще се окаже в тялото, което по-напред е принадлежало на Дик. Ако го попитате, той ще ви каже, че той е Том и ще го докаже с най-интимни подробности от биографията на Том. От което следва, че аз мога да се разделя напълно със своето тяло, нещо, което не може да се каже за мене и моя мозък. От мислените експерименти по присаждане на мозък произтича емпиричното правило: в подобни случаи по-добре е да бъдеш донор, отколкото получател. На практика, такива присаждания би трябвало да се наричат присаждания на тяло.

Така че истината е възможно да е във втората възможност

2. Където е Йорик, там да е Денет. Но тази алтернатива за мене съвсем не е привлекателна. Как бих могъл да бъда във ваната и да си стоя там, когато съвършено очевидно е, че аз съм извън ваната, поглеждам  към мозъка си с известно чувство за вина се готвя да напусна лабораторията и да отида да обядвам? Въпреки че това не беше отговор на въпроса, струваше ми се, че всичко това е много важно. Размишлявайки в посока да намеря подкрепа за моята интуиция, аз набелязах някакъв юридически аргумент, който би могъл да се хареса на Лок.

Представи си, помислих си аз, че сега отлетиш за Калифорния, ограбиш там банка и те заловят.Къде ще те съдят – в Калифорния, където е извършен грабежът, или в Тексас, където  се намира мозъкът ти? Ще бъдеш ли калифорнийски престъпник с мозък, намиращ се в друг щат, или тексаски престъпник, който дистанционно командва свой съучастник в Калифорния? Струваше ми се, че мога да осъществя това престъпление и да изляза сух от водата, само на основание на това юридическо затруднение; но, възможно е, това престъпление да бъде признато за федерално престъпление. Така или иначе, представете си, че са ме осъдили. Но ще бъде ли Калифорния, вкарала в затвора Хамлет, удовлетворена от присъдата, като знае, че Йорик се наслаждава на живота, разполагайки се разкошно във вана в Тексас? Или да бутнат Йорик в затвора, като оставят Хамлет на свобода и му позволят да се качи на следващия параход за Рио? Тази алтернатива ми хареса. Като изключим смъртното наказание или други жестоки и необичайни наказания на държавата ще ѝ се наложи да поддържа обезпечаваща живота на Йорик система, като го преместят от Хюстън във федералния затвор в Тексас. Ако не се вземе под внимание свързаното с това опозоряване, на мене би ми било все едно и бих се чувствал и там по същия начин свободен.Ако държавата реши да премести затворниците в други затвори, не биха успели да направят това с мене, като преместят Йорик в нов затвор.

Ако това е вярно, възниква третата възможност

3. Денет е там, където той сам мисли, че е. Ако обобщим това твърдение, ще получим следното: Във всеки даден момент човек има някаква гледна точка и  местоположение на тази гледна точка (вътрешно определяне на нейното съдържание), съществува и местоположение на самия човек.

Подобно твърдение също си има своите затруднения, но ми се струва крачка във вярната посока. Единственият проблем е в това, че, както се каза, това ме поставя  в печеливша ситуация от типа „ези – аз печеля, тура – ти губиш”. Не съм ли се заблуждавал много пъти, – или най-малко, не съм ли се съмнявал – по отношение на това, къде се намирам? Разбира се това може да не бъде само в географически смисъл. Човек загубил се в гората би могъл, в крайна сметка, да се утешава с това, че знае къде се намира: в случая, в познатото обкръжение на собственото си тяло. Но, вероятно, в подобна ситуация, не би оценил това в това му значение. Можем да си представим и по-лоши ситуации и аз не бях уверен, не се ли намирах сега в една от тях.

Гледната точка имаше отношение към личното местоположение, но сама по-себе си беше мъгляво понятие. Очевидно беше, че съдържанието на гледната точка на даден човек не беше равно на неговите убеждения и мисли и не се определяше от тяхното съдържание. Например какво бихме могли да кажем за гледната точка на кинозрител в съвременен киносалон, когато зашеметяващите ефекти на филма преодоляват поставената от психиката му дистанция? Забравя ли той, че седи на удобен стол и се намира в безопасност? Бих казал, че в такъв случай човек изпитва илюзорно преместване на гледната точка. В други случаи,  моята готовност да нарека това преместване илюзорно би била значително по малка. Работниците от лабораториите и фабриките, на които им се налага да боравят с опасни материали с помощта на механични ръце, управлявани от обратна връзка, изпитват твърде по-драматично изместване на гледната си точка, отколкото би могъл да предизвика кой да е филм. Те са в състояние да чувстват тежестта и гладката повърхност на контейнерите, които преместват с металическите си пръсти. Отлично знаят къде се намират и благодарение на личния си опит не остават с лъжливо убеждение, но все пак се чувстват така, като че се намират в затворената камера, която наблюдават на монитора. С някакво мислено усилие те са в състояние  да местят гледната си точка насам-натам, като че променят ориентацията на рисунка на Ешер или правят прозрачен кубът на Некер. Би  изглеждало странно да предположим, че, правейки тази умствена гимнастика те пренасят там и обратно себе си.

Но така или иначе този пример ми даде надежда. Ако аз, въпреки своята интуиция, съм във ваната, бих могъл да се тренирам да приема тази гледна точка и постепенно да свикна с нея. Аз се концентрирах върху собствения си образ, плуващ комфортно във ваната си и изпращаш нареждания от тук, до добре познатото тяло. Реших, че относителната трудност или леснота на тази задача няма нищо общо с това, къде действително се намира мозъкът на даден човек. Ако аз, бях се упражнявал както трябва преди операцията, сега това би могло да бъде моя втора природа. Сега вие самите можете да изпробвате такъв измамнически трик. Представете си, че сте написали подстрекателско писмо, което е било отпечатано в „Таймз” и в резултат на това правителството е осъдило вашия и мозък на тригодишен условен  престой в Клиниката за Особено Опасни  Мозъци в Бетесде, щат Мериленд. Разбира се вашето тяло е оставено на свобода, за да продължи да работи и да плаща данъци. Но в един момент  то (вашето тяло) седи в аудиторията и слуша странния разказ на Даниел Денет за подобна история, която някога се е случила и на вас. Опитайте се да си представите, че сте в Бетесде и отново се върнете във вашето отдалечено тяло, което ви се струва така близко. Само заради дистанционното ограничение (ваше? или правителствено?) вие сте в състояние да овладеете желанието си вежливо да кимнете на лектора и да се отправите към стаята за почивка за заслужената си вечерна чашка шери. Задачата стояща пред вашето въображение е трудна, но ако постигнете целта си, резултатите биха могли да бъдат окуражаващи.

Така или иначе, аз се намирах в Хюстън, потопен в мислите си; но това не беше за дълго. Размислите ми бяха скоро прекъснати от хюстънските доктори, които искаха да подложат на изпитание моята нова изкуствена нервна система, преди да ме отправят на опасната задача. Както вече споменах, първоначално имах лек световъртеж, което  не беше за учудване, макар че аз бързо привикнах към към своето ново положение (което практически не се отличаваше от моето предишно положение). С изключение на това, че по-лошо владеех тялото си, и сега продължавам да имам някои малки проблеми с координацията. Скоростта на светлината е голяма, но крайна и в степента, в която моето тяло и моят мозък се отдалечаваха един от друг, сложното взаимодействие на системите за обратна връзка се нарушаваше от закъснението на сигналите. Подобно на това, както човек почти губи дар слово, когато слуша ехото на собствения си глас, аз почти не бях в състояние да проследя с очи движещ се обект, когато моят мозък и моето тяло се намират на разстояние повече от няколко мили един от друг. В повечето случаи този недостатък почти е незабележим, макар и да не съм в състояние да отбия бавно движеща се топка със същата сигурност, както по-рано. Разбира се, имах и една компенсация. Въпреки че алкохолът имаше такъв вкус, както винаги, сгрява гърлото ми и гризе черния ми дроб, мога да пия толкова, колкото ми се иска, без да се напивам – интересна особеност, която можаха да забележат някои от близките ми приятели (макар че аз често се правя на пиян, за да не привличам излишно внимание към моите необикновени способности). По същата причина не прибягвам до аспирин, когато ми се навехне китката, но ако болката не се разнесе от само себе се, аз моля Хюстън да ми вкарат кодеин in vitro. Когато се разболея, телефонните ми сметки достигат колосални размери.

Но да се върнем на моето приключение. В края на краищата с докторите решихме, че съм готов да пристъпя към моята подземна мисия Оставих мозъкът си в Хюстън и излетях с вертолет за Тулса. Поне така ми се струваше. По време на полета продължих да размишлявам за моите предишни вълнения и реших, че моите постоперационни хипотези са възникнали под влиянието на паниката. Ситуацията съвсем не беше толкова странна и метафизична, както тогава ми се струваше. Къде бях аз? Разбира се,  на две места: едновременно вън от ваната и вътре в нея. Така както е възможно с единия си крак да си в Кънектикът, а с другия в Лонг Айлънд, аз бях едновременно на две места. Станах един от тези разсеяни хора, за които ние всички само сме слушали. Колкото повече размишлявах върху този отговор, толкова по-убедителен ми се струваше. Все пак, колкото и да е странно, колкото по-верен ми се струваше отговорът, толкова по-важен ставаше за мене съответният въпрос. Печална, но напълно обикновена съдба на всеки философски въпрос….. Разбира се, този отговор не можеше да ме удовлетвори напълно. Пред мене се изправяше друг въпрос, на който ми се искаше да получа отговор и този въпрос не се отличаваше от  въпросите: „Къде се намират моите различни части?” или „Каква е моята отправна точка в дадения момент?” В края на краищата, струваше ми се, че такъв въпрос съществува, доколкото за мене беше безспорно това, че в някакъв смисъл, именно аз, а не по-голямата част от мене се спускаше под земята в околностите на Тулса в търсенето на ядрената бойна глава.

Когато открих бойната глава, бях много доволен, че оставих мозъка си в Хюстън,  защото Гайгеровият брояч, който беше част от моята екипировка, излезе извън скалата. Свързах се с Хюстън по радиото и съобщих в центъра къде се намирам и как протича изпълнението на заданието. В отговор ми съобщиха инструкциите по демонтажа на бойната глава, като се основаваха на моите наблюдения на място. Включих газовата горелка и се захванах за работа. Изведнъж се случи нещо ужасно. Съвършено оглушах. Отначало помислих, че са се повредили слушалките на радиото ми, но когато почуках по шлема си, нищичко не чух. Ясно беше, че бяха се повредили слуховите приемопредаватели. Повече не можех да чуя, нито Хюстън, нито собствения си глас, но можех да говоря. Започнах да описвам това, което ми се беше случило. По средата на изречението разбрах, че се е случило още нещо. Гласовият ми апарат внезапно престана да работи.  След това отказа дясната ръка – изгърмя още един приемопредавател.. Но по-лошото все още беше напред. След няколко минути ослепях. Проклех съдбата си, след това проклех учените, които ме забъркаха в това опасно предприятие. Оглушал, ослепял и неподвижен аз седях в радиоактивна дупка, на повече от километър дълбоко под Тулса. Наруши се и последната връзка и се оказах лице с лице с нов и още по-шокиращ проблем – ако преди минута аз бях на живо погребан в Оклахома, то сега бях лишен  от тяло в Хюстън. Новосъздалото се положение не осмислих веднага.  Трябваха ми няколко минути, за да разбера, че нещастното ми тяло лежеше на сто мили от мене с глава, набучена с безполезно електронно оборудване и ако не се имат предвид биещото сърце и дишащите дробове, беше така безжизнено, като тялото на всеки донор, подготвен да дари сърцето си. Изменението на перспективата, което по-рано ме се струваше невъзможно, сега вече беше напълно естествено. Макар че аз отново можех да си представя себе си в тялото под Тулса, за поддържането на тази илюзия ми беше необходимо известно усилие. Разбира се, да си мисля,  че аз все още се намирам в Оклахома, беше илюзия – аз бях загубил всякакъв контакт със своето тяло.

Тогава ми дойде в главата едно от тези внезапни озарения, към които трябва да се отнасяме с предпазливост. Помислих си, че съм се натъкнал на впечатляваща демонстрация на нематериалност на душата, основаваща се на физикалистките принципи и предположения. Защото, когато се прекъсна последната връзка между Тулса и Хюстън, аз промених местоположението си със скоростта на светлината! И, при това, моята маса не се увеличи! Това, което безусловно се беше преместило от точка А в точка Б, беше нещо от мене, или в крайна сметка, моята душа или разум – лишен от маса център на моето съществувание и вместилище на моето съзнание. Моята отправна точка при това малко изостана, но аз вече забелязах, че тя не е свързана пряко с моето местоположение. Не бих могъл да си представя, как философ-физикалист би могъл да отрече, без да прибягва до крайна, противоречаща на здравия разум мярка – забрана на всяко споменаване на личността. Но на мене ми се струва, че понятието за личност до такава степен се е вкоренило в мирогледа на всеки, че подобно отрицание би било така неубедително и неискрено, като картезианското отрицание  “non sum”.

Радостта от това философско откритие за няколко минути или, може би, няколко часа ме отвлече от моето безнадеждно и безпомощно положение. Скоро пак ме обхванаха вълни от паника, още по-ужасни при липсата на обичайните телесни симптоми. Нямаше излишък от адреналин, нито мравки по ръцете, не се ускоряваше сърдечният пулс, устата ми не се изпълни със слюнка. В един момент имах усещане, че нещо се скъса в мене и си помислих с надежда, че процесът е обратим и аз отново ще придобия тяло. Но това усещане не се повтори и аз разбрах, че това е първата от фантомните  болки, които аз, както всеки загубил част от тялото си, ми предстои, по всяка вероятност, да изпитвам.

Настроението ми беше хаотично. От една страна се радвах на философското си откритие и си блъсках главата (едно от привичните ми занимания, на което все още ми беше възможно да се отдавам) над това, как бих могъл да съобщя това на научните списания. От друга страна бях тъжен, самотен и страдах от опасенията си за неопределеното си положение. За щастие, това не продължи дълго. Екипът по техническа поддръжка ме потопи в сън без съновидения, от който аз се събудих, слушайки с удивителна яснота моето любимо клавирно трио от Брамс. Ето защо им бил необходим списъка от любимите ми записи! Скоро разбрах, че не слушам музика с ушите си. Изходните данни от стероапаратурата се подаваха при помощта на сложна система от проводници директно към слуховия ми нерв. Подобно на наркоман, на който се въвежда наркотик венозно, аз получавах Брамс направо в мозъка си – незабравимо усещане за всеки меломан! Не се учудих, когато в края на записа, чух успокояващият глас на ръководителя на проекта. Той говореше в микрофон, който заместваше моето ухо. Той потвърди моите заключения за това, какво се е нарушило в работата на системата и ме увери, че екипа работи по връщането на тялото ми. Той не се задълбочи в подробности и като прослушах още няколко плочи, отново заспах. После узнах, че съм проспал почти цяла година. Когато, накрая, се събудих, то аз отново владеех всичките си сетива. Но, когато се погледнах в огледалото, аз се удивих, защото видях там непознат. Той беше с брада и малко по-пълен от мене. Можах да забележа известно сходство с моето предишно лице – отражение на бистър ум и решителен характер – но като цяло това беше едно ново лице. По нататъшни изследвания от интимно естество окончателно ме убедиха, че това е едно ново тяло и ръководителят на проекта потвърди това мое заключение. Той не намери необходимо да сподели с мене историята на моето ново тяло и аз реших (мъдро, както и сега смятам) да не настоявам. Както наскоро предположиха много философи, незапознати с моя опит, при придобиването на ново тяло, личността запазва своята неприкосновеност. След период на привикване към новия глас, новата мускулатура и така нататък, предишният характер, в основни линии, също се възстановява. По значителни изменения на характера са били забелязани при тези, които са се подложили на радикални пластични операции, да не говорим за тези, които са си сменили пола – и все пак, аз си мисля, че никой няма да оспорва това, че личността в тези случаи не се променя. Така или иначе, аз скоро се приспособих към новото си тяло дотолкова, че сега не виждам и не мога да си припомня в него нищо ново. Лицето в огледалото много скоро също се превърна в нещо добре познато. Между другото казано, в огледалото се отразяваха и антените, и не се учудих, когато разбрах, че моят мозък все още лежи в лабораторията в Хюстън.

Реших, че добрият стар Йорик заслужава да го посетя. Аз и моето ново тяло, което ще наричам Фортинбрас, влязохме в познатата лаборатория под аплодисментите на сътрудниците, които, разбира се, поздравяваха не мене, а самите себе си. Отново стоях пред ваната и наблюдавах бедния Йорик; внезапно подчинявайки се на случаен каприз, протегнах ръка към превключвателя и го поставих в положение ИЗКЛ. Представете си моето удивление, когато нищо особено не се случи. Не се разлюлях, не паднах в безсъзнание, не започна да ми се гади – не почувствах нищо! Лаборантът, без да бърза върна превключвателя в положение ВКЛ и на мене отново нищо не ми се случи. Попитах какво става и ръководителят на проекта незабавно се впусна в обяснения. Очевидно беше, че още преди да ме оперират първия път, те бяха конструирали компютърен дубликат на моя мозък, възпроизвеждайки сложната система за обработка на информацията, с която моят мозък работеше, в гигантска компютърна програма. След операцията, но преди да решат да ме изпратят на мисията ми в Оклахома, те бяха включили едновременно, и Йорик, и тази компютърна система. Сигналите идващи от Хамлет, постъпваха едновременно в приемно предавателната система на Йорик и на системата входове на компютъра. Изходните данни от Йорик не само се връщаха към Хамлет, моето тяло, – те също така се записваха и сравняваха с едновременните изходни данни на компютърната програма, която, по неизвестни за мене причини, нарекли „Хуберт”. В продължение на дни и даже месеци изходните данни били идентични и синхронни, което, разбира се не доказвало, че им се е отдало да копират функционалната структура на мозъка; все пак постигнатата емпирически поддръжка била обнадеждаваща.

Входните данни на Хуберт и, следователно, неговата дейност, били паралелни с дейността на Йорик в тези дни, когато аз бях лишен от тяло. Сега, за да демонстрират направеното, те за първи път позволили на Хуберт да поеме управлението на моето тяло – разбира се не Хамлет, а Фортинбрас. (Както разбрах, Хамлет така си останал в своя подземен гроб и, вероятно, вече напълно се е превърнал в прах).

Сътрудниците от лабораторията ми показаха  друг (главен)  превключвател, при него имаше две положения: М – мозък (те не знаеха, че името на моя мозък е Йорик) и Х – Хуберт. В момента превключвателят, действително, беше поставен в положение Х; обясниха ми, че бих могъл, ако желая, да го превключа отново на М. Със сърце в петите (и мозък във ваната) аз протегнах ръка и превъртях превключвателя. Нищо не се случи. Нещо прещрака и толкова. За да проверя твърденията на ръководителя, отново поставих превключвателя при ваната на положение ИЗКЛ, но този път главният превключвател беше поставен на положение М. Точно така се получи – започнах да губя съзнание! Когато беше поставен на положение ВКЛ и аз отново дойдох на себе си, започнах да експериментирам с главния превключвател, преминавайки от едно положение в другото и обратно. Открих, че, ако не се взема под внимание прищракването, аз не усещах съвършено никаква разлика. Бих могъл да превъртя превключвателя по средата на изречението и фразата, която съм започнал под контрола на Йорик, се завършваше без ни най-малка пауза под контрола на Хуберт. Оказа се, че притежавам изкуствен мозък, който би могъл да се окаже много полезен, ако за в бъдеще нещо се случеше с Йорик. Също така можех да държа Йорик за запас ида използвам Хуберт. Очевидно беше безразлично кой от двата избирах, доколкото стареенето и умората на моето тялото абсолютно не влияеха на единия и на другия мозък, независимо дали управляваха тялото ми или изпращаха сигнали „на вятъра”.

Единственото, което истински ме притесняваше при тази ситуация, беше, че на някой би могъл да реши да разедини един от двата мозъка – Йорик или Хуберт от Фортинбрас и да го присъедини към някое друго тяло, някой там Розенкранц или Гилдещерн. Очевидно е, че тогава (ако не по-рано) резултатът ще бъде двама човека. Единият от двамата ще бъда аз, а другият моят супер-близнак. Ако едното тяло е под контрола на Йорик, а другото – на Хуберт, то кое от тях светът ще признае за истинския Денет? И каквото и да реши светът, кой от двамата в действителност ще бъде мене? Ще бъда ли аз тялото управлявано от Йорик, благодарение на това, че той  е бил първи и е бил в контакт с Хамлет, първоначалното тяло на Денет? Това намирисваше твърде много на юридически казус, напомняше за случайно кръвно родство и юридическо владеене и звучеше неубедително на метафизическо ниво. Какво би било, ако преди появата на сцената  на Йорик аз го бях държал няколко години за запас и моето тяло – Фортинбрас –е било през цялото време под контрола на Хуберт. Тогава двойката Фортинбрас-Хуберт, по правото на squatter-а (по което заселник на незает участък с времето получава права върху тази земя – бел. на преводача) се явява истинския Денет и става законен наследник на всичко, което е владял предишния Денет. Този въпрос беше много интересен, но далече не така важен, както друг измъчващ ме въпрос В мене имаше силно интуитивно убеждение, че в подобна ситуация аз ще живея дотогава, докато непокътната бъде коя да е от двете двойки  мозък-тяло, но не бях сигурен искам ли да съществуват две двойки.

Споделих своите опасения с лаборантите и ръководителя на проекта. Обясних им, че перспективата за двама Денет ме ужасява, най-вече по социални причини. Не бих желал да оспорвам сам от себе си любовта на моята жена и нямам намерение да деля с друг Денет скромната си професорска заплата. Още по- главоболна и неприятна ми беше мисълта, че аз ще зная толкова много за друг човек – и той толкова много за мене. Как бихме могли да се гледаме един друг в очите? Моите колеги в лабораторията твърдяха, че аз не вземам под внимание преимуществата на тази ситуация. Помисли, казваха ми те, за тези неща, които си искал да направиш, но не си успявал, защото си само един единствен човек. Сега вече един Денет би могъл да си стои у дома, да бъде професор и семеен човек за пример, докато в същото време другият би могъл да се посвети на живот, изпълнен с пътешествия и приключения. Разбира се той би тъгувал по семейството си, но би намирал утешение в увереността си, че другият Денет поддържа огъня в семейното огнище……Аз бих могъл да бъда верен съпруг и едновременно с това да се впусна в любовни романи. Бих могъл да сложа рога сам на себе си. – да не говорим за още по-сензационните възможности, които моите колеги нямаха търпение да изсипят върху моето пренапрегнато въображение. Но така или иначе, приключението ми в Оклахома (или това беше в Хюстън?) беше намалило страстта ми към авантюри и аз се отказах от това предложение (въпреки че не можех да бъда уверен, че то беше предложено на мене).

Съществуваше и друга, още по-неприятна алтернатива, която се състоеше в следното, моят запасен мозък, било Йорик, било Хуберт, да бъде разединен от Фортинбрас и оставен изключен. Тогава, както в първия случай, ще има двама Денет-овци (или в случая двама претенденти за моето име и имущество): единият въплътен във Фортинбрас, а другият, нещастен, – изобщо лишен от тяло. Движен едновременно от егоизъм и алтруизъм, реших да предприема мерки, да не се случи това.Помолих сътрудниците от лабораторията да направят така, че никой да няма достъп до системата от приемопредаватели без моето (нашето?… не,все пак моето) съгласие. Доколкото не се готвех да прекарам остатъка от живота си като пазач в лабораторията, договорих се с лаборантите всички електронни контакти, контролиращи системата осигуряваща жизнените функции  на Йорик, както и контактите, контролиращи подаването на енергия към Хуберт да се охраняват с приспособления осигуряващи непрекъснатата им работа. Ще взема със себе си единствения главен превключвател, свързан с лабораторията чрез дистанционно управление и винаги ще го нося със себе си……. Нося го прикрепен на колан на кръста си……. момент…..да, ето го. Всеки няколко месеца проверявам  положението, превключвайки каналите. Разбира се, правя това в  присъствието на приятели, така че ако въпреки очакванията вторият канал се окаже мъртъв или зает, искам до мен да има човек, който би могъл да превключи канала обратно и да ме върне към живот. Работата е в това, че въпреки че, аз бих могъл да чувствам, да виждам, да чувам и възприемам това, което става с моето тяло след подобно превключване аз бих бил лишен от възможността да го управлявам. Трябва да отбележа, че двете положения на превключвателя преднамерено не са означени, така че аз никога не мога да  зная превключвам ли от Йорик на Хуберт, или обратно. (Някои от вас могат да си помислят, че в такъв случай аз сам не зная, кой от тях съм и още по-малко, къде се намирам. Но подобни размишления повече не причиняват ни най-малка вреда на моята Денет-ност, на моето собствено усещане за този, който аз съм. Ако е вярно това, че в известен смисъл не знам, кой съм аз, тогава това е още една от вашите философски истини, които съвършено не ме вълнуват.)

Така или иначе, всеки път, когато съм превключвал тази джаджа, с мене не се е случвало нищо особено. И така, хайде да опитаме…...

СЛАВА БОГУ! АЗ СИ МИСЛЕХ, ЧЕ ДО ТУК РАБОТАТА НЯМА ДА СТИГНЕ! Ти не можеш да си представиш, доколко ужасни бяха тези две последни седмици – но това ти сега го изпитваш на собствената си кожа, защото е твой ред да се отправиш към чистилището. Как дълго чаках тази минута! Разбираш ли, преди около две седмици – моля извинение, госпожи и господа, но съм длъжен да обясня това-онова на моя….хмм…така да се каже брат. Впрочем той току-що ви изложи фактите, така че надявам се ще разберете. Работата е в това, че преди около две седмици нашите мозъци престанаха да работят синхронно……Както и ти, аз не зная, кой е моят мозък сега, Йорик или Хуберт, но така или иначе тези два мозъка започнаха да се разминават и, откакто започна този процес,  ефектите от това разминаване започнаха да растат като снежна топка. Аз се намирах в малко по-различно състояние на възприемане, когато приемахме поредните данни и тази разлика много скоро нарасна. Само за миг илюзията за това, че аз контролирам моето тяло – нашето тяло – се оказа напълно разрушена. Аз нищо не можех да направя, да се свържа с тебе. А ТИ ДАЖЕ НЕ ПОДОЗИРАШЕ ЗА МОЕТО СЪЩЕСТВУВАНИЕ! Имах чувство, като че са ме затворили  в клетка, или по-точно, чувствах се като обладан. Слушах, как собственият ми  глас  произнася думи, които не исках да кажа, в отчаяние наблюдавах как ръцете ми правеха неща, които не желаех да правя. Ти чешеше местата, където ме сърбеше, но не го правеше така, както на мене ми се искаше; нощем ти се въртеше и не ми  даваше да спя. Бях измъчен, намирах се на границите на нервен срив, докато ти  в припадък на ненормална активност ме влачеше навсякъде със себе си. Поддържаше ме единствено мисълта, че рано или късно ще завъртиш превключвателя в другото положение.

Сега настъпи твоя ред – но, така или иначе, ще имаш една утеха: ти ще знаеш, че аз зная за твоето съществувание. Като майка, чакаща детенце, сега аз ще ям – или поне, ще чувствам вкуса на храната, вкуса и аромата ѝ за двамата, ще виждам, това което ни обкръжава – за двамата, и ще се опитвам да  облекча съдбата ти. Не се безпокой. Още щом тази конференция приключи, ще отлетим за Хюстън и ще видим какво може да се направи, за да получи всеки от нас свое тяло. И ти, ако ти се нрави, можеш да получиш женско тяло; твоето тяло може да бъде с такъв цвят, какъвто повече ти харесва. Но нека да помислим…… Ще постъпя справедливо – ако и двамата поискаме едно и също тяло, ще помоля ръководителя на проекта да подхвърли монета, за да се реши въпросът. Това ще ни гарантира справедливост, не е ли така? Така или иначе, ще се погрижа за тебе, тези хора са ми свидетели.

Госпожи и господа, лекцията, която току-що чухте, се отличава от тази, която аз бих ви прочел, но позволете ми да ви уверя в това, че всичко, което той ви каза е чиста истина. А сега, ако ми  позволите – на нас – би било по-добре да седна.

 

Даниел Денет

Размисли

Историята, която вие току-що прочетохте, не само е съчинена (ако все още се съмнявате в това) – тя не би могла да бъде правдива. Описаните в нея технологически подвизи са невъзможни в днешния ден, а някои от тях е възможно за винаги да си останат за нас недостъпни, но не това ни интересува. За нас е важно, има ли в този разказ някакво противоречие – нещо такова, което е невъзможно по принцип. Когато философските фантазии отидат твърде далече – когато включват машина на времето, паралелни вселени или безкрайно могъщи демони-измамници – ние можем да се откажем да правим каквито и да е изводи. Нашето убеждение в това, че знаем за какво става дума, може да бъде лъжливо, да бъде илюзия, надарена с живот от твърде необуздана фантазия.

В дадения случай са описани. Операция и микрорадио, които се намират зад границите на сегашните и бъдещите технически възможности – но това е напълно „невинна” научна фантастика. По-малко разбираемо е, вписва ли се в тези граници Хуберт, мозъкът-двойник на Йорик, мозъкът на Денет. (Като любители на фантастиката ние, разбира се, можем да си измислим собствени правила, но тогава рискуваме, нашия разказ да загуби всякакъв теоретически интерес.) В разказа се предполага, че Хуберт работи абсолютно синхронно с Йорик в продължение на няколко месеца, без всякаква интерактивна връзка помежду им. Това би било не само технологически триумф, но би граничило с чудо. Работата не е само в това, че за да се сравнява с човешкия мозък по скорост на обработката на информация, паралелно постъпваща по милиони различни канали, компютърът би трябвало да притежава структура, коренно различаваща се от структурата на съществуващите сега машини. Даже да притежавахме такъв мозъкоподобен компютър, самите негови размери и сложност биха направили възможността за независимо синхронно поведение практически невероятно. Без синхронна и идентична обработка на информацията ще ни се наложи да се откажем от една от основните линии на разказа. Защо? Защото от нея зависи идеята за съществуванието на човек с два мозъка (един от които е резервен). Вижте какво Роланд де Суза пише за подобен случай:

Когато д-р Джекил се превръща в м-р Хайд, това е нещо странно и мистично. Означава ли това, че двама човека, един след друг, владеят едно и също тяло? Но има нещо, още по-странно: д-р Джагл и д-р Багл също се редуват в едно и същ тяло. Но при това те си приличат като еднояйчни близнаци! Вие недоумявате: защо те твърдят, че се превръщат един в друг? Ако д-р Джекил може да се превърне в толкова неприличащ на него човек, като м-р Хайд, то, навярно, за Джагл е много по-лесно да се превърне в Багл, който му прилича в най-малки подробности.

На нас ни е необходим конфликт или много голяма разлика, за да се разколебае естественото ни убеждение в това, че на едно тяло съответства най-много една действаща сила.

Из „Разумните хомункулуси”

Доколкото няколко от най-важните моменти на „Къде съм аз?” зависят от предположението за независима синхронна обработка на информация от Йорик и от Хуберт, важно е да се отбележи, че това предположение наистина е прекомерно – от рода на предположението, че някъде съществува друга планета точно като Земята, на която живеят точни до атом копия на вас, на вашите приятели и обкръжение; или предположението, че възрастта на вселената е точно пет дни (но тя изглежда много по-стара, защото, когато Господ я е създал преди пет дни, Той създал множество възрастни хора с готова „памет”, библиотеки със старинни книги, планини с новички вкаменелости и така нататък).

По този начин, създаването на изкуствен мозък, по подобие на Хуберт – това е само принципна възможност, макар че някаква част от изкуствена нервна система може би не е зад планини и долини. Вече съществуват, макар и все още несъвършени, телевизионни „очи” за слепи: някои от тях изпращат сигнали направо в зрителния участък на кората на мозъка, докато други минават без толкова виртуозна операция и предават информация чрез външни сетивни органи, такива като осезателните рецептори на върховете на пръстите или даже множество от точки, разположени по човешкото тяло – по челото, по корема или другаде.

Перспективи за такива, нехирургически „допълнения” към разума се разглеждат в следващата глава. Това е продължение на главата „Къде съм аз?, написано от философа от Университета Дюк  Дейвид Сенфорд.

Д.К.Д.

Къде бях аз (Д. Х. С.)?

Даниел Денет – или един от представителите на общността от членове, от която се състои той (те?) – прочете „Къде съм аз?) на колоквиум в Chapel Hill и беше удостоен с нечувани дотогава овации. Аз не бях между аплодиращите го местни философи, защото бях в академичен отпуск. Въпреки че моите колеги все още предполагат, че живея в Ню Йорк и се занимавам с философски изследвания, в същност, аз работя над секретна задача на Министерството на Отбраната. Това задание е тясно свързано с общността Денет(ови).

Денет се оказа дотолкова погълнат от въпросите на собствената си природа, единство и индивидуалност, че изглеждаше да е забравил, че негова задача не е да усложнява още повече нерешени по-рано философски проблеми на разума, а да извади силно радиоактивната ядрена бойна глава,  заклинила се на дълбочина една миля под Тулса. Както Денет ви каза, Хамлет –  неговото лишено от мозък, дистанционно управляемо тяло – едва било започнало работа над бойната глава, когато връзката между него и Йорик, неговия лишен от тяло мозък в Хюстън, се прекъснала. Той е решил, че Хамлет набързо се е превърнал в прах и не знае и не иска да знае, какво се е случило с бойната глава. На мене ми се наложи, вместо него, да изиграя централната роля при връщането на бойната глава в базата. Въпреки че моята роля напомняше ролята на Денет, в нея имаше някои важни разлики.

Денет, или Йорик, събуждайки се от време на време от продължителен сън, по време на който не е имал изобщо връзка с живо човешко тяло, се е наслаждавал на музиката на Брамс, предавана непосредствено на слуховия му нерв. Някой учен или философ би могъл да попита: „Ако е възможно да се подмине средното и вътрешното ухо, то защо да не е възможно да се прескочат и слуховите нерви и музиката да се предава непосредствено там където те са присъединени? И, защо да не се пропусне и тази крачка и не се опита да се предават сигналите направо в субперсоналната система за обработка на информация, която се намира на едно ниво по-надолу? Или на следващото, още по-дълбоко ниво?” Някои теоретици – но не и Денет, вероятно – биха могли да си зададат въпрос за това, кога замяната на естествените приспособления за обработка на информация с изкуствени, ще достигне крайния адресат на слуховия опит, истинската сърцевина на човека, обиталището на неговата душа. Други философи могат да разглеждат този процес като постепенна, насочена навътре, ниво след ниво, трансформация на органическият субект на опита в носител на изкуствен интелект. Но, така или иначе, ученият, който предава клавирното трио на Брамс непосредствено на слуховите нерви на Йорик, би се заинтересувал от друг въпрос. Той би се запитал защо трябва да е отстранят ушите на Денет от неговите слухови нерви. Би му се струвало, че за предпочитане е да се ползват слушалки, надянати на уши, по обикновения начин присъединени към мозъка във ваната, а за тялото под Тулса по биха подхождали микрофони вместо обикновени уши. Предположението, че радиацията е  опасна само за тъканите на мозъка, се оказала напълно погрешна. В действителност, първи са излезли от строя органичните уши на главата на Хамлет, а след време загинало и останалото тяло. С микрофони вместо уши при Хамлет и наушници на нормални уши, присъединени към Йорик, Денет би могъл да се наслаждава на по-естествено стереозвучене, отколкото това, което било получено при предаване сигналите непосредствено в мозъка. Ако Хамлет (с микрофони вместо уши) би слушал музика в концертна зала, то при всяко завъртане на главата  от слушалките в Хюстън биха се раздавали малко по-изменени звуци. Подобна система би помогнала да се съхрани нищожната разлика в силата на звука и много малкото забавяне на звука, което въпреки че не се възприема от нас съзнателно, ни помага точно да установим местонахождението на източника на звука.

Описанието на това незначително усъвършенстване може да служи като пример към обяснението на по-радикалните мерки, предприети от технолозите на НАСА. От опита с Денет те направили заключение, че човешките очи не могат дълго да издържат на силната радиация на бойната глава. По-добре би било да оставят очите присъединени към неговия мозък, а в очните орбити на Хамлет да поставят миниатюрни телекамери. По времето, когато се включих в проекта, технолозите вече усъвършенстваха очни видеокамери. За зрението те бяха това, което са слушалките за слуха. Те не само проектираха образа върху ретината, но и контролираха движенията на очната ябълка. Всяко бързо движение на окото съответства на бързо движение на телекамерата: всеки наклон на главата съответства на  изменението на ъгъла на наклона на камерата и така нататък. Това, което се вижда през очните видеокамери в повечето случаи не може да се различи от това, което се вижда без тях. Когато се опитах да прочета много ситен шрифт се получи някакво влошаване на контраста, това беше временно, докато системата не беше окончателно завършена. След това, през нощта виждах по-добре с видеокамери, отколкото без тях.

За осезание се използваха най-впечатляващи приспособления. Но преди да ви опиша Скинтак, който е за кожните и подкожни усещания, което са слушалките за слуха, бих искал да опиша някои експерименти, които могат да се направят с очните видеокамери. Класическият експеримент с обърнатите лещи може да се повтори, просто като се завъртят камерите. Нови експерименти от същия тип могат да се проведат, като се присъединяват камерите при други, отлични от естественото положения.

 Ето някои възможности:

-така нареченото „заешко разположение”, при което камерите гледат в противоположни посоки (ляво – дясно), а не успоредно (напред); при „заешкото положение” се постига поле на зрението почти 360%;

-положението „супермаркет”, където камерите са закрепени на противоположните стени. При това положение се свиква по-трудно, отколкото при  останалите. Но в замяна на затова, позволява да се видят едновременно всички видими страни на непрозрачен куб.

Но вие искате да чуете за Синтакт. Това е лек порест материал, прилягащ към кожата и увеличаващ диапазона на осезанието, подобно на това, как радиото и телевизията увеличават диапазона на слуха и зрението. Когато изкуствена ръка, покрита с Скинтакт-предавател, гали мокро кученце, истинска ръка „облечена със Синтакт-приемник, ще изпитва същите усещания, каквито би изпитала истинска ръка, галеща мокро кученце. Когато синтакт-предавател се докосне до нещо топло, съответният участък на кожата, не се нагрява, но съответните сенсорни нерви се стимулират по такъв начин, като че топлият предмет действително съществува.

За да се стигне до засипаната бойна глава, под земята изпратиха робот. В този робот нямаше нито една жива клетка. Неговите пропорции точно повтаряха пропорциите на моето тяло; беше покрит със Синтакт-предавател. На главата на робота се крепяха микрофони и телекамери, предаващи информация към слушалки и очни видеокамери. Роботът можеше да се движи по същия начин, както би се движило моето тяло. Той нямаше нито уста, нито челюсти, нямаше механизъм, който да диша или да смила храната. Вместо уста той имаше говорител, който издаваше всички звуци, уловени от микрофона, поставен пред моята уста.

Между мене и робота съществуваше още една чудесна система за интеркомуникация, под наименованието Система за Движение и Съпротивление, или СДС. Мембраната на СДС е покрита със слой Синтакт, покриващ, и  тялото на човека, и  тялото на робота. Не зная всички детайли на това, как СДС работи, но мога лесно да обясня в общи линии, какво прави той. Той позволява на робота да прави с най-голяма точност и същевременно  да имитира повечето от движенията на човешкото тяло и, в същото време да дублира върху съответните части на човека натиска и съпротивлението, на което е подложен роботът.

Учените от Наса не ме разчлениха на части, както направиха с Денет; моето тяло беше запазено цяло. Останах си в Хюстън и без да страдам от последиците от радиацията, можех да контролирам как роботът изпълнява възложеното му подземно задание. Учените прецениха, че, за разлика от Денет, аз ще мога да се съсредоточа изцяло върху мисията си, защото няма да ме отвличат философски въпроси за моето местоположение. Но те си направиха грешно сметката…….

Денет спомена за сътрудници в лаборатории, боравещи с опасни материали при помощта на механични ръце. Аз приличах на тях – но аз работех с нацяло дистанционно управляемо тяло с изкуствен слух, зрение и осезание. Въпреки че можеше да ми изглежда, че  се намирам под Тулса, аз прекрасно знаех, къде се намирам в действителност. Седях си в безопасно лабораторно обкръжение, снабден със слушалки, очни видеокамери,  Синтакт и мембрани СДС и говорех в микрофон.

Но все пак, когато бях по този начин оборудван, не можех да се съпротивлявам на изкушението да се почувствам на мястото на робота. Подобно на Денет, желаещ да види собствения си мозък, аз желаех да видя собственото си тяло, опаковано в тези електронни одежди. И точно по същия начин като Денет изпитвал трудности да се идентифицира със своя мозък, на мене не ми беше лесно да се идентифицирам с моето тяло, което движеше главата си всеки път, когато това правеше робота и да си местя краката, като че крача, когато роботът ходеше из лабораторията.

Като следвах примера на Денет, започнах да раздавам имена на нещата. Използвах моето име „Сенфорд” по същия начин, както Денет използваше името „Денет”, Така че отговорите на въпросите „Къде съм аз? и „Къде е Сенфорд?” трябваше да са еднакви Моето собствено име Дейвид, използвах за тялото, състоящо се основно от вода и въглеродни съединения, намиращо се в Хюстън. Второто ми име, Хаули,  за известно време служеше за име на робота.

Очевидно е, че общия принцип „Където е Хули, там е Сенфорд” тук не действа. Роботът, който обикаляше около Дейвид, когато той местеше крака; който завърташе глава, когато Дейвид завърташе глава; сега се намира в секретен музей, а Сенфорд – не.

Колкото до Дейвид , роботът би могъл да бъде  контролиран от друго някое тяло. Ако Сенфорд следваше след Хаули, аз правех това само тогава, когато Хаули поддържаше връзка с Дейвид. Първият принцип на Денет, „Където е Хамлет, там е и Денет”, се нуждае от аналогична модификация.

Когато реших да назова робота Хаули, аз се сблъсках със затруднение, когато открих, че роботите бяха няколко. В Хюстън се намираха два робота в човешки ръст. Единият от тях беше направен предимно от пластмаса, а другият – от метал. Отвън те изглеждаха еднакви; и,ако разбирате, какво имам предвид, отвътре и те се усещаха еднакво. Нито един от тези роботи не беше изпратен в Тулса. Там се намираше робот изработен в три пети от човешкия ръст, така намален, за да може да маневрира в ограниченото пространство. Точно той извади бойната глава.

След като узнах, че роботите са няколко, лаборантите започнаха понякога да сменят каналите, без да чакат, Дейвид да заспи. Когато Малчуганът Хаули с триумф се завърна от Тулса, ние се пристрастихме да играем футбол тримата. Помагаха ни трима помощници  – хора, които да следят временно бездействащите и неусещащи роботи да не се сгромолясат на пода. Аз настоявах да бъда в ролята на активния, чувстващия робот и по такъв начин да изпитам – или да си мисля, че изпитвам – усещането на накъсано във времето и пространството преместване от едно място на друго, като прескачам междинните положения.

Принципът  „Където е Дейвид, там е Стенфорд” ми харесва повече от аналогичното „Където е Йорик, там е и Денет”. Отхвърлям го повече по епистемологически, отколкото по юридически причини. Не съм виждал Дейвид от времето, когато Малчуганът Хаули се върна от Тулса и не мога да бъда сигурен в това, че Дейвид действително съществува. По причина, която не мога да разбера, наскоро след като Дейвид започна да възприема околната среда чрез Скинтакт, очните камери и слушалки, аз престанах да изпитвам усещанията, свързани с дишане, дъвчене, преглъщане, храносмилане и отстраняването на отпадъците от него. Когато пластмасовият Голям Хаули произнасяше свързани изречения, аз не бях сигурен дали причината за това са диафрагмата, гърлото, езика и устните на Дейвид. Учените притежаваха технологии, които им позволяваха непосредствено да се включат към съответните нерви и да коригират получаваните импулси, които, на свой ред са били частично предизвикани от изкуствено коригираните импулси. Те биха могли да предават тези сигнали към  говорителя в главата на Големия Хаули. Те даже биха могли да минат и без тези сложни електронни приспособления за казуално посредничество и да ги заменят с още по-сложни апарати, които да се присъединяват директно към мозъка. Помислих си – а, ако нещо се случи с Дейвид, какво би станало? Например, може да му излезе от строя бъбрек или да му се случи емболия на коронарната артерия. Целият Дейвид, с изключение на мозъка, може да загине. На практика и мозъкът може да загине. Щом учените са могли да изготвят компютърен дубликат на Йорик, мозъка на Денет, то защо да не може да съществува и компютърно копие на мозъка на Дейвид? Бих могъл да се превърна в робот или в компютър, или в комбинация робот с компютър, свободен от всякакви органични части. В такъв случай, освен още една вариация на тема загадъчни случаи на съхранение на индивидуалност след промяна на телата, при нас ще се появи материал за създаване на още една вариация на разделяне на една личност на няколко. Ако може да се създаде  едно компютърно копие на мозъка, защо да не може да се създадат две, три или двадесет? Всяко от тях би могло да управлява модифицирано тяло, лишено от мозък, както в случая, описан от Денет; но, също така, всяко от тях би могло да контролира робот, подобен на Хаули. Във всеки случай, присаждане на тяло, робот, мозък или компютър, както и да го наричате, не изисква допълнителен технологичен прогрес.

Разбрах, че ме привлича мисълта, която Арнолд приписва на Декарт.

Мога да се съмнявам в това, че човешко тяло – Дейвид или неговият мозък – съществуват.
Аз не мога да се съмнявам в това, че аз виждам, слушам, усещам и мисля.

Следователно, аз, усещащ, слушаш и така нататък, не мога да бъда идентичен  с Дейвид или неговия мозък; в противен случай, съмнявайки се в тяхното съществувание, аз бих се съмнявал в собственото си съществувание.

Аз също така разбрах, че Дейвид би могъл да бъде разделен на живи функционални части. Очите с техните видеокамери биха могли да бъдат присъединени към мозъка в единия край на коридора. Всеки от тези „крайници”, поддържани сега с изкуствена кръв, би могла да се намира в собствена стая. Независимо от това, биха ли били тези периферийни системи все още задействани в управлението на пластмасовия Голям Хаули, или не, мозъкът също би могъл да бъде разглобен на съставни части и информацията между различните субперсонални части би могла да се предава все така бързо, независимо че ще ѝ се наложи да изминава по-дълъг път. И ако мозъкът бъде заменен с компютърен дубликат, компютърните съставляващи биха могли да бъдат разсеяни из пространството така, както го описва Денет в есето си „Към когнитивна теория на съзнанието” (в неговата книга Brainstorms). Пространствената близост или химическият състав на различните вътрешни системи за обработка на информация, които в съвокупност отговарят за моите мисли, изглежда нямат отношение към моето местопребиваване, единство или личност.

В тази форма, в която Денет по начало е формулирал своя трети принцип за лично местопребиваване, Денет се намира там, където той мисли, този принцип лесно се подава на невярна интерпретация. Той не иска да каже, че самата мисъл „Аз се намирам в Chapel Hill” ще ви накара да се намерите там. По-скоро той има предвид това, че местоположението на гледната точка на всеки човек е и местопребиваването на този човек. Разбира се, хората не виждат толкова буквално нещата. Те ги възприемат с други органи на чувствата, движат се. Някой от тези движения, такива като движението на главата и очите, са пряко свързани с това, което те виждат. Хората възприемат много от своите движения и положения постоянно, макар и не винаги съзнателно. Роботите от семейство Хаули са съхранили всички нормални функции и отношения между органите на чувствата и „крайници” на човека и на тази среда в която те се намират. По този начин, пространствената цялост на действащия Хаули напълно би могла да предостави на Сенфорд възможност да почувства единство с  местоположението там, където е бил роботът. В същото време перспективата за разглобяване на Хаули му се струвала по-неприятна, от перспективата за разделяне на части на тялото на Дейвид.

Това, което разбрах, беше, че технически е било възможно да се разделят входящите и изходящите сигнали от Дейвид или неговия компютърен дубликат между Малчугана Хаули и пластмасовия Голям Хаули. От друга страна, възможно било да се разглоби един робот така, че неговите отделни части да продължават да функционират и да предават сенсорна информация. Не можех да зная, какво ще се случи с моето чувство за цялостност при подобни обстоятелства. Би ли останало в мене някакво чувство за мене самия? Попадайки при такива необичайни обстоятелства, може би аз бих се опитал да подражавам на Декарт и да твърдя, че аз не командвам отделните части на тялото си така, както адмирал командва флота си, а съм тясно свързан с него – дотолкова тясно, че съставлявам с него едно цяло. А, може би, аз не съм в състояние да реша задачата за самоинтеграцията си. Ще се  разшири ли диапазонът на моята двигателна и перцептуална активност в пространството, или ще се сведе до спомени, размисли и фантазиране, ако сигналите от моите разхвърляни в пространството и независими една от друга части се възприемат от мене само като грохот и бръмчене? Радвам се, че до сега не съм имал случай да проверя това. Ако считаме, че светлината, налягането на звуковите вълни и подобни на тях, пренасят информация за физическия свят, тогава гледната точка е пространствена точка, където субектът получава информация. Понякога, както отбелязва Денет, гледната точка може да се мести насам-натам. Лаборантът дистанционно работещ с опасни реактиви, може да премести гледната си точка от механичните ръце към собствените си ръце от плът и кръв. Денет не е в съсътояние да осъществи подобно преместване между Йорик и и Хамлет, а аз, между Дейвид и Хаули. Колкото и да се опитвах, аз не можах да си представя, че виждам сцената, предавана от очната видеокамера, а не сцената, която се разиграва пред телекамерите и  която се предава на очните видеокамери. Аналогично, в сегашното ми телесно състояние, аз не мога да преместя гледната си точка на два инча по-дълбоко и да я фокусирам върху образ директно върху ретината си. Вместо това аз виждам лежащият пред мене напечатан текст. Така, както не мога да преместя моята „точка на слуха” и да се концентрирам върху вибрациите на тъпанчето на ухото, вместо върху външните звукове.

Гледната ми точка възниква там, където се намира роботът и ми се иска да се намирам там, където е гледната ми точка. Въпреки че смятам местоположението на робота за свое местоположение, аз се чувствам по-малко комфортно при мисълта, че ние с робота сме идентични един с друг. Въпреки че не зная с какво точно се различавам от робота, иска ми се да мисля, че такава разлика съществува и ние просто заемаме едно и също място в пространството. Мене по-малко ме безпокои идеята за дискретно преместване в пространството, отколкото мисълта за това, че в момента на превключване на каналите, аз внезапно преставам да бъда идентичен на единия робот и ставам идентичен на другия.

Когато, след като се върнахме в централната сграда, защото беше дошло време са доклада, д-р Векселман, ученият, ръководител на проекта, ме накара да треперя от страх, като ми каза, че ме чака голяма изненада. Жив ли е Дейвид? Плава ли неговият мозък в вана с хранителен разтвор? Не бях ли аз от няколко дни включен към компютъра? А може би, тези  компютри са няколко и всеки  управлява робот или модифирано тяло? Но страховете ми бяха напразни. Д-р Векселман ми съобщи, че мога да присъствам при демонтажа на този Хаули,  който аз бях. Като гледах в огледало, аз видях, как лаборантите свалят от тялото покриващите го слоеве. Оказа се, че под тях се намирам аз, Давид Сенфорд, жив човек. Преди четиридесет и осем часа, докато Дейвид е спал, телекамерите са били поставени непосредствено пред очните видеокамери, а микрофоните пред слушалките, един слой от чувствителния Синтакт върху Синтакта на моята кожа и така нататък. За известно време, в течение на което аз си мислех, че моето местоположение е там, където се намира Големият пластмасов Хаули, аз се разхождах в майсторски направен костюм на робот. Наскоро ми се върнаха и усещанията за дишане, поглъщане на храна и т.н.

Изключването от апарата на очните видеокамери нищо не измени в това, което виждах наоколо. Фактът, че докато смятах, че очите на Дейвид се намират в друга стая, те в същност са се намирали непосредствено зад камерите, потвърди моето мнение за това, че системата от очни видеокамери не създава никаква бариера между ползвателя и обкръжаващия го физически свят. Това е аналогично на наблюдаване на света през микроскоп, телескоп или очила. Когато гледа през система от очни видеокамери, човек вижда това, което се намира във фокуса на системата от лещи, а не някакъв визуален обект-посредник, въпреки че казуалната последователност между външния обект и визуалното усещане е много или малко модифицирана и усложнена от участващата в процеса апаратура.

Така че, тук съм и нямам съмнения в това, че аз бях вътре в двуслойния костюм на робот, когато там се намираше Дейвид. Но когато Дейвид беше вътре в еднослоен костюм, а друг слой покриваше робота, моето местоположение в някакъв смисъл си остава загадка. Ако тази загадка е по-информативна, отколкото загадката, предложена от Дейвид, все пак основната заслуга му принадлежи. Ако му се беше отдало да завърши своята мисия, на мене нямаше да ми се наложи да участвам в моята.

ДЕЙВИД ХАУЛИ СЕНФОРД

Размисли

Историята на Стенфорд е много по-вероятна от предидущата. В своята неотдавнашма статия Марви Мински, основател на лабораторията за Изкуствен Разум в Масачузетския Технологичен Институт, обсъжда перспективите на подобни технологии:

Обличате удобна дреха, в която са зашити датчици и подобни на мускули мотори. Всяко движение на ръцете китките и пръстите ви се повтаря на друго място от механични ръце. Тези леки, сръчни и силни ръце на свой ред са снабдени с датчици, при помощта на които вие чувствате какво се случва. При помощта на този инструмент вие можете да „работите” в друго помещение, в друг град, в друга страна или на друга планета. Вашият далечен „двойник” притежава сила на великан и точност на хирург. Горещината и болката се превръщат в информативни и търпими усещания. Опасната работа става безопасна и приятна.

Мински нарича тази технология „телеприсъствие” и описва това, което вече е направено в тази насока.

Телеприсъствието не е научна фантастика. Ако ние започнем да планираме сега, през двадесет и първи век, ние можем да имаме дистанционно управляема икономика. Техническата сложност на такъв проект няма да бъде по-голяма от сложността при създаване на нов военен самолет.

Някои от съставляващите на измислената от Стенфорд система за движение и усещане на съпротивление и натиск имат вече прототипи – съществуват механични ръце със система за обратна връзка, предаваща по различни способи усилена или модифицирана прилаганата сила на въздействие или съпротива и вече е направена крачка в посока на очните камери:

Един от инженерите на компанията Филко, на име Стив Мълтън, е създал  отлично око за телеприсъствие. Той е закрепил телекамера на покрива на сграда и сложил на главата си специален шлем. По този начин, всяко движение на главата му заставяло камерата на покрива и екранът пред неговите очи, закрепен на шлема му, да се преместват.

Докато на главата ви е нахлупен този шлем, струва ви се, че се намирате върху зданието и оглеждате Филаделфия от птичи поглед. Когато се наклоните над „бездната”, става ви страшно. Но най-потресаващото във това, което е направил Мълтън, това е една установка на врата ви , при която, когато  завъртите главата си на 30 градуса, камерата се завърта на 60. Имате чувството, че шията ви е гумена и можете да завъртите „главата” си назад!

Не ни ли готви бъдещето още по-невероятни изненади?

Д.К.Д.

Следва продължение…….

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.04.2012
Последно продължение качено на 14.01.2013

Към началото на страницата / към страница 5 >>
Към карта на сайта