философия                 Дъглас Хофстатър     

Към карта на сайта

стр. 1  2  3  4   5

Съдържание на страницата:

ОКО НА РАЗУМА   („The Mind’s I” – Douglas R Hofstadter / Daniel C Dennett)

ЕПИСТЕМОЛОГИЧЕСКИ КОШМАР – Реймънд М. Смолян
Размишления

ИЗМИСЛИЦА – Робърт Нозик
От автора

 

ЕПИСТЕМОЛОГИЧЕСКИ КОШМАР

Сцена 1. Франк отива на преглед при лекар-офталмолог. Лекарят му показва книга и му задава въпрос: „Какъв е цветът на тази книга?” Франк отговаря: „Червен”. Лекарят възкликва: „Да, така си и мислех! Вие напълно сте престанали да различавате цветовете. За щастие, вашето заболяване е излечимо и след две седмици ще бъдете напълно здрав”.

Сцена 2. След няколко седмици Франк е отишъл в домашната лаборатория на епистемолог-експериментатор. (Скоро ще научите какво означава това). Епистемологът също му показва книга и пита: „Какъв е цветът на тази книга?”. По това време лекарят вече е съобщил на Франк, че той е „здрав”. Научен от горчивия си опит Франк е станал по-предпазлив и е решил да не твърди нещо, което може да бъде оспорено. Затова отговаря: „Струва ми се, че е червена”.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Това не е вярно!

ФРАНК: Навярно, не сте ме чули. Аз казах само, че тя ми се струва червена.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Чух ви, не сте прав.

ФРАНК: Какво искате да кажете? Аз греша в това, че тази книга е червена, или греша в това, че ми се струва, че тя е червена?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Разбира се, аз не мога да кажа, че не сте прав, като твърдите, че тази книга е червена, защото не сте казали това. Вие казахте, че тя ви се струва червена – именно в това грешите.

ФРАНК: Но вие не можете да твърдите, че изказването: „Тя ми се струва червена” е погрешно.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Не мога ли? В такъв случай, как го направих току-що?

ФРАНК: Исках да кажа, че вие не можете да имате това предвид.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: А защо не?

ФРАНК: Защото аз зная, какъв цвят ми се струва тази книга.

ЕПИСТЕМОЛОГ: Вие отново грешите.

ФРАНК: Но кой би могъл да знае по-добре от мен, какъв ми се струва цветът на нещата около мене?

ЕПИСТЕМОЛОГ: Моля да ме извините, но не сте прав.

ФРАНК: Но кой според вас, знае това по-добре от мен.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Аз.

ФРАНК: Но откъде вие имате достъп до моите лични, собствени усещания?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Лични собствени усещания. Що за метафизическа нелепост! Аз, да знаете, съм епистемолог-практик. Метафизическите проблеми, противопоставящи разума на материята, възникват като следствие на епистемологична бъркотия. Епистемологията е истинският фундамент на философията. За съжаление, до ден днешен епистемолозите се ползваха от чисто теоретични методи, и голяма част от техните дискусии се израждаха в празна игра на думи. Докато те тържествено спореха, може ли човек да греши твърдейки, че му се струва едно или друго, аз открих начин да установя истината по експериментален път.

ФРАНК: Как бихте могли да решавате подобни неща емпирически?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Като чета мислите на събеседника си.

ФРАНК: Вие телепат ли сте?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Разбира се, не. Аз всичко на всичко направих нещо, което отдавна беше време да се направи. Изобретих мозъко-четяща машина. Моят цербероскоп се намира сега в тази стая и работи на пълна мощност, сканирайки всяка нервна клетка на вашия мозък. По този начин аз мога да прочета всички ваши усещания и мисли, и мога с увереност да потвърдя напълно обективния факт: тази книга не ви се струва червена.

ФРАНК: (извънредно смаян) Боже мой! Мога да се закълна, че тази книга ми се струваше червена: на мене и сега ми се струва, че тя ми се струва червена.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Извинявайте, но вие отново грешите.

ФРАНК: Така ли? Даже в това, че ми се струва, че тя ми се струва червена? Честна дума, на мене ми се струва, че на мене ми се струва, че тя ми се струва червена!

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Отново не е вярно! Колкото и пъти да повторите фразата „на мене ми се струва”, пред фразата „тя е червена”, вие ще грешите.

ФРАНК: Невероятно! А ако вместо фразата „струва ми се” аз бих казал „аз предполагам”? Хайде да започнем от самото начало. Вземам си обратно фразата „На мене ми се струва, че книгата е червена” и казвам: Аз предполагам, че книгата е червена.Сега твърдението ми истинно ли е?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ:  Минута само, трябва да погледна цербероскопа…. не, отново то е лъжливо.

ФРАНК: А какво ще кажете за „Аз предполагам, че предполагам, че тя е червена”.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ:  (поглеждайки прибора): Отново е невярно. Няма значение колко пъти ще повторите „аз предполагам”, всички твърдения, отнасящи се до вашите убеждения, ще бъдат лъжливи.

ФРАНК: Да, този опит ми отвори очите. Но съгласете се, беше ми трудно да повярвам, че в мене се намират безкрайно много  лъжливи убеждения!

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Защо твърдите, че вашите твърдения са лъжливи?

ФРАНК: Вие самият ми казахте това!

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Нищо подобно не съм казал!

ФРАНК: И така и иначе! Аз вече бях готов да си призная всички свои грешки, а сега вие ми казвате, че моите убеждения въобще не са грешни. Вие, какво, искате да ме побъркате ли?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: По-полека, моля! Припомнете си, кога съм говорил или намеквал това, че вашите убеждения са погрешни?

ФРАНК: Достатъчно е да си спомним безкрайната верига от твърдения (1) Аз предполагам, че тази книга е червена; (2) Аз предполагам, че предполагам, че тази книга е червена; и така нататък. Вие ми казахте, че всяко от тези изказвания е лъжливо.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Вярно е.

ФРАНК: Тогава как можете непротиворечиво да твърдите, че моята вяра във всички тези лъжливи твърдения не е погрешна

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Много просто: защото, както ви казах, вие не вярвате в тях.

ФРАНК: Струва ми се, започвам да разбирам това-онова, макар да не съм съвсем убеден.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Ще се опитам да го обясня по друг начин. Работата е в това, че именно лъжливостта на всяко ваше твърдение ви спасява от погрешната вяра в предишното твърдение. Казах ви, че първото ви твърдение беше погрешно. Отлично! Второто твърдение, беше само това, че вие вярвате на първото си твърдение. Ако това беше истинно твърдение, това би означавало, че вие наистина вярвате в първото твърдение, и следователно вашето убеждение относно него би било лъжливо. Но за щастие, второто изказване е било лъжливо – значи, вие не вярвате в първото изказване и, по този начин, вашата вяра в него не е погрешна. По този начин, от лъжливостта на второто изказване произтича, че във вас няма погрешни убеждения относно първото; лъжливостта на третото твърдение ви спасява от неверни убеждения по отношение на второто и така нататък.

ФРАНК: Сега разбирам! Лъжливи са били не моите убеждения, а моите изказвания.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Точно така.

ФРАНК: Удивително! Все пак, какъв е цветът на тази книга?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Червен.

ФРАНК: Какво?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Разбира се, тя е червена. Нямате ли очи?

ФРАНК: Но нали аз твърдях това от самото начало!

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Съвсем не. Вие твърдяхте, че ви се струва червена, че на вас ви се струва, че ви се струва червена, че предполагате, че тя ви се струва червена, че вие предполагате, че вие предполагате, че тя ви се струва червена и така нататък. Вие нито веднъж не казахте, че тя е червена. Ако на моя въпрос: „Какъв е цветът на тази книга?” вие просто бяхте отговорили: „Червен”, бихме избегнали тази дълга дискусия.

Сцена 3. След няколко месеца Франк отново идва на гости на епистемолога.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Радвам се да ви видя. Седнете, моля.

ФРАНК: (сяда) Не ми излиза от главата нашата предишна беседа. И на мене ми се иска да си изясня нещо. Открих някой противоречия във вашите аргументи.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Чудесно! Имам слабост към противоречията. Много ви моля. Споделете с мен вашите открития.

ФРАНК Вие казахте, че, макар всички мои изказвания за моите убеждения да са лъжливи, на практика моите убеждения не са лъжливи. Това не би довело до никакви проблеми, ако вие не бяхте признали, че книгата е червена. Но достатъчно беше да кажете, че книгата действително е червена, за да се яви противоречие във вашите разсъждения.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Защо?

ФРАНК: Съгласен съм с това, че за всяко от моите изказвания: Аз предполагам, че тя ми се струва червена”, „аз предполагам, че аз предполагам, че тя ми се струва червена” и така нататък лъжливостта на всяко от тях, освен първото ме спасява от лъжливо убеждение относно предидущото изказване. Но вие изпущате от погледа си най-първото мое твърдение! От лъжливостта на първото твърдение „Мисля че тя е червена” заедно с този факт, че тя е червена, произтича, че аз имам лъжливи убеждения.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Не разбирам, защо.

ФРАНК: Но това е очевидно! Ако изказването „Мисля, че тя е червена” е лъжливо, ще рече, че на практика, аз мисля, че тя не е червена – а щом тя е червена, то моето убеждение е лъжливо. Виждате ли?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ:(разочаровано) Извинявайте, но вашето доказателство не работи. Разбира се, лъжливостта на вашето първо твърдение означава, че вие не мислите, че книгата е червена – но това изобщо не означава, че вие не мислите, че книгата не е червена.

ФРАНК: Но нали аз зная, че тя или е червена, или не е, и следователно, ако аз не мисля, че тя е червена, аз трябва да мисля, че тя не е червена!

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ Въобще не е задължително. Аз мисля, че на Юпитер или има живот, или там няма живот. Но аз не съм убеден нито в едното, нито в другото – нямам за това достатъчно данни.

ФРАНК: Е, добре, съгласен съм с вас в това. Но нека да походим по глобално към въпроса. Честна дума, аз не мога да повярвам, че мога да греша относно моите собствени убеждения!

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Нима ще ми се наложи да повтарям всичко от начало? Та нали аз търпеливо ви обясних, че с вашите убеждения всичко е наред – погрешни са само изказванията ви!

ФРАНК: Добре – но аз не вярвам и в това, че моите изказвания са били погрешни! Така отчита машината – но откъде-накъде аз трябва да се доверявам на машината?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Кой ви е казал, че  трябва да се доверявате на машината?

ФРАНК: А какво, не съм ли длъжен?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Въпроси, в които фигурира думата „длъжен”, не е по моята част.
Ако желаете мога да ви насоча към мой колега, превъзходен моралист –  той навярно ще може да ви отговори.

ФРАНК: Ах, престанете – аз употребих думата „длъжен” съвсем не в моралистки смисъл. Всичко-на всичко исках да ви попитам, имам ли свидетелство за това, че мога да се доверявам на машината.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Е, и, имате ли свидетелство?

ФРАНК: Не питайте мене затова! Искам да знам, длъжен ли сте да се доверявате на този апарат?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Длъжен ли съм да се доверявам? Нямам понятие, и изобщо не ме е грижа, трябва ли да правя нещо.

ФРАНК: Пак си знаете своето! Питам ви, имате ли свидетелство са надеждността на тази машина?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Разбира се!

ФРАНК: С това трябваше да се започне! И що за свидетелство е то?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Надявам се не мислите, че на такъв въпрос може да се отговори за час, за ден или за седмица. Ако искате да изучите моя апарат заедно с мене, аз не възразявам – но предупреждавам ви, че за това ще са необходими няколко години. Затова пък, след като изтече това време всички ваши съмнения в надеждността на апарата ще се разсеят.

ФРАНК: Възможно е, аз бих се убедил в неговата надеждност, ако всички измервания биха били точни, но и тогава аз щях да се съмнявам в това, че машината измерва действително важни неща. Според мене, тя измерва само физиологическото състояние и действията на човека.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Но разбира с – а какво друго бихте искали от нея?

ФРАНК: Аз се съмнявам, че тя измерва моето психологическо състояние, моите действителни убеждение.

ЕПИСТЕМОЛОГ: Вие отново ли искате да се върнете към изходната точка? Машината измерва именно тези физиологически състояния и процеси, убеждения, усещания и така нататък.

ФРАНК: Започвам да се убеждавам в това, че целия ни спор е възникнал само заради семантически разногласия. Аз съм съгласен с това, че машината вярно измерва моите убеждения във вашия смисъл на тази дума, но не вярвам в това, че тя измерва убежденията ми така, както аз ги разбирам. С други думи, ние отидохме в задънена улица, защото по различен начин разбираме думата „убеждения”.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: За щастие, ние можем да проверим, прав ли сте или не, експериментално. Аз сега притежавам две мозъко-четящи машини; ще включа едната от тях към вашия мозък, за да се изясни, как разбирате тази дума, а другата към моя мозък, за да се разбере, как аз я разбирам.След което ще остане само да сравним данните на двете машини! Почакайте за минута……….Не, извинявайте, но ние двамата разбираме думата „убеждения” напълно еднакво.

ФРАНК: По дяволите вашата машина! Нима вие сам не сте убеден, че разбираме думата „убеждение” еднакво?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Убеден ли съм в това? Минутка, за да проверя данните на машината……… Излиза, че да!

ФРАНК: О Господи, искате да кажете, че не знаете, в какво сте убеден, докато не се консултирате с машината?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Разбира се, не.

ФРАНК: Мнозинството от хората самостоятелно отговарят на този въпрос. Защо на вас ви се налага да вървите по такъв фантастичен околен път – да настройвате мозъко-четяща машина към собствения си мозък, за да узнаете собствените си убеждения от получените данни?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Нима съществува някакъв друг научен, обективен метод, за да науча какви са моите убеждения.

ФРАНК: Но защо не попитате сам себе си?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ (печално): Не е така просто. За питане питам, но отговор не получавам.

ФРАНК: Тогава защо просто не кажете какви са вашите убеждения?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Как бих могъл да кажа какви са убежденията ми, преди самият аз да съм ги научил?

ФРАНК: По дяволите вашите знания за убежденията! Навярно имате някаква идея, някакво убеждение за това, в какво вярвате?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Разбира се, имам такова убеждение. Но как да науча, за какво се отнася това убеждение?

ФРАНК: Опасявам се, че отново се завъртяхме в безкраен кръг. Честно казано, започвам да се съмнявам, че вие сте с ума си.

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Сега ще се консултирам с машината. Да, изглежда, аз наистина започвам да си губя ума.

ФРАНК: Боже мой! Как е възможно така спокойно да говорите за това? Не ви ли плаши това?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Сега ще проверя. Да, оказва се, че аз наистина съм изплашен.

ФРАНК: Оставете на мира тази проклета машина! Не можете ли просто да кажете, че сте изплашен?

ЕПИСТЕМОЛОГЪТ: Току-що ви казах това – и го научих от машината.

ФРАНК: Явно, аз губя надежда, да ви откъсна от тази машина. Добре , тогава нека да поработим с нея още малко. Защо не я попитате, не би ли могла да ви спаси от побъркване?

 EПИСТЕМОЛОГЪТ: Отлична мисъл! Да, това е възможно.

ФРАНК: Как ще стане това?

EПИСТЕМОЛОГЪТ: Не зная, не съм питал машината още..

ФРАНК: Ами, попитайте ги!

EПИСТЕМОЛОГЪТ: Отлична мисъл! Поучава се, че ……

ФРАНК: Какво?

EПИСТЕМОЛОГЪТ: Получава се, че……

ФРАНК: Ами, говорете! Какво се получава?

EПИСТЕМОЛОГЪТ: Нищо по-удивително не съм виждал! Съгласно машината, заради това аз трябва да престана да и се доверявам!

ФРАНК Превъзходно! И как ще постъпите?

EПИСТЕМОЛОГЪТ: Откъде да зная как да постъпя? Аз не умея да чета в бъдещето!

ФРАНК: Имам предвид, какви са сега вашите намерения?

EПИСТЕМОЛОГЪТ: Добър въпрос. Почакайте ще попитам машината. Тя казва, че моите намерения са в състояние на конфликт. И аз разбирам защо! Попаднал съм в капана на ужасен парадокс! Ако машината е надеждна, то аз трябва да престана да и се доверявам. Но ако престана да й се доверявам, ще се наложи да се усъмня в нейния съвет да не й се доверявам. Виждате ли в какво задръстване съм попаднал?

ФРАНК: Познавам човек, който може да ви помогне. Ще отида да се консултирам с него. До виждане!

Сцена 4. (Същия ден в приемната на лекар-психиатър.)

ФРАНК: Докторе, много съм притеснен по повод един мой приятел. Той нарича себе си „експериментатор-епистемолог”.

ДОКТОРЪТ:: А, експериментатор-епистемолог! На света съществува само един такъв и аз отлично го познавам.

ФРАНК: Какво облекчение! Но знаете ли, че той е конструирал мозъко-четяща машина и я е настроил на собствения си мозък? Сега, когато го питат, какво чувства, мисли, в какво вярва, от какво се бои и така нататък, той преди да отговори се консултира с машината. Не мислите ли, че състоянието му е много сериозно?

ДОКТОРЪТ: Не така сериозно, както може да изглежда. Моята прогноза за неговия случай е напълно благоприятна.

ФРАНК: Ако сте негов приятел, не би ли могло да го наблюдавате?

ДОКТОРЪТ: Аз се виждам с него много често и постоянно го наблюдавам. Но не мисля, че така наречената „психиатрическа терапия” може да му помогне. Неговото заболяване е необичайно, но е от тези, които минават сами по себе си. Мисля, че и при него ще премине.

ФРАНК: Надявам се, че оптимизмът ви е оправдан. Така или иначе, струва ми се, че в дадения момент помощ е необходима на мене!

ДОКТОРЪТ: Как така?

ФРАНК: От беседите с епистемолога ужасно се изнервих – дотолкова, че се боя, не си ли загубвам ума; не мога да се доверя даже на това, което ми се струва!  Предполагам, че вие бихте могли да ми помогнете.

ДОКТОРЪТ: Бих се радвал, но сега не бих могъл. Следващите три месеца са ми претрупани с работа. За съжаление, след това излизам за три месеца в отпуск, Така че елате след половин година и ще поговорим.

Сцена 5. (Същата приемна след шест месеца).

ДОКТОРЪТ: Преди да се заемем с вашия проблем, искам да ви зарадвам: вашият приятел-епистемолог напълно се излекува.

ФРАНК: Прекрасно! Как стана това?

ДОКТОРЪТ: Да ви кажа, стана благодарение на сполучливо стечение на обстоятелства – но при това неговата мисловна дейност е била, така да се кажа, част от тези обстоятелства. Случило се е следното: След като вие се видяхте за последен път, той в продължение на няколко месеца се измъчвал от въпроса „Трябва ли да се доверявам на машината? Или не трябва? Трябва ли? Не трябва ли? (Той е приел думата „трябва” във вашия, емпирическия смисъл). Това до никъде не го е завело!  Тогава той решил да „формализира” целия свой аргумент. Той освежил в паметта си своите знания в областта на формалната логика, взел аксиомите от първи порядък и добавил в качеството на не-логически аксиоми някои важни факти, отнасящи се до машината. Разбира се, получената в резултат система била противоречива, но той формално доказал, че трябва да се доверява на машината само в случаите, когато  не трябва да й се доверява. По този начин изводът е, че той едновременно трябва и не трябва да се доверява на машината. Възможно е, да ви е известно, че в система, основана на класическата логика (а точно такава е била неговата система), едно единствено доказано противоречие означава, че в дадената система е възможно да се докаже всяко твърдение, и системата претърпява крушение. Тогава той решил да използва тип логика, по слаба от класическата, и приел на въоръжение нещо, което е близо до така наречената „минимална логика”. В тази система от доказването на едно противоречие не следва задължително доказателството на всяко твърдение. Но тази система се оказала твърде слаба, за да отговори на въпроса, трябва ли да се доверява на машината. Тогава му дошла в главата блестяща идея. Защо да не използва в своята система класическа логика, без да се гледа на това, че в получената система има противоречия? Толкова ли е безполезна противоречивата система? Изобщо не! Да предположим, че за всяко изказване съществува доказателство за това, че то е истинно, и за това, че то е лъжливо – но нима не може да се окаже, че при всяка такава двойка доказателства едното от тях да е просто по-убедително от психологическа гледна точка! Остава просто да се избере система, която действително притежава това свойство и във всяка двойка доказателства едното да изглежда по-убедително, отколкото другото. Освен това – при всяка противоречива двойка твърдения всички доказателства за  едното да са по-убедителни от кое да е доказателство на другото. В резултат всеки човек, освен самия епистемолог, може да се възползва от системата и да реши, възможно ли е да се довери на машината. С него се е случило ето какво: той получил едно доказателство, че трябва да се довери на машината и друго доказателство, че не трябва. Кое от тях се е оказало по-убедително за него, в кое той „повярвал”? Единственият начин да разбере това бил да се обърне към машината! Но веднага той се досетил, че обръщайки се към машината, би означавало мълчаливо признание, че той й се доверява. Така че той си останал в затруднение.

ФРАНК: И как е излязъл от това положение?

ДОКТОРЪТ: Тук се намесила Госпожа Сполука. Доколкото той до ушите бил потънал в теорията на проблема, и тя поглъщала цялото му време, той за първи път в живота си се отнесъл небрежно към експерименталната база В резултат няколко машинни части излезли от строя, а той нищо не забелязал. След което машината за първи път започнала да издава противоречива информация – и то не някакви парадокси, а именно крещящи противоречия! И по специално, един прекрасен ден тя заявила, че той вярва в определено изказване, а няколко дни по-късно тя вече твърдяла, че той не вярва в него! Още по-лошо, машината твърдяла, че неговите убеждения от преди няколко дни не са се променили. Това било достатъчно, за да загуби напълно доверие в машината. Сега той отново си е здрав-здравеничък!

ФРАНК: Нищо по-удивително не съм чувал през живота си! Вероятно, машината от самото начало е била опасна и ненадеждна.

ДОКТОР: Не е така, Тя е била повредена от небрежността на епистемолога, превъзходна е била.

ФРАНК: Да предположим, че когато аз се запознах с нея е било възможно тя да е била ненадеждна.

Не е така, Франк – и това ни води към вашия проблем. Аз прослушах цялата ваша беседа с епистемолога, тя беше записана на касетофон.

ФРАНК: Тогава вие сте разбрали, че машината нямаше как да е права, когато отричаше истинността на моето  твърдение, че книгата е червена.

ДОКТОРЪТ: Но защо?

ФРАНК: Боже мой, нима ще трябва да преживея отново този кошмар? Мога да разбера, че човек може да греши, че този или онзи физически обект притежава определени качества, но срещнали ли сте поне един случай, когато човек греши относно собствените си усещания?

ДОКТОРЪТ: Разбира се! Аз познавах един привърженик на християнската наука, който го болеше зъб. Той стенеше като ранена мечка. Попитаха го, защо не отиде на лекар, за да му лекува зъба, а той отговори, че няма какво да лекува. Тогава го попитаха: „Нима не чувствате болка?” Той възрази: „Не не чувствам – никой не може да чувства болка, защото болката е само илюзия”. Ето ви случай на човек, който отрича, че изпитва болка, макар че всички наоколо отлично знаеха, че го боли. Не мисля, че той лъжеше – той просто грешеше.

ФРАНК: Ами, добре, в този случай това би могло да бъде – но как може човек да греши, казвайки, че вижда този или онзи цвят?

ДОКТОРЪТ:  Уверявам  ви, че ако попитам някого, какъв е цветът на тази книга, и той ми отговори: „Мисля, че тя е червена”, то аз без всякаква машина бих се усъмнил в това, че той наистина счита така. Защото ако той действително би бил убеден, то би отговорил направо „Тя е червена”, а не „Мисля, че тя е червена”. Самата неувереност, изпълзяваща от неговия отговор, показва, че той на практика се съмнява.

ФРАНК: Но защо трябва да се съмнява, че тя е червена?

ДОКТОРЪТ:  На вас това ви е ясно. Кажете, в миналото имали ли сте основание да се съмнявате в правилността на вашите зрителни усещания?”

ФРАНК: Да; няколко седмици преди визитата ми при епистемолога аз страдах от заболяване на очите и виждах цветовете неправилно. Но към момента на визитата аз бях вече здрав..

ДОКТОРЪТ:  В такъв случай няма нищо за чудене, че вие сте се съмнявали в това, че книгата е червена! Истина е, че очите ви са виждали истинския цвят на книгата, но подсъзнателния спомен за вашата болест не ви позволява да повярвате. Така че машината е била права!

ФРАНК: Но защо тя се съмнява в това, че аз искрено вярвам в думите си?

ДОКТОРЪТ:  Тъй като вие самия не вярвате в това, че говорите истината – подсъзнателно вие добре разбирате това. Освен това, достатъчно е да започнете да се съмнявате в собствените си усещания, след което съмнението се разпространява като инфекция, обхваща все по-високи сфери абстракции, докато вашите убеждения не бъдат отровени от неувереност. Обзалагам се, че ако вие отидете сега при епистемолога и машината беше поправена, и кажете, че предполагате, че книгата е червена, машината би се съгласила с вас.

Не, Франк, машината е отлична, по-правилно, беше отлична. Епистемологът научи много от нея – сгреши едва тогава, когато я насочи към собствения си мозък. Не е трябвало да създава такава неустойчива ситуация. Комбинацията от неговия мозък и машината, едновременно изследващи се една друга, създаде сериозни проблеми на обратна връзка. В резултат цялата система се разколеба. Рано или късно нещо в нея трябваше да се повреди – за щастие това се случи с машината.

ФРАНК: Разбирам. Но аз имам един въпрос. Как е могла машината да бъде надеждна, когато самата тя твърди, че на нея не бива да се доверяваме?

ДОКТОРЪТ: Машината никога не е твърдяла, че е ненадеждна, тя винаги е казвала, че еписистемологът би направил по-добре, ако престане да й се доверява. И е била права!

Реймънд М. Смолян

Размишления

 

Ако смоляновският кошмар ви се струва твърде измислен и неубедителен, представете си по-реалистичен сценарий. Въпреки че не е действителна история, тя е напълно възможна.

Живели двама дегустатори на кафе, м-р Чейз и м-р Сенборн. Те работели в компанията „Максуел Хауз”. Заедно с половин дузина свои колеги те следели за това, вкуса на кафето Максуел Хауз да си остане един и същ година след година. Веднъж, след шест години работа за Максуел Хауз, м-р Чейз се изкашлял и признал на м-р Сенборн:

„Да ви кажа, разочарова ме тази работа. Когато дойдох тук преди шест години, аз смятах, че Максуел Хауз е най-доброто кафе на света. Гордеех се с това, че неговият вкус си остава неизменен дълги години и че в това има и дял и моят труд. Ние изпълнявахме своята задача: днес вкусът на това кафе е точно такъв, какъвто беше, когато започнах да работя тук. Но той вече не ми харесва! Вкусовете ми са се изменили. Станали са по-изтънчени. Вкусът на това кафе повече не ме задоволява!”.

Сенборг изслушал тези откровения с голям интерес „Забавно е, че заговорихте за това, – отговорил той, – защото нещо подобно се случи и с мен. Когато аз, наскоро след вас, дойдох в Максуел Хауз, аз, както и вие, считах, че по света няма по-добро от това кафе. А сега, също като и на вас, повече не ми харесва кафето, което произвеждаме.Но вкусът  не се е променил – променили са се ……. моите дегустатори. Това е нещо, което се е случило с моите вкусови рецептори – знаете как те се изключват, ако след като сте сте хапнали палачинка с кленов сироп се върнете към портокалов сок? Вкусът на кафето Максуел Хауз не ми се струва вече такъв, какъвто беше по-рано, Ако това беше така,  аз бих продължил да харесвам това кафе, все още щях да го смятам за ненадминато. Но аз не казвам, че ние сме си вършили лошо работа. Вие смятате че вкусът не се е изменил – това означава, че това е само мой проблем. Навярно, аз повече не съм подходящ за тази работа.”

Чейз и Сенборн си приличат в едно отношение, И двамата са харесвали кафето Максуел Хауз, но и двамата са го разлюбили. Но те твърдят, че между двамата съществува следващата разлика: Чейз смята, че вкусът на кафето Максуел Хауз не се е изменило, а на Сенборн му се струва , че не така. Разликата е огромна и е позната на всички. Но, когато захващат разговор за това, то те започват да се съмняват, действително ли толкова са големи различията между тях. Чейз би могъл да се попита: „Възможно е, Сенборн да се намира в същото положение, в което съм аз, и просто да не е забелязал постепенното изтънчаване на своя вкус? Сенборн би могъл да си помисли: „Възможно ли е, м-р Чейз да се самозаблуждава, когато казва, че вкуса на това кафе си е останал за него точно такъв, какъвто е бил по-рано?”

Спомняте ли си първата си глътка бира? Кошмар! Как някой може да харесва нещо такова? Но вкусът към бирата, размишлявате вие, това е придобит вкус. Хората постепенно приучват себе си – или просто привикват – към бирата и започват да се наслаждават на вкуса й. Но кой вкус? Този на първата глътка? На никой не му харесва този вкус! За придобилия опит любител на бирата, нейният вкус е съвсем друг. В такъв случай, вкусът към бирата съвсем не се придобива и хората не се стараят да привикнат към вкуса на първата глътка – те постепенно започват да чувстват друг, приятен вкус. Ако такъв е бил вкусът на първата глътка, вие веднага бихте се влюбили в тази напитка!

Тогава, възможно е, вкусът да е неотделим от неговата оценка – добър или лош. Чейз и Сенборн е възможно да си приличат; те само изразяват мислите си  по различен начин. Но в такъв случай, това означава, че и двамата бъркат в нещо – въпреки че те искрено отричат да има прилика между тях. Възможно ли да бъде така, че всеки от тях да греши относно себе си и на практика да описва случая на другия? Възможно е,  да са се променили вкусовите рецептори на Чейз, а в същото време да е бил изтънчен вкуса на Сенборн? Възможно ли те дотолкова да грешат?

Някой философи – и не само философи – смятат, че човек  просто не е способен на подобна грешки. Всеки сам е окончателен и непогрешим съдия на собствените си усещания. Ако Чейз и Сенборн са били искрени, познавали са всички значения на думите и не са се сговорили, и двамата би трябвало да казват истината. Възможно ли е да си въобразим такива експерименти, които биха потвърдили правотата на двамата? Ако Сенборн се провали при проверка на способността да дегустира, която той в миналото е издържал блестящо, и ако лекар открие отклонения в неговите вкусови рецептори (причина за което е пристрастяването му в последно време към китайската кухня), ние бихме се съгласили с него. Ако Чейз премине всички тестове по-добре, отколкото по-напред и покаже по-големи познания са типовете кафе и по-голям интерес към сравнителните им достойнства и характерни особености, това би послужило за потвърждение на правилността на неговият възглед относно ситуацията. От друга страна, ако и двамата издържат изпита, това би означавало, че и двамата не са прави.Ако Чейз премине тестиране на Сенборн, а Сенборн – на Чейз, бихме могли да се съмняваме в правотата на всеки от тях, ако подобни тестове имат някакво значение в този случай. Иначе казано, думите с които ще изразите своите твърдения, ако бъдат оспорени, нямат голям шанс да бъдат приети. Всички ние сме готови да твърдим: „Аз зная, какъв съм аз, и зная какво означава това – да бъда себе си!” Възможно е да е така, в някои аспекти, но това трябва да се провери с действие. Напълно е възможно да се случи, вие да откриете, че на практика вие въобще не знаете така добре, какво означава това – да бъдете себе си.

Даниел К. Денет

ИЗМИСЛИЦА

Аз съм измислен персонаж. Но не бързайте да се усмихвате със снизхождение, като се опивате с вашето онтологично превъзходство. Защото и вие също сте измислен персонаж. Всички мои читатели също така са измислени персонажи. Всички мои читатели са измислени – освен един, който, да бъда точен, не е читател, а авторът.

Аз съм измислен персонаж, но това не е измислено литературно произведение, не повече от което и да е друго, прочетено някога от вас. Това не е модернистично произведение, съзнателно заявяващо, че то е измислено, и не е по-хитро произведение, което отрича, че е измислено. С подобни произведения всички сме запознати и умеем да ги поставим в такъв контекст, че никакви думи на автора, включително и тези, които той произнася от първо лице в предисловие или в послеслов, не могат да ни убедят в това, че той говори сериозно, излизайки извън рамките на измислицата.

Моят проблем е още по-сложен: защото аз се опитвам да ви убедя, че вие четете произведение, което не е литература, въпреки че, не сте нещо друго, а измислени персонажи. Вътре в измисления свят, в който ние живеем, това произведение не е измислено, въпреки че, в по-широк смисъл, то не може да не бъде литература, доколкото е част от литературно произведение.

Представете си, че нашият свят е роман, един от персонажите на който сте вие. Съществува ли начин да научите, кой е авторът на този роман? Възможно е. Ако това е роман, в който авторът изразява себе си, можем да направим някои изводи за него като личност – като не забравяме при това, че тези изводи ще бъдат написани от него самия! И ако той напише, че такива и такива изводи са правдоподобни и обосновани, кои сме ние, за да оспорваме това?

Едно от свещените писания в романа, в който ние живеем, твърди, че авторът на нашата вселена създава нещата, като просто казва: „Да бъде….” Ние, така или иначе, знаем, че единствените неща, които могат да бъдат създадени само с думи,  това са разкази, пиеси, епически поеми – с една дума, литература. Ние живеем във вселена създадена от словото – така да се каже, словесна вселена.

 Припомнете си известния проблем за злото: Защо добрият създател позволява на злото да съществува на света; зло, което му е известно и което той е в състояние да предотврати? Но когато авторът включва в своето дело ужасни злодейства, болка и страдания, означава ли това, че той не е добър? Нечестив ли е авторът, заставящ своите герои да понасят всевъзможни трудности? Не, ако в действителност героите не страдат. Но така ли е това? Бил ли е убит бащата на Хамлет? (Или се е скрил някъде, за да погледа, как ще реагира Хамлет?). Лир наистина ли е бил прогонен или така му се е присънило.  Но тези персонажи никога не са били живи и техните страдания съществуват само на книга. В собствения свят на автора, тези страдания не съществуват, което ще рече, че той не е бил жесток в своето творчество (Но от друга страна, защо да считаме за жестокост причиняването на страдания само в собствения ни свят? Което ще рече, че ако Яго извърши някаква мерзост в нашия свят, това не би ли било жестокост?).

„Какво?” – ще възкликнете вие. „Значи ли това, че ние не изпитваме действителни страдания? Че нашите беди са толкова реални за нас, колкото нещастията на Едип – за самия него?”  Толкова са реални. Можете ли да докажете, че вие съществувате в действителност? Ако Шекспир беше поставил в устата на Хамлет репликата „Мисля, следователно, съществувам”, бихме ли се съгласили да считаме това за доказателство за съществуванието на Хамлет? Би ли било това доказателство за самия Хамлет – и ако е така, колко струва едно подобно доказателство? И възможно ли е да се въвежда в литературно произведение някакво доказателство? Да кажем, ако го представи един от героите, да го наречем „Декарт”. (Подобен герой би трябвало да се вълнува не от това, че сънува, а от това, че другите го виждат насън).

Хората често откриват аномалии в своя свят, неща, които не се съгласуват със своето обкръжение. Колкото по-надълбоко копнат, толкова повече необясними загадки се появяват: невероятни съвпадения, необясними факти, които са любима храна за любителите на заговорите и убийствата. Подобни аномалии могат да бъдат открити във всяка област – достатъчно е да ги потърсим – и това положение би било естествено, ако нашата действителност не би била дотолкова взаимосъгласувана и истинска, колкото на нас ни се струва, ако тя не беше реалност. Възможно е, ние да стигаме до границите, до които авторът е разработил детайлите на своя разказ. Но кой открива тези граници? Авторът, който пише за всичко това, който знае за нашите открития. И много е възможно той сега да се подготвя да отстрани тези свои пропуски. Не живеем ли в папка с коректури, очакваща своя коректор? Не сме ли ние в чернови вариант на книгата?

Признавам си, че ми се иска да въстана и да се обединя с вас в заговор, за да смъкнем своя автор, или в крайна сметка, да съгласуваме нашите позиции, да скрием от него част от личния си живот и получим възможност да дишаме свободно. Но за нещастие, моят автор чете тези думи, известни са му всичките резки промени в моето настроение и всичките ми тайни мисли.

Но контролира ли той всички мои движения? Или, чрез своите писания, нашият автор опознава своите персонажи и се учи от тях? Удивлява ли се той на нашите мисли и чувства? Когато на нас ни се струва, че самите ние мислим и чувстваме, следваме ли в това неговите описания, или – напротив – авторът в своите описания следва истината в характерите на своите герои? Зависят ли нашата свобода и личен живот от това, което авторът още не е измислил, но е взел в предвид всички последствия от това, което е написал? Тези неотчетени възможности са тази част от нашия свят, над която той няма власт, тук ли са нашите мисли и постъпки, които не попадат под неговия контрол? Или той не отчита само това, което ние бихме могли да кажем и да направим при някакви други обстоятелства и нашата независимост се намира само в царството на условното наклонение?

Какво се намира в края на този път – безумие или просветление?

Ние знаем, че нашият автор се намира отвъд пределите на нашия свят, но за него е възможно да не са му чужди нашите проблеми. Възможно е, той също да си задава въпроса, не е ли персонаж от литературно произведение, а създадената от него вселена – пиеса в пиеса? Не ме ли заставя да пиша това есе и, по-точно този абзац, за да изрази своите опасения?

За нас би било забележително, ако нашият автор наистина би бил герой на литературно произведение, а измислицата, създадена от него, би описвала истинския свят, в който живее неговия автор, този, който го е създал В такъв случай ние бихме се оказали измислени персонажи, които без намесата на нашия автор (но не и без намесата на неговия собствен автор), бихме били като истински хора. (И затова ли ние толкова много изглеждаме така истински?)

Трябва ли да съществува някъде горен етаж, свят, който да не бъде измислица на някого? Или тази йерархия е безкрайна? Изключена ли е такава вероятност, макар и минимална, при която някой персонаж на някой свят да създаде собствен измислен свят, герой от който на свой ред да създаде света на първия персонаж?

Съществуват теории, описващи нашия свят като по-малко истински отколкото някакъв друг и даже като илюзия. Така ли иначе към идеята за нашата онтологическа непълноценност не е така лесно да се привикне. За да облекчим своята задача, хайде да подходим към нашия свят от гледна точка на литературен критик и да се опитаме да си изясним към какъв жанр той принадлежи. Какво е това – трагедия, фарс, театър на абсурда? Каква е сюжетната линия и в кое действие ние се намираме?

Подобен статус не е лишен от преимущества: например, ние ще продължаваме да живеем и след смъртта, навеки консервирани в литературното произведение – и ако не навеки, поне до тогава, докато продължава нашата книга. Можем ли да се надяваме, че живеем във вечно класическо произведение, а не в пиеса–еднодневка?

Още повече, не може ли Хамлет с известно право да каже за себе си: „Аз съм Шекспир”? Какво е общото между него, Макбет, Банко, Дездемона и Просперо? Съзнанието за това, че техен общ автор е Шекспир, който стои зад техните чувства и постъпки. (Това е начинът по който съществува братството между хората.) И като са вземе предвид заплетеността на нашия онтологически статус и личното местоимение за първо лице, всеки от нас с пълно основание може да твърди: „Авторът – това съм аз.”

РОБЪРТ НОЗИК

От автора

Представете си, че започна да ви убеждавам, че всичко гореизложено е чиста проба литература и че „аз” в текста се отнася не за мен, автора, а за моя лиричен герой. Или представете си, че кажа, че това изобщо не е литературно произведение, а хумористично и в същото време напълно сериозно философско есе, написано от мене, Робърт Нозик (не този Робърт Нозик, който е посочен като автор в началото на това съчинение – който, доколкото ни е известно, може да бъде, всичко на всичко, още един литературен герой, – а този, който е завършил 165-то училище). Вашата реакция на това есе ще зависи от това, какво ще ви кажа за него – ако вие, това не е много вероятно, се съгласите да приемете моите думи на вяра.

Бих ли могъл аз да реша да ви открия, че това е литература или философско есе, сега, след като съм завършил написването на този постскриптум? Как ще повлияе моето решение върху характера на това, което вие вече сте прочели? Мога ли да отложа своето решение до момента, когато вие вече ще сте го прочели докрай и едва тогава да определя статуса и жанра на написаното?

Може би, Бог още не е решил, какъв свят е създал – измислен или истински. Ще вземе ли Той решение в Деня на Страшния Съд? И какво зависи от това, какво решение ще приеме – и ще промени ли едното или другото решение нещо в нашето положение?

И на какво решение се надявате вие?

РОБЪРТ НОЗИК

Следва продължение…….

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.04.2012
Последно продължение качено на 19.03.2013

Към началото на страницата / към страница 1 >>
Към карта на сайта