изкуство – преводи на български 

Към карта на сайта

Стр. 2, 2.1, 2.2. 2.3

Съдържание на страницата:

Огюст Роден – „Изкуството“
(Беседи събрани от Пол Гсел):

Рисунъкът и колоритът
Женската красота
Някогашните души – днешните души
Мистичното в изкуството

 

Огюст Роден

ИЗКУСТВОТО

(продължение)

Беседи събрани от Пол Гсел

Рисунъкът и колоритът

Роден винаги рисува много. Той си служи било с перо, било с молив. По-рано той прекарваше няколко контури с перо, а след това с четката покрива с бяло и червено. Работите изпълнени с гваш по този начин, приличат на копия от барелефи или на цели изваяни релефни групи. Това са самите замисли на скулптора.

По-късно започна да употребява молива, за да рисува голи тела, които покриваше след това с багрите на човешкото тяло. Тези рисунки са по-свободни от другите. В тях положенията са по неустановени, по бегли. Това са по-скоро замисли на художника. Линиите понякога са невъобразимо смели. Случва се цяло тяло да бъде дадено с една непрекъсната линия, изтеглена с един замах. Проличава нетърпението на художника, който се бои да не пропусне нито един мимолетен трепет. Цветът на кожата, предаден с три=четири удара на четката, покрива торса и крайниците: моделировката се достига обобщено чрез повече или по-малко боя, която остава да съхне; при това четката е тъй бърза в размаха, че няма време да събере капките, останали при всеки удар. Тези скици дават твърде бързите жестове или по-добре целостта на моментните движения и трепети, които окото едва сварва да долови в половин секунда. Това не са линии, не са бои, това е самото движение, самият живот.

Напоследък, като продължаваше да употребява молива, Роден престана да моделира с четката. Той се задоволяваше да отбележи сянката, като разтриваше с пръст контурните линии. Така разтрити, линиите изглеждат, че обгръщат формите със сребърно бяла мъгла и ги правят по-леки и като че ли нематериални. Те ги потапят в поезия и тайнственост.

След като пред самия Роден разгледах доста много от тях, споделих с него колко много  се различават те от педантично завършените  рисунки, които обикновено предизвикват одобрението на публиката.

– Вярно е – отговори той, – че това, което най-много се нрави на широката публика е неизразителната дреболия на изпълнението и фалшивото благородство на жестовете. Простият не разбира нищо от едно смело резюме, което се издига над безполезните подробности, за да се добере до истината на цялото Той също така не разбира нищо от искреното наблюдение, което презира театралните пози, и се интересува само от съвършено простите, но много по-затрогващи положения на реалния живот.

За рисунъка съществуват много погрешни схващания, които не могат да се поправят.

Някои мислят, че рисунъкът може да бъде хубав сам по себе си. Той е хубав само с истината, с чувствата, които ни носи. Възхищават се от богатите с теми художници, които рисуват контури, лишени от значение, и които претенциозно разполагат фигурите си. Очароват се от пози, които никога не се забелязват в природата, и ги наричат художествени, защото те напомнят онова кривене, което вършат италианските модели, когато искат да получат някой сеанс. И това наричат обикновено хубав рисунък. А в действителност това е само фокусничество, което възхищава снобите.

Рисунъкът в изкуството е като стила в литературата. Стилът, който маниерничи, който се надува, за да бъде забелязан, е лош. Добър стил е само този, който, като минава незабелязано, съсредоточава цялото  внимание на читателя върху третирания сюжет и получената емоция.

Художникът, който парадира с рисунъка си, писателят, който иска да спечели похвала за стила си, приличат на ония войници, които се перчат с униформата си, но които отказват да идват в сражението, или по-точно – на ония земеделци, които постоянно излъскват ралото си, за да го направят да блести, вместо да го забият в земята.

Истински прекрасният рисунък или стил не се стреми да се хареса, а е изцяло погълнат от това, което изразява. Така е и с колорита. Всъщност няма нито прекрасен стил, нито прекрасен рисунък, нито прекрасен колорит; има само една единствена красота – красотата на истината, която се разкрива. И когато една истина, една дълбока идея, когато едно могъщо чувство сияе в едно литературно или художествено  произведение, съвършено явно е, че стилът или колоритът и рисунъкът в него са великолепни; и те са такива благодарение на проблясъка на истината.

С право се възхищават от рисунъка на Рафаел. Но той не ни очарова сам по себе си, нито със спокойните линии, уравновесени с повече или по-малко изкуство, а със значението, което е вложено там. Защото цялото негово достойнство е лъчистото спокойствие на душата, което струи през очите на Рафаел, изразявано чрез ръката и голямата му любов, която се е разливала от сърцето му, върху цялата природа. Тези, които не са имали неговата нежност, а са искали да взаимствуват от Урбинския майстор вървежа на линиите жестовете на фигурите му, постигат само едно безвкусно подражание.

Това, което ни възхищава в рисунъка на Микеланджело, не са нито самите линии, нито смелите скъсявания, нито безпогрешната анатомия, това е гръмовното и отчаяно могъщество на този Титан. Имитаторите на Буанароти, които без да притежават неговата душа, са копирали в живописта неговите архитектонични пози и напрегнатата мускулатура, изпадат в смешно положение.

Това, което трябва да се утвърди в колорита на Тициан, не е хармонията, повече или по-малко приятна, а чувството, което пробужда, защото тя има значение само тогава, когато ни дава идеята на великолепие и властна независимост. Истинската красота във Веронезовия колорит иде от това, че той с изяществото на своите сребристи отблясъци, пробужда милата сърдечност на патрицианските празненства. Боите на Рубенс не са нищо сами по себе си. Тяхната разпаленост би била безсмислена, ако не даваше впечатлението за живота, за щастието, за здравата чувственост. Не съществува може би нито едно художествено произведение, което дължи очарованието си само на комбинацията на линиите или тоновете си и което действа само на очите. Ако например стъклописите от XII или XIII век очароват погледа с кадифената мекота на своите дълбоки сини, с галещите си и нежни виолетови и със своите тъй жарки кармини, то е защото те изразяват тайнственото блаженство, на което набожните художници от тази епоха са се надявали да се наслаждават в небето на своите мечти. Ако някой персийски глинени съдове, изпъстрени със сини карамфили, са очарователни, то е защото с един странен ефект техните тонове пренасят душата в някаква долина, приказна и феерична.

Така всеки рисунък и всеки ансамбъл на боите откриват едно значение, без което в тях не би имало никаква красота.

– Не се ли страхувате, че презрението към грубата работа в изкуството….

– Кой ви казва да я презирате? Без съмнение тя е само едно средство. Но художникът, който го пренебрегва, не ще постигне никога своята цел, която се състои в изнасяне на чувството, на идеята. Такъв художник прилича на онзи ездач, който е забравял да дава овес на коня си.

Твърде явно е, че ако рисунъкът липсва, ако колоритът е фалшив, то и най-могъщата емоция не би могла да се изрази. Анатомическите неправилности ще будят смях, когато художникът би искал да затрогне. В такава неловкост изпадат днес много млади художници. Понеже те никак не са преминали сериозно обучение, неумението им ги издава на всяка крачка. Замислите им са добри, но една твърде къса ръка, едно криво бедро, една неточна перспектива, отблъскват зрителя.

Защото в действителност, никое моментно настроение не би могло да замени дългата упорита работа, необходима за да привикне окото вярно да схваща формите и пропорциите и да направи ръката послушна на всяка заповед на чувството. И когато казвам, че занаятът не трябва да се изтъква, аз съм далеч от мисълта, че художникът може да мине без знания. Напротив, трябва да се владее една съвършена техника, за да се прикрие занаята.

Той трябва да владее една съвършена техника, за да конкретизира това, което знае. Без съмнение фокусниците, които правят натруфени скици с молива си или извършват заглушителна цветна пиротехника, или тези, които сглобяват полирани фрази от странно невъзможни думи, за обикновения зрител са най-способните хора на света. Но голямата трудност, върхът на изкуството е да се рисува, да се пише просто и естествено.

Вие току-що  се видели някоя картина, току-що сте прочели някоя страница; вие не сте обърнали внимание нито на рисунъка, нито на колорита, нито на стила, но вие сте разчувствувани от дъното на душата си. Не се страхувайте, че ще останете излъгани: рисунъкът, колоритът и стилът имат изискана техника.

– При все това, учителю, не се ли случва твърде знаменитите шедьоври да имат известни слабости в обработката. Не казват ли например, че картините на Рафаел са често с лош колорит., а тези на Рембранд със съмнителен рисунък?

– Грешат, вярвайте ми. Шедьоврите на Рафаел пленяват душата, то е, защото всичко у тях и колоритът, и рисунъкът допринасят за това възхищение.

Разгледайте малкия Свети Георги в Лувъра, Парнас във Ватикана, разгледайте подготвителните картини за гоблени в музея на Саут-Кенсингтън, хармонията в тези произведения е очарователна. Колоритът на Санцио е съвсем различен от колорита на Рембранд. Но той е точно такъв, какъвто го дава вдъхновението му. Той е светъл и блестящ. Той разлива свежи, цветисти и радостни тонове и носи вечната младост  на самия Рафаел. Колоритът като че ли е въображаем, но то е, защото истината наблюдавана от Урбинския художник, съвсем не е чисто материалната истина; тя е по-скоро от областта на чувствата, където формите и боите са трансформирани чрез самата любов.

Без съмнение непримиримият реалист може да нарече този колорит неверен, но поетите го намират точен. И явно е, че колоритът на Рембранд или този на Рубенс, съчетан с рисунъка на Рафаел, би бил смешен и чудовищен.

Рисунъкът на Рембранд се отличава тъй много от този на Рафаел, но не е по-малко добър.

Колкото линиите у Санцио са са меки и чисти, толкова тези у Рембранд са груби и прекъснати. Вниманието на великия холандец се спира на гънките на облеклото, на бръчките върху старите лица, на загрубелите плебейски лица: защото за Рембранд красотата не е нещо друго освен изразената антитеза между тривиалността на външната обвивка и душевното излъчване. А как той би могъл да покаже тази красота, съчетаваща видимата грозота и моралното величие, ако би искал да съперничи по елегантност с Рафаел?

Признайте, прочее, че рисунъкът му е съвършен, защото съответствува точно на изискванията на мисълта му.

– Значи според вас погрешно е да се мисли, че един и същ художник не би могъл да бъде едновременно добър колорист и добър рисувач.

Разбира се, аз не зная как се е установил този предразсъдък и все още се ползва с такъв кредит.

Ако големите художници са изразителни, ако те ни завладяват, явно е, че те владеят всички изразни средства, които са им необходими.

Аз току-що ви го доказах за Рафаел и за Рембранд. Същото може да се каже за всички големи художници.

Обвиняваха например Дьолакроа, че не знаел да рисува. Истината, напротив, е, че неговият рисунък се съчетава великолепно с колорита му: като него той е отривист, неспокоен, екзалтиран; той е буен и разпален; като него той понякога е безумен и тъкмо тогава е най-хубав. Никога не можем да наблюдаваме колорита и рисунъка и да им се любуваме поотделно, защото те са едно и също.

Това, което измамва , то е, че те приемат само един стил на рисуване – този на Рафаел, или по-точно, те се възхищават даже не от този на Рафаел, а на неговите подражатели, този на Давид и Енгр…… В действителност има толкова вида рисунък и колорит, колкото и художници.

Дюрер, казват понякога има твърд и сух колорит. Съвсем не. Той е просто немец. Той е генерализатор – неговите композиции са точни като логически конструкции, фигурите му са солидни като основни типове. Ето защо рисунъкът му е тъй подчертан, а колоритът така стабилен

Холбайн е от същата школа – неговият рисунък няма флорентинската прелест. Колоритът му не притежава венецианското очарование, но линиите и боите у него имат едно могъщество, една тежест, каквито може би не се намират у никой друг художник.

Изобщо може да се каже, че у художниците, които се вдълбочават в разсъждения, като Дюрер например, рисунъкът е особено стегнат, а колоритът – суров, като математическа истина. У други художници е обратното. У тези, които са поети по душа,  като Рафаел, Кореджио, Андрея дел Сарто, линията е по-гъвкава, колоритът някак нехайно нежен.

У други пък, както обикновено ги наричат реалисти, с други думи, у които чувствителността е по-видима, като Рубенс, Веласкес, Рембранд, линията има живо движение, със скокове и застои, а боите ту сияят със слънчев блясък, ту спокойно гаснат като през мъгла.

Следователно средствата за изразяване у гениите са различни колкото самите им души. И съвсем не може да се каже, че у едни от тях рисунъкът и колоритът са по-добри или по-лоши, отколкото у други.

– Много добре, Учителю, но премахвайки обикновената квалификация на художниците на рисувачи и колористи, не мислите ли, че много затруднявате бедните критици на изкуството. на които тя оказва толкова услуги.

За щастие, струва ми се, че в самите ваши думи, любителите на категории биха могли да намерят нов принцип на класификация.

Колоритът и рисунъкът, казвате вие, са само средства, а душата на художника е, която трябва да се познае. Следователно аз мисля, че художниците трябва да бъдат групирани според особеностите на техния духовен мир.

– Вярно е.

– Биха могли да съберат тези, които като Албрехт Дюрер и Холбайн са логисти. Ще отделят една група от другите, у които преобладава чувството: Рафаел, Кореджо, Андреа дел Сарто, както вие ги наименувате вкупом, ще фигурират на първо място между тези елегици. Друга една група ще бъде образувана от големите художници, които се интересуват от живата деятелност на ежедневието, и триото Рубенс, Веласкес и Рембранд ще бъде там най-прекрасното съзвездие.

Най-после една четвърта група ще може да събере художници като Клод Лорен и Търнер, за които Природата е една тъкан от лъчисти и неуловими видения.

– Без съмнение, драги ми приятелю. Такава класификация не ще е лишена от остроумие и тя ще бъде във всеки случай по-точна от тази, която различава колористи и рисувачи.

Самата сложност на изкуството, или по-право сложността на човешката душа, която си служи с изкуството, за да се разкрие, прави безполезно всяко подразделение на художниците. Така Рембранд често е един възвишен поет, а Рафаел – често суров реалист.

Да си дадем усилие да разберем големите художници, да ги обичаме, да се опияняваме от техния гений, но нали би трябвало да се пазим да ги обозначаваме с етикети като аптекарски медикаменти.

 

Женската красота

Домът на Бирон, който неотдавна служеше като манастир на Сакре-Кьор е зает в настоящия момент от наематели, сред които е и скулпторът Роден.

Роден има и други ателиета в Мьодон, в Париж, в Склада на мраморите, но предпочита това пред останалите,

То е наистина най-прелестното място за живеене, за каквото може да мечтае един художник. Авторът на Мислителя разполага тук с множество широки зали, твърде високи, дървената част на които е в бяло, украсени с очарователни корнизи и златни линии.

Една от залите, тази в която работи, е с ротонда и извежда чрез високи врати-прозорци във великолепна градина.

От дълги години този терен е запустял. Но между дивите треви личат някогашните линии от чемшири, които са ограждали алеите; под капризните лози се познават дървените мрежи на зелените беседки. И всяка пролет посред изкласилите треви никнат и цъфтят в лехите отглежданите някога градински цветя. Нищо не е тъй сладостно-меланхолично, както това постепенно заличаване на човешкия труд от свободната природа. В дома Бирон Роден прекарва всичкото си  време в рисуване. В този манастирски покой той обича да се уедини сам сред голотата на красиви млади жени и в множество моливни скици да улови плавните пози, които те заемат пред него. Тук, където девствениците получаваха своето възпитание под опеката на светите девици, могъщият скулптор се възхищава на физическата красота и неговата страст към изкуството е не по-малко благочестива от набожната, в която бяха възпитавани ученичките от Сакре-Кьор.

Една вечер аз гледах с Роден една серия от етюдите му и се възхищавах от хармоничните арабески, с които той беше възпроизвел върху хартията различните пропорции на човешкото тяло.

Контурите, прекарани с един замах, напомнят движения буйни или нехайно-тихи, а неговият палец, който е минал върху линиите, за да ги разтрие, е предал чрез едно леко облаче очарованието на модела.

Като ми показваше рисунките си, той мислено виждаше моделите, които му бяха позирали, и непрестанно възклицаваше:

– О! раменете на тази, какво очарование! Това е една удивително изискана крива линия…. Моята рисунка е твърде тежка! ….. Аз много се старах…но! Вижте, ето един втори опит от същата жена – това се приближава повече….. и все пак!

Вижте шията на тази тук – каква божествена елегантност – тя е с почти неземна грация!

Или хълбоците на друга жена – какво великолепно вълнение! Какво изискано съчетание на мускулите в нежната повърхност. Просто да паднеш на колене пред него.

Погледът му се губеше в съзерцание на своите спомени – би казал човек, че това е някой ориенталец в Мохамедовия рай.

-Учителю – го попитах аз, – намирате ли лесно красиви модели?

– Да.

– Значи красотата не е твърде рядка в нашата страна?

– О, съвсем не.

– Но запазва ли се дълго време?

– Тя бързо се променя. Аз не мога да кажа, че жената е като някой пейзаж, който се изменя непрестанно с наклона на слънцето, но сравнението е почти точно.

Истинската младост, тази на зрялата девственост, тази, в която тялото, пълно със свежа сила, се закръгля в своята непринудена гордост и като че се бои от любовта, а в същото време я зове, тази младост трае едва няколко месеца.

Без да говорим за деформацията, която материнството причинява, умората от желанията и треската на страстта бързо развалят тъканите и разпущат линиите.

Младото момиче става жена – това е една друга красота, все още възхитителна, но не така безукорна.

– Но кажете, не мислите ли, че античната красота е надминавала много красотата на нашето време и че съвременните жени не могат да се сравняват с жените, които са позирали пред Фидий.

– Съвсем не.

– Все пак съвършенството на гръцките Венери…..

Тогавашните художници са имали очи, за да го видят, докато днешните са слепи – ето цялата разлика. Гръцките жени били хубави, но тяхната красота е властвувала най-вече в мисълта на самите скулптори., които са ги изобразявали.

Днес има такива жени. Това са главно южноевропейките. Съвременните италианки например принадлежат към същия средиземноморски тип, както моделите на Фидий. За този тип е характерно, че ширината на раменете е равна на таза.

– Но нашествието на варварите в латинския свят не са ли изменили чрез кръстосване античната красота?

– Не. Ако се предположи, че варварските раси не са били тъй красиви, то времето се е заело да заличи следите, оставени чрез кръвосмешенията на античния тип, и да възобнови хармонията на древния тип.

В съединението на хубавото и грозното винаги хубавото побеждава. Природата чрез един свещен закон насочва постоянно към прекрасното и води непрекъснато към съвършенство.

Освен средиземноморския тип съществува друг един северен тип, към който принадлежат много от френските, както и германските и славянските жени.

У този тип тазът е силно развит, а раменете са по-тесни – това е структурата, която наблюдавате в нимфите на Жан Конжон, във Венера – от Съда на Париса, рисуван от Вато, в Диана – от Худон.

Освен това гърдите са обикновено наведени напред, докато в античния и средиземноморския тип гръдният кош се вдава назад.

Всъщност всичките човешки типове, всички раси имат своята хубост. Достатъчно е да се открие тя.

Аз рисувах с безкрайно удоволствие малките танцьорки от Камбоджа, които идваха неотдавна в Париж със своя суверен. Дребните жестове на тънките им крайници притежаваха странна и чародейна пленителност.

Аз правих етюди и от японската актриса Ханако. Тя няма никакви тлъстини. Мускулите й са нарязани и изпъкнали като у малките кучета, наречени фокс-терие. Сухожилията й са тъй силни, че ставите с които се свързват, са дебели колкото самите крайници. Тя е толкова силна, че може да остане на един крак колкото желае дълго време, като другият издига пред себе си под прав ъгъл. Така, тя изглежда вкоренена в почвата като някое дърво. Впрочем нейната анатомия е съвсем различна от анатомията на европейките, обаче е твърде красива със своята особена сила.

След малко, подхващайки една мисъл, която му е скъпа, той продължи:

– Изобщо красотата е навсякъде. Не тя липсва за очите ни, но нашите не могат да я съзрат.

Красотата това е характерът и изражението.

Следователно няма нищо в Природата, което да е по-характерно от човешкото тяло. Със своята сила или с грацията си то възбужда най-разнообразни представи. Понякога то прилича на цвете: огъването на торса наподобява стеблото; усмивката на гърдите и главата и блясъкът на косите одговарят на разтварянето на венчето. Понякога то напомня гъвкавата лиана, храст със смела и изящна извивка.: Когато те видя, казва Одисей на Навзика*, струва ми се, че виждам онази палма, която в Делос, близо до жертвеника на Аполона, беше израсла от земята с един могъщ устрем към небето.

* Така е в превода на Любен Пинтов

В друг случай човешкото тяло, прегънато назад, е като пружина, като вълшебен лък, с който Ерос хвърлящ невидимите си стрели. Понякога то прилича на урна. Често аз съм карал модела да седне на земята, като си извърне гърба към мене, а ръцете и краката постави напред. В тази поза силуетът на гърба, който се изтънява в кръста, а се разширява към хълбоците, изглежда отделен и наподобява изискана ваза амфора, която съдържа живота на бъдещето.

Човешкото тяло е винаги огледало на душата и оттам иде най-голямата му красота:

Плът на жената – о, чудо! – вълшебна дивна глина.
Проникване върховно на светлий дух в пръстта.
Що Битието тайно изписа с красота.
О, вещество, в което пред свойта плащеница,
Блести игрей душата! О, тиня, де личи
На скулптора божествен великата десница.
Кал царствена, що мами душа сърце, очи.
Свещена кал, която владее чрез любов
И тласка в свойто ложе душата с тъмен зов.
– Ах, в час на страстни чувства, обаян аз не мога
Да пия красотата, без да прегръщам Бога!

 Да. Виктор Юго добре го е разбрал. Това, което обожаваме в човешкото тяло, не е само формата му, колкото и да е красива, то е по-скоро вътрешният пламък, който го осветява.

 

Някогашните души – днешните души

Преди няколко дни придружавах Огюст Роден в Лувъра. Той отиваше там, за да види отново бюстовете на Худон.

Едва бяхме пред Волтер.

– Какво великолепие! – се провикна Роден. – Това е олицетворение на хитростта.

Очите леко разногледи, като че ли търсят някой противник. Изостреният като на лисица нос се чувства как трепти и като че ли ще се разшири, за да усети злоупотребленията и насмешките. А устата – какъв шедьовър! Тя е оградена с две гънки на ирония и изглежда като че ще изрече някакъв сарказъм. Една стара, твърде лукава сплетница – ето впечатлението, което прави този Волтер, едновременно тъй жив, тъй слаб и тъй малко мъжествен.

И след една минута съзерцание:

– Тези очи! – Пак за тях…. Те са прозрачни, лъчисти.

Същото може да се каже за всички бюстове на Худон. Този скулптор по-добре от някой художник или пастелист, можа да постигне прозрачността на зениците. Той ги е продупчил, пробил, изрязал; усилил е особените духовни отпечатъци, които са повече или по-малко проявени, и с това е заместил блясъка на светлината в зениците. И какво разнообразие в погледите на всички тези маски. Изящество у Волтер, добродушие у Франклина, авторитет у Мирабо, тежест у Вашингтон, весела нежност у мадам Худон, бодрост и свежест у дъщерята на скулптора и у прелестните двама малки Брониар. Този скулптор се интересува от изражението на погледа. Чрез очите той разкриваше душите. И те не можаха да скрият от него никаква тайна. Затова съвсем не е нужно да се питаме дали тези бюстове са имали прилика с лицата.

При тези думи аз спрях Роден.

– Вие намирате, че приликата е твърде ценно качество?

– Разбира се, ….. необходимо.

– Много от художниците казват понякога, че бюстовете и портретите, лишени от прилика, могат да бъдат все пак твърде хубави. Спомням си по този повод думите на Хенер. Когато една дама му се оплакала, че портретът й, който той току-що  завършил, няма прилика, той отговорил със своя елзаски жаргон: „Хе, мадам, след вашата смърт наследниците ви ще бъдат щастливи да притежават един добър портрет, рисуван от Хенер, и твърде малко ще искат да знаят дали той прилича на вас.“

– Възможно е този художник да е говорил така, но несъмнено това ще е било някаква шега, която не отговаря на неговата мисъл, защото аз не мога да повярвам, че той е имал погрешни идеи за едно изкуство, в което показа такъв голям талант. Трябва да разберем какъв род прилика изискват портретът и бюстът.

Ако художникът възпроизвежда само външната, видимата страна, както прави това фотографията, ако отбелязва с точност различните линии на една физиономия, без да им придава известен характер, той не заслужава възхищение. Приликата, която трябва да се постигне, е приликата на душата; тя е единствената, която има значение Скулпторът или художникът е длъжен да търси нея чрез чертите на лицето.

С една дума, трябва всички линии да бъдат изразителни, тоест полезни за илюстриране на едно съзнание.

– Но не се ли случва понякога лицето да бъде в дисхармония с душата?

– Никога.

– Все пак спомнете си правилото на Ла Фонтен: „Не бива никога да съдим за хората по външността.“

– Тази максима според мене се отнася само за повърхностните наблюдатели Защото външността може да подведе тяхната бърза преценка. Ла Фонтен пише, че мишлето сметнало котката за най-кроткото съзнание. Но той говори за едно мишле, с други думи за един глупак без критична мисъл.

Външният вид на котката открива на всеки, който я изучава внимателно, че под това сънливо лицемерие в нея има скрита жестокост.Един физиономист може добре да направи разлика между вид и вида на истинската доброта. И тъкмо там е ролята на художника – да извади наяве истината, дори когато е забулена с лицемерие.

Действително няма художествена работа, която да изисква тъй много проницателност, както портретът или бюстът. Понякога мислят, че самата работа на художника изисква повече сръчност, отколкото интелигентност. Достатъчно е да се погледне някой добър бюст, за да се схване тази грешка. Едно такова произведение е цяла биография. Бюстовете на Худон  например са написани като глави от мемоари. Епоха, раса, професия, личен характер – всичко това е отбелязано.

Ето Русо срещу Волтер.

Колко душевна изтънченост в погледа! Това е общото качество на всички лица на XVIII век. Това са критици – те контролират всички дотогава приети принципи. И имат бдителни очи.

Относно произхода му: това е женевския плебей. Колкото Волтер е аристократичен и представителен, толкова Русо е груб, излязал от простолюдието с с изпъкнали скули, къс нос, четвъртита брада – познава се синът на часовникаря и някогашния слуга. Професия. Той е философ, чело наклонен и съзерцателно, нещо антично в облика, подчертано с класическата лентичка, която опасва главата; външността е наистина първобитна, небрежни коси  прилика с някой Диоген или някой Менип – това е  проповедникът за възвръщане към природата и към простия живот.

Личният характер. Общо сбръчкване на лицето – това е мизантропът; сбрани вежди, мъчителна линия върху челото – това е човекът, който се оплаква и често с право, че е преследван. Питам ви – не са ли това най-добрите пояснения на Изповеди?

Мирабо.

Eпоха. Предизвикателна поза, перука в безпорядък, разкопчана дреха. Лъх на революционна буря минала по този лъв, готов да зареве.

Произход. Владетелска осанка, с красиво извити вежди, гордо чело – това е някогашният аристократ. Но демократическата тежест на бузите, надупчени от дребната шарка, и свитият врат между раменете издават графа от Рикети, симпатизиращ на третото съсловие, на което става тълкувател.

Професия. Той е оратор. Устата се готви да изрече думи и, за да хвърля надалече своята фраза, Мирабо повдига глава, защото беше нисък, както повечето от ораторите. У този вид хора наистина природата развива гръдния кош в ущърб на височината Очите не се спират върху никого, а плуват над някакво голямо събрание. Това е поглед едновременно неустановен и величествен. И кажете ми само не е ли един фантастичен подвиг да изразиш чрез един бюст цяла тълпа и даже повече – една цяла страна, която слуша.

Най-после личният характер. Наблюдавайте чувствеността на устните, двойната брадичка, трептящите ноздри: вие ще съзрете недостатъците на личността – навикът към разточителство и нуждата от наслаждения

Всичко това е дадено в бюста.

Лесно е да се скицира същата серия от забележки за всички бюстове на Худон.

Ето например Франклин. Тежък, дебели увиснали бузи – това е някогашният работник. Дълги пророчески коси, тиха благосклонност – това е простонародният моралист, добродушният Ришар. Голямо вироглаво чело, наведено напред – белег на упоритостта, с която Франклин можа сам да се просвети, да се издигне, да стане знаменит учен, после – да освободи отечеството си. Общата масивност на фигурата не измами Худона и той даде лукавството в очите и ъглите на устните и с това разкри предпазливия реализъм на пресметливеца, който можа да спечели, и хитростта на дипломата, който се промъкна до тайните на английската политика. Ето съвсем жив един от прадедите на съвременна Америка.

Е, добре! В тези възхитителни бюстове не се ли съдържа поотделно хрониката на цял полувек?

Аз се съгласявам с това.

Роден продължава:

– И както в най-добрите писани повествования това, което се харесва най-много от всичко в тези записки от печена глина, мрамор и бронз, то е искрящата грация на стила, лекотата на ръката, която ги съставя, то е щедростта на красивата, толкова френска душ, която ги съчинява. Худон – това е Св. Симон, без благородните предразсъдъци, това е Сен-Симон по духовитост, но по-великодушен. Ах! Божествен художник!

Аз не се отегчих да сравнявам с бюстовете, които бяха пред нас, страстното обяснение, което даваше за тях моят събеседник.

– Трябва да е трудно – му казах аз – да се проникне тъй дълбоко в съзнанието.

– Да без съмнение.

После с един отенък на ирония той продължи:

– Най-големите трудности за художника, който моделира някой бюст или рисува някой портрет,не идват все пак от от самото произведение, което той изработва. Те идват…. от клиента, който го кара да работи. По някакъв странен и фатален закон този, който поръчва своя образ, ожесточава винаги в борбата с таланта на художника, когото си е избрал.

Твърде рядко е човек да се види такъв, какъвто е, а при това, ако се познае, неприятно му е, че художникът го изобразява откровено.

Той иска да бъде представен съвсем безстрастен, с най-обикновен облик, иска да се представи като някоя обикновена светска марионетка.

На него му се харесва, ако длъжността, която изпълнява или мястото, което заема в обществото, скриват напълно човека, който е в него. Един магистър иска да бъде една мантия, един генерал – една куртка, обшита със злато.

Те не настояват да се прониква в душите им.

Така се обяснява успеха на толкова посредствени портретисти и скулптори, които се ограничават да предават само безличния облик на клиентите си – техните галуни и протоколното им изражение. И тези художници са най-облагодетелствувани, защото те придават на модела си една маска на блясък и тържественост. Колкото повече бюстът или портретът е надут или преиначен, колкото той прилича на някоя кукла, суха и претенциозна, толкова повече клиентът е задоволен.

Може би това не всякога е било така.

Известни владетели от XV век например като че са намираха удоволствие да се видят изобразени върху медалите на Пизанелло като хиени или лешояди. Те се чувстваха горди, без съмнение, че не приличат на никого. Или по-право, те обичаха и почитаха изкуството и приемаха суровата отговорност на художниците като наказание, наложено им от някой религиозен директор.

Тициан не се поколеба да представи Папа Павел III с муцуна на лисица, нито да подчертае властното безчувствие на Карл V или похотливостта на Франциск I, а репутацията му не изглеждаше да се е влошила пред тях. Веласкес, който изобрази Филип IV като крайно елегантен човек, но твърде нищожен и без лакейничество увисналата му челюст, запази все пак неговото благоразположение. И по този начин испанският монарх спечели пред потомството твърде голямата слава – да бъде покровител на изкуството.

Но съвременните хора са възпитани да се боят от истината и да обожават лъжата.

Това отвращение към художествената правда прозира дори в най-интелигентните наши съвременници. Като че ли те са недоволни, когато са представени в своите бюстове, каквито са. Те искат да приличат на загладени бръснари.

Също така най-красивите жени, тези, чиито черти се съчетават с най-добър стил, се ужасяват от собствената си красота, когато някой талантлив скулптор почва да ги възпроизвежда. Те го молят да ги угрози, като им придаде кукленска и нищо неизразяваща физиономия.

Да изпълниш един добър бюст, означава да изнесеш една тежка битка. Важното е да не губиш сили, а да оставаш верен пред себе си. Толкова по-зле, ако творбата бъде отказана. Толкова по-добре, ще кажа аз, защото най-често това е доказателство, че притежава много качества.

Колкото за клиента, който, макар и недоволен, приема една сполучлива работа, неразположението му ще е временно, защото познавачите ще направят толкова много комплименти по адрес на б1ста му, че той ще започне да се възхищава от него. И ще заявява после най-искрено на всички, че той го е намирал винаги превъзходен.

За отбелязване е обаче, че бюстовете, изработени безплатно за приятели или роднини, са едни от най-хубавите. То не е само за това, че художникът познава по-добре моделите, които постоянно вижда и обича, но по-скоро безплатността на работата му дава свобода на действие да го направи тъй, както иска. При това най-хубавите бюстове не рядко са били отказвани, дори когато са били предлагани като подаръци По такъв начин шедьоврите най-често са считани като обида за тези, за които са били предназначени..

Скулпторът трябва да не се поддава, а да намира удоволствие и награда в това, че работи добре.

Тази психология на публиката, с която художниците трябва да се справят, ме забавляваше твърде много, но в действителност немалко горчивина проникваше в иронията на Роден.

– Учителю – му казах аз, – между многото неприятности в работата на скулптора, струва ми се има една, която вие пропускате да споменете. То е да се направи бюст на клиент, чиято глава е неизразителна или просто издава ясна глупост.

Роден почна да се смее.

– Това не може да се смята за неприятност – отговори той. – Не забравяйте моята любима максима: Природата е винаги прекрасна, трябва само да се постигне, какво тя ни разкрива. Вие ми говорите за едно неизразително лице. Няма такова за художника. За него всяка човешка глава е интересна. Един скулптор, ако ни разкрива блудкавостта на някоя физиономия, ако ни покаже някой глупак, погълнат от грижата да парадира пред света – това вече е един добър бюст. Обаче това, което наричат ограничен ум е често едно съзнание, което не се е развило, защото не е получило възпитанието, което би му позволило да се разгърне, и в този случай лицето предлага това тайнствено и пленително зрелище на един разум, сякаш обгърнат с було.

Най-после какво да ви кажа? Дори в най-незначителната глава все пак цари животът – величествена сила, неизчерпаем материал за шедьоврите

*   *   *

Няколко дни по-късно аз отново видях в ателието на Роден в Мьодон отливки на много от неговите най-добри бюстове и използувах случая да запитам какви спомени будят те у него. Неговият Виктор Юго, беше там вдълбочен в размишленията си – челото страшно набръчкано, сякаш вулканично, косите в хаос. приличащи на бели пламъци, излизащи от черепа му. Това беше олицетворение на съвременния лиризъм, дълбок и бурен.

 
– Моят приятел Базир ме представи на Виктор Юго – каза Роден. – Базир беше секретар на вестник Марсилезата, после на Непримиримият. Той обожаваше Виктор Юго. Той бе същият, който даде идеята да се празнува публично осемдесетгодишнината на този велик мъж. Празникът, вие го знаете, бе едновременно тържествен и трогателен. Поетът поздрави от своя балкон грамадната тълпа, дошла пред жилището му да го акламира – човек би казал, че това е някой патриарх, благославящ паството си. От този ден той запази една нежна признателност за човека, който организира празника. И ето как Базир, без голяма мъка, ме заведе при него.

За нещастие, Виктор Юго току-що бе измъчван от един посредствен скулптор – Вилен. Той, за да му направи лош бюст, го е карал да му позира тридесет и осем пъти. и когато аз скромно изразих желанието си да възпроизведа чертите на Съзерцанията, той страшно сви олимпийските си вежди.

– Не мога да ви забраня да работите – каза той, – но предупреждавам ви, че аз няма да ви позирам. Няма да изменя заради вас нито един от навиците си – оправяйте се както можете!

Аз се залових и направих с молив голямо число бегли скици, за да мога впоследствие да улесня работата си при моделировката. По-после занесох моята поставка и глина. Но естествено аз не можех да поставя тези зацапани пособия другаде освен на една веранда. и понеже Виктор Юго обикновено седеше в салона с приятелите си, вие си представяте каква беше трудността на моята работа. Аз гледах внимателно великия поет, мъчех се да запечатам в паметта си образа му, веднага след това тичах към верандата да фиксирам в глината спомена от това, което бях видял. Но често в прехода, който правех, моето впечатление отслабваше така, че когато стигах вече до столчето си, не смеех да ударя нито един път с ножчето си и трябваше да се връщам отново при модела.

Когато привършвах работата си, Далу ме помоли да му дам достъп до Виктор Юго и аз на драго сърце му направих тази услуга.Но знаменитият старец умря наскоро след това и Далу направи бюста му от един отливък, снет от лицето на покойника.

Роден ме заведе тогава пред една витрина, в която имаше един странен каменен блок. Това бе ключов камък от свод, един от тези, които архитектите вмъкват в центъра на своите предверия, за да поддържат кривата. Върху предната страна на този камък беше скулптирана четвъртита маска, обхващаща слепите очи и страните, според формата на блока. Аз познах лицето на Виктор Юго.

– Въобразете си този сводов ключов камък на входа на някое здание, съградено в чест на поезията – ми каза знаменития скулптор. Без мъка аз си представих това прекрасно видение. Челото на Виктор Юго, поддържайки по такъв начин тежестта на една арка, би символизирало гения, върху който се опира цялата мисъл и цялата активност на една епоха.

– Ще дам тази идея на архитекта, който би желал да я изпълни – ми каза Роден.


Наблизо беше отливъкът от бюста на Анри Рошфор. Познава се тази размирна глава – изпъкналото чело на немирно дете, което постоянно се пъчи пред другарите си, буйният перчем,който се вълнува като сигнал за въстание, уста изкривена от ирония, тази настръхнала брада – едно непрестанно бунтуване, един дух, критикуващ и войнствен. Великолепна маска, върху която се отразява част от съвременната мисъл.

= Пак чрез посредничеството на Базир – ми каза Роден – аз влязох в съприкосновение с Анри Рошфор, който беше директор на вестник. Знаменитият полемист се съгласи да ми позира. С възхищение го слушах – толкова беше възторжен, -но той не можеше нито минута да остане неподвижен. Той шеговито ме укоряваше за моето професионално усърдие. Смеейки се, той казваше, че един сеанс съм употребявал да прибавя една топка глина, а друг – за да я отмахна.

След известно време, когато неговият бюст получи одобренията на хора с вкус, той без резерва се съгласи с техните похвали, но не поиска никога да повярва, че моята работа е останала такава, каквато беше, когато я отнесох от дома му. – Много я дооправихте, нали? – често ми повтаряше той. Всъщност аз дори не бях я докосвал.

След това, като постави едната си ръка пред косата на бюста, а другата пред брадата, Роден ме попита:

– Какво впечатление ви прави така?

– Би казал човек – римски император.

– Тъкмо това исках да ви накарам да кажете.

Никога не съм намирал толкова чист класически тип, както у Рошфор. Ако някогашният противник на Империята не знае още това парадоксално сходство на профила си с този на Цезарите, басирам се, че то ще го накара да се усмихне.

Един момент по-рано, когато Роден ми говореше за Далу, аз си спомних за бюста, който той му беше направил и се намираше в Люксембургския музей.

Това е една горда и предизвикателна глава, един врат сух и жилест, като на дете от предградията, една разрошена занаятчийска брада, едно набръчкано чело, ожесточени вежди, като на някогашен комунар, един пламенен и горд изглед на непреклонен демократ. При това широки и благородни очи и в очертанията на слепите очи – деликатни вдлъбнатинки, разкриващи страстния любител на красотата.

На един въпрос, който му зададох, Роден ми отговори, че той моделирал този бюст през времето, когато Далу, използвайки амнистията, се бил върнал от Англия.

– Той не го притежава, защото нашите отношения се прекъснаха веднага, след като го представих на Виктор Юго.

Далу беше голям майстор и неговите скулптури са с великолепно декоративно съчетание. И с право ги сравняват  с едни от най-хубавите групи на нашия седемнадесети век.

Той би създал само велики произведения, ако нямаше слабостта да желае едно официално положение. Той се стремеше да стане Льо Брьон* в нашата Република, като диригент на всички съвременни художници. Но той умря, преди да постигне това.

* Charles Le Brun – френски художник от седемнадесети век, протежиран от Колбер. Упражнил е голямо влияние върху изкуствата на своето време. (бел. Л. Пинтев)

Не могат да се упражняват две професии едновременно.  Всичкият труд изразходван за да се получат полезни връзки и да се играе известна роля, е загубен за изкуството. Интригантите не са глупци, когато един художник иска да им конкурира, той трябва да положи толкова усилия, колкото те самите изразходват, и накрай за него не остава време да работи.

Кой знае? Ако Далу беше останал завинаги в ателието си да следва спокойно своята работа, той без съмнение би създал такива чудеса, хубостта на които би заслепила всички очи и единодушната оценка би му дала онова царствено артистическо достойнство, за завладяването на което той изхаби всичките си способности.

Амбицията му все пак не беше съвсем празна, защото неговото влияние пред общинския съвет е спечелило едно от най великолепните творения на своето време. Той въпреки неприкритата враждебност на административните комисии поръча на Пювис де Шаван украсяването на стълбите на префектурата. И вие знаете с каква божествена поезия този велик художник украси стените на общинската сграда.

Тези последни думи наведоха разговора за бюста на Пювис де Шаван.


За тези, които са познавали човека, този бюст притежава поразително сходство.

– Той държеше главата си високо – каза Роден. –Черепът му, здрав и валчест, като че беше направен да крепи някаква каска. Изпъкналите му гърди като че ли бяха навикнали да носят бронята. Лесно можеше да си го представим в Павия на страната на Франциск I, да се бие за защита на честта.

В неговия бюст се забелязва наистина аристократът  от стар род, широкото чело и величествените вежди разкриват философа, а тихия поглед, хвърчащ из необятното пространство, издава великия декоратор, възвишения пейзажист.

Няма друг модерен художник, за когото Роден да изказва повече възхищение, повече уважение, отколкото на художника на Света Геновева.

– Да кажем, че е живял между нас – се провикна той, – да кажем, че този гений, достоен за по-блестяща епоха на изкуството, ти е говорил, че си го видял, че си стиснал ръката му! Струва ми се, че то е ако бях стиснал ръката на Никола Пусен.

Каква прекрасна мисъл! Да се отдалечи фигурата на един съвременник, да се постави в миналото, за да се сравни с една от историческите светли фигури, които са там, и да се трогваш от умиление при мисълта а материалната близост с този полубог – не е ли туй най-трогателната почит.

– Пювис де Шаван не харесваше моя бюст и това беше една от горчивините в кариерата ми. Той намираше, че аз го бях окарикатурил. И все пак аз вярвам, че съм изразил в скулптурата си целия ентусиазъм и благоговение, които чувствах към него. Бюстът на Пювис ме накара да мисля за бюста на Жан Пол Лоран, който е също в Люксембургския музей.


Валчеста глава, подвижно и възбудено лице, почти запъхтяно – това е един южняк. Нещо много първично и грубо в изражението, очи, които като че ли гледат далечни видения – това е художникът на полудивите епохи, когато хората са били здрави и неудържими.

Роден ми каза:

– Лоран е един от моите най-стари приятели. Аз позирах за един от меровингските войници, които в декорацията му в Пантеона присъствуват на смъртта на Света Геновева.

Неговата обич ми е била винаги полезна. Той спомогна аз да получа поръчката за Гражданите на Кале. Наистина тя малко ми донесе, защото аз направих шест бронзови фигури за същата цел за същата цена, каквато ми предлагаха само за една. Но аз съм дълбоко признателен, че ме подтикна да направя едно от моите най-значителни произведения.

С голямо удоволствие направих неговия бюст. Той приятелски ми забеляза, че съм го представил с отворена уста. Отговорих му, че според очертанието на неговия череп той произхожда твърде вероятно от старите испански визготи и че този тип беше характеризиран с изпъкналостта на долната челюст. Но не зная дали той остана доволен от тази етнографска бележка.

В този момент съзрях един отливък от бюста на Фалгиер.

Характер – кипящ и избухващ, лице – набраздено с бръчки и издутини, като разровена от бурите почва, мустаци на мърморко, коси – гъсти и къси.

– Това беше едно малко биче – ми каза Роден.

И наистина аз забелязах ширината на шията, пред която гънките на кожата образуваха нещо като гуша, четвъртито чело, глава наведена и упорита, готова да напада напред.

Един малък бик! Роден често прави подобни сравнения с животинското царство. Някой с голямата си шия и с автоматичните си жестове е една птица, която граби отдясно и отляво, друг персона твърде любезна, твърде кокетна е един Кинг Шарл* и пр.

* Кинг Шарл – малко елегантно куче от испанска порода, привързано и паметливо. (бел. Л. Пинтов)

Тези сравнения явно улесняват работата на мисълта, която търси да класира физиономиите в общи категории.

Роден ми разказа при какви обстоятелства се е свързал с Фалгиер.

– Това беше – каза той, – когато дружеството на литераторите се отказа от моя Балзак. Фалгиер, комуто беше поверена тогава поръчката се стараеше да ми засвидетелствува приятелството си и показваше, че не споделя ни най-малко подобни хули. Чрез взаимността и симпатиите аз предложих да направя бюста му. Той го намери твърде сполучлив, когато беше завършен, и го е защитавал даже, това знам, срещу онези, които са го критикували в негово присъствие. И на свой ред той изработи моя, който е твърде хубав.

Най-после за видях у Роден един бронзов екземпляр от бюста на Бертело.


Той го завърши една година след смъртта на великия химик.

Ученият се съсредоточава с чувството на решената задача. Той размишлява. Той е сам срещу себе си, сам срещу сгромолясването на старите вярвания, сам пред Природата, проникнал в някои нейни тайни, но която остава още тъй много тайнствена, сам на брега на безкрайната небесна бездна. И неговото измъчено чело, неговите наведени очи са болезнено печални. Тази прекрасна глава е като емблема на съвременния ум, глава препълнена от знания, почти уморена от мисъл, която стига до въпроса – каква е ползата?

Бюстовете, чиито репродукции, току-що ме възхищаваха и с които моят почтен събеседник току-що ме занимаваше, се групираха сега в душата ми и ми се струваха като най-голямото съкровище от документи на нашата епоха.

– Ако Худон – казах аз на Роден – е написал записките на осемнадесети век, вие редактирахте записките от края на деветнадесети век.

Стилът ви е по-груб, по-буен от стила на вашия предшественик, израженията са по-малко елегантни, но още по-естествени и по-драматични, ако мога да се изразя така.

Скептицизмът, който в осемнадесети век беше знатен и критикуващ, у вас е станал суров и мъчителен. Личностите у Худон бяха по-общителни, вашите са по-съсредоточени. Тези на Худон насочваха критиките си срещу злоупотребите на един режим, вашите сякаш поставят под съмнение цената на човешкия живот и изпитват мъката на неосъществените желания.

– Аз направих това, което можех най-добре да направя. Никога не съм лъгал. Никога не съм ласкал съвременниците си. Моите бюстове често не са се харесвали, защото биваха винаги твърде искрени. Те имаха безспорно една заслуга – правдивостта. Нека тя да ги краси.

 

Мистичното в изкуството

Една сутрин, когато бях отишъл в Мьодон да видя Роден, казаха ми в коридора на къщата, че той бил болен и че почива в стаята си.

Отивах си вече, когато една врата се отвори горе на стълбите и чух Роден:

– Елате моля, ще ми бъде приятно!

Побързах да се отзова на тази покана и го намерих в домашна роба, с разрошени коси, обут в пантофи, пред камината, беше ноември.

– През този сезон – каза той – аз си позволявам да боледувам.

– ???

– Да, да! През всичкото останало време имам толкова работа, толкова ангажименти, грижи, че ми е съвсем невъзможно да отдъхна нито минута. А умората се натрупва и аз дълго и упорито се боря да я победя, докато с приближаване края на годината аз съм принуден да спра работа си за няколко дни.

Като слушах внимателно тези думи, аз гледах на стената голям кръст, на който беше прикован един Христос, три четвърти естествена големина.

Това беше изразителна цветна скулптура. Свещеният труп висеше като сюблимна дрипа на мъченическия стълб: мъртви меса, безкръвни, зеленикави, главата повиснала с болезнено примирение, един мъртъв Бог, който изглеждаше, че няма да възкръсне никога – краят на едно мистично пожертвуване.

– Вие се любувате на моето разпятие! – ми каза Роден. – То е страшно, нали? С реализма си то напомня разпятието от капелата del Santisimo Cristo в Бургос* – онзи образ тъй ужасен, по-точно казано, истински човешки труп, изпълнен със слама.

* Burgos – град в Испания (бел. Л. Пинтев)

Всъщност този Христос не е тъй зловещ. Колко са чисти и хармонични линиите на тялото и ръцете!

Като виждах Роден в екстаз, хрумна ми мисълта да го попитам дали е религиозен.

– То зависи от значението, което се придава на думата – ми отговори той. – Ако смятаме за религиозен човека, който се подчинява на известна традиция, явно е, аз не съм религиозен. И кой ли е останал религиозен в нашата епоха? Кой може да отстъпи от критическия си дух и своя разум?

Според мене религията е нещо по-друго от пелтеченето на едно верую. То е чувството за всичко, което е необяснено и без съмнение необяснимо в света. То е обожаването на  незнайната сила, която поддържа световните закони  и, която съхранява всички видове същества; то е съмнението във всичко, което не се поддава на нашите чувства в този безкраен свят на нещата, който нито очите на нашето тяло, нито тези на нашия ум са способни да видят; то е още устремът на нашето съзнание към безкрайното, вечното, към познанието и безграничната любов – вярване може би химерично, но което още от този свят заставя да трепти нашата мисъл, почувствала се с крила.

В този смисъл аз съм религиозен.

Роден следеше сега бързоструещите се пламъчета на дървата, които горяха в камината.

Той продължи:

– Ако религията не съществуваше, аз бих почувствал нужда да я създам.

Истинските художници изобщо са най- религиозните от всички смъртни.

Мислят, че ние живеем само с чувствата си и че външния свят ни е достатъчен. Вземат ни за деца, които се опияняват от преливащите се цветове и които се забавляват с формите като с кукли…… Разбират ни зле. Линиите и нюансите за нас са само белезите на скритата същност. Като прехвърлят видимото, нашите погледи отиват чак до душата, и когато после възпроизвеждаме контурите, ние ги обогатяваме с душевното съдържание, което те обгръщат.

Истинският художник трябва да изразява цялата правда в природата не само външната, но също и особено вътрешната. Когато един добър скулптор моделира някое човешко тяло, то не само мускулите, които той представя, но и животът, който го одухотворява…. още по-право – могъщата сила, която ги образува и която им придава грацията, енергията, любовното очарование или безграничния възторг.

Микеланджело направи да прогърми съзидателната сила във всяка жива плът…. Лука дела Робия им придаде божествена усмивка. Така всеки скулптор според темперамента си придава на Природата развихрена или спокойна душа.

Пейзажистът отива по-далеч, може би. Не само у живите същества се вижда отражението на мировата душа: то е и в дърветата, в храстите, в полетата, в хълмовете. Това, което за другите хора е само дърво и земя, за великия пейзажист се явява като лице на едно огромно същество. Коро виждаше добрината разляна по върховете на дърветата, по тревите на ливадите и по огледалата на езерата. Миле съзираше там страданието и примирението. Навсякъде великият художник чувствува мировата душа да се разкрива пред неговия дух. Где ще намерите по-религиозен човек?

Не е ли акт на обожаване, когато скулпторът долавя грандиозната изразителност на формите, които изучава, когато от преходните линии той може да подбере и извади наяве вечния тип на всяко същество, когато успява да отдели от самата същност на Вселената неизменните модели, по образа на които са създадени всички същества. Вижте например шедьоврите на египетската скулптура -човешки фигури или животни, и кажете подчертаването на съществените линии не произвежда ли тревожния ефект на някой свещен химн? Всеки художник, който има способността да обобщава формите, с други думи, да открива логиката им, без да пресушава живата им реалност, предизвиква същата религиозна емоция, защото той ни разкрива трепетите, които сам е изпитал пред безсмъртните истини.

Нещо подобно – казах аз – е безпокойствието на Фауст, когато посещава онова странно царство на Майките, където се разговаря с нетленните героини на великите поети и където, безучастен към величието им, съзерцава всичките творчески идеи на земната действителност.

– Каква великолепна сцена – се провикна Роден – и каква широка фантазия у този Гьоте!

Той продължи:

– Тайнствеността е , от друга страна, атмосферата, в която са потопени най-хубавите творби на изкуството. Те изразяват наистина всичко, което геният изпитва пред лицето на Природата. Те я представят с целия и блясък, с цялото величие, което един ум може да открие в нея. Но по неволя те се сблъскват също в безкрайната неизвестност, която обгръща от всички страни твърде малката сфера на известното. Защото най-после ние чувствуваме и схващаме във Вселената само тази външност на нещата, чрез която те ни се представят и могат да бъдат доловени от нашите сетива и нашата душа. А всичко останало се губи в безкрайна тъмнина. Също тъй съвсем близо до нас хиляди неща остават неизвестни нам, защото ние не сме устроени така, за да можем да ги схванем.

Когато Роден замълча един момент, аз се задоволих само да цитирам стиховете на Виктор Юго:

Пред нас светът открива едната си страна.
А другата е скрита в нощта на страшна тайна.
Нии носим иго – но кой причината узна?
Нещата тук са кратки, безцелни и случайни.

– Поетът го е казал по-добре от мене – добави Роден, като се усмихваше.

Той продължи:

– Изящните произведения, най-ярките доказателства за разума и искреността, казват всичко, което би могло да се каже за човека; и после те уясняват, че има други неща, които не могат да бъдат постигнати и разгадани.


Всеки шедьовър има тази тайнствена способност. И винаги в него има някое малко недоумение и загадка. Спомнете си многото въпросителни, които стоят над всички картини на Леонардо да Винчи. Но аз сгреших като взех за пример този голям мистик, у когото моята теза се потвърждава твърде лесно. Да вземем по-добре величествения Полски концерт на Джорджоне. Това е веселият зов към живота; но към него се прибавя едно меланхолично опиянение: какво е човешката радост? От де идва тя? Къде отива? – Загадка на битието!

Да вземем също, ако искате, Класосъбирачките на Миле. Една от тези жени, която страшно се измъчва под палещото слънце, се изправя и гледа хоризонта. И ние разбираме, че в проблясъка на съзнанието, в тази обгоряла глава, изниква един въпрос – каква полза?

Тук е мистичното, което обгръща цялото произведение.

Каква полза от закона, който свързва създанията с живота, за да ги прави да страдат? Каква полза от тази примамка, която ги кара да обичат живота, който е тъй мъчителен? – Тревожна загадка!

И това не са само шедьоврите на християнската култура, които правят такова мистично впечатление. То се чувства също пред шедьоврите на античното изкуство, пред Трите орисници от Партенона например. Аз ги наричам Орисници, защото това е осветено название въпреки мнението на учените, че тези статуи представляват други богини, – но това няма толкова голямо значение!…. Това са три седнали жени, но позите им са тъй спокойни, тъй тържествени, че те изглеждат да участват в нещо величаво, което не се вижда. Над тях цари наистина великото тайнство на мистерията: безплътният вечен Разум, комуто цялата Природа се подчинява и комуто самите те са неземни прислужници.

Така всички големи художници се приближават до преградата на непознаваемото. Някой от тях жестоко си разбиват челото в него; други, чието въображение е по-весело, им се струва, че чуват зад стената песните на сладкопойните птици, които населяват тайнствената градина.

Аз слушах внимателно Роден, който откриваше по този начин най-съкровените мисли за изкуството. Би казал човек, че умората, която бе осъдила тялото му да почива пред това огнище с трептящи пламъци, е оставила духа му по-свободен, като го е увлякла да се отдаде тъй страстно на своите блянове и мечти.

Насочих разговора върху собствените му произведения.

– Учителю, – казах аз, – вие говорите за другите художници, но се въздържахте да кажете нещо за себе си. Вие обаче сте един от тези, които са вложили най-много мистично в произведенията си. И в най-малките ваши скулптури се чувства мъката по невидимото и необяснимото.

– Хе, драги ми Гсел – каза той, като ме погледна иронично, – ако съм вложил известни чувства ив произведенията си, то съвсем безполезно е да ги обяснявам с думи, защото аз не съм поет, а скулптор; те би трябвало лесно да се четат в скулптурите ми; ако ли не, ще значи, че аз не съм изпитвал тези чувства.

– Имате право! Публиката трябва да ги открие. Аз ще ви кажа какво мистично, мисля, съм доловил във вашето вдъхновение. Вие ще потвърдите, ако съм схванал вярно .Струва ми се, че това, което постоянно ви занимава в човешкото същество, то е странното безпокойство на душата, привързана към тялото.

Във всичките ваши статуи – същия устрем на духа към непостижимото, въпреки мудната нерешителност на плътта.


Вашият Свети Йоан Кръстител, тежък и масивен, е напрегнат, като че ли възбуден от една свещена мисия, която прехвърля всички земни хоризонти. Във вашата група Гражданите на Кале душата влюбена в безсмъртното, носи за наказание колебаещото се тяло и като че му крещи страшните думи: „Ти трепериш скелет!“

Във вашия Мислител размишлението, което напразно се сили да обгърне абсолютното всецяло, превива едно силно тяло пред ужасните си усилия, като го сгърчва и свива на топка, като го смазва. Също във вашата Целувка телата мъчително треперят, като да са се почувствали от по-рано неспособни да реализират неразривния съюз, желан от душите. Във вашия Балзак геният, възсиял в множество величествени видения, разтърсва като някоя дрипа нездравото тяло, като го осъжда и принуждава на безсъние и каторжен труд.

Дали е точно тъй учителю?

– Аз не казвам не – отговори Роден, който замислено гладеше дългата си брада.

– И във вашите бюстове още повече може би вие предадохте това нетърпение на духа към оковите на материята.

Почти всичките напомнят великолепните стихове на поета:

Както гранката тръпне, щом птицата литне от нея,
Тъй духът му, разкъсал тялото, излитна навън!

Вие представихте писателите с наведени глави, като под тежестта на собствените им мисли. Колкото пък за вашите художници те гледат Природата право пред себе си, но са плахи, защото съзерцанието ги е завело по-надалече от това, което виждат, по-далече от това, което могат да изразят!

Също така вие сте представили един женски бюст в Люксембургския музей, може би най-добрият, който сте изваяли, приведен и люлеещ се – сякаш самата душа надвесена над бездната на бляновете, е опиянена и замаяна.

И за да завърша, вашите бюстове често ми спомняли портретите на Рембранд, защото холандският майстор също тъй отлично предаде този зов към безкрайността, като осветяваше челата на фигурите си със светлина, която пада отгоре.

– Да се сравнявам с Рембранд – какво светотатство! – живо се провикна Роден. – С Рембранд – колоса в изкуството! Мислите ли това приятелю мой!…. Да коленичим пред Рембранд и никога да не поставяме някого наред с него!…

Но вие вярно сте схванали, като виждате в произведенията ми устрема на душата към царството, може би химерично, на истината и безграничната свобода. Тъкмо там е всъщност мистичното, което ме вълнува.

Един момент след това, той ме попита:

– Съгласни ли сте сега, че изкуството е като една религия?

– Без съмнение – му отговорих аз.

– Нужно е все пак да се припомни – каза той малко сурово, – че първата заповед на тази религия за тези които искат да я изповядват, е: да се знае добре да се моделира една ръка, едно тяло, едно бедро.

Следва продължение:

Авторизиран превод от Любен Пинтев (1919 г.)

Огюст Роден „ИЗКУСТВОТО“
Беседи събрани от Пол Гсел
ИЗДАТЕЛСТВО БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИК 1968

 

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.11.2013

Към началото на страницата
Към карта на сайта

Save