философия Дъглас Хофстатър 
Към карта на сайта 
(Снимката, поставена в главата на страницата, е на картина на Рене Магрит (René François Magritte), белгийски художник, един от основните представители на сюрреализма.)
Съдържание на страницата:
ОКО НА РАЗУМА („The Mind’s I” – Douglas R Hofstadter / Daniel C Dennett) Превод Shi Jian
ПРЕДИСЛОВИЕ
ВЪВЕДЕНИЕ
Личен живот
Другият разум
Патериците на Фройд
КАК АЗ СЪМ БЕЗ ГЛАВА – Д. Е. Хардинг
Размисли
ДУШАТА НА ШИМПАНЗЕТО МАРТА – Теръл Минандър
Размисли
ДУШАТА НА ЗВЕРЧЕТО МАРК ТРЕТИ– Теръл Минандър
Размисли
НОВО ОТКРИТИЕ ЗА РАЗУМА – Харолд Дж. Моровиц
Размисли
ДУХЪТ – Алън Уилис
Размисли
ЕГОИСТИЧНИТЕ ГЕНИ И ЕГОИСТИЧНИТЕ МЕМИ – Ричард Доукинз
Егоистичните гени
Егоистичните меми
Размисли
РАЗУМЪТ КАТО ПРОГРАМА – Даниел К. Денет
Къде съм аз (Даниел С. Денет)?
Размисли
Къде съм аз (Дейвид Х. Сенфорд)?
Размисли
ЕПИСТЕМОЛОГИЧЕСКИ КОШМАР – Реймънд М. Смолян
Размисли
ИЗМИСЛИЦА – Робърт Нозик
От автора
В тази книга са представени различни възгледи върху човешкия разум и изкуствения интелект. Едновременно с това тя е класическа антология на есета, написани по различно време, от изтъкнати хора на духа: Хорхе Луис Борхес (Jorge Luis Borges), Ричард Докинс (Richard Dawkins), Теръл Миданър (Terrel Miedaner), Станислав Лем (Stanisław Lem) ……….върху понятия като „душа”, „съзнание”,” личност” …….
Тези понятия и отношенията между тях в „Око на разума” се разглеждат от различни гледни точки: на литературата, психологията, философията….
Дъглас Р. Хофстатър е познат в България с книгата си „Гьодел, Ешер, Бах”.
Бележка от преводача
Дъглас Хофстатър, Даниел Денет
ОКО НА РАЗУМА
(фантазии и размишления върху аз-а и душата)
ПРЕДИСЛОВИЕ
Какво е това разумът? Какво е това Аз-ът? Възможно ли е грубата материя да мисли или чувства? Къде се намира душата? Всеки, който се замисли над подобни въпроси, твърде скоро ще се намери в задънена улица. Тази книга е опит да се извадят наяве възникващите тук противоречия и да се опишат те живо и образно. Ние искахме не толкова да отговорим на тези въпроси, колкото да развълнуваме всеки, който прочете тази книга: както „техничарите”, привържениците на строго научния мироглед, така и тези, които се придържат към религиозни и духовни възгледи и вярват в наличието на душа. На нас ни се струва, че в днешния ден на тези въпроси не съществуват лесни отговори.Преди хората да стигнат до единодушен извод за природата на самосъзнанието, ще им се наложи радикално да изменят своя подход към много от споменатите вече проблеми. Тази книга е написана, за да развълнува, да извади от равновесие и да обърква, като прави очевидното странно, а странното – очевидно.
Тази книга се роди от беседите, които се провеждаха през 1980 година в центъра за изучаване на Бихевиористиката в Пало Алто. Денет работеше там над проблемите на изкуствения разум; той имаше подкрепата на Националния Научен Фонд и Фонда на името на Алфред П. Слоан. Книгата беше завършена, когато Хофстатър беше стипендиант на Фонда Саймън Ф. Гугенхайм и се занимаваше с изкуствения интелект в Стандфордския университет. Искаме да благодарим на упоменатите фондове за поддръжката на нашите изследвания и за предоставената ни възможност за сътрудничество.
Дъглас Р. Хофстатър
Даниел К. Денет
Чикаго
Април 1981
ВЪВЕДЕНИЕ
Виждате на изток Луната, която изгрява. Друга луна изгрява на запад. Гледате как две луни плуват една срещу друга по черното, студено небе. Скоро ще се срещнат, ще се разминат и всяка ще продължи по своя път. Вие се намирате на Марс, на милиони мили от дома. От смъртоносния студ на червената марсианска пустиня ви защитава само крехката рожба на земната технология. Защитени сте от студа, но не и от самотата: вашият кораб е така повреден, че е невъзможно да бъде поправен. Никога няма да се върнете при семейството и приятелите си, и никога няма да видите повече родните места.
Но все още за вас има надежда. В оцелял отсек на вашия разбит кораб вие намерихте Телеклонер Марк IV. Това е устройство, което може да ви телепортира до дома. Към него са приложени инструкции. Ако вие включите Телеклонера, настроите го на вълната на приемащо устройство на земята и влезете в телепортиращата кабина, апаратът мигновено и безболезнено ще разглоби вашето тяло на молекули. Вашият „молекулярен чертеж” ще бъде изпратен на земята, където приемащото устройство, което съдържа необходимия набор от атоми, мигновено ще сглоби по приложените чертежи – Вас! Ще ви върнат обратно на земята със скоростта на светлината право в обятията на вашите близки, които скоро ще слушат с жадно внимание вашата марсианска епопея.
Внимателното изследване на разбития кораб ви убеждава в това, че Телеклонерът е вашата последна надежда. Няма какво да губите! Включвате предавателното устройство, настройвате го на необходимата честота, влизате в кабината….5, 4, 3, 2, 1… Прищракване! Отваряте вратата на кабината и излизате от приемащото устройство на Телеклонера в слънчево земно утро. Пристигате си у дома, без ни най-малко да се уморите от своето далечно пътешествие от Марс. Близките ви и приятелите ви се събират за да отпразнуват вашето спасение и вие забелязвате, как всички те са се изменили от тогава, когато ги видяхте за последен път. Това беше преди три години и разбира се, всички са поостарели. Гледате дъщеря си Сара, вашата дъщеря, която сега би трябвало да бъде на осем и половина и си мислите: „Нима това е същото детенце, което седеше на коленете ми? Разбира се, че е тя, казвате си вие.” Но в дълбочината на душата си знаете, че не толкова я познахте, отколкото я „изчислихте” с помощта на паметта си и с логически умозаключения. Тя много е порасла, изглежда съвсем различно, знае много повече. Даже клетките на нейното тяло са се подменили изцяло по време на вашата раздяла! Но независимо от всички тези промени, тя си е същото момиченце, което вие целунахте, когато се разделихте с нея преди три години.
И внезапно в главата ви идва шокиращата мисъл: „А аз, същия този човек ли съм, който целуна Сара пред три години? Аз ли съм майката на това осемгодишно дете? Или аз съм съвсем ново човешко същество, което се е родило преди няколко часа, независимо от спомените, или това, което ми се струват спомени, за отминалите дни и години? Не умря ли майката на това дете на Марс, разглобена на части и анихилирана от Телеклонера Марк IV?
Умрях ли аз на Марс? Да но, аз не загинах, ето аз съм жива тук, на земята! Възможно е някой и да е умрял на Марс – майката на Сара. Тогава аз не съм нейната майка. Но аз зная, че тя е моята дъщеря! Затова и влязох в кабината на Телеклонера, за да се върна дома. Но аз не съм влизала в тази кабина. Ако някой там е влизал, това е бил някой друг.
Каква е тази адска машинка – телепортатор, това метод за транспортиране ли е? Или, както показва названието му, това е убиец, производител на близнаци-клонинги? Преживяла ли е майката своя контакт с Телеклонера? Тя на това се надяваше. Тя влезе в кабината с радостно очакване, а не със самоубийствено равнодушие. Тя действаше като алтруист, за да има Сара любеща и грижлива майка – но заедно с това, в нея имаше и егоистични мотиви: тя искаше да се измъкне от тази клопка и да се върне у дома. Така, в крайна сметка, на нея й се струваше. Но, откъде аз бих могла да зная, какво на нея й се струваше? Зная, защото аз бях там; аз бях майката на Сара, която си мислеше всичко това. Аз и сега съм майката на Сара….. Или на мене само така ми се струва?”
Дните си минават. Вашето настроение рязко се мени: ту достига сияйни висоти, ту пада в пропастта на отчаянието. Минути на радост и облекчение се сменят с минути на угнетителни съмнения и самоанализ. Може би, мислите си вие, не трябва да поддържам в Сара радостната убеденост, че майка й отново е с нея. Вие се чувствате като някаква самозванка и си задавате въпроса, какво ще си каже Сара, когато разбере, какво в същност се бе случило на Марс. Спомняте си колко беше тя объркана и огорчена, когато научи истината за Дядо Коледа. Как е могла собствената й майка да я заблуждава толкова години?
Ето защо, когато вземете в ръце книгата „Око на разума”, вас ви подтиква нещо повече от простото интелектуално любопитство. Книгата ви обещава пълно с открития пътешествие – пътешествие в собственото ви съзнание и душа. Тя ви обещава да ви каже много за това, коя и какво сте вие в действителност.
Вие си мислите:
Аз чета страница 4 на тази книга. Аз съм жив човек, буден съм, виждам думите на страницата със собствените си очи. Аз имам ръце и виждам ръцете си, които държат книгата. Откъде зная, че това са моите ръце? Глупав въпрос. Те са прикрепени към моето тяло. Откъде знам, че това е моето тяло? То се подчинява на мене. То моя собственост ли е? В какъв смисъл. То е мое, защото мога да правя с него всичко, каквото ми се прииска, при условие, че не причинявам вреда на другите. Обладавам собственото си тяло даже в юридически смисъл; истина е, че по закон не мога да го продам на никого, докато съм жива, но затова пък след смъртта си мога официално да го предам във владение на медицинско учреждение.
Щом аз обладавам тялото си, това означава, че аз съм нещо отличаващо се от него. Когато казвам: „Аз владея това тяло”, аз не искам да кажа: „Това тяло владее само себе си.” Това, навярно, би било безсмислица. Нима всеки предмет, който никой не го владее, владее сам себе си? На кого принадлежи луната – на всички, на никого или сама на себе си? Какво нещо изобщо може да е собственик на нещо? Например аз – освен тяло, аз владея още и други вещи. Така или иначе, моето тяло и аз се намираме в тесни връзки и все пак, това не е едно и също нещо. Аз съм господарят, а моето тяло ми се подчинява, в повечето случаи.
Тогава „Око на разума” ви пита, не бихте ли желали да смените вашето тяло за някое друго, по-послушно, или по-красиво, или по-силно.
Вие си мислите, че това е невъзможно.
Но книгата настоява, че нищо немислимо тук няма и теоретически това е напълно възможно.
Идва ви наум, че, може би, авторите имат предвид реинкарнация, което ще рече, преселение на душите. Като че предугадила вашия въпрос, книгата признава, че макар реинкарнацията да е интересна идея, нейните подробности, не се знае защо, винаги остават в сянка и че съществуват множество други още по-интересни способи за обмяна на телата. Какво ще кажете, ако вашият мозък бъде пренесен в друго тяло, което той би могъл да контролира? Не е ли това обмяна на телата? Разбира се, технически това е много трудно да се направи, но за нас това сега не е важно.
Какво се получава тогава? Ако вашият мозък попадне в друго тяло, то и вие самите попадате там заедно с него. Но сте ли вие мозъкът си? Произнесете на глас следните две изречения – кое от двете ви звучи по-естествено?
Аз имам мозък.
Аз съм този мозък.
Понякога казваме за някого: „той е глава!” Но ние нямаме предвид това буквално, искаме да кажем, че този човек има бистра, умна глава. Вие притежавате добър, умен мозък, но кой е този вие, който притежава този мозък. И ако имате мозък, можете ли да го смените с друг? Как ще могат да ви отделят от вашия мозък при смяната на мозъците, ако вие ще попаднете в новото тяло заедно с вашия мозък? Това невъзможно ли е? Не е съвсем така, както ще видим. В края на краищата, щом сте се върнали от Марс, вие сте оставили там стария си мозък, не е ли така?
Да предположим, че сте стигнали до извода, че вие имате мозък. Но някога задавали ли сте си въпроса, откъде знаете това? Вие никога не сте го виждали. Не можете да го видите даже в огледало, не можете и да го почувствате. Но вие, разбира се, знаете, че имате мозък. Вие знаете, че имате мозък, защото сте човешко същество, а всички човешки същества имат мозъци. Чели сте за това в книгите, казвали са ви го хора, на които имате доверие. Всички хора имат черен дроб и вие знаете за него, колкото и да изглежда странно, примерно толкова, колкото знаете за мозъка си. Доверявате се на това, което сте прочели в книгите. Дълго време хората не са знаели, за какво служи черният дроб. Едва сравнително неотдавна, на помощ дошла науката и е бил даден отговор. По същия начин, хората дълго време не са знаели за какво служи мозъкът. Казват, че Аристотел е мислел, че мозъкът служи като орган за охлаждане на кръвта – и разбира се, това е нещо, което мозъкът прави между другото напълно ефикасно.Представете си, че черният ни дроб се намира в главите ни, а мозъкът бъде вмъкнат в гръдния ни кош. Когато наблюдаваме света, слушаме неговите звуци, бихме решили тогава, че мислим с черния си дроб. Защото си мислим, че процесът на мислене се извършва зад очите и между ушите. Произтича ли това защото нашите мозъци се намират в главите ни, или защото разполагаме нашето Аз приблизително там, откъдето виждаме света? Трудно ни е да си въобразим, как можем да мислим при помощта на този сив „карфиол”, нашия мозък – но точно толкова би било трудно да си въобразим, как можем да мислим при помощта на този мек, кафяво-червен орган – нашия черен дроб.
Осветената от вековна традиция мисъл за това, че ние сме нещо повече от жив организъм или жив мозък, че в нас присъства дух, душа, за мнозина изглежда ненаучна. „Душата, ще възразят скептиците – няма място в научния мироглед. Науката ни учи, че нищо подобно на душа не съществува. Благодарение на науката вече не вярваме в феи и привидения и подозрителната идея за дух, който живее в човешкото тяло, скоро ще „предаде дух”. Все пак идеята, че вие сте нещо повече от вашето физическо тяло, има много варианти и не всички са така уязвими за критики и насмешки. Някой от тези версии растат и в градината на науката.
Нашият свят е пълен с неща, в които няма нищо тайнствено и мистично – и все пак, тези неща не са построени от строителните кубчета на физиката.Вярвате ли в човешките гласове? А в подстригването? Съществуват ли подобни неща – гласове, подстригване? И какво представляват те? Какво означава на езика на физиката, дупка – и то не екзотичната „черна дупка”, а обикновена дупка, например, в буца сирене? Физическо ли е това явление? А какво е това симфония? Къде във времето и пространството се разполага Химнът на САЩ? Нима това са само мастилени знаци върху лист хартия в Библиотеката на Конгреса? Разбира се, че не – даже да унищожите този лист, националният химн на САЩ ще продължи да съществува. Латинският език все още съществува, въпреки че не е жив език. А виж, езикът на пещерните хора във Франция вече го няма. Играта бридж е на малко повече от сто години. Какво такова е тя? Тя не принадлежи нито към животните, нито към растенията, нито към минералите.
Тези неща не са физически обекти с определена маса и химически състав – но това не означава, че те са чисто абстрактни предмети, като числото пи, което е постоянно и не може да бъде локализирано във времето и пространството. Тези неща са родени и имат история. Те могат да се изменят, с тях е възможно нещо да се случва. Те могат да се придвижват, като биологическите видове, или болестите, или епидемиите. Ние не трябва да мислим, че науката ни учи да възприемаме сериозно само тези обекти, които можем да си представим като набор от частици, преместващи се във времето и пространството. Някои хора могат да приемат за здрав смисъл (или правилен научен подход) представата за личността, като движещ се сбор от атоми. В крайна сметка такъв възглед сочи недостиг на научно въображение, а съвсем не за хитроумна изтънченост на мирогледа. Въобще не е необходимо да вярваш в привидения, за да повярваш в индивидуалности, чиито характеристики излизат извън границите на дадено живо същество.
И все пак – вие сте майката на Сара. Но майката на Сара – вие ли сте това? Умря ли тя на Марс, или беше прехвърлена обратно на Земята? На вас ви се струва – както й се струваше и на нея, когато влезе в кабината на Телеклонера – че тя ще се върне на Земята. Беше ли права тя? Може би, но какво ще кажете, за новия, усъвършенствания вариант телеклонер – Телеклонер Марк V? Благодарение на компютърната аксиална томография, този апарат прави „чертеж” на мозъка, без да го разрушава. Майката на Сара и в този случай може да вземе решение да влезе в кабината и да натисне копчето. Тя ще го направи заради Сара и за да може нейната трагедия да стане известна на Земята – но самата тя би могла да очаква, че отваряйки вратата на кабината, отново ще се озове на Марс. Може ли човек – един и същ човек – да се намира едновременно на две места? Във всеки случай, за кратко – скоро в тях ще се появят различни спомени и техните животи ще се различават така, както ако бяха две различни човешки същества.
Личен живот
Какво е това, което ви прави сами себе си и какво очертава вашите граници? Част от отговора е ясен: вие – това е центърът на вашето съзнание. Но какво е това – съзнание? Това е едновременно най-очевидната и най-тайнствена особеност на нашия разум. От една страна какво би могло да бъде за нас по-несъмнено и по-явно от това, че всеки от нас е субект на собствените си преживявания, „страдател” на собствената си болка, автор на собствените си идеи, наслаждава се на собствените си усещания и съзнателно възприема всичко наоколо? От друга страна, какво е това съзнание? Как могат живите същества от физическия свят да породят подобно явление? Науката е открила тайните на много природни явления, които по-рано са изглеждали загадъчни: магнетизъм, фото синтез, храносмилането и даже възпроизвеждането, – но съзнанието изглежда явление от съвсем друг порядък. Работата е в това, че всяка конкретна проява на магнетизма, фотосинтезата и храносмилането по принцип е еднакво достъпна за всеки наблюдател, притежаващ необходимите прибори, докато всяка проява на съзнанието има само един наблюдател, притежаващ всички възможни привилегии. Неговият достъп до наблюденията е несравнимо по-добър, отколкото на всеки друг изследовател, каквито и апарати той да притежава. И по тази, и по други причини приемлива теория за съзнанието до сега не е създадена. Непонятно е, на какво би приличала такава теория. Някой изследователи твърдят, че терминът „съзнание” в действителност нищо не означава.
Това, че, независимо от многогодишните опити, не сме в състояние да охарактеризираме една толкова всекидневна черта на нашия живот, може да означава, че нашия подход към проблема е неправилен в своите корени. Отговорът съвсем не е в натрупването на безкрайни експериментални и клинични данни, а в радикалното преосмисляне на тези допущания, които ни водят до извода, че съществува единно и добре известно явление, съзнанието, поддаващо се на изчерпателно описание. Спомнете си тези объркващи въпроси, които възникват веднага, щом започнем да анализираме съзнанието. Имат ли съзнание другите животни? Ако е така, то, отличава ли се тяхното съзнание от нашето? Може ли да притежава съзнание компютър или робот? Притежава ли детето съзнание до момента на раждането си или веднага след това? Какво става със съзнанието, когато сънуваме? Може ли един и същ човек да притежава няколко Аз, няколко его. Отговорите на тези въпроси ще зависят от емпирическите открития, засягащи особеностите на поведението на проблемните кандидати* за съзнание. И за всяка от нашите емпирически находки ние можем да се запитаме – доколко тя е важна за общия отговор на въпроса за съзнанието и защо? Тези въпроси не влизат в областта на чистата емпирика – по-скоро, това са концептуални въпроси, на които, възможно е, да ни се отдаде да отговорим с помощта на мислени експерименти.
Нашата обичайна представа за съзнанието може да бъде сведена към две гледни точки, които могат приблизително да бъдат описани като „отвътре” и „отвън”. „Отвътре” нашето собствено съзнание ни изглежда очевидно и посевместно: ние знаем, че множеството явления както вън от нас, така и в нашето тяло протичат за нас незабелязано, но нищо не може да бъде по-добре, по-близко известно за нас, от тези явления, които ние осъзнаваме. Тези явления, които аз осъзнавам и то, както аз ги осъзнавам, в съвкупност определят, какво е това да бъда себе си. Никой друг не може до край да разбере, на какво прилича това да бъде мене. Отвътре съзнанието изглежда феномен „всичко или нищо” – това е вътрешна светлина, която е или включена, или е изключена. Допущаме, че понякога сме сънливи, или невнимателни, или заспали, а понякога нашето съзнание е ненормално изострено – но когато съзнателно възприемаме света, този факт, че ние сме в съзнание, не се поддава на градация. Видяно от тази гледна точка, съзнанието се превръща в нещо, което разделя вселената на две групи поразително различаващи се едно от друго неща: такива, които притежават съзнание и такива, които са лишени от него. Нещата, имащи съзнание, са субекти, притежаващи определени възгледи върху света и определен тип битие. Да бъдеш тухла или джобен калкулатор, или ябълка е като да не знаеш като какво си. Всички тези предмети имат вътрешност, но не от този вид – те не притежават вътрешен живот, нямат гледна точка. В същото време да бъдеш себе си безусловно означава да знаеш като какво си (аз зная това из отвътре), както какво е да бъда вас. Много вероятно е кучетата и делфините да знаят като какво са (стига да можеха да говорят и да ни кажат!), и възможно е и паяците да знаят като какво са.
* нечовешкият и изкуственият разум (бел. на преводача)
Другият разум
Когато разглеждаме други хора и други същества, на нас по необходимост ни се налага да гледаме на тях из отвън; при което някои от техните забележими черти сочат към това, че те имат съзнание. Живите същества реагират на събитията в съответствие със своите възприятия: те познават нещата, избягват опасните ситуации, учат се, създават планове за бъдещето и решават задачи. Те притежават интелект. От друга страна, като гледаме на нещата по този начин, ние, много е възможно, да изказваме нашето предубедено отношение към въпроса. Защото, когато говорим за „възприятия” при „опасни ситуации”, ние от напред предполагаме, че те притежават съзнание. Забележете че, ако ние описвахме робот с такива думи, мнозина биха възразили при такова явно полемично използване на думите. С какво живите същества се отличават от роботите, действителни или въображаеми? С това, че те биологически приличат на нас, а ние по определение притежаваме съзнание. Разбира се това сходство има градации, и напълно възможно е, нашето интуитивно възприятие за това, точно какъв тип сходство е от значение, да не заслужава доверие. Делфините приличат на риби – затова ние по-малко сме склонни да ги приемем за разумни; но в това ние безусловно грешим. Даже шимпанзетата да бяха глупави като охлюви, техните изразителни, така приличащи на нашите, лица, все едно, биха ни подтикнали да ги включим в привилегировано общество. Ако мухите бяха с нашите размери или във кръвоносните им съдове течеше топла кръв, с по-голяма охота бихме повярвали, че когато на мухата й откъснат крилете, тя чувства болка (нашия тип болка – останалите не се вземат под внимание!). Какво ни кара да мислим, че са важни именно тези, а не други съображения?
Отговорът е очевиден: „външните” признаци ни се струват повече или по-малко важни сигнали или симптоми на това, какво всяко съзнателно същество чувства отвътре. Но как може това да се потвърди? Това е знаменитият проблем на „другия разум”.В нашия собствен случай ни се струва, че можем да наблюдаваме пряко съответствие между вътрешния живот и видимото отвън поведение. Но за да преодолеем нашия солипсизъм, ние сме длъжни да умеем да направим нещо, което изглежда невъзможно: да потвърдим съвпадението на вътрешното и външното при другите. Техните свидетелства не ни вършат работа – защото това са всичко-на всичко допълнителни свидетелства на съвпадане на вътрешното с външното, тъй като видимите способности за възприемане на разумно поведение обикновено вървят ръка за ръка с умението да говорим, и по-специално, с умението да представяме „интроспективни” отчети. Ако хитро програмиран робот е в състояние да ни разкаже за своя вътрешен живот (което ще рече, да е в състояние да издава подходящите звуци в правилен контекст), ще бъдем ли прави, ако го включим в „кръга на привилегированите”? Може би – но как да бъдем сигурни, че не са ни направили на глупаци? В този случай на нас ни е необходимо да знаем, наистина ли в този робот гори вътрешната светлина на съзнанието – или там вътре цари тъма? Много е явно, че на този въпрос не е възможно да се отговори. Възможно е да сме допуснали грешка още на този етап.
Това че в последните абзаци аз употребявах думите „ние” и „наше”, а вие спокойно се съгласявахте с това, показва, че ние не възприемаме сериозно проблема с нашия разум – най малко, в прилагането му към нас самите и към човешките същества, с които обикновено се асоциираме. Съблазнително би било да стигнем до заключение, че на въпроса за въображаемия робот (или което и да е „проблемно” същество) може да се отговори чрез пряко наблюдение.
Някой изследователи мислят, че когато ние разполагаме с по-пълни теории за организацията на мозъка и неговата роля в контролирането на поведението, ние ще можем да ги използваме за да направим разлика между разумните и неразумните същества. С други думи, те мислят, че фактите, които ние получаваме „из отвътре”, могат да бъдат сведени до фактите, които другите хора могат да наблюдават отвън. Достатъчно количество от такива наблюдения с точност ще покажат, притежава ли съзнание дадено същество. Вижте как неврофизиологът Е. Р. Джон неотдавна се опита да определя съзнанието в обективни термини:
…….. процес, в хода на който информацията за множествени индивидуални модалности на възприятията и усещанията се свежда в единна многопланова представа за състоянието на системата и нейното обкръжение и се интегрира с информацията за спомените и потребностите на организма, като поражда емоционални реакции и програми на поведение, способстващи за приспособяването на организма към неговото обкръжение.
Задача на новата наука, занимаваща се с обработка на невронна информация, е доказване на това, че този хипотетичен вътрешен процес протича в определен организъм. Представете си, че тази трудна, но емпирически изпълнима задача е решена по отношение на някое същество, и, по такъв начин, то е признато за разумно. Ако ние правилно сме разбрали нашия първоначален план, то сега няма в какво да се съмняваме. Човек, все още въздържащ се от приемане на това решение, би приличал на скептик, който след като е разгледал подробно работещ автомобилен двигател и получил най-подробни обяснение за неговото действие, би попитал: „Кажете, това наистина ли е двигател с вътрешно горене? Не е ли възможно да грешим?”
Всяко научно описание на феномена съзнание би трябвало да извърши леко доктринерска крачка и да изиска това явление да се разглежда като обективно достъпно; въпреки това, може да се усъмним в това, че когато се направи тази крачка, всичко тайнствено ще остане назад. Преди да отхвърлим всички съмнения, като ги минем за сметка на капризите на романтиците, нека да погледнем революцията, която се извърши неотдавна в историята на науката за разума и повлече след себе си тревожни последствия.
Патериците на Фройд
Джон Лок и много от мислителите след него смятаха, че основната определяща на разума е съзнанието и по-специално, самосъзнанието. Разумът, по тяхното мнение, бил прозрачен сам за себе си; нищо не би могло да се укрие от вътрешния поглед. За да проумее какво става в собствения му мозък, на човек му е достатъчно само да се „вгледа”. Границите, очертани от подобна интроспекция са били приемани за истински граници на разума. Понятието безсъзнателност или въобще не разглеждали или се отхвърляло като непоследователни, противоречиви глупости. Като пример, Лок не е знаел как да реши следния сериозен проблем: как могат спомените на човека да пребивават постоянно в неговия мозък, въпреки че не винаги „присъстват в съзнанието”. Влиянието на подобни възгледи било толкова голямо, че, когато Фройд за първи път изказал предположение за съществуванието на „безсъзнателни процеси на мислене, неговата идея била посрещната с почти единодушен отпор и неразбиране. Твърдението, че могат да съществуват безсъзнателни вярвания и желания, безсъзнателно чувство на ненавист и даже безсъзнателни планове за самозащита и отмъщение, оскърбявали здравия разум и изглеждали крайно противоречиви. Но постепенно Фройд си спечелил последователи. Теоретиците започнали да обмислят тази „концептуална невъзможност” все по-сериозно, едва когато забелязали, че това им дава възможност да обясняват необясними до тогава случаи на психопатологично поведение.
Новите възгледи си пробивали път с помощта на своеобразни „патерици” – смекчена версия на кредото на Лок, допускащо, че всички тези „безсъзнателни” мисли, желания, планове, принадлежат на други личности в психиката на човека. Така, както аз съм в състояние да държа моите планове в тайна от вас, така подсъзнанието ми може да крие своите планове от моето его. Разделяйки субекта на много субекти е било възможно да се защити аксиомата, че всяко ментално състояние трябва да бъде на някого съзнателно състояние и по този начин е могло да бъде обяснена недостъпността на някои от тези състояния за техния „собственик” с това, че те си имат други вътрешни ”собственици”. Този ловък ход бил надеждно замаскиран чрез професионален жаргон, така че никой да не задава трудни въпроси – например как се чувства супер егото (супер Аз-ът).
Фройд раздвижил границите на мислимото. Това предизвикало революция в клиничната психология. Заедно с това разчистило пътя за следващи постижения на „когнитивната” експериментална психология. Сега ние, без да ни мигне окото, се съгласяваме с това, че и най-сложната проверка на хипотези, ровенето в паметта, изводите – с една дума, обработката на информацията – протича у нас в мозъка непрекъснато, въпреки че ние не подозираме това. Става дума не за подтискане на безсъзнателната активност, която описва Фройд, а за рутинна мисловна дейност, която по определение се намира отвъд пределите на съзнателното ниво. Фройд твърдял, че неговата теория за клиничните наблюдения му дава право да не вярва на пациентите си, когато те искрено го уверявали, че „нищо подобно не мислят”. По този начин когнитивният психолог се опира на експериментални данни, модели и теории, за да докаже, че в главите на хората постоянно протичат най-сложни мисловни процеси, за които те не подозират. И се получава така, че разумът е достъпен за странични наблюдатели. Още повече, някой мисловни процеси са достъпни на странични наблюдатели в по-голяма степен, отколкото на самите „собственици” на този разум!
Въпреки че на създателите на сегашните фройдистки теории, такива патерици вече не им трябват. Макар че техните теории да изобилстват от причудливи метафори, в които подсистемите на мозъка се сравняват с живеещи в него „човечета”, предаващи насам-натам съобщения, призоваващи за помощ, даващи и изпълняващи заповеди, истинските подсистеми са само необладаващи съзнание късчета органична материя, в същата степен лишени от вътрешен живот и гледна точка, както бъбреците и капачката на коляното. (Безусловно, появата на „безмозъчните” но в същото време „разумни” компютри изигра не малка роля в отказа от възгледите на Лок.)
Да не говорим, че екстремизмът на Лок беше преобърнат с краката на горе: ако по-рано самата идея за безсъзнателното изглеждаше непостижима, днес ние преставаме да разбираме, какво представлява съзнателната мисловна дейност. Защо е необходимо съзнание, щом съвършено безсъзнателната и даже лишена от субект обработка на информацията от мозъка по принцип е способна да реши всички тези задачи, за решението на които съществува разумът? Ако теориите на когнитивната психология са верни по отношение на нас, те могат да бъдат верни и по отношение на зомбитата или роботите, доколкото в тези теории, както изглежда, не съществува способ, по който да ни отличат от тях. Как е възможно всяко количество безсубектна обработка на информация (подобна на тая, която ние неотдавна открихме в човешкия мозък) в сума да породи тази същата особеност, от която самата тази безсъзнателна обработка на информация така рязко се отличава? Този контраст не изчезна с развитието на науката. Психологът Карл Лашли веднъж каза, че „никоя мисловна дейност не е съзнателна” С това парадоксално изказване той искаше да ни обърне внимание върху това, че процесите протичащи в нашия мозък, когато мислим, са недостъпни за нас. Лашли привежда пример: представете си, че ви помолят да оформите мисълта си в дактилически хекзаметър. Тези, които знаят що за ритъм е това, биха лесно измислили нещо от рода: „КАК бих МОГЪЛ тази МиСЪл в глаВАТА да пороДЯ своя?” Но това, което правим в главите си, за да се роди тази мисъл, за нас е абсолютно недостъпно. От пръв поглед се вижда, че забележката на Лашли означава, че съзнанието е феномен, недостъпен за изучаване с методите на психологията. Все пак, на практика работата стои като че на обратно. Това изказване ни обръща внимание върху разликата между безсъзнателната обработка на информация – без която вън от съмнение е, не може да съществува съзнателно мислене – и нейният готов продукт, съзнателната мисъл, напълно достъпна. Достъпна – но за кого и за какво? Ако предположим, че тя е достъпна за някоя подсистема на мозъка, това още не означава да я отличим от безсъзнателната дейност, която също е достъпна за определени подсистеми на мозъка. Но това представа да бъде очевидно, ако в мозъка съществува някоя особена подсистема, която в резултат на своите отношения с останалите подсистеми поражда някаква нова „индивидуалност”. Тук пак се сблъскваме със стария проблем, проблемът на „другия разум”, който отново става актуален, когато когнитивната наука започна да анализира разума, разчленявайки го на неговите съставни компоненти. Най-ярките примери за това са знаменитите случаи на „разсечен” мозък, в който в резултат на злополука се нарушава връзката между двете полукълба. На нас не ни се струва проблематично това, че при хора, претърпели такава травма, съществуват две отчасти независими индивидуалности: едната асоциирана с доминиращото полукълбо на мозъка, другата – с неговото не доминиращото полукълбо. Ние допускаме това, защото сме привикнали да си представяме разума като съобщност на комуникиращи си подсистеми. В дадения случай линиите на комуникация са били прекъснати и независимият характер на всяка от подсистемите се разголва особено релефно. Проблематично тук остава това, има ли всяка от подсистемите „вътрешен живот”. По мнението на някои, не си заслужава да се приписва съзнание на не доминиращото полукълбо, доколкото всичко, което ние знаем за него, е това, че то, подобно на много други безсъзнателни подсистеми, е в състояние всичко-на всичко да обработва значително количество информация и разумно да контролира някой аспекти на поведението. Но можем да отидем по-нататък и да се запитаме – какви са нашите основания за това, че съществува съзнание в доминиращото полукълбо, или даже в системата на целия и неувреден нормален човешки мозък? Ние смятахме такъв въпрос за лекомислен и не заслужаващ обсъждане, но в светлината на гореказаното ще ни се наложи отново да се отнесем към него със сериозност. От друга страна, ако се съгласим с това, че не доминиращото полукълбо (по-точно казано, току що откритата от нас „личност”, чийто мозък е недоминиращото полукълбо) обладава пълноценно съзнание и живее свой „вътрешен живот”, то какво ще кажем за всички останали обработващи информация подсистеми на мозъка, които са известни на съвременната наука? Няма ли да ни се наложи отново да призовем на помощ патериците на Фройд и да населим главата си с множество мънички „субекти”?
Заслужава си да поразмислим например,върху удивителното откритие на психолингвистите Джеймс Лакнер и Мерил Гарет. Те са открили това, което може да се нарече безсъзнателен канал на разбиране на изказвани съобщения. По време на експеримент с двойно слушане хората, участващи в опита, слушали чрез слушалки едновременно два канала. Било им казано да слушат внимателно само единия от тях. Като правило подопитните могли да преразкажат това, което са чували по главния канал, но почти нищо не могли да кажат за втория канал. Ако по втория канал се предавало някакво изказване, изпитваните казвали, че са чували глас и уточнявали мъжки ли е или женски. Понякога могли да кажат, че гласът е говорил на родния им език – но какво точно е казано – не могли да кажат. В проведения от Лакнер и Гарет опит по основния канал се предавала фразата“Не put out the lantern to signal the attack”. (тази фраза може да се преведе по два начина или „Той изнесе фенера, за да за подаде знак за атака.”, или „Той загаси фенера, за да за подаде знак за атака.” – бел. на преводача).
Едновременно с това по втория канал на едната група се предавала фраза, която предполагала определена интерпретация на първото изказано съобщение (например “He extinguished the lantern.” – „Той загаси фенера.”), докато втората група слушала някаква неутрална фраза. Изпитваните от първата група не могли да отговорят, какво именно са слушали по втория канал, но в сравнение с тези от контролната група, в по-голяма степен били склонни към предложената по него интерпретация. Влиянието на втория канал върху интерпретацията на фразата, подадена по основния канал за информация може да се обясни само с това, че „неразбираемия” сигнал е бил обработен и спуснат на семантично ниво – с други думи, той бил разбран, видимо, на безсъзнателно равнище! Или сме длъжни да примем, че в мозъка на изпитваните съществуват най-малко две различни и само частично комуникиращи си съзнания? Ако попитаме изпитваните, по какъв начин са разбрали информацията на втория канал, те честно ще ни отговорят, че не знаят, защото нищо в действителност не са разбрали. Възможно е, както ни показват данните за пациентите с разделени полукълба, ние да трябва да потърсим някой друг, този, който съзнателно е възприел тази фраза и е намекнал за нейното значение на този, който отговаря на нашия въпрос.
Каква хипотеза трябва да изберем и защо? Отново се върнахме там, откъдето започнахме, а това означава, че е необходимо да се опитаме да погледнем на тази ситуация под друг ъгъл. Интерпретацията на съзнанието, която може да примири всички съществуващи противоречия и да отговори на всички трудни въпроси, изисква истинска революция в нашия начин на мислене. Да се отучим от лошите привички е много трудно. Фантазиите и мислените експерименти, събрани в тази книга, могат да послужат като игри и упражнения, които ще ви помогнат да направите това.
В първата част ние пристъпваме към нашите изследвания като към бърза разходка по местността, обръщаме внимание на няколко забележителности, но за сега само започваме кампанията. Във втората част нашата цел, окото на разума, ще се разгледа отвън. Какво точно позволява на страничния наблюдател да предположи наличие на „друг разум”, друга душа? Третата част ще се спре на физико-биологическия фундамент на разума и от него ще се издигне на няколко нива по-нагоре до нивото на вътрешните представи. Разумът се представя тук като самопрограмираща се система на представи, фактически затворена в мозъка. Тук на нашия път се появява първия „препъни камък”, „Историята на един мозък” и ние предлагаме няколко обходни маршрута. В четвъртата част разглеждаме последствията от възгледа върху разума като на тип компютърна програма – абстракции независещи от конкретно физическо превъплъщение. Тази хипотеза разкрива възхитителни възможности, такива като различните технологически преселения на душите и Извор на Вечната Младост.
В същото време тя отваря Кутия на Пандора, пълна с традиционни метафизически проблеми, но този път облечени в нетрадиционни костюми. Тези проблеми се опитваме да решим в петата част. Тук реалността е изправена пред предизвикателствата на различни съперници: сънища, фантазии, имитации, илюзии. В светлината на нашия изследователски прожектор се оказва това, без което не би позволил да бъде заварен нито един уважаващ себе си разум: свободната воля. В главата „Разум, мозък и програми” ние се натъкваме на втория „препъни камък”, но ще узнаем, как все пак можем да продължим пътя си. Шестата част съдържа третото препятствие, „Какво е да си прилеп?”, когато го заобиколим, ние ще влезем в светая-светих, където нашето вътрешно око ни предоставя възможността на интимен поглед върху нашата цел и ни позволява да преосмислим нашето положение във физическия и метафизическия свят. В последната част се предлага пътеводител за любопитни пътешественици, които желаят да продължат пътешествието.
Д. К. Д.
КАК АЗ СЪМ БЕЗ ГЛАВА
Най-хубавият ден в моя живот – така да се каже, моят втори рожден ден – беше денят, когато открих, че нямам глава. Това не е само хитроумен литературен похват и не е остроумие, предназначено на всяка цена да събуди интерес. Говоря напълно сериозно – аз нямам глава.
Направих това откритие преди осемнадесет години, когато бях на тридесет и три. Макар това откровение да ми се яви като гръм от ясно небе, то беше отговор на неотложен въпрос, който ме мъчеше вече няколко месеца: какво съм това аз? Фактът, че се намирах тогава на Хималаите, по-скоро нямаше никакво отношение към моето откритие, въпреки че казват, че по тези места откровенията посещават хората по-често. Както и да е, беше ясен спокоен ден; от планинското било, където бях аз се виждаха покрити със синя мъгла равнини и зад тях – най-високата в света планинска верига, в сравнение с заснежените върхове на която, Канченджанга и Еверест изглеждаха повече от скромно. Този пейзаж беше достоен за велико откритие!
Това, което се случи с мен, беше просто до смешно: аз престанах да мисля. Обхвана ме странно спокойствие, някакво будно вцепенение и вялост. Разумът, въображението и мисловната дейност рязко се прекратиха. За първи път в живота си не намирах думи. Миналото и бъдещето изчезнаха. Аз забравих кой съм и какъв съм; забравих името си, принадлежността си към хората и животните, забравих за всичко това, което може да се нарече мое. Имах чувството, че съм се родил в този миг и съм съвършено ново същество, свободно от всички спомени. Съществуваше само Сега – сегашният момент и това, което се съдържаше в него. Стигаше ми да гледам. И видях крака обути в панталони цвят каки. По-надолу краката завършваха с чифт кафяви боти. Видях ръце в ръкави цвят каки. От ръкавите стърчаха розовите китки на ръцете. Опънатата на гърдите блуза завършваше горе – с абсолютно нищо! Със сигурност, не с глава.
Много скоро ми стана ясно, че това Нищо, тази дупка на мястото на главата въобще не беше обикновена празнота. Напротив, дупката беше запълнена. Това беше огромна празнота, запълнена почти до отказ. В тази празнота се намираше място за всичко. В нея си живееха тревите, дърветата, далечните хълмове, плаващи в прозрачна мъгла, а високо над тях, като верига от накъдрени облаци в синьото небе, заснежените върхове. Загубих главата си, но придобих света.
Това беше дотолкова смайващо, че буквално ми спря дъха. Аз до такава степен бях потопен в Даденото, че практически престанах да дишам. Ето я, пред мене – тази възхитителна сцена, блестяща в прозрачния въздух, сама за себе си, без всякаква поддръжка, мистически окачена в празнотата и (точно това беше истинското чудо, източникът на удивление и наслада) съвършено свободна от мене, незамърсена от някакъв наблюдател. Нейното пълно присъствие, означаваше моята пълна липса, липсата на моето тяло и душа. По-лек от въздуха, по-прозрачен от стъкло, освободен сам от себе си, аз присъствах там. Мене ме нямаше никъде!
Въпреки магическия и свръхестествен характер на това зрелище, то не беше сън или езотерично видение. Напротив, то се усещаше като внезапно пробуждане от съня на ежедневния живот, като край на съновидение. Пред мене беше Реалността, светеща със своя собствена светлина, свободна от затъмняващия я разум. Пред мене се разкри съвършено очевидното. В заплетената история на моя живот това беше светъл момент. Аз внезапно осъзнах, че още от детството си не съм го забелязал, защото съм бил прекалено зает. Това беше разголено и безкритично внимание към това, което ме гледаше в лицето през целия ми живот – моята пълна безличност. С две думи казано, всичко това беше просто и праволинейно, зад пределите на спорове, мисли и думи. Никакви въпроси или размишления, освен усещане за момента – само покой и спокойна радост, буквално от плещите ми беше смъкната непоносима тежест.
* * *
След като усещането за чудо от моето хималайско откритие започна постепенно да се отдръпва, аз започнах да се опитвам да го опиша сам на себе си. Ето какво се получи.
По-напред на мене винаги ми се струваше, че живея в дома на моето тяло и гледам на света през два кръгли прозореца. В Хималаите разбрах, че това съвсем не е така. Когато се вглеждам в далечината, откъде ми е известно, колко очи имам в този момент – две, три, сто, или нито едно? На практика, моята „фасада” е украсена само с един прозорец и този прозорец е широко отворен. Той няма рамка и никой не гледа отвътре. Другите си имат очи и лица, които да ги обрамчват – другите, но аз не!
Следователно съществуват два съвършено различни типа хора. Безчислените представители на единия тип хора аз постоянно виждам около себе си – те имат глави на раменете си (под глава разбирам топка с коси, около осем инча в диаметър, с няколко отвора). От втория тип хора има само един представител, на раменете му няма подобен „предмет”. И само като си помисля, че досега не съм забелязал тази разлика! Бил съм жертва на продължителен пристъп на лудост, халюцинация, продължила през целия ми живот (под „халюцинация” аз разбирам, това, което съм прочел в речника: възприемане на несъществуващи обекти в качеството на реални.) Аз винаги съм възприемал себе си, като подобен на другите човешки същества, а не като обезглавено, но живо двуного. Бил съм истински сляп, тъй като не съм виждал очевидното – този чудесен заместител на глава, тази с нищо неограничена ясност, тази светеща и абсолютно чиста празнота, празнота, която не „съдържа” света, а по скоро е света. Колкото и да се вглеждах, аз не можах да намеря нито празен екран, върху който да се проектират образите на планините, и слънцето, и небето, нито огледало, в което те да се отразяват, нито прозрачни лещи или отвор, през които те могат да се видят. Не намерих никаква душа или разум, които да ги възприемат, никакъв наблюдател, отличен от обкръжаващия го свят. Между мене и света не стои нищо; няма го и това странно и изплъзгащо ни се препятствие, наречено „разстояние”. Огромно синьо небе, обрамчена в розово белота на снеговете, сочната зеленина на тревите – как могат да бъдат далече, когато няма от какво да се отчете разстоянието? Тази безглава празнота не позволява да бъде определяна, нито да бъде поместена в определена точка на пространството. Тя не е кръгла, нито голяма, нито малка; не може да се каже даже, че тя е тук, а не там.(Даже и да имах глава, от която бих могъл да започна измерването на външния свят, и линийка протегната от нея към Еверест, когато се отчетат измерванията всички разстояния ще се сведат за мене до нула). Всички тези многоцветни образи се явяват пред мене в цялата си простота, лишени от такива усложняващи делото понятия, като „далече” или „близо”, „това” и „онова”, „мое” и „не мое”, видимо от мене или просто имащо го. Всяка двойственост, всеки дуализъм на субект и обект са изчезнали – в тази ситуация за тях не е останало място.
Такива бяха мислите ми след това откритие. Да се опитваш да опишеш с думи собствените си усещания, собствените си непосредствени преживявания, означава да усложняваш нещо абсолютно просто. Колкото повече се продължават тези ретроспективни размисли, толкова повече те се отдалечават от живото, истинското преживяване. В най-добрия случай, тези описания могат да напомнят на човека за неговото преживяване (но без ясното му осъзнаване) или да провокират неговото повторение. Но все пак, те не са в състояние да повторят самото преживяване или да предадат неговите основни качества, както менюто не може да замести закуската или книга с анекдоти да замени един от тези анекдоти, разказан от талантлив разказвач. От друга страна, не е възможно да престанеш да мислиш за дълго време и човек се опитва да осъзнае тези светли моменти и да ги съпостави с заплетения фон на житейските всекидневности. По косвен път подобно осмисляне може отново да предизвика минути на озарение.
Така или иначе, невъзможно е да се пренебрегват дълго време възраженията изтъкнати от здравия разум и въпросите, настойчиво изискващи макар и непълни отговори. Става наложително да „оправдаеш” някак това озарение пред себе си и пред разтревожените си приятели. В известен смисъл този опит за „опитомяване” е абсурден, доколкото никакви аргументи не могат нещо да прибавят към преживяването, просто и неделимо, като вкуса на конфитюр от ягоди или звука на нотата „до” от първа октава. От друга страна, този опит е необходим, иначе животът може да се окаже разделен на два мислонепроницаеми сектора.
* * *
Моето първо възражение би било: моята глава може и да я няма, но носът ми си е тук! Ясно го виждам. Ето, накъдето и да се запътя, той върви пред мене. И ето как си отговорих: ако това размито, розово и в същото време напълно прозрачно облаче, окачено в ляво и приличащото на него облаче, окачено в дясно, са носове, то тогава аз имам не един нос, а два. Този непрозрачен самотен издатък, който аз виждам в центъра на вашите лица, въобще не е нос. Непочтен или заблуден наблюдател може да използва едно и също наименование за два различни предмета. Аз предпочитам да се проверя в своя речник, какво е това нос и идвам до следното заключение: в същото време, когато повечето човешки същества имат по един нос, аз нямам нито един.
Но, ако някой въведен в заблуда скептик, който на всяка цена желае да излезе прав, реши да ме удари с юмрук по средата на тези две розови облачета, резултатът би бил навярно също така неприятен, както ако имах обикновен твърд човешки нос.
А какво по отношение на целия комплекс усещания – сърбеж, измръзване, затопляне, болка и т.п. – които се усещат в този централен район? И преди всичко, усещането свързано с опипване с ръка това място? Не са ли всички тези находки доказателство на това, че сега и тук аз имам глава?
Нищо подобно. Разбира се, аз не мога да пренебрегна своите усещания, но взети заедно, те не означават нито глава, нито нещо, което да прилича на нея. В тях явно нещо не достига – а именно, разнообразни цветни форми в три измерения. Що за глава е това, която въпреки че чувства куп усещания, няма нито очи, нито уста, нито уши, нито коса – всичко което имат другите глави? За мене е ясно, че това място трябва да бъде свободно от всички препятствия, свободно от най-малкото облаче, от всеки цвят, които биха затъмнили моя свят. Така или иначе, когато аз започна да опипвам пространството в търсене на главата си, аз не само че не я намирам, но и губя ръката си! Тя също се оказва погълната от пропаст, намираща се в центъра на моето същество. Видимо, тази разгърната празнота, тази, свободна от всичко, основа на моите действия, това омагьосано място, където ми се струваше, че е разположена тлавата ми, не е нещо друго, а буйно разгорял се огън-маяк? Всичко, което се приближи към него изгаря мигновено без остатък; по този начин неговата, осветяваща света ясност, не потъмнява нито да миг. Колкото до разнообразните усещания – болка, сърбеж и т.п. – те не затъмняват тази централна ясност повече от планините, и облаците, и небето. Даже, напротив, всички те съществуват в сиянието на този „център” и именно чрез тях той сияе. Това, което усещам в даден момент, се случва само в тази празна и липсваща глава. Сега и тук, моят свят и моята глава са несъвместими; те не се смесват. На плещите ми няма място за тях двете и, за щастие, изчезва точно моята глава с цялата си анатомия. Това не е предмет за спор, философски хитрости или хипнотично състояние, но резултат на просто наблюдение. ВИЖ КОЙ Е ТУК!, вместо ПОМИСЛИ КОЙ Е ТУК!. Ако не ми се отдаде да видя, кой съм аз (и по специално, кой не съм аз), това се случва затова, защото моето въображение е твърде заангажирано, защото аз съм твърде „духовен”, твърде възрастен и твърде знаещ, за да приема ситуацията, точно такава, каквато я виждам в дадения момент. Това, което ми е необходимо е нещо от рода на внимателен идиотизъм. Очите и главата за да забележат своята абсолютна празнота, те трябва да бъдат невинни и пусти.
* * *
Вероятно остава само един прост способ да убедя този скептик, който продължава да твърди, че имам глава. Той трябва да дойде тук и да погледне всичко със собствените си очи – при това да бъде честен наблюдател и да опише само това, което е видял и нищо повече.
Когато стоя в далечния край на стаята, той ще ме види в цял ръст, с глава на плещите. Но в зависимост от това, колко се приближава до мене, той ще види половин човек – след това само глава, след това замъгляваща се буза, или око, или нос, после мъгливо облаче, и накрая, в точката на контакта – въобще нищо. Ако донесе със себе си необходимото научно оборудване, ще забележи, че облачето от последното наблюдение ще стане тъкан, група клетки, единствена клетка, ядро на клетката, огромни молекули…. и така нататък, докато не види празно място, пространство свободно от каквито и да е твърди и материални обекти. Във всеки случай, наблюдателят, който поиска да види какво има там, ще види това което виждам и аз сам — празнота. И след като е споделил с мене откритието си и се обърне кръгом (и погледне заедно с мене, вместо да гледа в мене) той би намерил това, което намирам и аз – че тази празнота е препълнена до отказ с всякакви въображаеми неща. Той би почувствал, че тази Централна Точка се взривява и става Безкрайно Пространство. Нищото се превръща във Всичко, Тук се превръща в Навсякъде.
Ако в моя скептичен наблюдател са все още останали съмнения, той може да прибегне до помощта на своя фотоапарат — прибор, който няма памет и очаквания и който фиксира това, което се намира пред него. Отдалече той ще зафиксира човек в цял ръст, по-отблизо – част от човека, когато се приближи плътно до мене – нищо. Ако го завъртят в обратна посока, ще фотографира Вселената.
* * *
Така че, тази глава – изобщо не е глава, а погрешна идея. Ако аз все още мога да я открия на раменете си, това означава, че аз халюцинирам и трябва да побързам при доктора. Няма значение какво има там, човешка или магарешка глава, кокоши яйца или красив букет цветя – да си въобразяващ, че имаш нещо на раменете си означава да изпаднеш под влияние на илюзия. И когато съм с бистър ум, за мене е очевидно, че аз нямам глава. При това аз там не съм без глава – напротив аз имам толкова много глави, че им обърках сметката. Те се намират във виждащите ме хора, във фотоапаратите, в рамките на фотографиите, мъдрят се в огледалата, гледат ме от полираните дръжки на вратите, от лъжиците и кафениците. Всички тези глави са малко или много деформирани, скъсени или раздути, преобърнати или размножени до безкрайност.
Но съществува едно място, където моята глави не може да се окаже – а именно тук, на раменете ми. Ако е тук, тя би затъмнила Централната Празнота, моя единствен източник на живот. За щастие това не се случва. Всички тези отделени от мене глави – не са нещо повече от временни и случайни порождения на „външния” предметния свят, който въпреки че е едно цяло с Централната Същност, същевременно ни най-малко не я променя. Моята глава в огледалото с нищо не се отличава от останалите глави там. В детството си не можех да се позная в огледалото – това същото се случва и сега, когато за миг отново придобия своята загубена невинност. Когато съм с ума си, виждам там познат човек, който живее в стая, от другата страна на огледалното стъкло и който през цялото време гледа към мене. Този малък, скучен, стареещ и крехък човек е пълна противоположност на моята истинска Личност. Аз винаги съм бил Празно Пространство, здрав като желязо, без възраст, без размери, умен и съвършено неопетнен. Напълно немислимо е да сбъркам този жалък, зяпащ ме тип с това, което аз се чувствам, сега и завинаги!
* * *
Но, протестира здравия смисъл, ако аз нямам глава, нито лице, нито очи, тогава, как аз ви виждам? За какво служат очите? Работата е в това, че глаголът „виждам” има две различни значения. Когато говорим за разговаряща двойка хора, ние казваме, че те се виждат един друг, въпреки че лицата им не се докосват, разделени са от някакво разстояние. Но, когато аз ви виждам, моето лице е нищо, а вашето – всичко. Вие сте краят на самия мене. И все пак (езикът на здравия смисъл работи срещу Озарението) ние използваме една и съща дума за две толкова различни действия, а – разбира се, една и съща дума трябва да означава само едно и също понятие!
Това, което се случва между две „трети лица”, може да се определи като визуална комуникация – постоянна и самоподържаща се верига от физически процеси (в които участва светлината, очните лещи, роговицата, кората на главния мозък и така нататък), където изследователят не би могъл да намери място за „разум” или „виждане” – а и даже да намери, това нищо няма да измени. Истинското„виждане” е процес от „първо лице” и очи в него не участват. Както са казали мъдреците, само природата на Буда, или Брахма, или Алах, или Бог вижда, слуша и въобще изпитва нещо.
Д. Е. Хардинг
Размисли
Току що ни беше представен очарователен, детински и солипсистки възглед върху състоянието на човека. На нивото на интелекта подобен възглед шокира и дразни – нима някой сериозно би могъл да повярва нещо подобно? И все пак на някакво примитивно ниво ние разбираме автора. На това същото ниво, на което ние не можем да повярваме във възможността на собствената си смърт. Много от нас така отдавна и така дълбоко са заровили това ниво, че съвсем са забравили, колко неразбираема може да бъде идеята за собственото ни несъществувание. На нас ни се струва, че от несъществуванието на другите може лесно да се направи извод за това, че един ужасен ден ние също ще прекратим своето съществувание. Но как може да се говори за ден на смъртта? Защото ден – това е време със светлина и звук, а когато умра, тях няма повече да ги има. „Но, разбира се, тях ще ги има!” – протестира вътрешен глас. „Това, че аз няма повече да ги усещам, не означава, че те ще изчезнат! Що за солипсизъм!” Моят вътрешен глас взема повод от прост силогизъм и пренебрегва факта, че аз съм необходима част от Вселената. Ето този силогизъм:
Всички хора са смъртни.
Аз съм човек.
_________________________
Следователно, аз съм смъртен.
Ако се пренебрегне замяната на думата „Сократ” с думата „аз”, това е най-класическият от всички силогизми. Какви доказателства имаме ние за двете предпоставки? В първата предпоставка се упоменава абстрактна категория, класът на човешките същества. Втората предпоставка сочи към моята принадлежност към този клас, въпреки привидната радикална разлика между мене и всеки друг член на този клас — разлика, която Хардинг така точно е описал.
В идеята за класовете, за които бихме могли да кажем нещо обобщаващо, няма нищо необикновено; още повече, че способността да отделяме класи, заедно с тези, които са програмирани в нас от рождение – е твърде забележителна способност на интелекта. Например пчелите са усвоили отлично клас цветя, но малко вероятно е да сформират понятия като „огън” или „човешко същество”. Кучетата и котките могат да формират някой понятия, като „купичка за храна”, „врата”, „играчка” и т.п. Но хората, разбира се, много са изпреварили другите живи същества в уменията да създават нови класове един след друг. Тази способност лежи в основата на човешката природа и е за нас постоянен източник на радост. Спортните коментатори, учените и хората на изкуството ни доставят голямо удоволствие като постоянно формулират нови типове понятия, които след това влизат в нашия мисловен речник.
Втората част на нашата първа предпоставка е обща идея за смъртта. Ние много рано откриваме, че обектите могат да изчезват и да бъдат унищожени. Храната в лъжицата изчезва, дрънкалката пада от столчето, мама излиза, балонът се пука, газта изгаря в газовия котлон, къщата на съседната улица е съборена и така нататък. Всичко това ни изненадва и разстройва, но, така или иначе, приемаме го. Убитата муха, комарите умъртвени от спрея – всичко това се натрупва върху предишните ни абстрактни знания и ние формираме общо понятие за смъртта. Така стоят нещата с първата ни предпоставка.
Втората предпоставка е по-сложна. Като дете аз формирах абстрактното понятие „човешко същество”, като наблюдавах външните по отношение на мене обекти, имащи нещо общо помежду си – външен вид, поведение и така нататък. На по-късните степени на когнитивното развитие детето прави откритие, че този абстрактен клас може да „глътне” и самия него. Това навярно е потресаващо събитие, но едва ли някой от нас си го спомня.
Но най-трудната стъпка е обединението на двете предпоставки. В този момент, когато нашето интелектуално развитие ни позволява да ги формулираме, у нас вече е развито уважение към убеждаващата сила на простата логика. Въпреки това, внезапното обединение на тези предпоставки ни действа като шамар по лицето. Болката от този страшен удар ще ни преследва в течение на дни, седмици, месеци – в течение на години, през целия ни живот! – но на нас някак си ни се отдава да притъпим този конфликт и да му дадем друга посока.
Способни ли са висшите животни да се възприемат като част от клас? Може ли кучето да си помисли (без думи): „Хващам се на бас, че изглеждам точно като тези там кучета!” Представете си следващата кървава сцена. Двадесет животни от един вид са подредени в кръг. Злобен човек хвърля жребий, след това отива при едно от животните, изважда нож и го убива пред всички останали. Доколко е вероятно, останалите животни да разберат, каква съдба ги очаква и да си помислят: „Това животно е точно като мене. Нима сега ще заколят и мене? Това е ужасно!”
Способността да отъждествяваш себе си с другите, по всяка вероятност принадлежи само на висшите животни. (За това се говори в статията на Томас Нагел „Какво е да си прилеп?”, глава 24.) Започваме с частично отъждествяване: „Аз имам крака и ти имаш крака; аз имам ръце и ти имаш ръце, ами да….” След което тези частични уподобявания могат да доведат до пълно отъждествяване. И като виждам, че вие имате глава, аз стигам до заключението, че и аз имам глава, въпреки че не я виждам. Но така или иначе, това е гигантска и в известна степен самотрицателна крачка. Тя противоречи на повечето мои непосредствени знания за самия себе си. Това напомня за двете различни значения на глагола „виждам” при Хардинг: когато глаголът се прилага към мене и при вас означава нещо различно. Но това различие, в края на краищата, се оказва погребано под планина от ежедневни отъждествявания, които установяват моята несъмнена принадлежност към клас, които аз някога формулирах за съществата, намиращи се около мене.
По този начин логиката побеждава интуицията. Така, както повярвахме, че земята е кръгла – като луната там, на небето – и при което хората не падат от нея (от Земята), ние постепенно се убеждаваме, че солипсистките идеи са нелепи. Само такова мощно преживяване, от рода на хималайското просветление, преживяно от Хардинг, може да ни върне към първоначалното усещане за себе си, отлично от това на другите, усещане намиращо се в основата на проблема за съзнанието, душата и собствената индивидуалност.
Имам ли мозък? Наистина ли ще умра? Ние всички си задаваме подобни въпроси в протежение на целия си живот. Много е възможно, на хората, които обладават живо въображение, често да им идва в главата мисълта, че живота не е нещо друго, а гигантска лотария или психологически експеримент, провеждан от някакви невъобразими свръхсъщества, които се забавляват, като ни заставят да повярваме в очевидни глупости (например в това, че звуците, които аз слушам, но не разбирам, могат в действителност да означават нещо, или в това, че някой може да слуша Шопен или да яде сладолед, без особено да ги харесва, или в това, че скоростта на светлината е постоянна за всеки наблюдател, или в това, че ние сме изградени от неодушевени атоми, или в това, че аз ще умра – и така нататък). За нещастие (или за щастие), тази теория сече клона, на който седи, доколкото за обяснение на всички тези загатки тя предлага наличие на друт разум – свръхразумен и затова, не поддаващ се на представяне.
Очевидно е, че нямаме друг изход и ще ни се наложи да се примирим с някой „необяснимости” на нашето съществувание. Но изборът е ваш. Всички ние постоянно се колебаем между субективните и обективните възгледи по отношение на света и това затруднение е определящо в човешката природа
Д.Р.Х.
Превод Shi jian
Към началото на страницата / към страница 2 >>
Към карта на сайта