Апофатическа теология 

http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/07/line.png

Към карта на сайта


Съдържание на страницата:

Положения на същия високопочитаем наш отец, господин кардинал Николай, за смисъла на не-другото

Проф. Цочо Бояджиев, „Николай Кузански”  - встъпителни бележки към „За не-другото”Николай Кузански  „За не-другото”
Николай Кузански  „За не-другото“ –  превод от латински Цочо Бояджиев
  (резюме Shi Jian)
За ученото незнание / Встъпителна студия, Ради Радев ; Превод от латински Лидия Димитрова Денкова – Нов Български Университет.
Проф. Ради Радев, „Николай Кузански – Велик философ хуманист“
– встъпителна студия към „За ученото незнание“     (резюме Shi Jian)


.

Положения на същия високопочитаем наш отец, господин кардинал Николай, за смисъла на не-другото

I. Определението, което определя себе си и всички неща, е това, което дири всеки ум.

II. Който види най-голямата истина в това, че определението не е е нищо друго, освен определение, ще забележи и че самото не-друго е определение на определението.

III. Който види, че не-другото, не е нищо  друго освен не-друго, ще види също  че  не-другото е определение на определението.

IV. Който види, че не-другото определя себе си и самото определящо всички неща определение, ще види, че самото не-друго не се отличава от всяко определение и всичко определено.

V. Който види, че чрез не-другото се дефинира принципът, доколкото той не е нищо друго освен принцип, ще види, че самото не-друго е принцип на принципа, и ще забележи също, че то е среда на средата, край на края, име на името, съществуващо на съществуващото, несъществуващо на несъществуващото и така за всичко и за всяко отделно нещо, което може да бъде изказано или помислено.

VI. Който види, че от това, дето не-другото само себе си определя, самото не-друго не е нищо друго освен не-друго, а от това, дето определя всичко и всяко отделно нещо, е всичко във всичко и отделното в отделното, ще види и че не-другото е различно от самото друго, ала не му се противопоставя – а това е тайна, която няма равна на себе си.

VII. Който види, че отмахне ли се не-другото, не ще остане нито другото, нито нищото, понеже нищото не е нищо друго освен нищо, ще види определено, че самото не-друго е всичко във всичко и нищо в нищо.

VIII. Не е възможно нещо да влезе в човешкото мислене без самото не-друго, понеже то е мислене на мисленето. И въпреки че не-другото не се различава от мислещото самото себе си мислене, то въпреки това не е самото мислене, понеже мисленето не е просто не-другото, ами е не друго освен мислене; и не-другото се отнася по същия начин към всичко, което може да бъде изречено.

 IX. Каквото вижда умът, той не го вижда без не-другото. Защото той не би видял другото, ако не-другото не беше друго спрямо самото друго. Така той не би съзрял съществуващото, ако не-другото не  беше съществуващо на самото съществуващо, и така на всичко, което може да бъде изречено. Така умът вижда всяко друго чрез другото, което е не-друго, и по този начин всичко останало.  Наистина той вижда другата истина чрез истината, която е не-другото, другия разум – чрез разума, който е не-другото. Следователно всичко друго той вижда първоначално като не-друго. По същия начин вижда, че всичко – и името, и каквината, и другото – има онова, което има, от самото не-друго.

X. Който види, че крайното не е нищо друго освен крайно, а безкрайното – нищо друго освен  безкрайно, а същото е валидно за видимото и невидимото, за изброимото и за неизброимото, за измеримото и неизмеримото, за постижимото и непостижимото, както и за останалите такива, той ще види, че Бог обозначен като не-друго, не е ограничим нито чрез крайното, нито чрез безкрайното, не е измерим, нито чрез измерима, нито чрез неимерима мяра, не е изброим нито чрез изброим, нито чрез неизброим брой, а също не е нито постижим, нито въобразим, нито умопостижим, нито пък назовим с назовимо или неназовимо име, макар че той не се различава нито от тези неща, нито от другите, които могат да се изрекат, нито пък е друго в тях.

XI. Който види, че определяйки самото себе си, не-другото определя всичко, той ще види, че то е най-точната мяра за всички неща, голяма за голямото,  малка за малкото, равна за равното, прекрасна за прекрасното, истинна за истинното, жива за живото, и така за всички неща.

XII. Който види, че самото недруго е за себе си и за всички неща определение, и определено, ще види във всичко видяно единствено не-другото, определящо себе си. Наистина какво може да види в другото, освен себеопределящото се не-друго? Какво друго има в небето освен определящото самото себе си не-друго? И за всички неща е така. Следователно творението е откровението на себеопределящия се Творец или на себепоказващата се светлина, която е Бог, също както е прогласяването на себеопредлящия се ум, което за присъстващите става чрез живата реч, а за далечните – чрез вестителя или писменото послание. В тези откровявания на ума няма нищо освен себеопределящ се ум, ясно и живо показваш себе си на слушателите чрез собствената си реч, на по-отдалечените – чрез пратеното послание, на най-отдалечените – чрез писанието. Така не-другото, умът на ума, показва себе си по-ясно в първите, по-смътно в следващите творения.

XIII. Който види, че не-другото, което не е друго спрямо не-другото, сияе във вечното, където е вечност на вечната вечност, в истинното, където е истина на истинната истина, в благото, където е благост на благата благост, и така за останалите, той ще види във всичко да просиява триединно себеопределящия се Бог. Защото триединното не-друго в единното е единство на единното единство, в съществуващото – съществуване на съществуващото съществуване, в големината – големина на голямата големина, в количествено определеното – количество на количествено определеното количество и т. н.

XIV. Който в другото види не-другото като друго, ще види, че в утвърждението се утвърждава отрицанието. И който види Бога преди утвърждението и отрицанието, ще види, че в създадените от нас утвърждения за Бога той не е отрицание, което се утвърждава, ами утвърждение на утвърждението.

XV.Който види в другото не-другото като друго, той ще види в сгрятото несгрятото като сгрято, в изстуденото – неизстуденото като изстудено, в оформеното – неоформеното като оформено, в създаденото – несъздаденото като създадено, в делимото – неделимото като делимо, в съставното – несъставното като съставно, и изобщо в утвърденото, неутвърденото като утвърдено и ще види, че отрицанието е такъв принцип на утвърждението, че ако бъде премахнато то, премахва се и самото утвърждение. Следователно отрицанията насочват погледа към „какво”-то (quid), утвържденията – към „такова какво” (tale quid).

XVI. Който види, че отрицанията, които насочват ума към каквината, са преди утвържденията, той ще види, че всяко име обозначава „такова какво”. Наистина тялото обозначава не нетелесната, а ами телесната каквина: земята – земната, слънцето – слънчевата, и така е за всички. Следователно имената имат обозначителното си приложение от някакъв сетивен знак, а знаците следват каквината на нещата. Но те означават не самата нея, ами „ето такавата” каквина. А пък умът, съзирайки най-напред нея, отрича да има собствено название за видяната от него каквина.

XVII. Умът вижда, че не-другото е действителност на самата действителност, максимум на самия максимум и минимум на самия минимум. И затова отбелязва, че чистата действителност (actus puris) по-чиста от която не може да има, никога не би била във възможност; понеже в противен случай би предхождала в действителност чрез по-чиста действителност. Затова вижда, че всички неща, които могат да бъдат и други, винаги могат да са други, поради което в допускащото по-голямото и по-малкото никога не е възможно да се стигне до актуалния максимум, по-голям от който не може да има, а също и че това, което може да бъде друго, винаги може да е такова, доколкото никога не достига до самото не-друго.

XVIII. Който види, че не-другото, което е друго спрямо самото друго, не е самото друго, ще види другото на самото друго, което е друго от другите. Той ще види равното на равното, което е равно спрямо равните неща, благото на благото, което е благо спрямо благите неща, и така за всичко. Той ще види, разбира се, и това, че на не-другото, което е друго  спрямо самото друго, не е причастно другото, понеже то не е друго спрямо него, ами е то самото в него; другото всъщност е причастно на другото.  Така е при равното, благото и останалите. Значи на благото, спрямо което не-другото не е друго, са причастни другите блага, и то различните по различен начин. Следователно никога няма да има две еднакви блага или две еднакви еднаквости, които да не могат да бъдат по-добри или по-еднакви; а така е и за всички подобни неща. Така че всяко друго непременно следва да е друго спрямо друго, понеже единствено не-другото не е друго спрямо всякое друго.

XIX. Който види, че Бог не е друго нито спрямо онова, дето мисли, нито спрямо онова, дето се мисли, ще види, че Бог дарява на интелекта това, да не е нищо друго освен мислещ интелект, а на мисленото нищо друго освен мислено от интелекта, и че мислещият интелект не е различен от мисленото. Ето защо не-другото просиява по-ясно не в сетивата, ами в интелекта, който не се различава от мисленото, както знанието не се различава от познатото. Защото зрението не се отличава така ясно от видяното, нито слухът – от чутото. А чистите умове (intelligentiae), в които по-ясно просиява не-другото, мислят по-бързо и по-отчетливо мислимото, от което са и по-малко различни. Наистина да мислиш означава да сториш мислимото не-друго спрямо себе си, също както светлината прави осветените неща не-други спрямо себе си толкова по-бързо, колкото е по-интензивна. А не-другото  изглежда да просиява във всички неща, понеже е очевидно, че всяко нещо се стреми да се определи във всичко. Както топлината се старае да стопли нещата и да ги стори такива, че да не е друга спрямо тях и да се себеопредели в тях, тъй и интелектът иска всичко да стане интелект и той да се себеопредели във всичко, така е и с въображението и със всичко останало.

XX. Когато умът наблюдава как не-топлото и студеното се стоплят, чрез мисленето той постига не-топлото, чрез сетивата – студеното, и вижда че това не е е едно и също, понеже го постига чрез различни способности. И когато размисли, че не-студеното, както и не-топлото са зрими за ума, че не-топлото може да се стопли, а не-студеното да изстине, че студеното може да се стопли, а топлото да изстине, той ще забележи, че не-топлото и не-студеното са едно и също нещо. Не-топло то се нарича поради това, че макар да не е ектуално топло, може да се стопли; а не-студено се назовава, защото макар да не е актуално студено, може да се изстуди. Затова докато е актуално топло, то остава студено потенциално, а докато е актуално студено, остава потенциално топло. Ала възможността не ще намери покой, додето не  постигне действителността, която е нейна цел и завършек; в противен случай тя би била безсмислена. А щом нищо не е напразно, не би имало и възможност. Но тъй като възможността не въвежда самата себе си в действителност (понеже се съпротивлява на това), е нужен двигател, който да въведе възможността в действителност. Тъй умът вижда природата, природното движение и не-другото като просияваща в самата себе си природа на природата.

превод от латински Цочо Бояджиев

Николай от Куза, „За не-другото” Biblioteka Christiana, ЛИК 1998

Качено на сайта iztoknazapad.com на 27.06.2017

.

 

Към карта на сайта     
Към  началото на страницата