Рихард Вилхелм (1873 – 1930) 

 Към карта на сайта

Стр. 1    2   3   4   5

Съдържание на страницата:
„Книга на промените – И Дзин” Цикъл лекции изнесени в периода 1926-29 година

 

В

СЪЩНОСТТА НА ИЗКУСТВОТО

I. ПЕСЕНТА И ВЪПЛЪТЕНИЯ ОБРАЗ

С изкуството в „Книгата на Промените” са свързани няколко гуа. Иска ми се да разгледаме тази тема от три гледни точки. Тази вечер ще бъде посветена на изкуството на въображението, под което аз разбирам поезията и пластичните изкуства; утре ще говоря за изкуството, в което усещанията („Предизвикващото”, „Импулсът”, ЧЖЪН) намират своя израз в душата на човека, а вдругиден ще се посветим за изкуството на външната изявява, изкуството на поведението и отношението към живота.

Изкуството на въображението, или песента и въплътения образ, се отнасят към 22-я знак гуа – БИ гуа. Китайската традиция извежда БИ гуа от 11-я знак гуа – ТАЙ гуа.

Значението на БИ гуа „Красота”може да се разбере само ако този знак се разгледа като част от потока на Промените, а не като неизменна същност; БИ гуа е резултат от редица промени и, на свой ред, източник на по-нататъшни структурни преобразувания.

При знака ТАЙ гуа „Съгласие”отдолу е знакът ЦИЕН, отгоре – знакът КУН. ЦИЕН е „Съзидателният”, Небето, времето, вътрешното, движението, твърдото. КУН – „Приемащата”, Земята, земното, пространството, това, което дава начало на формите, което е в покой, податливото. Този знак гуа по очевиден начин съединява два принципа в творчески съюз: „Съзидателният”, Небето – отдолу, „Приемащата”, земното – отгоре. Тази структура ми напомня свещения символ от Олтара на Небето в Пекин. На север от олтара е разположена триетажна ротонда, където са се молили за процъфтяване и благоденствие през настъпващата Нова година. Тази ротонда, живо въплъщение на ТАЙ гуа, показва как Небето се потапя в Земята. Небето се изобразява в син цвят и представя в образа на дракон – символ на жизнената сила, пронизваща Вселената. Земята се изобразява в зелен цвят (доколкото Земята не е просто почва, а целият органичен свят) и се представя в образа на Феникс. Фениксът е рожба на Земята, но той отлита в небесата. И тук, на това свято място, ние намираме изобразен съюза на двата принципа: Драконът е изобразен не на синьо, а на зелено поле – Небе под Земята! А Фениксът се рее горе на синьо поле, т,е, Небето обкръжава и поддържа Земята.

Съюзът на „Съзидателният” и „Приемащата” се изразява в ТАЙ гуа в насрещното движение на първичните знаци гуа. ”Сътворяващият”, „ЦИЕН със сила се устремява нагоре, „Приемащата”, КУН, се движи надолу, триграмите проникват една в друга. В човека, когато той твори, се случва точно това. Във всяко способно за творчество човешко същество, задължително съществуват двете начала – ЦИЕН, „Сътворяващият”, времето, мъжкото, и КУН, „Приемащата”, пространството, женското. За да се въплъти замисълът и да придобие значение, са необходими и двете начала. Освен това, за да се „отгледа” произведение на изкуството, е необходим, да го наречем така, инкубационен период. ”Veni Creator Spiritus.” (Да дойде Духът на Твореца.) Гьоте е отбелязал, че, така или иначе, в тези думи е схваната точно същността на творческия акт. Духът се спуща и се покорява на душата, прониква в нея, душата зачева и се ражда произведение на изкуството.

Трансформацията на ТАЙ гуа в БИ гуа отразява точно този процес.

Символически той е представен с пренасянето на централната черта на знака ЦИЕН, „Съзидателният”, най-горе. В знака ТАЙ централната черта на долния първичен знак се превръща в податлива, а силната се премества на самия връх на гуа.

Нищо не ни пречи, също така, да говорим за преместване на централната черта на „Съзидателният”, ЦИЕН, в централната позиция на „Приемащата”, КУН. Съответстващия знак гуа се нарича ДЗИ ДЗИ , „След завършването” и е предпоследен в „Книгата на Промените”. Смисълът е очевиден. Когато всички енергии са уравновесени, всички напрежения отстранени, настъпва край и следва състоянието ДЗИ ДЗИ „След завършването”, което не предполага по-нататъшно развитие. Всички черти са на своите места: силните – в силна позиция, слабите – в слаба; стимулът към творчество отсъства. Възможно е, безплодността на ситуацията, зафиксирана в гуа „След завършването”, да е подбудила съставителите на „Книгата на Промените” да поставят този знак не на последно, а на предпоследно място. Обърнали са процеса обратно, като още веднъж са заменили силните черти със слаби, а слабите със силни. И в края стои знакът УЕЙ ДЗИ, „Преди завършването”.Нищо не е окончателно, в самия край е неговата пряка противоположност – продължението! Неочакваната трансформация на „След завършването” в „Преди завършването” прави възможно продължението.

Но да се върнем към БИ гуа.

Преместването на централната черта най-отгоре създава напрежение, и именно това напрежение е материалът с който борави художникът.

Двата първични знака, „Съзидателният” и „Приемащата”, преживяват трансформация; долу сега е ЛИ, Огънят, , отгоре е ГЪН – Планината. Върху човешкото лице – ЛИ, това са очите. ГЪН, челото, по-точно точката над центъра между очите. Любопитни паралели се срещат и в западната литература. Не много отдавна беседвах с една художничка за това, какво представлява творчеството лично за нея и тя ми каза: „Когато концепцията за картината вече е почти съзряла, започва да ме обхваща безпокойство. В подем съм, пълна съм с енергия, пределно възприемчива съм, но това е някакво хаотично състояние. Кристализацията става неочаквано, образът застава пред очите ми и когато го виждам там, аз мога да започна да рисувам и картината се получава. Всички съмнения изчезват, остава чисто техническата задача да пренеса на платното това, което вече се е получило.” Поразително е, доколко описанието на творческия процес в „Книгата на Промените” съвпада с опита на тази съвременна европейска художничка. Или, нека се обърнем към духа, който живее между тези стени (лекцията е прочетена в дома на Гьоте във Франкфурт). В своя дневник Гьоте нееднократно повтаря, че цялото негово същество е концентрирано между веждите. Тези бележки се отнасят към периодите на разцвета на творческата активност на поета, когато го е движела вътрешна потребност да въплъти това, което вътре в него вече е получило форма.

Кунь-цзъ така описва природата на творчеството: Твърдото се издига и дава форма на податливото, податливото се снишава и дава възможност на твърдото да му даде форма”. Силната централна черта на долната триграма се издига и застава над двете податливи черти, а горната податлива черта се снишава, за да заеме позиция между двете силни черти. Реализацията на творческия потенциал намира забележително точен израз в това описание.Но на мене ми се иска да доразвия тази тема по-нататък. БИ гуа е съставен от два първични знака, и, съответно, може да се говори за два рода изкуство – песен и въплътен образ.

Вътрешната триграма съответствува на песен, външната . на въплътен образ. Песента се ражда, когато е задвижен духа. В състояние на блажено щастие ние потапяме ръце във водите на Ефрат, и течащата, изменяща се стихия поражда песента. Изменчивостта на движението, непостоянството на фантазиите изведнъж кристализират около осъзнатото съдържание, защото „Приемащата”, КУН, застава в средата и внася ясност във вълнението на временните процеси. Яснотата става светлина, защото се появява обект, който светлината може да освети. Знакът ЛИ – това е „Прилепчивата”, яснотата, светлината, обкръжаваща, прилепваща около тялото. Даже Мефистофел е принуден да признае, че светлината съществува дотолкова, доколкото съществуват тела, върху които тя да се излива и благодарение на телата тя изявява своята красота.

Светлината, прилепваща около тялото, символизира едната страна на художественото творчество – яснота, сияние, блясък. Това е „Прилепчивата”, яснотата, първичният знак ЛИ. Другата страна е свързана със символа на въплътяващото, удържащото формата на пространството, което е длъжно да се подчинява на духовното. Това е „Неподвижният”, първичният знак ГЪН. БИ гуа „Красота”, овладява мига в потока на времето и го съхранява в подходяща форма. Така се получава образът.

Не бива да се мисли, че отношението съдържание – форма е твърдо зададено. Разбира се съдържание без форма и форма без съдържание са нищо. Но техният произход е различен: съдържанието води своето начало в сърцето (в душата), а формата – в духа; песента и въплътеният образ се отличават дотолкова, доколкото са различни техните източници.

И така, в БИ гуа ясно са отразени представите на китайците за същността на изкуството.

За да се проникне дълбоко в този и останалите знаци на „Книгата на промените” е необходимо да се разгледат още два способа на структурен анализ. Първо да отделим ядрените знаци гуа. За това трябва да отхвърлим външните черти на пълния знак гуа.

Отхвърлянето на долната черта открива знак КАН гуа, Вода, „Бездънният”. Отхвърлянето на горната черта ни дава знака ДЖЪН гуа, Гръм, „Предизвикващият”.

Водата, „Бездънното” и Гърмът, Импулсът, „Предизвикващият”, са скрити в БИ гуа, а нейните крайни силни черти –началната (първата) и горната (шестата) – пораждат динамика и ритъм. Вътрешната динамичност се изразява в самия знак гуа – чрез снижението на „Бездънният”, КАН, и въздигането на „Предизвикващият”, ДЖЪН, а също така в произведенията на изкуството, които са плод на взаимодействието на духа и душата.

Освен това, Кун-дзъ в своите коментари говори за скритите във всеки знак гуа черти на Небето и черти на Човека.

Но преди да преминем към тази тема, иска ми се да спомена нещо друго – за съотношението на линиите, вень и съдържанието чжи. (В конкретния контекст вень може да означава линеен рисунък върху камък, особено върху кехлибар.) Разбира се, за китайците линията, вень и веществото чжи, означават нещо различно от това, което е прието да се разбира под форма и съдържание в европейската традиция, макар че понякога тази двойка понятия се доближават. (Значението на иероглифа чжи е: „природни свойства”, „естество”, „свойство”, „качество”; „фигура”, „външност”; „основа”, „същност”; „факт”, „действителност”.)

Вень за китайците не е теоритичен или формообразуващ принцип, а е това, което позволява да се приема форма; това, което може да се превърне в орнамент или украшение. Линията приема форма, но се изплъзва от нея, непрекъснато променяйки се. Тъй като основното свойство на линията е именно потенцията, възможността и необходимостта от преобразувание, линията си играе с формата, нищо не завършва, не създава нещо, което да е трайно, да се запази във вечния поток на Промените.

От друга страна, това, което китайците наричат чжи, вещество, изобщо не прилича на материя, субстанция. Вещество, което е нематериално. Вещество, приемащо всяка форма, – това е Дао. Дао не принадлежи на този свят, то не съществува във феноменалното и не влиза в кръга на явленията.

Ако разсъждаваме за ролята на формата и съдържанието в контекста на европейския мироглед, то бихме признали решаващото значение на формата. Разбира се, стимул за създаване на произведение на изкуството обикновено дава веществото, но само когато веществото придобие форма, то може да стане произведение на изкуството. Ако определим линията така, както беше направено сега, ясно е ,че главното в произведението на изкуството е Дао. Все пак, Дао – това не е идея, не е програма. Гьоте се е смял, когато са наричали неговите произведения програмни. Досадни са му били въпросите на неговите съвременници за главната идея на „Фауст”. Дао не е външна по отношение на произведението мисъл, въведена в него като лайтмотив. Това е принцип на живота, енергия, която изпълва линията с реално значение. Дао привежда в ред формата така, че всичко си застава на мястото.

Сега е разбираемо, защо Кунь-дзъ казва, че веществото е по-важно от линията, и защо той твърди, че в живописта връх на съвършенството е простотата („Люн-юй”3.8). Простотата не се нуждае от украшения, от заигравания с формата; формата просто служи за изразяване на Дао. И това, казва Кунь-цзъ, е съвършенството. И не само в живописта. Това е вярно за изкуството като цяло. Сходни по настроение изрази се привеждат и на друго място в „Люн-юй”:

Когато веществото чжи е по-силно от линията вень, имаме варварин, когато линията вень е по-силна от веществото чжи, имаме четчица (за писане). Тогава, когато и линията и веществото са в хармония, имаме цзюнь-цзи.

„Люнь юй” 6.16

„Когато веществото чжи е по-силно от линията вень, имаме варварин”. Варварът не е изкушен в културата. Разбира се, той може да се промени, но все още е дивак. „Когато линията вень е по-силна от веществото чжи, имаме четчица”. Такъв човек изглежда културен, но неговата култура е механична, безжизнена. Когато формата и съдържанието, линията и веществото, проникнат едно в друго, тяхното сливане в идеален образ ражда разцвет в културата и съвършенство в изкуството.

Тази идея е ясно изразена в ГЪН и ЛИ гуа. Горният (външният) знак ГЪН, „Покоящето се” има отношение към линията, красотата на формата,

възможностите за преобразование, или, бих могъл да кажа и така – към променливостта и декоративността на формата. Двете долни черти са орнаментални, горната черта контролира долните и им придава значение. Така да се каже духът, Дао, се издига нагоре и се проявява в чертата на кристализацията, която разлага на елементи старите форми и създава нови. Долният (вътрешният) знак, ЛИ, се асоцира с Дао, засипано под декоративните украшения. И първичен тук е духът, енергията, животът или това, което придава форма. Но приемащото форма заема централно положение в този гуа, то подбужда светлината да стане видима дотолкова, че духът да се сгъсти във вещество.

Взаимодействието на линия и вещество в тези триграми изразява два типа изкуство. ГЪН гуа, Планината, е неподвижна, но нейните глъбини излъчват безметежна, сияйна, ясна красота. Това са пластичните изкуства, същност, обусловена от възгледите на художника. За поглед, насочен нагоре, образът на планината застава пред него преобразен и украсен от осветяващия я огън. Песента обаче изисква физическо начало, поглед, който едновременно се явява и вътрешна светлина. – подвижен и обхващащ – и който сега е придобил завършена форма, материализиран посредством духовен аспект, Дао. Затова БИ гуа, „Красота”, може да служи като илюстрация към стихотворението на Гьоте от „Западно-източен диван” – „Песента и въплътения образ”.

Колкото и подробно да беше нашето разглеждане до сега, то би останало едностранно, ако не споменем още две обстоятелства. Първото е неделимостта на Небето и Човека, космоса и индивида. Макрокосмосът и микрокосмосът, колкото и далече да са един от друг, принадлежат към един и същ енергиен център. Затова се казва: „Твърдото и податливото се съединяват, редуват се и създават форма”.Това е формата на Небето. Красотата, формата, на Небето съществува защото твърдото се редува с податливото. Твърдото и податливото се редуват в различните части на гуа:

Отдолу е знакът ЛИ, Слънцето. Слънцето, това е светлина, енергия, твърдото, един от източниците на небесната форма.

Следва ядреният гуа КАН, Луната, в който крайните черти са податливи, а централната – силна. Луната е противоположност на Слънцето – женското, податливото начало. Слънцето и Луната, Тай Ян и Тай Ин, Те образуват двойка противоположности, даващи начало на формата на Небето. И тук господства Слънцето, винаги сияйно, вечно силно. Луната изразява състояние на зависимост, тя отразява – получава и отдава – светлината на Слънцето.

По-нататък следва горният ядрен знак ДЖЪН „Предизвикващият”. ДЖЪН има отношение към звездите и планетите, следващи своя път по Небето.

И, накрая, горният гуа – ГЪН, „Неподвижният”, символизиращ полярната звезда, тя остава на място, а останалите звезди се въртят около нея. Така се появяват на Небето денят, месецът, годината и Великата година, еонът – ритъм в който се развива животът и се случват събитията. Формата и красотата на Небето се разкрива в небесните тела.

Но не само на небето действат редувайки се силното и податливото, създавайки форма. Същият принцип е приложим по отношение на човека. В “Коментари към Туан” се казва: Формата (вень) в яснота (мин) и неподвижност (чжи) – това е формата на човека. Да имаш форма означава да имаш облик и Дао; да бъдеш въплътен в съответствие с Дао, ясноста, светлина, ЛИ – долния първичен знак и неподвижност, покой, ГЪН – горния първичен знак – това е формата на човека.

Там, където пребивава формата, красотата, изкуството – битката за съществувание се прекратява; примирието намира форма в яснотата и покоя. В това затишие цари покой, а вътрешният поглед вижда нещата чисти, в изначалната им красота; всичко съществуващо се възприема като прекрасно. В този момент зрителят стои вън от събитията; необременен нито от болка, нито от страсти, той се слива с „непреходната поредица, която на розата цвят дари”.

Това е сърцето на изкуството. Съзерцавайки, отдавайки вътрешна светлина на света, видян в неговия истински облик, човек осветява света и той става прекрасен.

И като следствие: „Съзерцавайки формата на небето (тянь вень), наблюдаваш измененията във времето; съзерцавайки формата на човека (жень вень), преобразуваш Поднебесната”.

При това, предполага се, че светът се намира в постоянно движение, че битието само по себе си представлява поток. Ритъмът придава на този поток форма, а съзерцанието на „формите на Небето”, дават възможност да се познаят промените във времето. И само тогава е възможно да се направи правилен избор на време на действие, защото ако делото е съгласувано по време със Небето, самото Небе ще го подкрепя. Всяко нещо си има свое време – това е формулата на хармоничната творческа дейност. Само така получаваме изкуство, което въздейства върху света, – което не само намира израз във външното, но дълбоко прониква, формира душата по този вечен закон, който на „розата нов цвят дари”.

Формата на човека, жень вень, може да има огромно значение, когато се прояви като прекрасна външност. В „Приказка” Гьоте говори за тримата властелини на света – Мъдростта, Външността, Силата – властта на които се установява за дълго или за винаги. Според приказката Сребърният крал, Външността, е притежател на значителна власт. Но само чистата външност, неразредена от други енергии, отрекла се от всичко, освен външността, избавила се от всякакви чужди примеси, става сила формираща човека. Кунь-цзъ казва, че Поднебесната може да се преобрази чрез външността, защото светът най-лесно се поддава на въздействието на красотата. Красотата не се надига извън, тя не принуждава и не потиска. Красотата въздействува по силата на вътрешен, присъщ й магнетизъм. Тя притегля и увлича след себе си, тя предизвиква възхищение, следват я с радост.

Но точно тук на изкуството е заложен предел. Илюзията намира само временно убежище в изкуството. Това е спирка в световния кръговрат. И затова „Туан”, „Съждения” гласи: БИ, Красотата е успех, хен. В дребните неща е благоприятно да се отправиш нанякъде (да предприемеш нещо). „Образ”, „Сянь”: Огън под Планината; КРАСОТА. Така цзюнь-цзи достига ясност в текущите дела, не се осмелява да води сериозни преговори.

Това означава, че БИ гуа е неприложим там, където се води борба не на живот, а на смърт. В битките на живота изкуството е само отдих, възможност за възстановяване на силите, то не води до окончателно избавление. В полите на Планината гори Огън и в неговите отблясъци Планината е великолепна. Но Огънят не е вечен, ще настъпи момент, когато нощта отново ще погълне всичко, когато ще се възобнови битката. Волята мълчи в това мигновение, когато се ражда произведение на изкуството, когато „Приемащата”, КУН се съединява с „Съзидателният”, формиращия, ЦИЕН. И все пак, в съответствие със своите закони, изкуството съществува в изменящ се свят.То, разбира се, е близо до средното, но е продукт на външното. Цялото изкуство е външност или зависи от външното. Енергиите, които създават произведение на изкуството, идват отгоре, но самото произведение, като всяка вещ, възникваща във времето, попада в царството на противоположностите, където нищо не трае вечно, където всичко се мени, всичко е в потока.

И така, на края нас ни очаква предупреждението: не надценявайте изкуството, колкото високо и близо до Бога да ни изглежда.Необходимо е да признаем неговата власт, но да не отиваме по-далече, отколкото ни е позволено. Само тогава то ще стане царство на чиста светлина, прозрачна за всички.

След “Туан” и „Сян” следват текстове към отделните черти. В странната символика на тези текстове се отразява динамиката на изкуството – имам предвид това значение на думата „изкуство”, за което говорихме днес, т.е, изкуството като придаване на форма на това, което може да приеме форма, или като игра на природата.

Текстът към първата черта е:” КРАСОТАТА е в палците на краката, той изоставя каретата и върви пеш”. Какво означава това? Първата черта е долната, затова и възниква образът на палците на краката. Но тъй като това е силна черта, нейните възможности не съответстват на положението й; оттук и образът на карета. Изкуството, прекрасното се състои в отхвърляне на всякакви украшения, в отказ от всичко повърхностно и в осъзнаване на своите граници. Както е казал Кунь-дзъ, „ако начинът на придобиването й, задълженията ти, или състоянието на пътя правят каретата неподходяща, по добре е да пътуваш пеш”. Затова първата крачка към въплътяване на красотата в творение е отказ от излишното. Трябва да бъде отхвърлено всичко чуждо, привнесено, всичко, което отдалечава от Дао, и украсява без да е необходимо за същностното.

Текстът към следващата черта е почти забавен: „КРАСОТАТА е в брадата”. Брадата е второстепенен детайл на външния вид на човека. Податливата черта е в силна позиция. Нейното положение подчертава, че, и даващото форма, и приемащото форма са като на игра. Маловажното става важно, външната красота се пренася там, където е безобидна, но сериозно отношение към нея там е немислимо. Прекрасната външност е позволена, когато се съчетава с нещо, което я превъзхожда. Това означава – ако се върнем към нашия образ – че брадата не расте сама по себе си, отделно от устата и брадичката. Тя има право на съществувание само заедно с тях, т.е, второстепените детайли, украшениета и т.п. нито са добри, нито са лоши.Те са красиви, но играта на природата, даваща им живот, си остава зависима, даже когато се изявява на преден план. Областта на действие на играта по необходимост е ограничена, прерогативата принадлежи на значението. Също така, това се отнася и за това, което не е готово, не е успяло да придобие значение и не заслужава внимание.

На следващия стадий произведението на изкуството достига съвършенство. Текстът към третата черта гласи: „Колко ПРЕКРАСНО, как е изпълнено с влага. Постоянството и упорството носят щастие.” Човек се намира под магията на изяществото или в повишено настроение в резултат на изпитото вино. Това е влажна, мека красота: централната черта на ядрения знак КАН, Вода, а също така горната черта на знака ЛИ, Огън. Водата и външността проникват една в друга и се получава влажна, мека красота. Висшето съвършенство в изкуството се постига тогава, когато формата и съдържанието се сливат в единно цяло и когато произведението на изкуството стане абсолютно „прозрачно”. Но тук дебне опасност и само „Постоянството и упорството носят щастие.” Водата, освен другото, има значение на опасност, Бездна.

Каква опасност се крие в яснотата на съвършеното произведение на изкуството? Опасност винаги възниква при прехода от временното към безсмъртното: от точката на най-високото развитие е възможно само движение надолу. Слънцето не може винаги да се намира в зенита си, след пладне то върви към залеза си. Луната не остава неизменно пълна, тя намалява. Същото се случва и в изкуството. Формата и значението се сливат в единно цяло, творението става „прозрачно”, но това е само преходно състояние, което неизбежно ще се смени от друго. Тази опасност може да се избегне, само докато може да се съхрани същността, без да се задържа преходното и несъщественото. Да си припомним призива: „”Бъди като слънце на пладне и като луна – при пълнолуние”. И в двата случая се казва, че грижата за бъдещето не бива да ни пречи да преживеем в цялата му пълнота красотата на днешния ден. И при възхищението ни от това, което е минало, не бива да се преминава границата, но и постоянният стремеж, насочен към бъдещето, не ще ни помогне да избегнем тази опасност. В последното стихотворение от „Китайско-немски стихотворения за годината и деня” има стихове: „Нека не те блазни далечното и бъдещото, прави тук и сега това, което е за нас присъщото.”

Следващата черта ни пренася в по-високи сфери. Шесторка (шесторка – прекъсната черта) в четвърта позиция превръща художника в аскет. „Изящество или простота. Бял кон се задава сякаш на криле. Той не е разбойник, ще се ожени в подходящия момент.” Това е точка в която животът за миг притихва и е време да се вземе решение, как по-нататък да се изгражда живота. И тогава възниква въпросът: да украсяваме ли? необходим ли е стил? или по добре е да живеем без разкрасяване, да си върнем към простотата?

Бял кон се задава сякаш на криле, той долита от Небето. Крилатият кон е символ на мислите, които се възвишават над всички времево-простраствени ограничения. Белият кон, е като Слънцето движещо се над нас. Белият цвят – това е простотата. И внезапно осъзнаваме, че безмълвието на волята за живот, достигнато в някой миг в изкуството, може да продължи вечно, осъзнаваме го с трепет и чувство на ужас. И тук следва утешение: „Той не е разбойник, ще се ожени в подходящия момент.” – това означава, че това непоносимо, ужасно състояние – непоносимо, когато го наблюдаваш отстрана, като възможност – ще стане в момента на неговото съзнателно приемане леко и поносимо.

Шестица в пета позиция: „КРАСОТА по хълмовете и в градините”. Прекрасното напуща сферата на човешкото и се връща отново към природата. Именно така се развива китайското изкуство. От изображенията на човека, характерни за изкуствата на древността, китайците много рано са се обърнали към изобразяване на планини и води. В това изкуство действа законът на Дао – Дао, което дарява света с форма. Дао и законът остават там, където вече няма човек, няма неговият образ, няма нищо лично. И самото това място е място, където цъфтят рози и лилии, където дърветата живеят своя живот и скалистите планини гледат небето. Връщането към пеизажа в китайското изкуство не е случайно, то е тясно свързано с влиянието на будизма върху китайската култура.

Собствено казано, пейзажната живопис се е развила в рамките на будистката школа за медитация дхяна (кит –. чан, яп. – дзен). В чанската живопис няма място за разкрасяване и няма нужда за разяснения; думите са забравени заради великото Мълчание. Формата на всичко, което е, дава Нищото. По този начин, пейзажът в китайското изкуство се появява като следствие от избора на простотата: „Красота по хълмовете и в градините”.

Последната черта: „Семпла КРАСОТА. Няма позор.” Семпла красота означава отсъствие на каквито е да е външни хитрини. И тук за сетен път откриваме, че висшата духовност е абсолютно лишена от претенции. В древна песен дъщерята на владетеля отивайки в дома на бъдещия си съпруг не облича ярко и богато извезана дреха, а проста наметка, много по-скромна от горните дрехи на прислужниците, съпровождащи новобрачната. Величието на скритото, красотата на невидимото, многозначителността, потенциалното – ето това се е ценяло преди всичко в китайското изкуство. Но това е и най-сложното за възприемане. Китайският поет Тао Юан имал цин (седем струнен настолен инструмент) без струни. Веднъж той прекарал пръсти по несъществуващите струни и казал: „Само цин без струни е в състояние да предаде най-фините трепети на сърцето”. В китайската култура цинът заема особено място. Изпълнението на него изразява душата в беззвучна музика – нотата вече не звучи, но пръстът продължава да се плъзга по струните, раждайки вибрации, недостъпни за човешкото ухо. В кръг от приятели именно в тези нечути вибрации се влагат най-съкровените чувства. Тук линиите и направленията, съгласуваността на формите в изкуството се връщат от видимото в невидимото. В точката на изчезване, където всичко преходно е само символ. Където недостигащото (т.е, недостижимото) става събитие, китайското изкуство се приобщава към Вечното, Небесното.

Но колкото и да ни се вижда важен знака БИ гуа, той нищо не решава. Затова и Кун-дзъ се натъжил, когато в труден период от живота му се паднал този гуа: „Защо ми е на мене красота!” Кун-дзъ мислел за нещо повече от абсолютната хармония на облика. Негова цел била мъдростта, съзидателната сила и реализмът, гъвкавостта, която се достига за сметка на енергията на живота. БИ гуа показва един от пътищата към този идеал, но самият той не води към него.

И така, днес ние говорихме за пластичните изкуства и за изкуствата на въображението, и виждаме, че макар при тях да е невъзможно да се каже последната дума, те поставят пред нас огледало, в което се отразяват вечните енергии. Те ни учат да преобразуваме видението в съзерцание, дават ни възможност да видим света в неговата предвечна красота. Така че благодарение на тях в битките на живота се намира място и време, когато стават възможни покоят и свободата – свобода, която открива по-дълбок път.

 

II. ДУХЪТ НА МУЗИКАТА

Сега ще говорим за музиката, но не за гами и мелодии. Ще се опитаме да видим, къде в природата на човека лежи източника на музиката и да разберем как тя въздейства на човека.

В Китай се счита, че природата на човека се намира в центъра, където емоциите все още не са проявени. В тази „средина”, чжун, вече има всичко, но в потенция, до въплътяване все още е далече. После възникват емоциите в цялото си многообразие и противоречивост: радост и тъга, грижа, любов, ненавист, страх. Всяка е насочена към своята област, всяка се опитва да обхване в себе си скритите енергии на психиката. В резултат човекът се оказва погълнат от своите емоции. И тогава идва редът на музиката.

Музиката сдържа и хармонизира емоциите така, че те се обуздават една друга и центърът, срединното, става кръг, въртящ се около своя център. Точно за това се отнасят думите от „Чжун юн”: „Осъществява се хармония в срединното”. Срединното е потенциалността на емоциите, а хармонията ги привежда в хармония една с друга.

„Книгата на промените” с музиката се свързва ЮЙ гуа, „Въодушевление”.

Долният първичен гуа е КУН „Приемащата” а горният – ДЖЪН “Предизвикващият”, Импулсът Заедно те дават образа на ентусиазма, гърмът ДЖЪН, разнасящ се над Земята, КУН.

По отношение на емоционалната сфера това означава, че в ЮЙ гуа се осъществява не спокойна съзерцателност, а импулсивност. Подсъзнанието подбужда и провокира из отвътре, проявявайки се в съзнанието чрез емоциите. Всяка емоция внася определеност в недиференцираното пространство на възможностите – когато страдам, ненавиждам, боя се, тъгувам или се радвам, се създава точка, около която кристализира отначало усещане за себе си, след това – самосъзнание. Но тази точка, не е зададена веднъж за винаги, тя възниква и се разтваря отново в морето на потенциалностите; ту „изплува” радост, ту тъга. Затова е важен подбуждащият момент, импулсът призоваващ тази емоция. Вратите на радостта и на тъгата не са далече една от друга, в разположение на човека не са налични твърде много средства за изразяване на емоции. Силните чувства – и най-висшата радост и най-дълбоката печал – предизвикват сълзи. Причините и на едното и на другото са в подсъзнанието, вълнението което се поражда в съзнанието в момента, когато подсъзнателният импулс се превръща в пламък на чувството.

В „Шо гуа” се казва: „божеството пристъпва напред в знака ДЖЪН” , „Предизвикващият”. Емоциите призовават към живот съзнанието. Но тяхното действие излиза извън пределите на отделното човешко същество. Емоциите не са неми, те могат да намерят израз в звук. Викът се издига над индивидуалното и поражда в другите емоционален отклик. И гърмът, разнасящ се над Земята, символизира чувствата, които намират израз във вика, изтръгващ се от глъбините на подсъзнанието.

Така се срутват бариерите отделящи човека от човека. Нищо не ни пречи да предположим съществуванието на колективна душа, предшестваща индивидуалното съзнание, но, въпреки че колективната душа обединява индивидите в единно цяло, самата тя се оказва още по-раздробена. И тогава „Въодушевлението” – подбуждащото, идващо изпод Земята – символизира пробив, разрушение на бариерите между групите, единение на хората във взаимно чувство. Една само крачка отделя вика от музиката; викът – това е строителният материал за музиката, също както емоциите образуват тяло на душата на човека в света.

Но тук ни дебне опасност, тъй като имаме работа с ирационалното. „Подбуждащото”, ДЖЪН не се подчинява на никаква логика. При емоциите, разбира се, винаги има някакви причини, но тази причинна връзка е произволна; никога не се удава да поставим емоциите в еднозначно съответствие с причините. Причините включват скритите енергии на психиката, те по-късно се изливат в емоции. На вълната на емоциите човекът се оказва откъснат от самия себе си.

Същото се отразява във вътрешните ядрени гуа.

Долният ядрен гуа е ГЪН, Планината, „Неподвижният”, горният – КАН, Вода, „Бездънният” .

ЮЙ гуа е Вода, събрала се на върха на Планината. Това е Вода под контрол, но ако се измъкне изпод него, ще спусне като поток надолу, в пропастта, не по своя воля. Такава е вътрешната структура на знака ЮЙ, „Въодушевлението”: натрупаната емоционална енергия, която ето, ето, ще прелее през ръба в бездната. Тук се срещат раждането и смъртта, животът и неговият край. ДЖЪН, големият син, се ражда първи; с други думи, с първото бликване на емоции от подсъзнанието се ражда душата. Но сега, когато съзнанието, душата, вече е отделена от подсъзнанието, грози я жесток удар. Всяко раждане е свързано със смърт; за да съществува новото, то трябва да премине през смърт. Съвършено новата форма на съществувание трябва да се въплъти в живот в ново обкръжение и затова в ЮЙ гуа животът и смъртта съществуват, те са близки, като родни сестри. Силното чувство отхвърля бариерата на индивидуалност, помита личността; отнася я мощната вълна на чувствата. Къде? – Никой не знае.

И по тази същата причина във ЮЙ, „Въодушевлението”, се намират корените на пророчеството, свещеното безумие. Какво е това свещено безумие? Това е космическо състояние, увличащо индивида в глъбините, където животът и смъртта пребивават един в друг. Това е неудържимата дионисиева стихия: и ако се стигне до кръвопролитие, нека кръвта тече като река (първичният гуа КАН означава и кръв). Тук животът намира израз в крайности. Както в танца на Шива се смъкват покровите от живота и смърта; космическите сили се втурват в личността и разрушаването на личността става неизбежно. В тези наистина високи моменти човек получава шанса да обхване всичко човешко. Личността изчезва, всички радости и тъги на човечеството се съвместяват в единно „Аз”, тя като че се влива в морето на колективното и преживява без избор всичко, което е отредено на човешкото същество.

Разбира се поривът на космическата стихия и неограниченото разширение на личността таят в себе си опасност. Всичко зависи от това, къде лежи източника на потока, завладяващ индивида. Необходимо е да се доберем до самите глъбини, там където се извършва определящото, централно събитие на света. Този, който преждевременно се остави на волята на вълните ще бъде унищожен. Състоянието на силната личност се отразява в другите, но размахът на нейните възходи и падения може да разкъса на части неподготвените. Така Гретхен е сломена от личността на Фауст.

Но, от друга страна, изразената емоция е единственото възможно средство за обединение на хората. Сферата на деятелност и мислене на индивида определя неговото положение в човешкото общество. Всеки притежава свой социален статус, свое обкръжение, и даже индивидуалните особености на строежа на органите за възприятие променят поразително света за човека. Никак не е лесно да дойдеш до съгласие с другите в представите за света. Тук са издигнати почти непреодолими бариери. Индивидът е ням, темата по които могат да общуват хората – това винаги е миналото, собственото им минало и миналото на техния народ и държава. Затова и това, върху което се гради света според едни, е празен звук за останалите. Изглежда невъзможно да се изгради мост между гледните точки на отделните личности, между два различни опита. И все пак, някаква емоционална вибрация се предава от един човек към друг. Това, за което е било невъзможно да се размишлява и не е могло да бъде изразено с думи, изведнъж, чрез изблика на емоциите безусловно и непосредствено се предава от човек на човек и обединява хората в подчинение на общ поток. Както еднакво настроените инструменти предизвикват вибрации един в друг, така и човешките същества започват да вибрират в унисон, когато излязат извън рамките на индивидуалното. Това се случва извън нашето участие: достатъчно е само да се срешнат две същества с подобни „тоналности” на емоционалните вибрации, точката на съприкосновение става фокус и пускова пружина на древни жизнени енергии.

Да се обърнем сега към това, какво в Древен Китай са говорили за въздействието на музиката и как са се опитвали да изразят неповторимия опит на общуване, възникващ от резонанса на душите Има една история за двама приятели. Единият свирел на цин, другият го слушал: „Аз слушам бушуващи води, аз виждам въздигащи се планини”, – и му се струвало, че стои на великата планина Тайшан от която с грохот се спускат водопади.

Бо-я свирел съвършено на цин, Чжун Цзи-ци бил съвършен слушател. Бо-я свирил и, когато неговата мисъл се устремявала към високи планини, Чжун Цзи-ци казвал: „Това е съвършено! Величествено, като планината Тайшан”; когато мислите му насочвали към пълноводните реки, Чжун Цзи-ци казвал: Това е съвършено! Безбрежно като разлив на велика река”. Каквото и да си представял Бо-я, Чжун Цзи-ци го следвал.

Бо-я пътешествал по северния склон на планината Тайшан. Внезапно се излял порой. Подслонил се до една канара с натъжено сърце, извадил цина и засвирил. Отначало създал мелодия за застигналия го дъжд, след това – за възвишаващата се над него планина.

Трябвало само да ги изпълни и Чжун Цзи-ци проникнал в техния смисъл. Бо-я оставил настрана цина и въздъхнал „Това е съвършенство! Вие слушате моите мисли, като че сърцето ми е пред вас. Нима бих могъл да се скрия в звуците!”

„Ле-цзъ”

Способността да общуваме чрез емоции е поразителна. Емоцията запълва дотолкова звуците, че търси изход и се възпроизвежда и визуално. Разбира се всичко си има граници и в Китай са знаели, къде приключва действието на емоциите. За Кун-цзъ се разказва кратка изразителна история: Любимият ученик на Кун-дзъ слушал как учителят свирел на цин, усетил в изпълнението му заплаха и, престрашавайки се, казал: „В мислите на моя учител има убийство”. В това време Кун-дзъ наблюдавал паяк, който оплитал в мрежата си муха, видяното той изразил в движението на струните. Ученикът бил дотолкова възприемчив, че разбрал емоцията, но не могъл да възстанови причините и контекста и реагирал на мисъл за убийство на човек, а не на муха. В музиката на учителя той почувствал насоката на мисълта, но не и нейната динамика.

Сам Кун-дзъ може да служи за пример на това, доколко духът на музиката може да подчини човека на „Предизвикващият”, ДЖЪН. Веднъж в изпълнение на знаменит учител Кун-дзъ чул мелодия. Отначало той изучил нотите, след това проникнал в духа на тази мелодия и накрая постигнал сърцето, мислите и емоциите на човека, който я съчинил. И въпреки че учителят бил доволен от изпълнението на Кун-дзъ, той продължил да работи докато не видял пред себе си висока тъмна фигура. Кун-дзъ казал: „Виждам го: висока тъмна форма, с възвишено съзнание, творец сред хората.” Тогава учителят по музика се преклонил пред Кун-дзъ и казал: „Тази мелодия води началото си от Чжоу-ван, създателят на нашата култура” („Ши-цзи”).

Такава сила е заложена при общуването чрез емоции. Ясно е също, че ние се подчиняваме не на периферните движения на нашата психика, а на това, което се развива в центъра. Разбира се, различни потоци са подходящи за да плуваме по тях, но природата на човека следва да се търси там, където възниква космосът.

И важно е тези, от които зависи съдбата на човечеството, да могат да използват „Въодушевлението” ЮЙ, а не да плуват в потока на неговата стимулираща енергия. В това е тайната на великата музика. „Коментариа към Туан” гласи: „Чрез послушание се движи ВЪОДУШЕВЛЕНИЕТО, ЮЙ. ЮЙ се движи посредством Послушание и Преданност, затова Небето и Земята са му подобни, казано е: „назначават феодални князе хоу и водят под строй войската.” Небето и Земята се движат посредством Послушание, затова Слънцето и Луната не се отклоняват и годишните времена не се объркват. Мъдрият човек следва това, наказанията и изискванията се прецизират и народът е послушен.”

(ЮЙ се състои от знака КУН долу и знака ДЖЪН горе. Послушността е атрибут на КУН гуа, а Движението – на ДЖЪН гуа).

Подчинението (следването) на движението, съгласно “Коментара към Туан”, е средство за управление, установяване на порядък сред разединени и изолирани индивиди, гарантиращо законен и осмислен път към съгласие в обществото, даже в най-опасни ситуации. Например, когато „назначават феодални князе хоу и водят под строй войската” . Двояката същност на музиката се проявява и тук. От една страна, музиката е велико изкуство, обединяваща хората в обща радост; звучаща хармония, противостояща сила на тъмни емоции. Но музиката, освен това, е енергия, подбуждаща безумна храброст пред лицето на смъртта. С музика вървят в поход войските, с музика отиват в последен бой.

Потенциалът заложен в знака ЮЙ, „Въодушевление” е огромен. Но само когато лидерът сам се подчинява на ДЖЪН гуа, „Подбуждащото”, той може да използва този потенциал.Само отдавайки се пълно на движението, потапяйки се в колективната душа, той става истински лидер. Само този, който чувства и се вдъхновява заедно с цялото човечество, може да води след себе си. Преди емоцията да обхване групата, тя трябва да бъде преживяна от лидера. Само ако си преживял емоцията може да я предадеш на другите.

В този смисъл е значението на „Небето и Земята се движат посредством Послушанието”. Но на Небето и Земята не са наложени никакви ограничения. Съзвездията се движат по Небето по свои пътища, не ги сдържа ничия ръка, не ги свързва никаква връвчица. Те са свободни; това означава че във всичко те следват движението (в това се състои Послушанието и Предаността) – именно такава е концепцията за свобода в Китай. Движението на съзвездията е свободно, не са свързани и затова могат да изпълняват своята роля. Затова Слънцето и Луната не напускат своите орбити. Затова и Земята не се старае нищо да задържи. Когато дойде пролетта, Земята приема пролетта. Когато пролетта дойде до своя край, Земята и позволява да си отиде и се готви за лятото. По тази причина не се объркват годишните времена. В безусловно подчинение на движението е тайната на правилното взаимодействие с времето. Затова е така важно да бъде освободена тази част от човешката природа, където е скрито Дао. С това се дава свобода и на другите, а Дао, световният закон, придобива форма.

Осъзнаването на това открива достъп към най-великата сила на земята. Има различни типове лидери, както са възможни различни степени на следването на движението. Подчиняването себе си на движението винаги надарява човека с качества на лидер, но реалната сила и здравина на положението на лидера зависи от дълбочината на движещото начало. Ако това е настроението на деня, то човекът озвучил недоволството на масите мигновено става лидер. Хората познават в него себе си. Чувството за време му помага да избира значимите моменти в хода на събитията и той става човек на деня. На гребена на вълната той изглежда велик на света. Но когато се отдаде на повърхностни вълни, повдигани от вятъра, подемът неизбежно се сменя от спад. Колкото по-близо до повърхността лежи източникът на движението, толкова по-ограничени са във времето действията на лидера за привличане на масите, толкова по-скоро ще настъпи спад. Само истинският държавник разбира, безпогрешно волята на народа, или, по-добре да се каже, той пряко си взаимодейства със „същността на нацията”. Истинският държавник се посвещава не на отделни частни случаи, не на менящите се ден след ден настроения на тълпата, той е настроен според състоянието на нацията и затова неговите действия винаги намират отклик в сърцата на хората.

В това, по-специално, е тайната на успеха на Кун-дзъ. Мнозина в последно време поставят под съмнение значителността на неговото учение и дело; казват, че той не е особено оригинален. Но философията на Кун-дзъ е била и продължава да бъде действена благодарение на неговото пълно отъждествяване с волята на човечеството, чрез което говори Божественото. Затова първоначално неговото дело е оставало незабелязано. Но това, което правел и към което се стремял, продължава да оказва влияние до днес, докато повърхностните вълнения на неговата съвременност отдавна са затихнали.

В „Образи”, „Сянь”, за проявата на духа на музиката е казано: „Изхождайки от земята, нараства Гръм: ЮЙ „Въодушевление” . Така създавали древните владетели музика, за да почетат Де и в цялото й великолепие я поднасяли на Върховното Божество, призовавайки при това и умрелите предци.” Музиката свързва в този образ Земята, Небето и основните метафизически енергии. Достойните чувстват музиката, обединяваща звучене и жест, в древния Китай са ги считали за брат и сестра, две страни на проявата на едно и също емоционално начало. Всичко, което живее в сърцето, се изразява в звук и достигайки апогей, намира изход в движението, затова всяко звучене, всеки жест, свидетелствува за вътрешен живот. И така ние идваме до идеята за свещено драматическо действие, в което музиката и символичните фигури на танца са съединени за да представят космически събития – танца на звездите. В екстатично състояние човек постига законите на Вселената, изпълнява се световното Дао, разкриват се тайните на света. Всеки, който почувства това, се пренася във Вечността.

Така почитат заслугите. Музиката прославя културните достижения, и с това ги поднася на Върховния Владетел – Небесния Господар, благодарение на когото звездите се движат по своите пътища.И прародителите, Учителите, творците от миналите епохи, са поканени да се съберат около Върховното Божество, родено от духа на музиката като човешка представа – това не е абстрактна идея. Както има Небе, има и Божество. Но това единство се образува от вътрешна множественост – безброй прародители, духове, енергии и сили. Потокът от емоции, хармонията на музиките, изразена в свещена пантомима, – също е част от Върховното Божество. Човекът общува с Бога посредством музиката.

Да направим още една крачка. Емоциите не са статични. Те се появяват, довеждат до екстаз (хората пророчествуват в състояние на екстаз, свещено безумие), но, като вълните на море, разиграващата се буря на емоциите неизбежно затихва. В съответствие с този неотменим закон даже най-силните емоции не могат да продължават вечно. Затова сама по себе си музиката не създава нищо неразрушимо. За да се създава нещо, обладаващо вечна ценност, трябва да се направи следващага крачка, да се премине към ЦУЙ гуа, „Събиране”.

ЦУЙ гуа, „Събиране” се появява още една силна черта. Събирането, умножаването е необходимо за да не се разтвори движението, емоцията като пара в чист въздух. Трябва да се появи нещо трайно и за тази цел е необходима точка, фокус. Силната пета черта символизира в ЦУЙ човека, в който се въплъщава движението. Защото за да се задейства енергията, тя се нуждае от личност. За да не затихне на земята движението, то трябва да има лидер. В „Книгата на промените” такава личност се нарича герой, владетел, съвършено мъдър. В текста „Туан” се казва за владетеля: „Събиране, успех, хен Владетелят се приближава към храма. Благоприятно е да видиш велик човек. Това носи успех. Правенето на големи жертвоприношения, носи успех. Благоприятни переспективи.” Емоцията се претворява в действие.

Музиката става част от религията, също като владетел, приближаващ се към храма, или велик човек, срещата с когото е благоприятна за всички – това е религиозният герой, той пресъздава човечеството. Такива личности от време на време се появяват сред хората, които причестявайки се с тяхната плът и кръв, се изменят по техен образ и подобие. В това е езотерическия аспект на акта на жертвата. „Правенето на големи жертвоприношения, носи успех.” В доисторическите времена, когато екстатическото служение достигало кулминация, се извършвало ритуално убийство на владетеля, въплъщаващ Божеството, което е и човек и Бог или син на Бога. Кръвта на жертвата очиствала подвластния на владетеля народ. В китайската култура това архаично жертвоприношение, много отдавна е получило символично значение. Този, в който живее „Съзидателният”, ЦИЕН, трябва да принесе себе си в жертва и незримата кръв на неговия дух дава сила на членовете на неговата общност. Пътят на музиката завършва в религията, в нея музиката намира себе си. Логосът слиза от своите върхове, а звукът – крясък – се изпълва с мит, обединяващ хората и символа. Митът приема хората в себе си, неговото действие е твърде силно, по-силно, отколкото звученето само по себе си, тъй като митът – това е музиката на символите. Затова музиката – това е претворяване. В мита тъмната страна, жертвата, самоотричането, самоотдаването – която прави възможно обединението – се осъществява в сиянието на ново значение. В знака ЦУЙ, „Събиране”, отгоре е „Радостната”, ДУЙ, а отдолу – „Приемащата” , КУН, което ще рече – подчинение на радостта, посвещаване себе си на най-великата радост, достъпна за човека. Съвършената музика се слива с абсолютната религиозност.

Но даже и тук, в центъра на източната философия, си остава хармонията. Разбира се, не може да се каже, че трагичността на Запада е съвършено чужда и непонятна на Изтока, но източната мъдрост не търси изворите на трагедията така дълбоко и никога не я абсолютизира. Висотата и глъбината се съединяват в Логоса, в Дао. Радостта и подчинението на радостта, като финално изкупление на мита, дава енергията, необходима за установяване на ред сред хората.Следването на радостта въздейства на хората по-силно от оръжията или строгостта на закона. Радостта прави подчинението просто и естествено. Радостта в гиздостта на красотата е по сърцето на човека и той с радост приема нейните закони. Музиката и религията съставят сърцето на тази най-велика идея.

III. ИЗКУСТВОТО НА ЖИВОТА

Последното, крайното, което може да означава понятието „изкуство” – това е изкуството на самия живот, редът на Промените, изкуството на действието.

Да разгледаме десетия знак гуа: „Стъпване (Поведение)” ЛЮЙ, 10.

ЛЮЙ, 10 “Стъпване(Поведение)” носи в себе си двойно значение: настъпвам (движа се напред) и постъпвам (държа се) съгласно ритуала. Затова в „Книгата на промените” ЛЮЙ заменя ли, ритуала, а под изкуство на действието се разбира съответствие с правилното поведение, т.е, следване на ритуала.

ЛЮЙ “Стъпване(Поведение)” се състои от първичните гуа: ДУЙ гуа,“Радостната” отдолу и ЦИЕН гуа, “Съзидателният” отгоре. Отдолу Езеро, отгоре Небе

ЦИЕН гуа, “Съзидателният” е особен знак, от него, пряко или непряко, се извеждат първичните гуа. Малката дъщеря ДУЙ гуа се намира най-далече от ЦИЕН гуа “Съзидателният”, този първичен знак се извежда последен. Когато дистанцията между тях изчезне, отиват си и съмненията и се установява ред.

Основните атрибути на тези гуа – радост (ДУЙ) и сила/твърдост (ЦИЕН) – характеризират правилното поведение, затова в коментара е казано: “ЛЮЙ показва основата на характера. Той (знакът) е хармоничен и достига целта си установявайки хармоничен ритуал”.

Ритуалът става хармоничен, защото двата първични гуа се движат в една посока – нагоре, следват се един след друг Но съществуващата между тях хармония не е очевидна и не се подразбира от само себе си.

ДУЙ гуа и ЦИЕН гуа се съотнасят към определени състояния на Небето и страните на света:

ДУЙ гуа, „Радостната”, съответства на запад и средата на есента;

ЦИЕН гуа , „Съзидателният”, – на северо-запад и на деветия месец, когато есента преминава в зима.

ДУЙ гуа е времето на реколтата. На небето заема западния квадрант на Белия тигър. Белият тигър е ужасно същество, асоциирано със смъртта, а белият цвят е траурният цвят. И на двата знака съответства метал, оръжие, което от своя страна съответства на съпътстващата есента оценка на направеното. И затова за човека, който се стреми да научи правилното поведение или изкуството да живее, се открива разбиране за чудовищното, демонично, неотделимо начало – парализиращата опасност. Скритият в божественото подтискащ аспект не може да не предизвиква страх, защото да му се противопоставиш не е по човешките сили.

Това е божественото начало (ноумен*), олицетворяваното от съдбата, което не оставя за човека изход. Съдбата не е лека, не е проста, не е склонна да си играе. Условията, която тя предявява, ще трябва да посрешнем с цялата им сериозност. Тук заставаме пред съда на „Съзидателният”, представен тук с горната триграма ЦИЕН. Годината е приключила. Есента е преминала и сега ще стане ясно, кое ще преживее и кое е обречено на смърт. Това е време, когато плодовете на пролетта се връщат отново в кръговрата на събитията.

Четирите сезона се въртят като огромно колело. Животът се надига, разцъфтява, принася плодове, разхвърля семена и, когато дойде тъмната половина на годината, всичко се връща към началото. При това всичко преходно изчезва безследно – в съответствие с думите: „Небето води битка в Циен”, „Творящето”. Великият воин, който води битка с всички породени от него същности и който идва в света в знака „Предизвикващият”, ДЖЪН, сега се намира на северозапад, където сега наближава краят на годината.

Всеки трябва да мине през битка с него – битката на „Съзидателният”, ЦИЕН, с преходното. В тази битка всичко е изключително сериозно И на човека трябва да му е ясно, че неговият противник не е дошъл някъде извън него, а и самата битка не е случайност. Съдбата чака зад вратата, трябва да пристъпим зад прага, колкото и безпощаден да е стражът. Енергията на „Съзидателният”, ЦИЕН, дълбоко променя човека. Лесно е да се разбере, защо той трепери, защо се опитва да се отклони от среща с безжалостната, жестока съдба или защо той, в пристъп на безсмислен протест, желае да се отрече от нея, да се откаже от своята отговорност. Но съдбата спокойно стои и чака. На нито един смъртен не ще се отдаде да я избегне. И всеки стремящ се към Вечността, щом му е определено оръжието, с което ще води бой, ще трябва да даде своя отговор. Срещата със стража на прага е неизбежна.

И отново Гьоте. Той е намерил думи прости и точни, изразяващи самата същност.

Не трябва да се съпротивляваш на съдбата,
И не е изход да бягаш от нея;
Ако ти я срещнеш с достойнство,
Тя ще те поведе като приятел със себе си.

Ein Andres (1813)

От тази интерпретация на знака ЛЮЙ, “Стъпване (Поведение)”, следва, че главното е да се отнесеш правилно към съдбата си и да вземеш правилното решение. Безсмислено е да измисляш хитрини. Този, който се опитва да направи това, въобразявайки си, че е достатъчно ловък да се отклони от сериозността на стоящата пред него задача, ще бъде отхвърлен и унищожен. Затова, отказвайки се от съдбата си, ние се отказваме от самите себе си. Съдбата не е нещо отделно от човека, тя се явява творческо начало; и така, като творческо начало, тя е прародител на всички същества, бащата живеещ вътре в нас, как бихме могли да избягаме от него? Възможно ли е да се избавим от творческата сила вътре в нас самите, посредством която съществуваме? Затова властта на съдбата е абсолютна.

И ето фразата в ЛЮЙ гуа: “Излез насреща му”. Най-малката дъщеря не може да се противопостави на тази сила. Затова тя щастлива, послушно го следва. Тя върви след него и тогава, когато пътя става опасен, когато решението означава живот или съмърт. В нейната простота и увереност има вяра, ако тази често погрешно разбирана дума, все пак, притежава някакво значение. Вярата произхожда от реалността и е винаги приложима към нея. Този вид вяра е любов към съдбата. Без стремеж към щастие, без страх от нещастие, свободни от страх и надежда, такава вяра държи във вериги двата най-големи врага на човечеството (т.е, страха и надеждата). Вярата побеждава, когато в нея е знанието, как да използваме енергията на творчеството.

Това знание е в ЛЮЙ гуа. В знака “Стъпване (Поведение)”, няма място за умуване. Говоря тук не за статически състояния, но за най-опасни ситуации, които ни принуждават в движение да вземаме решения в дългосрочен план, – в мига, когато, образно казано, вървим по острието на бръснач. От ситуацията можеш да излезем само ако вървим в правилната посока и спазваме правилния ритъм на движение. В противен случай – смърт. Никой от смъртните не може дълго да стои лице в лице с “Съзидателният”, ЦИЕН, затова в битката с “Съзидателният” не бива да спираме нито за миг.

Тук се вижда как се заражда ритуалът, ли . Това, което е истинно за индивида, се пренася върху цялото човечество. Още веднъж: тайната на правилното поведение, ЛЮЙ „Стъпване (Поведение)“, е в различаването, разделянето на високото и низкото, разделение, което е динамично. Източникът на Езерото, ДУЙ, е под Небето, ЦИЕН, което е горе и, идвайки отгоре, водата се насища с енергия, необходима за това разделение. И, по този начин, всеки истински ритуал различава високо и ниско, като установява подвижна иерархия, в която отношенията се изграждат строго в зависимост от нивото, но самите нива всеки път се запълват различно. Т.е, нито едно продължаващо във времето взаимодействие в цялостната система на взаимните отношения не се явява нещо застинало. Нищо не обладава абсолютна величина. Всичко високо на Земята се подчинява на Небето. Даже владетелят, синът на Небето, се подчинява на своя баща, великият Прародител. Не съществува и абсолютно дълбоко. Човек обикновен, с най-скромно положение, в определени ситуации може да се издигне и мине пред другите. По този начин човечеството се превръща в система от отношения, в сложна иерархия, в която винаги нещо се движи, мести се и само в такава система е възможно правилно поведение.

Изглежда, като че правилното поведение предполага еднообразие, защото ритуалът се изпълнява от всички. Но жизнеността на ли е в неравенството. Еднообразието дава начало на ритуала, ли. И, разбира се, еднообразието може да поражда правила и укази или закон и принуда. Но само по себе си принудата и суровите закони още никого не са убедили в необходимостта от правилно поведение (терминът ли означава както източника, така и изпълнението на ритуала). Напротив, Кун-цзъ казва, че принудата води само към очуждение и тайно хората продължават да нарушават установените правила. Затова системата на механичното уравняване, основано на принуда не може да бъде ефективна. Само признаването на неравенството в качеството на основен признак на човешката природа (та нали няма двама еднакви човека) дава начало на правилното поведение към подредена система на човешките взаимоотношения. И затова „Образ”, „Сян”, гласи: „Отгоре Небе, отдолу Езеро, “Стъпване (Поведение)”. Цзюн-цзъ различавайки високо и ниско, така насочва волеизявата (съзнанието) на народа”. Разликата между нивата е продуктивна, доколкото ниското автоматически започва да подражава на високото. Не възниква необходимост от принуда – желанието да подражаваш на този, който те превъзхожда и да му станеш равен се поражда от само себе си.Така започва ритуалът, ли и тази сила действа изотвътре и в края на краищата обхваща и тези които са останали настрани. Отново ние виждаме Вселена, която се привежда в движение изотвътре, без външно въздействие. Вселената продължава и вътре в човешкото същество, поставянето в порядък на вътрешния свят става благодарение на организиращото различие.

Индивидът се утвърждава в своята съдба, когато се утвърди в своето съзнание; той организира отношенията си с висшето, съзнателно стъпвайки в него. Това е важно, доколкото всеки трябва да намери своето място. По своята същност, положенията не се различават по отношение на абсолюта. Всяко положение има горе и долу. Затова човек оказал се в някаква определена позиция, вече не се нуждае от някакво конкретно осъзнаване на своето място в общата йерархия. Затова е толкова важно да заемеш правилната позиция. Знакът ДУЙ, “Радостното” е отдолу, знакът ЦИЕН “Творящето” е отгоре. И ДУЙ, и ЦИЕН са там, където трябва да бъдат: това, което трябва да бъде отдолу е отдолу, а това, което трябва да бъде отгоре – отгоре, затова е възможно да бъдем доволни от съдбата си. Сред шестте черти на този гуа само една е слаба.

Тази единствена слаба черта отбелязва точката на прехода, където природата се влива в човека (двете долни черти са Земята, двете черти в средата – Човекът, двете горни черти – Небето). Намирайки се на мястото на прехода и придвижването, тази линия контролира сили, които натискат от двете страни. И тук възниква образът на човека вьв Вселената. Човешкото същество е най-слабото от всички творения. Природата не му е дала нито остри зъби, нито черупка. Ражда се в свят на чудовища, безпомощен и беззащитен. По-безпомощен е от всяко друго същество на земята и се нуждае от нежност идваща отвън. Няколко дни след раждането си всяко друго същество е готово за самостоятелен живот в своето обкръжение, но трябва да минат години, десетилетия, преди човекът да стане независим.

И това слабо създание попада в обкръжение, пълно с опасности, където царят чужди на него сили. И все пак тигърът няма да ухапе човека. Текстът „Туан” гласи: Настъпване опашката на тигъра. Той не ухапва човека. Успех.” Тук се използва символиката на годишния цикъл, тъй като великият тигър на Небето – това е образ на космическите всепобеждаващи сили. Как би могъл човек да се приближи до тигъра и да го настъпи по опашката? Напред е ЦИЕН „“Съзидателният”, следва ДУЙ „Радостната”. Човек проявява отчаяна дързост , но тигърът не го ухапва. Затова защото е беззащитен ли? Може би именно безпомощността на радостта го прави най голямата сила на Земята. Усмихващите се очи на дете са по-силни от всяко зло, те обезоръжават най-порочните, и тигърът няма да ухапе човек, който знае как да подходи, знае начина на действие, който притежава състоянието на душата на детето в най-висш смисъл, съхранил радостта в сърцето, вътрешната радост, доверявайки се еднакво на всеки и всичко. Такова доверие съпътства достойнството. В знака ЛЮЙ “Стъпване (Поведение)”, отвътре е “Радостната” ДУЙ, а отвън “Силата” ЦИЕН. До известна степен, това напомня за момчето в “Novelle” (разказ на Гьоте), който укротява лъва с веселото си настроение и се явява образ на човек, сблъскващ се с космически сили. И в това е тайната на правилното поведение, ли, поведение, което е изкуството на живота.

Сега ще говорим за висшето изкуство, изкуството на ниво индивидуалност, което се състои в хармонично обединение на личността със съдбата. Всичко, което е от съдбата, е даденост, но само свободата дава възможност да приемеш съдбата и хармонично да се впишеш в отношенията с хората, така че твоето поведение да се превърне в движеща сила.

Необходимо е да се вземе предвид и друг аспект. Какъв е начинът, по който се предава нашия опит, мъдростта, енергията, вярата, способите за адаптация? Човекът не е хвърлен в света, само за да получава удоволствия и да приема нещата такива, каквито са. Всеки акт на приемане трябва да бъде предаден по-нататък. Истинските ценности са тези, които преминават от поколение към поколение, идвайки от непостижими мистични дълбини. И на всяко поколение се поверява предишното свещено наследство, което трябва да бъде умножено и предадено по-нататък. И докато от поколение към поколение се предава и умножава наследството на прадедите, не ще пресъхне съзидателната енергия. И затова пред нас с цялото си величие и с цялата си сложност стои проблемът: как да предадем това, което ние ценим като висше благо – нашето наследство, как да съхраним непрекъснатостта, да не прекъснем веригата? Нищо не е по-страшно от това, да останем последни. Особено, когато става дума за невъзстановимо и уникално, за духовни традиции, когато последствията са непредсказуеми. Днес не можеш да се отдръпнеш от най-голяма опасност и пред изкуството стои последният въпрос: в състояние ли сме да спасим духовното наследство от вулгарността, която настъпва от всички страни? И добро е това изкуство, което ще реши този проблем, което ще може да предава духа така, че искрата, която се съхранява жива в сърцата, да не изгасне, а да се разгори в свещен неугасим пламък.

Този проблем засяга всички. На всяко място, при всяко действие, нас ще ни причаква въпросът: Как е възможно да се направи това? „Книгата на Промените” дава красив отговор. В знака, за който ние току що говорихме, податливата черта е в трета позиция. Като изменим и следващата черта, която е също черта на човека, с податлива, ще получим шестдесет и първия знак ЧЖУН ФУ „Вътрешна истина”.

Сега двете податливи линии в центъра са обкръжени отгоре и отдолу с по две силни линии. Не само знакът има дълбок смисъл, но и самите китайски думи ЧЖУН ФУ обладават дълбок смисъл. Йероглифът фу (истина), се състои от два по-прости, горният от които означава „нокти”, а този под него – „потомство”. Затова той като цяло се асоциира с излюпване на яйце и пренасянето на живот в подхранваща го среда. Чжун „среда”, означава че по време на процеса на подхранване е активна изходящата от центъра енергия на оживяване, която носи доверие или вярност. Този знак изхожда от центъра на енергията на доверие, във висшия си аспект се разбира като хармония с Небето.

В този гуа могат да се открият и други странни свойства. Така по форма той представлява удвоения знак ЛИ, „Сияние”, „Ясност”, от осемте първични гуа. В ЛЮЙ гуа в средата има слаба черта, от горе и отдолу силни.

В знака ЧЖУН ФУ, „Вътрешна истина”, който получихме след промяна на една силна в податлива черта в знака ЛЮЙ, в средата има две слаби черти, а отгоре и отдолу по две силни – това е невероятно усилена светлина.Но вътре в качеството на непроявено противопоставяне – дълбок мрак. Огънят, получаващ начало във водите на Бездната, освобождава светлина, без да й вреди. И затова сега светлината получава власт и над създанията на мрака.

Такова е значението на странните думи в текста на „Туан”: „Чжун Фу, ВЪТРЕШНА ИСТИНА. Свине и риби – успех. Благоприятно преминаването през великия поток. Постоянството благоприятства”. Тъмните сили на водата олицетворяват свинете и рибите, най-малко духовните от всички живи същества. Но мощта на светлината е толкова голяма, че нейното трансформиращо влияние се простира даже върху свинете и рибите –бездуховните и немите. Поразително как отговаря този гуа, почти на словесно ниво, на нашето оправдано безпокойство за съхранение на духовното наследство в ситуация, когато го заплашват бездуховността и неорганизираността на тълпите. Ето решението: в силата на вътрешната истина

Но тук ние се сблъскваме с тайно знание, затова ви казвам само това, което ми беше разказано; останалото нека да разгадаят тези, които имат желание за това.

Къде е началото на „Вътрешната истина”, ЧЖУН ФУ? В играта на Промените! Вътре този гуа е пуст, двете слаби черти вътре означават пустота. В реалния център – пустота. И, като разгледаме съставящите гуа – вътрешния (долния) и външния (горния) на знака, в центъра на всеки един от тях ще видим силната черта на Небето, чертата на великото Единно, свързано с ЦИЕН гуа,„Съзидателният”. И въпреки че не е лесно да се постигне хармония, това е необходимо. Емпирическото его е продукт на илюзиите и предразсъдъците, това его, породено от дребнави страсти, което в момента на изпълнение на едно желание е готово да падне жертва на друго – това его трябва да умре. Когато его-то мятащо се между причините и следствията, желанията и тяхното изпълнение, стремящо се към удоволствия, копнеещо за удоволствие, – когато това изчезне, остава великата Тишина и Пустота. Ще затихне глъчката на деня, и всичко изведнъж ще се залее с неземна светлина; в тази двойна светлина ще се случи мистично събитие: Единното се разделя и влиза в човека, запълва сърцето му, дава му твърдост. И щом Единното изплува от дълбините на творческото, между човека и вселената се установява връзка. Тази връзка на свой ред става източник на магически сили, но освобождаването на тези магически сили зависи не от магия, а от доверие. А тяхното въздействие достига най-отдалечени места. Доверието, веднъж осъзнато, ще работи във всякакви ситуации. Щом се появят подходящи условия, назрее ситуация, тогава идва неговото време. Затова отдалечеността във времето и пространството не играе никаква роля. Необходимо е само да се постигне крайната реалност и да се отъждествим с това, което е свързано с дълбините на творческото, – това дава енергия на обновление. Претворявайки се в доверие вътрешните сили носят победа, тогава тълпата е безсилна и не може да причини вреда. Тогава главната наша грижа е сърцето да остане вярно на истината, за да не загубим връзка с това, което, както ние знаем, е доверие. А това е възможно, само когато мълчи емпирическото его, когато то е мъртво и Бог може да живее в нас. Висшето изкуство се ражда в присъствието на доверие. Това изкуство направлява съдбата, изкуство, даващо възможност да се предават напред възприятия от миналото.

Save