Рихард Вилхелм (1873 – 1930) 

 Към карта на сайта

Стр. 1    2   3   4   5

Съдържание на страницата:
„Книга на промените – И Дзин” Цикъл лекции изнесени в периода 1926-29 година

Г

ПОСТОЯНСТВО В ИЗМЕНЕНИЕТО

Ние живеем в преломна епоха. Човечеството е преживяло вече твърде много; и моят живот, както и животът въобще, ни е подготвил по всяко време всякакви трудности. Трябва да признаем този факт, но не трябва да изпадаме в униние. Ако ние се намираме на границата на две епохи – а много неща потвърждават това – това означава, че трудностите са неизбежни. Но хората са способни да работят заедно и да изградят новото време, само ако постигнат глъбините на духа, но и като влязат в съприкосновение с реалността.

В Китай е прието да се готвят за изпълнението на която и да е задача от по-рано, необходимо е да се концентрира енергия до момента, когато се наложи тя да се използва на дело. И затова от най-стари времена се е наложил възглед за годината, като за настъпваща година, корените на която са в тази, която си е отишла. Новата година настъпва тогава, когато старата е дошла в пълен упадък, когато енергията на света почти е пресъхнала. Но докато още не обладава реалност, тя съществува само като идея. Още невидима, идеята прониква в света. Важно е да се познае и посрещне тази идея, още преди да появи, защото в противен случай не остава друго, освен да се следва тя крачка след крачка.

И затова сили за посрещане на новото време и активното му формиране дава постоянството в Промените.

С тази тема в “Книгата на помените” се асоциират три знака гуа – според броя на различните аспекти на достигането на постоянство в Промените.

ТЪРПЕНИЕ

Първият от тези знаци гуа е ЦЗИН “Кладенец”:

“Кладенецът” се схваща просто като факт от живота – не отделно явление, а самия начин на живот. В Китай кладенецът е бил организиращият център на селището: около него са строили къщите си; обработваемите полета също са били ориентирани спрямо този център. Така че в древен Китай местонахождението на кладенеца е било център на всяка дейност. От тук и ние започваме да размишляваме за това, как да се отнасяме с живота, как да го направим свой живот.

Туань („Съждение)” гласи: “ЦЗИН, КЛАДЕНЕЦ. Можете да промените града, но не и КЛАДЕНЕЦА. Не се намалява и не се прибавя. Идват и си отиват, черпят от КЛАДЕНЕЦА. Ако водата е близо, но въжето е късо или гърнето се строши – беда”.

Идеята за кладенец е СЮН „Благата”, Дървото. Дървото спуска корени надолу за да поглъща и издига нагоре Водата, КАН. Този знак се асоциира и с органичния живот. Сред петте елемента (у-син) Дървото се счита за един от най-активните органически елементи. Дървото, органическа форма на съществуване на материята, събира неорганично вещество под формата на вода, наситена с хранителни елементи, и, издигайки ги, осъществява своя растеж – пример на това, как възниква и се развива животът. В тази концепция животът е непресъхващ източник. На земята има най-различни вещества. Такива, като минералите, представляват механически обекти. Но тази механична форма на битието е само половината от света. Освен това “кристализирано” в нещата съществувание още нещо, което се нарича живот.

Животът съвсем не се състои в това да се снабди с жизнена енергия неорганичния свят, в основата на който лежат механични начала. Това би била поредната версия на витализма, съгласно който жизнената енергия се наслагва върху механичните процеси – просто някаква добавка към неорганичното. Ако беше така, то животът би имал предел, защото всяко прибавяне все някога се изчерпва. Би трябвало да приемем неизбежното прекъсване на живота, неминуемият край на неорганичното битие, даже ако енергията и масата на света не са се изменили. Неорганичната Вселена като цяло попада под ударите на закона на инволюцията – законът за изравняването на силите и достигането на глобално равновесие. Ще настъпи момент, когато не ще остане нищо студено и нищо топло. Ще изчезне напрежението между различните качества, светът ще се потопи в топлинна смърт. Ако животът беше сила от същия порядък, както останалите сили от неорганичния свят, той би се подчинил на този закон, така че не можем да очакваме друго, а само незабележима смърт.

Но животът е противоположност на смъртта във всичко; енергията на живота никога не става видима, но не се и крие в материята. Енергията на живота в самата си същност се отличава от всички други сили във Вселената, тя им е диаметрално противоположна. Тайната на битието, може би, се свежда до това, че направлението на силите, действуващи в материята, постоянно се менят – и така се появява нещо ново. Сами по себе си механичните сили не са способни да създадат нещо ново. Техните приливи и отливи са подчинени на цикли, а развитието винаги е обусловено от твърда необходимост. Веднъж щом разберем това, можем да направим предсказания за десет хиляди години напред. Но развъртането във времето е само външна форма на проява, а не реално изменение, затова всяко следствие вече се съдържа в причината си.

И ето кръгът се разтваря, но това не отменя действуващите вече закони. Може би най големият принос на Европа в познанието на природата е разбирането на закона за причинността, подчертаване на универсалността на причинно-следствените връзки. В края на краищата не съществува такова място, където тези връзки да се нарушават, за което може да се каже: “Чудо! Вижте – празно пространство, в което произтича нещо неприемливо от гледна точка на науката: тук нещо изчезва и се появява нещо ново, което не обусловено от нещо, което го предшества”. И все пак, макар в света на външните прояви, да изглежда, че всичко се подчинява на причинността, ние чувстваме, че в този същия свят присъствува нещо, което не им е подвластно. Това начало не произхожда от извън, не от друг свят, който е “по-горе” или “по-долу ; то е неделимо от нашия свят и действува в него. То е подчинено на ценностни критерии, обладава ценност и създава ценности. Това странно “вътре в света” – ако така можем да определим това отношение – е неотделимо от това, което е отвън. Би могло да говорим за ядро и за обвивка. Но в природата няма нито ядро, нито обвивка по отделно. Те са неразделни и все пак не се сливат едно в друго. Системата на ценностите, съставляваща основата на изкуството, съществува заедно със системата на причинността.

И тук започва най-интересното. Механичното въздействие върху организма може да бъде двояко: конструктивно и деструктивно. Но с причинността това не е свързано, тъй като точно тук минава границата на действието на причинността. Всичко, което се намира в пределите на тази феноменална област, не е достъпно за изучаване с методите на науката. На нас ни е много добре известно, че тези същите химически вещества, които поддържат, хранят живото тяло, секунда по-късно, без каквото и да е сериозно изменение в химическия си състав, могат да доведат до противоположни резултати – към постепенното разложение и разпад. Едни и същи причини, едни и същи вещества проявяват ту едно, ту друго действие. И двата случая могат да се изучават с научни методи. Още повече, предразсъдък е, че живите организми по-трудно се поддават на изучаване от мъртвите. Науката не само може, но е длъжна да изследва сложната структура, която ние сме привикнали да наричаме живот, тъй като на живото трябва да се обръща първостепенно внимание.

И така, след като сме установили, че животът не е нещо между другите неща, но че именно благодарение на живота в света се появяват ценности (в противовес на обусловеността на причинността), нека отново да се върнем към образа на кладенеца.

Ние говорихме за това, че изобилието на живота е безпределно. “Можете да промените града, но не и КЛАДЕНЕЦА. Не се разходва и не се прибавя. Идват и си отиват, черпят от КЛАДЕНЕЦА. Ако водата е близо, но въжето е късо или гърнето се строши – беда”. Историята на човечеството е верига от непрекъснати изменения. И не само в технологиите. Без съмнение, технологичните нововъведения оказват влияние с дългосрочно въздействие върху живота на обществото, а изменящото се общество на свой ред, дава тласък за поява на нови технологии. Структурата на обществото по време на своята история се е променила така, както технологиите са променили нашето ежедневие. Способите обединяващи хората, обществените организации, могат да бъдат най-различни. В древността е господствал матриархатът с характерните за него форми на обществена организация; патриархалната култура е довела до абсолютно друго, но също така ясно организирано общество. Във феодалното общество се реализира друг способ на социална организация. По-късно обществото съществува във формата на централизирана бюрократична държава, и накрая, то се строи върху основата на организираното икономическо сътрудничество. Силите и идеите, определящи обществената структура, са многобройни и разнообразни, и аз мисля, че в хода на развитието на обществото тази структура се усложнява – така, както става и с технологиите. Действува тенденция към растящо разнообразие и прогрес – прогрес, ако животът в обществото създава усещане за удовлетворение и разцвет. Периодите на регрес, разбираемо е, са неизбежни. Трябва да не се забравя това – особено сега, когато ние проектираме в бъдещето, това, което ни души сега. Нито за първи, нито за последен път преживяваме поражения и несполуки. Но пътят, каквото и да се случва, води нагоре и напред.

И все пак не трябва да приемаме тези социални изменения за отправна точка, за абсолютно, главно условие за живота. Те са подобни на град, който сега се намира на едно място, а след столетия – на друго. Човекът, докато е вграден, вплетен в тъканта на природата е подчинен на нейните закони. Човекът – това е точката на преход, или по-скоро пресичането на основата и вътъка в платното на природата. По отношение на духовното човекът е същество, в което ЦИЕН, „Съзидателният”,творящото начало на света, по тайнствен начин се издига в съзнанието. Този принцип лежи в основата на живота и законите произтичащи от него не са отменени в нито едно човешко общество. Тяхното нарушение противоречи на природата и влече след себе си болест и смърт.

Така че, кладенецът, животът, символизират неизчерпаемостта и неизменното в битието. Животът е велик и неизчерпаем, като самия свят. Водата в кладенеца не намалява и не се увеличава; хората идват за вода ден след ден и той утолява жаждата им. Това наподобява водата, която се изпарява, издига се към небето и се връща на земята като дъжд. Редуването на напрежение и снемане на напрежението, въздигането и снижението поддържат всички форми на живот на нашата планета.

Същото може да се каже за душата. И тук съществува непресъхващ извор на живот, и тук има сили, създаващи напрежение. Енергията от общ източник се проявява в различни форми на индивидуално съществувание – така се появява човешкото съзнание. Благодарение на присъщото му вътрешно напрежение животът се устремява нагоре и се завръща с нов заряд енергия. Безспирната циркулация на живота е подобна на кръговрата на водата в природата.

За кръговрата на водата на земята е необходима енергията на слънцето. Може да се предположи, че в областта на духа съществува източник на непресъхваща божествена енергия – своего рода Централно Слънце. Гьоте го е наричал „Бог-природа”, защото постоянната циркулация на живота се поддържа от вътрешна необходимост. Напрежението и отпущането се сменят едно друго и всеки импулс енергия на свой ред създава напрежение. На човек винаги му се иска да види началото и края. Това желание се обяснява с това, че животът на човека е ограничен и разположен в определено време. Човек просто проектира върху света особеностите на своето индивидуално съществувание. Той обръща „като ръкавица” закона за причинността, като че го опустошава дотогава, докато не достигне първопричината, или върви право напред – към крайната точка на битието. Аз мисля, че въпросите за началото и края на света са безсмислени. Подобни въпроси проектират закона за причинността, приложим само към феноменалния свят, върху свят, където явления не съществуват, който сам създава обектите на чувствено възприятие и им поставя предел. Да се питаме за начало и за край е напразен труд. В това направление е възможно много и дълго да се фантазира, даже да се фантазира научно, но никога няма де се постигне определеност. В това отношение не сме отишли по-далече от философа Ле-дзи (IV в до н.е.), който разказва следната история:

Човек от царството Ли бил убеден, че Небето ще падне върху Земята. Той не можел нито де спи, нито да яде, докато един учен не му обяснил, че Небето – това е натрупване на ци на Въздуха, а Земята – натрупване на ци на Твърдото и затова такъв край не грози Земята. И двамата били много доволни, докато не дошъл трети, който казал: “Да, но нали Небето и Земята са само неща. Небето и Земята образуват множество отделни явления, които не зависят едно от друго и все някога със сигурност ще изчезнат.” И Ле-цзи казва: “Ще дойде ли краят на света, или той ще съществува вечно, ние никога няма да узнаем. Мъдрият човек не се безпокои за това.”

Мисля че ние и сега не можем да добавим нещо към това. Можем да се утешим с убеждението, че в потока на живота не съществува нито излишък, нито недостиг. Водата в кладенеца не намалява, колкото и често да се черпи от него, но не се и прибавя, колкото и да се стремим да съхраним жизнените сили, вместо да ги използваме. Животът е непресъхващ извор. Не се препълва и не се изпразва и утолява жаждата на всички.

Тук ние в своите разсъждения пристъпихме към границата, където животът престава да бъде просто многообразие от проявите на силите на битието, а се появява личната отговорност. Както е известно, животът не винаги заявява за себе си еднакво мощно, и безжизнената материя не навсякъде е еднакво прозрачна за силите на живота. Ние се сблъскваме с тежки, инертни, обременяващи неща. Но се получава така, че силата на гравитацията изчезва напълно, – и тогава твори геният. Така или иначе, щем не щем, трябва да се замислим откъде идва тази огромна разлика. Та нали материята навсякъде се подчинява на едни и същи закони, и животът трябва да бъде непресъхващ навсякъде.

Отговор: “Идват и си отиват, черпят от КЛАДЕНЕЦА. Ако водата е близо, но въжето е късо или гърнето се строши – беда”.

Това е и отговорността. Всеки решава за себе си, колко енергия от безграничните запаси на природата е способен да приеме и използва. Искам да кажа, че свободната воля е първична, и всеки индивид е свободен да прави това, което желае. Това, разбира се, не означава, че днес аз ще завърша това, което бих искал да завърша днес. Но желание, което идва от глъбините на душата, винаги се осъществява. И в този смисъл, целият наш живот е резултат от предишни действия на волята. Разбира се, действителността често не съвпада с набелязаните резултати. Резултатите от изпълнените желания често поразително се отличават от очакваните. Това, което ние получаваме, е опосредствано от действието на определени закони. Но всеки притежава въже, което може да достигне до самите глъбини на живота. Всеки притежава гърне, за да загребе вода. Така е устроено единството душа-тяло, в качеството на което ние сме част от природата и сме свързани с нея. Ние постоянно сме свързани с материята, със силите, които действат отвън, както и с пълната с живот душа. И затова е важно да идваме, да си отиваме и да черпим. Затова е необходимо актът на творчество да се повтаря отново всеки път. Прониквайки в неодушевената материя, творчеството я подчинява. То привнася напрежение, пораждащо съзидание и форми. Както и да наречем постоянното възобновяване на творческата деятелност – да кажем, усърдие – тази способност съществува във всеки гений. Затова не мащабът на дарованието отличава гения от масата талантливи хора. Много най-велики гении на човечеството не са се отличавали с особен дар, нито лекота в работата. Талантът без усърдие рано или късно се изражда в баналност. Геният се отличава с това, че той живее и действа, като постоянно се обръща към своята човешка същност.

За да не остане енергията на живота неизползвана са необходими две неща. Важно е въжето де не увисне, без да е достигнало до водата. И еднакво важно е гърнето да не се разбие, колкото и пъти да бъде спущано в кладенеца. В това е тайната. Защото ако то се разбие, ще се сбъднат думите предвещаващи нещастие. А ние най-малко от всичко искаме това.

Какво, собствено, означава, че въжето трябва да стигне до водата? Силата на живота в своята основна същност е универсална, свободна и достъпна за всеки. Колкото по-мощна, по-близо до своя източник е тази сила, толкова по-лесно е да я получим. Украшенията и разкошът, съкровищата и удобствата, много или малко са недостъпни, те са скъпи, винаги са достъпни за малцина. Но най-скъпи, обикновено са тези, които са нужни най-малко. Необходимият за подържане на живот хляб насъщен е евтин, още по-евтина е водата, от която се нуждаем ежечасно. А въздухът, без който не бихме могли да проживеем повече от няколко минути, не струва нищо. Всеки човек вдишва толкова, колкото му се иска. Въздухът е за всички. Ако няма какво да дишаме, това не е поради недостъпността на въздуха, а защото, човек не може или не иска да се добере до място, където въздухът е еднакво достъпен за всеки. И още в по-голяма степен това е вярно по отношение на живота. Въздухът – това е вещество. И може да се случи така, че човек да попадне на място с лош въздух, или на място, където него изобщо го няма и е невъзможно да се живее. Но животът прониква навсякъде, не съществува такова място, където да няма живот Достатъчно е само да си спомним за тази сила и животът идва. И такъв човек – надарен с живот, обладава живот и взема от живота винаги, когато му е необходимо.

Но трябва да се различава животът на душата от този на духа. Материалният живот е привързан към материалните условия; има своите ограничения и край – ние не го получаваме по заявка. Но духовният живот и неговата същност – духовните ценности, върху които се крепи животът – тях никой не е в състояние да отнеме от човека. Армията може да остане без генерали, но даже най-незначителният човек никой не може да лиши от волята му. Огънят, водата и другите неща могат да бъдат достъпни или недостъпни, понякога те са опасни. Но свойството „да бъдеш човек”, което е ценността на човешкото битие, винаги е с нас. Достатъчно е да пожелаеш „да бъдеш човек”, да пожелаеш живота в най-висшата му проява – и той е тук. Личност, обладаваща тези свойства, получава живот – с нищо незаменим, безценен живот на духа.

Този род живот е напълно достижим, но без труд не се постига. Въпреки че животът ни обкръжава от всички страни, получава го само този, който е способен да го възприеме, за когото той става прозрачен. Ние се нуждаем от вещи, в които се топли пламъчето на живота, въпреки че съществува опасност да припишем абсолютна ценност точно на нещо повърхностно-материално. Вещите не са нещо повече от кристализация на живота, те са форма на умиране. Закостенелият, загубилият активност живот губи своята сила. И ако ние се задоволяваме с такъв живот, ако нас ни задоволява коя да е закостеняла социална структура с изродили се традиции, прогнили обичаи, това означава че нашето въже е провиснало, без да достигне до водата. Не на всеки е по силите да изтегли сам за себе си вода. За много хора е необходима помощ. Те живеят опирайки се на традициите и са зависими от тях и това е нормално. Такива хора са мнозинство. Но има и други, тяхното предназначение е да дават живот; те, така да се каже, вадят от кладенеца вода и нашето място е сред тях. Ние сме отговорни въжето да достига до водата. Затова нашата задача е да се доберем до самата същност и във всичко да останем верни на Истината. Длъжни сме да отличаваме истинския източник на живота от илюзиите, колкото и величествени да ни се струват те.

А това е тежък, неблагодарен труд. Ако приемахме традициите и обичаите такива, каквито са, животът щеше да бъде прост. Бихме живели като всички; това, което се пада на мнозинството, се пада и на нас, няма да има проблеми и болезнено чувство на изолация. Но ако човек изпитва жажда да черпи пряко от източниците, никакви сурогати не ще помогнат; за водата на живота трябва да се плаща. Цената й е една – страдание. Страданието винаги стои на стража, когато личността застава пред трудно решение да се откъсне от това, което мислят и правят другите и да погледне в лицето Вечността.

Освен стремеж към същността важна е и непоколебимостта, защото не трябва да се разбие гърнето. По този път човек го чакат откровения и опасности. Животът не е толкова прост, колкото хората са привикнали да го мислят. В кладенеца обитават чудовища. Защото Водата – това също е образ на опасността. Само човекът, който не отстъпва пред опасността, ще издържи и премине без припряност и страх покрай стража на прага. Само човек гледащ в лицето трудностите, няма да разбие гърнето и ще може да загребе водата на живота и да я извади на светлината на деня. За такъв човек кладенецът е естествена сфера на действие.

Животът, изваден от самата глъбина, не принадлежи само на него, трябва да го предаде на другите. Затова тези, които черпят пряко от източника на живота, действат по вътрешна подбуда и не правят това за себе си. Не им идва даже и на ум да запазят гърнето за себе си и да пият от него само те. Животът се „разваля” бързо. Неговите закони се различават от законите на материята. В областта на материалното, колкото по дълго си събирал, колкото повече си натрупал, толкова повече имаш. Когато става дума за живота, то колкото повече раздаваш, разпространяваш около себе си, толкова по-богат ставаш. И затова е важно, всеки който е узнал вкуса на живота, сам да стане източник, при когото биха могли да дойдат другите и утолят жаждата на живота си.

Текстът към първата черта на този знак предупреждава: „От мръсен КЛАДЕНЕЦ не пият. При стария КЛАДЕНЕЦ – нито едно животно” За какво е годен замърсеният кладенец? Това не е кладенец. Хората, които някога са го копали били открити за живота. Но след това те се заели да разработват разни системи за обезпечаване на живота, все по-объркани и скучни. И колкото по „непрозрачна” ставала системата, толкова по-горди с нея били нейните създатели. Те изписвали фолиант след фолиант, докато накрая системата не се превърнала в тояжка, без която те не биха могли да налучкат пътя си в живота. И внезапно откриват, че животните отдавна са престанали да идват на водопой и че водата е станала съвсем негодна за пиене. Да преодолееш собствените си комплекси, да надскочиш себе си – ето какво означава да се стремиш към живот в източника, а не да я наливаш в цистерни, превръщайки я в мътилка, ненужна за живите същества.

В светлината на казаното, глупаво е да съжаляваш за направените усилия. Колкото и често делото да завършва с неуспех, трябва спокойно да се започне от начало. Само тогава тази божествена жажда, божествено стремление към източника на живота ще остане жива. Този стремеж никога не разочарова, защото в него не съществува крайна цел – това е една насоченост, която създава напрежение и с това самото дава енергия. Животът не може и не трябва да удовлетворява. В движението, в стремежа напред, в достигането на новото даже новите трудности и неудачи стават източник на сила. Трудностите водят към смърт, само ако те не носят динамика. Колкото и тежко да е било бремето ни, ако има движение, то ще ни придаде сила. Колкото е по-силно страданието, толкова по-голямо е преобразуващото му въздействие върху човека. Когото Бог предопределя за велики дела, преди това го подлага на сериозни изпитания Всичко е против него, всичко му пречи да изпълни плановете си. Бог обременява неговото тяло, преследва го с болести и болка. Изпитанията дават на духа на човека гъвкавост и правят нервите здрави, така че когато се сблъска с живота лице в лице, той да не се отвърне от него.

Когато в ЦЗИН гуа, „Кладенец”, се измени долната черта, той се превръща в петия знак гуа, СЮЙ, „Очакване”.

Какво обещава в трудни времена решението да вземаш живот пряко от източника? Отговор: очакване. В СЮЙ гуа, „Очакване”, отгоре пак е Вода, КАН, но отдолу е Небе, ЦИЕН. Дървото,СЮН гуа свойството на което е да прониква, се закрива отдолу от силна черта, превръщайки се в Твърдото, „Съзидателният”, ЦИЕН.

Очакването (СЮН, 5) предполага поведение, съобразено със съществуващите условия. Няма защо да очакваш от настъпващата година само цъфнали рози. Много възможно е за розите да трябва да се почака. По небето се събират облаци, но не можем да накараме дъжда да побърза, ние просто чакаме. И в последна сметка дъждът ще се излее сам. Това поведение е очакване и търпение. Ние знаем че ще има дъжд, знаем, че ще постигнем целта си независимо от заплашващите ни опасности – в нас има достатъчно вътрешна сила за да ги преодолеем. Това е Очакване, СЮЙ. „Ако има фу, доверие, – светлина и успех. ИЗДЪРЖЛИВОСТТА е благо. Благоприятно е да се премине през великия поток”.

Вътрешната светлина, за която се говори в приведения текст „Туан” – това е творческият заряд от кладенеца на живота. Но сега пред нас съществува опасност (Отгоре в СЮЙ гуа, „Очакване” се намира КАН, Вода, асоциираща се с опасност.) и следва да се спрем за минута, да не се хвърляме сляпо насреща й, така, както се удържа породист жребец от опасен скок. Затова, именно да заложим на сдържаност, ще е най-подходящо за следващата година. Добре е първо да спрем и да се убедим, че да вървим напред толкова бързо, колкото на нас ни се иска, е възможно.

Необходимо е да се научим да чакаме, без да хабим напразно силите си. Повечето хора, вместо да чакат, изпадат в скука или се предават на меланхолия. Към търпението това няма ни най-малко отношение. Няма нищо по-отвратително от християнското търпение, което силно намирисва на стаена обида. Човек се примирява с това, че за нищо не е пригоден, поставя на себе си кръст и се покорява на обстоятелствата. Такова търпение често се изразява в нетърпимост към всичко ново, то окача на врата на човека оловна тежест. Търпение, което е тежко и обременително, не може да се превърне в очакване. В очакването има напрежение. Очакването предполага увереност, а не вероятност. Това, което ние очакваме, обезателно ще се изпълни, то е неотвратимо, защото е съобразено с вътрешната необходимост. Очакването не е свързано с никакви външни условия, доколкото истинските ценности от нищо не са обусловени. И тази необусловеност ни дава сили да чакаме, дава ни сила за истинско търпение при всякакви обстоятелства.

Отделните черти на знака различно отразяват предчувствието за опасност. Един човек предпочита да стои по-далече. Той чака там и не променя своите привички и не се отклонява от привичния си път, опасността още е далече. Друг чака на пясъчния бряг на реката; вече вървят неясни слухове, сянката на опасност се мярка някъде наблизо. Трети чака в калта, което само по себе си е достатъчно неприятно и не обещава нищо добро. Над четвърти опасността вече е надвиснала: той очаква в кръв. Текст: „Излез от пещерата.” Пети чака с вино и закуски: ”ПРОЯВАТА НА ТВЪРДОСТ носи щастие.” Шести чака в пълно разорение: „Падане в ямата. Идват трима непоканени гости. Окажи им почит, накрая ще има късмет”.

Разясняването на всяка ситуация в подробности би ни завела твърде далече. Но най-главното е, в никакъв случай не бива да си правим илюзии по повод неизбежните трудности, необходимо е да запазим състояние на радост. Цзюнь-цзи очаква с вино и закуски, той чака дъжд, няма съмнение,че ще завали дъжд. Всичко, което ни е нужно: да пребиваваме в състояние на радост, непобедима от печал, нужда и разочарование. Радостта, за която аз говоря, не е странично следствие на повърхностен оптимизъм и не зависи от игра на хормони в организма. Тази радост идва отвътре. И затова не може да я унищожи ни душевна борба, нито блатото на отчаянието. Напротив, и в най-бедствено положение, когато вече ни се струва, че няма къде повече да се иде, появява се радостта и това, каквото и да е то, е непобедимо.

 

ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА ФОРМАТА

Ситуацията започва със знака СЯО ЧУ, „Обуздаваща сила на малкото”.

В този гуа вътре или отдолу е ЦИЕН, “Съзидателният” Силата, Твърдото, а над него е СЮН, „Благата”, Вятър, Мекота, Дърво, Формата на органичния живот. Функцията на Вятъра е да обуздава творческите сили; той ги акумулира, след което ги освобождава.

Взаимоотношението между СЮН и ЦИЕН не е така просто да се изясни, защото въздействащата в тази ситуация сила не се изразява в явно могъщество, напротив, не можем да си представим сила по мека и по деликатна от Вятъра. Вятърът е най-невидимото от всички явления, произтичащи във времето, но невидимият вятър е в състояние да сдържа и концентрира начало, което по своята природа се стреми да се извиси – най-силното и величаво от всички начала. Затова СЯО ЧУ гуа се нарича «Обуздаваща сила на малкото» – той е СЮН, „Благата”, Голямата дъщеря; той е ЦИЕН, „Съзидателният“, Бащата.

В „Туан” („Съждения”) четем „СЯО ЧУ, „ОБУЗДАВАЩА СИЛА НА МАЛКОТО” – хен, успех. Гъсти облаци, няма дъжд от западния край. „Образ„, „Сян„, гласи: «Вятърът се носи по небето: СЯО ЧУ, „ОБУЗДАВАЩА СИЛА НА МАЛКОТО”. Така цзюнь-цзи усъвършенствува външната форма, вень и своята същност де”.

По-нататък ще разгледаме някои аспекти, в които описаната в гуа ситуация е сравнима със съвременната. Днес ние се сблъскваме със задачи на предела на нашите сили. Необходимо е да се удържи голямото чрез малкото, да бъдат събрани те заедно, да им се придаде форма, да бъдат направени видими. Разбира се, този проблем в различна форма е съществувал винаги Но сега ние сме достигнали преломна точка в историята на човечеството: нови творчески сили са разбудени и се стремят да излезат на повърхността. Какво ще се случи с тях? В какъв вид ще се появят те в света? Задачата за въплъщение на тези сили се пада на поколението намиращо се между две епохи. Но степента на отговорност явно е несъразмерна с енергията отпусната на нашето поколение. Нима не се отнася към отличителните черти на нашето време недостига на герои, на велики хора, които са способни да създадат нова култура буквално от нищото? Сегашното поколение не излиза от рамките на средното. Ние чувстваме отговорност, осъзнаваме сериозността на задачата, но колкото и да е голямо желанието ни да имаме лидер, той не се появява. Възможно е основното, неизменно свойство на нашето време – и, изглежда, изхождайки от това трябва да формулираме самата задача, – се заключава в това, че никой лидер вече не може да да служи като ядро, около който да се изгради новото. Днес фигурата на лидера би носила в себе си твърде много човешко, той би бил твърде свързан със своята личност. Не въплъщение и оформяне на безкрайното, а пораждането на ограничени ценности, това е съдбата на човешката личност. Затова е така трудна задачата паднала се на сегашното поколение. Така че какво ще стане? Как новото раждащо се от смут и хаос, ще може да стане част от битието?

От една страна са препятствията, обикновени за всеки формообразуващ процес, който има работа с материята. Безкрайно трудно е да се подчини материята на духа, а духът е абсолютно безсилен. Но съществува и друга пречка. Не е възможно да се формира каквото и да е, доколкото все още не е настъпило време за реализация на творческия потенциал. Хаосът още не е улегнал, формата още не е узряла, затова и усилията, насочени към въплъщение на формата, не водят до никъде.

А ако се обърнем с този въпрос, например към Китай, какво ще бъде?, какво ни чака? в какъв вид ще дойде бъдещето? как сред множеството форми ще узнаем перспективата, целта, която отговаря на действителността? Търсим ние. Търсят китайците. На гребена на вълната се появява ту един, ту друг човек. Ту там, ту тук, възникват и се разпространяват движения, който палят с надежда сърцата, че ето, сега, ще заблещука нещо ново. Но скоро всичко се връща към старото.

Означава ли това, че всичко е безполезно, че нищо не може да се завърши? Не! Това означава само, че още не е дошло времето. Необходимо е да натягаме по-силно лъка, да събираме сили и вещества от различна природа. Формата, която ни предстои да създадем, трябва да бъде достатъчно голяма, тя трябва да вмести всичко. Не бива работата да бъде обявена за завършена преждевременно, тъй като силите, на които е отказана възможността за активна проява, просто ще взривят създадената структура. Формата може да погълне надигащия се хаос само във висшата точка на своето развитие и само приемайки в себе си хаоса, тя ще стане устойчива.

Ние говорим за Китай, но можем да кажем същото това за цялото човечество. И там и тук се раждат и изчезват без следа движения от най-различен вид. Пробужда се Азия, кипи Африка, а бялата раса е обхваната от процес на разложение. Западът, колкото и да му се иска да съхрани своето особено положение в света, явно предава своите позиции. Какво ще стане? Къде е тази велика, всеобхващаща форма, в която ще се намери място за всекиго? В неопределеността на настоящата ситуация само духовната енергия на търпението, за което ние говорихме миналия път, ще помогне да се избегне отчаянието. Отново и отново вътрешната убеденост в това, че така или иначе ще стане, ще се получи, ни връща мъжеството и надеждата.

Безполезно е да се форсира решението на съществуващия проблем. На това, което още не е съзряло вътрешно, не е възможно да се придаде завършеност. Трябва да се научим да чакаме. Но състоянието на очакване не означава пасивност или празност. Важно е да се съзнава, че времето за завършване и усъвършенстване, още не е дошло, че нашето време съответства на подготвителния период и трябва да правим това, което има смисъл да правим.

Нека това да бъде нещо малко. Нека да не ни е дадено да да се издигнем до истинско величие. Казва се: „Така цзюнь-цзи усъвършенствува външната форма, вень и своята същност де”. Но именно тази деликатна работа е необходима в период на очаквания.

Странно е все пак, че акцентът се поставя върху усъвършенстването на външните аспекти на личността. Но това означава да се придаде форма на хаоса вътре в нас. Усъвършенстването на външните прояви подготвя почвата за нов кръг на съзидание, защото хаотичното начало трябва да бъде очистено, преди то да приеме форма. Започва се с очистване и усъвършенстване от собствената личност защото това е тази точка, от която може да се помести света. От центъра на душата, крепост на безсъзнателното, да се направи това е невъзможно. Безсъзнателното действа и твори по единствено възможния начин, на нас ни остава да не се противим на произтичащите от неговите глъбини вълни. Само на периферията на безсъзнателното, в нищожната свободна зона на съзнанието, можем ден след ден да осъществяваме целенасочена работа.Това, което ние искаме да направим със себе си, може да бъде направено само от тук. Но не трябва да работим как да е. Областта на съзнанието образува само тънка кора, върху която мощно въздейства безсъзнателното. Можете да си представите мозък, който е покрит със сив слой, но в този слой на съзнателното мислене, се залагат основите на бъдещето. От тук ние преместваме границите и непознатите предели в тази степен в която отново усвояваме света. И затова, това което ни се струва малко и незначително, се оказва в края на краищата тази самата сила, която ще покори хаоса чрез целеустременост и самообладание. До истинско въплъщение на формата е още далече. Но и в незначителните дела, неизлизащи от рамките на личната сфера, трябва да останем силни и светли. Нашата епоха малко подхожда за тайни общества и школи, посветени изключително за отхранване на новото. По-скоро, светлината на вътрешната сила трябва да обедини хората в съюзи с отворени за всички врати. Силата трябва максимално да се прояви. Не съществува повече необходимост от езотерични доктрини и твърди граници между посветени и непосветени. Това, което действително е отвътре, постоянно трябва да се излива навън и тогава ще се отворят нови пътища, нови духовни практики. И накрая ще дойде време, когато тъгата изведнъж ще си отиде и творението ще получи завършеност. Сътворението винаги е неочаквано, създаденото буквално пада от небето, а не се сглобява от отделни части. В творчеството преобладава качественият аспект, така че в един прекрасен момент ние просто откриваме пред себе си нещо завършено и съвършено. Но смешно е да се мисли, че ние можем просто да седим и да дочакаме това забележително събитие. То ще се случи само в съответстваща атмосфера, дотолкова наситена от възможностите на новото, че коя да е случайна искра ще се разгори в пламък. Нашата задача е да се създаде такава атмосфера и да я подготвим за творческата искра. Този упорит труд е СЯО ЧУ „Обуздаваща сила на малкото”.

Задачата е голяма и сложна и в нея няма незначителни детайли. Всяко дело, ако то е в резултат на съдбата и е съзряло вътре в нас, а не избрано произволно, независимо от оценката на тези, които ни обкръжават може да стане СЯО ЧУ „Обуздаваща сила на малкото”, акумулиращо «Сътворяващият», ЦИЕН.

Следващият важен аспект на този гуа е: «Гъсти облаци, няма дъжд от западния край.” Образът е от епохата на Вень-ван , XI в до н.е., основател на династията Чжоу. Чжоусци, живеещи в западен Китай, тогава се намирали под властта на последния владетел от династията Инь, Чжоу Синь, който бил жесток тиран. Вень-ван обладавал всички качества, необходими за установяване на ред в Поднебесната, но не му се отдало да направи това. В западните райони, които са били родината на клана Чжоу, облаци се надигнали в небето, дъжд, изглеждало че във всеки момент ще излее, но това така и не се случило. Нека да се опитаме да си представим трагичността на положението на Вень-ван. Той разбирал, какво трябва да стане, но виждал също, че обстоятелствата се натрупват не в негова полза. Той знаел, че ще умре, без да завърши делото на своя живот. Дълбочината на неговата трагедия е разбрал Гьоте. Поразително е, че кратката бележка в дневника му: „За Уень Гуан” („За Вень-ван”) се отнася към най-трудния период от живота му във Ваймар. По всяка вероятност до него са дошли йезуитски преводи на класически китайски произведения. Там Гьоте прочел за човек, който знаел, какво трябва да се направи, но не е могъл нищо да предприеме. По тази кратка записка е написаната на един дъх поема „Илменау”.

Смисълът е ясен, независимо от краткостта на поемата. Когато духовното „намиращо се в малцинство” е безсилно да се противопоставя на силата и бездуховността, то може само да удържа и ограничава, но не е в състояние да превъзмогне това, което обладава мощ и размах. То може само да предотврати най-лошото, да го удържи и ограничи, така че, в крайна сметка да направи възможно друго бъдеще.

Но това наистина е неблагодарен труд. Как да работиш, като знаеш, че си обречен на неуспех, как да се примириш с безрезултатността на своите усилия? Отговорът е в това, че без тази работа изобщо не би се стигнало до успех. Именно благодарение на свръхчовешките търпения на основателя на чжоуската династия тя впоследствие създала най-великата култура на Китай, въздействието на която се чувства и днес, след няколко хилядолетия. Китай станал Китай благодарение на наследството създадено през осемте столетия, когато управлявала династията Чжоу. И макар търпението на Вень-ван да не е довело до някакви видими резултати, той направил най-необходимото – удържал и ограничил. Работа върху външните детайли, усъвършенстване на частното послужило за основа, върху която възникнала великата култура. Вень-ван и подобните на него хора, – това е авангардът на човечеството. Те никога не виждат резултатите от своите дела, те само отдалече биха могли да хвърлят поглед на обетованата земя. Плодовете обикновено обират други, но успехът се подготвя на върха на самоотрицанието, в незначителните, както изглеждат, сражения да обуздаеш себе си.

За щастие всяка ситуация е палка с два края и въпреки жестоката обусловеност на времето съществува нещо излизащо извън нейните предели, нещо чисто човешко. Да разгледаме знакът СЯО ЧУ по-подробно. Отдолу е ЦИЕН, Силното, „Съзидателният”. Енергията на „Съзидателният” събира и преобразува; тя е революционна. Първичният знак ЦИЕН заема северозападния сектор на Небето. Казва се: „Небето води битка в знака ЦИЕН”. ЦИЕН – това е знакът за сражение. Това е най-висшият съд; той е подобен на есенния вятър, който бушува, трошейки гнилите клони. Това е съзидание чрез разрушение, раждане на новото в условията на продължаваща се криза. Това е грубият, демоничен аспект, който трябва да претърпи деформация, преди да се прояви във феноменалния свят. Творческото начало е невидимо, хаотично, диво и необуздано. Какво може да го оформи? Съвсем на пръв поглед непригодната за това мекост, слабост.

В „Книгата на промените” два гуа отражават различни аспекти на взаимодействие на тези полярни сили:

Първият знак е ЛЮЙ, „Стъпване”,”Поведение”, където ДУЙ, „Радостната” е под ЦИЕН, „Съзидателният”.

Но в знака ЛЮЙ не произтича въплъщение на формата; той служи за образ на правилно поведение, ли, радостно подчинение на Всемогъщия. В нашия случай задачата е по-мащабна – не само с радост в сърцето да тръгнем след „Съзидателният”, но да направим видимо това силно и опасно, което е скрито в него. Тук се появява забележителен образ на Вятър над Небе. Невидими сили, обладаващи само потенциална форма, постоянно се надигат към Небето, в атмосферата. Но сега над Небето вее прохлада, успокояващ Вятър и изпаренията, издигащи се в горещината, се проявяват горе във формата на облаци, в образа на влага, а не на непреодолима стена. Но какво довежда до преминаване от невидимото, безсъзнателното, във видимото? Резултат от взаимодействието на СЮН „Благата”, мекотата , проникващото и ЦИЕН, „Съзидателният”, силното, активното. Това е съвместно действие на силите на светлината и тъмата, мъжкия и женския принцип или всяка друга двойка, изразяваща изначалната двойственост на Космоса. Единия полюс е силата, импулсът, но другият меко преобразува силата във форма. Привидната мекота управлява всичко. Тя дава форма на силата, както вятърът – на облака на небето.

По какъв начин въздейства СЮН, „Благата”, върху ЦИЕН, „Съзидателният”? На този въпрос може да се отговори различно. Във „Фауст”, например, се използва образа на майката, която е сама природата, вечно женственото. Оттук получават начало всички образи. И първи придобива смътна форма „Съзидателният”, „Най-великият от Учителите”, подкрепящият предящата дева (Гьоте – стихотворението „Antipirrhema”, 1820). Тук се говори за точката, в която се докосват духът и реалността, мигновението, когато реалността още не може да се долови, но тя вече се отличава от чистата идея, от интелектуалното понятие. Преставайки да бъде просто фантазия, идеята става енергия, творяща форма. И затова, когато ние преживяваме това събитие, оформянето на образ – непостижим образ потопен в Нищото, – в точка, в която не съществува време, в точка на пълно самота, която е център на света, тогава ние преживяваме самото това събитие, което е било означено като „Обуздаваща сила на малкото“. Това събитие предхожда всички други възможни събития и ситуации. В действието на космическите сили ние различаваме същите тези сили, които се проявяват навсякъде, където нещо придобива форма и става реалност. Когато нещо се случва, винаги съществува импулс и въплътяващ го в образ принцип. Така е устроена човешката душа. Единият полюс дава енергията, другият – формата.

Така се проявява това странно отношение на полярните сили. В поднебесния порядък ба гуа, в света на действителността, образите на СЮН, Вятърът, „Благата” и ЦИЕН, Силата, „Съзидателният” са диаметрално противоположни.

ЦИЕН се намира на северо-запад, където животът се бори със смъртта, и в тази битка действа като „Съзидателният”, А СЮН се намира на юго-изток, където същностите получават форма (или завършеност), след като ДЖЪН, “Предизвикващият” ,импулсът, се привежда в движение. Божеството надарява същността с форма в знака СЮН. Придобиването на форма – това е тази същата сила, която удържа „Съзидателният “ и го проявява. Навярно това е Магия, Магия в най-висшия смисъл на тази дума. В света всички сили са независими една от друга, но само във взаимодействието си те създават нещо ново и съществено. Всяка една работа изисква съвместно действие на сили, ако това е реална работа, а не механично производство на продукция.. Взаимодействието на силите – това е съставна част на процеса на ставане; всичко, което расте и живее се ражда на пресечката на изначално независими сили.

Но това не се отдава лесно. Този процес изисква да забравиш себе си. Самоотречението е необходимо точно в точката на прехода, където формата и съдържанието се съединяват и формата отрича сама себе си. Форма, която държи на себе си, която не отстъпва и не умира, не може да реализира вложения в нея потенциал. Само когато трансцеденталната форма се отрече от себе си, идеята може да придобие плът и да влезе в света.

Знакът СЯО ЧУ е интересен и с това, че чертата, символизираща точката на прехода и затова имаща първостепенно значение – това е чертата в четвърта позиция. Единствената инь-ска черта на знака СЯО ЧУ «Обуздаваща сила на малкото», трябва да подчини на себе си останалите пет силни черти. Целият смисъл, цялата отговорност се дължи на нея, без тя да има сила, защото силата е атрибут на ян-ските черти. Именно затова се изисква знание, как да се удържи силата с мекота. Какво е необходимо за това? „Има доверие, фу – кръвта изчезва, страхът отстъпва. Няма позор”.

Но този процес е драматичен. Новото, ставащото, се утвърждава в борба. Въплътяването във форма е съпроводено с ходене по мъките и страх Формата трябва да премине през точката на равнодушие, което ние обикновено наричаме смърт. На един план нещо умира и тогава се освобождава място за новото. Затова доверието, фу, въплътено в единствената инь-ска черта, отстранява кръвта и страха, то подчинява „Съзидателният”, ЦИЕН, принасяйки в жертва себе си, смалявайки се в служба на другите. На определена степен на развитието на личността това плаши. Човекът се съпротивлява, когато от него се изисква самоотричане. Той не желае да се откаже от това, което му принадлежи по право, даже ако ще да е по-добре да го предаде на другиго, даже ако целта е създаване на новото. Трудно ни е да се разделим с нашите привични форми. Но по друг начин не може да се придобие форма. Нашата планета трябва да се разлети на парчета, за да позволи появата на нов свят. Личността трябва да умре, за да стане сама себе си. Отказът от себе си, самоотричането е необходимо за това, за да се открие безкрайното. В живота спирането е забранено и все пак повечето хора се запъват на тази черта. Но когато пределът е достигнат, когато в абсолютна самота човек се среща с Безкрайността, да заявиш за себе си можеш само, за да се откажеш от себе си. Целта е самоотричане, но заради тази цел трябва да издържиш тежка борба.

Нека сега от човешкото, метафизическото да преминем към историческото. Защото именно в областта на историята лежи задачата на нашето поколение. Нашето поколение, в което е още живо миналото, трябва да е готово да се пожертва. Няма смисъл да се опитваш да съхраниш ценностите на миналото в този вид, в който ни бяха предадени; няма смисъл да се вкопчваме в красивото, което сме обикнали. Законспирираната красота е обречена на загниване. Колкото и да ни е болно, налага ни се да преминем от това, което е останало от старите традиции в новото време – без сантименталност, смело и с надежда.Само приемането на решения гарантира връзката на времената, непрекъснатостта между старото и новото. Не бива да има разрив, иначе историята би загубила всякакъв смисъл. Бъдещето означава продължение на настоящето, възможно даже неговото развитие, но във всеки случай – продължение. Мостът през пропастта, между миналото и настоящето се строи от поколението, което представлява миналото; поколението, което съзнава ценността на наследеното и все пак е готово да го пожертва, за да премине от другата страна, в новия свят.

Отначало този свят съвсем не радва окото. Новият свят не може да бъде прекрасен. Когато християнското средновековие се отделило от античния свят, колко богове са били загубени завинаги, колко красота е отишла под земята заедно с древногръцкото изкуство; колко бедно и непривлекателно е станало това, което заобикаляло хората – плебейски, уродливи неща. Но те били нови и, само затова, че те донесли в новия свят съкровищата на стария и ги вляли в разтопената маса на ставащото, само затова след време светът отново придобил красота. А Китай, колко безкрайно красив бил той в древността! Може ли да бъде надминат Китай по изисканост на бита и житейската мъдрост? Но не бива да позволим да ни хипнотизира това великолепие на миналото. Вместо да се потапяме в съзерцание на отминаващия свят, ние трябва да се заемем с новия, като оставим назад миналото. Наш дълг е да обработим полето на времето, да го засеем с преживяни моменти на святото и великото. Какво ще произлезе от това? Времето ще покаже.

Но нещо ще се случи! Защото, когато човек се откаже от себе си, пред него се откриват безброй възможности Затова СЯО ЧУ «Обуздаваща сила на малкото» е знакът, обещаващ трудности, знакът, който поставя задача не по човешките сили. Той е, също така, повратна точка, кръвта и страхът ще си отидат, новото е вече тук. Когато четвъртата черта, която по-рано е служила за повратна точка на ситуацията, се превръща от слаба в силна, получава се знак без слаба черта. Това е знакът, с който започва „Книгата на промените”: ЦИЕН, Небето, „Съзидателният”.

Оглеждайки се, ние разбираме, че една епоха може да замени друга само по този начин. Не съществува друг път в новия живот освен през смъртта и саможертвата, чрез преодоляване на двата полюса на миналото.

И ето пред нас е ЦИЕН, „Съзидателният”, Небето:

Туань: «ЦИЕН – висш (изначален) успех. Благоприятна е проявата на твърдост, чжень». Сянь: «Движението на небето е пълно със сили.Цзюнь-цзи по този начин става силен и неуморим».

Ето – земята е обетована, позволено ти е да хвърлиш поне поглед. Това си е направо нова ера, ера на творчество, а не на руини. Мъртвото ехо на отживелите култури е затихнало Предишното е преодоляно и се е издигнало на ново равнище. ЦИЕН се определя от две свойства. Първото е юань хен, изначалния (висшия) успех. Едно от най важните значения на иероглифа юань е «глава», освен това означава жизненост на най-дълбоко ниво, с нищо незатъмнена и подправена. На творческия характер на знака сочи също и успехът хен, източникът на когото е изотвътре. Другото качество е устойчивостта и изтънчеността на красотата, неделима от радостта. За да разберем тази асоциативна връзка, да си припомним началото на прехода, въпреки че акцента на разглеждането се премества от ЦИЕН, “Съзидателният”, върху въплъщението на формата. В точката на прехода се проявява съвършената пълнотa на вечната женственост. Вечно женственото в света на външните форми се проявява чрез три категории, които се наричат дъщери. Най-голямата дъщеря – СЮН, «Благата», проникване, вятър, органичното. Средната дъщеря – ЛИ «Прилепчивата», пламък, яснота. И малката дъщеря – ДУЙ, «Радостната», просветлението, езеро. Отначало проникващо, сетне ясно сияещо и, накрая, просветлено покоящо се в себе си – това са три форми на феноменалния свят, три степени на развитие на силите, представени от четвъртата черта на знака СЯО ЧУ, «Обуздаваща сила на малкото» Тази тройка осигурява триумфа на «Съзидателният», ЦИЕН, в трудната и отговорна ситуация на прехода.

Следващите четири първични гуа оказват влияние върху значението на знака СЯО ЧУ, «Обуздаваща сила на малкото».

Преди всичко имаме долния гуа, ЦИЕН (четвърти първичен гуа), Небето и горния гуа, СЮН (първи първичен гуа) Проникващото, „Благата”. Отхвърлянето на горната черта дава нов знак – ЛИ (втори първичен гуа), „Ясност”, Поява. Като се пуснем надолу с още една черта, ние получаваме ДУЙ (трети първичен гуа), „Радостното”, Езеро. По такъв начин, в съставните гуа е представена пълната реализация на ИН-ския принцип, който отразява ранните стадии на творческия процес. С мекостта на проникване идеята се съединява с образа, възниква светлината и ясността, целта става видима, така определена, както слънцето на небето; в нейната светлина на мястото на мрачната дрезгавина, на тъмния мистицизъм, идва осъзнатото действие. И това също е свойство на нашето време: осъзнатостта става необходимост, щом бъде обозначен преходът, става понятен смисълът на ставащото. Затова новото време, очакваната нова ера ще бъде различна от културата на миналото, в която безсъзнателното намира изход инстинктивно и естествено. Човечеството е дошло до предел, където то трябва да бъде готово да вземе бъдещето си в своите ръце и затова ясното разбиране на своите действия става необходимо условие. Това е втората крачка по пътя към Божественото вътре в себе си.

Третата крачка е означена със знака на красотата: „Радостната”, ДУЙ. ДУЙ съществува когато, да кажем така, се вижда изходът, когато всичко става просто, всички трудности са назад, когато всичко излъчва радост; това е времето на изкуството. Жената символизира прекрасното, като на жрица на прекрасното са гледали на нея през всички времена, сега изпълнението на тази женска функция се осъзнава като задача на цялата епоха. Женският принцип може да се възприема различно. Изкуството твори, то несъмнено е активно, но при това трябва да остане прекрасно. Защото това е единственото отличие на проявите на женския принцип от тези на мъжкия.

Сега аз не говоря за женската половина от човечеството, не жената като емпирично явление, но като начало, което присъства във всекиго. Началото на вечната женственост увлича след себе си, води ни в дълбочини и, накрая, към яснота. Тогава в съвършената красота се проявява импулсът на „Съзидателният”, ЦИЕН, във феноменалния свят.

Това е пътят, по който в света идва силата. Силата обладава всичко, което се появява в резултат на подобна трансформация. Разбира се, няма нищо по слабо, по безсилно от духа; духът няма тежест и затова няма никаква власт над материалното. Но вярно е и това, че на света няма нищо по-могъщо от духа – когато той се движи към цел, която със своята привлекателност създава напрежение в стремежите. Привлекателността на целта се обяснява не с външни причини, тя се излъчва от целта и всичко съществуващо се стреми към нейната светлина. Сбъдва се написаното в коментарите към „Туань”, „Съждения”: ЦИЕН, „Съзидателният”, дава начало на всички същности. Той предизвиква дъжда и дава форма на нещата и същностите. Мъдрецът идва в този свят и хората го следват. Такъв трябва да бъде резултатът от борбата, такава ще бъде епохата, за която ние приемаме отговорност днес. Направените усилия си заслужават, не бива да изпадаме в отчаяние. Каквито и трудности да има пред нас, ние имаме право да очакваме успех.

Туань гласи:

Наистина велика е изначалността юань на знака Циен.
Многообразието от същности от тук взема своето начало, затова те са обединени от Небето.
Движи облаците, предизвиква дъжд,
Разпределя по родове същностите, придава форма,
И велика яснота на края и началото,
Шест положения образуват времето,
Времето се движи върху шест дракона и така се управляват Небесата.
Дао на знака Циен в изменения-преображения,
Категоризира и направлява природата, син и съдбата, мин.
Съхранява великата хармония,
Затова „в търпението е успехът”.
Появява се глава над всички същности,
Всички държави процъфтяват в мир.

ДЕПЕРСОНАЛИЗАЦИЯ

Виждаме сега, че постоянството в Промяната – това е просто част от живота. Животът не е статичен, не е определен веднъж за винаги, той вечно ту се извисява като струята на фонтан, ту се снишава. Животът съхранява постоянство в движението. Виждаме сега, че постоянството в Промените води начало от принципа на знака СЯО ЧУ „Обуздаваща сила на малкото”, което прави „Съзидателният”, ЦИЕН, видим.

Проявяването на „Съзидателният” става в съответствие с неотменими закони и предполага, в случая на знака СЯО ЧУ неговото пълно самоотричане. Това, което може да застави ЦИЕН, „Съзидателният”, да се прояви в съществуващото, самото то трябва да изчезне, да се разтвори в акта на творението. То се лишава от собствено битие, превръща се в енергия, необходима за въплъщаване на новото в бъдещото. СЮН гуа в този знак може да се сравни с мост между миналото и бъдещето.

Но всичко казано по-рано ще остане незавършено, ако ние не разгледаме още един аспект на постоянство в Промените, представени в знака „Обуздаваща сила на голямото”, ДА ЧУ.

Той плътно ни приближава към реалността, въпреки че на пръв поглед изглежда, че малко се различава от знака СЯО ЧУ „Обуздаваща сила на малкото”.

В СЯО ЧУ „Съзидателният” ЦИЕН, Небето е вътре, СЮНЬ, „Благата”, проникващото, вятърът е отвън. Единствената слаба черта трябва да удържа целия знак гуа, когато вятърът се носи по Небето, донасяйки дъждовни облаци. В ДА ЧУ податливите черти са вече две, а долу – както по-напред – три силни черти. ЦИЕН, „Съзидателният” . сега е отдолу, а отгоре – „Неподвижният”,планината, ГЪН. Но разликата между знаците ДА ЧУ и СЯО ЧУ не се измерва в количеството на чертите, а прибавянето на податлива черта съвсем не означава усилване на сдържащото начало. Различието лежи във формата на съставляващите първични гуа. Отгоре е ГЪН, „Неподвижният”, планината – и се появява нещо осезателно реално: Небето в недрата на Планината.

Митовете на много народи разказват за небе вътре в планината. Отново и отново възниква образът на нещо масивно, високо, мощно, съдържащо кухина или пещера, вътре в която е небето, отличаващо се от привичното ни небе, но изпълнено с първична сила. На този свят му е дадено да проявява форма и да се появи в битието като предвестник на златния век. Не само в нашите немски сказания, но също и в далечната Азия се среща идеята за небето-пещера. Почти винаги такива сказания се явяват метафори на нещо, което се случва вътре в човека. Така и тук: творческите сили са обуздани и събрани заедно от „Неподвижният”,ГЪН. Творческите сили, стремящи се да се измъкнат навън, рязко се затормозяват, задържани по такъв начин те създават форма, която не само намира изход във вид на идея, но прогресът продължава дотогава, докато те станат част от реалността.

„Туан”, „Съждение”: „ДА ЧУ, „ОБУЗДАВАЩА СИЛА НА ГОЛЯМОТО”. Постоянството благоприятствува. Щастие е ако не се храниш у дома. Благоприятно е прекосяването на голяма вода.” „Образът”, „Сян” потвърждава: „Небето е вътре в Планината: „ОБУЗДАВАЩА СИЛА НА ГОЛЯМОТО”. Цзюн-цзи така се запознава с много предания от древността и с много деяния от миналото, за да подсили характера си.”

Преди всичко трябва да се преодолее субективността. Вътрешните творчески сили трябва плодотворно да се използват в обкръжаващия ни свят. Възможна е следната интерпретация на образа: долната податлива черта, породена от отрицателния полюс, сочи към емоционалната сфера. Емоциите – Вятърът, носещ се по Небето – може да бъде мощен стимул, но те (емоциите) са дотолкова подвижни, че една сменя друга преди възникващата форма да усети каквото и да е влияние.. Емоциите се носят като ураган, изчезват безследно и всичко си остава както по-напред. Затова емоционалното начало, вегетативният аспект на чувствителността, само по себе си не е способно да създаде нещо трайно. То стимулира, започва, но никога не докарва нещо до край.

Средната податлива черта означава субекта. Тя се намира в ръководна позиция, на границата на съзнанието. Това е съзнаването на „Аз”. Но „Аз” само по себе си не обладава никаква особена сила. Може да се сравни с лъч на прожектор, разсичащ пространството на емоциите. В светлината на „Аз” всичко изглежда друго и само лъчът ни се струва неизменен. Но това не е така, доколкото осветяваното от него пространство също се намира в постоянно движение. Пред очите ни тече поток без начало и край. Попадайки в лъча на прожектора водата за секунда избухва в мириади пламъци и отново потъва в тъмнина. Това е „Аз”, върху неговите основи се изграждат всички наши построения, а самото то е толкова непостоянно, колкото е непостоянно всичко останало. Непостоянството на „Аз” се проявява даже в продължение на един единствен ден. Ние сме в състояние да си въобразим постоянство и приписваме постоянство на собственото си „Аз”. В действителност то не притежава даже непрекъснато съществувавание. Съзнанието периодично се изключва – по време на сън, в състояние на припадък, когато се отнасяме в мечти. Но животът не спира в мрака на безсъзнателното. Ние се събуждаме и паметта ни подсказва откъде да започнем. Съчетаваме новото със старото по привичка, без да забелязваме разрива и така се поддържа идеалната картинка за „Аз”, стабилна при всякакви промени.

Илюзорността на тази картина, по-ясно от всеки друг, е осъзнал Буда. Той е смятал «Аз» за източник на всички страдания. „Аз” -ът създава неразрешимо противоречие. Тъй като е абсолютно безтелесен, той винаги е задължен за своето съществувание на нещо, извън себе си. Неизбежно в „Аз” присъства разкол, защото «Аз» намира нещо, което не излъчва собствена светлина и свети чрез него. Какво означаваме ние за наше „Аз”? Тялото ли, което с течение на годините се мени неузнаваемо? Или това, което протича в душата, постоянството в която никак не е повече, отколкото в тялото? Любов? Ненавист? Алчност? Отвращение? Емоциите идват и си отиват, радостта и страданието се сменят едни други. Неизменни изглеждат само стремежът към щастие и желанието за избягване на бедите. Но тези стремежи още повече привързват човека към преходното. Стремежът към щастие и бягството от нещастие, страхът и надеждата отравят живота повече от всичко. Те ни лишават даже от тези моменти, когато в крайна сметка „Аз” е реален. Лишават ни от настоящето, отхвърлят ни към призраците на преживяното, към неговите магически образи и ни съблазняват с някакъв загубен рай. Или тези чувства ни увличат напред, в лишено от качества мъгляво бъдеще, което бърза насреща ни, към «Аз» излязъл от мрака на светлина. И ние се устремяваме към него в нашите мисли, страхувайки се и надявайки се, прахосвайки и последната възможност да се насладим, макар и за секунда, на това, което е.

Затова Буда е смятал живота за илюзия. Илюзорността не означава невещественост; тук се подразбира, че основното свойство на илюзията е страданието. „Аз” не съществува, това е само конгломерат от състояния на душата, които изглеждат реални, докато се намират в полето на вниманието, където придобиват отличителни признаци. Но самият „Аз” си остава същият – несъществуващ, пребиваващ в плен на преходното. Сама по себе си мимолетността не предизвиква страдание. Всяко мигновение е затворено в себе си и колкото и ужасно да е то, ще премине секунда по-късно. Радост и страдание – в текущия момент те еднакво не съществуват. Само желанието и алчността на «Аз» завъртат колелото на страданията. „Аз” се стреми към илюзорната храна на преходното. Но да се наситиш с илюзии е невъзможно и затова желанието избухва отново с нова сила.

Към такъв обезкуражителен извод стигнал Буда, насочвайки, неизвестни за нас, европейците, енергии за анализ на „Аз”- комплекса. Буда използвал напълно незаинтересована мисъл и своята интуиция за създаване на точен и остър инструмент, на който е невъзможно да се противостои. Спасението е дошло при Буда, при него Нищото придобива сила, за да разтвори всичко, което съществува. В самият този миг, когато „Аз” се разрушава на части, ние разбираме, че това не е разкъсване на „Аз”. Това е мимолетна емоция, движение на живота, пораждаща и увековечаваща алчността и невъзможността да се наситиш. Ние го узнаваме по безсмислеността, по собствената си зависимост от този извиращ от глъбините безкраен поток. Когато това стане очевидно – благодарение на проницателността, с която Буда разтваря съществуващото, живота, – „Аз” изчезва. Без „Аз” материалното съществувание може още за кратко време да продължи, както се върти по инерция грънчарското колело, след като грънчарят е завършил работата си. Но цикълът повече не се възобновява. Спасението е дошло.

От тази сурова концепция не можеш да се разграничиш с няколко красиви думи. Това е бездна, в която е необходимо да се решиш да погледнеш, макар само веднъж, за да получиш право да изкажеш своето мнение. Ако човек не е готов да последва мисълта на Буда, да премине с него целия труден път, той не би могъл да предложи нищо друго, защото концепцията на Буда е радикална и окончателна.

И все пак „Книгата на промените” предлага друг възглед върху света, въпреки че в нея битието във времето и пространството да не е по-постоянно, отколкото в учението на Буда. За създателите на „И Дзин” е очевиден факт, че изменението няма начало и че то се възпроизвежда безкрайно. От „И Дзин” е явно, че всичко е преходно, че вещите не притежават собствена реалност, но се явявят само мимолетно въплъщение на нещо друго. „Книгата на промените”, както и китайската мисъл като цяло, признават, че ако човек позволи вещите да го превърнат във вещ, той ще страда – от вътрешен конфликт, защото човек не е вещ, а субект. Той ще страда като обект, с който сам се е отъждествил. Човек сам създава източника на своите страдания, затова и преодоляването на учението на Буда е възможно. Въпреки че думите трябва да се подбират внимателно. Да се преодолее учените на Буда, разбира се, е невъзможно. Ние можем само да го поставим редом с други учения, което на свой ред е самодостатъчно. Съществуват два пътя (и не мисля, че ще се намери трети), две алтернативи на съществувание и индивидът избира това, което му диктува неговата съдба и природа.

Да се върнем към знака ДА ЧУ, „Обуздаваща сила на голямото”:

Ние вече говорихме за четвъртата черта и я описахме като слаба черта на вегитативния живот, емоциите, чувствителността. Говорихме за петата черта, също слаба – чертата на субективния опит. Остава горната, силна черта, чертата на, „Съзидателният”, Небето, Законът. Над вегетативния живот на усещанията и примитивната чувствителност, над колебанията на субекта между страха и надеждата и над всичко произтичащо от това, стои Господар, който вече не се явява субект. Това е Небето, ЦИЕН, „Съзидателният”, сила, на която могат да бъдат дадени разни имена. Благодарение на такава структура Дао (както и да го наречем) господства над съзнателните и емоционални аспекти в човека. Така в знака Планина, ГЪН, „Неподвижният”, Запазващият покой, се проявява форма на затвърдяваща се вътре в себе си троичност (Небе, Земя, Човек). Нищо преходно не се съхранява. Но това, което действително съществува, – човешката същност, управлявана от Небето, налична във всеки от нас, – може да обладава постоянство. Нито сила, нито времето могат да направят нещо, това е вечно движение, то има форма, но не затихва. Въпреки че е слято с формата, то тече с потока на живота.В това е тайната. В това е силата, която символизира планината, улавяща и въплътяваща формата на „Съзидателният”, ЦИЕН. За китайците планината е космическо явление, не просто купчина камъни и пръст, а център; ние бихме казали – център на магнитни и електрически сили. Около планината винаги нещо се случва. Към нея се стича животът, изпарения се въздигат от земната повърхност и събират над нея, от покривката облаци, закътващи планината, се излива благодатен дъжд. По планината растат дървета и треви. Тук долитат птици, живеят животни. Живи организми покриват планината като тънка зелена покривка. Всичко това се включва в понятието „планина”, затова, когато говорим за планина, подразбираме трайност и надеждност, подразбираме „Непод-вижният”, ГЪН, продължителността на съществувание на когото е твърде по-голяма от тази на живота, на който той служи за убежище и укритие. Планината гарантира стабилност на течението на живота, като реагира на всяко въздействие. В „Неподвижният”, ГЪН се се съдържат три идеи.

Първо, планината – това е опора, с нея се асоциират трайност и защитеност.

Второ, с гората е свързан принципът на обединение, а съответно и на надеждност. Планината се възвишава над света, притегляйки, събирайки около себе си силите на живота.

Трето, планината подхранва и поддържа живота. Планината е пълна с живот и всичко живо е преизпълнено с радост, защитено от планината.

Но най-очевидната от всички тайни, тайна изявяваща принципа на планината, е отразена в този гуа. И по явен и по мистически способ планината храни, подържа и защитава живота. Небе вътре в планината, живот в долините, обкръжени от планини.Сега, като не забравяме това, да се опитаме да отговорим на въпроса: съществува ли постоянство в Промените? Има ли спасение в безпросветното отчаяние? Как да се примирим с живота, без да правим невъзвратимата крачка на самоотричане, необходима според учението на Буда? Какво да направим, ако не желаем да се разтворим в небитието? Западът се среща тук с Далечния Изток в общо неприемане на аскетизма като отрицание на живота. Още повече, те са единни в стремежа да се намери средство, който ще направи живота вечен, да осигури постоянство в Промените. Ние трябва да се адаптираме към обективната реалност, но да избягваме причудливостите на нашето его, дребнаво его, оформено от дребнави ежедневни нужди. Също няма смисъл да приписваме на обективността това, което отразяват тялото и мозъкът при помощта на набор от нервни рефлекси. Реалността не е тук и не е там и в същото време е и тук и там. Човек, който не е нито „Аз”, нито „Ти”, но който присъства и в тебе и в мене. Този човек не принадлежи нито на „днес”, нито на „утре”; човек, който е бил тук от самото начало и който ще бъде тук вовеки веков. Това е велико Същество и аз не се явявам някаква част от него (това не би изразило същността), но То е и аз, а аз – човечеството, въпреки че, разбира се, означеното по този начин същество веднага става нещо по-голямо от отделния човек, отделна епоха или всяка друга клетка във великата мрежа от отношения, образуващи човечеството. Това е Господ, Духът на всички съществуващи религии. Да Го наречем, например, Господ в Небесата и с това Го пренесем в облачните висини, защото Той е превише всичко, което си помислим. Но в такъв случай ще го поставим извън света и ще го славим отдалече, обричайки го на несъществувание. В такъв случай Той не ще бъде друго, а проекция на човека в празното пространство на Вселената, идея, която оживява само в лъчите на нашия собствен живот. Или можем да го наречем Месия, Христос, който е живял между нас и е бил един от нас. Всичко това са образи, породени от необходимостта да се преживее това, което представлява същността на човека. Човекът не е сума, той не е събирателно от множество индивиди, не се извежда като производна на болшинството. Човекът е един и в същото време множество в проявата си, реализиращ се във времето и пространството в отделните индивиди – и в това е неговата тайна. Когато се опитаме да излезем от изолацията на индивидуалното съществувание и открием обща основа, когато вместо към лъчите на великото светило, отразено в късчета от огледало, ние се обърнем към източника на светлината, ние постигаме Дао. Това не е Дао на Небето, не е Дао на Земята, това е Дао на Човека, но в него се отразява обективният закон на постоянството в Промените.Така психиката на човека придобива устойчивост и той получава енергия, необходима за проява на присъщото му творческо начало. Той улавя, формира и провежда импулса в живота. Събиране и концентрация – това са действията, които очистват, обогатяват и подхранват човешката природа. Ентелехията на индивида отразява в себе си вечното; неговият живот е неотделим от Вечността и само в нея той придобива завършеност. Гьоте казва, че всички хора са безсмъртни, но в различна степен. Човек е безсмъртен дотолкова, доколкото му се отдава да постигне вечното значение на своя живот, да стане „прозрачен” за Вечното. Величието на безсмъртието надвишава всяко разстояние, но самото безсмъртие не изисква пространство, на него не му е тясно никъде.Затова в знака ДА ЧУ, „Обуздаваща сила на голямото”, е заключена голяма сила – в него има богатство, значение, величие, красота, в него има благо. Няма необходимост да избираме дребнаво. Тетивата може да се натяга дотогава, докато лъкът достигне до Небето, докато човек не вмести в себе си всичко. Възможно е, най-велика идея на Кун-дзъ да е учението му за „Обуздаваща сила на голямото”, което обединява в едно човешкото същество. Не е необходимо да се ампутират членове, за да се освободим от нещо вътре в себе си. Човек трябва да се приеме такъв, какъвто е, с всичко, което му е дадено от Небето, с което е дошъл на този свят. Ние можем да приемем своите добродетели с любов и да намерим в тях удоволствие. Можем да обикнем звяра в себе си (ако е допустимо да се използва тази дума), тъй като законът за въплъщение на формата трябва да бъде еднакво приложим към всички аспекти на човешката природа. Защото какво е това, собствено казано, звярът в човека? Какво означаваме като зло, принуда, чувственост, какво наричаме грях? Това е вътрешно препятствие, дисхармония. Във всеки случай тук са възможни две решения Можем да сме твърде слаби и да не сме способни да станем стопани в собствения си дом. Тогава звярът трябва да бъде изгонен – и тогава човек бяга в пустинята, отдалечава се от привичното си обкръжение, както е постъпил свети Антоний, за да се среща още по често със звяра в съня си. Не вярвам, въобще някога, на човек да му се е отдало да се избави от звяра в себе си. Може би психоанализата върши важно, полезно дело, показва ни зоопарка, който ние постоянно носим със себе си. Психоаналитикът ни въвежда в тази компания и ни казва: „Е, хайде, покажи как ще се оправиш с тези зверове.” Това е част от тебе. Ако се приготвиш да ги убиеш, бъди готов с всяко убийство да се разделиш с част от себе си. Мъдростта на Кун-дзъ е в това, че той сдържа, без да убива. Той в никакъв случай не призовава към анемията на аскетизма. Защото и най свирепият лъв може да бъде усмирен чрез глад, но, когато получи свобода, ще стане още по кръвожаден.

Гун Доу-дзъ попитал: „Всички сме хора, но защо едни са велики, а други са долни”? Мен-дзъ казал: „Следващия великото в себе си става велик човек; следващия дребнавото в себе си става долен човек”. Попитал: „Всички сме хора, защо едни следват великото, а други дребнавото?” Отговорил: „Органите на зрението и слуха не мислят и се въвеждат в заблуждение по отношение на същностите. Същността, докосвайки се до същност, я увлича със себе си. Органът сърце (душа) мисли и достига до същината; когато не мисли – не достига. Това ни е дадено от Небето. Ако се установиш в това велико, тогава не ще се заблудиш в малкото. Така се става велик човек.”

Мен-дзъ

Разумните просто приемат себе си такива, каквито са, отнасяйки се с мекост към собствения си див звяр. Но в следващата си крачка трябва да се покажат като истински господари. Силата на Кун-цзъ е в това, че той опитомява. Зверовете не се лишават от живот, но се държат под контрол. Успехът се състои в установяване на ред в самия себе си, в йерархизация на възвишеното и низкото, важното и маловажното. Всяко нещо, колкото и незначително да ни се струва в общия порядъка – най-долното, най-обикновеното – има право да бъде включено в общия ред. В него всяко нещо намира своето място. И грехът също. Грехът е ценен като източник на сила и ако правилно е избран кочияшът, то грехът добросъвестно „ще тегли товара”. Затова задачата е да се хармонизират вътрешните енергии, така че голямото да стане голямо, а малкото – малко. Недопустимо е в положението на владетел да се окаже малкото, а голямото да не може да се реализира, да остане долу. Всяко нещо трябва да отиде на своето място на Небето, заключено в Планината.Тогава идва изкуплението. Грехът се превръща в мощ. Човекът престава да бъде земна твар благодарение на присъщата му способност да застане по-горе от греха, да живее там, където властва Дао. В „Книгата на промените” Кун-дзъ казва как може да се постигне това. Според Мен-цзъ, великото и дребнавото са във всеки, но великият човек се отъждествява с великото в себе си, а долният – с дребнавото. Ако се ориентираме към доброто в себе си и съобразно с него формираме и сдържаме себе си, става възможно и усъвършенстването.И още една тайна: да се сдържаш със сила е невъзможно. Поне на четвърта и пета позиция на ДА ЧУ. Четвъртата черта, министър, символизира чувствения свят: петата, владетел – личностната сфера. Те и двете са слаби, но в съответствие със Закона, придобиват мощ; в тях е въплътен Законът, облечен в красота и непомрачен от строга необходимост. Законът предполага удоволствие, него с лекота го съблюдават, когато е привлекателен. В това е тайната на поведението, ли. Няма да се спирам върху това подробно, ще кажа само, че правилното поведение, нормите на който се приемат доброволно, това, от една страна е законът на красотата, радващ сърцето, а от друга – законът, който усмирява опасните аспекти както на Небето, така и на вътрешната природа на човека.Пред нас се открива следната възможност. „Съждения” ”, „Туан”, гласи: „Постоянството благоприятствува. Щастие е ако не се храниш у дома. Благоприятно е прекосяването на голяма вода.

”Щастие е ако не се храниш у дома.” Означава да не се привързваш към „Аз”, възможността лесно да излезеш пред хората, да напуснеш лесно орбитата на своето незначително „Аз”, да се хвърлиш в битката на живота, където потенциалностите придобиват форма. Тук насъщни са не хлябът и водата, нито месото, плодовете и зеленчуците, а движението на духа, импулсът стремящ се към изява на „Съзидателният”, ЦИЕН. В него е храната, за това; за способността да приемеш импулс и оформиш хаоса, се говори в «Съждения», «Туан». Затова е благоприятно прекосяването на голяма вода. Благоприятно е измиването; душата трябва да премине през свещено пречистване преди да пристъпи в божествената обител на Небето. В ДА ЧУ човек получава възможност да надрасне своето дребно „Аз”, става част от света и придобива постоянство в изменението.

„Образът”, „Сян” потвърждава: „Небето е вътре в Планината: ОБУЗДАВАЩА СИЛА НА ГОЛЯМОТО. Цзюн-цзи така се запознава с много предания от древността и с много деяния от миналото, за да подсили характера си.” – и тук ние намираме човека. Тук намира израз не традиционализма и не погрешно разбраният консерватизъм, но Законът, който винаги е бил и ще бъде. Законът, определящ съществуванието на тези, които са се заели с възпитанието на характера. Превръщането на долната и втората черта на знака ДА ЧУ „Обуздаваща сила на голямото”. води до знака ГЪН,52 „Запазване на покой”, Планината:

Промяната силно изменя конфигурацията на знака ДА ЧУ. Текстът към първата черта гласи: „Девет в началото, опасността е наблизо. Благоприятно е да спреш.”, към втората: Девятка втора: осите са измъкнати от колата.”

Ако това, което узнахме, остане неразбрано, тези два текста правят тягостно впечатление. И двата не обещават в настоящето и близкото бъдеще нищо добро, нищо приличащо на истинска работа, свободно творчество, безпрепятствено развитие. Текстът към началната черта предупреждава за опасност, по-добре е да спреш. В историята на човечеството нощта сменя деня, денят – нощта. В продължение на деня е важно да действаш, защото с настъпването на нощта действията стават невъзможни. В това няма някакъв патос, нощта, времето, когато не трябва да се действа, не е вечна, това не е ад, не е смърт, а просто време, когато животът отива под земята, когато се изплъзва от вниманието на съзнанието, когато затрудненията служат като сигнал за спиране, смяна на ритъма. Тялото подава сигнал за болка. Болката насочва вниманието към мястото, където се развива болестта, тя помага да се осъзнае необходимостта от спиране, за да могат да влязат в действие целителните сили на природата, времето, отдиха. Животът подава сигнал, за да ни предпази от опасност. С това няма смисъл да се спори, не защото така е написано в „Книгата на промените”, но защото самата наша реалност, времето, в което се движим, съдържа опасност. Затова говори и астрологията, а просто трезвият, непреднамерен поглед върху ситуацията показва, че опасността виси във въздуха. Глупаво би било да не го забелязваме. Въпреки че къде по-приятно и утешително би било просто да се отрича опасността и да се върви направо. Но това минава без последствие, само когато опасността е мимолетна. Ровът може да се преодолее, само ако е твърде тесен или се направи невъзможното възможно. Нека пребъдва човек, който не е загубил вътрешната си гъвкавост и може да пренебрегне опасността и с това да я преодолее. Той обладава божествен дар, които си заслужава да съхрани. Защото млад е само този, който не е загубил това съкровище. Останалите трябва да заложат на благоразумието и да запазят трезв възглед върху нещата. Особено в случая, когато опасността не е свързана с настоящия момент и следователно, може да бъде преодоляна със собствени сили, но се явява част от обективния свят. Тогава не си заслужава да се пилеят сили, по-добре е те да бъдат съхранени, защото опасността, станала част от ситуацията насила не може да бъде преодоляна. Който проявява излишна активност по време на нощта, който живее така, като че навън е ден, нищо не ще постигне. Той ще навреди на себе си и на другите. Оттук е и появилият се в текста към втората черта образ на колата. Колата би трябвало да пътува напред. Кола, колело – това са символи на Небето долу. Небето прилича на колело, върти се само по себе си и подбужда към движение ЦИЕН, „Съзидателният”, което е квинтесенция на Небето. Но сега трябва да се свалят колелата от осите – не от голяма радост, а в знак на самоотричане. Необходим е самоконтрол, да приемем времето на очакване, без съпротива да свалим колелата от осите. Това действие трябва да бъде доброволно. В текста към друг знак се казва, че колелата изпадат от колата. Но, за щастие, в този гуа това не ни грози. Дадена ни е възможност да се приспособим към новата ситуация. Въпреки че положението е сериозно, все пак движението се преустановява. Долният първичен знак гуа ЦИЕН, „Съзидателният” се превръща в ГЪН, „Покоящето се”. Сега ГЪН е и горе и долу, т.е, тайнственото знание на планината тук е удвоено. Затова текстът към знака ГЪН гласи: „ЗАПАЗВАНЕ НА ПОКОЙ, Гън, Държи гърба си спокоен, не усеща своето тяло. Влиза в двора а не забелязва хората си. Няма позор.” И Образ: „Удвоена планина, Гън. Мислите на цзюн-цзи не напущат положението.”

Покоят, пребиваването, винаги е ползотворно. Затова в Китай към планината се отнасят като към място на смъртта, но, също така и като към място, даващо начало на нов живот. В знака ГЪН северо-изток е точката, където се докосват смъртта и живота, денят и нощта. Възможно ли е, да стане така, че постоянството в Промените да се загуби на тази граница?

Тези две забележителни фигури се намират над входа на Маулбронския манастир. Издълбани върху камък над двете крила на вратата, те са сродни една на друга по типа изображение, но абсолютно различни по идея. Едната розетка изобразява пипало (на насекомо и пд.), въртеливо движение, което отива към безкрайността, а това, което е редом е разцъфтяла роза, в цъфтежа на която прозира контурът на божествения космически кръст. В кръста се съдържа огромна сила, но тя (розетката) е в покой – в покой е, без да тревожи окото и свободна от вътрешно напрежение. Не зная какъв смисъл са вложили маулбронските монаси в тези розетки над вратите на своя манастир. Може би са искали да намекнат за връщането от хаоса на живота към покоя на манастира, като пристанище на чиста медитация? Каквато и да е била причината, изразената мисъл е пълна с дълбоко значение. Ето животът, в пълната негова суета, която накрая намира покой, покой на концентрирана енергия. Тази перспектива, която се открива пред вътрешния поглед, когато човек излиза от дълго медитационно упражнение, забравяйки, че той притежава тяло. „Аз” тогава не пречи и човек започва да вижда по-дълбоките слоеве на своята личност, достигайки в това вътрешно преживяване нивото на безсъзнателност. И, „излизайки на двора, не виждаш своите хора”. Това е перспектива, в която получава форма това, което съществува обективно, подобно на видението на Орест, когато той в кратък пристъп на безумие погледнал нагоре и изведнъж видял страшни войни, намиращи се в пълно съгласие.Тези, които някога са се поразявали и убивали един друг, мирно вървели заедно, и неговата скръб утихнала за мига през който в изблик на безумие продължило видението на могъщата, вечно спокойна Неподвижност. (Есхил „Орест)

Всичко е за този момент; но за да се открие вътрешното зрение, преди това следва да се изолираш от външното и в покоя на „Пребиваващото” да издигнеш вътре в себе си Планината, ГЪН. Да спреш, но не да умреш, а да се задържиш на прехода от старото към новото. Независимо ще донесе ли новия ден трудности и сражения, ще донесе ли опасности или ще ни принуди да свалим колелетата от колата – не трябва да губим присъствие на духа. Напротив, трябва да се стремим да останем свободни от безпокойства, пораждани от опасностите и препятствията. Човек трябва отново и отново да преживява божествените моменти на вътрешното видение: те ни носят покой, в който се натрупва динамическо напрежение, и с това самото се обновява животът.

Сега ние сме между старото и новото. В периода на слънцестояние се освобождава енергия, необходима за усвояването на натрупаното по време на предишния цикъл. Нека се надяваме, че ще можем да насочим и използваме получения импулс в съответствие със закона за постоянство в изменението.

 

 

Към началото на страницата / към 4-та страница >>
Към карта на сайта

 

Save

Save

Save