Рихард Вилхелм (1873 – 1930) 

 Към карта на сайта

Стр. 1    2   3   4   5

Съдържание на страницата:
„Книга на промените – И Дзин” Цикъл лекции изнесени в периода 1926-29 година

Д

СМЪРТ И ОБНОВЛЕНИЕ

I.

Според китайските представи, всичко съществуващо във феноменалния свят е обусловено от двойка противоположности – светлина и тъмнина, позитивно и негативно, ЯН и ИН. В сферата на метафизичното основната двойка противоположности се проявяват като живот и смърт. И не случайно един от най-древните китайски документи определя щастието на човека като постигане на смърт, която увенчава живота – собствения му живот. А за най-голямото възможно нещастие – преждевременната смърт, смърт прекъсваща живота, вместо да го завърши.

В този мироглед тъмнината, съпровождаща светлината, не е просто отрицателната противоположност на живота; самото й присъствие, формата й, непосредствено определя мястото на светлото начало, живота. Не от някаква предпазливост, не от суеверие, древните мъдреци са се въздържали да нарекат човека щастлив докато той е жив. Очевидно е, че значението на живота до определена степен зависи от това, което се намира отвъд неговите предели – от тъмнината, насреща на която ние се движим.

Но размишлението на тази тема изисква мъжество; тези, които се страхуват от смъртта, нямат право да говорят за нея. Да възпиташ в себе си безстрашие, което да се превърне в привичка – да посрещаш бъдещето лице в лице, да бъдеш способен да го признаеш и приемеш, без да правиш опити да се измъкнеш чрез бягство.

Какво са мислели за смъртта в Китай? Преди всичко самият проблем бил поставян различно.

В съзнанието на европейците животът и смъртта представляват, сами по себе си, абсолютни антитези. Непресичащи се отрязъци от време с неравна продължителност. Животът е кратък, продължава седемдесет, осемдесет, може да стигне и до сто години и има начало във времето. Но въпреки, че е кратък, животът е изпълнен с най-дълбоко значение. От него зависи къде човекът ще посрешне Вечността, разбирана като безкрайно дълго време – на Небето или в ада. Вероятно тази концепция е дошла от персийската култура и е била възприета от християнството и е допълнена с някои понятия от платонизма. Съвременните европейци в голямата си част тази концепция не ги удовлетворява, но няма с какво да я заменят. Съгласни сме с едната половина на твърдението, с това, че човешкият живот е кратък, но втората половина предизвиква у нас силни съмнения.

На Изток, така или иначе, понятието реалност се възприема малко по-различно. Животът, който ни се струва така важен, като че тук губи малко от своя блясък. Не е толкова реален, колкото ни се струва на нас. Защото самата реалност на Изток в крайна сметка представлява само привидност, тя е това, което съществува между двата полюса на основната двойка противоположности. И ако, от една страна, животът не се явява крепост за реалността, то и светът на сенките, светът на смъртта, от друга страна, не се осмисля като нещо еднозначно отрицателно. Нощното време се включва в по-широкия контекст на живота и смъртта. Такова възприятие в еднаква степен отнася и живота и смъртта към света на привидностите, но светът на привидностите като битие стои по-високо от едното и другото взети по отделно.

На Изток се смята, че всичко, което има начало, също така ще има и край. Животът, който започва във времето, също така ще завърши във времето. И, обратно, това, което е достигнало края си, ще трябва да започне отново. Животът завършил във времето, ще се възобнови във времето. Във възглед за света, където главно свойство на измененията е цикличността, където денят и нощта са равностойни, животът и смъртта имат еднаква тежест. Идеята за цикличност е пряко следствие от общуването с природата. През есента опадат листата и сокът се отдръпва от клоните, но ние знаем, че след този край със сигурност идва ново начало. Слънцето и пролетта ще се върнат, дървесния сок отново ще потече в тъканите, като достига до най-крайните клончета и на мястото на опадалите листа ще се раззеленят нови.

Господстващите на Далечния Изток представи за живота и смъртта допускат няколко интерпретации за значимостта на човешкия живот. Да се обърнем като начало към концепцията на Кун-цзъ. Без съмнение Кун-цзъ обмислял този въпрос, но изказвал своите идеи с толяма предпазливост. На въпрос на свой ученик си за смъртта той казал: „ Като не познавам живота, откъде бих могъл да зная за смъртта?” Друг път, когато ученик го попитал, дали мъртвите имат съзнание, той казал: „Ако кажа, че мъртвите имат съзнание, може да възникне опасение, че почтителните синове и по сетнешните внуци ще започнат да пренебрегват своите живи родственици, заради мъртвите. Ако кажа, че мъртвите нямат съзнание, може да възникне опасение, че синовете, които не разбират добре своя дълг не ще се погрижат за достойно погребение на родителите си. Така че, почакай сам ти да умреш, тогава ще разбереш.” Което показва, че Кун-цзъ смятал за по-добре да се оставят обикновените хора в неведение. Не догмата и не кредото на вярата трябва да определя поведението, а изключително личните качества на човека. Нека човек да постъпва така, както му нарежда вътрешния глас. Затова той отказва да създава догми, предпочитайки да изведе морала и поведението извън сферата на влиянието на най-големи врагове на човечеството – страха и надеждата.

Но конфуцианството не винаги се отказва да се изказва за смъртта. Напротив, то рисува ясна картина за отношението на човека към живота и смъртта, и само невежеството извинява напълно превратното мнение за Кун-дзъ като рационалист, моралният кодекс на който – твърде приземен, почти буржоазен, – вече много векове господства над милиони китайци. Такава погрешна представа за Кун-дзъ се повтаря толкова често, че вече изглежда единствено възможна. Изопачаването идеите на Кун-дзъ вероятно е в резултат, че стават познати в Европа по време на върховата фаза на Просвещението, когато точно такава фигура би предизвикала дълбоко уважение. Времената се измениха, но образът на човека стабилно остана в историята.

Какви са, без предубеждения, представите за конфуцианството за смъртта? В първоначалния им вид те са изложени в така наречените „Крила” („И”), които се приписват на Кун-дзъ и неговата школа и са били включени в състава на „И Дзин” още преди новата ера. Светът на феномените се изгражда в текста на „Криле” на базата на полярностите, най общо като полярност на Небето и на Земята, светлината и тъмнината. Тези два принципа са описани така:

„Когато гледаш нагоре, съзерцаваш небесните фигури (вень); когато гледаш надолу, наблюдаваш структурата на Земята. Така разбираш причините за тъмното и светлото (ю-мин). Отиваш към началото, обръщаш се към края, по това научаваш урока за раждането и смъртта. Ци¹ и семето, цзин, образуват същността; излитането на анимуса², хунь, образува изменението, бянь. По това познаваш състоянието на духовете-бесове, гуй и духовете-божества, шень”. („Да чжуань” 4.2).

Съединяването на семето, цзин (по подобие на идея, образ) и силата, ци (подобно на субстанция, получаваща форма), дава начало на живата материя. Но това не е всичко. Съществува и съзнание, устремено нагоре (анимус, хунь), В който е заложен прообраз на човека.

Съединението на съзнанието, което предшества бъдещите образи или духовното, с природата (силата, ци) дава живот на душата. Резултатът на това съединение не е смес, а структура, построена на базата на напрежението между полюсите на противоположностите, което на свой ред поражда в създадената структура вихрово движение. Затова животът на душата преминава между тези два полюса – полюса на силата и полюса на съзнанието.Собственото движение на структурата привлича елементи извън, овлдява ги и ги формира по свой образ.

Главното свойство на живота е дуалността. Смята се, че с първия плач на детето тези два основни принципа, които са единни в утробата на майката, се разделят и до края на човешкия живот не могат да се намерят един друг. От този момент съзнанието придобива зрение и познание. Дълбоко се намира възприемащото, още по-дълбоко чувстващото. Максималната дълбочина е царството на силата, на органическото. Но до него съзнанието няма пряк достъп и затова няма възможност да превърне тази сила в послушен инструмент. Сферата на органическото, това е инструмент, с който духът, обладаващ по-малка или голяма сила, трябва да са бори. И така, ясно е, че съзнанието и силата са разделени. „Анимус (хунь), отлита, а анима (по), се спуска в дълбочината.”, т.е, в момента на смъртта принципите придобиват различни форми. Те съществуват през целия живот в измамно единство вътре в тялото, тъй като китайците отъждествяват личността (персоната, фактическото, маската) с тялото. Тялото е началото, което обединява силите, които се проявяват като душа на човека. Но в пределите на тялото функциите и действието на тези сили силно се различават. Само мъдрец може да ги приведе в хармония, като сам се постави в центъра на движението. Смъртта разрушава тялото и заедно с него и измамното единство на човешкото същество. В Шан шу³, Смъртта на владетеля се описва като едновременно „издигане и снишаване”. Принципите при съществуването на човешкото тяло са такива, че единият – по, анима, душа – се спуща, а другият – хунь, анимус, подобно на дух –се издига. След разделянето на принципите, всичко, което се спуща е обречено на разрушение. Затова анима се разпада заедно с тялото.Но разпадането не означава пълно унищожение. По същия начин европейците смятат, че в процеса на разложение телесното се подлага на реорганизация. Плътта не изчезва, а се поглъща от други органически съединения и влиза в състава на различни органически вещества. А китайците изхождат от това, че телесната душа, се натрупва от множество съставляващи, които не подлежат на пълно унищожение и, въпреки че отиват надолу заедно с веществата, които те някога са управлявали, и, въпреки че повече не представляват личност, така или иначе продължават да съществуват като стремеж или сила. Разсейването на материалните елементи води също до разсейване на елементите на психиката, които напуснали една същност веднага са готови да се възродят в друга. Този процес е непрекъснат. Мъртвите останки поддържат приемствеността на живота, новият живот наследява органическите и психическите елементи на стария. От такова възприятие естествено произтича и широко разпространената в Китай вяра в „душата на Земята”, която става част от съществуващия върху нея човек. Силата на Земята, изхождаща от нея и връщаща се в нея, оказва влияние върху развитието на човека. Местността може да се сравни с хранилище на живот  , което създава около себе си определена, лесно доловима атмосфера. Идеята, че мъртвите не се разрушават до край, но продължават да съществуват като дух на мястото за погребение, дотолкова е изпълнена емоционално, че даже представите на европейците за раса изглеждат бледи. Това е свързано с важността на наследяването за китайците. Всяко поколение е наследник на голямо множество от прадеди, които се намират в бащините им гробове. И от там убеждението, че всеки китаец трябва да бъде погребан в родината си. На мястото, където е роден, той трябва да се върне след смъртта си – не само като тяло, но и като психическа структура.Затова и тези китайци, които слабо помнят своето минало,които много отдавна живеят и работят зад граница, правят големи жертви за да спестят пари за последното си пътешествие – връщането на останките им в страната на техните предци. Затова и китайците са подхвърляни на чести и резки пристъпи на носталгия, когато се намират далече от родните си места, когато са разделени със земята на своите деди. С това е свързан и възторгът им, когато се върнат на родна земя. Случи ми се да видя поета Сюй Цзи-мо, когато той стъпи на китайска земя след около година пребиваване в Европа. Никога няма да забравя как той възкликна: „Тук тази земя, тук тези реки, тези дървета са моя плът и кръв, оттук съм дошъл, от тук е моят живот, аз отново съм у дома!” Така цикълът на живот, упадък и смърт се постигат не като теоретично понятие, а в непосредствено преживяване.

Освен вегитативна душа, по, управляваща плътта, има друга душа хунь, която аз наричам анимус. В никакъв случай не искам да кажа, че това е душа от по-висш порядък. Качествена оценка в този случай е неприложима. Анимус (хунь), е по-скоро интелектуалният и духовен аспект, по-точно духовно-възприемчивото начало на психиката. Духът, като такъв не е нещо, което човек получава готово, духовната сфера се създава в течение на целия живот. Възможно е животът да съществува, за да се случи това. Съгласно конфуцианската школа, хунь, духовната душа и след смъртта обладава някакво съзнание. Както тялото веднага не се разлага, но за известно време съхранява предишната си форма, така и психиката не се разпада напълно с настъпването на смъртта. Принципите се разделят едните остават с тялото, другите го напущат, но доколкото връзката между хунь и тялото не се прекратява напълно, тялото запазва способност към възприятие. Така че мъртвите слушат за какво говорят живите около тях. Затова в Китай е прието да не се говори нищо в стаята, където е положен покойника. За да се завърши разделянето на тялото и духа благополучно, държанието на опечалените към умрелия трябва да бъде като в присъствието на жив.

Като цяло, в традиционният китайски мироглед преобладава динамичното осмисляне на света. Като пример, веществото, „материята”, се възприема от китайците не като инертна маса, а като състояние на енергия.

Духът, въпреки че не се превръща в материална субстанция, се явява форма на съществувание. Съществува определено, духовно направление на развитие на съзнанието. В това качество основата, на което се покои духът, е твърде ненадеждна, – само ако в течение на живота той се концентрира дотолкова, че около него да се образува фино тяло – тяло на мислите и делата, тялото на духа може да служи като опора, когато дойде време да се разделим с материята, която не е повече в състояние да служи на това съзнание. Това психическо тяло по начало е много крехко и само най-големите мъдреци са могли да го използват след смъртта си.

Обикновените хора след смъртта си се нуждаят от помощта на живите. Така възниква култът към предците. Жертвоприношенията дават живот на психическите елементи на умрелите в почтителната памет на потомците. Всяка добра мисъл, изпратена на починалите, укрепва тяхното съществувание, не им позволява да се разнесат в нищо.⁴ Но и този живот след смъртта не може да продължава вечно. Той е подобен на постепенното разтваряне в здрача, до втора смърт, защото потомците помнят предците си само до тогава, докогато са част от живата традиция. Семействата от благороден произход принасят жертви по време на много по-голям брой поколения, отколкото простолюдието, които рядко държат в паметта си повече от четири или пет поколения.

С този комплекс идеи е свързано още едно устойчиво убеждение, а именно, че след живот в отвъдния свят, предците отново се раждат на този свят. Вероятно още в дълбока древност се е мислело, че във веригата на поколения, всяко поколение се повтаря през едно. Дядото, например, се преражда във внука. Но това не е механическо възпроизводство,внукът никога не повтаря точно дядо си, а само частично това-онова от поколението на дядото, неговия начин на живот оживяват във внука, но не и сходство на конкретни черти, а по-скоро като жизнена сила. Затова китайците вярват, че предците след някое време след смъртта се връщат. В света на отвъдното те сами по себе си представляват един вид хранилище на духа, от което тялото или душите на живите рано или късно ще извлекат импулс, стимул към живота.

Такива са общите представи за смъртта в конфуцианството. Но не всички хора са еднакво безсмъртни. Този, който е хармонизирал своята природа, който се е научил да я преобразява и претворява и превърне своето съществувание в източник на чиста сила (можем да я наречем магическа), той след смъртта си вече няма да се върне. Той става не гуй, а шень. Шень, това е същност, въплъщаваща активния божествен принцип – културния герой. Възрастта на културата е неговата възраст, защото неговия живот е част от породилата го култура. За Кунь-дзъ и сега говорят като за живеещ сред хората. И не само за Кунь-цзъ, но и изобщо за великите. Тези, които са причислени към културния пантеон, например за Юе Фей⁵, верен рицар, безстрашен и безупречен. Но само на най-великите се удава да установят неразрушима жизнена връзка с тялото на своята култура и с това самото да преведат съществуванието на дадената им индивидуална ентелехия⁶ на друго равнище.

Ще направим още една крачка, за да разберем и даоския подход към проблема. За даосите човекът в своята основа не се отличава от другите живи същества. Човекът е една от тези форми на живот и то достатъчно неудачна, доколкото човешкото същество е надарено със съмнителен дар – съзнанието му е способно на всякакви безумства, но в същото време, и то като останалите животни живее и умира в съгласие с природата и своята съдба. За даосизма проблемът не е в съзнанието и неговото съхранение. Има вход и изход. Входът е раждането, изходът – смъртта. Ритъмът на влизането и излизането, ритъмът на живота се възпроизвежда постоянно. Лао-цзъ казва:

Същностите цъфтят в непресъхващо разнообразие.

Всички те се връщат към своите корени.

Коренът, който е едновременно и пораждащо семе и Вечност, е животът.

В 6-я чжан на „Дао Де цзинь” четем:

Духът на долината не умира,

Той се нарича Съкровено Женски,

Вратата на Съкровено Женското се нарича корен на Небето и на Земята

То се променя неузнаваемо, но съществува винаги,

Използва се непрекъснато, но не се изчерпва.

Лао-дзъ говори за водопад на живота, за водна стена, блестяща в слънчевата светлина. Водопадът никога не се състои от едни и същи капки но формата му е постоянна. Не защото капките са неподвижни, но защото условията които направляват движението на капките остават неизменни. Душата на човека е подобна на вода, падаща от Небето и издигаща се към Небето, а формата й я дава Дао. Такава е съдбата на човека.

От тази гледна точка, важността на живота и смъртта изглежда твърде преувеличена. Затова Чжуан-дзъ среща смъртта с леко сърце. Както и на много други даоси, за него не е трудно да се прости с живота. След смъртта на съзнанието личността изчезва, но на това даосът не придава първостепенна важност. Напротив, страданията по време на живота изглеждат по-големи нещастия. Разсейването на съзнанието след смъртта е подобно на развързване на въже, с което човека са обесили за краката. За да се освободим от съзнанието си, е необходимо да променим схващанията си за него. Докато се отъждествявам с тленното си тяло, ще страдам от всички страдания присъщи на плътта, затова ще бъда уверен, че смъртта е моят край, въпреки че се отделят само съставките, съставящи външното обкръжение на човека. Затова в даосизма проблемът за смъртта се поставя като разширение на „Аз-а” (егото) зад предели, които преминават в по-широки сфери – семейството, нацията, човечеството, целия свят. Който се движи заедно със Слънцето и Луната, този, който постигне състояние над ежедневните промени, ще живее вечно.

Въпреки че конфуцианството и даосизма изхождат от общи представи, в даосизма понятието за човека се определя от човешката специфика и се пренася в сферата на живота като цяло.

Будизмът прави следващата крачка, в нея животът се отъждествява със страданието. Едва ли има смисъл да излагаме тук концепцията на южния будизъм, добре позната в Европа. Искаме ми се да покажа как ритъмът на събитията се отразява в китайския будизъм от северната школа. Човек се ражда не толкова в плът, колкото в сплав на подвижни състояния на материята. Той е подобен на вихър, завъртял в себе си прах. Вихърът от прах изглежда, че съществува в пространството, но в действителност, той не е повече от състояние на атмосферното налягане, което предизвиква все нови и нови вихри. Вятърът се завихря в нов вихър, във въздуха се издигат още повече прашинки създавайки вид на трайно съществувание. Такъв е човек по време на живота си. Той представлява особено вихрово състояние, предизвикано от различни физически и психически причини. След раждането следва развитие, човекът се храни, развива се, съзрява, след това преминава през любов, болести, старост и смърт. Но този процес не завършва, доколкото все още съществуват причините на веднъж установен цикъл, той продължава отново и отново. Вихърът остава невидим там, където няма прах, но се появява в полезрението там, където е прашно – това е и преселението на душите. Поредица превъплъщения, макар, разбира се, тези прояви да сочат явлението, не неговата същност.

Според тибетската концепция, душите след смъртта преминават през три последователни стадия. Затова посмъртните маски се отличават с такова странно изражение на неземна красота, поне тези, които изобразяват мирна смърт, без агония или шок. Смъртта изглажда човешкото лице. За един миг светът на илюзорната видимост изчезва и човек попада в Небитието, което е по-висше от Нещо и Нищо. Ако душата е в състояние да спре този миг, тя достига Нирвана. Но огромното мнозинство не могат да се удържат от следващага крачка: нещо ги смъква надолу и съзнанието се потопява в състояние подобно на сън. Пъроначално го навестяват благи образи, божествени същности. Но тези божествени същности не притежават независимо съществувание, те не са повече от създания на сърцето, възприемани през този стадий като съществуващи сами по себе си. В степента, в която се разпада психиката, добрите божества се сменят от ужасни чудовища. Но да се поддаваш на страха е безсмислено. Това просто е обратната страна на тези същите сили, които се бяха въплътили и в добрите божества. Добрите божества са продукт на сърцето, лошите – продукт на мозъка. И едните и другите – са породени от една и съща личност, любовта, и страха по отношение на тях са еднакво неуместни. Очароващи или ужасяващи, тези образи по своята същност са само съблазни, които подмамват душата обратно във феноменалния свят. Междувременно разпадането на психиката прогресира. Човекът го догонва миналото му. Той жъне резултатите от своите постъпки приживе. Първоначално само на физически план. Това са ад и рай, като междинни стъпки. Само Християнството наказва с вечен ад, като по най-жесток начин предава своя основател. В разглежданата концепция и това психическо отражение на постъпките на човека, в края на краищата, се разсейва. Сумракът все повече се задълбочава, размивайки остатъкът от съзнание. Първоначално вихърът запазва сноята форма, но вече не получава подхранване: прозрачен вихър без прах това е абсолютно нещастна загубена душа. Като не намира път към спасение, душата се измъчва от жажда за съществувание. Човекът, телесното на когото е отвеяно слой подир слой, не може да се освободи от жаждата за живот. Той се стреми да възобнови съществуванието си, образите на желанията го теглят назад към света.

И дотатъчно е на земята да се зачене дете и долитат гладните души за да търсят път за ново рождение. Появата на света на човешко същество не може да мине без съединяване на мъжка и женска полюсна материя. Но сам по себе си този съюз не поражда ново човешко същество. Необходима е жадуваща за въплътяване човешка душа, дебнеща момента на съединение на полярните принципи. По тази причина се раждат и толкова много нежелани деца. Децата идват не в ответ на очакванията на родителите, а на вълната на желанията на нещастните души. В изораната нива на желанията душите се хвърлят в нов кръг на съществувание, не за спасение, а в гонитба на илюзиорни цели.

Европейската концепция за реинкарнация често изглежда твърде оптимистична, тя утвърждава неокончателност на смъртта, възможност за връщане в света. На Изток отношението към тази идея е съвсем друго. Преселението на душите представлява тежко бреме за човека от Изтока. Не животът като такъв и не щастието по времето, когато си жив, а смъртта се явява точка на равносметка. Ако вече си влязъл в света, не можеш да избегнеш смъртта. Човек се ражда за още една смърт, за да се срешне отново с чудовищен край. Никъде не можеш да се скриеш от него. Той ще се повтаря отново и отново, докато се освободиш от личното.

Освен това съществува и понятието Карма, същността на което е в това, че душата си подбира тяло, в съгласие със своята природа. Превъплъщение не означава автоматично повторение на миналото, тъй като тялото се събира от различни компоненти и форми, но импулсите си остават едни и същи, както и в предишния живот. Превъплъщавайки се душата се стреми да осъществи заложените в нея потенциали и избира най-подходящата за целта психика. Така че може да се случи, така че крадец, специализирал се на кражби на бижута да стане бижутер, а душата на жесток човек да се въплъти в лъв. Ние сме свикнали да смятаме, че основната идея на Кармата е наказание за извършеното, но учението за Кармата в крайна сметка е лишено от етически патос. Просто всяка склонност трябва да се усили. На нея и е тясно в рамките на индивидуалното съществувание. Тя продължава да се усилва докато стигне точка, където възниква Велико Възвръщане. Това е точка на освобождение, където илюзиите изчезват. Когато й дойде краят, душата придобива спокойствие и се потапя в Нирвана, която в този контекст не е чисто негативно понятие. Напротив, Нирвана позволява да се освободим от вечното блуждаене в света на двойствеността. Това състояние на единство, се постига с много труд – ако изобщо е постижимо – от тези, чието съществувание е „опънато” между полюсите на противоположностите.

II.

Животът като динамичен процес, периодически прекъсван от смъртта, без съмнение представлява научен интерес. Но проблемът има и друг аспект, в каква степен животът не е само процес, развиващ се във външния свят или наблюдаван през призмата на вътрешния психологически опит. В действителност възприемането на живота е неделимо от самия живот и определя нашите представи за смъртта, защото живее „Аз” и именно „Аз-а” го постига смъртта – или, иначе казано, края на „Моя” живот. Самосъзнанието нажежава страстите около живота и смъртта. Животът – това е силата на чистото самосъзнание, в него няма нищо, което да предполага прекратяване, защото любовта към живота е присъща на всяко живо същество. Силите водещи към смъртта са противоположни на живота. Очевиден и инстинктивен страх пред живота, който си остава живот само до неизбежната смърт. Покрай това, човешкото съзнание е така устроено, че вмества не само кръг психически явления, представляващи феноменът на живота, то също означава отражение във безтелесен план на това, което произтича в мозъка и, вероятно и в другите части на тялото. Затова съзнанието – това е точно „моето” съзнание, човек винаги осъзнава само себе си.

Какво е това”Аз”? Най-голямата загадка. Може да се сравни със светлинна точка, която пълзи напред по лъча на времето, която нито се увеличава, нито става по-малка. Не може да се обясни какво е това „Аз”, въпреки, че всеки лесно различава опитът, преживяното от „Аз” от всички други опити. „Аз” се свързва с комплекс от събития в живота и се отъждествява с тези събития. „Аз” е моето тяло, „Аз” е сума, хармония (всяка дума ще е на място) на събития, случили се с моето тяло. Затова любовта към живота не е анонимна сила, това винаги е моята любов към живота, което рязко и осезателно променя постановката на живота, защото и страхът от смъртта е мой, защото точно моята привързаност към живота създава проблем.

Необходимо е да се запази строгост и спокойствие. Работата не е в това, пред лицето на смъртта да ни споходят велики мисли, обхванат дълбоки чувства. Опитът показва, че от това няма голяма полза. Силните емоции изобщо нямат задължително отношение към действителността. Кой не е изпитвал силни емоции, които нямат никакво отношение към действителността? И, навярно, можеш да умреш с прекрасна смърт – издигайки се на крилата на екстаза от съзнанието към безсъзнателното – но и така нищо не се достига. Въпросите са прости: как да се отнасяме с живота и как – със смъртта? Преодолима ли е смъртта? И ако е да, какви пътища водят към това?

В опитите да им отговорим ние идваме до осъзнаването на положителните страни на съвременното отношение към живота и към тялото. Средновековието е считало Земята за долина на сълзите и затова е защитавало ескапизма (бягство от грубата действителност в света на мечтите, илюзиите и фантазиите). Този род самозаблуждения могат да процъфтяват само с причудливите фантазии за Небето и бъдещото възнесение от света на страданията. Сега ние сме убедени, че човек разполага само с един живот и нито секунда повече. В същност животът на тялото, обединяващ душата и тялото има дълбоко значение за всички истински религии. Тялото е „открито” много преди съвременния материализъм. В ранното християнство животът на тялото също е играл важна роля в посмъртната съдба на човека. И макар будизмът да вижда цел в освобождаването на човека от всичко, което се нарича живот (защото животът винаги е страдание), но и будизмът счита, че физическият живот е единственото оръжие в борбата. Изводът, до който стигат всички на Изток, независимо от вероизповеданията: необходимо е да се проявява грижа за тялото, да се цени и уважава неговия живот. Абсурдността на смъртта, нейната безсмисленост често водело в древността – и не само в древността, но вероятно винаги – към подтик да се отмени смъртта, към опит да се живее безкрайно дълго. Такива опити няма смисъл да бъдат опровергавани от позицията на логиката и те не представляват за нас особен интерес, даже и за това, че и в древността и сега, всички адепти на идеята за „абсурдност на смъртта” са се опровергавали, като са познали смъртта на собственото си тяло. И все пак има нещо в тези опити, което не ни позволява да ги изхвърлим от сметката Ние сме твърде неразвити, не умеем да съхраним съзнание в смъртта. Ние още не сме се научили да умираме, затова умираме както дойде, а не както би трябвало. Затова, докато не се научим на изкуството да умираме, има смисъл да се запасим с време за достигане на последния стадий на жизнения цикъл. Защото какво, правилно и необходимо би могло да дойде от преждевременната смърт?

Опитите да се продължи живота са се предприемали в рамките на най-различни философски доктрини – в будизма, даосизма и даже в сунското⁷ неоконфуцианство. При това се е имало предвид продължителност на живота значително превишаваща 70 – 80 години. Усилията по достигане на дълголетие са се започвали със самонаблюдение, да се види отвътре процеса на живота, благодарение на благоприятни или неблагоприятни фактори. Първостепенно значение се приписвало на Кръвта на живота или жизнената сила на кръвта. Отново и отново са подчертавали важността на Водата на душата, казвали, че за продължение на живота Огънят на духа трябва да проникне в тази Вода. „Водата и Огънят не се борят един с друг”, – се казва за тази тайна в древното магическо изречение от „Книгата на промените” В крайна сметка пред нас е тайната на кръщението: кръщение с вода и кръщение със Светия Дух. И така мистическите религии на Изтока се доближават в това, че за да се продължи живота, трябва да се оздрави кръвта. В здравата кръв няма отлагания и застойни явления. Необходимо е да се прочистят всички стеснения, за да се осигури на циркулацията на кръвта непрекъснатост и безпрепятственост, така че преминаването на течността на живота да не се задържа във времето. В тази концепция кръвта не е просто смес от химически вещества, тя съдържа елемент на душата. „Кръвта е особена течност”. Когато човек губи кръв, с нея си отива и душата, животът. Не само външната загуба на кръв се има предвид, но и вътрешния преразход на веществото на живота. От друга страна, точно тази особена течност, кръвта, ако циркулацията е безпрепятствена, става сила действена и действаща. За човека кръвта е субстрат на душата, субстрат на живота в тялото.

За достигане на дълголетие се предлагат различни медитационни практики, цел на които е очистване, освещаване и обновление на кръвта. Писменото изложение на тези практики, представляващи не малък интерес в света на новите научни изследвания, ни напомнят за алхимическите рецепти. Това са методи за добиване на Бисерът на живота, Златният бисер, Бисерът на мъдростта – елексирът на живота. Въпреки че китайските алхимици, действително, са приготвяли от време на време ефективни лекарствени препарати, които намирали място в медицинската практика, едва ли има смисъл да причисляваме тези практики към химията. Китайската алхимия е преди всичко психическа техника, помагаща да се активират определени психически центрове, които не се задействат в ежедневието. Имено тяхното бездействие довежда до това, че животът се прекратява. Затова е необходимо да се съсредоточи вниманието върху тях и да се заставят те да се задействат. Какво означава да се съсредоточи вниманието?

Това е основата на всички практики. Ние знаем, че вниманието се подчиянава на волята. Т. е, човек сам решава, върху какво да задържи вниманието си. Но знаем също, че такъв акт на волята изисква огромно напрежение, и едва ли е възможно повече от най-кратко насочване на вниманието върху желания предмет. Удържането на вниманието почти не е подвластно на волята. Възможно е, разбира се, да съсредоточим вниманието си насилствено, но това е безполезно и затова безсмислено. Съсредоточаването на вниманието трябва да бъде съзнателно. Ненасоченото внимание към нещо не се заслужава и за нищо не става. Само насоченото, съсредоточено внимание е реална творческа сила в психически план. С насочването му към жизннените центрове, върху системата за подържане на циркулацията на кръвта, човек активира спящите до това време центрове и освобождава процес на обновление на живота.

За работа с вниманието се използва магическата сила на образа. Волята не е способна да удържа вниманието, но образът може да прикове вниманието върху себе си. Образите могат да бъдат най-различни по своята природа: събирателни, въображаеми визуални или при определени условия, звукови. Образ може да стане, например, словесен ред, възприеман не на слух, а по външния вид. Главното е да задържа вниманието върху себе си, затова образът трябва да притежава притегателна сила. В това е магията на медитацията. Затова всеки медитиращ се опитва да създаде свои работни образи, отговарящи на неговата природа и психика. Освен това, медитационните образи трябва да се вписват в някаква обща схема, да водят вниманието в определено направление. Повечето образи са универсални, най-вече в пределите на една култура и могат да се използват от почти всички. Тези образи са притегателни за съзнанието, затова вниманието се съсредоточава върху тях и чрез тяхната структура – върху жизнените центрове на тялото. Затова вниманието, когато е насочено върху тези образи, въздейства непосредствено върху физическото тяло, стимулирайки циркулацията на кръвта. Застоялата кръв получава импулс към обновление и необходимата за регенерацията енергия. В основата на тази практика също стоят дихателни упражнения, но тук няма да се спираме на техническата страна на нещата. Същността е в самоанализ, не в рефлексиите по отношение на себе си, а в самоанализ, изграден върху търпеливо изчакване на резултата. Правилната циркулация на кръвта създава и подържа финната структура на тялото, тя формира енергетични центрове, подобни на физиологични органи, но това става постепенно, внушението на образите не се превръща бързо в реален процес на обновление на кръвта.

Освен това, на определени стадии на дневния или нощния цикъл в природата се пробуждат различни сили. Те се изсипват върху света като вълни с различна интензивност. Мен-дзъ казва, че носещите обновление енергии са особено активни в предутрините часове, когато сънят е спокоен и дълбок, доколкото тогава не се отъждествяваме със собствената си личност и сме способни да възприемем космическите сили. Това състояние може да се постигне, чрез специални упражнения можем да се научим да възприемаме сили от космоса, носещи живот. Нощта измива утайките от деня, тя ни дарява с почивка, след което можем да посрещнем новия ден. Този естествен процес, се използва в практиката за освобождаване от чувството за отъждествяване. Човек трябва да се научи да влиза в потока на времето съзнателно, а не да остава на брега и да съзерцава миналото и бъдещето. За да не бъде завладяна душата му от страх и надежда. Животът на душата трябва да преминава в настоящето – „тук и сега”. Нека да изчезне това, което трябва да изчезне, нека да дойде това, което трябва да дойде. Сърцето трябва да бъде като огледало, почистено от прах, то трябва да отразява нещата, тяхното идване и напущане – посредством правилни реакции, които не се нуждаят от жалки имитации. Усилието се насочва не към това, да се подтисне психическия опит, а да се подготви правилната реакция и по такъв начин да се отклонят вредните влияния.

Мен-дзъ разглежда душевния покой, свързан с жизнените сили в различен контекст. Всичко зависи от човека. Според Мен-дзъ, покоят на душата е възможен и на ниско равнище, като във всички случаи предотвратява страданието, предизвикано от натрупания неприятен психически опит. На психиката й е необходимо постоянно да се привежда в равновесие. Всяко напрежение, неуравновесеност се трансформира в подтискане, което в безсъзнателен план се проявява като затъкване, непроходимост, и, в резултат, човек се оказва изолиран от енергетическите източници на природата, неговият дух се лишава от сили, които му помагат да диша свободно, нещо, което води до постоянно обновление.

Такава е в общи черти китайската концепция за продължаване на живота. Важна част в нея представляват правилата регулиращи тренировката на тялото. В тях би могло да се види еквивалент на съвременния спорт, без да бъде отношението към заниманието с тялото по принцип същото. Китайците никога не са се стремили да поставят рекорди. Заниманията с физически упражнения с тази цел би се сторило на китайците напразно губене на време, защото рекордът – това е чисто външна цел – който се определя не по отношение на самото тяло, а по мнения на околните, което води до диспропорция в разходването на физическа и психическа енергия. Физическите упражнения широко се практикуват в Китай, но акцента не се поставя върху кой, а върху как. Висшата цел е хармонията, а тя не се измерва с линийка или кантар. В изкуството на стрелба с лък е достатъчно стрелата да попадне в центъра на мишената, не е необходимо да прониже кожения диск и върха й да излезе от другата страна. Защото Кунь-цзъ е казал, че важно е стрелата да се порази целта, а не да я пробие. Също и физическите упражнения имат за задача да хармонизират жизнените функции на организма, но имат значение само като съставна част на усилията по продължение на живота и са насочени към самия практикуващ. Целта е да се предотврати преждевременната смърт, да не умрем по-рано от отпуснатия ни срок. Защото, така или иначе, неизбежно ще ни се случи да умрем.

На живота, според представите на китайците, е сложен предел от природата. Така нареченото „небесно дълголетие” е напълно постижимо, докато животът тече безпрепятствено. И така, винаги животът има начало и край. Не бива да се казва, че животът като продължителност е твърдо определен, но неговата пълноценност, постоянство, ритъм са зададени от самото начало, така както, да кажем, кривината на дъгата може да бъде зададена с три точки. Затова физическият живот представлява от само себе си непрекъснато единство, а смъртта не е случайност, а естествен предел, обусловен от ритъма и запасите от енергия на дадения живот. Това не нито нещо добро, нито нещо лошо. Това не е нещо повече от факт, като тримерното пространство, в който прекарваме дадения ни живот. Може да изпитвате недоволство от своя ръст или тегло, но вие се примирявате с действителните или въображаеми неудобства, свързани с това, без да ги превръщате в проблем. Така и продължителността на физическия живот сама по себе си не представлява проблем.Проблемът се появява, когато човек започва да желае вечно съществувание. На тялото му се полага край, което само по себе си не означава страдание. Тялото умира, когато му е време да умре. Но с него е свързано съзнание, способно да си представи смъртта, преди тя да е настъпила. И от незапомнени времена този образ на смъртта витае над хората, превръщайки се по своята същност в една от движещите сили на историята. Поразително е колко много е било създадено под знака на смъртта. Хората строили пирамиди, разпространявали религиозни и политически системи. Подклаждали са войни, водили са битки, унищожавали са милиони свои събратя. Идеята за смъртта и отвращението от преходността на съществуванието са причината за изграждане на египетските пирамиди и подобни на тях грандиозни съоръжения.

Но, какво да се прави? Една от китайските традиции предлага да се избавим от психиката изобщо. Чжуан-дзъ се отдръпва настрани и наблюдава потока от явления от там. Неговото „Аз” повече не е ограничено от тялото, то включва всичко.

Но този, който страда, това не ще го убеди. Ако искаме да се справим с излишните емоции, и също така да обезпечим своята безопасност, трябва да отделим „Аз-а” от тялото. В това се свеждат всички религии. Аз искам да живея, но в желанието си да съхраня живота, неизбежно ще го загубя. Привързаността към живота води до това, че животът завършва заедно с раздялата със собственото „Аз”. Затова в китайската традиция се поставя задача да се създаде вътре в сегашното тяло ново. Тази идея за възраждане е съзвучна на широко разпространената в езотерическите течения на християнството от първите векове на нашата ера, но напълно забравена в съвременната протестантска църква, идея. Възраждането не е било празна формула в ранното християнство. Напрягайки всички свои сили, апостол Павел мислел за нещо съвършено конкретно, когато е желал, тялото му да бъде покрито и да не го откриват; той не е фантазирал за ново тяло от плът и кръв подобно на мантия около себе си. В Китай най-различни хора са се опитвали да създадат ново тяло за своето „Аз”. Но тази задача е трудна и е необходимо да се посветиш на медитация. Защото новото тяло не е грубо материално, а енергитическо. Концентрацията на вниманието, медитацията е предназначена да събере енергия, за да обкръжи енетелехията, подобно на семе, което съществува в потенция. Този процес, по своята същност, не се отличава от формирането на семе в материалния свят. Защото, нали семето, желъда е ентелехията на дървото? Даже концентрирана до степен на невидимост, тя не губи материалната си природа, доколкото в нея винаги съществува потенциал на въплъщение. Концентрацията е потенциално напрежение. Семето пада в земята и в процеса на неговото разложение възниква нещо ново. Така в точката на пределна концентрация става освобождаване на енергия, което става възможно благодарение на гниенето на веществото, обкръжаващо семето. Именно върху това са изградени китайските психически практики. По време на медитация на психически план се създава семе, което е обвито с психическа енергия. По такъв начин се формира латентна сила, която постепенно достига предела, където се освобождава от властта на преходното време.

Тази идея се повтаря в най-различни варианти. Да кажем, мъдрец, потопен в дълбока медитация, „израства” дете в сърцето си. Детето получава необходимото и накрая се издига и напуска тялото през черепно отверстие. Този пример не описва нещо друго, а процес на смърт приживе. Ако го обясним на съвременен език, тук се има предвид способността да се отрази живота във вторично по отношение на него време, като го видим изцяло пред себе си. Докато човек поддържа връзката на висшите енергии с материалното съществувание, той и неговото съзнание могат да се отделят от този живот, не просто като се отдръпнат, но като го обгърнат със съзерцанието на медитиращия. Интензивността, дълбочината на медитацията е възможно да бъде увеличена. Защото ние не живеем в единствено време, нашият живот е вложен в „луковицата” на много временни обвивки. Така аз осъзнавам, че виждам този стол, но ако отдръпна субекта на възприятието – себе си – на един слой назад, аз мога да си представя този наблюдаващ субект като обект, т.е, аз наблюдавам себе си, като обект виждащ стол. Това може да се продължи до безкрайност. Доколко далече ще отиде този процес, зависи изключително от психическата сила на човека, от неговата способност да се концентрира. Някой китайски практики си поставят за цел да обединят способността на субекта за концентрация с осъзнаването на възприятието в монадата Его. За медитиращия това означава създаване в себе си „Аз” стоящо над времето. След което той създава пет еманации, които трябва да освободят пет човешки отражения. Като изображение това изглежда причудливо, но само по себе си означава серия от актове на отделяне на „Аз” от материалното тяло, с което „Аз” в началото съставлява неразривно единство.

Съзерцанието изисква последователност и дисциплина, но това не е интелектуална дейност, както е прието да се мисли на Запад. За нас мисълта и съществуванието са две непримирими противоположности, докато в китайската традиция съзерцанието подразбира концентрация на такава сила, че тя става действена в света на съществуванието. Йероглифът мислене се състои от елементите „поле” и „сърце”, това е „сърце-съзнание” под „поле”, т.е, поле на дейност на съзнанието. Йероглифът „мисъл” – това са звуците, които се раждат в съзнанието, звуковите образи, които възникват в съзнателно обработеното поле. Разбира се, понятията и образите са само слаби опити да се посочи значението (Философските понятия на нашата култура също се изграждат върху метафори и са точно толкова неточни.).

Но сега става дума за практическа задача – придобиване независимост от живота по време на живота, което става възможно след като човек създаде нещо подобно на семе – това, което Гьоте нарича ентелехия. Това е сила, характеризираща се с определен ритъм и направление на своята проява, която е, битие, затворено в себе си. В този смисъл ентелехията е подобна на световна система в миниатюр. Всички философски традиции на Китай – конфуцианство, будизъм, даосизъм – си приличат по това, че в хода на живота си човек е призован да следва основни психически и физически наклонности, наследени от него в качеството на главно „имущество”, да ги обедини в хармонично цяло около център, който определя формата.

Този, на когото това се отдаде, обладава огромна сила. Но ще се получи ли това или не – е голям въпрос. Повече от вероятно е да не се задържат многочислените същности вътре в човешката душа. Те могат да се измъкнат и да бродят сами по себе си в света на сънищата. И тогава ние се срещаме с призраци на умрели или с духове с нечовешка природа. Истина е, че в Китай срещи с подобни създания не е толкова въпрос на вяра, колкото предмет на развлечение, тема на безброй фантастични разкази.

Но подобни произшествия в действителността не са така чести. Но целта е посредством постоянна практика да се постигне цялостност на душата. Предполага се, че получената по този начин ентелехия подразбира състояние на по-високо ниво, но така или иначе много далече от съвършенството. Това състояние позволява да се вижда миналото и бъдещото. То е интуитивно и затова стои над интелекта, но, въпреки че това изглежда твърде странно, висшето интуитивно начало трябва да възпитава и формира от съзнанието, което се намира в подчинено отношение. Това означава, че Божественото в човека (ако използваме този израз) за своята проява и развитие се нуждае от ръководство от страна на човешкия елемент, съзнанието. Китайците се отнасят към това много сериозно. В това, което неволно се изтръгва от съзнанието, в Европа често виждат знака на гения. В Китай това се смята напразно губене на сили, „изтръгваме” вечен живот, който се разсейва отново, доколкото той не е концентриран в себе си.

Затова е важно да преживееш състояние на смърт приживе. Това е възможно по време на сън. Според Чжуан-цзъ, духът броди по време на сън, а душата се преселва в черния дроб. Така че в съня душата от съзнанието се премества във вегитативната област. Въобще, състоянието на дълбок сън, при абсолютно отсъствие на съзнание напомня смърт. Затова е важно да се учиш на живот след смъртта с помощта на сънищата. Мъдрецът не вижда сънища, той не е подхвърлен на влиянието на зрителни и звукови образи, безредно роящи се в съзнанието. Подобно на чиста вода, отдавна неотразяваща нищо и прозрачна до самото си дъно, неговият сън е чист и прозрачен.

Освен физическия и психическия „Аз” има и трети, висш „Аз”, духовен. Развитието на психическия „Аз” е възможно само благодарение на духовния „Аз”, който, в отличие от индивидуалната съставляваща на психиката, е универсален, непривързан нито към тялото, нито към психиката – великият „Аз” на човечеството, световния „Аз”. Когато психическата ентелехия започне да вибрира в ритъма на световния „Аз”, индивидуалният опит се пренася в сферата на универсалното и в неговия всепоглъщаш покой става възможно да се преживее без страх състоянието след смъртта.

Собствено казано, задачата на живота е приготовлението за смъртта. И то не в смисъл натрупване на добри дела като пропуск за Небето. Приготовлението се състои в създаване на състояние на безкрайност и вечност, отделено от конкретното съществувание, където да пренесеш своето „Аз”. В известен смисъл това е излизане от света. Разбира се има граница, при преминаването на която, „Аз” неизбежно се отделя. Това също е умиране, но умиране, вписано в цикъл на нова проява, което не допуска окончателна смърт, – умиране, подобно на раждане. Раждането най-общо е най-великата революция. Небето и Земята си сменят местата заради човешкото същество. Смъртта приживе е духовно възвръщане. Небето и Земята отново сменят местата си. Това, което е било отгоре, сега се намира долу, а това, което е било долу се премества горе, като дава при това живот на нова, вечна форма на съществувание. Човекът, преминал този предел, не се страхува повече от смъртта. Той вижда в нея сън, нормален физиологически процес, който напълно се поддава на регулиране, ако се отнесем към него спокойно, без излишна сериозност. Отношението към живота на човек преживял второ раждане, също се изменя по решителен начин. Той е сериозен пред лицето на Вечността, а потокът на временното не го безпокои. При даосите това отношение се изразява в ирония и осмиване делата на смъртните.

² Вилхелм използва термините на Карл Юнг „анимус” и „анима” за означавате на душата на човека, хунь и по. Хунь – това е янската част, силата на която е в това, че нейната съшност е духът, шень, и затова тя се обединява с благотворните духове. По е инската част, която може да се превърне в озлобено привидение (бяс), гуй, ако погребалният обряд не е бил изпълнен според ритуала. Душата по остава в гроба, а душата хунь отлита в небесните селения.

³“Шан шу” (също Шу цзинь”, Канон на документите”) е един от най-древните и почитани в традиционен Китай трактат, влизащ в конфуцианския канон „Шисань цзин”, „Тринадесет канона”. Включва предания, записки за исторически събития, поучения и т.п.

⁴Това напомня идеята на Густав Фехнер. Неговата идея за безсмърние е н това, че след смъртта на тялото мислите на другите хора, спомените за починалия образуват безсмъртно тяло, което продължава да живее в тяло от друг порядък

⁵Юе Фей (1103-1141) – военачалник, който се опитал да спаси Империята от нашествие от север. Претърпял поражение и бил убит в резултат на дворцови интриги

⁶ ентелехия – особена метафизическа жизнена сила, действена мощ, която не е сляпа, подобно на природните сили, а действува целесъобразно.

⁷Династия Сунь (960-1279). Неоконфуцианството, в отличие от първоначалното конфуцианство, основано преди всичко върху текстовете на Кунь-цзъ, Мень-цзъ (IV-III в до н.е.) и техните най-близки ученици, а не на древните канони. Неоконфуцианството било „ши сюе”, „реално учение”, неговите адепти са се стремили да осъществят Дао сред хората. Те се интересували от космология, нумерология и нещо, което може да се нарече моделираща психология, ориентирана на типа личност на съвършения човек.

превод
Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.03.2012

Към началото на страницата / към 5-та страница >>
Към карта на сайта

Save

Save

Save