Публикации чан / дзен във facebook    

http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/07/line.png

Към карта на сайта

Стр, 0   123,  4 , 5,   6,  789, 10, 11

Съдържание на страницата:

Чжуан-дзъ: Великите истини не намират пристан в сърцата на хората
Лао-дзъ: Тридесет спици се събират в главината…….
…..(Ан Чън „История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001)
Лао-дзъ:  Твърдото и силното е това, което загива……
Страдание съществува, но няма кой да страда
Дъхът – едновременно и  дух и материя
…..(Ан Чън „История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001)
Китайската мисъл се вписва в реалността, вместо да я замества
…..(Ан Чън „История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001)
Мисъл или философия? – Една непосредствена мисъл.
…..(Ан Чън „История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001)
Не възпирай духа си върху някаква единствена цел, това ще те направи недъгав за  Пътя Дао
…..(Ан Чън „История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001).
Алан Уотс – Прикрили всичко по небето, есенните облаци не се виждат
Смъртта, рекъл Талес – не се различава по нищо от живота
Доген: Миналите неща са в миналото и не отиват там от настоящето

,

Великите истини не намират пристан в сърцата на хората.

Великите истини не намират пристан в сърцата на хората. И сега, когато целият свят живее в заблуда,  как даже аз, знаещият пътя, мога да бъда водач? Когато аз зная, че не мога да постигна успех, и въпреки това се опитвам да направя това, то моите действия не ще бъдат нищо друго, а още един източник на заблуда. Става така, че по-добре би било да се въздържаш от каквито и да било  стремежи: но кой ще се стреми, ако не аз?

Джуан-дзъ

Разочарованието и унинието на Джуан-дзъ е в резултат на това, че той не може да убеди съвременниците си, че животът в духа,  ще им донесе спокойствие и радост – най-голямото благо за хората;  че   животът в духа,  съзвучен на Дао, -  ще ги предпази от страстите, които разрушават техния и на близките им живот – алчността, завистта, надменността, гнева….

Заблудата за която говори Чжуан-дзъ, е вкорененият в човешката природа стремеж към лично щастие. Щастието е заблуда, защото доколкото е свързано с придобиването на нещо, с осъществяването на лична собственост върху нещо, то е преживяване, което „разцъфтява” като фойерверк в момента на осъществяването на този стремеж, за да избледнее набързо в ежедневието. Постигнал си мечтата си, и със самото това постигане я губиш. За да си набележиш друга цел, която се заблуждаваш, че ще те направи щастлив. И така, докато човек е жив. Както е в мита за Сизиф от древногръцката митология.

 Духовният живот, пътя, към който сочи Чжуан-дзъ, е пътят на споделените радости и преживявания, сътрудничество, любовта.  Докато  стремежът на всяка цена към лично щастие е пътят на егоизма, алчността, завистта и омразата.

Друго, което учи Чжуан-дзъ, е, че който следва дао, живее ТУК и СЕГА. А това е истинския живот, който е даден на човека. Ако, вперил поглед в бъдещето, ти не забелязваш и не се радваш на истинските мигове живот ТУК и СЕГА, може да се каже, че ти изобщо не живееш.

Големият немски психоаналитик и философ Ерик Фром в книгата си „Да имаш или да бъдеш” се спира много обстойно върху двата типа нагласа на хората, – на стремежа „да имаш”, и на стремежа да „бъдеш”. Първият тип нагласа, „да имаш”, е заблудата, втория тип – „да бъдеш”, е животът в духа, животът, който води към спокойствие и радост.

Книгата е сканирана в читанка.инфо – http://chitanka.info/book/2142-da-imash-ili-da-bydesh .

Shi Jian 岁月香站隱士

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.06.201

.

,

Тридесет спици се събират в главината

Тридесет спици се събират в главината,
но тъкмо там ,където няма нищо, е използваемостта на колесницата.
Глината се оформя за да се направи съд,
но тъкмо там, където няма нищо, е използваемостта на съда.
Пробиват се врати и прозорци, за да се направи стая,
но тъкмо там, където няма нещо, е използваемостта на стаята.
Така „има” предлага удобства, които „няма” превръща в използваемост
.

Лао-дзъ „Дао дъ дзин” (11), превод от превода на френски на Ан Чън – Виолета Йончева.

 

Тук парадоксът достига своя връх: отсъствието е по-голямо присъствие;  от празното има полза, която няма от пълното. В желанието си да се задълбочава Лао-дзъ използва по резки изрази от Джуан-дзъ*, където в повечето случаи текстът се задоволява да иронизира  относителността на нещата.

*Джуан-дзъ  вероятно е живял през IV в. пр. Хр., докато няма свидетелства текстът наречен с името на Лао-дзъ, да е съществувал по-рано от 250 години по. Хр. (бележка на Ан Чън).

Вместо въпроси от рода на: „Как бих могъл да разбера, че това, което наричам „знание”, не е не-знание”? и ”Как да разбера, че това,което наричам „не-знание” не е знание? Лао-дзъ предлага твърдението:

Да се гледа на знанието като на не-знание, ето кое е доброто.
Да се гледа на не-знанието, като на знание, ето това е зле.
Когато човек е зле, той се излекува, когато приеме, че злото е зло.
Мъдрият не е зле; зле е неговото зло,
А самият той си е твърде добре!

Лао-дзъ „Дао дъ дзин” (71), превод от превода на френски на Ан Чън – Виолета Йончева.

Парадоксът, който е в разрез с интелектуалните привички и с условните стойности, има за цел да покаже, че да се положи нещо, означава да се положи със самото това и неговата противоположност. Разграниченията и противопоставянията, които правим по навик или по условност, сами по себе си нямат никаква стойност:

Когато всеки приема красивото за красиво, идва грозното.
Когато всеки приема доброто за добро, идва злото.
Има и няма се пораждат взаимно.
Лесно и трудно се допълват взаимно.
Дълго и късо препращат едно към друго.
Високо и ниско се накланят едно към друго.
Музика и шум влизат взаимно в съгласие.
Пред и зад следват едно друго.

Лао-дзъ „Дао дъ дзин” (2), превод от превода на френски на Ан Чън – Виолета Йончева.

Ан Чън
„История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001

Качено на сайта iztoknazapad.com на 17.06.2015

 

й

Твърдото и силното е това, което загива……

Твърдото и силното е това, което загива, а нежното и слабото е това, което побеждава…… Затова и могъщата войска не побеждава, а силната държава загива.  Лао-дзъ „Дао дъ дзин” (71)

Твърдението на Лао-дзъ: „Твърдото и силното е това, което загива, а нежното и слабото е това, което побеждава”, е парадоксално, тъй като противоречи на мисловните навици на хората от Запада. Историческият опит, на базата на безброй грабителски и военни стълкновения и конфликти придружени с грабежи и убийства недвусмислено показва, че нежните и слабите са тези, които са най-уязвими и те са най-многобройните жертви.

Тези двойки противоположности (силно/слабо, нежно/твърдо) в китайската мисъл никога не се изключват взаимно по природа, защото противоположностите не са в логическа, а в органическа и най-вече в циклична връзка (при човека и при всичко живо) според възпроизводителния модел на двойката ИН/ЯН.

Втората част на това твърдение: „Затова и могъщата войска не побеждава, а силната държава загива”, също е парадоксално от логическа гледна точка, но парадоксът, както и при човека и живите организми, се разрешава циклично във времето по същия модел. Има колкото искате примери, когато малък народ, дълго време   съществувал в „сянката” на някоя Велика империя, след време да изпрати тази Велика империя, образно казано, в „Царството на сенките”.

Shi Jian 岁月香站隱士

Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.06.2015

,

,

Страдание съществува, но няма кой да страда

В стихотворението по-долу се излага  будисткото учение и се  отрича реалността на отделното его като се казва, че:

Страдание съществува, но няма кой да страда;
дела се извършват, но няма кой да ги сътвори.
Нирвана съществува, но няма кой да я търси
и път без пътник се простира до безкрай.

В книга си „Nature. Man and Woman”  Алан Уотс посвещава една глава „Светът като екстаз”, от която е и горния цитат, на страданието и екстаза. Според  Уотс, хората се стремят да избегнат болката, като й се съпротивляват. Чрез една субективна реакция на обективна проява.

„Но, когато, – казва Уотс, –  болката и готовността да й се съпротивляваме станат мярка за реално преживяване, тялото се оказва причина за нашите страдания. То не се подчинява на нашата воля, повяхва  преди да сме се почувствали стари, подхвърля ни на всевъзможни напасти и агонии, случайни травми и болести. Тези от нас, които са успели да избегнат най-лошото, което може да стане участ на човека, замират в ужас при мисълта, какво би могло да им се случи, или при вида на ужасните неща, които се случват на други хора.”

Болката е жизнено важна за нашето оцеляване, трябва да осъзнаем това и да я приемаме като нещо присъщо за живите същества, да не й се съпротивляваме, защото фактът, че се бунтуваме срещу нея, само увеличава страданията ни. Една от характерните за нашата цивилизация прояви на човека от Запада, е да не дава външен израз на болката: да я изтърпи „без да трепне и мускул на лицето му”. Това според  Уотс е натрапен от обществото грешен стереотип на поведение: закоравяване на духа пред лицето на страданието и страх да проявиш конвулсна реакция на болката си. Това „контролиране” на болката от съзнанието задълбочава и без това тежката ситуация, в която се намира човек.

Както пише по-нататък Алън Уотс: „Готовността да се позволи на организма естествено, конвулсивно да реагира на болката има неочаквани последствия. Първото от тях е способността да понасяш болка и нейното предугаждане в съзнанието с по-голям „толеранс” в системата.”

С други думи, когато изпитваме болка, трябва да реагираме спонтанно,без да я „осмисляме”. Да постъпваме, както оня дзенски наставник, който, изпитвайки убийствена болка, крещял с цяло гърло, нещо което е в пълно  съзвучие с Дао, защото, когато ти се спи,…..спи, когато те боли,…….викай от болка! Само не се запъвай!

Има страдание, но няма кой да страда……”  Това е прозрение за избрани. Само за тези мъдри хора, които са постигнали субстанционалния смисъл на нещата. Ние, обикновените хора, ще изпитваме болка, въпреки, че не знаем „Кой е този в нас, който страда от нея?“ И, ако разбирам правилно Алан Уотс, то болката, ако няма лек за нея, трябва да я оставим да се  проявява в нас в присъщата й степен и интензивност, но да не позволим на съзнанието да я „контролира”, да я осмисля, анализира и оценява, да я приема като някаква несправедливост и да се бунтува срещу нея. Нещо, което, само по себе си, е много трудно……

По асоциация се сещам за повестта на Ларш Густафсон „Смъртта на един пчелар”, за  човек, който е болен от рак на стомаха и изпитва ужасяващи болки. И за думите на Вера Ганчева, автор на предговора, която пише: „Достойнство на това произведение е дързостта с която авторът е третирал конфликта на живота с човека и на човека със смъртта, разкривайки диалектическата му сложност на начало и край, на април и декември, на съзидание и разпад, на червено и черно, НА РАЙ, В КАКЪВТО СЕ ПРЕВРЪЩА АДЪТ, КОГАТО БОЛКАТА СТИХНЕ………”

Shi Jian 岁月香站隱士

Качено на сайта iztoknazapad.com на 15.06.2015

,

Дъхът – едновременно и  дух и материя

Китайската мисъл се корени в дълбокото доверие на човека към света, в който живее, и в убеждението, че притежава способността да обгърне тоталната реалност със своето знание и действие – неделима тоталност, към която се отнася безкрайната множественост на нейните части. Светът като органичен ред не се мисли извън човека и човекът, който намира в него своето естествено място, не се мисли вън от света. Затова хармонията, която взема връх в естествения ход на нещата, трябва да се поддържа в човешкото съществувание и в човешките отношения. Вместо светът, погледнат от високо и отдалеч, да се види като една анализуема или нищожна цялост, той се възприема като тоталност, погледнат отвътре: такъв е смисълът на прочутата фигура Ин/Ян, изображение на придвижването от една точка, което, минавайки през зараждащото се и после узряващо Ин и обръщайки се към Ян, затваря описвания кръг – отличен образ на глобалността.

Единството, което китайската мисъл търси през цялата своя еволюция, е единството на дъха (ци), прилив или жизнена енергия, която вдъхва живот на цялата вселена. Нито над, нито извън живота, а вътре в него, мисълта е самият поток на живота. Тъй като цялата реалност, физическа или духовна, не е нещо друго, освен жизнена енергия, духът не живее откъснат от тялото: съществува физиология не само на емоционалното, но също и на мисловното, на интелектуалното, така както има духовност на тялото, една фина трансформация или възможна сублимация на физическата материя.

Едновременно дух и материя, дъхът осигурява органичното сцепление между живите същества на всички нива. В качеството си на жизнен прилив той е в непрекъсната циркулация между своя недетерминиран извор и безкрайната множественост на своите манифестирани форми. Човек е не само одушевен от него във всичките си проявления, но от него черпи своите стойностни критерии, били те от морално или художествено естество. Извор на морална енергия, ци далеч не представлява абстрактно понятие, а се усеща в самите дълбини на всяко същество и в самата му плът. Бъдейки във висша степен конкретен, той не винаги обаче е видим или осезаем: може да бъде темпераментът на една личност или атмосферата на едно място, експресивната сила на някое стихотворение или емоционалния заряд на някое произведение на изкуството. В този смисъл може да се твърди, че китайската култура е култура на дъха.”

Ан Чън
„История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001

Качено на сайта iztoknazapad.com на 15.06.2015

,

,

Китайската мисъл се вписва в реалността, вместо да я замества

Сливането на писмените знаци с нещата, за което говори Ан Чън,  определя в голяма степен и характера на една форма на мислене. Която, вместо да „изработва” обекти, цели да остане потопена в реалното, за да го почувства по-добре и да запази неговата хармония.

В тази непосредствена мисъл, поставена наравно с  нещата, преобладава рефлексията не толкова върху познанието само по себе си, колкото върху връзката му с действието. При този начин на мислене съществуват две основни насоки. Първата насока, ярко изразена в конфуцианската традиция, се интересува преимуществено от ефективното, преминаване от познание към действие (в смисъл на устройване на света съобразно човешкото виждане), Докато другата, даоиската, е артистичният възглед (в смисъл на участие на човека в световното творение).

„Затова не е никак чудно,  -  казва Ан Чън, –  че тези аспекти се срещат събрани в един и същ индивид, който може по най-естествен начин да бъде поет-художник-калиграф и съветник на княза или пък държавник.

И вместо „да знаеш какво” (т.е, предпоставено знание, чието идеално съдържание би било истината) знанието – схванато като онова, което, без да е още такова, се стреми към действието – се състои преди всичко в това „да знаеш как”: как да направиш разграниченията тъй, че да направляваш живота си и да устроиш социалното и космическото пространство с вещина. Следователно не се касае за едно познание, което улавя интелектуално смисъла на определена теза, а такова, което интегрира вътрешната даденост на едно нещо или на една ситуация.”

И по-нататък: „Именно тази концепция за съответственост между познанието и действието и, по-общо, постоянното съмнение във валидността на дискурса сам по себе си обясняват защо древнокитайската мисъл си е задавала въпроса не толкова какво е феноменът знание, предмет на епистемологията, а по-скоро се е мобилизирала да разглежда въпроса за отношението между дискурс и ефективност (или според китайските термини: между „наименования” и „реалности”). От тук идеята, че дори самото назоваване на едно нещо дава отражение върху неговата обективна реалност. Истината е на първо място от етично естество, като първостепенната грижа е да се определи надлежната употреба на дискурса, а не онова, което прави истина от умствените нагласи, от предпоставените тези, от идеите или понятията. Но вместо една мисъл, сведена до „практическото” или „прагматичното” измерение, както често се случва, по-подходящо е да се говори за мисъл, която с лекота успява да е отведнъж и състояние, и движение, по маниера на смелата перспектива в живописта, при което вместо гледната точка да е фиксирана, тя се мести заедно с погледа вътре в нарисуваното пространство.”

Shi Jian 岁月香站隱士

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.06.2015

,

Мисъл или философия? – Една непосредствена мисъл

Езикът в древен Китай има значение не толкова заради способността му за описателност или аналитичност, колкото заради неговата инструменталност. Ако китайската мисъл никога не се нуждае да експлицира нито въпроса, нито субекта, нито обекта, то е защото не си поставя задачата да открие каквато и да било истина от теоретично естество. Този факт вероятно трябва да се свърже с твърде особения характер на една писменост, коренно различна от системата за фонетично обозначаване, присъща на европейските езици, ползващи буквено писмо. Свързано по произход с гадателни и пророчески ритуали, китайското писмо е натоварено с магически пълномощия, придавани, общо взето, на всеки един визуален знак.

Вместо да се опрат на концептуални конструкции, китайските мислители изхождат от самите писмени знаци. Всеки от тези знаци далеч не е логична поредица от фонетични елементи, лишени от самостоятелно значение, а всеки от тях представлява цялост, носеща смисъла, и се схваща като „нещо сред нещата”. Когато един китайски автор говори за „вътрешна природа”, той мисли за писмения знак (1)  , съставен от елементите (1.1)  и (1.2) . Първият от тези елементи, ключът на знака*, означава „човек”, а вторият – това, което се ражда, или което живее, и графичният корен за сърце/дух – като така рефлексията е изместена върху природата, подчертано човешка и с определен виталистичен смисъл. Поради особената същност на своята писменост китайската мисъл се вписва в реалността, вместо да я замества. Самата тази близост или това сливане с нещата зависи без съмнение от тяхното зримо представяне, но все пак определя до голяма степен и характера на една форма на мислене, която, вместо да изработва обекти в критическата дистанция, напротив, цели да остане потопена в реалното, за да го почувства по-добре и да запази неговата хармония.

 
*Повече за китайските йероглифи  на сайта „изток на запад“.

Освен писмеността трябва да се подчертаят и граматическите особености на старокитайския език. Философията на гръцката и латинската античност не се схваща без наличието на отрицателни представки, на наставки,  позволяващи абстракцията и т.н. Всеизвестно е, че средновековната схоластика произтича до голяма степен от разсъждения върху категориите на латинската граматика: разграничаване на съществително и на прилагателно, на страдателен и действителен залог (субект/обект), глагола „съм” и т.н. В противовес китайският не е флексионен език, в който ролята на всяка част от речта да се определя от рода, от маркера на единствено и множествено число, от склонението, спрежението и т.н. Връзките се определят само от мястото на думите (всеки писмен знак, нека го припомним, е смислова единица) във фразовата поредица. Тоест не съществува базова структура от типа обект-предикат, която би предсказала нещо по отношение на друго нещо и би загатнала въпроса дали пропозицията е вярна или невярна. От гледна точка на индоевропейските езици един от най-поразителните ефекти е отсъствието в старокитайския на глагола „съм” като предикат, като значението му всъщност е указано посредством просто последователно съчетание на частите. Ще използваме формулировката на Жан Бофе: „Източникът е навсякъде, неопределен, както китайски, така и арабски или индийски….. Но ето, съществува гръцкият случай, гърците са имали странната привилегия да назоват извора „съм”.

При това съвсем не е чудно, че китайската мисъл не се е конституирала в отделни области като епистемология или логика, основани на убеждението, че реалното може да бъде предмет на теоретично описание при един паралел между неговите структури и тези на човешкия разум. Аналитичният подход започва с полагане на една критична дистанция, конструктивна както за субекта, така и за обекта. Докато китайската мисъл изглежда напълно потънала в реалността: не съществува разум извън света.

Ан Чън
„История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001

Качено на сайта iztoknazapad.com на 13.06.2015

m

Не възпирай духа си върху някаква единствена цел, това ще те направи недъгав за движение по Пътя Дао.

Едно течение на мисълта в древен Китай не се опитва да предложи затворена система, която би създавала опасност да задуши виталните виртуалности, а едно дао (изписвано в транскрипция на латиница по-често като тао). Този термин – монополът върху който често се приписва на даоистите – е всъщност обичаен за древната литература със значение „път”, „насока на движение” и в преносен смисъл „метод”, „начин на действие” (буквалният и преносният смисъл са покриват с френската дума “voie’). Но поради флуидността на категориите в старокитайския език дао може да означава също, в глаголна функция „вървя”, „напредвам”, но също и – интересен факт – „говоря”, „изказвам”. Така всяко мисловно течение има свое дао, доколкото предлага едно учение под формата на изказвания, чиято валидност не е от теоретично естество, а се основава на комплекс от практики. Дао структурира опита и по такъв начин синтезира една перспектива, вън от която истината в експлицитното съдържание на текстовете не би могла да бъде оценена.

В дао важното е не толкова постигането на целта, колкото умението да се върви. „Онова, на което даваме името Дао – казва през IV в. пр.Хр. Джуан-дзъ, – е онова, благодарение на което се движим.” Или още: „Не възпирай духа си върху някаква единствена цел, това ще те направи недъгав за движение по Пътя Дао.” Никога Пътят не се начертава предварително, той се чертае едновременно с вървенето: следователно не е възможно да говориш за него, ако сам не вървиш. Китайската мисъл не е от порядъка на битие, а от порядъка на процес в развитие, който се утвърждава, проверява и усъвършенства паралелно със своето ставане. Именно във функционирането – ако приложим една чисто китайска дихотомия – се проверява конституирането на всяка реалност.

Ан Чън
„История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.06.2015

 ,

 Прикрили всичко по небето, есенните облаци не се виждат

Прикрили всичко по небето, есенните облаци не се виждат,
Прокраднал се в мъглата, появи се студът нощен.
Чувствам само как халатът на раменете ми се навлажнява,
А дъждовните капки не се виждат, нито шумът им се чува.

Бо Цзюй: „Вървя в нощта под ръмящия дъжд”:

С въпрос се обърнах към момче под елите.
Отговори ми той: „Учителят в самота се оттегли
И събира треви горе на планината,
Обвита с облаци, потопена в неизвестност”.

Цзя Дао „Търся отшелника напразно”:

Подобни образи са събрани заедно от Сеами, когато описва това, което японците наричат юген, изтънчена красота, източниците на която са неясни и тайнствени: „Погледнете, как слънцето залязва зад покритите с цветя хълмове: все по-далече се оттегля в огромната гора, без да помисля да се върне; застанете на брега и наблюдавайте, как лодката изчезва от погледа зад далечните острови; проследете с поглед дивите патици, които в началото са видими, но след това се губят сред облаците.”

Но нещо в нас (хората от Запада) винаги е готово да излезе напред и да разсее тайната. Иска ни се да узнаем къде точно са отлетели патиците, да разберем какви треви събира отшелника и къде; а също да погледнем тези хълмове с цветя не само при залез, а и по пладне. Именно поради този груб подход традиционните култури не могат да простят на западния човек не само това, че той е груб и нетактичен, но и това, че е сляп. Такъв подход не може да различи повърхността от дълбочината. Стреми се да разруши повърхността и да проникне в дълбочината. Но дълбочината може да се познае само тогава, когато тя сама се открие на ума. От търсещия ум вечно се изплъзва.

„Неща възникват около нас, но никой не знае откъде. Появяват се, но никой не знае техния източник. Хората ценят своето знание. Те не умеят да се възползват от неизвестното, за да получат знание. Как да не наречем това заблуждение?“

Джуан-дзъ

Allan Watts “Nature. Man and Woman”

 Превод Shi Jian 岁月香站隱士)

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.06.2015

м

Смъртта, рекъл Талес – не се различава по нищо от живота

Смъртта, рекъл Талес – не се различава по нищо от живота”
„А ти – попитал го някой – защо тогава не умреш?”
„Именно защото няма никаква разлика между тях – отвърнал Талес.”

Диоген Лаерций – „Животът на философите”

Но вече е време да се върви – аз в смъртта, вие в живота. Кой от нас върви към по-доброто – никому не е известно, освен може би на Бога.
(Думи, с които Сократ се е обърнал към атиняните, след като изслушал смъртната си присъда.

Платон – „Апология”.

На въпрос на свой ученик за смъртта Кун-цзи казал: „ Като не познавам живота, откъде бих могъл да зная за смъртта?”

Рихард Вилхелм – „Книга на промените”.

Големите философи, и древногръцките, и китайските, за разлика от свещенослужителите на различните религии, не поставят смъртта между феномените, върху които размишляват. Оставят на всеки, когато му дойде времето, да натрупа собствени впечатления.

Shi Jian 岁月香站隱士)

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.06.2015

 ,

Миналите неща са в миналото и не отиват там от настоящето

В основата на чань (дзен) лежи идея, която не е издигната като първостепенна в не-китайския Будизъм; идеята за времето и промяната

Ето един цитат от „Шобогендзо” на Доген:

Миналите неща са в миналото и не отиват там от настоящето, а настоящите неща са в настоящето и не идват в него от миналото……Реките, които се надпреварват да напояват една и съща земя, всъщност не текат. „Блуждаещият въздух”, който вее наоколо, не се движи. Слънцето и луната, движейки се по своите орбити, не се въртят.

Това изброяване може да бъде продължено: дървата за огрев не се превръщат в пепел, животът не става смърт, зимата не става лято…..

Тази „истина” не може да бъде разбрана, това твърдение е парадоксално и противоречи на здравия разум. Тя трябва да бъде „постигната” с цената на интуитивно усилие, което е нещо повече от интелектуално. Доген използва думи, някои от тях означават реални неща и процеси, други – не, те трябва да отворят „вътрешното ни око”.

На принципа на аналогиите, (така, както се уподобява електрическият ток на вода, течаща в тръби), ще се опитам да направя това с пример от геометрията. Всеки знае как се изобразява тримерен куб върху плоско, двумерно „пространство”. Перпендикулярните и хоризонталните линии, които образуват квадрата са реални линии, наклонените не са, те не са ръбове на реален куб, а на въображаем куб, който благодарение на тях, сме изградили в съзнанието си.

 ,

Shi Jian 岁月香站隱士)

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.06.2015

 

Към началото на страницата / Към „съдържание“ публикации чан във facebook
Към карта на сайта

 

 

 

Save