Публикации чан / дзен във facebook 
Към карта на сайта 
Стр, 0 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11
Съдържание на страницата:
Такуан Соко – Дзен и Изкуството на боя с меч (сабя) – (3)
Такуан Соко – Дзен и Изкуството на боя с меч (сабя) – (2)
Такуан Соко – Дзен и Изкуството на боя с меч (сабя) – (1)
Дойде ли живот, това е живот; дойде ли смърт, това е смърт
Истинското изкуство е безцелно, то не си поставя цел!
…….Ойген Херигъл, „Дзен и изкуството на стрелба с лък” – превод Комо, Хелиопол 1996
Можеш да бъдеш Майстор, дори и не всеки твой изстрел да улучва
……Ойген Херигъл, „Дзен и изкуството на стрелба с лък” – превод Комо, Хелиопол 1996
Лао-дзъ: Дао поражда Едното
…..(Ан Чън „История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001)
Лао-дзъ: Дао не прави нищо, но не оставя нищо несвършено – У вей
,,,,,((Алан Уотс „Дао – пътят на водата“)
Лао-дзъ: Дао, което може да се изкаже, не е неизменното Дао
…..(Ан Чън „История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001)
Сен Чжао: Истинската мъдрост не е род знание
Цикличен ритъм (в естествения ход на нещата, както и в човешките дела), а не абсолютно начало или сътворение ex nihilo.
…..(Ан Чън „История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001)
,
Дзен и Изкуството на боя с меч – (3)
Онова, което е вярно за стрелбата с лък и боя с меч (сабя), важи също така и за всички останали Изкуства. По същия начин майсторството при рисуването с туш се придобива, само когато ръката, упражняваща съвършен контрол над техниката, изпълни онова, което трепти пред окото на съзнанието в същия миг, когато съзнанието започва да го оформя, без да ги разделя дори косъм разстояние. Тогава рисуването се превръща в спонтанна калиграфия. И тук наставленията на художника биха могли да бъдат следните: прекарай десет години, наблюдавайки бамбука, превърни се сам в бамбук, после забрави всичко и рисувай.
Майсторът на меча е също толкова неосъзнаващ себе си, колкото и начинаещия. Безстрастността, която той е загубил в началото на своето обучение, той печели отново в края му като незаличима характерна черта. Но, за разлика от начинаещия, той се държи резервирано. Той е спокоен и не мисли, липсва му и най-малкото желание да се показва. Между етапите на ученичеството и Майсторството се простират дълги години на неуморна практика. Под влиянието на Дзен неговото умение се превръща в духовно, а самият той, станал вече много по-свободен чрез духовна борба, е преобразен. Мечът (сабята), който сега се е превърнал в негова „душа”, вече не почива леко в ножницата си. Той го вади само, когато това е неизбежно. Лесно може да се случи така, че да избегне битка с недостоен противник, някой надут глупак, който се хвали с мускулите си, или да приеме предизвикателството на страхливеца с безразлична усмивка, макар че от друга страна, извън оценката му за врага, нещо в него ще настоява за битка, която не може да донесе нищо друго, освен сигурна смърт за последния. Това са чувствата, които управляват характера на самурая по несравнимия „път на воина”, известен като Бушидо. Защото по-високо от всичко друго, по-високо от славата, победата, дори живота стои „Мечът на Истината”, който го води и съди.
Също както и начинаещият, Майсторът на меча (сабята) е безстрашен, но за разлика от него той с всеки изминат ден той става все повече и повече неподдаващ се на страх. Годините на неспирна медитация са го научили, че животът и смъртта в основата си са едно и също. Той вече не знае какво е страх за живота и ужас от смъртта. Той живее – и това е абсолютно характерно за Дзен – достатъчно щастливо на този свят, но е готов по всяко време да го напусне, без мисълта за смъртта ни най малко да го тревожи.
Ойген Херигъл „Дзен и изкуството на стрелба с лък” – превод Комо, ИК Хелиопол 1996
Shi Jian 岁月香站隱士
Качено на сайта iztoknazapad.com на 29.06.2015
,
. Дзен и Изкуството на боя с меч (2)
Chen Chun 陳淳 (1483-1544) – Mountains in Clouds
Онова, което е много, много по-трудно и от решително значение, продължава Такуан Соко, е задачата да се спре ученика да мисли и да преценява, как най-добре да атакува противника. Всъщност той трябва да прочисти ума си от мисълта, че той изобщо има работа с противник, и че това е въпрос на живот и смърт.
Започва се с това, че ученикът разбира тези наставления – едва ли би могъл да постъпи иначе, които означават, че на този етап, за него е достатъчно да се въздържи от наблюдение на противника си. Той приема това „не-наблюдение” много сериозно и се контролира при всяка стъпка. Но пропуска да отбележи, че като съсредоточава своето внимание върху самия себе си, той неизбежно вижда самия себе си като боеца, който на всяка цена трябва да избегне наблюдението над противника си. Едва привидно, той се е отделил от противника, и колкото повече се старае да го забрави, толкова по-здраво се връзва за него.
Необходимо е дълго и много внимателно психологическо насочване, за да се убеди ученика, че фундаментално той не е спечелил нищо от тази промяна в посоката на вниманието. Той трябва да се научи да не зачита себе си също така решително, както не зачита и противника си, и в радикалния смисъл, да не обръща внимание на своя „аз”, да няма цел. Много търпение, много горчива практика е необходима – също както при стрелбата с лък. Но след като веднъж тази практика е довела до целта, и последната следа на зачитане на себе си изчезва в чистата липса на цел.
Това състояние на безцелно отделяне автоматично е последвано от един вид поведение, което притежава изненадваща прилика с предхождащия етап на инстинктивно избягване. Също като и на онзи етап, не съществува дори и косъм разстояние между виждането на замисления удар и избягването му, така че сега не съществува прекъсване във времето, между отбягване и действие. В момента на отбягването, боецът нанася удар и само след миг, смъртоносният удар следва уверен и неустоим. Сякаш мечът сам борави, също както казваме ние при стрелбата с лък, „То” се прицелва и улучва, така че и тук „То” заема мястото на егото и се възползва от лекотата и сръчността, която егото придобива само чрез съзнателни усилия. И тук също, това „То” е само име за нещо, което нито може да бъде разбрано, нито да бъде уловено, и което се разкрива само на тези, които са го изпитали.
Съвършенството в Изкуството на боя с меч (сабя) се постига според Такуан, когато сърцето вече не се безпокои от мисълта за „ти и аз”, за противника и неговия меч, за собствения меч (сабя и затова как да се борави с него. Не съществува вече дори и мисълта за живота и смъртта. Всичко е празнота, собственото ти „аз”, проблясващия меч и ръцете, които го въртят. Дори и мисълта за празнотата вече е изчезнала. От тази абсолютна празнота, твърди Такуан, идва най-чудесното разгръщане на дейността.
Ойген Херигъл „Дзен и изкуството на стрелба с лък” – превод Комо, ИК Хелиопол 1996
Shi Jian 岁月香站隱士
Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.06.2015
.,.
Дзен и Изкуството на боя с меч (1)
В своя трактат „Фудочишинмьороку” (Таинственото писание на Неподвижната мъдрост) Великият Дзен Майстор Такуан Соко подробно се спира на връзката на Дзен с Изкуството на боя с меч (сабя). Учителят на Хeригъл (Awa Kenzô) освен голям майстор на японския лък, бил и прочут майстор на меча, така че той, Херигъл, в книгата си се спира и на отделни моменти от трактата на Такуан Соко. Ще ги предам тук, като се надявам да бъдат интересни за някого.
„Каква е причината опитни бойци, които рядко имат равни на себе си, да се провалят, когато са подложени на изпит по най-високите стандарти на Изкуството на борбата с меч?
Причината според Такуан Соко е, че той, боецът, не може да престане да гледа своя противник, как последният борави с меча; той винаги мисли как най-добре да го атакува и изчаква момента, когато ще го свари неподготвен. Накратко, той през цялото време разчита на Изкуството и знанието на противника. С това, казва Такуан, той изгубва своето „присъствие на сърцето”: решителният удар винаги идва твърде късно и той не е способен да „обърне меча (сабята) на противника срещу самия него. Колкото повече той се опитва да направи изяществото на боравенето с меча (сабята)* зависимо от собствените му мисли, от съзнателното използване на неговите умения, от неговия боен опит и тактика, толкова повече той се намесва и пречи на „свободната работа на сърцето”. Какво трябва да се направи тогава? Как сръчността се превръща в „духовна” и как самостоятелният контрол върху техниката се превръща в майсторско владеене на меча (сабята)? Според както ни се доверява от Майсторите това е възможно, само ако ученикът загуби своята цел и и чувство за „аз”. Той трябва да бъде научен да се отделя не само от противника си, но и от самия себе си. Той трябва да мине през етапа, на който все още се намира, да го остави завинаги след себе си, дори с риска на непоправим провал. Не звучи ли това също толкова безсмислено, както и изискването, стрелецът да улучва без да се прицелва, т.е, че трябва изобщо да изгуби от погледа си и целта, и своето намерение да я улучи? Струва си, обаче, да си спомним , че майсторското владеене на меча (сабята), чиято същност Такуан описва, се е защитило в хиляди двубоя.
*Характерно е за меча (дайто или кодачи -яп.) е, че е двустранно заточен и с широко острие, по принцип той е тежко оръжие. Сабята (катана-яп.) е едностранно заточена и острието й не е така широко, както при меча.Работата на инструктора не е в това да показва самия път, а да даде възможност на ученика да добие чувство за този път към целта, като го приспособява към неговите индивидуални особености. Ето защо той ще започне, като го обучава да избягва ударите инстинктивно, дори ако те му идват напълно изненадващо. Судзуки описва в един прекрасен анекдот изключително оригиналния метод, използван от един Майстор, за да постигне ученикът му успех в тази съвсем не лека задача……. (за тези, които не го знаят, анекдота ще разкажа в резюме – Shi Jian*).
* Веднъж един ученик отишъл при един Майстор в горската му хижа, за да го помоли да го обучава в Изкуството на фехтовката. Бил приет и Майсторът му възложил да се грижи за домакинство. След известно време недоволство обзело младежа, защото той не бил дошъл при Майстора да му работи като прислужник, а да научи Изкуството на боя с меч (сабя). Така че един ден той отишъл при Майстора и отново го помолил да започне да го учи. Майсторът се съгласил. Резултатът бил, че младежът не можел да върши никаква работа, без да се чувства под заплаха. Когато рано сутринта започвал да готви ориза, Майсторът се появявал зад него с пръчка в ръка. И така, каквото и да вършел, Майсторът се появявал ненадейно и ученикът получавал удар с пръчката. Нямал никакъв покой. Веднъж той с тояга в ръка издебнал Учителя, наведен над тенджера с врящи зеленчуци, замахнал да го халоса по главата, но Учителят мигновено се извъртял и отбил удара на тоягата с капака на тенджерата. Това отворило ума на ученика към тайните на Изкуството, досега скрити за него.
Ученикът трябва да развие ново усещане, или по-точно нова будност на всичките си сетива, която ще му даде възможност да избягва опасни удари, като ги предотврати, когато идват. След като веднъж е усъвършенствал това изкуство на избягването, вече няма нужда да съсредоточава вниманието си единствено върху движенията на своя противник и дори на няколко противника едновременно По-скоро той вижда и усеща какво ще стане, и в същия този момент, той вече е избегнал ефекта му, без възприемането и избягването им да са разделени „дори на косъм разстояние”. Точно това е онова, което има значение:светкавична реакция, която няма по-нататъшна нужда от съзнателно наблюдение. В това отношение ученикът успява да стане независим от всякаква съзнателна цел. Всичко това е голямо постижение.“
Ойген Херигъл „Дзен и изкуството на стрелба с лък” – превод Комо, ИК Хелиопол 1996
Shi Jian 岁月香站隱士
Качено на сайта iztoknazapad.com на 27.06.2015
Дойде ли живот, това е живот; дойде ли смърт, това е смърт
,
Ако се опитвате да постигнете просветление, вие създавате и сте движени от карма и си губите времето (да медитирате) върху черната възглавница!
Шунрю Судзуки „ Дзен ум, ум на начинаещ” – превод Людмила Близнакова и Дениза Захариева ИК АРТ, 1994 г.
При дза-дзен не трябва да има мисъл нито за постигане на сатори, нито за избягване кръговрата на раждането и смъртта, никакъв стремеж за нещо в бъдеще време, защото „Дойде ли живот, това е живот. Дойде ли смърт, това е смърт.”
Алан Уотс „Пътят на Дзен” – превод Крум Ацев КИБЕА 2005
.
Han Gan 韩干 (706-783) Man herding horses
.И двата цитата са категорични в съдържащото се в тях твърдение: в дзен практиката не бива да има стремежи и цели за постигане, и в момента, и в бъдеще време. Няма какво да се коментира, освен, че за човек със западна нагласа, това, меко казано, е твърде трудно, да не кажа невъзможно. Когато влагаме усилия в опредени действия, нещо, което се разбира от само себе си, предполага се и наличието на цел, която оправдава тези усилия.
Ще покажа тук още един фрагмент от книгата на Ойген Херигъл „Дзен и изкуството на стрелбата с лък”, който, според мен, има отношение към този проблем, и се надявам, че споделеното от Херигъл би могло да заинтересува някого от групата дзен:
Един път попитах Майстора:
– Как ще излети стрелата, ако „аз” не я пусна?
– „То” излита, – отвърна ми той.
– Чувал съм на няколко пъти преди да го казваш, така че, нека го формулирам по друг начин: как мога да чакам изстрела, забравил самия себе си, ако „аз” не съм там?
– ‘То” чака при най-голямо напрежение.
– Но кой или какво е това „То”?
– Когато веднъж разбереш това, вече няма да имаш нужда от мен. А ако аз се бях опитал да ти дам ключ към него с цената на собствения си опит, то тогава по-лош учител от мен не би имало и бих заслужил да ме изгонят. Така че нека престанем да говорим за това и да продължим с упражненията.
Преминаха седмици, без да направя и крачка напред. В същото време открих, че това въобще не ме безпокои. Уморил ли се бях от всичко това? Дали ще науча изкуството или не, дали ще разбера какво има предвид Майсторът под „То” или не, всичко това бе започнало изведнъж да ми се струва толкова далеч от мен, толкова безразлично, че съвсем не ме тревожеше. На няколко пъти решавах да се доверя на Майстора, но когато заставах пред него, изгубвах кураж: бях убеден, че няма да чуя нищо друго освен еднообразния отговор: „Не питай, упражнявай се!” Така че престанах да питам и ми се искаше да престана и да се упражнявам, ако Майсторът не беше ме уловил неумолимо в хватката си. Живеех ден за ден, изпълнявах професионалните си задължения възможно най-съвестно, и в края на краищата, престанах да оплаквам факта, че всичките ми усилия през последните няколко години са се оказали безсмислени.
И тогава, един ден, след един изстрел, Майсторът направи дълбок поклон и прекъсна урока.
– Точно сега стреля „То“! – извика той и аз го погледнах объркано. А когато накрая разбрах какво бе имал пред вид, не можах да подтисна внезапния изблик на радост.
– Това, което казах, – строго ми рече Майсторът – не беше похвала, а само твърдение, което не трябва да те вълнува. Нито пък поклонът ми беше предназначен за теб – ти не носиш никаква отговорност за този изстрел. Този път ти наистина беше забравил напълно за себе си и не си поставяше цел в точката на най-голямо напрежение, така че стрелата падна от теб като зрял плод. А сега продължавай да се упражняваш, сякаш нищо не е станало.
Едва след време достигнах до точката, когато можех сам да различа истинските изстрели от провалилите се. Качествената разлика е толкова голяма, че след като веднъж се преживее, не може да не се забележи. Външно, за наблюдателя, истинският изстрел се отличава с омекотяване на дясната ръка, след като отлети назад, така че през тялото не минава тръпка. А след неправилните изстрели, сдържаният дъх се издишва експлозивно и следващото вдишване не идва достатъчно бързо. След истинските изстрели дъхът излиза гладко и без усилие, а после въздухът отново се вдишва без бързане. Сърцето продължава да бие равномерно и спокойно и стрелецът с необезпокоена концентрация може да продължи със следващия изстрел. Но вътрешно, за самия стрелец, истинските изстрели имат ефекта да го накарат да се чувства така, сякаш денят току що се е зазорил. Той чувства, че всичко би могъл да прави както трябва, и – може би, това е дори още по-важно – да НЕ-ПРАВИ всичко както трябва. Наистина това състояние се забелязва лесно.
– Но онзи, който Го притежава, каза Майсторът с лека усмивка, – ще се справи добре с това да го притежава, все едно, че не Го притежава. Само ненарушеното хладнокръвие може да го приеме по такъв начин, че То да не се страхува да се върне.
Ойген Херигъл „Дзен и изкуството на стрелба с лък” – превод Комо, ИК Хелиопол 1996
Shi Jian 岁月香站隱士
Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.06.2015
.
Истинското изкуство е безцелно, то не си поставя цел!
,
Li Kan 李衎 (1245 – 1320), Bamboos and Rock
– Много добре разбирам, – казах аз, – че ръката не трябва да се отваря рязко, за да не се провали изстрела. Но както и да подходя, никога нищо не става. Ако стисна дланта си възможно най-здраво, когато отворя пръсти, не мога да спра треперенето й. Ако от друга страна, се опитам да я запазя отпусната, тетивата се отпуска от нея, преди да успея да я опъна максимално – неочаквано, наистина, ала твърде рано. Тези два вида провал, са ме притиснали като в капан и не виждам начин да се измъкна.
– Трябва да задържиш опънатата тетива – отвърна Майсторът, както малко дете, което хваща протегнатия му пръст. То го сграбчва толкова здраво, че човек се чуди на силата на малкото юмруче. А когато то пусне пръста, липсва и най-малък откат. Знаеш ли защо? Защото детето не мисли: „Сега ще пусна този пръст, за да сграбча онова другото”. Напълно без да го осъзнава, без цел, то се обръща от едното към другото, и ние бихме казали, че то си играе с тези неща, ако не беше толкова вярно, че и Нещата си играят с детето.
– Може би разбирам какво намеквате с това сравнение – забелязах аз. – Но аз не съм ли в съвсем различно положение? Когато обтегна лъка, моментът идва, когато почувствам: „ако не пусна стрелата сега, няма да мога да издържа напрежението”. И какво става после? Просто ми секва дъхът. Ето защо трябва да пусна стрелата, без значение дали го искам или не, защото вече не мога да чакам.
– Твърде добре описа, – отвърна Майсторът, – къде точно е трудността. Знаеш ли защо не можеш да изчакаш изстрела и защо дъхът ти секва, преди той да е дошъл? Точният изстрел в точното време не идва, защото ти не го пускаш от себе си. Ти не чакаш сбъдването, а се насърчаваш сам да се провалиш. Докато е така, нямаш друг избор, освен сам да предизвикваш твърде рано нещо, което трябва да се случи независимо от тебе, и тогава, когато го предизвикаш, дланта ти няма да се отвори както трябва – като ръката на дете; тя не се пръска като кожицата на узрял плод.
Трябваше да призная на Майстора, че тази интерпретация ме обърка повече от всякога. „Общо взето – казах си аз, – аз опъвам лъка и пускам стрелата, за да улуча мишената. Така опъването е средство да се постигне края и аз не мога да загубя от поглед тази връзка. Детето не знае нищо за това, но за мен тези неща не могат да бъдат разделени”.
– Истинското изкуство – извика Майсторът – е безцелно, то не си поставя цел! Колкото по-твърдоглаво се опитваш да научиш как да пуснеш стрелата, за да улучиш целта, толкова по-малко ще успееш в първото и толкова по-безуспешно ще ти се отдаде второто. Онова, което ти пречи е, че волята ти е твърде волева. Мислиш, че това, което, не правиш сам, не се случва.
– Но самият Вие, толкова често сте ми повтаряли, че стрелбата с лък не е начин да убиваш времето, не е безцелна игра, но въпрос на живот и смърт!
– И продължавам да го твърдя. Ние, майсторите на лъка казваме: един изстрел, един живот! Какво означава това, ти все още не можеш да разбереш. Но може би един друг образ ще ти помогне – той изразява същото преживяване. Ние, майсторите на лъка, казваме: с горния край на лъка, стрелецът пробожда Небето, с долния край, сякаш привързан с конец, държи земята. Ако пусне стрелата с отскок, има опасност конецът да се скъса. За онези хора, които са яростни и които си поставят цели, разкъсването (разцепването) се случва и те остават в ужасната среда между Небето и земята.
– Какво трябва да правя тогава? – попитах аз замислено.
– Трябва да се научиш да чакаш както трябва.
– А как научава човек това?
– Като не се занимаваш със себе си, като оставиш себе си и всичко свое зад гърба си толкова решително, че от теб да не остане нищо повече от безцелно напрежение.
– Значи аз трябва…. да си поставя за цел да стана безцелен? – чух се да казвам.
– Нито един ученик до сега не ме е питал това, затова не знам точния отговор.
– А кога започваме тези нови упражнения?
– Изчакай, докато дойде времето.
Ойген Херигъл „Дзен и изкуството на стрелба с лък” – превод Комо, Хелиопол 1996
,
Херигъл (1884–1955) е немец, професор по философия. От 1924 до 1929 год, той преподава философия в Япония и изучава Kyūdō (изкуството на японския лък) под ръководството на майстор на това изкуство на име Awa Kenzô. Методът по който преподава Kenzô е наречен Daishadokyo. При този метод се поставя ударение върху духовния аспект и той твърде много се различава от обичайната практика от онова време. През 1936 год. Херигъл публикува есе на тема своя опит, а по-късно, през 1948 год. го преработва в книга.
Тази малка книжка, есето на Херигъл от 1936 год., е първото документирано, автентично, потвърдено от дзен наставник, преживяно просветление от европеец. Затова и според мен книгата на Херигъл „Дзен и изкуството на стрелба с лък” е особено ценна за тези, които, лишени от възможността да срещнат истински дзен наставник, биха искали да получат поне някакъв проблясък, какво е това дзен. Има още две книги, написани от хора от Запада, които непременно човек трябва да прочете за да му светне поне малко – „Пътят на Дзен” на Алан Уотс и „Трите стълба на Дзен” на Филип Капло.
Shi Jian 岁月香站隱士
Качено на сайта iztoknazapad.com на 24.06.2015
,
Можеш да бъдеш Майстор, дори и не всеки твой изстрел да улучва
– Тревожиш се ненужно – успокои ме Майсторът, – изгони от ума си мисълта за уцелването! Можеш да бъдеш Майстор, дори и не всеки твой изстрел да улучва. Улучването на мишената е само външно доказателство и потвърждение на твоята безцелност в най-висшата й степен, на твоята липса на его, твоето самоотречение, или както ти харесва да наричаш това състояние. Има различни степени на майсторство, и само когато си овладял и последната, можеш да бъдеш сигурен, че няма да пропуснеш целта.
Xian, Китай – Теракотената армия
– Тъкмо това не мога да проумея – отвърнах аз – мисля, че разбирам какво имате пред вид под истинска вътрешна цел която трябва да бъде улучена. Но как става така, че външната цел, хартиеният диск, се улучва от стрелеца, без той да се прицели и улучванията са само външно потвърждение на вътрешни събития, – точно това ми убягва.
– Ти си в плен на илюзия – рече след малко Майсторът – ако си мислиш, че дори и най-грубото разбиране на тези трудни връзки, би ти помогнало. Това са процеси, които са извън обхвата на разбирането Не забравяй, че дори в Природата има връзки, които не могат да се разберат, и все пак са толкова истински, че сме свикнали с тях, сякаш те не могат да бъдат по-различни. Ще ти дам пример, над който често съм умувал, Паякът плете паяжината си, без да знае, че съществуват мухи, които ще се хванат в нея. Мухата танцуваща безгрижно по слънчевия лъч, се улавя в мрежата, без да знае какво я чака. Но чрез тях двамата, „То” танцува, и вътрешното и външното се обединяват в този танц. По същия начин стрелецът улучва мишената, без да се прицелва – нищо повече не мога да ти кажа.
Ойген Херигъл
„Дзен и изкуството на стрелба с лък” – превод Комо, Хелиопол 1996
Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.06.2015
h
Дао поражда Едното
Неизменното и единното не са трансцедентни по отношение на променливото и множественото. Тъкмо напротив: действителността и в цялата й множественост произтича пряко, органично от тях в отношение на пораждане, а не като акт на създаване ех nihilo.
Дао поражда Едното
Едно поражда Две
Две поражда Три
Три – десетте хиляди същества
Десетте хиляди същества носят на гърба си Ин,
а в ръцете си – Ян
Смесвайки дъха си (чун ци), те постигат хармонията*
Лао-дзъ „Дао дъ дзин” (42), превод от превода на френски на Ан Чън – Виолета Йончева.
Този често цитиран пасаж, открит за различни нива на прочит, може да бъде тълкуван в космогоничен смисъл. Дао поражда едното, тоест цялото, каквото е действителността и чието единство се проявява в изначалния дъх (юан-ци). Динамиката на дъха, която е самият начин на съществувание на Дао, означава, че Единното не е монолитно и заковано в своето единство и своята единственост, то става многолико в двойнствеността на дъха на Ин/Ян или на Небе/Земя. Но двойствеността не е самоцел: тя би останала блокирана в едно безплодно изправяне лице срещу лице, ако не се оживява от тройната връзка, която създава възможности за изменение и преобразуване. Ето защо двойнствеността на дъха Ин/Ян се активизира от празното (друго значение на чун ци), заменяно понякога от джун ци. В космологисткия смисъл, който е на най-голяма почит по време на династията Хан, тази тройна връзка е изразена в троадата Небе-Земя-Човек. Три изобразява едно съотношение, едновременно затворено и отворено, което е самодостатъчно и същевременно е способно да постигне безкрая, което изрича целостта на видимата и невидимата вселена и нейната единственост, като взема под внимание и съставляващата я множественост. Някой тълкуватели от края на управлението на династията Хан виждат в дуализма Небе/Земя съвършения образ на пространството, докато тройният ритъм (раждане, съзряване, смърт) представлява самото движение на времето и ставането. И, наистина, като се тръгне от тройната връзка, всичко става възможно. Три открива път към множеството до безкрай. В преминаването от Дао към десетте хиляди същества наблюдаваме как Единното се разгръща в множественост, процес, при който можем да видим, че изначалният дъх, по качество, безгранично лекоподвижен, се подразделя и разнообразява в ци с все по-грубо, все по-сгъстено и все по-грубо качество.
Guo Xi 郭熙 (1020-1090) Autumn in the River Valley
Това въжделение за връщане към загубеното единство се среща и в други култури, но присъща за китайската мисъл е приемствеността, осигурявана от неотменимото движение между има и няма, между невидимото и видимото. Трудността да се назове неназовимото, онова, което е едновременно Едно и множествено, неизразимо и същевременно изразимо, е често повтаряща се тема в „Дао дъ дзин”:
Има нещо, формирано в хаоса
Родено преди Земя и Небе
Мълчание! Пустота!
То е само и дълговечно
Движи се навсякъде, неизтощимо
В него можем да открием Майката на света
Тъй като не зная как се казва, назовавам го Дао
Не намирам друго име, ще го нарека голямо
Голямо, за да изразя, че се лее
И леейки се,се разстила надалеч
Като стигне далечния край, се връща
Лао-дзъ „Дао дъ дзин” (25), превод от превода на френски на Ан Чън – Виолета Йончева.
Ан Чън
„История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001
Качено на сайта iztoknazapad.com на 22.06.2015
У-вей
Дао не прави нищо, но не оставя нищо несвършено.
Лао-дзъ „Дао дъ дзин” (37), превод от превода на английски на Алан Уотс
Dǒng Yúan (934-962) – Xiao and Xiang Rivers (潇湘图)
„Дао не прави нищо, но не оставя нищо несвършено“. Няма съмнение, че тези думи на Лао-дзъ не бива да се разбират буквално, доколкото не-деяние (у-вей) не трябва да се отъждествява с вялост, апатия или най-банална пасивност. Думата „вей” може да означава „съм”, „правя”, „създавам”, „практикувам”, „осъществявам”, докато значението на йероглифа с който се изписва вей, когато означава прилагателно, е „лъжлив”, „измислен”, фалшив”. В контекста на даоската литература „вей” напълно определено означава „принуждение”, „вмешателство” и „изкуственост” – с други думи – насилие, опит да се действа напречно на влакната „ли”. Затова „у-вей” като „липса на принуда” се подразбира като падане на страната, към която е насочен тласъкът, плуване по течението, нагласяване на платната според вятъра (при ветроходите), използването на приливите за практически цели и отстъпването с цел победа. Добра илюстрация за „у-вей” могат да послужат японските бойни изкуства „дзюдо” и „айкидо”, където противникът бива победен благодарение на собствената си сила. Веднъж бях свидетел, с какво съвършенство човек може да владее тази техника: атакуващият се оказа долу, въпреки че майсторът на „айкидо” даже не се докосна до него.
Този принцип е описан и в притчата за бора, върбата и натрупания сняг. Неогъващите се клони на върбата се трошат под тежестта на снега върху тях, докато гъвкавите клони на бора отстъпват под тежестта му и снегът се изсипва на земята. И обърнете внимание – клоните на бора не са „апатични”, те са гъвкави. Така че „у-вей” е стил на живот за този, който следва Дао. Този начин на живот трябва да се разглежда преди всичко като форма на разума – т.е, познаване на принципите, структурите и тенденциите на развитието на външния и вътрешния свят дотолкова добре, така че при ситуациите от живота човек да изразходва минимум усилия. Но този разум, не се свежда до чистия интелект; освен всичко останало, той включва в себе си необятния „безсъзнателен” разум на човешкия (в случая) организъм и в частност, вродената мъдрост на нервната система. „У-вей” се подразбира като съчетание на проявите на този разум при следването в ежедневните действия пътя на най-малкото съпротивление. Подобен начин на живот в никакъв случай не се свежда до стремеж да се избягва да се прилагат усилия. В „дзюдо”, например, борецът използва силата на мускулите си – но само в подходящия момент, когато противникът му е проявил невнимание, направил е погрешно движение и е загубил равновесие. При такива ненасилствени усилия е характерно едно качество – наситеност с енергия „ци”, която в първо приближение съответства на санкритската представа за „прана”, енергия свързана с дишането.
Водата се подчинява на притеглянето (земното) и, ако на пътя и се случи препятствие, тя намира друго русло. Водата следва принципа „у-вей”, принцип, утвърждаващ, че следването на притеглянето означава натрупване на енергия. Притеглянето за даоса представлява плътен поток, който той използва така, както може да се използва вятъра или течението на водата. Падането по посока на притеглянето е свързано с грандиозната енергия на Земята, въртяща се в орбита около Слънцето.
Кун-дзъ в своите наставления споменава за „у-вей” само един единствен път. „Учителят каза: „Нима (император) Шун, който не е правил нищо (у-вей), лошо е управлявал страната? Как му се е отдавало това? Той се е самоусъвършенствал и е постъпвал така, както трябва да постъпва един владетел.” Политическото прилагане на този принцип за първи път е бил последователно разглеждано от Шен Бу-хай в несъхранилото се негово произведение „Шен-дзъ”, за което можем да съдим само по няколко цитата на други древни автори. Можем да предполагаме, че това съчинение на Шен Бу-хай е по-старо от книгите на Лао-дзъ и Чжуан-дзъ. Шен Бу-хай описал „у-вей” в сферата на политиката, като такова разпределение на отговорностите при изпълнението на административните функции между подчинените, което би позволило на императора да не участва в несъществените дейности по управлението на държавата. Лао-дзъ и Чжуан-дзъ не само са подкрепяли тази гледна точка, но са я развили, доколкото „Дао дъ дзин” може да се разбира на няколко нива. Като сборник от съвети по управление на държавата, като изложение на естествената философия и като сборник от метафизически мъдрости.
Така че, преди всичко, да се обърнем към политическия аспект на „у-вей”. Когато четем класиците на даоизма и техните коментари към историческите събития, на които те са били свидетели, ние виждаме, че те най-вече се спират върху пълното безумие на стремежа към политическа власт, доколкото тя е бреме за този, който е облечен в нея. В наше време и на нас ни е ясно, че нито един здравомислещ човек не може да „желае” да оглави правителство на голяма държава, защото ни е трудно да си представим по-трескав, уморителен, тревожен и безпросветен начин на живот – когато не можеш да оставиш настрана телефона си, постоянно да те съпровожда въоръжена охрана, да си длъжен ден след ден да вземаш мигновени решения, като имаш на разположение оскъдна и съмнителна информация. При такива условия съвременният държавен глава не може да се съхрани като пълноценен човек, защото не му остава време даже да се отпусне и за миг, да се поразходи в гората с приятели, с хора, които нямат отношение към политиката, да постои на брега на морето и да слуша шума на прибоя. Голямата власт, това е постоянно безпокойство, а пълната власт – освен другото е и скука. Затова даже и Бог се отказва от своето всемогъщество, за да участва в живота в образа на човек, риба, насекомо, растение…. По същия начин и владетели в приказки и предания се обличат като хора от народа за да се почувстват свободни от бремето на властта.
Лао-дзъ съветва владетелите да управляват страната така „както се приготвя дребна риба”, т.е, да не я преобръщат много често, защото тя ще се раздроби.. Идеалната държава според Лао-дзъ не трябва да е по-голяма от едно село.
Между другото, трябва да отбележим, че нито на Лао-дзъ, нито на Чжуан-дзъ е чуждо чувството за хумор. Те обичат да пародират собствените си възгледи – дори при Чжуан-цзи – до нелепи образи. Затова и Лао-дзъ, когато съветва, хората да се върнат назад, да не използват оръдия на труда, каруци и лодки; вместо писменост, да използват върви с възли и така нататък, той просто иска да ни каже, че хората биха живели по-добре, ако амбициите им бяха по-умерени, ако забавят темпото си на живот и не избягват всяка възможност да поработят със собствените си ръце.
През всички даоски съчинения като червена нишка преминава носталгията по „истинските хора на миналите времена”, нещо, което ни напомня за Русо и идеализациите по негово време (18 век) на „благородния дивак”, нещо, което антропологията, господстваща над умовете на хората, не приема на сериозно. Но в наши дни човек има всички основания за това, да се замисли, действително ли е толкова добре да преживееш един дълъг живот в постоянен страх от смъртта и да лелееш непрекъснато надежди за бъдещето, което никога не настъпва? И може би технологическият прогрес – това е болест, свидетелстваща за неспособността ни да живеем в настоящето и да получаваме удоволствие от този живот?
Алан Уотс „Дао – пътят на водата“
Превод Shi-jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.06.2015
m
Дао, което може да се изкаже, не е неизменното Дао
Дао, което може да се изкаже, не е неизменното Дао
Дума, която може да се назове, не е неизменна дума
Без-име: началото на Небе-Земя
Имащо-име: Майката на десетте хиляди същества
Затова в неизменното Без-желание нека открием кълна
В изменяемото Имащо-желание да видим крайното*
Лао-дзъ „Дао дъ дзин” (1), превод от превода на френски на Ан Чън – Виолета Йончева.
Още в първите два стиха е поставен въпроса за неизразимото, нещо, което извежда Пътя на Лао-дзъ настрана от другите пътища, които от своя страна са напълно изразими. Основната и всеобхващаща концепция Дао, съпоставена с „името”, се схваща още с влизането в играта като езиков термин. Според следващите четири стиха Дао има един неизразим аспект, един аспект „без” (у) и един аспект „има го” (йоу). Като абсолютно Начало, преди да създаде Небе-Земя, Дао е нещо неназовимо, но с факта на създаването на Небе-Земя, с настъпването на проявлението, става нещо назовимо и приема името „Майка на десетте хиляди същества”.
В тези първи стихове, изградени паралелно, неизразимото е подсказано не чрез думите, а чрез симетрията на изреченията. За да се ограничи с изказа на едно изречение (било то утвърдително или отрицателно), Лао-дзъ винаги прибягва до противоположното и балансира по нишката на неизразимото подобно на акробата, който върви с „неподражаема лекота” по въжето и постига равновесие, наклонявайки своя балансир, ту наляво, ту надясно. Първата станса завършва така:
Две, тръгнали от същия извор, но носещи различни имена
Това две в едно се нарича тайнство
Тайнство, отвъд тайнството
Врата към велико чудо
Наистина е загадка тази двоякост на Дао, на онова, което обаче остава едно: Дао е неизразимата Неизменност и същевременно обхваща цялата изразима действителност, като тези две измерения не са разделими. Това означава, че Неизменното или Едното не са абсолютът, скрит зад променливото или множественото, подобно на една реалност, погледната зад воала на привидностите. Видяхме, че скептицизмът на Джуан-дзъ не се отнася толкова до дихотомията език/действителност Противопоставянето, което езикът въвежда между неизменно и променливо, едно и многобройно са всъщност различни означения за едно и също нещо: „Две, тръгнали от същия извор, но носещи различни имена.” Този, който е разбрал, че има и няма не са две различни действителности, ще успее да схване „тайнство, отвъд тайнството”.
Според гледната точка на Лао-дзъ нас ни мамят не сетивата, които ни позволяват да долавяме само привидности. В дъното на нашата жалка увереност, че въздействаме на действителността, стоят разграниченията, които правим в нея чрез езиковите категории. Именно тези разграничения заблуждават и ограничават сетивните ни функции и пораждат нашите „желания” и импулси да вървим в една или друга посока., докато Дао е душевен покой:
Дао намира своята неизменност в не-действието
Но чрез него се извършва всичко
Само ако царе и владетели се придържаха към него
десетте хиляди същества биха се променяли от само себе си
Но ако промяната се превърне в копнеж за действие
безименната простота ще съумее да го усмири
Защото безименната простота е също и без-желание
Без-желанието се постига чрез душевен покой
И тогава светът се самоопределя
Лао-дзъ „Дао дъ дзин” (37), превод от превода на френски на Ан Чън – Виолета Йончева.
Ан Чън
„История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001
Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.06.201
l
Истинската мъдрост не е род знание
Истинската мъдрост не е род знание, защото истинската реалност не притежава свойства и не може да бъде обект на познание. Мигновението е единственото реално съществуване на нещата, защото в предишния и в следващия миг това е едно друго нещо. Пролетта не става лято, а лятото сменя пролетта.
Сен Чжао IV в.
Xia Gui: Remote View of Streams and Hills
По асоциация с казаното от Сен Чжао за мъдростта ми хрумна един апокриф на Карел Чапек „Агатон”. В този „апокриф” се прави сравнение между три типа способност на интелекта: хитър човек, умен човек и мъдър човек. Според Чапек противоположността на хитростта е глупостта, а на разума – лудостта. Но мъдростта не прилича нито на хитростта, нито на разума.
„— Всъщност, ясно е; — продължи Агатон след малко — противоположност на хитростта е глупостта, докато противоположност на разума е лудостта. Но кое противопоставяме ние на мъдростта? Има идеи, господа, които не са нито хитри, тъй като са твърде прости, нито разумни, тъй като напомнят лудостта, и все пак са мъдри. Мъдростта не прилича нито на хитростта, нито на разума……Но кажа ли (за някого), че е мъдър, това вече, уважаеми, е друго нещо, то е все едно да кажа, че го обичам. С една дума, хитростта е дар или талант; разумът е предимство или сила, но мъдростта е добродетел.”
Написах това по повод нагласата, според мен, да се търси и в житейските поучения и препоръки на мъдри хора, които намират място на страницата на групата, непременно някакъв субстанционален, езотеричен, таен, само за посветени, смисъл. Коаните, разбира се, по своя характер са провокации към разсъдъчното мислене, те целят да го блокират, за да „отворят окото на разума“, което е просветлението. Но те са крайни средства и се използват само в такива случаи.
Този прийом за поставяне на разсъдъчното мислене в безизходица е бил използван и от древногръцките философи. Какво друго са апориите и по специално апориите на Зенон? Тези апории, които са свързани с движението, имат за цел не да отрекат движението, а да покажат безсилието на човешкия разум да си представи непротиворечиво движението в понятията на човешкото мислене. Не е ли коан апорията „Ахил и костенурката“, достигнала до нас в съчиненията на Аристотел, която гласи, че „ако костенурката има преднина от един стадий пред „бързоногия“ Ахил, то той никога няма да може да я изпревари“? Тази апория не отрича движението, а ограниченията на разсъдъчното мислене, когато се сблъска със субстанционалния смисъл на битието.
Тези паралели в прозренията на мъдрите хора от Запада и Изтока, които не могат да бъдат обяснени с причинно-следствената връзка, защото е доказано, че не е била възможна приемственост в онези времена са били още един, с голяма тежест, факт за К. Г. Юнг, за да стигне до „синхронната“ зависимост като алтернатива на причинно-следствената връзка.
„Първото, което открих, – казва Юнг, – бе, че съществуват психологически паралелни явления, които не се отнасят едно към друго казуално, а се намират в някаква друга процесуална зависимост……Изглежда, времето е по-малко от една абстрактност и нещо повече от един конкретен континиум, то притежава качества или основни предпоставки, които могат да се проявяват в относителна едновременност на различни места в казуален, необясним паралелизъм, както например в случаите на едновременен проблясък на идентични мисли или психични състояния.“
В един мой коментар наскоро имах повод да спомена този паралелизъм в идеите между ранното християнство и дзен, но той съществува още от зараждането на даоизма в Китай. Конфуций, Чжуан-дзъ, Платон, Аристотел…… , може да се каже, че са съвременници. И обяснението за общите и за европейците и за китайците идеи е в тази синхронна зависимост между тях.
И, че не необходимо да се откажем от европейското си културно наследство, като някаква пречка между нас и истините, които са ни се открили в ученията на мъдрите хора от Изтока. Днес Християнството преживява дълбока криза, породена от една страна от неспособността на догмата да се съгласува с новото време, (нещо, което не е проблем за дзен), а от друга, че християнската общност от много отдавна се е трансформирала в строго йерархична структура, която дава възможност да я оглавят на различни нива способни и безскрупулни хора, които нехаят за учението на Исус, а преследват собствените си користни цели. Човек трябва да е сляп, за да не види, че първото е следствие от второто. Но това е друга тема.
Shi Jian 岁月香站隱士
Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.06.201
.
Цикличен ритъм, а не абсолютно начало или сътворение ex nihilo.
В китайската мисъл, която отрежда привилегировано място на генеративния модел (чиято първоначална форма е заложена вероятно в култа към праотците), в сравнение с казуалния образец, линията на уместност, вместо да разделя трансцедентното от иманентното, минава през виртуалното и манифестното. Схванати като два аспекта на една и съща реалност в постоянно движение, те не са генератори на „разделителни понятия” като битие/небитие, дух/тяло, Бог/свят, субект/обект, реалност/привидност, Добро/Зло и т.н. Чувствителни към присъщия на дуализма риск да сковава циркулацията на жизнения дъх в едно безизходно противопоставяне, китайците са предпочели да изнесат на преден план полярността на Ин и Ян, която запазва алтернативното течение на живота и корелативния характер на всяка органична реалност: съжителство, съгласуваност, взаимовръзка, взаимодопълване….. Оттук произтича едно виждане на света не като сбор от дискретни и независими цялости, всяка от които съставлява същност сама по себе си, а като непрекъсната мрежа от отношения между цялото и частите, без едното да трансцедира останалите.
Схващането на реалността като континуум цели да даде предимство на понятието цикличен ритъм (в естествения ход на нещата, както и в човешките дела), а не на понятието абсолютно начало или сътворение ex nihilo. Ако китайските текстове се позовават понякога на космологични представи за произхода или генезиса на света, то този свят е представен най-вече като ставаш „от само себе си така” вследствие на един процес на трансформация. Рефлексията върху основите изобщо не включва въпроса за съставните елементи на вселената, а още по-малко въпроса за съществуванието на един Бог-творец: онова, което тя приема за изначално, е изменянето – тази пружина на универсалния динамизъм, която е жизнения дъх.
Дъхът е единен, но единството му не е компактно, статично и сковано. Той е жизнен и е в постоянна циркулация, по същество той е изменяне. Това определя изначалната и самобитна интуиция на китайската мисъл. Ако Конфуций утвърждава с лекота закона за времето, ограничавайки различните възрасти на живота, в случая не става въпрос за една изтърпяна временност, а тъкмо напротив, за време пълноценно изживяно и поемано на всички етапи от неговото изменяне, което довежда до една форма на „свобода”, не в смисъл на упражняване на някаква свободна воля, а в пълно съгласие с реда на нещата. Една от централните интуиции в „Лао-дзъ” ( Дао-дъ дзин) е, че всяко нещо се осъществява чрез обрата, който е „самото движение на Дао”, т. е, животът. Възвръщането към изначалната Пустота, разбирана не като точка на унищожение, а като синоним на живото и неизменното. Живо, защото Пустотата не е място, където се разтварят съществата, а онова, от което блика и постоянно струи дъхът. Неизменно, защото Пустотата е онова, което позволява да се извършват измененията, а самото то е онова, което не се изменя. В тълкувателната традиция на прочутата „Книга на измененията (И-дзин, обичайно транскрибирана с латиница Yi King) обработките на конфуцианци и даоисти съвпадат по общата интуиция за жизнения дъх като изменяне – според първите „живот, който без отдих поражда живот”, а според вторите Пустота, която бъдейки във висша степен виртуална е по парадоксален начин коренът на живота, докато всяко нещо стигнало до „пълнота” , се втвърдява и загива.
Ан Чън
„История на китайската мисъл“ – превод Виолета Йончева, РИВА 2001
Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.06.2015
Към началото на страницата / Към „съдържание“ публикации чан във facebook
Към карта на сайта